Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
13.03.2020 02:35 - От Авеста до Авитохол (пр 153 - сл. 173)
Автор: dichodichev1 Категория: История   
Прочетен: 277 Коментари: 1 Гласове:
1

Последна промяна: 30.03.2020 23:54


АВЕСТА – основното и най-древно съчинение от Заратустризма*, създадено вероятно към ХVІ-ХV в. пр. Хр.; Според изследователите езикът, на който е написан стигналия до нас вариант на Авеста се отнася към ХІІ-Х век пр. Хр. Този извод обаче е възоснова на достигналите до нас фрагменти. Те, от една страна, вероятно са от по-късен период, в сравнение с времето на появата на самото учение, т.е. и от времето, когато е живял Заратустра*. От друга, не може да се твърди, че Заратустра* лично е написал първия, най-древен вариант на Авеста, въпреки, че учени от средновековието и от нашето съвремие предполагат това. По-вероятно е негови последователи, каквито изброява и Диоген Лаерций през ІІІ в. сл. Хр. (ДЛ*), да са записвали постулатите на Заратустризма*.

При това фактите говорят, че стопанска и социална база за появата на това ново учение, което изместило Тангризма* (Ан*, Ану*, Тан* и пр.) от района на Вътрешна Азия – от езерото Балхаш* на изток, до района на М. Азия и Кавказ на запад, се появила към края на ХVІ в. пр. Хр. Тогава – около 1 500 г. пр. Хр., след инвазията на Хиксосите през ХVІІІ-ХVІІ в. пр. Хр. към Сирия и Египет, започнала вълна от изселвания на народи, тръгващи от Вътрешна Азия - Келтите*, заедно с Белгите*, навлезли в Европа, Ариите* завладели Индия, други стигнали до Китай, и пр. Тази активност говори за силно социално напрежение в Западна Азия, а то изисква пораждането на нова социална философия - т.е. на ново религиозно учение.

Изглежда точно тази нова философия била разнасяна от Хипербореите* (вж. Бореи*) към земите в Източното Средиземноморие, което пък станало база както за Орфизма (VІ в. пр. Хр.; ТЕ*), така и за предхождащото Орфей творчество на Омир (VІІІ-VІІ в. пр. Хр.). Най-ранни факти извън земите на Азия, които показват времето на началото на пълната хегемония на Заратустризма в самата Западна Азия, са “Слънчевата реформа” на Египетския фараон Аменхотеп ІV Ехнатон или Аменофис ІV Ехнейот (ок. 1379-1358), започнала през 1374 г. пр. Хр., и бягството на група финикийци-тангристи към ХІV в. пр. Хр. от Азия в Европа, където построяват града си Танагра* в района на Коринтския провлак – между Атика и Пелопонес, и предават своите букви и писмеността си на неграмотните местни прото-елински племена (Х*). Съдейки по това, то Заратустра следва да е живял най-късно през ХV в. пр. Хр., тоест между 1500 и 1400 г. пр. Хр.;

Нарицателното Авеста е от Ава /1/*, като буквалното значение на А. е “това, което е (истината)” и може да се сведе, ! през др.-бълг., до ст.-бълг. “Ава-ieсто” ~ “Ав`iесто” ~ *Авьieста; преносно означава “основното (учение), основополагащата (книга*)”, “книгата същинска”; срв. авест. ava-: “този който, оня който”, младоавест. avaδa: “там, там където”, авест. āvнš, āvīšya-: “я́вен, яве́н, явил се”, avah-: “помощ, подкрепа”; вж. Ава*, Авитохол*, Авва*, Е*, Заратустра*, Ахурамазда*, Мазда*, Митра* и пр.;

АВЕСТИЙСКИ – Авестийски език, съкратено “авест.”; езикът и термините, използвани в Авеста* към ХV-Х в. пр. Хр. и обхващащ периодите както преди, така и след тези векове; вж. Авеста*;

