Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
11.03.2020 14:37 - МИТРА (2)
Автор: dichodichev1 Категория: История   
Прочетен: 166 Коментари: 0 Гласове:
2

Последна промяна: 11.03.2020 14:37


Митра, възможно като Слънце обгърнато от космическите води (срв. мотивът за златният зародиш /яйцето/ в бездната на световните води), се отъждествявал с орфическото първородно божество Фанес, родено от яйце хвърлено във водата (интерес представлява връзката на Орфизмът и лично на Орфей с култовете към Митра, Ахурамазда*, Зерван и пр., включително личността на Заратустра* от ХІІ-Х в. или по-рано, която в контекста на хегемонията на Западно-Азиатската философия над Елинската култура до, и във междинния период от ІV-І в. пр. Хр., може да обясни “южния път” /на Ю от Каспийско и Черно море*/ на взаимно изграждане на културата в средището на И Средиземно море и З Азия - вж Хипербореи*, Бореи*). За това свидетелстват някои посветителни надписи, като например формуллата - “/на/ Зефс - Хелиос - Мита - Фанес”, барелефът на юношата М.-Фанес (музея в Модена) и пр. Много изображения на М. съдържат такива детайли, които обединяват М. (и Фанес) с Бога на времето Зерван [авест.- Зрван, Зурван, Зарван; в ир. митология Бог, персонифициращ Времето и Съдбата. Върховен Бог в Зарвенизма - религиозно течение съперничещо на Маздизма (религията на Ахурамазда*) чак до епохата на Сасанидите /ІІІ-VІІ в./. Зерван се представял като Безкрайното време /Зерван Акарана/, съществуващо изначално, когато Светът бил в ембрионално състояние (късната “Авеста” различава Безкрайното време и Зерван Даргахвадата - Крайното време, което се съотнася с този Свят, създаден и обречен на гибел). Митът рисува Зерван като андрогинно божество (което също го свързва с най-древните митични пластове, като той е и подобен и на Кронос /Хронос: “Времето” в гръц. мит.): той в продължение на хилядолетия прави жертвоприношения, за да се роди синът му Ормазд /Ахурамазда*/, призван да сътвори Света. Но накрая Зерван се усъмнил в ползата от тези жертвоприношения и от това съмнение заедно с Ормазд /Ахурамазда*/ се зародил и Ахриман (върховният бог на злото, в най-ранната “Авеста” е наречен Ака Мана, а в другите - Ангро Майню). Зерван дал обет, че ще даде властта на този, който пръв се появи на света. Ормазд /Ахурамазда*/ предугадил мислите на Зерван и ги споделил с Ахриман, а той, разкъсвайки утробата на Зерван, преждевременно се появил на света и се нарекъл Ормазд /Ахурамазда*/. Като видял отвратителната му външност и сремежът му към злото, Зерван отхвърлил Ахриман /Ангро Майню/. Тогава се родил прекрасният Ормазд /Ахурамазда*/, но Зерван бил принуден да даде властта над Света на Ахриман за 9 000 години; след това трябвало да се възцари Ормазд /Ахурамазда*/ и да изправи всичко направено от духа на злото. Съгласно химна на Вечното време в “Бундахишна”, Зерван “е по-могъществен от двете си творения - доброто и злото”. Хода на двубоя между доброто и злото, и всичко, което става на този Свят, в т.ч. и живота на човек, е предопределено он Зерван. Противоположно на Маздеизма, за последователите на Зерван е характерна песимистична тенденция, разглеждайки днешния свят като владение на “Княза на тъмнината”. Зерван - Зарва, като върховно божество, “Баща на Величието”, бил възприет от манихейците, а също и в Митраизма];

