БОРИИ – Хипербории*, Хипер-Бореи (вж. Илития* и пр.); името Бореи може пряко да се свърже с етно-названията Борги, Боргари, Бурджан, а също с Бурги или Бургии и Бургиони (Burgiones) от картите на Птолемей (сл. 105-160 г. от н.е., род. 80 г. от н.е.), и пр., с които са наричани българите и отделни български общности (кланове) в периода от последните векове на античния период до и след средата на средновековието; вероятно с това име древните прото-елини или пра-елини са наричали полумитичните за реалностите им Древни българи*, живеещи спрямо обозримия от тях Свят както най на север, така и съвсем на края на Обитаемия (Човешкия) свят.

Да уточним, че Прото-елини са онези етноси, племена и етно-групички, които съществуват приблизително между ХVI-ХV и V век пр.н.е. в земите на запад от Древно-Иранския културен и етнически регион и са под много силно др.-иранско културно и терминологично влияние – обитавайки частично Западна М. Азия, някои от Егейските острови, по Егейското крайбрежие на М. Азия и Балканите, Атинско-Коринто-Пелопонеския район и прилежащото му южно крайбрежие на Адриатическо море (брега на Йонийско море между басейните на Адриатическо и Средиземно море). Те са различни от т.н. Траки* и от Финикийците*, които в същия хилядолетен период между XV и V век имат поселения из същите тея земи. Чак в началните десетилетия на V (5) в. пр. Хр. разноетничните и разноезикови прото-елини (Херодот) са именно базовият разнороден и често диаметрално разминаващ се и чак несъвместим етно-културен и философо-митологичен изходен материал, от който се образуват същинските антични елини (Херодот, Тукидит и др.), чиято общност, и с участието на древните Македони, започва да се появява и формира към 486-470 г. п.н.е. (вж. Грък*).

Формирането на прото-елинската представата за Бореите и налагането на името им, което е в явна връзка с етнонима Българ*, Бургар (независимо, че е пречупен през елинската култура и език, срв. Боргар, Бурджан*: “българи/н, България”), датира най-късно от времето преди Омир (VІІІ-VІІ в. пр. Хр.) и преди Троянската война (края на ХІІІ в. пр. Хр.), но явно в границите след одомашняването на дивия Кон* (кр. на ІV - нач. на ІІІ хдл пр. Хр.) и превръщането му в значим стопански и военен фактор от втората половина на III хдл. до средата на II хдл. пр. Хр., когато са се активирали контактите между народите от Вътрешна Западна Азия и земите по брега на Източното Средиземноморие (например към средата на 2-ро хдл. пр. Хр. тъй нар. Хиксоси*, притежаващи множество конни бойни колесници, идват от Западна Азия в делтата на Нил и завладяват Долен Египет, а пък поне една група Финикийци се заселват в юга на Балканите).

За уточняване на времето, когато прото-елините са включили знанията за Б. в представите си за Света, е ключова базата от данни у Херодот (Х*). Той съобщава, че една голяма група Финикийци, които преди установяването си по източния бряг на Средиземно море живеели някъде край северните брегове на Червено море и в близост до ареала на Древните българи* и на най-старата родината на Шумерите* – в източната част на Западно-Азиатския (Симитския) цивилизационен район (вж. Ищар*), се заселили някъде към ХV-ХІV в. пр. Хр. в района на по-сетнешната континентална Елада, основали град Танагра* и предали на местните прото-елини своята писменост и терминология. Заедно с това тези Финикийци от областта между Северен Пелопонес и Южна Атика, които оставили толкова значими следи от културата си в областта на Елада, явно налагат и своите познания за света, от където идват, включително и за живеещите на север – край Имеон* (Машу*, Хара*, Хон*, Тара*), Древни българи* – носещи етнонима Българи, Булгари (Булгар) или Бургари, Бурги (за преминаването на “r” във “l, л” и обратно, и за взаимозаменяемостта на двата звука вж. Л*).

Обаче, макар и формално някои от елините да поставят Бореите (Хипер-бореите*) конкретно на север от Тракия и от долен Дунав, то Херодот никъде не ги споменава в описанието си на земите и народите от Западните Карпати до Урал и изобщо в териториите на север от Каспийско море; не ги споменава и в земите на изток от река Аракса* – днешната Сърдаря*, нито пък в района между долното поречие на Инд, Хиндукуш, Кавказ и Средиземно море (Х* - ІV, 1-31, 37-45, 46-139).