АВИЛОН – др.-бълг. и ст.-бълг. Авилонъ, Авилонъ: “Вавилон, Вавvлонъ” (СТР*); буквално “първоград, главен, основен, съзидателен”, от Ава*; срв. името Авалон на града, посроен от полумитичния крал Артур за столица и за начало на всички начала, които възнамерявал да разпространи из цЕлия свят; вж. Ава*, Авити*, Авитохол*, Именник*, Навухудоносор* и др.;

АВИТИIавити, също Авл¬ни¬: Iавл¬ни¬ (МС*), Аве: Iаве (ЕР*); от Ава* със знач. “ТОЙ идва”, ТОЙ се явява”, а не обикновено, редово “явяване” на някой или нещо, не “явяване” изобщо; авест. avis-: “явен”, avisya-: “явен, видим”; др.-инд. avih: “явен”; вж Явявам*;

АВИТОХОЛ – Кан на България (153 - сл. 173), баща на Аваба* и дядо на Римския император Максимин І* (235-238, род. 173 г.); Авитохол е първият Кан* на България от така наречения “Именник на българските канове”*. Той оглавил българите три-четири века след преселението им от Азия в Европа през ІІ в. пр. Хр. – някъде между 160 и 130 г. пр. Хр., и след построяването на първите им европейски градове – при Кума*, Сулак*, Терек*, Кубан*, в Северен Кавказ, Източен Кавказ и Вананд*, и по долното течение на Волга*.

За това, че българите най-късно през I в. от н.е., тоест доста време преди възкачването на Авитохол през 153 г. от н.е., вече живеели от Каспийско море* и Кавказ на запад чак до бреговете на Днепър* има много факти. Например в географията на Птолемей (80-160) в района на Среден и Долен Днепър са разположени поне две български общности под името Бурги (ПД*) или Бургарии (Булгари), и под името Хони*. А тези сведения са потвърдени и от арменската география Ашхарацуйц (съдържаща документи от периода IV-VII в. и „неизвестни за Птолемей“ факти от III, II и I в. пр. Хр.), и от Микаил Бащу* (ок. 819-900) в неговото „Сказание за дъщерята на кана“ (СБ*), и от българската хроника на Гази-Барадж* (пр. 1190-1246), която е базирана върху много по-стари документи от архива на Канцеларията на владетелите на Волжка България* (вж. Кочо /2/*, Микаил Бащу*, Киев*, Аскал*, Саклани*, Уруси*, Вунд*, Вананд*, Хайлан-дури*, Оногондури*, Алани* и пр.).

                 Налага се мнението, че кланът на А., който е от рода Дуло*, е управлявал 300 г. (от 153 до 453 г. – съвпадаща със смъртта на Атила* в 453 г.). И е последван от фамилията на Ирник*, която управлява 150 години (от 453 до 603) и е от същия аристократичен род Дуло*. Вероятно разделянето на двете епохи – до и след 453 г., бележи важен факт в живота на България след 153 г. и същевременно дава основания на някои изследователи да приравняват епонима Авитохол с Атила* (434-453), а Ирник* с Атиловия син Ернах (род. към ? 418 г., владетел в 454-468), който наследява управлението на (?) главната – но остатъчна – част от разбития военно-полиетнически Хунски съюз (вж. Хуни*) след смъртта на баща си през 453 г.

                Обаче възкачването на Ирник-Ернах към 455 г., който на практика оглавил единствено своя личен клан от разпадналата се хунска общност, станало и след поне още три събития. Първо, след смъртта на брат му Елак (453-454) при р. Недао в 454 г., който изглежда първи наследил бащиния си трон. Второ – раздялата през 455 г. с другия брат и наследник на властта – Денгизих (454-469), който е убит чак в 469 г. И трето – бягството на Атиловия син Бел при Кушаните, които били образували Кушанско царство* към края на I в. пр. Хр.; самите Кушани са една (!) неголяма част от номадите-скотовъдци Юечжи-Тохари (вж. Древните българи*), които през ІІ в. пр. Хр. – под натиска на гонените в западна посока от китайците същински Хуни* (кит. Хун-ну) – стигнали до областите Согдиана* (към 160 г. пр. Хр.) и Бактрияна* (към 100 г. пр. Хр.), и се настанили там в удобните за пасища райони, освободени от отишлите в Изт. Европа българи (т.е. бягството на Бел при Кушаните, минавайки през Европейска България на път към Западна Азия, е факт, който може да се свърже пряко със ситуацията в земите на българите в Източна Европа през V в.; при това за етническия вид и чистота на Кушаните, което има връзка както с произхода на Бел, а значи и на Атила*, на Атиловия баща Айбат* /Мунджук/ и брат му Руа, и на тъй нар. Хуни*, така и с решението на Бел да се настани именно при тях – а не да остане при българите, трябва да се отчита важното обстоятелство, че съществената част на Юечжи-Тохарите се изтеглят от Согдиана* и Бактриана* към Индия още в края на ІІ в. пр. Хр.).