Във връзка с разпространението на култа към М. извън пределите на Иран и особено в Римската империя (граничеща с България по С Черноморие и в Голям Кавказ, с онези българи, които продължават да живеят в елинистична Партия* /Персия*/ и заселниците в Армения от І в. пр. Хр. - вж Вананд*), се наблюдава и вълна от свързани с него ритуали (митраически мистерии), ритуални съоръжения (митрейони; има предположение, че Бехистунската скала /на пътя м/у Багдад и Техеран/, още в доахеменидско време – т.е. преди 645 г. пр. Хр., е била култово место на М. - вж Перси*, Парти*, Мидийци*, Арии*, Дарий І*, Древните българи*, Заратустра*, Шарукин І*, Шарукин ІІ*, Семирамида* и пр.), изображения и скулптори, мотиви и сюжети, езикови образи и имена със съответстващи корени (изобилни в самия Иран /срв. персеполитанския ономистикон/, но и далеч зад пределите му; прави впечатление голямото струпване на такива имена всред Българите /за разлика от прото-Славяните* и без пласта на привнесените от Българите в Славянството имена/, които под влияние на христианският бит започват да се свързват с новата религия - нпр. Мит`р* и Митър*, Митро*, Михър*, Митра* /ж.р./, Митко*, Мицо* /Митсо/, Мичо*, Михо* /от Михър*/ и пр. с гръко-християнското Димитър, а Михър ~ Михо ~ Михал и с Михал ~ Михаил. В т.с. изразът “Да гониш Михаля” не означава “Да гониш Св. Михаил” и придобива своя конкретен и древен смисъл).

Впечатляваща е изключителната леснота, с която култа към Митра се усвоява в Римския свят (в частност, видимо, във военна среда - М. бил особено почитан всред римските легиони от Ефрат до Рейн; в Дур-Европос почитали М. едновременно с Юпитер, а в други случаи го отъждествявали със Зевс) и бързата трансформация на образа му (така в Армения М. дал името на Мгер - герой от епоса за сасанидските богатири, убил, в частност, черният бик). И разпространението на култа към М. във военните среди на Рим, и силното му присъствие в Армения, вер. са във връзка с наличието на Ср.-Азиатски етнически елементи и в частност на Българи. В Армения българското присъствие е относително мощно още от първите години на заселването на Кан Вунд* през І в. пр. Хр. и представлява значителен процент както от населението, така и от мощта - военна и стопанска, на държавата. В битността си на Голяма Армения страната е била достатъчно силна да се отбранява известно време срещу общите усилия на Рим и Партия* да я завладеят и поделят, но продължителната й съпротива, фиксирана и от хрониките, не е минала и без участието на живеещите в нея Българи (което е гарантирало както авторитета им, така и независимостта им в границите на страната), и без подкрепата на живеещите по границите й от С Кавказ и Каспийския Дербент* до Днепър* и Ю Буг* Българи (вж Арменски българи*). При това след консолидирането на Стара Велика България* в 153 г., тази външна подкрепа е станала както по-значима, така и единствената, на която Армения е можела да разчита срещу могъщите си противници (не може да се пренебрегва фактът, че Партия* е в родови връзки с България и българската върхушка, каквито се афишират и от Арменските князе, и по-точно от Аршакидите - вж Древните българи*, Стара Велика България*, Вананд* и пр.).

В тази светлина следва да се разгледа и Арменският култ към Михр или Мхер (пехл.- Mihr, Митра) - в арм. митология Бог на Небесната светлина и Слънцето, син на Арамазда (върховен арм. Бог, създател на Небето и Земята, Бог на Плодородието, баща на Боговете Анахит, Михра, Нане и пр. Възхожда към ир.-бълг. Ахурамазда*. Епитетът му е “Ари”*: “мъжественият”. Култът към Арамазда идва от Иран, възможно в VІ-V в. п.н.е., при Ахеменидите /645-331/, като се слива с култа към местните божества /които от своя страна също са под влияние на симитската културата в Двуречието от ХХІV до VІІ в./. В Елинистичната епоха /от 330 [323] г. пр. Хр./ той се отъждествявал със Зевс. Главното светилище на Арамазда се намира в култовия център на древна Армения и пантеон-некропол на арм. Царска династия на Аршакидите - Ани /дн. Камах в Турция; вер. от Ан*: “небе”/. Храмът му в Ани бил разрушен в края на ІІІ в., вер. във връзка с разпространението на християнството);