Оказва се че, от една страна, този народ носи само един епитет – Бореи: “северни” или Хипер-бореи*: “над-северни” [напълно подобно на други епитети – нпр. Меланхлайни: “чернодрешковци”, Андрофаги: “човекоядци”, живеещите в град Гелан земеделци и ловци Гелони или Гелани: “хладолюбиви” (срв. γελαν-δρόν’ у Хесихий, ЕР* - І, стр. 432), и пр., Х* - ІV, 16-31, 37-82, 99-119];

А, от друга страна, единственото място, където според казаното от Херодот може да се намира народа Бореи или Хипер-бореи*, са земита на север от Персия и на североизток от Мидия, на север от Иранската планинска област, чийто северен край е веригата на планините Куш и Хинду-Куш (Индийски Куш, т.е. източен Куш). А от Хиндукуш* на север е “огромното поле” (Х*) между Каспийско море* и високите предпланини на Памир*, Алай* и Танкан*, което на юг се затваря от Куш и Хинду-Куш, а на североизток от Сърдаря*. Тоест това е точно районът, където живеели Древните българи* и от който през втората половина на ІV хилядолетие пр. Хр. Шумерите* се спуснали на юг в Двуречието на Тигър и Ефрат;

В страната на Бореите (Хипербореите) от време на време отивал самият Аполон (Слънцето*) на колесница, запрегната с лебеди, че в уреченото време на лятната жега да се завърне в (светилището си в) Делфи – за това говори Алкей (ок. 630/620 – не по-рано от 580 или 560 г. пр. Хр.) в химна си за Аполон^[11]. Бореите (Хипер-бореите) наред с етиопците, феаките и лотофагите се относят към числото на народите, близки до бога Аполон (Слънцето*, Митра*) и любими му (Википедия).

Така също, както покровителя им Аполон (Слънцето*, Митра*), Бореите (Хипербореите) са одарени с култура и творчески умения. Блаженният им живот се съпровождал при тях от песни, танци, музика и пирове* (вж. Пир*, Жрец*, Маг*, Магура*, Могила*, Мада*, Мадара*, Гад*, Гадател* и пр.); вечното веселие и благоговейни молитви са характерни за този народ – жреци и служители на Аполон^[12] (т.е. Слънцето*, Митра*). Херакъл (който според една от прото-елинските легенди произхожда от Скития* и от т.н. Скити*, като е роден през 9-ти век пр. Хр. или родословито му е от тогава – точно когато Скитите идват и се заселват трайно в Източна Европа) донесъл маслини от Бореите (Хипербореите) от изворите на Истър (Дунав*, но вероятно става въпрос за Прут* или Серет*, които извират от Скития и се вливат в Дунав близо до делтата му) до Олимпия^[13] (Википедия).

Съгласно Диодор Сицилийски (ок. 90-30 г. пр. Хр.), Бореите (Хипербореите*) в химните си непрестанно възпяват Аполон (т.е. Слънцето* = др.-бълг. Фара*, Фа*, както и Митра*), когато той се явява при тях на всеки 19 гадини^[14] (Древно-българският календар* е с базов цикъл от 19 години!). Даже смъртта идвала при Бореите (Хипербореите) като избавление от пресищането от живота, и те, след като изпитали всички наслаждения, се хвърлят в морето^[15] (Википедия);

Ето пък как, ползвайки по-древни данни, през І век Плутарх (роден към 45-50 г. и починал след 120 и към 125-та г. от н.е., на възраст ок. 70-75 г.) описва инвазията на Александър ІІІ Велики (330-323 г. пр. Хр.) в Средна Азия, след като полководецът преминал 3 300 стадия ( = 594 км) и открил издъхналия Дарий ІІІ (336-330), а после “с най-добрата си част от войските нахлул в Хиркания” (Каспия; т.е. Дарий ІІІ също се бил отправил с армията и приближените си на север, към разполагащите с повече ресурси Партия* и Бактрия*, като по този начин привлякал на там и следващия го Александър ІІІ).  

Именно след като навлязъл в Хиркания (Каспия), Александър ІІІ, според думите на Плутарх и ползваните от него доста по-древни извори, които не са стигнали до нас:

”достигнал до залив на морето, чиято площ не изглеждала по-малка от тази на Понта (Черно море*), но водата му била значително по-сладка. И не успял да научи нищо по-точно за него (т.е. Александър III активно събирал сведения за Каспийско море*). Най-вероятното предположение [на македоно-елините] било, че [това] е обособена част от Меотийско море (Азовско море, наричано тогава “Майката на Понта”, т.е. “Майката на Черно море”, Х* - ІV, 86; но също и “Меотийското блато“ – т.е. плитко и сладководно, и пр.). Но учените-географи знаят истината и много години преди походите на Александър са писали, че от четирите залива, образувани [някога] от Средиземно море, това (т.е. Каспийско море) е най-северният, наричан едновременно Хиркейско и Каспийско море” (ПЖ*);