Заслужава внимание предположението на Й. Маркрафт, че “Ирник от българското предание (Именник*) не е друг, а Ернах (†468), син на Атила* (434-453), който потеглил за съседна страна на устието на Дунав” (Дж. Бъри; ММ*, стр. 149). От други източници се знае, че в един доста дълъг период България е управлявана от Българските канове Еран* (>439-?) и Реан* (488-520?), първият от които бил заплаха дори за Персийската империя, а вторият – Реан или Хрун III*, дошъл (кога?) на Дунавската римо-византийска граница от изток, тоест от Скития* (Саклан*), и в 491-492 г. вече владеел земите на север от Дунав – Дакия и Панония (от Черно море* до Виена). Знае се и това, че няколко поколения български канове от един род носели еднакви имена – нпр. наследниците на Вунд* (сл. 140 – пр. 114 г. пр. Хр.) са кановете Вананд* от българската област Вананд* в Армения;

Някои историци (О. Прицак) търсят А. в старата история на Хунорите* (Хуните*), за която в китайски източници се съобщава, че основаната от Мо-тун държава на народа Хун-ну през 207 г. пр. Хр. (Монголия) се разпаднала в 48 г. сл. Хр. на южна (унищожена от китайците в 216 г.) и северна, която от 90-та г. сл. Хр. е подложена на настъплението на народа Сиен-пи (Тунгузите). Тунгузкият владетел Тян-шъ-хуай, живял по време на Китайския цар Хуан-ти (147-167), завладял окончателно Монголия м/у 147 и 156 г., а вожда на Сев. Хун-ну - Шан-ю (Авитохол ?; Шан-ю е по-скоро титлата Кан-ю/виги/, вж Танкан*, Хунори*) се изселили на запад – м/у морето Арал* и Исък-кьол с център р. Талас – преселване, което било отбелязано? в “Именника” с годината 153. Смята се (вж ММ*, 161), че в 93 г. хуните се установили в Джунгария (в Синцзян, на запад от ез. Баркул), част от тях образували в Седморечието васалната област Юебан (просъществувала до V в.), а другите били прогонени още на запад от Сянбийците 60 години по-късно – т.е. (93 + 60 =) 153 г. – годината, която учените свързват с Българския кан Авитохол, за да обосноват връзката му с Атила*.

Всъщност тези, често целенасочено подбирани и групирани факти, по-скоро са свързани с причините за хунското нашествие на З. (запад), но не и с българите, които още от IІ в. пр. Хр. са в С. Кавказ. Затова те могат да обяснят само една или друга причина за нова вълна на преселение към Европа (от Партия*, долината на река Кабул и пр.), обаче не и някаква връзка между Хуни*, бъдещият Атила* (434-453) и Авитохол (>153-173 и след);




