Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
11.03.2020 12:26 - ШУМЕРСКО-АКАДСКА МИТОЛОГИЯ
Автор: dichodichev1 Категория: История   
Прочетен: 230 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 11.03.2020 12:27


От митовете за създаването на човека напълно самостоятелен е този за Енки* и Нинмах (“господарката /Нин-/ най-велико божество”, Богинята-майка /на всички - богове и хора, и на всичко/), които слепят човека от глината на Абзу (световният подземен океан от прясна вода, обкръжаващ Земята; вавилон.- Апсу) и привличат за помощничка Богинята Намму (“майката, даваща живот на всички богове”, “майката, създала Небето и Земята”, понякога майка на Енки*, може би олицетворение на световните подземни води, а от там и на околоплодните води). Целта на създаването на човека е да се труди за боговете: да обработва земята, да пасе добитъка, да събира плодовете, да храни боговете със своите жертви. Когато завършили човека боговете определили съдбата му и си направили пир във връзка със създаването му. По време на пира пияните Енки* и Нинмах започнали отново да правят хора, но се получавали уроди: жена, неспособна да ражда, същество лишено от пол, и пр. В мита за Лахар и Ашнан създаването на човека се обяснява с това, че създадените преди това богове - анунаки не умеели да водят никакво стопанство. Често се прокарва представата, че по-рано хората растели под земята - като трева. В мита за мотиката Енлил прави бразда (с мотиката), от която излизат хората.

Като богове-демиурзи са представени предимно Енки* и Енлил, а културните герои са много: Богинята Нинкаси открива пивоварството, Богинята Утту - тъкаческия занаят, Енлил е създател на колелото и зърното, градинарят Шукалитудда - градинарството, архаичният Цар Енмедуранки е обявен за изобретател на различни форми за предсказване на бъдещето - в т.ч. предсказания по изливането на масло, Нингал-Папригал изобретил арфата, епическите герои Енмеркар и Гилгамеш изобрети-ли градостроенето, а Енмергар - още и писмеността. Запазени са много малко разкази за борба на богове с чудовища - унищожителни стихийни сили (само два - двубоя на Нинурта (Нингирса) със злия демон Асага, и на Инана с чудовището Ебих), като тези сражения в повечето случаи се водят от героите и обожествените царе, докато боговете са свързани предимно с ролята им за плодородието (в по-архаичните митове) и амплоато им на носители на култура (в по-късните митове). Функционалната амбивалентност на образите съответства на външната характеристика на персонажите: тези всесилни, всемогъщи богове, творци на всичко живо на земята, са зли, груби, жестоки, решенията им често се обясняват с техните капризи, пиянство, разпуснатост, във вида им са включени битово-непривлекателни черти (у Енки* - мръсотия под боядисаните му с червена боя нокти, чорлавите коси на Ерешкигал и пр.). Различна е и степента на активност и пасивност на всяко божество - най-дейни са Инана, Енки, Нинхурсаг, Думузи и някои второстепенни персонажи от пантеона, а най-пасивен бог е “бащата на боговете” Ан (Ану). Образите на Енки, Инана и отчасти Енлил са съпоставими с образите на боговете-демиурзи, “носителите на културата”, в чиито характеристики са подчертани елементи на комизъм като богове на първични общества, които живеят на земята, сред хората, и чийто култ ограничава култа към “Висшето същество” [Ан* /Ану/: “небе” (“небесен /властелин/”) = Тан*: “небето” (“небесният”) = Тангра*: “притежаващият небето”, букв.- “този /който/ небето има /владее, притежава/”, “Небетоимащия”, “Небетохранящия”. Същевременно Ан /Ану/ се появява относително по-късно в митологията на Двуречието (? V-ІV хдл пр. Хр.), което е свързано с навлизането на нова култура - ? Тангризма*, и вер. с идването на етноса - носител на тази култура. А главно - ако не и единствено - българите живеят около Танкан*: “небесната” - свещената планина на Тангра*]. Но при това няма никакви следи от “теомахия” - борба между стари и нови богове. Например в текст от Старовавилонското царство (ІІІ хдл - 1593 г. пр. Хр.) са изброени 50 двойки богове предшестващи Ан (Ану), сред които Енмешара* е един от най-древните, а от много по-нов източник (Новоасирийско заклинание от І хдл пр. Хр.) узнаваме, че Енмешара е “този, който предал /доброволно/ на Ану и Енлил скиптъра и господството”. При това няма и сведения, че Енмешара* насилствено е изпратен в Подземното царство (срв. отношението на Перси* и Древните българи* към предците). 

