Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
15.03.2020 00:05 - Кан Реан или Хрун III (488-521)
Автор: dichodichev1 Категория: История   
Прочетен: 267 Коментари: 1 Гласове:
1

Последна промяна: 27.11.2020 13:08


РЕАНЕран* (Херан), Ирник* (Хиран, *Хрън), Хрун ІІІ*; Кан на България (488-521/25); С именната форма Реан в унгарски летописи е записано името на Български кан – “Велик господар” = император, който започнал мащабно настъпление на запад (и южно от Дунав) в 504 г., по други сведения в 499 г., в 501 г., в 492-493 година. Тази война наченала веднага след като Анастасий І (491 – 7 септ. 518, род. 430 г.) отхвърлил действащият до тогава Българо-Византийски мирен и съюзен договор, и Българския кан извършил подготовка за настъплението срещу Константинополската империя.

И действително, според хроникалните данни още през 492 г. (от 1 септември 491 до август 492), а също и през 493 г. “скити” – както византийците наричали владеещите Скития и живеещи в тамошните земи българи, нахлули в Тракия. Този набег следва да се свърже именно с Реан (Еран) и прекратения от Анастасий І през 491 г. Българо-Византийски договор, действащ от времето на Византийския император Зинон (474-475, 476-491). През периода 491-499 или до 501 г. Реан “дошъл от изток с огромна войска и завладял цяла Дакия и Панония” - т.е. земите по северния бряг на Дунав* от Черно море с дн. Румъния и Унгария, та чак до Австрия (неслучайно в ония векове Виена* се нарича с българското име Бъден).

В “Хронография” на Теофан Изповедник (758-818) е отбелязано за 493 година: “В тази година и тъй наречените българи, които живееха в Илирия и Тракия (от Дунав до Егейско и Адриатичедсо море), нападаха и се отдръпваха, преди да ги забележи човек.” (БЪЛ*). Това сведение се отнася пряко до българите (наричани също кара-българи*, оногондури* и котраги*), заселили се в Долна Мизия още по време на живота на Максимин І* (172/3-238) и със следващите им поселнически вълни през управлението на българина Аспар* (400-471) и на Император Зинон (474-475, 476-491) в земите на юг от Дунав като федерати* на Римската империя, които нападали римските градове и крепости в южната част на Балканския полуостров. Но тяхното предимно мирно поведение показва, че всъщност Българският кан Реан (Хрун ІІІ*) е започнал чак от тази 493 година активните военни действия срещу Анастасий І (491-418).

Следва да имаме предвид, че така споменатата 493 г. отговаря на календарната година І индикт, която е от 1 септември 492 г. до 31 август 493 година. Тоест, войната на Българския кан Реан (488 – сл. 520) срещу Ромейския император Анастасий І (491-518) може да е започнала още след 1 септември 492 г. и преди началото на слънчевата 493 г. (от 21/22 декември), която съвпада с Игнажден* и Коледа*, и почти точно отговаря на ползваната днес календарна година от 1 януари до 31 декември. А есента на 492 г. е по-близо до времето на отказа на Анастасий І да препотвърди след възкачването си през 491 г. българо-ромейския договор от годините на управлението на Зинон, по-вероятно е като необходимо време за политическа и последваща военна реакция на Българския владетел, като период – от 1 септември до края на декември, е удобен за водене на военни действия в района на Балканите, потвърждава се като дата от по-късни сведения, и поради всичко тези доводи може да се приеме за по-реалната година за начало на действията на България.