Гласувай:
1



1. dichodichev1 - История на Българите
13.03.2020 02:38
Всъщност тези, често целенасочено подбирани и групирани факти, по-скоро са свързани с причините за хунското нашествие на З. (запад), но не и с българите, които още от IІ в. пр. Хр. са в С. Кавказ. Затова те могат да обяснят само една или друга причина за нова вълна на преселение към Европа (от Партия*, долината на река Кабул и пр.), обаче не и някаква връзка между Хуни*, бъдещият Атила* (434-453) и Авитохол (>153-173<?).
По скоро, след като се знае, че българите са Симити* и от индо-иранската сарматска* културна общност (а не Тюрки*, Хуни* и Славяни*), остава да се решат въпросите: защо и с какво периодът на Авитохол е нов в историята на българския етнос след заселването му в С. Кавказ през IІ в. пр. Хр.; какъв вид е имал българо-хунския? съюз? от V в. (всъщност поне от ІV в.) и не е ли създаден и ръководен от българите (вж. Стара Велика България*, Кан Дере*), като противовес на мощта на Римската империя от другата мощна държава в И. Европа през този период (Огурите или Утиги, Утигури, живеещи в Скития* - степите на С. от Черно море, пишат писмо до римския Император в 463 г., в което се оплакват, че са настанени в неплодородни земи - от кого са настанени там, ако не от българите?); колко и кои са Оногондурските канове от рода Дуло*, които са управлявали страната от 153 до 453 г.; възможно ли е Атила* да е нарицателно (хунско или на друг етнос, а от там и език), което да е заменило същинското име на прочутия предводител; и пр.;
Интересно тълкуване на името Авитохол предлага П. Добрев (ПД*), което обаче се дължи на хаотичното търсене на обяснение, поради това, че досега липсва единна и вярна концепция и теория за Българският език*. Той се спира на името Бихзад*, носено, според епоса “Шах-наме”, от Бактрийски* принц – съвременник на Царя на Персия (Партия) Бахрам Гур (нач. V в.), и от прочутия персийски герой Испандиар* (срв. Исперих*), със значение “благородно роден” (от перс. Бих: “благороден” и Зах: “роден”).
Бихзад се среща и в ср.-перс. като Вихден: “благородна вяра”, което е близко с българското Вихтун* от израза “Сии же Канензъ измени родъ Дуловъ рекше Вихтоунъ”, тоест „Същият пък Канъ`з измени рода Дулов, ще рече (тоест) Вихтун“ (срв. Рекнах*, Реках: “казах”, като “рекше” следва да е “казано” ~ “говоримо” ~ “назоваемо” ~ “изричано” ~ “именуемо”). Това значение на името Бихзад – Вихден – Вихтун пък е близко до санскритската дума Ави с две значения “сърна” и “благородство”, останала в перс. име Авитух (Авитуха), което с окончание -л ~ -ла (-ол, -ел, -ал, -ил, -ул) е Авитохол (като -Т- е пълен член към Ави- , т.е. Авита- означава “благородният”, а “-х-“ и “-ол” са насложени едно след друго две окончания, както нпр. в Благ* ~ Благов* ~ Благувам*, Свят* ~ Святов* ~ Светувал*, или Бел* /Бела/ ~ Белуха ~ Белухар*);
Към опитите за дешифриране на името А. трябва да се прибавят: акад. aplu: “син, наследник” (т.е. „законен наследник; благороден“), от което е евр. hevel (гръц. Авел*) и евр. `abimelekh (Авимелех): “баща ми цар” - вер. титла, превърнала се в л. име (във Вехтия завет /Б*/), хет. awitis: “лъв”; ирл. abal, уелски afal: “ябълка”, от където е Авалон (?), което в най-старите пластове на Келтската митология се среща като л. име, букв. “ябълкова земя”, прен. “островът на блажените” (вж Келти*; срв. българската нар. приказка “Тримата братя и златната ябълка” и пр.). Към това трябва да се добави санскр. Авалокитешвара, сложна дума от avalokita-is-vara, превеждана “Господът, който вижда”, “Бог на погледа” и пр. (но авест.-др.-бълг. vara: “вяра”), а в тибетски превод - spyan-ras-gzigs: “зрящото око”, при това Avalokitesvara е близко с Avalokitasvara: “следящият за звуци” - формата, под която е намерен в древни ръкописи от Централна Азия и е потвърдена от ранни китайски преводи като “следящя за звуци” и “наблюдаващия за звуковете на света”.