От героическите разкази са известни само тези от Урукския цикъл. Действащи лица са трима управляващи последователно царе на Урук: легендарният основател на І династия на Урук (ХХVІІІ-ХХVІІ в. пр. Хр.) Енмеркар (вж. Енмешара*) - син на Мескингашер, който пък е син на Бога на Слънцето Уту; Лугалбанда* - син на Енмеркар и предшественик и баща на Гилгамеш, съпруг на майката на Гилгамеш - Богинята Нинсун [в текст от ХХVІ в. вече е канонизиран заедно с Гилгамеш - и двамата са богове в Подземното царство. Участва заедно със 7 други полководци - роднини и приятели, в похода на Урук срещу Арат (по много данни - реален град някъде на С - в иранското плато или още по-северно, с който Урук !търгувал). По пътя Лугалбанда заболява и е оставен от воините в планините. За да настигне войските след оздравяването си, той се сближава с гигантския Орел - изобразяван до ХІV в. пр. Хр. с лъвска глава - Анзу (от Ан*: “небе”, “небесен” и наставка -зу, подобно на “онзи, този”; смята се, че Анзу означава “буря-вятър”, но по-вер. е “небесния”, “летящия”, “връхлитащ от горе, от въздуха”). Това постигнал, като убил Змията живееща в корените на дървото и нахранил орлетата в гнездото (Анзу е въплъщение и на доброто, и на злото, а чрез змията е представено противостоенето горе и долу, но и Орела и Змията са представители на злото. Срв. мотивът за Юнака убиващ Змията живееща в корените на дървото /световното, мировото дърво/ и Орела, чието гнездо с орлета е в короната на дървото, или за орлите и царя им, които воювали на живот и смърт със земния, живеещ в пещера като змиите, представител на злото Педя човек - лакът брада* и пр. - разпространени образи в Българските народни приказки (БНТ*), но липсващи у Славяните*). Героят, надарен с бързоходство от благодарният Анзу (Анзуд*), осигурил победата над град Арат като узнал желанията на Богинята Инана: Енмеркар да приведе в ред изпълнението на култа към Инана, да отсече самотен Тамариск (от който се прави и напитка, съдържаща алкалоиди: вж Хаома* = Мада*), да издълбае от него съд, да улови най-голямата Риба и да я поднесе на Богинята]. И Гилгамеш - най-популярният герой в Ш.А.М.

Единна външна линия в епическия цикъл е връзката на Урук с обкръжаващия свят и мотива за пътешествия (странствания) на героите. + мотива за инициативата, която е обвързана с вълшебни дарове и помощници (материализация на подкрепата на боговете). Свързването на тези мотиви в произведения и последователността им на чисто митологическо равнище на изложението, сближават литературните паметници с вълшебната приказка (същата форма имат и във вълшебните български приказки, при които като правило участващите герои са и пътешественици, хора които заминават за непознати земи, често в други измерения, а понякога и до самият край на света /вж. БНТ*/).

В ранните списъци на боговете от Фара (ХХVІ в. пр. Хр.) Лугалбанда и Гилгамеш* са в числото на боговете, в по-късните са вече богове от Подземното царство, а в епоса от Урукския цикъл - макар и притежаващи митологични и приказни черти - те са реални царе управляващи Урук. Това показва, че епосът от Урук е по-древен от списъка на боговете от ІІІ хдл пр. Хр. Имената им фигурират и в “царският списък” от Ур, съставен в периода на ІІІ династия на Ур - вер. към 2100 г. пр. Хр., което предполага, че в Ур хронистите са използвали за база по-древната традиция, а не тази от Урук (ХХVІ в.), според която вече са били богове [всички династии от списъка делят царете на “допотопни” и властващи “след потопа”, като допотопните управляват митическо число години (което може да бъде и период на управление на даден род - срв. Авитохол*, Ирник*): Мескингашеру - основател на династията от Урук, “син на Бога на Слънцето” - 325 години (срв. Ме* /Мес-/, Кан* /-кин- ~ -кинга-; срв. Га*/, Цар* /-шеру/); Енмеркару 420 години (срв. Енмешара* - “господарят на всички Ме”); Гилгамеш - 126 години, като е назован син на демон Лилу (евр.- lilith /Лилит/, често в мн.ч., както ж.р. така и м.р.; според евр. нар. етимология от lyl: “нощ”, зъл дух, по-често женски, в юдейската демонология; споменава се веднъж в Библията, гръц.- `onokentanros, лат.- Lamia /срв. Ламя*/.