[Заселването на българи при импер. Зинон е отбелязано така от хрониста Иоан Антиохийски: “Съюзът на двамата Теодориховци (готските вождове Теодорих Аламеца и Теодорих Триарий) отново безпокоял Ромейската държава, тъй като те опустошавали тракийските градове [, обитавани от ромеите и от федератите им]. По тази причина тогава Император Зинон бил принуден да повика за пръв път българите за свои съюзници.” (БЪЛ*). В случаят не се говори, че Ромейската държава повикала “за пръв път българите за свои съюзници”, защото българинът Аспар* (400-471), а и Аеций* (390-454), използвали мащабно български войски във войните си и за постигане на политическите си цели, пък и още от времето на Император Максимин І* (235-238, род. 173 г.) – внук на Авитохол* (153 - сл. 173) и син на Авитохоловата дъщеря Авава*, българите се разпореждали в Добруджа и цяла Долна Мизия. Става въпрос конкретно за импер. Зинон, който след като убил през 471 г. по заповед на Лъв І Бес (457-474) българина Аспар* и почти цялото му семейство (Аспар* е благодетел и покровител на Лъв І Бес), за първи път си позволил да повика българите на помощ, а това явно направил и поне още един път. При това по линия на майка си Аспар* има готска кръв, което показва в какъв сложен политически възел между готи и българи се е оплел Зинон с убийството на Аспар и синовете му, преди да си позволи да извика българите на помощ срещу готите, а вероятно и срещу своите вътрешни врагове. Същевременно следва да се има предвид за кои готи* точно става дума];

За протичането на войната и нейната продължителност от 492 г. поне до 518 г., когато починал Анастасий І, говорят различини сведения – нпр. Комес Марцелин (починал между 534 и 548 г.), който бил секретар на император Юстиниан I (527-565), пише в 520-523 г.:

499 година (1 септ. 498 – 31 авг. 499 г.). По време на консула Иоан Гиб, без колега. Арист, началник на войската в Илирик (Изт. Балкани на юг от Дунав и Драва), се отправил с петнадесет хилади (15 000) войници и с петстотин и двайсет (520) коли (тоест, общо с над 20 000-на армия), натоварени с необходимото за воюване оръжие срещу българите, които опустошавали Тракия (от Балкана до Егейско море). Сражението се завързало край река Цурта (вероятно реката северно от селището Цурулон, Tzouroulуn, дн. Чорлу в Европейска Турция, дн. река Ергене и нейната южна съставна, течаща на юг от Люле Бургаз – тогава Аркадиопол), където загинали повече от 4000 наши войници – било в бягство, било като се хвърляли от високия речен бряг. Така там погинала илирийската военна мощ и били убити военачалниците Никострат, Инокентий Танк и Аквилин (ранените и пленените били два и повече пъти от убитите 4000, което дава основание за извода на хрониста: “така… погина илирийската военна мощ”, след което нямало ромейска армия на Балканите, която да се противопостави на българската окупация; Аркадиопол, дн. Люле Бургаз, в района на който се разразила битката, е основан в 403 г. от имп. Аркадий /395-408/, или по-рано от баща му Теодосий І /379-395/ – на мястото на трак. селище Бергуле, като през 442 г. е превзет от Атила*, а през 473 г. от Остготския крал Теодорих /471-526/, ТЕ*).

502 година (1 септ. 501 – 31 авг. 502 г.). По обичая си българското племе отново опустошило често плячкосваната (от българите) Тракия (от Балкана до Егейско море), без да му се противопостави никакъв римски (ромейски, византийски) войник.” (БЪЛ*).

За мощта на експанзията на българите по това време се споменава и в приписка към Манасиевата хроника: “При цар Анастасий българите започнаха да завземат тази земя, като преминаха при Бъдин (дн. Видин). А преди това започнаха да завземат Долната земя охридска* и след това цялата тази земя. От тръгването на българите до сега са изминали 870 години.” (БЪЛ*);

Доколкото не е сигурна датирането на приписката от старобългарския вариант на “Историческо сказание” на Константин Манасий, е трудно да се определи и началната дата, отдалечена на 870 години. Прима се, че приписката е от 1344 г. и това определя изходната позиция в 474 г., като се свързва пряко с възкачването на Император Зинон (474-491), който сключил договор с България срещу готите (БЪЛ*). Зинон е в доста сложни отношения с българите, а и с част от готите, защото на 1 юли 471 г. той е личният екзекутор на Аспар* (400-471) и синовете му, и независимо че бил пратен да извърши това от велемощния Император Лъв І Бес (457-474), който пък от 473 г. управлявал съвместно с Лъв ІІ (473-474).

