Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
09.03.2020 13:20 - СТАРА ВЕЛИКА БЪЛАРИЯ = СТАРАТА00 ИМПЕРИЯ БЪЛГАРИЯ (12)
Автор: dichodichev1 Категория: История   
Прочетен: 210 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 09.03.2020 13:32


 САКЛАНИ – Саклиба*, Саклаб/а, Сакалиба, Saqaliba/t/, saqlabi (ФА*, АИ*) или жителите на областта Саклан* - така ибн-Фадлан (922) и други арабски хранисти наричат българите от Волжка България*, Дунавска България* и земите между тях, както и другите ирано-езични етнически групи в района от тюрките (от Тюркестан) на изток, до владенията на Византия в Крим (Таврия) и франките на запад. Тоест като Саклани се обозначават всички жители на Саклан* или Саклания, точно както по-рано елините и ромеите обозначават като Скити* всички жители на Скития – делена на Голяма Скития и Малка Скития; вероятно съвпадат с т.н. Алани* и етнонима е със значение Сак-алани – срв. Сакалиба (Saqaliba), вж. Алани /3/*, Саки*;

Едни от жителите на Саклан са съвременните руснаци*. В епоса “Сказание за дъщерята на кана” на Микаил Бащу, завършен в 882 г., така са споменати Руснаците*: “народа Ульчии се смесил... със сакланското племе (У)Руси в един народ от храбри Руси”. Според бележките към епоса, С. са наричани “всички Североирански номадски племена (Скити*, Сармати*, Алани*, Масагети* и др.), а така също и степите заети от тях от Дунав до Волга”. Сакланско се нарича и Черно море*. Сак* е син на алпи* в др.-българския епос (СБ*). В “Гази Барадж тарихи” обаче има малка разлика: “/Самбат*/ начело на голям отряд от Българи, Анчийци* и саклани Уруси настъпил срещу врага. Той успял бързо да разгроми Аварите и да завладее страната им...” (ЗБ*). Използването на по-сложната и натоварена форма Уруси вместо Руси, и при положение, че термина Рус~Руси* е масово разпространен за означаване на скандинавците - варяги, шведи, и е добре познат (срв. ибн-Фадлан - ФА*), предполага, че става въпрос именно за Уруси - етнос различен от Русите* - скандинавци. Названието Уруси по-късно било сведено до формата Руси, която е по-позната на хронисти и преписвачи, още повече, че “Ульичи се смесили със сакланското племе /У/руси в един народ от храбри Руси” (при това “Сказанието”, във връзка с евентуалните преводи през вековете, със сигурност фиксира етническия субстрат Руснаци* от втората пол. на ІХ-Х в. до към ХVІІІ-ХІХ век.).

Името Уруси под формата Хурами може да видим в разказа на ибн-Фадлан (ІХ-Х в.) за посещението му във Волжка България*: “Когато пристигна писмото на Алмуш на Хазар (по това време Алмъш* /895-925/ е васал на Хазария*), син на Балтаур* [Джилки* (855-882), ДТ*] - цар на саклабите, до повелителя на правоверните [Джафар] ал-Муктадир (908-932), в което той го моли да изпрати при него хора, които биха го посветили във вярата, биха му дали познания на законите на корана и биха построили за него джамия, иззидали за него манбар, от който да се чете молитва за него (Алмъш*) в неговия град и по всички краища на царството му. (!) Издигнали бяха в негова чест град [Болгар*], в която могъл би да се укрие от противниците си - вражески настроените към него царе, и най-накрая той получи желаното потвърждение (именно това, което искаше)... А каква беше причината му (тази на Халифа) да изпрати на Царя (Кана*) цялото това богатство, тъй като този строеж, за който вече спомена, за заплатата на факихите (четци на коран, които са юристи, специалисти по мюсюлманско право) и муаллимите (учители-учени) се отплащаше с едно селище, наречено Артахушматин от земите на Хорезм, едно от селата на Ибн-ал-Фарут. Посланик до [Джафар] ал-Муктадир от владетеля на Саклибите беше мъж по име Абдула бну Бащу* ал-Хазари (хазарец, т.е. от Хазария, което подчертава васалността на Волжка България*; Абдула бну Бащу е синът на Микаил Бащу* /ок. 819-900/), а посланик от страна на Султана (Халифа Джафар ал-Муктадир) бе Сусан ар-Расси, покровител на Надир ал-Хурами (! срв. Уруси), на Такин ал-Турки (турка), на (!) Барис* ал-Саклаби” (Борис от Саклан, т.е. от България).

Набива се на очи, че в тази безспорно много отговорна и добре подготвена мисия, която предизвиква безсилния гняв на Хазарския каган* (веднага след 12 май 922 г., когато мисията пристига в Болгар*, той предприема жестока наказателна акция спрямо всички джамии в Хазария* - вж Волжка България*), са привлечени като участници поне двама българи: по право - посланикът на българския кан Абдула бну Бащу*, и Барис* ал-Саклаби, който се явява от страна арабския посланик. Вероятно точно присъствието на етноса Уруси в състава на Волжка България* - като васално или федеративно население, е наложило включването и на Надир ал Хурами. Подобна ще да е и причината за появата на тюрка Такин ал-Турки във висшия състав на делегацията (! при преговорите във Волжка България* през май 922 г. от страна на Кана участват още 4 васални царе).

Причината за присъствието на тези (!) поименно споменати личности, е загатнато от Фадлан (ФА*, 4): “И така, след като чухме думите на Абдула бну Бащу* и на другите, които ме пазеха от неочакваното настъпление на зимата, напуснахме Бухара...” - едно признание за щателната предварителна подготовка. Същевременно прави впечатление точното отделяне на на етническата принадлежност и разграничаването на конкретните народи: “...озовахме се при племето на тюрките, известно още с името Ал-Гузия (Огузи)”, “това (Башкирците: “угри, маджари”) бяха най-лошите тюрки и най-мръсните”, “Печенеги*: това е тюркски (тюрко-говорящ) народ. Те са езичници и имат много овце”.