Еврейското име Лилит произхожда от шумерските демони Лилу, Лилиту и Ардат Лили, като първия и втория са инкубус (нападащ жени по време на сън; кошмар) и сукубус. Евр. Лилит е сукубус - тя обладава мъжете против волята им, с цел да роди дете от тях. Затова Талмуда /”Шаббат” 151, б/ препоръчва на мъжете да не спят сами нощем. Адам и Ева, живеейки като “отлъчени” 130 години, породили духове, девове и лилити /мн.ч. м.р./ съжителствайки с тях. Българският вариант на е Ламя* - почти винаги женски индивид /“За змейовете”, БНТ*- ІІІ/, която по качествата и действията си се различава много от гръцкия мит. образ). Лилит вреди на раждането, на плода и на децата, като ги уврежда, пие им кръвта и костния мозък, подменя ги, краде ги и пр., създава безплодието у жените. Тя е с дълги коси и е крилата, тя е майка на Ахриман, а в арамейския превод на книгата на Йов /1, 15/ думата “Саба” е преведено като “Лилит, царицата на Змарагада” (смарагда* /изумруда/; вер. отъждествяване със Савската царица). Съгласно едно предание Лилит била първата жена на Адам, която веднага се скарала с Адам затова, че според нея те били равни - и двамата са направени от глина. Като не могла да го убеди, тя излетяла. Над Червено море я настигнали три ангела пратени от Бог. Тя не се върнала, като заявила, че е създадена да вреди на новорождението. Ангелите взели клетва от нея, че тя няма да влиза в домовете, тях самите или техните имена). Видима е връзката на Ш.А.М. с еврейско-християнската митология от една страна, която е паралелна на връзката между Ш.А.М. и българската митология от друга]. Епическата и неепическата традиция на Двуречието има, в този аспект, единна обща основа - представата за историчност на главния епически герой, като вер. Лугалбанда и Гилгамеш са обожествени посмъртно. Това стига до ново равнище още при началото на Староакадската хегемония, когато първият владетел, който се обявил още приживе за “Бог, покровител на Акад”, бил Царя на Акад Нарам-Суен (ХХІІІ в. пр. Хр.); при ІІІ династия на Ур култовото почитане на владетеля достигнало апогея си (този култ от своя страна е в паралел с традициите на Тангризма* и персонификацията на върховното божество Тангра* или Тан* като Ан* и Ану* в Шумер и Акад).

Периодът на ІІІ династия на Ур, от който е дошла голямата част от писмените митологични извори, е времето на изработване най-завършената в шумерската история форма на идеологията на царската власт. Понеже чрез мита се утвърждавали господстващите идеи, то не е случайно, че повечето текстове се отнасят към една група - на Нипурския канон, съставен от жреците на ІІІ династия от Ур, а най-споменаваните центрове в тях са Ереду/г/, Урук, Ур, които са в сферата на Нипур като традиционно средище на общошумерския култ. Мит-концепция, а не традиционна композиция, представлява сам по себе си и мита за появата в Двуречието на Амореите (симитски номадски племена), който дава етиология-та на тяхната асимилация от обществото - мита за Бог Марту (самото име на бога е деификация на шумерското название на западно-симитските номади). Разказът лежащ в основата на текста, не разработвал древна традиция, а е взет от историческата реалност. Но присъстват и следи от общоисторическата концепция - представата за еволюцията на човека от дивото към цивилизацията, която се промъква край актуалната материя. След като в края на ІІІ хдл пр. Хр. под напора на Амореите и Еламитите пада ІІІ династия на Ур, почти всички управляващи династии на отделните градове-държави в Двуречието се оказали Аморейски; издига се Вавилон с Аморейска династия (Старовавилонският период; възможно е легендата за Семирамида* да отразява точно това време, ако не е бази-рана и върху още по-древни събития – вж. Древните българи*). Но съприкосновението с номадските Аморейски племена почти не оставило следи в културата на Двуречието;