През разглежданата 474 г. действителна престолонаследница останала Ариадна – дъщерята на Лъв І Бес, която, осигурявайки императорската титла на съпрузите си, първо става жена на Зинон (474-475, 476-491; като Базилиск е узурпатор в 475-476 г.), а след това се омъжва за Анастасий І (491-518). Излиза, че Зинон се съюзил с българите и ги повикал, за да защитава властта и позициите си, както и тези на съпругата си Ариадна, а пък наследилият през 491 г. Ариадна и трона Анастасий І виждал в тях огромна заплаха за личната си власт и позиции (разбира се, че тази заплаха, съзирана от Анастасий І в българите, следва да се разглежда не само от гледна точка на големината и мощта на България и от множеството на живеещите в пределите на Източната и Западната Ромейска империя българи, но и от българските княжества и позиции в цялата област на Армения*, както и от династичните връзки на Българската династия с антиромейската Сасанидската династия на Персия /224-651/, произлизащи от античните древно-ирански времена). Видимо тази крайна противоположност е израз на мощните и бурни борби за власт в Ромейската империя и антагонистичните възгледи на противостоящите групи.

Обаче едва ли българският хронист от 1341-1344 г. (когато е превеждана, писана и завършена книгата) е отбелязал в Манасиевата хроника датата на възкачването на Ромейския император Зинон, чрез което пък индиректно да спомене на съвременните си сънародници за началото на масовото навлизане и заселване на българи южно от Дунав. По-скоро той е посочил пряко и конкретно някакъв български акт. И това вероятно е годината на пристигането в земите южно от долен Дунав на Българския кан Буза*, известен и като цар (rex) Бузан*, който загива в битка през 488 г., или времето на сключването на договора между Буза-Бузан и Зинон. И докато Бузан е имал повод да нахлуе южно от Дунав още след убийството на Аспар*, което е извършено на 1 юли 371 г., то Зинон е можел да сключи таен договор с него поне година преди да се възкачи на трона – тоест, през 473 година. Същевременно българският хронист така отбелязва качествено нов етап в политиката на българите спрямо Ромейската империя и по този начин индиректно ни сочи и възкачването на Буза или Бузан, което следва да отнесем към 471-474 година (вж. Буза*, Бузан*, Българските владетели*).

За това че войната на Българския кан Реан (Хрун ІІІ*) срещу Анастасий І, чиято активна фаза на военни сражения почнала през 492 г. (най-късно към началото на І индикт, започващ от 1 септ. 492 г.), продължила без прекъсване и след смъртта на Анастасий – поне до 519-520 г., тоест до желаното от българите сключване на нов мирен договор (по традиция се възобновява стария договор, като при нужда се добавят нови клаузи) между България и Византия, което може би е станало още при Реан (488-521/525) и Император Юстин І (518-527), се потвърждава от трофейния църковен съд от Томи (Констанца в Румъния). Той е намерен в българското царско съкровище от некропола на Бат Оркан* (602-603, †641-645) и Кубрат* (605-665) в Мала Прищина или Мала Прищипина* (рус. Малая Перещепина). Църковният съд е дарен преди или през 518 г. на епископията в Томи, а едва след това – в края на 518 или 519-520 г., е взет като трофей от българските войски, при превземането на Томи от тях, и е дарен на Българския владетел (виж тук по-долу).

При Юстиниан І (527-565), който наследил Юстин (518-527), видимо Българо-Византийският мирен договор – независимо че не винаги и доста фриволно се спазвал и от двете страни – бил в сила, защото по време на неговото управление българи се заселвали в ромейските държавни територии.