А в уводната част на книгата народите са изброени поименно: ”Тази книга е написана от Ахмад бну Фадлан бну Рашид бну Хамад, последовател на Мохамед бну Сюлейман и пратеник на ал-Муктадир при Царят на Саклабите (Саклиба, = Саклани; царя на Саклабите е Алмъш, сина на “Цар Балтаур* - царят на българите”). В нея той ни съобщава какво е видял в страната на Тюрките, Хазарите, Русите* (скандинавците), Башкирите (угрите, маджарите) и други [народи], независимо от разликата във вярата им, историята на техните царе и състоянието на държавните дела”. В друга част от разказа си ибн-Фадлан отново подчертава, че Саклиба (Сакланите) имат един върховен цар и той е българският цар - “придсигна писмото от Алмуш на Хазар - син на Царя на саклибите”.

Етнонимът Уруси – съчетан с определението Саклани – може да свържем пряко с Чувашите и техните кланове в И. Европа през ІХ-Х в., които извеждат произхода си от Урак - “върховен цар, маг” според надпис на монета от Ср. Азия (МЮ*). През 922 г. един Чувашки клан не само граничи, но е и васален на Кана на Волжка България*, като заема приблизително същата територия, в която днес се разполага Чувашката република в Русия*.

Все още няма категоричност по значението на термина С. или Саклаби*. Спрямо терминологичния фонд от V в. пр. Хр. до ІV в. от н.е. той може да се уеднакви със Саки*, в т.ч. със Скити*, както и с “номади”. Но при арабските източници от VІІ-Х в. се забелязва, че при използването му с него се обозначават всички етноси от Средно-Азиятската Сарматска общност, независимо дали са номади или уседнал народ. Чрез него тези племена и народи се разграничават и от Тюрките (и отделните тюркски племена), и от Русите* (скандинавците, варягите), и от Хазарите*. Това води до извода, че с термина С. се обозначават етносите, които говорят на източно-ирански средно-азиатски диалекти от района на Бактрия* и Балхара*, и са носители на различни нюанси на тази култура, която е от до-тюркския период (т.е. до ІІ-І в. пр. Хр., или в по-широк аспект - до ІІІ в., от който нататък, до арабската инвазия през VІІ в., вече може да се говори за съществуване и хегемония на пехлевийска култура и език = ирано-тюркска култура в Средна Азия и Двуречието).

По отношение на разкриването на това кои са Сакланите П. Добрев предлага интригуваща версия: “... откъде се е взело особеното име САКАЛА (7-племенна конфедерация в Северна Индия, управлявана от българското племе Мадра - вж. Мада*) не е трудно да си обясним, ако надникнем в древните езици, които се говорят (днес) в планините край (древния) Балх. Там и до днес побратимите и съюзниците се наричат с думата САКА, която значи “близък, роднина”. Според древните персийски източници някога в земите на изток от Персия съществувал един мощен племенен съюз, наричан с името САКА, който нанесъл големи поражения на персийските царе. Името на племената от този съюз е известно в Индия под названието Шака и от него произлиза дори самият Буда*, който според преданията бил принц в земята на саките и се отказал от царския трон, за да търси смисъла на живота. В тази връзка заслужава да се отбележи, че във всички древни индийски източници населението на древния Балх, наричано балхики, се описва като родствено по език и обичаи с древните саки* - нещо, което напълно се потвърждава и от родството на съюза САКАЛА (в С. Индия) с древните българи край (града-столица) Балх*. Еднакви са били според индийците облеклата и оръжията на древните жители на Балх и някогашните саки*, еднакъв е бил и техният физически вид, а по всичко личи, че еднаква е била и тяхната най-стара религия, в основата на която е стояла почитта към Слънцето. В една от най-интересните книги по древна история на Индия, написана от световноизвестния учен К. Роулинсън, се установява, че ,,най-важен бог на саките е бил Сурай (срв. Сур*) или Суалйу (от Сур: “чист” или Съ: “събиращ” + ал-* /-алй/: “блестящ”, или “среден” - “посредник между Небесния бог и хората”) - богът на Слънцето. Статуите на този Слънчев Бог, блечен в сакски народни дрехи в персийски стил, и до днес може да се видят в историческия музей на град Мадура (Ю Индия)”. В тази връзка привлича вниманието следният разговор на християнина Кинамон с българския Кан Омуртаг*: ,,Ти ме караш да почитам Слънцето и Луната, но те за мен не са богове, а творения на Бога” (Из писмата на Теофилакт Охридски, ХИБ, т. І, с. 111).” (ПД* - БХ, с. 113-114);

Посоченото от П. Добрев още веднъж показва, че между сакланските етноси следва да се търси обща културна, езикова и религиозна връзка, която се проявява и в традицията на подчинеността на аристокрацията на всички саклански етноси към един единствен и върховен за всички Цар - Царят на Сакланите (Саклабите, Саклиба), който е Царя на българите, който е Царя на Балх* [Древната традиция да се почита Царя на Балх*, а по-късно Емира на Балх, като върховен носител на божественото, правдата (срв. Митра* = Договорът) и властта, преминава през етническите (тюркката от І-ІІІ в. и арабската - от VІІ в.) инвазии и религиозните (исляма от VІІ в.) промени в З Азия, и се запазва поне до ХVІІІ в. (ПД* - БХ). Това безспорно е свързано с онези българи, които остават да живеят в З Азия и след изселването на основния български клан в Европа от кр. на ІІ-І в. пр. Хр. до към ІІ-ІІІ в., въпреки че в Азия вер. остава по-слабата, второстепенна линия (но в условията на по-голямата сила на традицията).