Акадската - Вавилоно-Асирийска митология, има дълбоки корени. От дълбока древност Източните симити - Акадците, заемащи С част на долното Двуречие, били съседи на Шумерите и, според изследователите, се намирали под силното им влияние (по-вер. влиянието било взаимно, като главните центрове на въздействие - както от Шумерска, така и от Акадско-източносимитска страна - били проспериращите културогенни райони във Вътрешна Азия, и уседналите народи, които заемали водещи позиции в тези райони). През втората пол. на ІІІ хдл пр. Хр. Акадците се утвърждават и в южната част на Двуречието, след обединяването на района от владетеля на град Акад Саргон Древни в “Царство на Шумер и Акад” (вж. Шарукин І* /2369-2314/; след въздигането на Вавилон тази територия започнала да се нарича Вавилония). Но сливането на Шумери и Акадци се извършвало постепенно [вер. заради дългото им съжителство преди възцаряването на Шарукин І, когато били изградени стабилни пра-вила за безконфликтното им съжителство като етноси. От една страна това се вижда в липсата на противоборство между боговете - теомахия, в общия Шумеро-Акадски пантеон на Двуречието. От друга - в по-късните факти - нпр. изложените от Херодот (V в. пр. Хр.), които също показват наличието на традиционни правила за мирно етническо съжителство – вж. Перси*, Древните българи*, Иранска митология*. От трета - положение-то в съвременна България, където българите - преки наследници на тази древна традиция, въпреки тежестта на стопанския и политическия преход извършван в страната, региона и света от 1989 г. насетне, се радват на естествена етническа и религиозна толерантност между различните общества в държавата си, и са пример за другите народи, който е толкова трудно осъществим в страните с подобни политико-икономически проблеми, че западните наблюдатели я сравняват с оазис в пустиня (това дава основание да се предполага, че и преходът в Македония*, чието основно население е българско, ще премине до 2015-2020 г., макар и трудно, но в относителен етнически и религиозен мир). Основите на тази традиция във Вътрешна Азия сигурно са положени още по време на войните за вода и плодородни земи през сухия период между 5000 до 3800 г. пр. Хр. и са свързани както с равнището на стопанското производство и спецификата на каналното напояване (изискващо участието на всички етноси по протежението на каналите), така и с религиозно-моралният кодекс на водещите народи в културогенната област. Но тя дава възможност за без-конфликтно проникване на културните достижения на отделните градивни центрове всред всички участници в общият макро-регион Вътрешна Азия и неговата периферия - Средиземноморието с М. Азия, Арменското плато, З Индия, Арабският п-ов]. При това изместването на Шумерският език от Акадския (вавилоно-асирийския), съвсем не означава пълно унищожаване на Шумерската култура и заместването й със Симитска.

На територията на Двуречието до сега не е открит нито един ранен чисто симитски култ. Всички известни Акадски богове са от шумерски произход, или от край време са отъждествени с шумерски - акадския Бог на Слънцето Шамаш (срв. Сама*), се отъждествява с шумерския Уту, Богинята Иштар* (срв. Иста ~ Истина*) - с Инана и ред други шумерски богини, Богът на Бурята Адад с Ишкура и пр. Бог Енлил получил симитският епитет Бел*: “господар, владетел” (букв. “главен”, вж. Бал*, Бел*). С въздигането на Вавилон все повече започнал да играе и главният бог на града Мардук, но и това име по своя произход е от шумерско (за налагането на богове - покровители на отделните градове, в общият региона-лен пантеон – вж. Тангра*).

Акадски митологични текстове от Старовавилонско време са намерени много по-малко отколкото шумерски, нито един от тях не е запазен напълно, а главните източници са от ІІ-І хдл пр. Хр., т.е. от времето след Старовавилонския период. Вавилонското космологическо учение е представено в поемата-епос “Енума елиш” (по първите думи на поемата - “Когато отгоре”), чиято най-ранна версия е от Х в. пр. Хр. Главна роля за сътворението на Света е дадена на Мардук, който се издига през ІІ хдл пр. Хр., а към края на Старовавилонския период (1894-626) получава всеобщо признание и извън Вавилон. Новото, в сравнение с шумерските представи за сътворението на света, е представата за последователните поколения богове като всяко превъзхожда предходното, наличието на теомахия - сражения на стари и нови богове, и унифицирането на многото божествени образи на създатели в един. Поемата цели да оправдае възвеличаването на Мардук и да покаже и докаже, че той е пряк и законен наследник на древните могъщи сили, в т.ч. и на шумерските богове. Заради това “исконните” шумерски богове стават млади наследници на по-древни сили, които те съкрушават. Мардук получава властта не само по законна наследственост, но и по правото на най-силния, затова темата за борбата и насилственото сваляне на древните сили става лайтмотив на сказанието. Чертите на Енки* - Ейя, както и на други богове, са пренесени върху Мардук, но Ейя става баща на “владетеля на боговете” и негов съветник.