Има и друго сведение за записания като Реан в унгарските анали български кан, което хвърля светлина върху името и личността му. То е дадено в “Хроника полска, литовска и жмудска и на цяла Русия (или Рутения)”, издадена през 1582 в Кьонигсберг, написана от полския аристократ пан Мачей Стрийковски (роден ок. 1547 г.), възпитаник на Краковския университет (1567-70), после воювал в Прусия, Латвия и Московия*, стигнал до Волга* и бил включен в Посолство (1574-1575) до Османския султан Мурад ІІІ (1574-1595). Точно тогава пан Мачей Стрийковски лично се запознал с българите и българските земи. Според жителите на България – християни, с които Полският пан многократно разговарял, този Български кан – Реан или Еран, се казвал Хрун ІІІ* (ГА*).

Тоест името е близко до Крум или Крун, и формите Крумесий*, Кормисош* и Кормесий*; същевременно има сходство с др.-българския корен Хра*, от който са Храм* (с наставка “м”), Храня* (с наставка “н”), Христа* и пр., като при това не трябва да се изключва и формата Херан = Еран*. Доста е впечатляващо, че канът не е просто Хрун или Хрун І, а Хрун ІІІ*, което еднозначно показва, че преди него има поне още двама владетели със същото име, за които българите пазели конкретен и ясен спомен (вероятно имало писмени сведения, изгубени при поголовните гръцки и турски посегателства срещу българските култови и книжовни паметници през ХVІІ-ХІХ в.).

Съобщението е поставено в разказа на пан Мачей така:

след смъртта на ударения от гръм [император] Анастасий (491-518)”, който вдигнал “през 492 г.” заради българското настъпление “Дългата стена* от Черно до Мраморно море” (всъщност стената, започната през 492 г., е завършена през 512 г.), “българите, водени от Хрун ІІІ, оплячкосали цялата му държава”.

Това поставя началото на българската война срещу ромейската империя в 492 година и съвсем не изключва, че този български кан е управлявал и по времето на Анастасий І, като същевременно потвърждава завладяването на днешна Северна България, което е регистрирано и с църковната съдина от Томи (Кюстенджа, дн. Констанца в Румъния), открит в погребението от Малая Перешчепина – смятано за гроб на Кубрат* (605-665), но по хроникални сведения (ДТ*) и по намерените там пръстени, това е гробна могила и на Бат Оркан* (602-603, † към 640-645).

Пан Мачей е поставил преди Хрун ІІІ поименно само кан Дербал – от своите северни полета “нашите предци – словацките (словенските*) българи”, тръгнали на юг към Черно море, превзели Крим, а през 420 г., предвождани от своя княз (кан, цар) Дербал, се настанили в Римската провинция между Дунав и Днестър, прогонвайки от там Даките.

Явно името Дербал следва да се приравни към Дере* (378 – сл. 420 и вероятно до 421), известен и като Алавив*, а наставката “-бал” – към сана Бал*: “главен, върховен” (срв. Бала*, Балина*, Балтавар*, Балдуин* и пр.). Колкото пък до Даките, които в случая са Готите*, живеещи до към 378 г. между Днепър и Днестър, могат да са прогонени единствено от земите между Днестър и Тиса (в. т.ч. от Трансилвания), като и двете твърдения отговарят на истината (вж. Алавив*, Дере*, Булимир*, Стара Велика България*). Това сведение, което не противоречи на нито един от знайните до този момент факти, уточнява, че Кан Дере* или Алавив* (Бат Алаба) е починал след 420 година.

Остава преди всичко в кръга на предположенията въпросът, дали предшествениците на Хрун ІІІ – Хрун І и Хрун ІІ, са властвали след Дере или Дер-бал (378 - след 420480-488) в 488 г.] и на връщане завзел Банат* и земите около Тиса*. Най-сетне той получил във владение обещаната земя от Император Анастасий (491-518; всъщност Реан завладял днешна Сев. България и Ю. Румъния с Трансилвания) и я нарекъл България. Той царувал дълго, а след него [царували] синовете му.” (ИБК*, с. 192).