В случаят обаче, ни интересува именно Европейския български клан, който е прекият носител на тази традиция в общността на сакланските етноси. Неговата първостепенност се подчертава от факта, че, именно възоснова на древната почит към царете на Балх, Арабския халиф подпомага - с радост и с чувство на дълг - приемането на исляма от Царя на Волжка България* през 922 г. При това в делегацията на ибн-Фадлан има поне двама азиятски висши аристократи от етнически български произход (Барис и Такин, вж ФА*). Но не владетеля на Волжка България*, а именно Върховният български кан - Кана Субиги* - е истинският, прекият и единственият субект, който въплъщава и олицетворява древната традиция. А това са кановете Авитохол* (153-?), Ирник* (453-?, Реан* /488-518 ?/), Кубрат* (605-665; вер. Гостун* /603-605/ е “наместник съй” най-вер. точно защото няма това право), Аспарух* (668-699) и пр. - до Борис І* (852-914), които прилагат правата и задълженията си на върховни пазители на Договора (= Митра* = Слънцито) на Земята както спрямо българите, така и спрямо подчинените им по всепризнато право саклански етноси. Както и спрямо съседните държави - срв. действията на Кубрат*, Аспарух*, Тервел*, Крум*, Омуртаг* и пр., които, макар че са накърнявани от невъздържаното поведение на византийските архонти, и въпреки че са по-силни от тях, винаги първо искат мир от натрапниците и едва, след като не получат съгласие за това, тръгват срещу клетвопрестъпниците. Такова висше отношение към съдбата на Света, пък макар и само върху територията на империята България (И Европа) и в политиката спрямо съседните й държави - Византийската и Франкската империи, не се среща като дългосрочна доктрина у владетелите на другите страни (и затова, изглежда, това поведение на България не се разбира от съвременните западни и източни историци). През Борис І* (852-914) и Симеон І* (893-927) тези права и задължения стават основни и за българските царе. Точно в този смисъл следва да се разглежда и доктрината за културно обединяване - чрез покръстване и ограмотяване на цяла И Европа от Борис І* (852-914), и одрязването на носовете на клетвопрестъпниците хазари (маджари) от Симеон І (893-927) през 896 г., и покръстването на Киевска Рус от Роман Симеон* (979-997) през 988 г., и спецификата на българската християнско-църковна философия и политика, и желанието на Калоян* (1197-1207) да покръсти куманите*, и... обединяването на Константинопол и Рим срещу България в края на Х и началото на ХІ век];     

Именно под натиска на културно чуждата тюркска инвазия в Ср. Азия, започнала в ср. на ІІ в. пр. Хр., част от т.н. Саклабски етноси (нпр. Древните българи*, Аланите*) мигрират към земите на днешна И Европа (миграцията на запад е във връзка преди всичко с природното бедствие в района на Каспийско море*, Балхаш* и Имеон*). При това движението се осъществява на отделни вълни до VІ в., които са в пряка зависимост от събитията в Персия и на север от нея. За такова късно преселение П. Добрев дава следният пример, описан от Михаил Сирийски: към 590 г., по времето на Император Маврикий (582-601), голяма група българи тръгва от планинските полетата на Имеон* и за 60-65 дни стигнали до Танаис (Дон*) - т.е. в административния център на Стара Велика България*. Те пътували през зимата, за да имат прясна вода по пътя (ПД*- БХ, с. 30-31), каквато не им трябва по Амударя* или от р. Емба нататък. При нормалните за тогава 40-50 (а и повече) км средна скорост на ден (вж Стара Велика България*), те са могли да изминат разстояние от 2 500-3 000 км, а при 32-35 км в ден - над 2 100 км, което също е достатъчно [П. Добрев с основание сравнява този поход с пътуването на ибн-Фадлан, който на 12, V, 922 г. стигнал в гр. Болгар* във Волжка България. Той пътувал, без да бърза, 70 дни през влажния сезон в началото на пролетта. Това, че през 590 г. българите стигнали до Дон за 60-65 дни е факт, но той не показва точно откъде са тръгнали, нито откъде са минали - от север на Каспийско море*, с кораби по реките и през Каспийско море*, както пътува и ибн-Фадлан 3 века по-късно, или по пътя от юг, през Дербент*, който до 652 г. е български. По онова време се сменят двама Сасанидски царе - старият Ормуз ІV (579-590) и младия Хосроу ІІ (590-628)].

Едва към края на периода на българската миграция в Европа, продължил от ІІ в. пр. Хр. до VІ в., в И. Европа започват да нахлуват и тюркски племена (Хуните към 375 г.), като често са съпътствани и от останали до тогава в Западан Азия саклански народи, кланове, родове. Същевременно няма повод да се смята, че икономическите и обществените връзки между Вътрешна Азия и И Европа не са били активни през времето след І в. или че някога, за известно време, са били прекратявани. Напротив, ибн-Фадлан говори за традиционно установени търговски отношения по пътя от Ср. Азия до Волга, минаващ от север на Каспийско море*, или през него. Стопанската артерия била снабдена с търговски флоти и фериботи по големите реки и морето, обслужващи пътуващите кервани, в които народите, включително и тюркските, са посредници и участници.

