В Елинската (вж. Грък*) митология Хипер-бореите са народ, живеещ зад (над) севера “Борей” – над “жилището” на северния (североизточния) вятър Борей, който е брат на Зефир и на Нот, и син на титаните Астрей – Звездното небе, и Еос – Утринната зора (отправка към Слънцето* и изток). За представката Хипер: “над, свръх, най-“, срв. гръц. Хипербола (υπερβολή): “надхвърляне; преувеличение” (от гръц. в лат. hyperbole, нар.-лат. hyperbola, РЧ*). А за вятъра-бог Борей (омир. βορέας, атич. βορέāς, βορρāς: “северен вятър”) е важно да се отбележи, че е свързан с конете, които в района на М. Азия и Балканите са привнесени от вън, от Ср. Азия (където е Бактриа*) – Борей се превръща в жребец и има от кобилките на Ерихтоний дванадесет бързи като вятър жребци; от бракове с ериниите и харпиите също има конско потомство.

Елинското име Борей и нариц. Бореи (но от атич. βορρāς, Боррā/с производна е и нариц. форма Бури), свързано със Севера, а всъщност със Североизтока, може да е пряко обвързано с шумерското понятие Бурсаг: “главен (религиозен, божи) съд”, споменат в надпис от края на ХХV в. пр. Хр. на Шумерския владетел Урука-кина или Урука-кана (ок. 2400 г. пр. Хр., ХИС*). От една страна, защото прото-елините са под хегемонното културно, езиково и държавно-цивилизационно влияние на Западна Азия поне до края на т.н. Елино-Персийска война (515-478 г. пр. Хр.), а и след това.

От друга, че в цивилизационния район на Западна Азия – от Мала Азия и Ливано-Финикийското крайбрежие, та до Каспийско море* и земите на Масагетите* на изток от Сърдаря*, главно религиозно и божествено пророко-съдилищно място бил град Балх* - столицата на Древните българи*. При това самият образ на прото-елинския и елинския Борей, свързан със Слънцето* и конете (слабо разпространени сред елините), имал съдебни функции и, по повеля на висшите богове, изпълнявал присъди над провинилите се;

Следва да се обърне внимание, че българите са наричани Бурги, Боргар, Бургар, Борджан, Бурджан, което е съпоставимо с елинското Бореи, както и мястото на живеене на Древните българи* е буквално “над севера”, над (северно от) Хиндукуш, над Иранската планинска област, която е слабо обитавания “север” на страните от района на Двуречието (Месопотамия: “междуречие”, от елин. ποταμός: “река”, и μέσσος, μέσος: “среден”, срв. авест. maiδya-: “межда, среден”, гал. medio- в Mediolānum: “Милано”, ирл. mide: “medium”, гот. midjis /миджис/: “разположен посредата”, арм. mēĵ /меж/: “среда, среднина”, др.-бълг. и ст-бълг. межда: “межда”). При това именно от Иранската планинска област (наричана Арея, поради което това планинско население е назовавано с нарицателното Арии, Арийци) се спускат студените планински и северни ветрове в топлата Месопотамска равнина. 

Същевременно е важен фактът, че тъй-наречените Хипербореи не са фантастичен легендарен образ и измислица в Елинската митология, а имат реални, физически параметри и са свързани с конкретни актове, което ги поставя в групата на действително съществуващите народи, наред с Траки, Скити*, Савромати*, Шумери*, Асирийци* и пр.;

Елинската литература свързва Х. (Бореите*) с митовете от кръга на Аполон – Бога на Слънцето* (вж. Митра*, Фа*, Заратустра*), към което има отношение генеалогията и на Борей. Тоест, съчетават се в единство Север, Изток, Слънце* и Изгрев, и коне. Това сближава образа на Х. (Бореи*) с този на далечните (за топлия елински свят) Североизточни народи от Ср. Азия, отглеждащи коне – именно тези, живеещи точно северно от Иранското плато и Хиндукуш*, при масива Имеон* (Машу*, Хара*). Групи от тези народи нахлуват в степите на Изт. Европа – зад (северно от) областта Тракия, където според по-късните елински митове “живее” Борей, но и зад Мала Азия, където също живее “Борей”, както живее и зад (северно от) Двуречието* (Месопотамия: „междуречието“).