Тези сведения бележат новият етап от войната на Стара Велика България* с Византия, която започнала най-късно в 492-493 г., когато българските войски навлезли в Тракия и разбили тракийската армия на Империята (вж Варвари*). Към този исторически период се отнася и съобщението на Манасий (Хроника Константина Манасия по Ватиканскому списку, С., БАН, 1980; ПД*- СК, 13), че: “При Анастасий-цар (491-518) преминаха българите Дунава при Видин и се заселиха първо в Долната земя охридска*, а след това и в цялата тази земя” – т.е. в цялата земя на юг от Дунав. Охридската българска държава, като самостоятелен субект, в който управлявали чичовците на Тервел* (699-720; син на Аспарух* /668-699/), обхваща един малко изследван период – от времето на Император Анастасий І (491-518), до съединяването й с Голяма България (Дунавска България*). Това се извършва от Кубер* и Аспарух през 679-680 г., както се вижда от близкия контакт на Тервел* с чичовците му в Македония*. Връзката е укрепена вторично при Крум (878-814) през 796 година със завладяването на източната половина на Авария* (566-796) и с превземането на Сердика – Средец*, включен в България през 809 г. [От някои български историци се приеме, че с Крум се утвърдило царуването на нов клон на рода Дуло, по линията на Бат-Боян. Именно смяната на управляващите кланове е възможната причина за установяване на семейството на Кирил и Методий* извън България – в Солун* и Византия. В т.с. е отговорът на Кирил в Хазария*, относно рода си и статута му];

Един на пръв поглед страничен факт, а и от по-късно време, вероятно се отнася пряко за Реан или Хрун ІІІ. Той е свързан с гроба на Кубрат* (605-665) и на Бат Оркан* (602-603, починал към 640-645 г.), за когото има данни, че именно той е погребан в близост до провинциалната столица Полтава – българския град Балтавар* (ДТ*). В анализите си Й. Вернер пише:

вторият съд (от погребението в Малая Перешчепина, т.е. Мала Прищина - вж Прищина*, Прищипина*) е един голям сребърен поднос (патера)..., произведен по времето на Император Анастасий І (491-518), както показва контролният му печат. Съдът е бил използван около 520 г. (от 518 до 31 авг. 520 г.) от Патерн – Митрополитът на провинция Малка Скития, със седалище в Томи (Кюстенджа*) на Черно море*, като патера в местната епископска църква при празника на евхаристията (причастието). Това става ясно от латинския надпис на съда” (ММ*).

Явно този съд, който е бил свързан с военните победи над Византия след установяването на Р. по цялата дунавска граница на Империята след 492 г., фиксира българско нахлуване в Добруджа, а най-вер. и превземане на Томи към 518 г. или скоро след това (този сребърен поднос може да е свързан и с българо-аварските отношения по време на Кубрат* и Самбат*). В противен случай съдът би бил захабен и “недостоен” да се подари от българските военни на Върховния кан (Реан или неговия наследник, ако той по това време вече не е бил жив), каквато и да е моралната му стойност. Същевременно това, че патената е в погребалното съкровище на Оркан или на Кубрат само потвърждава казаното от Клайнер: “Кубрат. Втори български вожд, син (внук) на Реан. Царувал доста дълго време.” (ИБК*);

Реан най-вероятно е грешно записаното Еран* (вж) – фамилия (родово име), която носят повече от един и изглежда най-малко трима български владетеля през периода Ирник* (453-603) ~ Еран* (= Ирник*), Реан, и предшественика на “наместника” Гостун* (603-605, †618), който е от рода Ерми*; Гостуновият предшественик е всъщност бащата на Бат-Оркан* и на Гостун – Българския кан Тубджак* (587-602), чието лично българско име обаче е неизвестно, защото той, по желание на баща си Боян Чельбир (пр. 566-587), носел името на дошлия през 566 г. в Европа с племето си Аварски хакан.