В това отношение е интересно двойственото отношение на арабските хронисти към Българи и Хазари, които, при ясното им разграничаване - не само като две отделни общности, но хазарите никога не са посочвани като Саклани, понякога ги представят като близки езиково (вж АИ*). Това най-вер. се дължи на факта, че и двата етноса са част от др.-иранската културна и езикова среда. Но хазарите, за разлика от българите, идвайки в Европа по-късно, вече са в голяма степен тюркизиран народ, което ги прави по-познати на арабските хронисти като култура и в т.с. разграничими (съвсем е естествено, че арабите от ІХ-Х в. не са в състояние да направят отчетлива разлика между предтюркската иранска култура и пехлевийската, която заварват в един завършен за епохата си вид и в чиято среда живеят от VІІ в. натам). Вероятно точно по тази причина те отделят хазарите от сакланите. Това отношение на араби към българи, хазари и саклани трябва да се положи и в контекста на факта, че арабите, поставяйки българите в целия ареал от Византия на Балканите до Урал, подчертават единството на етноса, като дори наблягат на факта, че българите са както християни, така и мюсюлмани, така и староверци-традиционалисти (АИ*). Това напълно отговаря на реалностите в Аспарухово-Симеонова България, Волжка България* и Черна България /2/* = Куманска България*, включващо и българите, живеещи в Централна Източна Европа, където мащабното покръстване започва през 988 г. (вж Кумани* = Половци*, Калоян*, Борис І*, Симеон І*, Кирил и Методий*, Асеневичева*, Владимир І Святой*, Борис и Глеб* и пр.).

Същевременно през ІХ-Х в. арабските хронисти ясно различават отделните етнически групи вътре в общото сакланското пространство между Урал, франките и Византия;

[за Балканската граница на Византия с България може да се съди по текста на ибн-Хурдазбих (род. в 820 или 826 г., поч. в 885 или 912 г.), преразказващ думите на Муслим ал-Харни:

“...под властта на Византийския император се намират 40 провинции, от които зад пролива (на Константинопол) има 3, първата от които се нарича Тафала (Талака, Талайа или Тайла) - тя всъщност е град ал-Кустантинийа (Константинопол)... Втората провинция, зад споменатата, е провинция Тракия. Границата й... на юг е до провинция Македония*. На запад от нея е страната Бурджан* (България), а на север - Морето на хазарите (Черно море*). Дължината е 15 дни път, а ширината 3 дни. В нея има 10 [големи]  крепости. Третата провинция е Македония. На изток границата й завършва с крепостна стена (? Еркесията*), на юг е морето..., на запад - страната на славяните (? славяните в С. Гърция или хървати и босненци), а на север е Бурджан* (България). Дължината й е 15 дни път, а ширината й 5 дни. В нея има 3  крепости” (АИ*).

Видно е, че византийска Тракия представлява триъгълник, който като предмостие на Константинопол, е силно укрепен с 10 значими крепости. Македония е дълга колкото Тракия, но е по дълбока, като най-вер. с това име се определя цяла континентална Гърция. В т.с. като славяни* са посочени жителите на Тесалия и Епир, и тези по СЗ крайбрежие на Гърция (вж Грък*), а едната от 3-те крепости е, разбира се, Солун. Така ясно се фиксира границата от времето на Пресиян*, Борис І* и Симеон І*, за която имаме и сведения от други източници (вж ИБИ* - Епархийски списъци от ІХ до средата на Х век). От този текст се вижда и това, че дължината на Тракия, както и границата й с Македония, е фиксирана на 15 дни път от Константинопол, което дава отговор на въпроса защо арабските хронисти сочат, че пътя до България (Бурджан) е също 15 дни; вж Стара Велика България*, Борис І*, Симеон І*];

 Ал-Мас`уди (пр. 896 – септ. 956) дава паралелни сведения както за българите, така и за саклани и хазари. В книгата си “Златните ливади и източниците на бисери” той пише:

След ... [Йерад, се възцарил] синът му Ахнух (срв. Ан* ~ Ану* = Тан* = Тангра*; превежда се като Енох*, = бълг. Еньо*, вж. Еньовден*), който е пророкът Идрис, `ам  (мир нему). Сабиите считат, че той е Хермес, а Хермес е Утарид (= Меркурий). В книгата си Аллах е казал за него, че го е (!) издигнал на “възвишено място” (КО*- Сура 19, “Мариам”, аят 57). Неговият земен живот продължил 300 години (срв. “Авитохол*  живя 300 години”) и се казва, че живял дори повече от това. Той е първият, който е правил шевове и е шил с игла. Той получил от небето 30 скрижала... Неговият син Матту-шаллах (? Митра*) ибн Ахнух (т.е. може да се разчете като “Митра* син на Ан/у*”, като Ахнух или А̓нух е Енох*) продължил да облагородява страната (земята) и (получил пророческа) светлина върху лицето си. Родиха му се деца, а хората говорят, че много деца му се родили и че Булгар, Русите (скандинавците, варяги*, шведи) и Сакланите са негови деца. Живял е 960 години и е починал през месец айлул (септември)(АИ*).

Вижда се, че въпреки ислямската плоскост, през която разглежда нещата, ал-Мас`уди предава един мотив от митологията на българите (вж Древните бълтари*, Ан*, Ану*, Тан*, Тангра*, Митра*, Ахурамазда* и пр.). При това, разграничавайки ги, поставя знак за единство межда Българи, Саклани и Руси* - скандинавци (готи; ! в Европа само българите и скандинавците имат геометрично фигурно оцветяване на тъканите и на формирането на шевицата в облеклото - традиция, която носят от предевропейския си период, от Вътрешна Азия /ЗБ*/. Но това е твърде древна връзка. Вероятно е арабите да са свързвали трите етноса заради близкия им физически облик - те са индоевропейци, белокожи и пр.).  

Във “Вести за времената” Мас`уди, подобно на ал-Фида (1273-1331) и други арабско автори от ІХ до ХІV в., говори едновременно за всички български общности, без да ги разграничава (освен по религиозен показател на християни, мюсюлмани и традиционалисти), както прави съвременната ни историография. Такова отделяне може да е допустимо и наложително за българските формации след ХVІ в., но преди това то не само не е било приемано, а и не е било разбирано - срв. действията на Калоян* за покръстване на Куманите* (Половците*), стремежа на Борис І* и следовниците му - царе и църковни служители – да се въведе единна културна среда в цяла И. Европа, като безспорно се базират върху хегемонията на българския етнос в това пространство, и пр.

