…

Когато се събраха [при Хазарския хакан] на другия ден, хазарите му казаха:

“Почтени мъжо, чрез притчи и разум покажи ни коя вява е най-добра от всички!”.

И Философът (Мъдрецът) им отговори:

“Един мъж и една жена били много почитани и обичани от някой си цар. Но щом съгрешили, Царят ги изгонил от земите си. Когато живеели там (извън царството, извън обетованата земя) много години, [те] народили деца в сиромашия. Когато се събирали, децата се съветвали [помежду си] по кой начин пак да се възвърнат в първото си положение. Едното от тях казвало едно мнение, другото – друго, а третото – съвсем друго. На кое мнение би трябвало да се спират? Не ли на най-доброто?”.

А те (хазарите) му отвърнали:

“Та защо говориш така? Всекиму се чини, че неговото мнение е най-добро от онова на другите. Юдеите считат, че тяхното учение за вярата е най-добро от другите, сарацините – също тъй, и другите – пак тъй. Поясни ни да разберем кое от тях (ученията за вярата) е най-доброто?”.

Философът (Мъдрецът) отговори:

“Огънят изпитва златото и среброто, а човекът с разум отлъчва лъжата от истината. Та кажете ми: от що произлезе първото падение (грехопадение на Адам* и Ева*) – не ли от гледането и от сладкия плод, и от пожеланието за божественото?”.

Те отговориха:

“Така е”.

…..

Един от тези съветници (на Хазарския хакан), който познаваше добре сарацинската (ислямската) злоба, попита Философа:

“Гостенино, кажи ми, защо вие (християните) не почитате Мохамеда (571 – 8, VІ, 632)?”. В своите книги той много е похвалил Христа (Христос; има съществена разлика между Христос: “помазания”, и бълг. Христа*: “спасителят”), казвайки: “Велик пророк се е родил от девица, Мойсеева сестра, мъртви е възкръсявал и всякакви рани е лекувал с Величава сила”…”.

Философът (Мъдрецът) му отговори:

“Нека Хаканът двама ни прецени (по въпроса и отговора). Но я ми кажи: ако Мохамед е пророк, как ще вярваме на Даниил? Ако пък този рече: след Христа (Христос) всяко видение и пророчество ще престане. А той, Мохамед, щом като се явил след Христа, как може да бъде пророк? Ако него (Мохамед) наречем пророк, ще отхвърлим Даниил”.

Мнозина от тях (хазарите) отбелязаха:

“Каквото е говорил Даниил, говорил го е чрез Божия Дух. А за Мохамед всички знаем, че е лъжец и пагубник на общото Спасение; най-хубавите си лъжовни учения [Мохамед] е измислил за зло и срамотия.” [Впечетляващо е, че още през ІХ век хазарите, които са най-вече тюрки (турци*) и по стара своя традиция поклонници на Тенгри* (ФА*), имат категорично отрицателно мнение за Мохамед (†632) и исляма. При това тяхното мнение съвпада с отношението на християните].

А Първият съветник между тях (тук изглежда става въпрос за Хазарския бек Илияс*, който безспорно е главният велможа в Хазария) каза на сарацинските приятели (т.е. хазарските велможи, които са в сговорни отношения с мюсюлманите-араби и вероятно изповядват ислямската вяра, която е наложена частично в Хазария още по време на арабската окупация през 737-738 г.):

“С Божията помощ този гостенин свали на земята всичката еврейска гордост, а вашата (ислямската) захвърли [чак] зад реката (широката делта на могъщата река Волга*), защото е скверна”. А пък към всички [присъстващи] каза: “Както Бог е дал на Християнския цар (Римо-Византийския император, който конкретно е 19-годишния Михаил ІІІ) съвършена мъдрост и власт над всички народи, така той им е дал и съвършена вяра и без нея никой не може да живее вечен живот. Багу слава вовеки!”.

“Амин!” – отвърнаха всички.

Просълзен, Философът се обърна към всички [присъстващи на височайшата среща при Хазарския хакан]:

“Братя отци (християнски свещеници от свитата на Философа), приятели и чада! Ето, Бог даде пояснение и достоен отговор на всичко. Ако има още някой, който да се противи [на Христовото учение], нека дойде да оборва или да бъде оборен. Който е съгласен с това [учение], нека се покръсти в името на Света Троица, а който не ще – аз съвсем не съм виновен за това, ала той ще види в Съдния ден, когато старият по дни седне да съди всички народи като (вместо) Бог”.

Те (хазарите) отвърнаха:

“Ние не сме врази на себе си, но повеляваме тъй: полека-лека, който може [в Хазария], нека се покръсти доброволно; който иска – още днес”.