В Ашурската версия на поемата (кр. на ІІ хдл пр. Хр.) Мардук заменя Ашшур - главният Бог на град Ашур (Ашшур) и централно божество на Асирийския пантеон. Това е проява на общата тенденция към унификация и монотеизъм (монолатрия), стремяща се да отдели основния бог, която се корени не толкова в идеологията, колкото в обществено-политическата ситуация към І хдл сл. Хр. Космологически мотиви от “Енума елиш”, дошли в гръцки преразказ на вавилонския жрец Берос (ІV -ІІІ в.) чрез Полихистор и Евсебий, а също и на гръц. писател от VІ в. Дамаский. У Дамаский присъстват ред поколения богове - Тауте и Апасон, и сина им Мумис (Тиамат, Апсу, Мумму); Лахе и Лахос; Кессар и Ассорос (Лахму и Лахаму, Аншар и Кишар) и децата им Анос, Иллинос, Аос (Ану*, Енлил, Ейя). Аос и Дауке (т.е. Богинята Дамкина) създават Богът-демиург Бел (Мардук). У Берос Богинята-владетелка, съответстваща на Тиамат, е Оморка (“море”), която владее над тъмнината и водите, и чието описание напомня на злите вавилонски демони (името Оморка е много близко до Омуртаг* /814-831/, което може да наложи преразглеждане на етимологията на името /епитета?/ на Кана. При това Черно море се е наричало Сакланско*, което е синоним на Българско, а бога на водите се е намирал на дъното на Сакланското море – вж. Киев*). Бог Бел я разсича, създава Небето и Земята, организира световния ред, и заповядва да се от-сече главата на един от боговете, за да създаде от неговата кръв и пръст (земя) хората и животните (срв. Християнската традиция, Заратустра*, Митра* и Иранската митология*). Митовете за Сътворението на света и човешкият род във Вавилонските източници са свързани със сказания за бедствия и гибел на хора, и даже за разрушаването на Вселената. Както и в шумерските разкази, се подчертава, че причина за бедствията е злобата на боговете и желанието им да намалят постоянно растящия и досаждащият със своя шум на божествата човешки род. Бедствието се възприема не като законно възмездие за човешките грехове, а като зъл каприз на божеството.

Митът за Потопа, в чиято основа лежи шумерското сказание за Зиусудра (срв. Зиези*), е дошъл с мита за Атрахасис (“превъзхождащ с мъдростта си”) и разказът за Потопа в епоса за Гилгамеш, както и с гръцкия преразказ на Берос. За наказването на хората разказва мита за Бога на Войната и Чумата Ерра* (Ирра, Ера*), в който се вижда теологическата концепция за някакво физическо и духовно равновесие на Света, което зави-си от присъствието на законният владетел на управленското место, на трона си (срв. “Защо има лято и зима” /БНТ*- ІІІ/; срв. и шумеро-акадският мотив за равновесието между света на живите и света на мъртвите. Мотивът за равновесието - между земния и подземния свят /”Благодарният мъртвец”/, горе и долу /”Момъкът, царската дъщеря и Педя човек - лакът брада”/, доброто и злото /”Едно праведно овчарче”/, праведното и неправедното /”Воденичар и вампир”/, реалното и тайнственото, магическото или демонското /”Свети Никола окрал крадеца”, ”Таласъми”/, и пр. е основен и в българското нар. творчество /БНТ*- ІІІ/, а героят на разказа побеждава като възстановява равновесието /”Божието провидение, или - шчо е господ, не е никой”, “Царската дъщеря чума или ламя и най-малкият й брат” и пр./). Традиционна за Двуречието, още от шумерския период, е представата за връзката на божеството с неговата статуя - заедно с напускането на страната и статуята (истукана*) си, то сменя и местожителството си. Това прави Мардук, и страната търпи загуби, а вселената е застрашена от гибел (срв. Кубрат* /605-665/ и Аспарух* /668-699/, и значението на гробовете им за България); Характерно е, че във всички епоси за унищожението на човечеството, главното бедствие - Потопът*, е предизвикан не от морско наводнение, а от дъждовна буря. С това е свързана и значимата роля на боговете на Бурята и Ураганите в космогонията на Двуречието - особено на ! северното, като тези стихии били персонифицирани в образите на върховните богове (за Акад - Адад, а за Шумер - Енлил). Синовете на Енлил - Нинурта и Нингирсу, също били свързани с бурята, но и четирите вятъра също са персонифицирани, като особена роля играел Южният вятър - главен помощник на боговете (това е валидно и за Българите; при Елините по-значима роля се отрежда на Северният вятър Борей /вж. Бореи*, Хипербореи*/ и на Западния вятър - Зефир).