Фиксираното, от арабския хронист, единство на българите (Бурджан*) в И Европа, напълно съвпада със стария български текст, че българите са неизброимо множество, което населило всички земи до Адриатическото крайбрежие, защото те - българи, маги* и перси* са едно и също. Ето какво пише Мас`уди: “Бурджан са потомци на Йонан син на Йафет (това по-скоро се отнася за Волжките българи*). Царството е просторно и голямо. Те воюват с византийците, сакланите, хазарите и тюрките. Византийците са най-върлите им противници; …Бурджан се прекланят пред Огъня. Те нямат своя /свещена/ Книга (Библия, Коран - това фиксира българите между Симеонова България и Волжка България*, т.е. Куманите* и пр.). Ездитните им коне винаги пасат свободно по пасбищата и се яздят само при война. Убиват човек, ако го заварят да язди такъв кон в невоенно време. Когато тръгват на война, те се построяват в редици, като отпред са стрелците с лъкове, а зад тях остават всички деца (младите; т.е. отпред са възрастните и в т.с. най-опитните бойци); …Бурджан нямат нито динари, нито дирхеми, а покупко-продажбата се извършва срещу крави и овце. Ако между тях и византийците (живеещи в Крим) се сключи примирие, бурджан плащат, като им водят слуги измежду сакланите и други (подваластни племена) като тях. ...Техен обичай е, ако роб извърши престъпление или съгреши и неговият господар иска да го бие, той да ляга сам по гръб, без някой да го държи, и господарят да го удря колкото желае. Робът трябва да бъде убит ако се изправи без разрешението на господаря си. Според техният обичай жените наследяват повече (движима собственост) от мъжете” (земята и недвижимото имущество се предавало само на синовете; АИ*).  

В “Златните ливади…” Мас`уди казва, че “морето на булгар, русите (варягите, скандинавците), баджана, баджанак и баджид - три разновидности тюрки - е самото море Бунтус (Понтос, Черно море*)”, като разграничава българи от скандинавци-руси* и от тюрки (както ги разграничава и Фадлан - ФА*; всъщност “баджана, баджанак” са печенегите* /ДТ*/, а “баджид” или *башид вероятно са башкортите – наричани също “башкири, угри, маджари, мишари, тюрки, турци”). Споменава, че “Реката (Волга) идва откъм страната Булгар (Волжка България*) и във водите й се различават лодките на булгар и хазар”. Интересен е и следният откъс: “Русите са многоброен народ езичници (тук вер. говори за Руснаците*, част от които са Русите* = скандинавците), които не признават нито цар, нито закон. Те имат търговци, които често посещават града на българския цар (град Болгар*; 22 години по-рано Фадлан говори само за Руси-скандинавци като търговци в град Болгар*)

Градът на булгар е разположен на брега на морето Майутис (Меотида, Азовско море; тук става въпрос за Фанагория* или Тана* в устието на Дон*). ...Виждам, че те са в седмия климат. Те са от типа на тюрките (тук Мас`уди прави връзка между българите - от ирански тип, и ирано-тюркската общност, формирана след І-ІІІ в. в Ср. Азия). Керваните пристигат от страната им в Хорезм, минавайки през Хорасан, или от Хорезм при тях. Но тъй като пътят им пресича становете на други тюрки, те са принудени да конвоират керваните си (вж Волжка България*).

Понастоящем, в 332 г. (4, ІХ, 943 - 23, VІІІ, 944 сл. Хр.), българският цар е мюсюлманин [това е Волжко-българският кан Мохамед (943-976), син на Кан Микаил (930-943) и баща на Кан Тимар Мумин Баджанак (981-1004), ДТ*]. След като [канът на Болгар (т.е. Алмъш* в 910-922 г.)] е имал видение, е приел исляма по времето на Султан Муктадир биллах след 310 година (12, V, 921 - 1, V, 922). Един от синовете му ходил на поклонение [в Мека] и при минаването си през Багдат е донесъл на Халиф Муктадир биллах знаме, черни кожи и много монети. Те (булгар) имат джамии. ...Царят им нападнал ал-Константинийа, начело на повече от 50 000 конници. Връщайки се оттам, той извършил набези по земята на ромеите, Андалусия, и земите на бурджан (! т.е. Дунавска България*, което може да се свърже с настъплението на Симеон І* срещу Константинопол и потушаването на сръбското въстание в нач. на 924 г. - вж ИЗ*), джалаликах (Джалда: “Крим”, ДТ*) и ифранджиах (франките; знаем, че Волжка България* никога не е воювала с Византия и Германия, затова тук става въпрос вер. за Реан* /488-518< ?/, Самбат* /618-675/, Омуртаг* /814-831/ и/или Симеон І* /893-927/).

От царя на булгар (т.е. от град Болгар*) до ал-Кунстантийна (Константинопол) има не по-малко от два месеца [път], пресичащ населени и пустеещи земи. По това време мюсюлманите тръгват на завоевателен поход от Тарсус, от границата на Аш-Шам, с емира на пограничните райони, евнуха Самал, известен под името Ад-Дулафи. С него през 312 г. (9, ІV, 924 - 29, ІІІ, 925) са корабите на сирийци и басренци (от Басра). Преминали през входа на Константинополския пролив и през друг един пролив в Морето ар-Рум, което е без изход, акостирали в страната Фанадия. Там група булгар посреща мюсюлманите и им предлага услугите си, като казва, че техния цар се намира наблизо. Това показва, както описахме, че войската на булгар достига до Морето ар-Рум. Много от тях се качват на корабите в Тарсус (Тарс*) и ги придружават при завръщането им. Булгар е голям народ, силен и войствен, подчинил съседните си народи. Един български конник измежду тези, приели исляма, заедно с техния цар, надвива 100 или 200 конника на неверниците. В ал-Кунстантинийа (Константинопол) сега могат да устоят на булгар само благодарение на крепостните му стени...” (АИ*).