Сходно е санскр. avatara (Аватара): спускане (на Бог на земята), явлението – др.-бълг. Авити* (на Бог), неговото въплъщение в смъртно същество заради “Спасението на Света”, заради възстановяването на “Закона” и “Добродетелта” (вж Митра*, Заратустра*, Ахурамазда*) и пр., отнасящо се за всички видове и форми на присъствието на Бога на Земята, за да наложи волята си [в легендата за Потопа*, според “Махабхарата” и пураните, първата Аватара (материализиране) на Вишну е превръщането му в риба, за да спаси седмото Ману (“човек”, от санскр. корен man: “мисля”, вж Ме*. Пураните и епоса изброяват 14 Ману - 7 бивши и 7 бъдещи, като от всяко от тях води началото си Човечеството в съответстващият Световен период - Манван-тару /периода на Ману/, който обхваща 71 Махаюгу, или 306 720 000 човешки години).
Седмото Ману е Вайвасват, като освен него Вишну спасява много Риши (пророци) и всички семена, които Ману взима със себе си на кораба, убива (според “Бхагатва-пурани”) демона Хаягриву и връща похитените от него четири веди (срв. Келти*, Митра*, Заратустра*, Ахурамазда*).
При втората си Аватара се превръща в костенурка (Курма /срв. Крум*/), потапя се на дъното на Млечния океан, за да спаси загиналите през Потопа* ценности, а Боговете и Асурите (санскр. Asura, букв. “обладател на жизнената сила”, небесни Божества на жизнената сила /бълг.-перс. Ахура*, но срв. Аспарух*, Асен* и пр./, имащи магическата мощ Майа* /положителна сила на превъплъщение, вълшебна метаморфоза, илюзия, измама/, или Богове - Адити /7 или 8 деца на “безграничното” Божество/, преди всичко Варуна и Митра*, но и Агни, Индра и др.) поставят на черупката й планината Мандара* като бъркалка и омотавайки около нея змея Васука, започват да разбъркват океана, от който получават напитката на безсмъртието Амрита (amrita, букв. “безсмъртен”, вж. Мада*, Заратустра*, Келти*), Богинята Лакшма (букв. “знак”: “добрият знак”, “щастието”, “красотата”, “богатството”, “късмета”), Луната, апсара (самодива*, вила-самовила*) Рамбха, кравата на желанията Сурабха, и други свещени същества и предмети.
После Вишну станал глиган (Вараха /срв. Верени*/), човек-лъв (Нарасинха, вж. Митра*), заек (Вамана), след това последователно бил Рама, Кришна, Буда (и Шива), а накрая в Бял кон (Калки)].
За Ава и Авитохол срв. още: др.-перс., авест. ava: “той, този който, онзи, оня, всеки един“ (др.-инд.- avos: всеки две, тея двама, ония два), др.-перс.., Мл. Авест. avada: “там“, авест. ava-pasti: “там-падна“ (на конкретно место - тук, там; срв. сев.-индо-иран. pasta: паднал /въобще/), авест. avagnana: “убиец (този, който уби)“, авест. avah: “помощ“, avoi: “уви“, avis, avisya: “явен, видим“; авест. avahana: “място, парче земя, заселен къс земя, село“ (влязло в арм. avan: “място, къс земя, заселено место“), като в наставката е думата han-: “заслужавам, спечелвам, служа /печеля/ дълго време, доизкарвам“, която може да е наставка във формата „хол, хола“ и в Авитохол.
