ЗАБЕРКАН – Български кан* (>541-559<, до 562-565 г. ?). Приема се, че той е Кан на Кутри-гурите* или Котраги*, но е напълно възможно те да са били само неговата основна ударна сила (още висшият офицер и бележит историк Амиан Марцелин /330 – ок. 400/ свидетелства, че българите действали съвместно с т.н. Хони: “планинци; произхождащи от планината Хон/Хара“ – каквито са и членовете на българския клан Котраги* или Кутри-гури*, наричани във византийските извори безусловно “българи“);

Вероятно нахлуването на т.н. Славяни* ( = Склави*) южно от Дунав през 545-551 г. е по желание и нареждане на Заберкан.

През 558 г. Заберкан предвожда похода на българския клан Кутригури* (Котраги*) и отряди на зависими от българите Славяни* (Склави*) срещу Константинопол. Изглежда Заберкан предвожда и нахлуването през следващата 559 г., когато “Хуни и Славяни” (т.е. Хони* и Склави) стигнали непосредствено “до вратите” на Константинопол (тук под “Хуни” трябва да се разбира Хони*, т.е. българи – произхождащи от региона на планината Хон* = Хара* = Имеон* = Машу* = Сара* = Тара*; вж. Хуни*, Хони*, Атила*).

Поне в един от преведените на български ранни византийски извори се споменава “Заверган”, което видимо е записано неправилно. Защото, от една страна, не се отчита действителния български корен Забер- (срв. Зъбер*, Зъб*, др.-бълг.
&#180;©&#225;&#250;: “з&#229;б, зъб; з&#229;бер, зъбер”, СТР*). Както и факта, че се наблюдават промени при прехвърляне на имена и други термини от латински на елински, включително от лат. Zaberkan, Zaberghan – в елин. &#900;&#918;&#945;&#946;&#949;&#961;&#947;&#945;&#957;-, което се наложило след въвеждането на елинския за официален държавен език във Византия от Ираклий І (610-641); при традиционно фонетизиране или при обратно връщане от елинския вариант към записване на латински най-често се получава погрешното Zavergan. За постоянните грешни размествания от “б” във “в” и обратно е илюстративен примерът с името-нарицателно на майката на Император Максимин І* (173-238) – аланската (Хайлан-дури*) принцеса Авава* (Avava) или Аваба (Avaba) = Ава-върховната, Ава-принцесата, което се представя във формата Абаба (Ababa), като не се съобразява с факта, че баща й има българското име Авитохол* (пр. 153 – сл. 173<, Avitohol-) или Ава-то-хола.

Същевременно няма съмнение, че в наставката на името на владетеля на България е древно-българската титла и термин Кан*, а не фиксираната от византийците ghan, gan, &#947;&#945;&#957;(&#959;&#962;), което вероятно се е получило заради свеждането до, или превеждането на името от сирийски (също официален език и писменост във Византия, наред с латински и елински) или от персийски, където има няколко Кх и Гх, фонетизиращи се и записвани според случая и като “К”, и като “Г”. Пък и по онова време древно-българската писменост Книга* (др.- и ст.-бълг. &#234;ънигъ, кънига), съдържащи неупотребявани от византийците букви и звуци като Ж, Ч, Ш, Щ, ДЖ, Ц, Ъ, Кх, Гх, &#1130;, &#1122;, ќ и др., е трудна за препредаване от византийците на латински и елински. Заради всички такива обърквания и несигурни терминологични форми е по-правилно в българските преводи на византийските документи при българските имена и думи да се спазва българската им форма, в случая – Заберкан, Zaberkan.
За Заберкан говори имперският историк и свидетел на събитията Прокопий от град (елин.) Кесарея или (лат.) Цезарея (490/507 – ок. 565) в своята прочута днес хроника “Тайната история”. Тя е писана за истинските действия на Юстиниан І (527-565) и за същинската ситуацията през онези времена, които не можели да се съобщят в официалната имперска история – “История на войните“, също сътворявана от Прокопий. Деен участник в събитията е и Хосрой І, Хосров І, Хосру І или Хосроу І Ануширван (Ануширбан), Персийски шах или цар* = император (531-579), от династията Сасаниди (224-651). Неговият епитет Ануширбан е съставен от Ан*: “Бог, Върховният бог, Небе, небесен”, във формата Ану-: “на Бога, от Бога, със Бога, Богу-, Божи-”, съставната -Шар-: “sara-, цар”, и наставката -Бан*, Бана: “върховенстващ, господстващ, господарстващ, всевишен, самовластен, всевърховен, самодържец”, които в единството си имат значение “От (Съ-) Бога цар-всевърховен”, тоест “император, цар*”, и това напълно се припокрива с др.-българската владетелска формула Кана Субиги*.