Поради изкривената елинска представа за Света и за посоките в Света, които се променяли според мястото, където се намира човек в даден момент (вж. Херодот, Х*), то Севера, и по-точно Северо-Изтока (изгрева на Слънцето), бил именно зад Иранското планинско плато (от това е и видимата връзка между названията Борей и Борги ~ Болги, срв. Борджани, Бурджани*: “Българи”). При това във времето, когато се споменават най-рано Х. и до към края на І хилядолетие пр. Хр., на север от Дунав живеели само скитите* и савроматите* (сармати*), а над тях – диви номадски племена, но не и производители на зърно и строители на градове. Готите също още не били населили студената и неподходяща за живот Скандинавия.

Северно от неблагоприятната за живот (според асиро-вавилонски източници) Иранската планинска област – с планините Копет-даг, Куш и Хинду-куш, са ония земи, от които около 1500 г. пр. Хр. идват в Европа, заедно с коня*, Келтите* и Белгите*, към 1800-1680 г. пр. Хр. през Финикия се спускат други конници - Хиксосите, които владеят 200 г. Египет, а около VІІІ-VІІ век пр. Хр. в степите на север от Черно море* се заселват Скитите*, които са в постоянен и близък контакт с прото-елините, траките и елините.

В този смисъл е съвсем реално, заедно с бързоногите коне, от СИ да се спускат към Изт. Европа и Средиземноморието идеи, митове и хора. Синхронно с тези обстоятелства, Х. са споменати за първи път в химните на Омир (VІІІ-VІІ в. пр. Хр.), което е в унисон с появата на Скитите*, но явно са известни още преди Омировото описание на Троянската война (към края на ХІІІ в. пр. Хр.), защото боговете-закрилници на Троя са именно Западно-Азиатските божества, тези на Месопотамия – вж. Бореи*;

Известни са различни версии за генеалогията на Х. (ТЕ*), като по-подробен е разказът у Херодот (ок. 490-424) за пратениците им на остров Делос – имащи имена Олен (вж Ал*, Ала*, Алан/и*, Хайлан-дури* = Олгхондури = Оногондури*, Олонта*, Олга*, Олта*), Опис, Арге (срв Артаван*, Арда* и пр.), Хипероха* (срв Исперих* ~ Хиспероха, като за Елините нищо не означават съставните български понятия в име с термини Ис* и Пера*, което естествено се отразява върху формирането на елинския вариант на името, свързано с Хипер-) и Лаодика (срв. Ладо*, Ладика*).

Хипер-бореят Абарис* е типологически сходен с Аполоновия служител Аристей от о. Проконес, а Анахарсис (срв. Ан*: “небе”, и оконч. -хар/а*: “крепост, цитадела; планината Хара*, Имеон*, Машу”), както и другите персонажи, насочват към опит да се реконструира древният първообраз на мъдреца, който пристига от Севера (Северо-Изтока) – синхронен на културно-историческата действителност в общия и голям Балкано-Малоазийски ареал, и свързан с функционирането на Орфическите общества у Траките;

Х., заедно с Етиопците, Феаките и Лотофагите, се числят към близките и любими на Аполон народи (Аполон = Митра*, Фа*, Фарн*, Слънцето*). Блаженият живот на Х. (Бореите) е съпроводен от песни, танци, музика, пирове – вечно веселие и благоговейни молитви са характерни за този народ от жреци и слуги на Бога (срв. Бактрия*, вж. Древните българи*, Българин*).

Според Диодор Сицилийски, Х. възпяват Аполон (= Митра*, Слънце*, Фа*, Фарн*) непрестанно с химни, когато той се явява при тях на всеки 19 години. Този 19-годишен период е равен точно на един цикъл в уникалния Древнобългарски календар*, който има 19-годишна стъпка, със 7 високосни години и 12 обикновени години, като при 19-тата година се събират една след друга 2 високосни години (19-та и 1-вата от следващия цикъл); за тюркския календар е рано да говорим по онова време, а китайския календар е доста далеч географски, но и тюркския и китайския са заемки от Др.-българския = древния Вътрешно-Азиатски календар (според китайската митология едва Буда* (†479 г. пр. Хр.) към края на VІ и началото на V в. пр. Хр. занесъл Зап.-Азиатския календара в Китай – вкитайската легенда се разказва, че Буда свикал всички животни, но при него се явили само 12, по названията на които и по реда на пристигането им той нарекъл всяка от годините в 12-годишния календарен цикъл; вж. Древнобългарският календар*). Същевременно българите до ден днешен обичат много и по всяко време и повод да пеят, включително във възхвала на Бога и другите божества или за предпазване от силите на злото, а също и да описват в песни всякакви събития – от подвизите на героите, до ежедневния бит.