За втората част на името А. “-тохол”, може да се срв. авест. ta: този (др.-инд. ta: този, тохар.А tam: това), авест. tada: “тогава”, бълг. Тада*, Тъде* ~ Тъдява* (което вкл. и компонента време); др.-инд. tada, вед. tadanim: тогава; авест. taibya: тебе* (мест., което включва инф. форма tai-, срв. Тай* /в Тая*- Тайа/ Той*, Тей*, Тий /в Тия*- Тийа/), tava - род. п. ед. ч., литерат. род. п. ед. ч. taves, диал. teves: тебе*, авест. te: тебе*, др.-перс. tuvam: ти*, авест. tu: ти*, та* (ст.-бълг. тъ); и също, авест. hau: оня, онзи, онези, онова, онази, ham: с, със, hu- (др.-перс. u-): хубаво, красиво, добро, hubaga: щастлив, щастливец (Хубавец*), hunara: умение, изкуство (като авест., др.-инд. nar: мъж), hunami: раждам, hu: глиган (ЕР*- ІІІ, 578), hunu: син (ЕР*- ІІІ, 817);
[Интерес представляват също арм. hol, род. п. holoy: “земя, прах, почва”; тохар.В walo: “княз, господар”, тохар.А wal: “цар, царствам, господствам”; ирл. cuil: “укритие”; др.-инд. phalam: “блясък, светлина”, ha, gha: усилит. частица, ghoras: “страшен, много силен, много голям, мощен” (вж Гора*, срв. ирл. caill “лес”), hladate: “освежава”; др.-ирл., ср.-ирл. calath, calad: “твърд”, clo мн.ч. cloi: “гвоздей, грездей, чеп”, др.-ирл. clu: “слава”, ирл. gall: “знаменит” (авест. gar-: “хваля, възхвалявам”, др.-бълг. и ст.-бълг. Гласити, глаш©, Глашати, глаша«), др.-ирл. gall: “камък”, кимр. haul: “слънце”].
Срв. също бълг. дума Авлия*: “домът с двора, стопанските постройки и стопанското богатство - вкл. стоката в хамбарите, животните, парите, слугите, жената, децата и пр.” - в израза: “пуста Авлия като венец, па без звънец – (което значи, че в дома = Авлия) нямаме куче” (ФС*);
Може да се направи извода, че Авитохол е със значение на корена “този (онзи), който” и наставка означаваща “здрав”, “твърд”, “творящ”, “правещ”, “хубав”, “светъл”, “създаващ потомство”, „заслужил, заслужаващ“, „спечелил“ и пр., като те всички могат да се обединят от “създавам” ~ “създател, първосъздател”, включващо и значението “отстоява” – вж. Авва*: “баща”. Същият термин-корен виждаме не случайно още при основателя на Първа династия на Вавилон, свързана чрез Халдейската династия* с Българската династия. Вавилонската Първа династия започва от 1894 г. пр. Хр. със Суму-авум (1894-1881), като името-епитет Суму също може да се свърже с Шумер, както с Шуми*: “знаменит” и със Сама*, обаче наставката “авум” видимо е от Ава*: “основател, създател”.
Дали А. е лично име, нарицателно, древен сан, превърнал се в лично име, др.-българска титла от І-ІІ в., нарицателно от времето, когато е писан именника или от подобен древен летопис и традиция, на чиято база е съставен “Именник на българските канове”, е отделен въпрос. Възможно е наименованието А. да е било неделима съставна част от името на първия владетел на Стара Велика България* (подобно на Бащу* при Кубрат*, Батбоян* при Безмер*, Страшни* при Крум* и пр.), който, както е известно от историята, е обединил българските кланове в И. Европа в единна мощна автономна държава през “диломъ твиремъ” - “змийски девети” = 153 г., ІХ месец [датата е според ММ*, като месеца - Твирем*, който е изведен на база на съпоставка с тюркски източници, едва ли е “девети”; всъщност Твирем* отговаря на месец януари и започва от 20-ти или 21 декември – от Игнажден* или от зимното слънцестоене.
За Твирем срв. – авест. tvъm /енкл./, др.-перс. tuvam: ти, turas: “бързо”, tъrъsaiti: “тресе, трепери”, авест. tuirya: “брат, чичо /брат на дядо му/, дядо”, които с оглед на конкретния проблем, който искаме да разрешим, могат да се отнесат към Градя* и авест. aiwi-gъrъdmahi или aiwi-gъrъtmahi: “ние започваме” (авест. aiwi, aivi, aibi, др.-перс. abiy: “тук”, др.-инд. abhi: “към, до, чрез, от”; др.-инд. api: “също тъй, също, подобно, тук, при, във”, авест. aipi: “също, към, до, у, във”; др.-ирл. imb-: “около”; срв. по-горе “ава”). И още др.-бълг. и ст.-бълг. Творити (СС*): “създавам“, бълг. Творя*, както и Твърдо*, ст.-бълг. Твръдъ, и опозицията с Коледа*: “режа, разделям”].