Прокопий от Цезарея (елинският е наложен за държавен език във Византия* чак от Ираклий І /610-641/) ни разказва:
“Когато Хосрой (531-579, Хосроу I Ануширнан), синът на Кавад (488-496, 499-531; Кабад или Кобад, Гобад), нахлу в Колхида… и превзе Петра, мнозина от войската на Мидийците* (от Персия*) загинаха в сраженията и от лошите условия по тия места. Защото… Лазика е планинска и труднопроходима страна (на юг областта Лазика или Колхида граничи с владенията на българите на принц Вунд* или Вананд* от рода Дуло /ПД*, БКА*, ДТ*/). Чума налегна войниците и погуби повечето от тях. А мнозина измряха от недостига на храна.
Тогава от Персийската земя дойдоха ... бегълци и съобщиха, че Велизарий победил Навед ... и продължавал да напредва. Превзел след обсада [към есента на 541 г.] крепостта Сиса-вранон (*Саса-Врана, завзета през втората пол. на 541 г.; вж. Саса-Бинда*, Врана*) и пленил Влисхам заедно с 800 негови конника (1 конник е бойна група от 5 или 6 конни бойци /ФК*/, т.е. това са общо 4000-4800 конника, без да броим спомагателните части и прислугата) ... [и] изпратил и друга Ромейска войска, начело със Сарацинския* (Арабския) вожд Аретас, ... да премине река Тигър и да опустоши тамошните земи, останали дотогава непокътнати.

Хосрой току-що беше изпратил и една Хунска* (Хонска, вж. Хони*) войска срещу подвластните на ромеите (византийците) Арменци, за да отвлече вниманието на ромеите и да прикрие действията си в страната на Лазите (т.е. Калхида, Грузия). Други съобщиха на ... ромеите за тези варвари* (т.е. ирано-езични) и те ги пресрещнаха и ... им нанесоха унищожително поражение ... [като] повечето от варварите бяха убити. Персите* узнаха всичко това. Намирайки се в окаяно състояние след претърпените нещастия, ..., те се уплашиха да не би при оттеглянето си да срещнат вражеска войска из планините и гъстите гори и да бъдат избити.
Обхвана ги страх за жените, децата и Родината и всеки останал здрав и читав в Мидийската (Персийската) войска започна да хули Хосрой, обвинявайки го че е клетвопрестъпник и че ... безпричинно е нахлул в ромейска територия при сключени мирни отношения ... Замисляха вече да вдигнат и бунт.

Хосрой се обезпокои силно от това и намери следния изход от злото: прочете на персите (Сасанидските виши аристократи, офицерите и войската) писмо, наскоро написано от Императрицата (Теодора, жена на Юстиниан І /527-565/) до Заверган (т.е. Заберкан, срв. че Гобад, Кобад се трансформира от византийците в Кавад).
Писмото гласеше:
Колко много те ценя, Заберкане (тук името е записано правилно от Прокопий) – аз виждам в теб доброжелател на нашата държава – това знаеш, откакто скоро беше с посланичество при нас.
Твоите действия ще съответстват на мнението ми за теб, ако убедиш Цар Хосрой (531-579) да води мирна политика с нашата държава. Тогава ти обещавам голяма награда от страна на мъжа ми, защото той не върши нищо без моето съгласие.” (ТИП*, 2; следва да се отбележи, че Прокопий цитира точно текста на писмото, защото дори и той лично да не е писал изпратения до Заберкан оригинал, то поне имал свободен достъп до целия архив на Императорската канцелария, където се държали преписите на всички явни и тайни писма, изпратени от двореца до вътрешните и външните политически опоненти).

Едва ли може да става дума за лична среща в Константинопол между Заберкан, в позицията си на Български владетел, и Византийското императорско семейство. Думите на Византийската императрица Теодора (525/527-548) “откакто скоро беше с пратеничество при нас“ могат да се тълкуват в смисъл “откакто скоро беше твое пратеничеството при нас“, като се отнася за посещение на официална българска владетелска дипломатическа делегация в Константинополския дворец, свързано със задължителното обявяване в съседните на България държави за възкачване на всеки нов Български владетел, размяната на висши декларации между двамата владетели и препотвърждаването на сключените в предходните години и действащи към момента междудържавни договори; тоест, това пратеничество при Юстиниан І е станало през 541 г., като също такова българско дипломатическо пратеничество отишло и в Персия при Хосрой І, с което били препотвърдени двустранните Българо-Персийски договори и регулирани отношенията между двамата владетели и държавите им.