От родовото име на Гостун – Ерми*, излиза че и братът на Гостун – Бат Оркан* (602-603), и баща им Тубджак* (587-602) и пр., също са от рода Ирник (453-603); Версията, приета от И. Дуйчев, че Реан е неправилно записаната дума Кеан - т.е. Кан*, е несъстоятелна поради етимологията на Кан*, която би могла да има формата Каан, Каен, и изменения на корена към Коу- (Ку-), Ко-, Къ- (при базиране върху Ка*: “основен, главен”), но не и Кеан, защото е формирано от Ан*: “небе, небесен, божествен... върховен”, с представка К- (Ка*), по подобие на Тан* ~ Тангра*, също от корена Ан*. Записването на Еран като Реан е напълно допустимо, като се има предвид, че е осъществено от не-българи – маджарите (унгарците), които и до днес говорят твърде странен за българите фонетичен диалект, а това впечатление е най-вероятно вярно и за двете страни. Същевременно Реан като име, формирано от корена Хара* ~ Хра*, напълно отговаря както по форма, така и по значение на Еран;

В своята “История на България” (1761), писана през 50-те години на ХVІІІ век, българският францискански монах-игумен Блазиус Клайнер започва с Реан главата “Хронологичен ред на князете и царете на българите от тяхното навлизане в Европа до падането на българското царство”:

“Реан. Пръв вожд на българите, към лето Христово 504-о завзел не само България (България от ХVІІ-ХVІІІ в. – вж. картите от 1707-1750 г.), но и голяма част от Унгария и Сирмиум (областта на Срем*). От Сирмиум обаче той бил отблъснат от Краля на Италия Теодорих (вж Буза*, цар на българите, ?-488), и на връщане завзел Банат и земите около Тиса*. Най-сетне той получил във владение обещаната земя от Император Анастасий (491-518) и я нарекъл България. Той царувал дълго, а след него [царували] синовете му.” (ИБК*). Изброяват се последователно: Кубрат, Тербел (Тервел), Телесен (Телец), Сабин, Телериг, Кардам, Крум, Цок, Мартагон (Омуртаг*), Богор или Богорис (Борис І*), Симеон, Петър І, Борис (Борис ІІ*), Самуил, Гавриил Бутелиан (Радомир), Йоан Владислав (Иван Владислав*).

Следващите общи царе на България и императори на Византия, съвсем правилно се сочат като български царе (вж Византо-Българско управление през ХІ и ХІІ век*): “Василий (ІІ) Млади, Константин (VІІІ), Роман (ІІІ) Аргир, Михаил (ІV) Пафлагонин, Делян* (Петър Делян*), Михаил (V) Калафат, Константин (ІХ) Мономах, Михаил (VІ) Стратиотикос, Исаак (І) Комнин, Роман (ІV) Диоген, Михаил (VІІ) Дука, Никофор Вотаниат, Алексий Комнин, Андроник (Комнин), Исаак (ІІ) Ангел, Асен (І) с брат си Петър (ІІ), Петър ІІ, Йоан (Калоян*), Борил, Оксан (?), Йоан Асен ІІ, Коломан І, Михаил (ІІ) Асен, Коломан ІІ, Константин Тих, Лахан (Ивайло*, Иван Тертер*), Йоан Асен ІІІ, Георги - Григорий Терет или Тертер, Светослав Тертер или Терет, Михаил [Георги ІІ] Тертер или Терет, Михаил ІІІ Страшимир или Страцимир [Шишман], [Йоан] Александър (1331-1371), Лудвиг Унгарски (Крал Лудвиг или Лайош І Анжуйски, 1342-1382) и Мария Унгарска (Анжуйска, 1382-1383), Карл ІІ Унгарски (Карл ІІ Маджарски, 1383-1385), Сигизмунд Унгарски и Бохемски (Сигизмунд І*, 1387-1437)”.