Например по познатата схема N.-№-Z, както при Александър ІІІ Велики (= Искандър*) и известна още от дълбока древност в Зап. Азия, в случая цялото име на Българския кан би било N.-І-Авитохол. Подобно на А. е наименованието на Акадския владетел Шарукин І* (2369-2314) = Цар-Кан: “виш-върховен” (вж. Цар*, Кан*), а българската традиция е видима при Кана Сибиги Кубрат Бащу*, Крум Страшни*, Цар Симеон І Велики* и дори в Иоан І Асен*, Самбат Кий (вж Киев*), Батбаян Безмер* и пр.;
Възможно е, освен лично име или нарицателно, А. да е нарицателно на целия период от 300 години със значение “създаване”, “съзидание” и в т.с. - “начало”, “установяване”. В подкрепа на това може да бъде и наименованието Ирник* за следващия 150 годишен период. Ирник е с корен на инфинитива Ар* (Хар*): “крепост, цитадела, твърд”, от където – “здрав, крепък, мощен” и пр. (= *Арнак, *Харнак). В несвършено време, според др.-бълг. език, следва гласната “А” да премине в “Е” и *Арнак да стане Ернак* (*Хернак), по подобие на Небе* (от Анаба ~ Наба ~ Небе) и пр. А в свършено време (без значение дали минало, сегашно или бъдеще) *Арнак - Ернак* следва да е Ирник*, както Есперих* става Исперих* в Именника* - срв.: “И по томъ приде на страноу Доунаiа Исперихъ (/мин./ свършено! време) канензь. Тожде и доселе Есперихъ (/сег./ несвършено! време)...” (И след това дойде на страната на Дунав /в земите при Дунав/ Исперик Канъз. Също и досега /е/ Есперих...).
В т.с. периодът на А. е на “съграждането” на държавата, а този на Ирник* е на “мощта”, на “крепкостта”. Точно през периода “Ирник” Кан Реан* (488-520<?) завладява земите до Виена с Карпатите и териториите на север от тях (като дефакто поне при Император Анастасий І /491-518/ владеел и контролирал Балканските земи до Константинопол), а от Кан Еран* (>439-?) треперел Шаха на Персийската империя Ездигерд ІІ (438-457). Т.е. в Именника* се съобщава, че върху тези два периода стъпва като градеж, история и права третият, конкретно представен, период на България, през който държавата подновява !законното си разширяване на юг от Дунав, в уж исконните и неприкосновените територии на Римската империя; вж Стара Велика България*, Древните българи*, Еран*, Реан*, Българският език* и пр.;
Като тръгнем обаче по обратния път на събитията, изплуват интересни паралели. Нпр. се вижда връзката между българското Авитохол* и келтското Авалон (успоредно с Ябълка* - Аблана* - ирл. abal /англ. apple/), Артур и Артаван*. Това предполага, че значението на Авалон е по-скоро “първосъздаден”, а названието Ябълка е вер. по-късно производно от същия корен Ава- (ябълката е селектирана към 2000 г. пр. Хр. в поречието на Инд, но е позната на Хомо сапиенс от зората на неговото съществуване като обществено същество), независимо че се е превърнала във важен атрибут за Авалон, за Обетованата земя, библейския Рай, юнашкия епос и пр. Артур пък, закономерно се извежда от Ар* (Хар*): “крепост, цитадела”, а от там “пазител, бранител, покровител”, и това е в синхрон на функцията му на бранител - морален и физически, която изпълнява в мита; вж Келти*; Древните българи*, Аварис*;
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: dichodichev1
Категория: История
Прочетен: 111517
Постинги: 266
Коментари: 337
Гласове: 113
Архив
Календар
«  Май, 2022  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031