Тоест в текста на Плутарх (ок. 45/50 – сл. 120 г.) отново става дума за едно единствено море, от което все още не се е отделило като автономна част Аралско море, и това бележи даденостите към края на І и началото на ІІ век. Същевременно Каспийско море*, в отсечката на бреговата му ивица между хребета Копет-даг и река Мургаб*, където попаднал първоначално Александър, е определено като “най-северният” от “заливите”, създадени от Средиземно море, а това означава, че около него, или поне именно в тази северна посока – на север от Иранския планински район и Хиндукуш, следва да са живели и античните елински Хипербореи* (Бореи). Защото при това в дълбоката древност и последвалия период от ХХХІV-ХХV век до ІІ в. пр. Хр. на север от Кавказ не е засвидетелстван народ с уседнала земеделска и градска стопанска култура, каквато е отличителната характеристика на Хипербореите* (Бореите), а и прото-елините (до V в. пр. Хр.) и елините (от V в. пр. Хр.) добре познавали живеещите в степите край Северното Черноморие номади Скити*, Сармати*, Кимери, Колхи и др., които биха назовали поименно;

Това, че Елините свързват Бореите с Борей – своя Бог на Севера и на Северния вятър, а Борей пък точно с конете (вж. Кон*), също потвърждава приблизителното време на възможен най-ранен контакт между двете териториални общности в периода след ср. на ІІІ хдл и преди последната четвърт на ІІ хдл. пр. Хр. (срв., че Троянската война се датира в последните три десетилетия на ХІІІ в. пр. Хр., тоест точно през последната четвърт на ІІ хдл. пр. Хр.).

Напълно е възможно именно етнонима Бореи, формиран след пречупване на етнонима Бургар, Боргар ~ Болгар, Булгар (Българ) през Източно-Средиземноморската култура около края на ІІІ и средата на ІІ хдл пр. Хр., да е в основата на появата на прото-елинското име на Бога на Севера (и Северния вятър) Борей. И това е така, доколкото обратния път на натурализирането на наименованията – от името на Бога на северния вятър Борей към етнонима Бореи, е по-скоро късна приумица на някои учени в периода от Ренесанса до днес, и много по-малко вероятно, предвид посоката на развитието на цивилизацията от вътрешността на Западна Азия с Двуречието към района на Източното Средиземноморие;

Именно в тази плоскост срв. авест. (и др.-бълг.) baraiti (барам, бара): “нося, принасям, дарявам, принасям жертва, жертвам, почитам Бог и божествата”, barъman-: “съхранение, грижа; пазене на традицията, съхраняване на почитта към Бога и божествата, към мъртвите прадеди”, barъzah-: “връх, височина; планина; север” (севера е висок, а юга е нисък), bъrъzaitī: “висок; северен”, bъrъg-: “религиозен обичай, обряд”, bъrъχδa-: “желан, драг, скъп, ценен”, bъrъјayeiti: “призовава (боговете, предците), преклонява се”, срв. авест. barъzah-: “висок, висш” = Борис*; вж Хипербореи*, Илития*, Маверанахр*, Грък*, Танагра* и пр.; вж Българ*, Българи*, Древните българи*, Българин*, и пр.; срв. Бурджан*, Бол-хор*, Боро-хоро*, Болгри* ~ Бугри* ~ Бо`ри и пр.;

БОРЕЦ – авест. bъrъhda: “желан, скъп, ценен”, bъrъg, ж. “религиозен обичай, обряд”, barъza-: “височина; препятствие за преодоляване”, bъrъzaitī, bъrъza-: “висок; мощен, силен, надвишаващ, надмогващ; ставащ висок, извисяващ се”, bъrъzant-: “висок”, bara-iti: “дар; даряващ, насещ дарове”, barъ-man: “съхранение; пазене, опазване; борба за защитаване” (man-: “мъж, човек”, вж. Мануш*); др.-бълг. Борьць (МС*); вж. Борис*;

БОРИ-ТАРКАН – БОРУИ-ТАРКАН*, Бороуи-Таркан/а, “Крепостен Таркан”; срв. БОРО – бълг. л. име;

БОРИЕВА – мина в З. България;

БОРИЛ І – Цар на българите (1207-1218); сестрин син на Цар Асен І* (1185-1196), Цар Петър І* (1185-1197) и Цар Калоян* (1197-1207 г.);