А Хаканът (младият и неопитен Исхак /858-895/) заповяда:

“А който от вас се кланя на Запяд (вместо на Изток, където е Истинският бог), или се моли като евреите, или държи сарацинската вяра (т.е. исляма), скоро ще приеме смърт от Нас”.

И така [всички] се разотидоха радостни. От тях (хазарите) се покръстиха до 200 души, като се отказаха от поганските гадости (предхристиянските номадски традиции) и от незаконните женитби (многоженството и жененето за вдовиците на бащите и братята си).

А пък Хаканът (Исхак, който изглежда е около възрастта на Михаил ІІІ и е под абсолютния контрол на българския принц Илияс) написа такова писмо на Царя (19-годишния Византийски император Михаил ІІІ, който е под пълния контрол на чичо си Варда, от българския род Мамекоян*):

“Господарю, изпратил ни си такъв мъж, който ни обясни чрез слово и примери, че християнската вяра е света. И като разбрахме, че това е Истинската вяра, заповядяхме [на Нашите поданици] да се покръстят самоволно, надявайки се и Ние (Хазарския хакан Исхак) да направим същото. Ние [в Нашата страна Хазария] всички сме другари и приятели на Твоето [християнско] царство и сме готови да Ти служим, [къ]дето поискаш.” (това писмо е равностойно на договор за съюз и уния, като всъщност пряката му цел е да заблуди Византийските управници и да предотврати – поне в близко бъдеще, агресивни действия на Византия срещу Хазария, в случай, че Хазария накърни някакви византийски интереси в района на Сев. Черноморие и Днепър; тоест, тук Илияс вече активно извършва лагистичната подготовка на своя план за настъпление на Хазария на запад от Дон* и към Киев).

Изпращайки Философа, Хаканът [Исхак] започна да му дава много дарове, ала той не ги прие, казвайки: “Дай ми колкото пленени ромеи (християни) имаш тук: за мен то е по-хубаво от всички [други] дарове”. Като ги събраха до 200 души [пленници-християни], дадоха му ги. И радостно пое той своя път [към Херсон] (изглежда Константин Философ и свитата му се върнали от Итил същия път, по който дошли – с кораби по Волга, Медведица и Дон, и може би още известно растояние по руслото на Дон през днешния Таганрогски залив, а после по суша до Херсон; такъв маршрут, освен че се налага от оскъдните описани факти в житието, но и се предполага от други известни причини:

1. границата на Хазария стигала до отделни части от долен Дон, а на запад от Дон били земите на българите Половци*, чиито владения влизали в границите на могъщата България; Печенегите*, които живеели на отделни родове и без общ вожд в степните райони на юг и югозапад от долен Донец били федерати на България; а т.н. Себери* (Угри*) по северните брегове на Донец били съюзници на Хазария;

2.,, морското равнище било по-ниско с около 1,60 м, средната дълбочина на Меотидското блато – днес Азовско море, била към 3,40 м и множеството пясъчни коси правели невъзможно доближаването до западния бряг на Крим;

3., ползваните хазарски “кораби” били речни и не можели да излязат в Евксинския Понт – т.е. Черно море, особено при лошо време; но е вероятно и флотите на българските Кримски градове като Судак* и др., включително и град Дима-таркан – наричан по-късно от руснаците Тмутаркан*, който е руден град на принц Илияс, да не е допускал хазарски кораби да излизат в Понта, и то ако въобще е било възможно да се стигне с кораб от устието на Дон до устието на Меотидското блато в морето).

Когато [вървейки през равнината] стигнаха до безводни сухи места, Константин и неговите спътници не можаха да понесат жаждата. Намериха в мочурище малко вода, ала не можаха да пият от нея, понеже беше като злъч. Когато всички се разпръснаха да дирят вода, той (Константин Философ) каза на брат си Методий: “Вече не мога да търпя да жадувам. Я грабни от тази [мочурищна] вода! Този, който някога превърнал за Израилтяните горчивата вода в сладка, Той ще утеши и нас двама ни”. Като гребнаха [от водата], двамата я намериха студена и сладка като медовина. И след като пиха, прославиха Бога, който върши такива добрини на своите раби.