Вавилонското сказание за Сътворението на света, чийто сюжет бил построен около личността на Могъщото божество, е епическа разработка от епизоди описващи сраженията на бог-герой с чудовище - олицетворение на стихията, което поставило начало на темата за бога-герой във вавилонската епико-митологична литература (а не на героя-смъртен, както в шумерската литература); Мотивът на таблиците на съдбите е свързан с шумерските представи за Ме* (близко до глагола Съм*, със знач. “същност”, “същина” - срв. Мен*, Ми*; могъща божествена тайнствена сила, управляваща света и всички божествени и земни институти). В акадският мироглед таблиците на съдбите определяли движението на Света и на световните събития. Владеенето им обезпечавало световното господство (срв. “Енума елиш”, където първоначално се владеят от Тиамат, после от Кингу, и накрая от Мардук). Писар на таблиците бил Бога на писарското изкуство и син на Мардук - Набу, който понякога се смята също за техен притежател. Таблици се пишели и в Подземното царство (от писаря - Богинята Белет-цери); вер. се записвали смъртните присъди и имената на мъртвите.

Докато боговете-герои във вавилонската митологическа литература, в сравнение с шумерската, преобладават, то за герои-смъртни, освен епоса за Астрахасис, са известни само: епоса (явно от шумерски произход) за Етана* - герой (юнак*), опитал се да излети върху Орел до Небето (срв. приказките за Юнака, който с Орела достигнал Горната земя - т.е. Небето); сравнително късният разказ за Адапа* (акад.) - мъдрец, осмелил се да “окърши крилата” на Вятъра и да предизвика гнева на Бог Ан*, но изпуснал възможността да добие безсмъртие (срв. приказките за Вятъра в бълг. нар. епос - БНТ*); знаменития епос за Гилгамеш - но не просто повтарящо шумерското сказание, а произведение, отразяващо сложната еволюция на мирогледа, която заедно с вавилонското общество достигнали героите на шумерския епос. Лайтмотив във вавилонската епика е недостижимостта за човек на божественото, независимо от неговите стремежи, напразни човешки усилия и опити да получи безсмъртие.    

Монархическо-държавният характер на вавилонската религия постепенно се откроява над чертите на архаичната религиозно-магическа основа. С времето все по-голяма роля започват да играят “личните” богове. Представата за личният бог, който има всеки човек, облекчаващ достъпа му до големите богове и въвеждащ го при тях, възниква - или се разпространява по-широко - по времето на ІІІ династия на Ур и през старо-вавилонския период. На релефите и печатите от това време са чести сцените, показващи как божеството-покровител води човека към Върховния бог, за да му бъде определена съдбата и да получи благословение. При ІІІ династия на Ур, когато на царя вече се гледало като на защитник-хранител на страната, той приел и някои функции на бога-защитник (особено обожествения цар, в т.ч. и посмъртно. Обожествява се и гробната могила на царя, по древна традиция още от Тангризма /вж. Тангра* и пряката му връзка с Ан* и Ану*/ - срв. Авитохол*, Ирник*, чиито периоди в “Именник на българските канове”* вер. отразяват времето на върховенството им като божества за България). Считало се, че губейки своя бог-защитник човек става беззащитен пред злобното своеволие на Върховните богове и лесно може да се изложи на нападения от страна на злите демони и сили (това се отнася и за държавата - срв. Кубрат* /605-665/, Аспарух* /668-699/ и пр.). Освен личния бог, който трябвало да носи успехи на покровителствания, и личната богиня - олицетворяваща жизнената му съдба, всеки човек имал още и свой Шеду (шумер.- Алад*) - антропоморфизирана или зооморфизирана жизнена сила. Освен тези защитници, вавилонците имали през ІІ-І хдл пр. Хр. и своя лична пазителка - Ламассу, носителка на собствената личност - възможно е да е свързана с култа към плацентата. “Името” на човека (срв. Име*, Имен*) или неговата “слава” (шуму; срв. Шум* ~ Шумя*, Шумен* = “Славен”) също се смята за материална субстанция, без която е немислимо неговото съществуване и коя-то се предава на неговите наследници. Напротив, “душата” (напишту, срв. Нефес*) е нещо нематериално, неперсонифицирано, което се отъждествява ту с диханието, ту с кръвта. Личните богове-пазители били противостояли на злото и били като антиподи на злите сили, обкръжаващи човека. Сред тях е лъвоглавата Ламашту (срв. Ламя* в бълг. нар. епос - БНТ*), илизаща от Подземния свят и водеща след себе си всевъзможни болести, най-злите духове на болестите, призраци, озлобените сенки на мъртвите, кои-то не са получили жертвен дар, разни видове служещи в Подземното царство духове (утуки, асаки, етими, гали, гали-лемнути: “дяволи зли”, и пр., Богът на Съдбата Намтар - идващ при човек в часа на смъртта му, нощните духове-инкуби лилу - обладаващи жените, духове-сукуби лилит (лилиту) - обладаващи мъжете, и др. (образите им намираме и в двете Българии - т.н. Дунавска България* и Волжка България*; срв. Сраоша*, който воюва нощем с тези сили). Сложната система на демонологичните представи във вавилонската митология (която не е засвидетелствана в шумерските паметници, което не значи, че не е съществувала - по-скоро това напомня за канона от времето на Персите*, че не се говори /и пише/ за това, което е неприлично, лошо, неморално и пр.) получава отражение и в изобразителното изкуство.

