Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
15.03.2020 00:45 - Кан Борис Булгар (521-541)
Автор: dichodichev1 Категория: История   
Прочетен: 490 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 15.03.2020 00:45

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 
БУЛГАР (4) – Борис (521/525-541), Върховен кан на българите (за това говори етнонимът, с който е заменено името му); наследен е от могъщия Заберкан* (ок. 541 – ок. 565), който бил в дипломатически връзки със Сасанидска Персия (224-651), управлявана от Хусров І (531-579), и в епистоларни връзки със съпругата на Византийския император Юстиниан І (527-565); видимо Булгар е по родословие Ирник* ~ Еран, както се твърди и в “Именник на българските канове” за периода 453-603 г. от историята на рода Дуло*. Най-вероятно Борис-Булгар или Борис Български е баща на наследилия го на трона Заберкан* (541-565). Възможно е Б. да е бащата или дядо на заселилият се от 597 г. в Мизийската област Булгар /2/*;

От 9 август 378 г. или най-късно от 379 г. до 538 г. официалната югозападна държавна граница на България минавала по долни Дунав (вж. Алавив*). И то независимо, че още от III в. населената с българи Мизия се нарича и България (вж. картата от 293 г. на св. еп. Евсевий /ок. 260-334/), че Българския кан Бузан* (пр.475-488) живеел с клана си в района на р. Вардар*, а от 491-493 г. наследника му Реан* или Хрун ІІІ* (488-521) владеел целия Балкански полуостров до Дългите стени* на Константитопол и земите на запад от българската Виена* и границите на германците, на изток до Хазария* и на север до Балтика.

През 538 г. Върховният кан Булгар, заедно с кан Дронг*, навлязъл на юг от Дунав, първоначално в Добруджа*, разбил полководеца Юстин, преминал през Балкана* на юг и влязъл в тежко сражение с друга византийска армия в Тракия (ИБД*). Вероятно същият Булгар, който вече се бил установил трайно и по официален Българо-Византийски договор в областта Мизия и в главния й град Доростол (Дръстър*, Силистра*), ръководел мощната офанзива срещу Византия и през 540 година, като тя била обвързана с Персо-Византийската война от 540-561 г. (по същото време Сасанидски шах е Хосроу или Хосров І /531-579/). За установяването на Булгар в Мизия има различни доказателства, включително от съвременника Прокопий Кесарийски (вж. Склавено-Варвари*).

Това е първият кан, познат с етнонима Булгар, който безспорно е бил много известен всред византийските хронисти и политици, особено заради дръзкото си и победоносно настъпление на юг от Балкана, току под носа на не по-малко популярния Византийски император в Константинопол. По това време властвал Юстиниан І Велики (527-565), когото дори Омуртаг* (814-831) фиксира, наказвайки византийците-християни – заложници в България, да ядат месо по време на пости (така Юстиниян издевателствал над евреите във Византия, отнемайки им богатствата, къщите и живота, защото ядяли месо преди да свършат християнските пости - еврейската Пасха се чествала в съботата преди християнската, която е в неделя). Поради тази си известност, най-вероятно именно този Булгар е фиксиран в историята на Йосиф Генезий, написана между 944 и 959, по времето на Константин VІІ Багренородни (913-959).

Според Генезий (Х в.) от Булгар произлизал рода на Цар Борис І Михаил* (852-914), т.е. рода на Кан Крум* (787-814):

6. Българите заплашват Византия (Romanys) с война:  Между това държавните работи добре се ръководили от Михаил (Михаил ІІІ, роден януари 840 г., формално е импиратор от 842 г., а реално е такъв от 856 г., но под водачеството на чичо си – кесаря Варда) и майка му Теодора (829/842-856, поч. февр. 867 г.) със съдействието на споменатите по-горе мъже. А Предводителят на българите (Борис І*), по род произхождащ от аварите и хазарите и водещ името си от господаря си Булгар (521/525-541), когото ромеите оставили да се засели в Доростол и [цяла] Мизия, отправил към ромеите враждебни думи, като ги заплашил с нападение. А Императрицата [Теодора] (842-856) гордо и мъжествено му заявила, че ще настъпи с войската си чак до земята на българите: “И ако победиш жена, няма да можеш да се гордееш с победа, а ако бъдеш победен от нея, то всички ще ти се подиграват за твоето поражение”. Скитът (Борис І*), като чул това, решил да стои мирен в страната си.” (ИБИ*, с. 334).