В древна Армения на Михр били посветени храмовете в Багаариджа (днес в Турция), жертвеникът Мхери дур (“вратата на Мхер”, от пехл.- Der-i Mihr) в планините край град Ван* (Вананд*), а най-вер. и храмът в Гарни (І в.; Харни; срв. Хар*, вж Харк /2/*). Следи от култа към Михр са намерени: в др.-арм. календар - името на осмият ден на всеки месец: “Михр”, името на седмият месец (февруари): “Мехекан”; в арменската ономастика /вкл. топонимиката/: над 150 наименования, производни от името Михр. Влиянието на култа Михр след разпространението на християнството (срв. паралелите м/у Заратустризма* и Християнството), са проявени в арм. духовни песни (Шаракани, срв. Шар* и Кан*, както и Шарукан*, Шарукин І* и пр.), дооформени към V-VІІІ в. В тях Христос се отъждествява с Божеството на Светлината, наричат го “Светлина”, “Творецът на Светлината”, “Слънцето на Правдата* /Истината*/”, “Мислената Светлина”, “Слънчевата Светлина”, “Източникът на Светлина”;

В трансформиран вид образът на Михр преминал в епоса “Сасна црер” (вж Саса*, Сама*, Само* и пр.), където вместо единният Михр, се явяват Мхер Старшият (дядо) и Мхер Младши (внук). Мхер Старши е син на Санасар и Дехцун - дъщеря на Царя на Каджите (арм.- Кадж: “храбрец”; те са духове на Вятъра и Бурите. Ту са уродливи /и приемани за зли духове/, ту светли, добри и красиви. Според по-късни митове /след приемане на християнството/, имат човешки произход: по време на Потопа* на Ной* се раждат син и дъщеря. След Потопа Бог попитал Ной има ли деца, но той отрекъл и тогава децата станали невидими. Каджите и парите са техни потомци, които живеят във високите планини, в пещери, скали, дълбоки оврази и имат там дворци. Ехото е техният глас. Бродят нощем на групи, обикновено в свадбено шествие с музика, песни и танци.

Женските Каджи крадът женски дрехи, за да се пременят в тях, които на сутринта връщат /за да не откраднат дрехите, в тях се забучва игла, което се прави по сходни причини и от Българите/. Понякога се явяват в образа на някой познат, съблазняват и водят нарочения към кладенец, урва, скала, където хората загиват. На свадбите си те викат музиканти, бръснари, акушерки и щедро ги възнаграждават. Смята се, че крадът деца, особено от люлките, и ги подменят със свои - болни и уродливи. Понякога мъчат конете в обора, катерят се на тях и ги яздят до утрото. Според поверието: ако намажеш коня със смола, можеш да хванеш Каджа; ако го прободеш с игла - той /тя/ престава да е невидим; който е ударен от Каджа губи разум, наричат го Каджакокох, Каджакакал: “хванат от Каджа”). Той е исполин, надарен с богатирска сила. Както Митра, Мхер извършва ред подвизи. Влиза в бой с чудовищен лъв, преградил пътя по който в Сасун доставят храна; с ръце раздрал лъва на части (за което получил прозвището “лъвораздирател”), след което жителите на Сасун получили храна в изобилие. Мхер надвива Девите (вж Самодива*); убива черният бик - символ на тъмнината и преизподнята, и лишил с това главният Бял /Бел*/ дев от магическата му сила, го сразява в битка; Мхер Младши, син на Давид и Хандутхатун, живее в странстване и постоянна борба с неправдата и злите сили. Той побеждава дева Купа, старицата-човекоядка, чуждоземните пълчища застрашаващи Сасун; спасява град Джезир от наводнение, хвърляйки канара в течащата през него река, която я разделила на два ръкава. Когато срещнал връщащият се в Сасун Давид, без да знае, че той е негов баща, Мхер влязъл в единоборство с него и го повалил на земята (според друг вариант ги разтървават).