Обаче няма как да се игнорира и още една възможност. А именно, че принц Заберкан е бил лично при Юстиниан и Теодора към края на 540 или през 541 г., още приживе на Великия кан Борис Булгар* (521-541), в позицията си на доверено лице, висша държавна фигура и предводител на българската височайша делегация, изпратена от Бългърския владетел при Византийския владетел за сключване на някакъв конкретен договор.

Същевременно целият този откъс, едва ли случайно представен на обществото от интелигентния хронист Прокопий Цезарейски, илюстрира както голямото пространство на Вътрешна Азия и Източна Европа, върху което се водят военните и политическите действия през VІ в. (вж. Реан*, Варвари*, Стара Велика България*, Готи*, Славяни*), така и множеството от етноси, които взимат пряко активно участие в тях. От него се вижда и това, че в дадения период Стара Велика България* е огромна държава, граничеща на Балканите с Византия*, а на изток – в Кавказ, границите й стигат до Сасанидската империя, чиито войски воювали в Армения и даже били окупирали Лазика (Колхида), тоест Грузия.

Прокопий от Цезарея съобщава любопитен факт за политиката на България спрямо съседната й Сасанидска Персия и за българските войски. А конкретно, че български войски (“хонски”, “варварски” = ирано-езични; вж. Хони*) били временно наети на служба от Хосрой І, който ги изпратил през 541 г. да воюват в Армения, за да заблуди с това Юстиниан І (527-565).

Същевременно историкът ни информира, че България, в лицето на Заберкан (пр. 541-562<), имала силно влияние и тежест както във Византия, така и в Персия, заради което Юстиниан І, чрез съпругата си – Императрица Теодора, молел Българския владетел да накара Персийския император да прекрати своите агресивни военни действия и политика срещу Византийската империя.
Показва ни и политическата позиция на България, подържаща в дадения период мирен дипломатически диалог с Византия, чрез конкретното интелигентно и точно премерено действие на Българския владетел: Заберкан не само бил дал български войски на Хосрой І за неговата операция в Армения*, но му изпратил и писмото, което получил от Юстиниан І и Теодора.

Всичко тези факти показват, че е напълно възможно участието на могъщия Заберкан (или някой от неговия род) като посредник в цялата мащабна Европейско-Азиатска политика. Още повече, че както конфронтацията, така и връзките между България, Персия (Партия*) и Армения (вж. Вананд*) са реален факт, отразен в много източници. При това дипломацията между Византия и България, която държи Кавказките врати* (Дербент* и другите проходи в Голям Кавказ) и Онгъла* – “Източната Карпатска врата”, и Железни врата* – т.е. “Западната Карпатска врата” (поне до идването на Аварите* в Ср. Европа през 566-568 г.), е многопосочна и повече от динамична, и съвсем не се побира в тясното, ограничено русло на преките военни действия;

Името Заберкан вер. е от Зъб* ~ Зъбер* + Кан*, срв. Забирам*, Заберно*, Заборвам*; срв. Зоркан*; вж. Ирник*, Реан*, Еран*, Долната земя охридска*, Булгар /4/*, Боян Челбир*, Кубрат*, Стара Велика България*, Варвари*, Готи*, Хони*, Котраги*, Славяни*, Партия*, Парти*, Вананд*, Артаван*, Артаз*, Българските владетели*, Бактрия*, Древните българи* и пр.;

ЗАБЕРНО – Заберново*;
ЗАБЕРНОВО – селище в България; срв. Забърдо*;
ЗАБИВАМ
ЗАБИРАМ (1) – хващам, задържам, взимам със себе си; от Зъб*, Зъбя*; срв. Зъбер*, Зъбчат* и пр.;
ЗАБИРАМ (2) – Набирам*, “подува се”, прен. “възпалява се”; от Бера*;
ЗАБИТ – от Бия*; полски (старо) zabywac: “забива”;
ЗАБОРВАМ – Заборя*, Сборя; от Боря*;
ЗАБОРЯ – Заборвам*;