Така Клайнер, говорейки след Иоан Александър (1331-1371) първо за Видинското царство, но после и за цяла България, макар и не пряко сочи, че и през ХV век България не била под Османско робство, което се потвърждава и от множество карти от това време, и от договора между Унгаро-Полския крал и Османския емир от 1519 г., в който се гарантира автономията на “Старната на Цар Шишман” (в картата от 1570 г. на юг от Дунав, в Мизия, на изток от Белград, е поставен надписа Унгария); потвърждава се и от самите османски хроники (ИОД*), които по незнайни причини през ХІХ и ХХ в. са тълкувани напълно превратно и в целенасочена вреда на истината и на българския народ (вж. І., Защо и как*). Вероятно хронистът Клайнер е разделял България от края на ХІV до ХV-ХVІ в. на поне два или на три различни субекти, както това прави нпр. и Крал Владислав Варненчик (1434-1444), защото след това той изброява и турските управници като български царе:

“Баязид І Илдъръм (1389-1402), султан турски, петдесет и пети владетел на България, нанесъл й големи щети... Носил прозвището Илдъръм (Мълния небесна), защото опустошил не само България, но и Тракия, Дардания и Македония. (! тук авторът отново разделя политическият субект България от другите български области) ... Пленен от Тамерлан (в 1402 г.) и затворен в желязна клетка, умрял в 1398 (1403) г. Сюлейман Емир (Сюлейман, син на Баязид) - султан турски (1403-1411), Муса или Моисей Куручелеби (1411-1413; Муса Кесаджия, син на Баязид), ... по повеля на брат си (Мохамед) бил удушен в 1414 г.; Мехмед І (1403/1413 или 1414 - до 1421), брат на Сюлейман и Муса, Мурад ІІ (1421-1451), син на Мехмед І; Мехмед ІІ (1451-1481) - син Мурадов. Дотук следователно се простира първата част на нашето сбито хронологично-историческо изложение. Ние го продължихме до гибелта на гръцката империя (1453 г.), та благосклонният читател да може с един единствен поглед да обгърне не само падането на царство България, но и на целия изток [на Европа]. ...” (ИБК*); Разбира се, всичко това следва да се разглежда и от гледна точка на позицията на църквата, към която принадлежал Б. Клайнер, и то в плоскостта на диалектиката между посочените събития от ХІ-ХV век и политиката й към тях в периода на живота на автора.

Освен че представя европейската българска история като започваща от Реан (Еран* = Ирник*; за началото на руската държавност от българските царе и по-точно от Борис І* /852-914/ вж. съответните статии, в т.ч. Каспийско море*), Клайнер ни дава интересно сведение за съдбата на българската царска титла:

“Сигизмунд Унгарски и Бохемски (1387-1437, т.е. Сигизчмунд І), петдесет и четвърти български цар, придобил Кралство Унгария и Царство България (вж Константин*) с [чрез] Кралица Мария и бил коронясан в Алба на Връбница, 31 март 1387 г. ... Сигизмунд с войската си дошъл против него (Баязид), победил го в няколко битки и превзел Никопол* на Дунав, но виждайки, че не е в състояние да разгроми толкова големи турски пълчища, събрал помощни войски от германци, французи и чехи и струпал огромна армия и така пробляснала надежда за освобождението на България. Обаче поради неразбирателство между тези различни народности всички помощни войски погинали и унгарците били обърнати в бягство (1396), заедно със Сигизмунд, и тъй България останала на турците, а титлата цар български се затрила (отишла) за (при) унгарските крале.(ИБК*, с. 160);

Унгарската кралица Мария Анжуйска (1382-1287) е от рода на Арпатидите (вж. Арбат*). След като през 1387 г. Крал Сигизмунд І* (1387-1437) се оженил за нея, той се ползвал от правата, които тя имала и представлявала. И Сигизмунд І, и Мария Анжуйска били родствени с Българския царски род по линия на Виола* и на Династията на Арбат*. Но имало и по-пряко родство. Мария Анжуйска и Цар Константин* (1396-1422) били първи братовчеди – деца на две сестри, дъщерите на Княз Николай-Александър Басараб*, съпруги на бащите им – Цар Иоан Срацимир* (1348-1396) и Крал Лайош І Анжуйски (1342-1382). При това самият род Бесараб* е клон на Българската династия.