Опозореният Давид проклина сина си: обрича го на безсмъртие и бездетност. Мхер се оказал безсилен да унищожи несправедливостта в Света; него повече земята не го издържа: Мхер и неговият кон (Куркик Джалали) затъват в земята. За да реши съдбата си Мхер отива при гроба на родителите си. Там той чува гласовете им, които му предлагат да се уедини в една скала и да изчака света да се промени. Според вариянт, пътят към скалата на Мхер е посочен от мъдър, вещ и проницателен Гарван (аграв), затова и скалата била наречена Агравакар (“гарванова, вранова скала”). От удара на меча на Мхер, скалата се разтворила и го приела заедно с коня. Един или два пъти в годината (вариант: всяка събота) Мхер излиза от скалата и пробва дали земята е укрепнала. Като се убеди, че не издържа тежестта му, той се връща в нея. На един пастир, който видял Мхер в отварящата се скала, той казал, че ще излезе за винаги от скалата, когато се разруши стария и се създаде справедливият Свят, когато пшеничното зърно стане по-голямо от орех /лешник/, а ечемиченото - от шипка.

Според различни версии на легендата, в скалата на Мхер гори вечна свещ (или кандило), върти се Чархи-фалак (Колелото на съдбата; срв. Чарк*); когато колелото спре Мхер ще излезе от скалата и ще разруши несправедливият свят; Според друг вариянт Мхер Младши, по волятя на Върховното божество, се оказва прикован за скалата и Гарванът кълве бъбрека му. Този мотив вер. е възникнал под влияние на представите на богоборците за Артавазда, прикован с вериги в пещера, с когото др.-арменската митология свързва спасението на Света (МН*); Според времето на създаване и съзряване на митовете за Мхер и Артавазда, както и за Арамазда, и близостта с периода, в който елински митични разкази (за Херакъл, Прометей и пр.) навлизат в Скитската* и Сарматската* митологии, могат да се открият много близки мотиви, за детаилното разграничаване на които са нужни по-задълбочени и конкретни тематични проучвания.

В случая е интересна ясно откроената връзка между културите на Ср. Азия - Бактрия* и Партия* - Персия* с Армения между VІІ в. пр. Хр. и VІ в. сл. Хр. (въпреки тюркско-арабските наслоявания, които са от следващият исторически период). Тази връзка е базирана и върху българския етнически елемент, който до 100 г. пр. Хр. се идентифицира до голяма степен с културата на Персия и Елинистичните Бактрия* и Партия*, а от І в. пр. Хр. има значимо присъствие както в самата Армения*, така и в региона непосредствено граничещ с нея от С, СИ и Ю;

В района на Иран еволюцията на образа на Митра не завършила с реформите на Заратустра*. Ахеменидите* (645-331) несъмнено почитали М. Той се споменава заедно с Ахурамазда* и Ардвисура Анахита в надписите на Артаксеркс ІІ (405-359) и Артаксеркс ІІІ (359-338). Ксенофонт (ок. 427 - ок. 355) съобщава за поклонения на М. от Кир Младши, Ктесий - за жертвоприношения на М. от Персийските царе, Курций Руф - за поклонения на Дарий ІІІ (336-331) правени на М., Слънцето* и Вечния огън. Култът към М. се съхранил и в епохата на Сасанидите (от 226 г. насетне). На Бактрийските монети на Деметрий (ІІ в. пр. Хр.) се виждат отчетливи следи на синтез между образите на М. и Херакъл (МН*); За М. вж още Иранска митология*, Шумеро-Акадска митология*, Заратустра*, Ахурамазда*, Тангра*, Мада*; вж Древните българи*, Стара Велика България*, Вананд*, Артаван*, Вунд*, Мидийци*, Перси*, Парти*, Арии*, Скити*, Сармати*, Саки*, Саклани*, Масагети*, Хипербореи* и Бореи*, Шарук-ин І*, Шарукин ІІ*, Семирамида*, Тангра*, Бактрия*, Келти* и пр.;         