Как се отблагодарила Византийскаша императрица на Българския кан, това засега ние не знаем, но Юстиниан I (527-565) със закон през 553 г. създал Българската АПОСТОЛИЧЕСКА авокефална църква, като равноправна на Константинополската, Римската, Антиохийската, Йерусалимската и Александрийската (КР*). А пък за по-малко от година след писмото Персийският император изпратил на Заберкан тайното "ноу-хау" за производството на така ценния и военно-стратегически СПИРТ. Така още през VI век след Хриса се появила и Българсата ракия. БЪЛГАРСКАТА РАКИЯ – специализиран глинен съд за дестилация на спирт, включително и за ракия, е открит в Плиска* и е датиран през VIII-IX век (ИБГ*, стр. 148-153), тоест преди легендарната забрана на Крум* (пр. 796-814) да се злоупотребява с алкохола. Обаче няма аргументи, че не е по-ранен, например още от VII век или преди това (вж. Българска баня*). Според фактите дестилацията била известна в Персийската държава на Сасанидите (224-651), а Българската империя веднага се сдобила с новата технология (ИБГ*), което явно е станало преди 651 година. Още Българският велик кан (император) Заберкан* (пр. 541 – ок. 565) бил с такъв авторитет и в толкова близки връзки с Персийския император Хосров I (531-579), че надменния Византийски император Юстиниан I Велики (527-565) го молел с лични писма да спре войната на Персия срещу Константинополската държава. Масови находки на съдове за дестилация в Българските земи са налични през ХIII в. (с. Дядово, с. Хотница, с. Состис, гр. Ямбол*) и особено през ХIV век – вероятно в пряка връзка с невижданата епидемия на Бубонна чума от 1343 г. насетне и унищожила само за първите 10 години – до 1352 г. – половината население на Европа (за Норвегия се приема, че през 1349 г. умират от тази чума дори до две трети от хората /Уикип./), като според археологическите и писмени източници се прави извода, че през ХV в. употребата на ракия било вече повсеместно у българите – населяващи земите от река Кубан*, град Харков, Донец и Крим* до Арбана* (Албания) и Панония, и от днешна Средна Гърция и Беломорието до Висла, Южна Полша и Галиция (виж Геометрична орнаментика*). Съдовете за дестилация по общия си вид са производни от съдовете за съхранение на вино, затова се приема, че се е правело спирт от вино, а не от зърно, за което пък и технологията е малко по-различна (ИБГ*). Вероятно границата на териториите, където се дестилирала и употребявала ракията, произвеждана от вино, съвпадала с границата между винарските и бирените региони на Северна Европа, като според едно сведение от ХVI век в Унгарския град Будапеща* свършвала бирата и от там на юг започвало виното (ИБГ*, НА*). В чешки рицарски легендарен разказ за България през ХII или в началото на ХIII век се описва ритуално събиране на посветени в страховито тайнство виши български велможи, членове на някакъв орден, които пиели нещо от един обкован със сребро череп-чаша, и това може би е било ракия (вж. Асла*, Иоан Асен II*). Така или иначе, но за разлика от българите, склавите (славяните) явно нямали достъп до ракията, освен при специални случаи, когато Българският владетел имал повод да ги черпи с това тайнствено питие (срв. миниатюрата от 1340-1345 г., представяща как в 811 г. „Крум каназ окова [със злато и сребро] главата на Никифор-царя и [с нея] напива здравица с българите“, а не със склавите-славяни). За нас е интересен фактът, че през втората половина на ХIV век в България се наблюдава силно увеличаване на броя на съдовете за дестилация; докато в същото време населението рязко намалява – до 50 % от жителите в отделните градове и региони измрели масово по време на чумната пандемия в Европа през 1347-1352 г. (ЕНД*), която била толкова смъртоносна, че последиците от нея били видни в земите на Босна и през ХVI век (НА*). От това може да се направи извод, че има пряка връзка между чумната епидемия и масовизирането на употребата на ракия, която се ползвала за дезинфекция и противочумно лекарство, както тогава се ползвало и виното (НА*), и оцетът (ИБГ*). В известният си пътепис за България от 1573-1578 г. интелигентният и високо образован Стефан Герлах отбелязва един специфичен детайл, свързан с прилагането на ракията като лекарство – „гърците (източно-православните, т.е. българите), турците (предимно християни на османска служба, които говорели на „венедски“ /НА*/) и селяните имат обичай сутрин рано да пият ракия“ (ИБГ*, НА*). И до ден днешен българите държат в килерите си силна ракия за лечебни нужди. А понеже днес византийците не съществуват, за да предявят някакви вероятни, но нереални претенции като първи производители и консуматори на ракията, то днес както в Източна Европа – на изток от Германия, Австрия и Италия, така и в цяла Европа само българите имаме лицензно и авторско право върху нея, върху производството й, и върху името й; вж. Българска баня*;

Няма кани и канове в Българската история- има само КНЯЗЕ и царе!