 Общата структура на пантеона, който се оформя по време на ІІІ династия на Ур (2118-2007 г. п.н.е.), в основата си остава без особени промени в течение на цялата древност. Начело на целият Свят стои триадата Ану* (Ан*), Енлил*, Ейя*, обкръжени от съвет от 7 или 12 “Велики богове”, определящи “участта = съдбата = ориста” (шимату; срв. шуму: “слава”) на всичко по света. Боговете се разделят на две родови групи - игици и анунаци*; боговете на Земята и Подземното царство по правило са анунаци*, но и между боговете на Небето има от тях (късното и недостатъчно навлизане на анунаците в Небесната сфера вер. е свързано с относително късното влизане на Бог Ан* ~ Ану* в Ш.А.М. - т.е. в култура-та на Двуречието, факт, датиращ сам по себе си навлизането на Тангризма* в тези земи. Това е вероятна следа за начало на активното съжителство на българите, които обитават земите на С от билото на Хиндукуш и р. Херируд /от Хар*; рус.- Герируд/, и земите около Танкан* /Тян-Шян*/, с народите от Двуречието). Но в Подземното царство вече властва Нергала*, докато съпругата му Ерешкигал е във второстепенна, подчинена позиция, което съответства на общото намаляване на ролята на женските божества във вавилонската митология, сведена като правило почти изключително до положението на безлични съпруги на своите божествени мъже [особено значение запазила само Богинята на лечението Гула и Иштар, но която, съдейки по епоса за Гилгамеш, също започва да губи позициите си (това характерно за периода намаляване на женското присъствие в общественото пространство, противоречи на нарастващите позиции на Семирамида* и подсказва, че мита за нея може да се търси в по-древните пластове)]. Видимата монолатрия (от гръц. -latreia: обожаване, обоготворяване), проявена в усилването на култа към Мардук - монополизирал към края на ІІ хдл пр. Хр. почти всички области на божествената дейност и власт, продължава да се задълбочава в следващите времена. В единния образ на “владетеля” - Бел (срв. Бал*~Бел*; вж. Тангра*), се сливат Енлил и Мардук (в Асирия - Енлили и Ашур). През І хдл пр. Хр. в ред центрове Мардук започва да се измества от неговия син - Богът на писарското изкуство Набу, при който се забелязва тенденция да стане общовавилонско божество (прави впечатление връзката Набу - Небе*, което определено поставя паралел между имената Набу и Бел /др.-бълг.- Бал*: главен/ като синоними за Върховното божество, чието име е забранено да се произнася). Със свойствата на един бог се надаряват и другите божества, а качествата на отделен бог се определят с помощта на качествата на другите богове, което е още един път към създаване на обобщен абстрактен образ на едно единствено, всемогъщо и всесилно божество.