Това съобщение на Мас`уди, което той може би е заимствал от други източници с едничката цел - да обясни и докаже колко голям и силен народ са българите, трябва де се свърже както със събитията от 922-925 г. в България и Византия, така и с тези от 904 г., а вероятно и с двете заедно. През 903 г. арабите, водени от ренегата Лъв Триполит, завладяли о. Лемнос, а в 904 г. нападнали град Аталия в М. Азия - родният град на предводителя Триполит, и го превзели. След това се насочили към Константинопол и влезли безпрепятствено в Дарданелите, превзели добре укрепеният град Абидос - считан за ключ към Цариград, и стигнали до пристанището Парий на входа на Мраморно море. Според едно известие: “когато българските нахлувания тревожили ромеите, агаряните, като научили за това, предприели морски поход, след като си поставили за началник Лъв Триполит, отстъпник от християнското благочестие, който бе потеглил от град Аталия” (ИЗ*). На 29 юли арабите, които отново разчитали на българските нахлувания във Византия, се появили при Солун и го превзели на 31 юли. При тази арабска офанзива българите не само не позволили на околните славянски племена да се включат в защитата на града, за което настоятелно и с различни средства били викани от имперските и солунските власти (по това време близките до Солун славяни били поданици на империята, а съплеменниците им на север от тях били васали на България - ИЗ*). Но след като се снабдили с ключ от едната градска врата, тези славяни, с които най-вер. имало и изпратени от Симеон І* българи, пуснали да избягат през тази порта от нахлулите в Солун араби само малцина, и то изглежда подбирани по някакъв критерий. После заключили вратата, оставяйки затворените жители на съдбата си, и се отдалечили от плячкосвания град - поведение, което ако не доказва, то съвсем не отхвърля наличието на договореност между Симеон І* и Лъв Триполит. Когато на 9 август 904 г. арабите и Триполит отплували, отвличайки множество граждани със себе си, Солун бил завладян от българите. Едва след тежки преговори Симеон І* се съгласил да върне града на Византия, слагайки граничните стълбове на 22 км от него, като фактически го поставял в пълна зависимост от България (открити са два гранични стълба при с. Нариш с дата 6412 г. = 904 г. - вж Златарски, ИЗ*, с. 340).

По този повод Лъв Магистър, който водил преговорите от името на Император Лъв VІ Философ (886-912), пише: “най-сетне, при третото пратеничество, когато българите искаха да се заселят (за винаги) в превзетия от агаряните Солун, след като ги убедих и изгоних, го получих обратно (като собственост на Империята)” (ИБИ*) [Не се знае какво е получил Симеон І* в замяна на Солун, но е почти сигурно, че по това време той няма активни намерения спрямо Тесалия и пристанищата на Византия. Интересува се преди всичко от тържището в Константинопол. То, за българите и васалните племена, живеещи на С, СИ и И от устието на Дунав - в Дулебия*, по поречието на Днепър и на изток от там, е с 6 до 12 дни път по-близко (до горни Дунав и Дръстър*), в сравнение със Солун. Най-вер. главната цел на Симеон І* (893-927; при това Борис І* е жив до 907 г.) по това време е укрепването на държавата и материализирането на доктрината на Борис І* (852-914), като се стреми да води балансирана политика с Византия, и дори - по изричното сведение на Лъв Магистър, който лично водил преговорите с българския цар, в периода след 896 и преди 904 г., връща на Империята 30 крепости около Драч*]. Точно при споменатото завладяване на южна Мала Азия от Лъв Триполит, което станало непосредствено преди арабската военна експедиция до Константинопол и завладяването на Солун - две акции, свързани пряко с действията на Симеон І* срещу Византия - арабите може да са влезли във връзка и с българите от областта Тарс (вж Катерина*). Именно тези Малоазийски българи* може да са взели участие в морският поход описан от Мас`уди.

След 16 години - през 920 и 921 г., от българските войски били завоювани земите до Пелопонес, цялото северно крайбрежие на Беломорието* на изток от Струма*, целия Галиполски полуостров и европейските брегове на Мраморно море, като Симеон І фактически поставил Константинопол в обсадно положение. Във връзка с това Николай І Мистик - Константинополски патриарх (901-907, 912-925), пише на Симеон І*, че “известният ренегат Лъв Триполит, който от 904 г., след превземането на Солун, се прослави като непобедим и се хвалил, че ще превземе и Цариград, скоро преди това в същата 922 година, претърпял страшна катастрофа на о-ов Лемнос, като получил справедливо божие наказание...”  (ИЗ*). Това неслучайно съобщиние на Николай І Мистик до българския Цар, подсказва, че Симеон І* вер. вече бил във връзка с арабите, подготвяйки превземането на Константинопол. При това към средата на 922 г. Симеон І изпратил при Африканския халиф ал-Махди пратеници, с предложение, което халифа приел: да превземат заедно Цариград и да разделят придобитото, като след това градът да остане българско владение (нали точно така станало със Солун през 904 г.!). На връщане тези пратеници, заедно с посланниците на халифа до Симеон І, били пленени в Калабрия и изпратени в Константинопол. Там хвърлили българските посланици в затвора. А арабските успели да склонят за мир, като дори получили отстъпки от Халифа - данъка, който Византия му плащала, бил намален от 22 на 11 хиляди жълтици (ИЗ*, с. 431 и пр.). Това обаче не означава, че Симеон се отказал от преговори с Авриканския халиф или с други араби. Още повече, че такъв съюз му бил изключително нужен през 923-925 г., за да противодейства на византийските ходове: превръщането на Хърватия в съюзник на Цариград (съюз на двете сили, които постоянно бунели сърбите* да въстават срещу Симеон І), и установяването на по-добри отношения между Константинополската патриаршия и Папа Йоан Х (914-928), което довело до короноването на хърватският Княз Томислав (910-928) за Крал от папски свещеници през 924 г. (ИБ*, с. 477).