[Целият последен абзац, който стои извън събитията в Хазария и извън следващите в Херсон, е на пръв поглед случаен и излишен. Той е свързан единствено с възхвалата към Бога, но това не е съществено, защото в почти всеки откъс има такава възхвала. Ключът към него се крие в конкретната принадлежност на земите, през които преминават. Корабите оставят Константин Философ с придружаващата го свита и 200-те освободени християни на западната Хазарска граница, тоест на брега на Дон*. От там групата, част от която вероятно била на коне, продължила, обаче предвижвайки се със скоростта на пешеходците, към Крим* и византийската област на град Херсон (има възможност корабите да са ги оставили и на източния Кримски бряг в района на днешния Керч, но това не променя по същество даденостите). Земята между владенията на Хазария и византийския анклав в Крим, през която пътували, принадлежала на България. А пък България все още не била християнска страна, тоест тя била все още суха и безплодна пустиня за християнството, но, както Константин Философ (826-869) и автора на житието му Климен Охридски* (886-916) добре знаели, че вече нейният владетел Борис І* (852-914) бил взел решение и съвсем скоро щяла да се превърне в обетована християнска държава (покръстването й станало през есента на 863 година). Затова и метафората с безводната пустинна земя и мачурището с жабунясалата вода, която се превръща в сладко като медовина питие, обрисува именно България, която, по една или друга причина, но директно не се споменава в житието];

Когато [пристигнаха и] вечеряха с Архиепископа в Херсон, Философът рече: “Благослови ме, отче, както баща ми би ме благословил”! Когато някои го запитаха насаме защо направи това, Философът отговори: “Наистина утре Архиепископът ще ни остави и ще отида при Господа”. Така и стана: пророчеството му са сбъдна.

…..

Философът отиде [от Херсон] в Цариград. След като се яви при Царя (19-годишния Михаил ІІІ и управляващият му чичо Варда, от българския род Мамекоян*), той, отседнал в църквата на Светите Апостоли, заживя безмълвно, молейки Бога.

В [Патриаршеския храм] “Св. София” имаше една чаша със скъп камък, Соломоново изделие (Соломон е трети и последен владетел на обединеното Еврейско царство, син е на Давид; предполага се, че е живял около средата на Х в. пр. Хр.). Върху нея с еврейски и самарянски букви бяха написани стихове, що никой не можеше нито да прочете, нито да разясни. Като взе чашата, Философът ги прочете и разясни.

Първият стих беше тъй: “Чашо моя, чашо моя, предсказвай, докато Звездата изгрее! За питие бъди на Господа първенец, който бди нощя”.

След него вторият: “От друго дърво направена за вкусване Господне: с радост пий и се опий, и извикай: Алилуя – хвалете Бога!”.

След него третият: “Ето Княза [на Юдея] и целия Събор ще види неговата слава, и Цар Давид след него [идва] (го закриля)”.

А след него написано числото 909. Като пресметна по-точно, Философът намери, че от дванадесетата (12) година на Соломоновото царуване до Рождението на Христа (Христос) има 909 години. А това е пророчество за Христа.” (СБЛ*);

В житието не се изяснява с какво се е занимавал Константин Философ (826-869) през следващите четири години, а веднага се минава към пратеничеството на “Ростислав (ст.-бълг. Растиц*), Моравският княз” (СБЛ*), което дошо в Цариград към началото на лятото на 863 г. После се говори за подготовката на Моравската мисия*, която на практика започнала в началото на 864 г., когато Константин Философ с Методий и техните ученици – обучени в словенската* (словесната = говоримата българска) писменост и подготвени за преподаватели на нейната азбука и граматика по време на Брегалнишката мисия* (855-863 г. и насетне), пристигнали с кораби по Дунава (т.е. през България) в княжеството Моравия*.

Вижда се, че и тук се пропускат събитията в България, които са от изключителна важност. При това България е империя, граничеща с Източно Римската (Византийската) империя (395/476-1453/1461) и със Западната Римо-германска империя (800-1806), която въобще няма как да остане толкова “незабележима”, че дори изобщо да не бъде спомената в текста на българина, български виш велможа и Български митрополит Климент Охридски* (886-916, род. ок. 840). Според засвидетелстваната практика между ХV и ХХ в. за това може да има поне две причини.

Първата е, че Климент Охридски* е решил да напише две отделни житиета на Константин-Кирил Философ – едното за неговата дейност, свързана с Византийските владетели и отнасяща се за работата му извън България; другото – само за дейността му, свързана с България.

Втората е, че през вековете между ХV-ти и ХХ-ти много голяма част от българската книжнина е унищожена,

Но какво именно се пропуска в повествованието. Ами най-главното – че Българския владетел Борис І* поклъстил България и осветил българската писменост, свещените книги и българският (словенският* = говоримият) език*, на който те са написани, през есента на 863 г., тоест преди да започне Моравската мисия* на Константин Философ и брат му Методий;

ХАЗАРСКИ ХАКАНАТ – Хазария*; вж. Каганат*;