Прочетен: 1634 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 30.03.2020 23:48
“По време на неговото [Анастасий І (491-518)] управление те [българите] безпокоели Тракия с многобройни нападения, като войската, изпратена срещу тях, е била разбита и унищожена в 499 и 502 година. И така, за да спре най-после тези нападения, Анастасий построил защитната стена от брега на морето [от Деркос на Черно море] до Селимбрия (дн. Силимври на Мраморно море).
Преминавайки от там (Тракия) в Илирик (областта на запад от област Тракия), [българите] завладели Сирмиум (Срем*, дн. Сремска Митровица в Сърбия*), който град немного след това завладял Кралят на Италия Теодорих (Велики /483-526/), след като самите те били победени в битка и обърнати в бягство. Тогава (когато Теодорих завладял Сирмиум) над българите властвал Либерт (! от корен Ал-* ?; срв. Алавив* или Алаба-бат ~ *Алаба-батър, а също Алцек*, Албури*, Алдимир*, Алогоботур*, Алусиан* и пр.), когото наричат Буза (т.е. “върховният, върховният владетел”, от Ба*: “върховен, който е върховен, върховенстващият”, срв. Бал*, Бат*, Бай*);
Зигеберт и Успергенският абат Конрад му приписват титлата Крал (“rex”) на българите. Сенатор разказва, че тогава (по времето на Анастасий І: 491-518) са се появили тези (българите), които най-после щели да всеят страх в целия свят.” (ВД*, “История на Византия”, гл. 6, І).
В общото описание на събитията не става ясно, че Буза (Бузан /2/*) загива през 488 г., което знаем от други източници, и вероятно това е годината на възкачването на Кан /rex/ Реан* (Еран*).
Обаче, ние знаем, че по пътя си към Италия, гонените от Тракия, Македония, Долна Мизия, Прибрежна Дакия и Горна Мизия между 500 и 700 хилядите готи*, включително 100 хилядната армия на Теодорих или Теодерик Велики (474-526, роден 454 г. край Балатон в Панония), още веднъж воювали с Буза* или Бузан* (пр. 476-488), който пък бил в съюз с Гепидския крал Трапстила. В тази страховите битка загинали и двамата – Българският владетел (rex) Бузан* и Гепидския крал Трапстила (ББ*). Това станало в 488 година (Павел Дякон; ИБД*), която, макар и хипотетично, може да се приеме за възможната най-ранна дата на възкачване на Българския кан Реан* или Хрун ІІІ* (488-521/525; същевременно както името Реан* се свързва с Еран* ~ Ирник*, така и рода на Буза* или Бузан* следва да е от династията Ирник*, от което са формите Ернак и Еран);
Името Буза (Buzes) е носено през втората четвърт и средата на VІ в. от един от правнуците на Ардабур* и на сина му Аспар* (400-471), който се наричал Бузес Аспарус или Буза Аспар (528-556) и бил висш военачалник в Римско-Византийската армия. Явно връзката между имената Буза и Аспар не е случайна и тя се намира единствено в плоскостта на Българския език*. Същевременно, като се има предвид изключително високата позиция на рода на Българския кан Буза (пр. 480-488) и на рода на Аспар* в аристократичната върхушка на българската общност, никак не е изключена родствена връзка между двете семейства, дори тя да е била осъществена и след смъртта на Флавий Ардабур Аспар (400-471); вж. Аспар /5/*, Аспар /1/*, Аспар /2/*, Аспар /4/* и пр.; вж. Стара Велика България*;
Името, носено от Буза и стигнало до нас като Либерт, вер. от неправилно записаното български име, от корена Ал*, Ала-, може да се сравни с името Алавив* или *Алавиба, Алатей, Алип-би, Бат Алаба, което носел един Кан на българите (пр. 378-421) и на т.н. хони*, и предводител на Тервингите (*Тервили, срв. Тервел*) през ІV в., а същевременно срв. и времево по-късното име или епитет Албури*, носено от Гостун* (603-603, убит в 618 г.).