Точно при тези нови българо-арабски връзки от 921-923 г., които прозират в похода на българите срещу Константинопол от септември 923 г., може да се търси и основата за съобщеното от Мас`уди. Защото на 9, ІХ, 923 г., пред Влахернските врата на столицата Константинопол, “пристигнал Симеон, водейки със себе си многобройна войска, която била разделена на много отреди, едни въоръжени със златни щитове и златни копия, други със сребърни щитове и сребърни копия, трети с всякакъв цвят оръжие и всичките облечени в желязо”, и като поставили помежду си Симеон, те го приветствали “на езика на ромеите като император” (КК*; ИЗ*, с. 464 и пр.). Така или иначе сведенията на арабския хронист дават нова светлина върху българската история за епохата на Симеон І*, като, най-малко, потвърждават мощта на България и българската нация по това време, и показват отношението и респекта, които са внушавали на другите европейски и азиатски държави;     

Мас`уди определя С. така: “...Сакланите са съставени от няколко народа, между които са християни и такива, които са избрали поклонението пред Огъня и Слънцето (за разлика от Славяните*, които почитали Мълнията и Перун). Те имат голяма сладководна река, която тече от север на юг (? Днепър*). Имат и друга велика река, течаща от изток на запад (Дон*), достигаща до трета река (Волга*), идваща от страната Булгар (Волжка България*). Реките им са многобройни и всички се намират в северната част на страната” (АИ*). Т.е. северните граници на Сакланите били Волжка България* и горен Днепър, където са онези племена, които в “Повест врем. лет” не се споменават като Славяни*.

На друго място Мас`уди пише: “Сакланите произлизат от Мар, син на Иафет, син на Ной*, от който произхождат всички саклански народности и с него свързват потеклото си, според мнението на много от хората, занимаващи се стози въпрос (В случая явно се има предвид, че С. са етноси, дошли от пехлевийския ирано-тюркски регион в Средна Азия, където арабите влизат чак към 651-561 г. - това се вижда и от следващите редове). Жилищата им са /в района/ на Полярната звезда (т.е. на север), те /постепенно/ се разпростират и на (!) запад (т.е. идват от изток, за разлика от Славяните*, които се придвижват от запад на изток дори и през Х-ХІ в., когато започва да се оформят етнически и културно руснаците*; при това нпр. дори и в руските хроники от ХІІ в. племената на СИ и И от Киев* - Радимичи, Вятичи и Кривичи, не се споменават като славяно-говорящи и се разграничават от славяните*). Сакланите са различни народности и воюват помежду си. Те имат царе. Някои от тях изповядват християнската религия и са от якобитите. Други нямат /свещено/ писание, нито закон. Те са езичници и не признават никакъв ред. Измежду сакланите има една народност с цар, приел от най-древни времена титлата маджик (или маджил, но срв. Мада*, Маги*, Мидийци*), Уалинана (Балинана ?, срв. бълг. титли, преминаващи и в имена - Балтавар*, Балтаур*, Балина*, Бол* ~ Болияди, както и казаното от ибн-Фадлан 20-тина години по-рано, че “Царят на [всички] Саклани... е Цар Балтаур (Балтавар*) - Царят на българите” /ФА*, 1, 14/).

Някога всички саклански народи се подчинявали на Уалинана (= Балинана, Балинбта = Българското царство, Балх*, Бактрия*), тъй като тя е имала цар, а всички останали владетели са се признавали за негови васали (срв. Балх*, който е “майката на всички градове” и древния израз “Царят на Балх /е/ първият между царете на земята” и пр. - вж Древните българи*; вж. Субиги*; за най-древният бълг. герб вж Фружин*).

По значимост след тази народност идват Ас-табранах (срв. Аси, Яси, рус. Ясы = Алани* в др.-рус. ръкописи от Х-ХІІ в. - ЕС*, ПВ*, за чиито днешни потомци са смятани Осетинците; при това има селище и област Яси /рус.- Яссы/ в Румъния, по ср. течение на Прут*), чийто владетел в наши дни се нарича Сакалаих (или Саклабидж; срв. аланският владетел Сарозий, с който се свързали Аварите в 558 г. /ББ*/); след това са Далауна, чийто владетел е наречен Уанджу алаф (или Уаихслав) (? Банджу-алаф, Баихслав, Бых-слав, с корен Бан-, Баи-, или Ван-, срв. Вананд*, Вунд*). После идват Намаджин (или Ямахик), чийто владетел е наречен Азанах (или Арабах) (срв. Асен*, Асена) - сред сакланите те са най-добри конници …Замбир (или Райбир). После идва народността Саратин, която всява страх поради много причини (тук няма да ги изреждаме) и с качества, изискващи твърде подробно описание. Тази народност не признава също ничие чуждо владичество. После са народностите Сасин, Джарауаник, Хашанин, Баранджабин (Фадлан, пристигнал във Волжка България* на 12, V, 922 г., съобщава, че заварил там една ислямска община - “дом”, вер. племе, от “5 000 души мъже и жени”, която имала “джамия от дърво”. Тези хора не умеели да четат /корана/, били подвластни на “цар Балтаур* - царя на българите” и “са известни с името Ал-Баранджар” /ФА*/).