Между многото легендарни напластявания е интересен митът, че Х. се отказали да изпращат лично даровете си в храма на о. Делос (след като веднъж девойките, които ги носели, били заставени да останат там или били подложени на насилие) и започнали да ги оставят на границите на съседна страна, откъдето се препредавали от народ на народ, докато стигнат до островното светилище на Аполон. Тоест, техните дарове били нещо съвсем реално, което пристигало ежегодно на Делос и предметите оставали да се съхраняват в храма, където всеки от елините можел да ги види и същевременно да опита от Хиперборейското жито и вино.

Абарис* и Аристей* били смятани в елинския свят за преселници от народа на Х. (Бореите*). Те учели хората на музика, философия, на изкуството да създават поеми и химни, да градят Делфийския храм (МН*; за това, защо именно Бореите учели елините как “да градят Делфийския храм” вж. Българин*, Град*, Балх*). Сборният образ на Хипербореите (Бореи*) и богатството на страната им, което Елините са заложили в мита за тях, до голяма степен съвпадат с богатството и плодородието на Бактрия* (Балхара*) и със степента на развитие на тамошната култура (спрямо прото-елинската), изградена върху древността на уседналия градски начин на живот на Българите и строителната им традиция  (вж. Древните българи*);

За определяне на местоположението на Х. (Бореи*) в днешната география на света, трябва да се има предвид древната, силно и буквално изкривена представа на Елините за Земята (Света), която много напомня на съвременната представа на науката за кривото, деформирано от мощни и по-малки силови полета космическо пространство. Нпр. за тях Юг (те не са познавали компаса) е всичко, което е от страната на преминаващото по небето Слънце* (Аполон), като в началото и края на “пътя” му Юг се слива с Изток и Запад, а това означава, че в тези точки (Изток и Запад) се слива и със Север.

Така, ако човек живеещ през І хдл пр. Хр., тръгне през Сев.-Черноморските степи (които са точно на Север според “Хиперборейския диагонал” /ТЕ*/, разделящ ЮЗ и СИ Тракия), то той, според представата си, ще върви по крива линия на С., докато стигне до Урал; ако тръгне от Колхида на север той ще мине през Кавказ и пак ще стигне до Урал (случайно ли се споменават планини по пътя на север към края на Света?!). А след Кавказ и Урал ще продължи да върви от запад на изток по периферията на крайните северни територии на Земята, и ще се движи отново по своята конкретна, обусловена от собственото му положение в Северното полукълбо, представа за Север, Изток, Запад и Юг. За сравнение народът Шумер* или Шумерите се настанили в района на Двуречието през ІV хдл пр. Хр. идвайки от север, където са именно Бактрия*, Балх* и масива Имеон*, наричан и Самар*.

Според днешните изследователи краят на този античен “Свят”, т.е. лимесът на “Север”, е непригодната за живот широка горска зона, започваща след степния пояс. Обаче са достатъчни студеният климат и блатистите местности, които да определят северната жизнена граница в Азия и Европа. Същевременно, във връзка с постоянното затопляне на планетата от 8300 г. пр. Хр. насетне и със свързаното с това изсъхване на континенталните земи и намаляването на ледниците и на изтичащите от тях води, тази горна или северна жизнена граница бавно, но неотстъпно се местела на север (срв., че дори и през Х в. сл. Хр. земите на север от Ока* били все още толкова влажни и блатисти, че не ставали за обработка и за живеене, заради което Волжко-Българския кан Талиб /960-981/ ги дал срещу определена плата – т. нар. Ростовски данък, на Киевския княз, а Руските върховни князе плащала този данък на Волжка България* поне до 1583 година).