Според хрониста Амиен Марцелин (330-400), тези Тервинги изоставили готския вожд Атанарих и “под водачеството на Алавив*... заели левия бряг на река Истър (Долни Дунав)” към 376-378 година. След като получили от Валент І (364-378) разрешение за заселване в Тракия, най-вер. като федерати*, от Императора “пръв с Алавив бил приет [и готският вожд] Фритигерн. На тях Императорът решил да даде храна за известно време и земя за обработване.” (ХИС*, с. 606, 607), като става ясно, че това се отнася за уседнали етноси от земеделци, живеещи в селища.
Но на всички от другите идващи на юг от Дунав преселници, Валент не осигурил дори и храната. Амиен Марцелин (330-400), който е съвременник на събитията, повече не споменава името Алавив, с изключение на една близка форма – Алатей, който заедно със Сафрик направлявал действията на “Витерик, вождът на Греутунгите” (ХИС*, с. 608). В текстовете си историкът подрежда хронологично събитията след аудиенцията при Валент І и до смъртта му на 9 август 378 г., по следния начин:
“Тервингите пък, които отдавна вече получили разрешение да преминат реката (Дунав), дори и тогава продължавали да се скитат по брега й (Дунавското крайбрежие), възпирани от двоякото препятствие, че не били подпомогнати с нужните храни поради гибелното лицемерие на вождовете (готските и византийските управници на крайбрежните земи) и че нарочно били задържани поради скверни търговски сделки. Когато разбрали това, те негодували и заплашвали да се защитят срещу проявеното спрямо тях вероломство в сегашното им бедствено положение. А Лупицин (комес на Тракия), страхувайки се да не въстанат, докарал войски и ги принуждавал да заминават по-бързо навътре (на юг) в страната. Греутунгите сметнали този момент за удобен… Те преминали реката със зле сглобени салове и построили стана си твърде далеч от Фритигерн.” (ХИС*, с. 608).
След като започнал военният конфликт между готите* и римляните, и първите неуспешно атакували много пъти непристъпните Старопланински проходи, “те привлекли като съюзници... някои от хуните* (Хони*-те) и аланите (Хайлан-дури, Оногон-дури*). Като узнал това, (военачалникът) Сатурнин, който бил вече пристигнал (на помощ на войските на Траян и Профутур) и разположил предните си застави и постове, прибрал постепенно своите войници и съвсем основателно се готвел да се оттегли.” (ХИС*, с. 613).
Интересна е формата на името-сан на Българския върховен кан Буза. Тя е от корена Ба-*, с който са образувани българските титли ~ имена: Бал* (Бала*), Балю*, Бай*, Балта*, Балтавар*, Балтаур*, Балина*, Балса*, Балша*, Балза*, Бат*, Бес* и пр. Окончанието -за се среща нпр. в титлата на Аспарух* (668-699) – канезь, на Борис І* (852-914) – канезъ, както и в израза, включващ всички български архонти от Авитохол* (153-?) до Умар* (Омур*: 765 г.), а значи и поне до Цар Борис І* (852-914). Срв.:“сии Е (5) канезь дръжаше кнеженiiе (к’неженiiе) объ оноу страноу Доунаiа Ф и ЕI (515; но може и 551 или друго) /летъ/...” (“Именник на бълг. канове”, ММ*), което е “превеждано” като: “тези 5-ма князе държаха кануването (управлението) от другата страна на Дунав...” – кратко, семпло и твърде неточно, както ще видим по-долу.