БОРИС – исконно българско лично име, вероятно епитет; известно в историческото пространство от времето преди 852 г., когато се възкачва на Българския престол Борис І Михаил* (852-907); Борис е богът-див (алп*) на Огъня, на Пречистването чрез огън, на Справедливостта и на Възмездието (СБ*, Микаил Бащу* /ок. 819-900/; вж. Огън*, Атар*, Слънце*, Шамаша*). Той е най-главното божество от старшите божества, които са родени от първите 7 божества – “Слънцето*, Месеца* и някои други” (СБ*), като същевременно е поне равностоен на Хурса или Курса – божеството на металургията, ковачеството и оръжието, което е син на Слънцето и Месеца (СБ*; на него е кръстен българския град Хурс/а или Курс/а, днешния Курск* в Русия, известен от 912 г., ДТ*); тоест дивът Борис, носещ първичността на едновременнто съчетаване на доброто и лошото в себе си, е олицетворение – образ, дух и същност – на едно от най-висшите и най-древните български божества (вж. Българин*), а бога Митра*, който е по-древен от времето на появата на Ахурамазда* и Заратустризма* (ок. ХV в. пр. Хр.), явно първоначално е посредник именно между първични 7 божества и хората, и в този смисъл се разпорежда с Огъня и със Силата (изобразена на барелефа на Мадарския конник* като завързан на верига лъв). Най-вероятно речното елинско име Бористенес или по-точно Бористен, носено през античността от Днепър*, е всъщност скитско-сарматското др.-иранско название на реката, а съвсем погрешно се свързва от някои пряко с елинското Борей: “северният вятър, север”, като се пропуска, че Бореите (Хипербореите*) са всъщност живеещите на север от Хиндукуш и Куш народи – Бактрите* и техните съседи, които са териториална общност от уседнали и номадски племена; вж. Скити*, Сармати*, Савромати*, Саки*, Саклани*;

От др.-бълг., авест. barəzah-, barъzah-: “връх, височина, висш, най-висш” (т.е. баръза-, бар`за-, барыза-), което е в близка родствена връзка с етнонима Българин* и синонимните му авестийски термини – авест. baraiti: “нося, принасям, дарявам, принасям жертва, жертвам, почитам Бог и божествата”, barъman-: “съхранение, грижа; пазене на традицията, съхраняване на почитта към Бога и божествата, към мъртвите прадеди”, bъrъzaitī: “висок; северен”, bъrъg-: “религиозен обичай, обряд”, bъrъχδa-: “желан, драг, скъп, ценен, незаменим”, bъrъјayeiti: “призовава (боговете, предците), преклонява се; жертвува, жертвоготовен”; от корена БОР (1)* + ИС*, реципрочно на името Ис/пор*; ИС* е синоним на АС* (и АЗ*);

Едва ли Борис е в пряка връзка с БАРС: “лъв, тигър”, в кавказки (лакски) – БАРЦ: “лъв”, както твърдят някои изследователи; въпреки че Барс, Борец* и Борис имат един и същ корен (срв. БОР- ~ БАР-) и съвсем близка фонетика, в БОРИС има цяла втора дума – Ис* (срв. ИСКАМ, ИСЧАМ, ИСКОНЕН, ИСТИНА, ИСТУКАН*, ИСПОР и пр.), което го превръща в сложно, сборно слово; самата форма Ис* е от Ас*, което пък е родствено с авест. azəm, azъm: “азъм*, аз”;

Името Борис категорично не може да се обвързва по един или друг начин с тюркското Бьори: “вълк” – др.-тюрк., чагат., хивин., туркм. bцri: “вълк”, кипч., казах. bцrь, уйг.- pцri, алт., тел., лаб., койб. pцrь, тат., тоб. bьri: “вълк”. Защото според българската традиция вълка е представител на Злото, за разлика от позицията му в митологиите на тюрките, славяните* (Серий волк и пр.), тюрките и турците (“Сивите вълци” – турска терористична организация от вт. пол. на ХХ век), италианците (Капотолийската вълчица), угрите* и др., които го свързват с добрите сили; вж. Вълк*, Вълчи дни*, Нечисти дни*. При това българското Вълк* е неделимо от авест. vъhrka, vъhlka: “вълка” – фонет “вълка”, от корена Въ-, Ва*, отделйн с крайната -h, -χ, -х, която е граматична и не се изговаря, подобно на сродните й “-ъ” и “-ь”, когато изпълняват в ст.-българския същата разграничителна функция и също не се фонетизират (за преминаването на “r” във “l” вж. Л*);

У Микаил Бащу* (ок. 819-900) - в “Сказание за дъщерята на кана” (СБ*), Б. се среща във формата Барис*, от араб. Барис и Борис [ﺒﺎﺭﻴﺲ] (фонет. Барис, Борис) или Барис, Берис и Борис [ﺒﺭﻴﺲ] (Б-рис) или Барас, Барс, Бдрдс, Борос и Борс [ﺒﺭﺲ] (Б-р-с). Тя е фиксирана и в превода (от устен български в запис на арабски и от там – в превод на руски) на хрониката от арабина Ибн-Фадлан (>920-923