Имената на някои от техните владетели, които посочихме, са общи титли на всички царе от народността. Според Саратини, за които токущо говорихме, съществува обичай да се самоизгарят, когато умре царят или владетелят (господарят) им. В огънят изгарят също и конете му. Обичаите им са подобни на тези в Индия. По-горе в този труд говорихме накратко, когато по повод на планината Кабах (Кавказ) и Хазарите отбелязяхме, че в страната на Хазарите има Саклани и Руси и че те се самоизгарят на големи клади (за Руския = скандинавски, варяжки обичай при изгаряне на мъртъвците вж Фадлан - ФА*, който ясно сочи, че този обичай не се отнася до Сакланите и конкретно до Българите). Този род саклани и други сродни народи са свързани с Изтока и се придвижват на запад; Първи сред сакланските царе е цар ад-Дир [през 922 г. Българският кан приел името Джаафар, син на Абдулла (ФА*) - по името на Багдатския султан-халиф Джафар ал-Муктадир или ал-Мук-ад-Дир (908-932), но в 944 г., за която пише Мас`уди, той вече бил заменен от внука си Мохамед (943-976)], който притежава просторни градове и много обработваеми земи. Мюсюлманските търговци отиват в столицата на царството му с всякакви стоки (вж Волжка България*, Булгар*). След сакланския цар идва царят на Ауанидж (ал-Ауанидж или ал-Инфрандж) (тук Аванидж, Абанидж = ? Банджа: “Фанагория с Приазовието” или “областта Мардан-Белак”, ДТ*) - той има градове и обработваеми земи, и многочислени добре въоръжени войски. Той е във война с Византийците, Франките, Наукабард и с други народи. Войните помежду им следват с променлив успех. Близо до този цар от царете на сакланите се намира този на тюрките (? Маджарите*)...

Сакланите - много на брой народи, твърде много родове, в този труд няма да описваме народите им и да разграничаваме родовете им. Разказахме за царя, чието върховенство останалите владетели са признавали от стари времена - за Маджик, царя на племето Уалинана // Балинана. Те са чисти саклани, принадлежащи към най-почитания род и имащи първенство пред всички останали клонове на същата раса. По-късно се изменя говорът между отделните родове и се разпада системата на организацията им. Тогава различните родове образуват отделни царства, както казахме по-горе (АИ*). С последните изречения се маркира разликата между “чистите” (= Черни*: “висши, същински”) българи и другите ирано-езични Саклански племена, както и с тюркизираните след І-ІІІ в. етноси, които идват по различно време, но от един и същ анклав - Ср. Азия. Фиксират се и настъпилите през вековете промени, изразени в частична алиенация на подвластните на българите племена - вж Древните българи*. Същевременно първенстващото положение на българите в анклава на Сакланите се потвърждава и в Римската карта от вт. пол. на ІІ век и редактирана след 330 г. - Tabula Peutingeriana, където в района между Днепър*, Черно море*, Волга* с Каспийско море* и билото на Голям Кавказ е отбелязано: “14 варварски племена, земята България”, където “варварски” = ирано-езични, вж. Варвари*. Надписът в Римската карта уточнява и броя на подчинените племена преди втората половина на ІV век;  

От трудовете на арабските хронисти се вижда, че авторите доста отчетливо и подробно определят периметрите на Сакланите - както в културен, така и в географски план. Относителното припокриване на ареала на Сакланите с античната и ранно-средновековната Скития* (Европейска Скития е на запад от линията Дон* - Дуна* /Зап. Двина/, а Азиатска - на изток от там) обаче се явява по-скоро вторичен и страничен елемент за определяне на съдържанието на термина Саклиба/Саклани. А и според ал-Хамауи (АИ*) Скития* от европейските карти не съвпада с ареала на Сакланите, чиито земи са поставени само в южната част на И Европа, от Каспийско море* и Кавказ до Балканите. 

Същевременно трябва да се подчертае, че термина Саклани никога не е употребяван от арабските хронисти по отношение на Славяни* (Склавини, Анти, Руснаци). В обозначения от хронистите главен район на Сакланите самите Славяни* (= руски славяни) най-често са определяни като Руси, и то в по-късните времена, когато започнали да се смесват двете понятия: Руси* = “варяги, скандинавци”, и Руси = Руснаци*, “управлявано от Руси (= варяги) население”. Евентуално едва след включването на Славяните в друга, нпр. Сакланска етническа среда, е било възможно определянето на Славяните като Саклани и то заради другия, Сакланския етнос. Такава ситуация обаче е възможна чак през Х в., когато вече били обособени руснаците-славяни и практически е недопустима. Този факт обаче не пречи на недобросъвестни историци да превеждат нарицателното Саклани или Саклиби* като Славяни* (правейки се, че не разбират или не виждат разликата между Склави, Склавини* = Славяни*, което има корен Скла-, и Саклиба, Саклани, което произлиза от Сака-, Саки*). Подобно  поведение на някои учени-слависти е продиктувано от силното им желание да открият по-категорични факти за миналото на Славяните (и в частност на Руснаците*), което обаче е само във вреда на историята; вж Саки*, Скити*, Сармати*, Стара Велика България*, Древните българи*, Волжка България*, Аспарухова България*, Варвари*, Хазари*, Алани*, Авари*, Хуни*, Хони*, Славяни*, Руси*;

САКЛАНИЯСаклан*, Сктитя, Сарматия*;

САКЛИБИСаклани*; така Фадлан и други арабски хронисти (ФА*, АИ*) наричат ирано-езичните етнически общности;




Гласувай:
1



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: dichodichev1
Категория: История
Прочетен: 111526
Постинги: 266
Коментари: 337
Гласове: 113
Архив
Календар
«  Май, 2022  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031