Наставката “-за” се среща в глаголни форми като Лобъзати (лобъжъ, лобъжеши): “целувам, целуна; поздравявам с целувка; прегръщам” ~ Лобзаниiе: “целувка, целуване” (МС*) и пр., и може да се свърже със Зоръ, -зоръство (срв. лицезорьство: лицеприятие, пристрастие, угодничество; лицезориie). Най-близко обаче е сходството с наставката на друго българско име-сан – Балза*, което се среща и със съпътстващите форми Балса* и Балша*. При това терминът За-, Зо-, Зоръ следва да се свърже със значението “правя; върша; напрягам силите си; налагам; действам целенасочено, под въздействие на свои, чужди или божествени сили” (авест. zara-: “стремеж, цел”). В т.с. Буза и канезъ са синоними, означаващи “върховенствува, оглавява” и производните им, а наставката -зъ, -за (-зо, -зу, -жа, -ша и пр.), там където не може да се “превежда” от др.-бълг. ~ ст.-бълг. ст.-бълг. (словенски*) на н.-бълг. буквално, може да се замества нпр. с близката -ствам (срв. Дея ~ Действам) и пр.
От сравненията се вижда, че Буза е по-скоро титла, сан, което е синоним с Кънеза, Кан*. Буза е от корена Ба*: “глава”, “главен”, а Кънеза е от корена Ка*: “основен, носещ, най-важен” (вж Кол*, Кула*, Кал* и пр.). И двете са в действена форма, получена чрез наставката -за, носеща значението “налагащ”, “осъществяващ”. В т.с. текстът от “Именника” следва да се “преведе” на съвременен български като: “Всички тези 5 управляващи = каназа (канстващи, кануващи, управляващи, върховенстващи) държаха царуването (управлението, канстването) на противоположната страна на Дунав 515 /години/...”. Под “противоположната страна на Дунав” следва да се разбират единствено и точно “земите между Днепър* и Каспийско море*” - т.е. именно териториите на обратната на Дунав страна в голямата област от Карпатите до Кавказ, където до 668 г. се намира центъра на Стара Велика България*.
Според хрониката “Гази-Барадж тарихи” земите на Северното Причерноморие се делят на две: на Кара-Саклан, т.е. Западен Саклан, от Днепър до Дунав, и на Ак-Саклан, т.е. Източен Саклан, от Днепър до Волга и Урал (ДТ*); В източниците се съобщава, че Оногондурите на Аспарух* са живеели при хълмистия район Ергени*, който тогава е бил на самия бряг на голямото Каспийско море* (вж). А това точно характеризира значението на израза “на обратната страна на Дунав”, който е противопоставен на следващото сведение в “Именника”: “И по томъ приде на страноу Доунаia Исперихъ канезь, тоже и доселе.”. Т.е. след като напуснал противоположната страна, Аспарух дошъл в близките и прилежащи към Дунав земи, простиращи се от Днепър поне до към Олта* и включващи Онгъла* - крепостна област, оградена с валове, която се простира от Днестър до Карпатите, река Прут* и на юг до Дунав, а може би и до линията между Томи (Констанца, Румъния) и Черна вода*.
Текстът ясно говори, че Аспарух, с водените от него българи, напуснал противоположната на Дунав страна и като останал в същото пространство - това на север от Черно море, се установил в земите, които стоят в близост до Дунав, прилежащи са на река Дунав. Към този откъс може да се прибави и още нещо. А именно, че под канезь следва да се разбира “властващи родове”, защото: Авитохол* е общо название за рода на управляващите 300 години – от 153 до 453; Ирник* обхващат 150 години – до 603 година, като познаваме поне няколко владетели от този период Еран* (>438 ...
Кубрат* (605-665) също е родоначалник на различни български управляващи родове: на Аспарух*, който сам става родоначалник на династията в т.н. Дунавска България, на Батбоян* или Безмер* - поставил началото на своя династия и който остава като федерат-съюзник на Хазария*, чиято държава, според някои изследователи, е позната по-късно като Черна България /2/*; на Котраг*, който поне в началото създава своя България, а може да е свързан и пряко с българската общност, която създала по-късно Волжка България*; на Алцек*, който се установява с българите си в Италия и създава своя династия, позната и векове по-късно, за което се споменава в писмата на римските папи до българските властници; на Кубер*, който от 679 г. оглавява Долната земя охридска*, позната и като страната на “чичовците” на Тервел* (699-720).