Паметниците – основно от І хдл пр. Хр. – позволяват да се реконструира общата система на космогонните възгледи на вавилонските теолози, макар че няма пълна увереност в това, че подобна унификация е осъществена от вавилонците. Микрокосмосът представлява отражение на Макрокосмоса - “низината” /Земята/ е отражение на “върха” /Небето/ (това добре се вижда в седмолъчните розети и кръглите слънчеви знаци оставени от българите в Плиска* и по своя път от Азия до Ц Европа, където са заложени както Земята, така и Макрокосмоса, който се простира извън “пръстена” на главните 7 небесни светила - 8 със Слънцето /ЗБ*/). Цялата вселена сякаш плава в Световния океан, Земята наподобява голямо обърнато кръгло корито, а Небето е твърд купол, покриващ Света. Небесно пространство се дели на части: “горното небе на Ану*”, “средното небе”, принадлежащо на игиците (вж. Анунаци*) и в чийто център се намира лазурния олтар на Мардук, и “долното небе”, което е видимо за хората и където са разположени звездите; цялото небе е направено от различни видове камък - нпр. “долното небе” е от син кварц с блестящи шарки (Яшма) (срв. бълг. гатанка: Син похлупак със златни капки - Небето /БНТ*-3/); над тези три небета има и още четири небеса. Небето, ка-то къщите, стои върху основи, прикрепени с колчета към Небесния океан и подобно на земните дворци, е защитен от водата с крепостен вал. Най-високата част на небесния свод се нарича “средата на небесата”. Външната страна на купола - “вътрешност на небесата” - излъчва светлина; това е именно пространството, където се скрива луната - Син*, по време на тридневното си отлъчване, и където слънцето - Шамаш* (вж. Сама /1, 2 и 3/*), прекарва нощта. На изток се намира “планината на изгрева”, а на запад - “планината на залеза”, които са заключени с катинар (това е видно и в бълг. народни приказки, като понякога “катинара” е заменен от тайна или преминаване през такива персонажи - нпр. Лунната майка, които са единствените, знаещи пътя и начина за стигане до Слънцето - вкл. и Слънчевата майка, т.е. които дават своеобразен ключ за този абстрактен катинар). Всяко утро Шамаш* отключва “планината на изгрева” и се отправя по небесния си път, а вечер през “планината на залеза” се скрива във “вътрешността на небесата”. Звездите на небосвода са “икони” или “писмена”, като всяка има твърдо определено место, за да “не се отклони от своя път”. На земната география съответства небесна география. Всяко нещо на земята - !страни, реки, градове, храмове - съществува на Небето във вид на звезда. Земните предмети са само отражения на небесните, но всеки от световете има свои измерения - небесният храм е примерно двойно по-голям от земния; планът на Ниневия първоначално бил начертан в небесата и съществувал изначално; в едно съзвездие е разположен небесния Тигър, в друго - небесния Ефрат. На всеки град съответства определено съзвездие - на Сиппар съответствало съзвездието Рак, а на Вавилон и Нипур - други, които не са идентифицирани до сега. Слънцето и Месеца пък били разделени на отделни страни: в дясната част на Месеца бил Акад, в лявата - Елам, в горната - Амурру (амореите), в долната - страната Субарту. (в т.с. представлява интерес какво съзвездие е свързано с град Балх* /Балк*, Balkh/ и дали няма небесно-зодиакална връзка между строежа, предназначението и пр. на град Варну в Бактрия* и сегашната българска Варна* /известен от VІ-нач. на VІІ в., успоредно с античния Одесос/. И къде е местото на Бактрия в географията на Месеца - ако приемем, че израза “Майка на всички градове” за Балх*, неоспоримото първенстващо положение на царете на Балх във Вътрешна Азия и върховното положение на Бактрия като свещена земя и място на светилище са в основата на такова разполагане върху лунната повърхност, то от това не следва ли, че трябва да търсим Бактрия в центъра на Луната? Или може би за нея е отредено слънцето, за което знаем, че е върховно божество за българите? - вж Древните българи*, Фа*, Фарн*).

Под небесният свод, като обърнато корито, лежи “Ки” (вж Ка*) - Земята, която също е разделена на отделни сектори: в горната част живеят хората, в средната са владенията на Бог Ейя* - океана от прясна вода или подпочвените води, в долната част са владенията на боговете на земята, анунаците*, и Подземното царство. Според други схващания седемте небеса съответстват на 7 земи, но за тяхното точно деление и разположение нищо не е известно. За да укрепят Земята, я завързвали за Небето с въженца и я закрепяли с колчета. Тези въженца-поводи са Млечният път (разпиляната слама, в една от бълг. нар. приказки, която се приема за символ на Млечния път, също се използва като своеобразна връзка-въженце, по която единият персонаж открива другия). Горната земя*, която била обитавана от хората, принадлежала на Бог Енлил*. Неговият храм Екур - “дом планински”, и една от централните части - Дуранки: “връзката на Небето със Земята”, символизират строежа на Света.

Според изследователите, еволюцията, която се наблюдава в религиозно-митологическите вярвания на хората от Шумеро-Акадския до края на Древновавилонския период - т.е. от края на V-ІV хдл до средата на І хдл пр. Хр., отразява преминаването от общинските култове към монолатрия и отговаря на общественото и стопанското развитие в района на Вътрешна Азия с Двуречието, Източно-средиземноморските брегове и Средна Азия (МН*, ИИ* и пр.); вж. Иранска митология*; 




Гласувай:
1



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: dichodichev1
Категория: История
Прочетен: 111543
Постинги: 266
Коментари: 337
Гласове: 113
Архив
Календар
«  Май, 2022  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031