МИТРА (2) – във Ведийската митология (Индия), букв. “приятел”. От гледна точка на древо-българската история и митология този М. е втори-чен, отразен образ на основния за българите Митра (1)*. Затова сравнен-ието между двата образа може само да даде допълнителна информация, но не и да замести българската представа за Митра (1)*;

МИТРА (3) – римското божество М. (лат. Mithras) е разпространена форма на персийския култ към Митра (1)* в Римската империя, дошла заедно с преселниците и азиатските войски, ползвани като имперска армия. Римският култ придобива някои, не толкова съществени, изменения, които са наложени от новата среда и развитието на обществените отношения (вж Иранска митология*). По голямото му разпространение може да се съди за количеството на азиатските представители в Римската империя, центровете на пребиваването и съсредоточаването им; за възможностите на “персийската” култура да влияе върху “римската” и причините за това; за близките, ако не и еднакви, пътища по които се развиват и структурират империите, което прави не само безконфликтно и закономерно, но вер. и задължително възприемането на култове, които са съзвучни с имперското развитие и степента на обществена организация; и пр. Интерес представлява фактът, че по едно и също време Митра се почита в Римската империя и в елинистична по своята същност Стара Велика Българрия*, която от 153 г. е мощна държава при северно-черноморските граници на Рим.

Култът към Митра е фиксиран в днешните български земи още от ІІ век (нпр. срв. мраморният оброчен релеф на Митра от с. Куртово Конаре, Пловдивско, датиран във ІІ-ІІІ в. /ЕБ*/). Поради липса на данни, това не може пряко да се свърже с присъствието на българи и военни отряди от българи в римската армия още от І-ІІ век, но е достатъчна предпоставка, за да се търси целенасочено за такова българско присъствие. Още повече, че култа към Митра е разпространен преди всичко във Вътрешна Азия, а не толкова при скитите*, които до голяма степен се елинизират в V-І в. пр. Хр., и той идва през определен период от разширяването на Рим в Западна Азия и навлизането му в Армения, където римското настъпление се среща и с българските заселници (вж Вунд*, Вананд*). Въпреки че името Митра е трудно за откриване в българските царски надписи, то е кодирано чрез хипостаза си “Слънце” (Омуртаг*), “договорът” (Кубрат*, Тервел*, ...Крум* ... Иван Асен ІІ* и пр.), Фарн* (Фружин*), дори в Мада* (Мадара*) и чрез съставната Мир* в царските имена (Омуртаг, О`мир Пресиян, Маламир, Владимир и пр.), и е разпространено в българските лични имена; при това целият култ на Заратустризма*, изповядван от българите, е фактически проява на Митризма; вж Иранска митология*, Митра (1)*, Стара Велика България*, Мада*, Мадара* и пр.;

МИТРА (4) – м. име; наставката “-а” е характерна за м. имена от българския език и българската езикова група в Ср. Азия; М. = Митра (1)*; съвременната форма на името в България е Митро*, Митър*;

МИТРА (5) – ж. име, при което наставката “-а” е оконч. за ж. р.; от Митра (3)*, Митро*, Митре*, Митър* (и Митр);

МИТРО (1) – звателно от Митра (2)*;

МИТРО (2) – Митру*, Митрю*, Митрьо*, Митър*, зват., вин. п. на Митра*, традиционно древно българско мъжко име;

МИТРОВО ЕЗЕРО – название на местност (топоним) и хидроним, езеро в Пирин*;




Гласувай:
2



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: dichodichev1
Категория: История
Прочетен: 111506
Постинги: 266
Коментари: 337
Гласове: 113
Архив
Календар
«  Май, 2022  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031