От цитирания текст излиза, че Булгар се наричал Борис, а може би Богорис, както понякога византийците именуват Борис І*. За ромеите вероятно няма голяма разлика между двете думи, но за българите тя е съществена – Борис се свързва с Боря*, Борба* и група от сродни термини, докато Богорис е пряко производно от корена Бог*, Бога, и е със значението “Божи човек, богоизбран, богозакрилян”. Но тъй като Богорис е по-скоро владетелска титла-епитет, еднаква или съизмерима със Субиги*, то по-приемливо е, че Булгар носел името Борис. 

Понятията “скит” - т.е. “произлизащ от района на т.н. Скития”, и “произхождащ от хазарите” се припокриват като териториални координати, фиксиращи земите на Стара Велика България* (и Хазарския хакан Йосиф ІІ пише, че живее и управлява в някогашните земи на Оногондурите*), откъдето българите още през 378 г. извеждат границата си на Дунав, а през 492 г. навлизат като завоеватели в пространството на Долни и Средни Дунав, превръщайки го в част от държавата си и от жизненото си пространство (независимо от заселването на аварите в Панония с българо-аварски договор към 566-568 г. и успоредно с тях). При това през Х в., когато живее Йосиф Геласий, земите до границата на Хазария* продължавали да бъдат обитавани от българи, а и в самата Хазарска страна живее голяма етническа група, определяща се като “българи” (вж. Волжка България*; в цитираният откъс Геласий говори конкретно за събитие от времето на Борис І* /852-914/, станало преди или през 863 година). Български аристократи от рода Дуло* били и бековете на Хазария, които управлявали вместо поставените в изолация Хазарски хакани (вж. Хазария*, Волжка България*, Микаил Бащу*).

“Скитът” е в диалектична връзка с понятието “западни скити” в израза “той произхождал от западните скити” (ИБИ*, с. 335, § 9), което същият автор използва в хрониката си. Скития, в която е центъра на Стара Велика България*, отговаря на Саклан*, който пък се дели на Източен Саклан и на Западен Саклан или Кара-Саклан* (през Х в. делителната е Дон, а по-късно е Днепър). Но тъй като и в двата случая под “скити” се имат предвид българите, то под “западните скити” следва да се разбират “западните българи” или българите на запад от линията Солун*-Средец*, включвайки и тези в Панония и Седмоградско* (Трансилвания*).

Прибавяйки и “от аварите”, чиито земи от 796 г. били в пределите на България, хронистът фиксира както Панонските българи, така и западните граници, до които се простират българите (и в други византийски хроники - от времето преди Геласий и служещи му като първоизточник, описващи периода на Анастасий І /491-518/, когато василевсът*, за срам на ромеите, бил принуден да издигне през 512 г. “Голямата стена” около Константинопол именно заради българските атаки срещу “Града”, се говори за българите като за народ, живеещ от Северен Кавказ до Панония). Т.е. Геласий  определя общо земите, които са населени с българи, от Авария* (566-796) до Хазария* (673-969). Същевременно той не споменава тези на юг от Дунав – териториите, смятани за исконно византийски и влизащи в неприкосновеното ромейско ойкумене. Там – южно от Дунав, за Византия, Борис І и българите били озурпатори и чужденци.