Проследяваната в “Именника” линия: Авитохол* - Ирник*, а след тях рода на Гостун* - Кубрат* - Аспарух*, е на отделни владетелски родове, а не на владетели. При това положение Буза (Бузан /2/*), който е убит от готите* на бойното поле при Срем* през 488 г., следва да носи родовото име Ирник* = Еран*, поето от Реан* (= Еран), както поколения български канове носят в Армения* нпр. името Вананд*, или Артаван* (срв. Артаз*, Ардабур* и пр.); вж. Стара Велика България*, Бузан /2/*, Бузан /3/*;
БУЗАН (1) – Май Бузан и Митра Бузан, “персийски” военачалници, най-вероятно бактрийци (българи), споменати по време на Дарий ІІІ (336-330), Бес* (330-329), Оксиарт* (328-307) и похода на Александър ІІІ Велики (330-323) в Азия през 330-326 г. и до 323 г. пр. Хр.; в Афганистан е запазен топонимът Буздара (БПХ*) или Буз-Дара, което можем пряко да свържем с двамата Бузан; вж. Дара*, Дере*, Парти*, Балхара*, Бактрия*, Древните българи* и пр.; срв Митра Бузан и Сизимитрис* (Сизи-Митра*); вер. Б. е форма на Ба*: “върховенстващ” - срв. Бай*, Бат*, Бул*, Бол* (от Бал*), Бъл*, Был*, + окончанието -Зан, -Зана, което се среща и другаде (вж. Буза*). Това го сближава с други термини, свързани с йерархичната система на българите; Б. е едно от имената, които потвърждават присъствието на българи в Партия* (Персия) от времето след походите на Александър ІІІ Македонски и връзката между Бактрия и Партия; за българското име Май* вж. Мардук* и Мардукан*; срв. Бинду*, Балин*, Буйан* (Буян*), Будин*, Бутаул*; вж Буза /2/* и Бузан /2/*;
БУЗАН (2) – Буза /2/*; Кан* на българите, заселили се във и около град Сирмиум (Срем*, дн. Сремска Митровица в Сърбия*) към края на V век – към 476 г., а по-късно изглежда се преместил с голямо множество българи във Вардарска Македония. През 480 г. Бузан воюва като съюзник на византийците и Зенон (474-491) срещу Остготите (вж Готи*) в Тракия. През 488 г., в битка с Остготите близо до Белград /2/* (Сингидунум), българите са разбити, а Бузан е убит. Много вероятно е това да бъде и годината на възкачване на (вж) Реан*, който в 492, 499, 501, 502, 504 г. воюва с Византия, в една война започнала с активни действия през 491-492 г. (с възкачването на Император Анастасий /491-518/), и присъединява към Стара Велика България* областите на север от Дунав – Дакия и Панония (включващи днешните Румъния, Унгария, Австрия и обл. Войводина в Сърбия*, а също Вътрешна и Прибрежна Дакия – обхващаща земит на юг от Кюстендил, на запад от средната част на река Българска Морава*, на изток – до Ихтиманските възвишения и р. Вит*, на север до Дунав; именно срещу кан Реан* импер. Анастасий І издигнал при Константинопол т. нар. Дългата стена* през 512 г., която фактически отбелязвала реалната граница между България и ромеите по това време); вж Ирник*, Еран*, Реан*, Стара Велика България*;
БУЗАН (3) – река, приток на Дон*, на който по-късно бил разположен хазарския град Саркел* (Юрий Олийник, СБ* - стр. 182); хидронима Б., намиращ се в долната част на Дон, може евентуално да се свърже с Българския кан Бузан /2/* или с неговия род, който първоначално живеел в поречието на тази река, преди част от него да се засели в Тракия; името Алмъш също се споменава като речен хидроним в този район (ДТ*), което пък по корена си Ал-*, Ала-*, и от там редуциран в ’Ла-, е близко до Либерт – името на Буза* или Бузан /2/*;
БУЗО – име, записано на елински език в документ, произхождащ от древна Бактрия* - Балхара* (ПД*- КИ, 110); вж. Древните българи*; вж. Буза /2/*, Бузан /1, 2/*;