Съвсем не е случайно, че възпитаният от Аристотел и много добре образован за своето време Александър ІІІ Велики – наричан Искандър* и Аспаракх* (336-323), определя Каспийско море* за Меотида (Азов*, Азовско море), а р. Орексартес* (Сърдаря*) или (?) Атрек*, като Танаид* - тоест като Дон* (ПЖ*, Александър, 44, 45). Видимо и Александър Велики е смятал, че се намира на СЕВЕР, където според Елинските представи са Азовско море и Черноморските степи, а още по-северно – т.е. в лявото пространство (при пътуване в посока от Египет към Балхаш*) спрямо “движещото” се в дясно, по своята еклиптика Слънце, са Х., т.е. Бореите*;

Тези представи за единството Земя-Слънце се виждат и от едно твърдение на Херодот (485-425) в разказът му за това как Финикийци, пратени от Египетския цар Некос (Нехо от ХХVІ династия, преди 594 г. пр. Хр.), обиколили Либия – т.е. Африка, тръгвайки от Нил и Червено море:

”Тъй изминали две години (от тръгването на финикийците), а на третата те свили край Херакловите стълбове (Гибралтар) и пристигнали в Египет. И започнали да разказват - аз не вярвам в това, което разказвали, но някой друг може би вярва - че докато плавали около Либия (Африка), слънцето се намирало от дясната им страна” (Х*-ІV,42) – т.е. било от север вместо от юг, обратно на положението си спрямо Света, за който, като всемирни закони тогава, се приемат даденостите в Северното полукълбо – единственото познато на античната евразийска цивилизация “парче” от Земята.

Разбира се, Александър ІІІ не би могъл да свърже Българите (Балхар* - Балкхар, Бългхар или Полхар, Бактри*, Парти*, Борджан* и пр.) с Бореи* или Х., защото митичния образ е обикновено в опозиция с конкретиката, Балгхарите – Бактри* или Парти*, са конкретно познати поне от два века в Елада, а и мита ги поставя в края на Света, докато завоевателите-македоноелини ясно са виждали през 330-326 г. пр. Хр., че това не е така - т.е. че не се намират на буквалния “край” на Света; все пак именно в СИ Бактрия, на река Сърдаря, Александър ІІІ построил своя град Александрия Eschate – тоест “Александрия на края на света”.

Убеждението на Елините, че връзката с Х. се осъществява през Скития* или М. Азия, което е изградено върху личните им наблюдения, също съвпада с представите им за Света и не противоречи на предположението, че древните Бореи* (Х.) са точно Българите, а напротив - по-скоро го потвърждава. При това самите Елини ги поставят на Изток, а не на Север - “жертвените дарове, обвити в житни стъбла, били донасяни от Хипербореите у Скитите*, а от Скитите вече ги приемали останалите народи, като всеки ги предавал на своите съседи и така ги доставяли все по на запад и по на запад, чак до Адриатическото море” (Х*, ІV, 33). В това сведение и “житните стъбла” са в синхрон със земеделското битие на Българите; при това самите Скити* били номади, а не земеделци и не произвеждали жито, пък и в северна Скития и на север от нея нямало условия за отглеждане на житни култури (Х*).

Представлява интерес и разказът на Херодот (Х*- ІV,36-40), който се отнася за периода между Дарий І* (522-486) и Александър ІІІ - Искандър (336-323), и съдържа две от елинските  представи за Света по това време:

“...Ако съществуват някакви Хипер-бореи (т.е. “над-северни”), то трябва да съществуват и Хипер-ноти (отвъд-южни, над-южни). Смешно ми става, като гледам как мнозина са начертали вече карти на Света и как в нито една от тях няма никакво разумно обяснение. Рисуват Океан да тече около Земята, а земята изобразяват кръгла, като че ли е начертана с пергел, а Азия я представят равна на Европа. С няколко думи аз пък ще се опитам да покажа колко е големината на всяка една от тези области и как трябва да изглеждат те на картите.

Персите живеят в Централна Азия (всъщност в Западна Азия, но според тогавашните представи Азия започвала от Дон* и стигала до Арабския п-ов, включително, и само до Индия) и населяват земите, които се простират до южното море, което се нарича Червено море. Над тях, на север живеят Мидийците, над (на северозапад-запад от) Мидийците* - (!) Саспейрите*, над Саспейрите – Колхите (жителите на Колхида), които населяват земите простиращи се чак до северното море (Каспийско море), в което се влива река Фазис (р. Кура). В тази земя, от море до море, живеят тези четири народа.