Формално погледнато именно династиите на Хазария* и на Авария* (вж. Боян /7/*) произлизат от Българската династия, а според едно старо предание основателите на народите Българи, Хазари и Авари били братя (тези братя - основатели на народи, са повече на брой, а този с името Турк може да е на угрите*, наричани също Турки, Торки, Турци). Обаче едно още по-древно предание, разказано от Гази-Барадж (1229-1246) в неговата “История” на Древните българи* и на Волжките българи*, твърди че Хазари и Авари са само по-късни разклонения от Българския род, който е най-древен и носи името Имен* (по Имеон*), а един негово клон е Хони*, по името на планинския масив Хон* или Хара* (Имеон*, Машу*, Танкан*, Сара, Тара и пр.); да не се бъркат Хони* - фиксирани от Птолемей (ок. 80-160) източно до Днепър под името Chuni още в 100-150 г. от н.е., с племето Хуни*, които идват в Европа чак към 375 г. или по-късно, като според свидетелствата имат типични тюркски черти и са номади, наричани са от китайците Хун-ну, а древните им земи са в равнинния район на Източна Азия;

В този контекст Борисовият прародител Булгар (525-541) може и да се бърка от хрониста с Болгар /2/* от 597 година - умишлено или поради допусната от разсеяност грешка, но при всички случаи с цел да се унизи Борис І заради “долния му варварски произход” (срв. Диоген Лаерций /ДЛ*/, който още в края на ІІІ в. издига елините в култ - като народ, стоящ над всички други етноси). Обаче е много по-вероятно, че през 538-540 г., когато Император е Юстиниан І Велики (1, ІV, 527 - 14, ХІ, 565, род. 482 г. в Горна Македония), мощната Стара Велика България* да е получила Дръстър и поне част от провинция Долна Мизия, която била доста разорена и почти напълно обезлюдена земя (ТИП*); фактът, че Дуросторум-Дръстър (Durostуrum) никога не е разрушаван от щурм през ІV-VІ в. (ТЕ*) по-скоро потвърждава това, че е бил предаден чрез договор на България (дори мощите на мъченика Дазий са пазени в града до края на VІ в., когато са пренесени в град Анкона, Италия, ТЕ*). Същевременно България имала законни наследствени права върху Добруджа, Дръстър и Долна Мизия по линия на Авава* - майката на Максимин І* (173-238), който бил владетел на тези земи и ги оставил на наследниците си, пък и Аспар* (400-471) и рода му са именно от там. Пък и Долна Мизия е важна за България, защото съседствала с Онгъла* - вратата към Запада и към Балканските византийски територии, и контролирана от България, за пазенето на която Константинопол плащал на Българския кан.

За да води успешно войните си на изток със Сасанидска Персия и на запад с Ост-готи, Вест-готи и пр., Юстиниан трябвало да подсигури гърба си с България и да сключи мир, чиито условия, при дадените обстоятелства, били диктувани от Борис Булгар. Конкретният повод за нахлуването на българите и котрагите* през 538-540 г. вероятно бил спирането на изплащането на данъка от Юстиниан на България. Той е дължим по силата на традиционното за тогава право, за да бъде ангажирана България да поддържа мира, да пази Долно-Дунавските граници на Ромейската империя и да не допуска варварски племена да нахлуват на юг от Дунав. Борис Булгар без съмнение укрепил новите си граници срещу византия, но само археолозите могат да дадат категоричен отговор на въпроса дали българския вал от Черна Вода* до Констанца не е издигнат първоначално още тогава, от това време ли е Никулицел*, а също Плиска*, Мадара* и Варна*; вж. Реан*, Склавено-варвари*, Заберкан* и др.;

БУЛГАР (5) – Мухамед-Гали Чукри Булгар (1826-1889), бележит български поет от Волжка България*. В книтата си за крупните български учени “Шамгы зыя фи шэзкирэт кауме эплеэззыя” (Казан, 1883), авторът на 39 страници упоменава не по-малко от 30 пъти названието “Болгар” със значение “страна” (“Шэhре Болгар”) и “население, народ” (“жомлэ эпле болгар”). В друга своя книга - “Дурр-аль-калам...” (Казан, 1801), съдържаща елегии за смъртта на Фаттахутдин Булгари и Хусаниа Пашати, Б. определя своя произход и Родина - “българската долинна земя”, и изразявайки чувствата и мислите на народа си пише: “Една седма част от земята, която се назовава Русия - това е България.” (www. ... Волжская Болгария);

БУЛГАР (6) – планински масив в С. Кавказ, който в пряк и преносен смисъл бил централен за Оногондурите*, от които бил водещият род Дуло*. Този масив носел името Булгар до ХІХ в., а вер. и до ХХ век, когато след 1917 г. Съветските комунисти започнали масово да променят наименованията в земите на Руската империя;