[Преминаване на българската царска титла към унгарската корона, във връзка и с родството между двете династии поне от времето на Иоан Асен ІІ* (1218-1241), е възможна най-рано след смъртта на Фружин* (1395 - †1460) или дори на синовете му, и то при положение, че остава открит въпроса за дъщерите му, за които няма достатъчно данни. Според сведенията за Никополския владетел – Шишман, във връзка с пренасянето на мощите на Св. Иван Рилски от Търново в Рилския манастир през 1469, той вече е споменаван с унгарска владетелска титла, което обаче може да е и единствено във връзка с попечителството на Унгария над това българско царство - вж. карта на Света от 1550 г., където Никополското царство е отбелязано със зелено-син цвят в района на Мизия, западно от делтата на Дунав и видимо включващо Софийска област, като цветовото му разграничаване, подобно на това на някои острови-държави в Средиземно и Егейско море като Крит, Кипър и Сицилия, подчертава самостоятелния му статут; за по-точни граници на България от ХV-ХVІІІ в. вж. картите от 1440 г., 1526 г., 1540, 1544, 1584, 1612, 1648, 1700, 1707, 1720-1757, 1725, 1750, 1770 г. и др.].

Това унгарско върховенство над България, която останала във васалитет на унгарската и унгаро-полската корона, а не на османската, можем да проследим в поредица от документи, включително и в мирния договор от 1519 г. между Крал Людвиг и Селим І (1512-1520), където се определя “страната на Цар Шишман” (= Загоре*, в картите от ХVІ в. SAGORA) с Никопол, Оряхово, Гюргево, Дръстър, Хърсово, Килия* и други градове на запад до р. Морава и Белград (вж ИРЧ*; вж. и карта от 1570 г., където в земите на Никополското царство е поставен надпис “Унгария” - Hungaria). То се вижда и в титлата жупан или бан, с която е представен българския владетел в Никопол през вт. пол. на ХV век (1469 г., при пренасянето на мощите на Св. Иван Рилски*). Вероятно тоя статут на България се запазва поне до Второто Търновско въстание (1686), Чипровското въстание (1688) и султанския ферман за конфискуване на пушки и друго оръжие в Провадийско (1689) – т.е. поне до към края на ХVІІ век и началото на ХVІІІ в (Австро-Турските войни от първата полвина на ХVІІІ в.).

В същата плоскост следва да се има предвид и това, че Австрия от 1278 г. принадлежи на династията Хабсбург по наследство, като формално същата династия върховенства над Свещената Римо-германска империя от 1438 г. насетне (вж. Арбат*). От 1526 г. короните на Бохемия (Чехия) и на Унгария също принадлежат на Хабсбургите (ДИВ*), а това означава, че и Българската царска корона изглежда е имала същата съдба. Вероятно това дава частичен отговор на въпроса, защо една Германска провинция и до днес има за герб именно Българския царски герб (вж. Фружин*, Герб* и пр.).

Във връзка с всичко посочено до тук представлява интерес и остава енигма как и по какви правила, както и от къде, исконната и неприкосновената българска титла цар* се озовава или възприема в Московска Рус през 1547 година (вж Анна /3/*, Асеневци*), когато на 16 януари Иван ІІІ Грозни (1533-1584) се самокоронова с нея без да има право на това; вероятно именно заради липсата на правна база, титлата “цар”, която самоволно Иван ІV Грозни си прикачил, не е призната на Московския монарх от никоя държава – нпр. от Литово-Полското кралство и пр. (РН*), а през 1721 г. Руския цар Петър І Велики (1682-1725) бил принуден официално да приме и титлата “император”; вж Еран*, Ирник*, Гостун*, Буза*, Бузан (2)*, Грота*, Булгар*, Заберкан*, Долната земя*, Долната земя Охридска*, Варвари*;




Гласувай:
1
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. dobrodan - Ехеееее :):):),
15.03.2020 00:25
само така! Тия дни ще видя кои са в старите книги Реан и Буза; ако излязат, ще ги пусна в коментар!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: dichodichev1
Категория: История
Прочетен: 77836
Постинги: 266
Коментари: 337
Гласове: 111
Архив
Календар
«  Април, 2021  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930