На запад от тези народи от централната част се простират в морето два “езика”, които ще опиша. Единият (М. Азия) започва на север от река Фазис и се простира покрай Понта (Черно море*) и Хелеспонта (Мраморно море) чак до Сигейон и Троада (областта на Троя), а на юг този същият “език” се простира в морето от Мюриандрийския залив във Финикия, чак до нос Триопион. На този език живеят трийсет племена.…

Другият [“език”] започва от страната на Персите и се простира в Червено море; в него влизат Персийската земя, после Асирия, след Асирия - Арабия. Този език свършва… при Арабския залив, откъдето Дарий (Дарий І*) наредил да изведат канала от Нил…; на този език племената са само три. Това са областите, които се намират на запад в Азия, като се започне от страната на Персите.

А областите над земите на Персите, Мидийците, Саспейрите и Колхите на изток, където изгрява слънцето, се намират покрай Червено море, а на север спират до Каспийско море* и до река Араксес* (Сърдаря*), течаща към изгрев слънце. Азия е обитаема чак до Индия. От Индия на изток е вече пустиня и никой не може да разкаже какво наистина има там”.

Река Араксес е идентична със споменатата от Плутарх (ПЖ*) - Орексартес* (Сърдаря*), а “Колхите” са жителите на познатата на Херодот Колхида, но могат да са и споменатите в древната Арменска география Холезмийци, които добиват “холезмийски камък” и са съседи на Българите (вж Древните българи*). Под “перси” Херодот разбира всички жители на Персийската империя, разграничавайки единствено страните на Мидийците, Саспейрите, Колхите, Асирийците и Арабите, но на други места в труда си споменава много други етноси, включително и Бактрите, тоест Българите.

Тук като съседи на Колхи или Холезмийци са посочени Саспейрите, име което съвпада със Саса Бинду* (вж) и е срещано единствено в Бактрия*, но в основата му може да се види и -пейра ~ др.-бълг. Перети: “пера = летя, хвърча”. Интерес представлява и реката Фазис, чието име съвпада с Българския бог Фа*; За определяне на местоположението на Х., е важна и картата на Ератостен (ок. 276-194) - математик и астроном, направил първото измерване на дъгата на земния меридиан. Според нея Азия - т.е. Финикия, Персия и Индия, лежат (за и спрямо Елините) на Юг от планините на “диафрагмата” - условна линия, прокарана от Ератостен върху картата на ойкуменето (населената и културната част от Земята) и преминаваща по хребетите Елбрус, Куш, Хиндукуш и Хималаите (СЛ*, 123).

Тази битуваща представа на Средиземноморска Елада от ІІІ и началото на ІІ в. пр. Хр. за СИ граница на ойкуменето, и то въпреки похода на Александър ІІІ Велики (331-323) с дългия му престой в Балгхара (от 330 до 326 г.) и реализацията на активната културогенна фаза на античността – Елинизма*, говори за наличието на силна и стара традиция относно “образа на Света”. Тази традиционна представа отново поставя Балхара в хиперпространството спрямо елинското ойкумене, и то въпреки, че Елините знаят Бактрия поне от времето на Дарий І* (522-486) и на Херодот (ок. 490-425), и са наясно със сакралното й значение за цяла З. Азия с Егея и пр. В това отношение е показателен и фактът, че Ксеркс І* (486-465) мести едно от трите най-значими светилища в Източното Средиземноморие (наред с Делфи и Перперикон), и при това – Светилището заедно с Оракула на Аполон, от Дидима (до Милет, М. Азия), в свещената за Перси, Асиро-Вавилонци и цяла Западна Азия страна-държава Бактрия* - и то в столицата й Бактра*, носеща етническото име Балх* или Балгх (това е столицата на Древните българи и държавата им Балгхара-Балгара); този акт обаче е в синхрон с етнонима Хипербореи (Х.) и някогашните представи за тях, и напълно съвпада с наложилата се от древността картина на разположението на народите върху обитаваната Земя; вж. Бореи*, Саса Бинду*, Парти*, Бактри*, Фа*, Фарн*, Митра*, Окса*, Сърдаря*, Древните българи*, Хорезъм*;