БУЛГАР (7) – планинския масив в Танкан* (Тян-Шян*), чийто главен връх е Кан Тангра*, днес Кан Тенгри;

БУЛГАР (8) – Булгар-даг* или Централен Тавър, планината в ЮИ Мала Азия, наричана до днес Булгар-даг*;

БУЛГАР (9) – планинска верига в района на сегашна СИ Турция, между градовете Ерзинджан (Erzincan) и черноморския Трапезунд или Трабзон (Trabzon) [ИОД*], а вероятно между тях и Самсун (Samsun), където се намирало едно от средновековните княжества на малоазийските българи и местната планина Пархар – някогашната Балгар (П. Голийски, БКА*), като от ранните османски хроники се вижда, че и през ХV-ХVІ в. тя е наричана от османо-турците с етнонимното име Булгар (ИОД*); именно в бълргарското княжество при Самсун е изпратен през 1395 г. от Баязид І (1389-1402/3) да управлява Иван-Шишмановия син Александър Шишман* (1395-1418/19), който през юни 1395 г. в Никопол* бил принуден да приеме исляма и името Искендер* (НА*, ИОД*). Като владетел от 1395 до края на 1413 г. на Самсун и на Самсунското княжество, наричано от османо-тюрките Джаник (? Яник) и което от януари 1402 г. се освободило от османската власт, Александър Шишман граничел с владенията на роднините си от българо-византийския династичен род Комнини, които управлявали християнската Трапезунска империя – просъществувала до към 1461 г. и чиято столица била Черноморския град Трапезонда (Trapessonda, вж. карта: 1321 г., Черно море,…), днешния град Трабзон (Trabzon) в СИ Турция (откъм края на 1413 г., когато Османския емир Мехмед възобновил властта си в М. Азия, Александър Шишман е изпратен за областен управител в Смирна – днешния Измир; това искане на 22-годишния нов едноличен Османски владетел Мехмед Челеби (1413-1421), който в Северна М. Азия завладелия Кастамонийското царство и Самсунското княжество, и на неговите близки съветници, най-вероятно е с главната цел да се пресече връзката между Александър и Самсунските българи, както и между Александър и с роднините си – Трапезундските владетели Комнини; вж. Анна Комнина*, Алусиан*, Асеневци* и др.);

БУЛГАР (10) – Булгара, планина или планинска верига около град Коня (Konya) в дн. Турция, в централната южна част на Малоазийския полуостров, която не е идентифицирана (ИОД*), но вероятно става въпрос за масива Западен Тавър, чиято източна част влизала в тамошната българка област – княжество, или за някое негово разклонение по посока към Коня, и стоящо между главната верига на Западен Тавър и Централен Тавър – наричан Булгар-даг*;

БУЛГАР (11) – Бурджан (ДТ*); “основната столица” на Аспарух* (638-699) се намирала в южната част на района, обхващащ днешен Дагестан и И. Кавказ и била “град Бурджан” (ДТ*, с. 20), т.е. град Булгар, който най-вероятно съвпада с Булгар-Балк*. Областите, които управлявал Аспарух били от областта Бурджан* (България) до областта Бехташ, като по-късно с името Бурджан е наричан западен С. Кавказ, от Джураш (Източен Кавказ и Дагестан) до Черно море. Изглежда точно Аспарух е пресрещнал войските на арабите през 652-653 г., когато те нахлули край Каспийско море* в Стара Велика България* и стигат до поречията на Сулак* и Терек*; вж. Булгар Балк*;

БУЛГАР (12) – Българолу*, селище в източните предпланини на Булгар-даг*; вж. Булгаролу*;

БУЛГАР (13) – Българи*, Бэлгэр (bәlgәrs), Belgers, селище на североизточния бряг на езерото Бегере, Беqере (Bechere Gol), което е в Южна Централна М. Азия на запад от град Коня (Cogni) в карта от 1753 г. (вж.);

БУЛГАР (14) – Булгаро* (Bulgaro), Петър Булгаро Левит* (пр. 550-605), кардинал, живял и починал в Рим през 605 г.; Петър Булгаро е първият известен ни за сега българин, който е станал кардинал на Римската християнска црква. По негово време Римски папи са Виргилий (537-555), Пелагий І (556-561), Иоан ІІІ (561-574), Бенедикт І (575-579), Пелагий ІІ (579-590), Св. Григорий І (590-604) и Сибиниан (604-606). Названието Петър Булгаро или Петър Булгаро Левит е латински псевдоним (лат. levītas, levīta, levītж: “левит; дякон, свещенослужител”, прен. “милостив човек”, нариц. Милостиви). За съжаление, засега, етническото име на този българин е неизвестно, но не е изключено да е запазено в архивите на Ватикана. Като имаме предвид феодалните догми, едва ли може да има съмнение, че кардинал Петър Булгаро Левит* (Петър Български Милостивия) е висш български аристократ, когото съдбата е изпратила в Италия, където се е установил до края на живота си. Не е изключено той да е бил изпратен там като посланик на Българския кан, като по това време владетели на България са великият Заберкан* (пр. 541-565), наследен от Боян Чилбир* (ок. 565-587) и сина му Тубджак* (587-602; името Тубджак не е българско). Още могъщият Български кан Заберкан* би могъл да изпрати младия принц Петър Български като посланик в Италия, а идването през 566-568 г. на Аварите* и създаването в Панония* на Аварската държава (ок. 568-796) е базова, съдбовна причина, която да го задържи до края на живота му в Рим. Интересен факт е, че Петър Булгарски останал в новосъздаващата се Папска държава, докато на север властват Лангобардите (569-774), а Южна Италия продължава да е Византийска провинция, управлявана и от български велможи; вж. Петър Булгаро Левит*, Българите в Италия*, Булгароверчели*, Верчели*;

БУЛГАР-БАЛГБулгар-Балк*;

БУЛГАР БАЛК – Булгар (8)* ?; голям др.-бълг. град-крепост, описан като много богат и силно укрепен от хрониста Ат-Табари през VІІ в. - при арабското нашествие край Каспийско море в долините на Сулак* и Терек* през 652-653 г.; Б.Б. е до днешното селище Верхний Чирюрт и бил най-голямото средище и забележителен стопански и културен паметник по долината на р. Сулак* (в Дагестан) до VІІ век. Културният пласт на града е със значителната дебелина 3 м, което говори за интензивен живот, при положение, че той е съществувал само около 8 века – от заселването на кара-българите* (“западни-българи”) към 140-114 г. пр. Хр. до VІІ в. от новата ера – може би до идването на хазарите* в 673 година. Селището-крепост е издигнато при дълбока и естествено защитена планинска долина на реката в преходната зона между Каспийската равнина и Кавказките предпланини, и вер. е главния административен център на българите в С. Кавказ, както и столица на Аспарух* (638-699) до 668 година. Стените – двоен зид, запълнен в средата с необработени камъни и глинена спойка, и укрепен с хоризонтални и вертикални антисеизмични пояси - са широки 6 м и високи 10 м - т.е. те са с рядко срещани параметри дори за подобните български крепости. На 25 км от ББ. се намирал големия бълг. град Вабандар* (до днешния Андрей-аул), в който живеели 40 000 семейства. А в съседство с Б.Б. - на левия бряг на Сулак, имало две големи крепости (Бавтугайско градище и Сигитминско градище), с които образувал мощна отбранителна система, преграждаща изцяло достъпа от Каспийската равнина към плодородната долина, дълга 30 и широка 15-20 км, и пътя към вътрешността на планината. В ББ. са намерени пещи и занаятчийски работилници, обработвали се художествено кост, злато и камък, желязо, оръжия и пр.; Името ББ. букв. означава “Българска столица” - срв. Балк*: “главен град, столица, държава”, от Бал*: “глава, главен… хазна, столица”; вж. Ак-су*, Аспарух* и пр.;




Гласувай:
1



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: dichodichev1
Категория: История
Прочетен: 101503
Постинги: 266
Коментари: 337
Гласове: 112
Архив
Календар
«  Декември, 2021  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031