Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
19.03.2020 03:14 - Кан Сама или Бат Сама, Самбат (618-676);
Автор: dichodichev1 Категория: История   
Прочетен: 201 Коментари: 2 Гласове:
0

Последна промяна: 19.03.2020 03:16


САМАСамбат*, Шамбат (ДТ*), Бат Сама*, познат в историята и като Сбмо (зват., вин. падежна форма на Сама); по-малък брат на Курбат*, Курт* или Кубрат* (605-665) и син на Гостун* или Албури* (603-605, убит в 618 г.); племенник на Бат Оркан* (602-603, починал 641/645), който е брат на Гостун* (Албури*); Сама, Бат Сама* или Самбат* е роден не по-късно от 602 г., но по-вероятно е роден към 600 г. или по-рано. Влиза активно в реалната политика от 618 г., когато е убит баща му Гостун* (Албури*), а от 619 г. е изпратен от брат си Кубрат* да изгражда нова голяма каменна крепост в град Аскал* (дн. Киев*). Тази крепост, именувана Бащу* по епитета на брат му – Българския върховен кан Курбат Бащу (605-665), е завършена не по-късно от края на 622 г. или самото начало на календарната 623 г., която според българската традиция започва от 1 март.

През 623 г. Сама или Бат Сама* се отправя по заповед на брат си Курбат* на военен поход срещу Авария*, която бързо и без особени усилия окупира изцяло и подчинява на България. Той става предводител на местните славяни (склави*, венеди), като същевременно е безспорен суверен на множеството българи, живеещи в Панония с Банат*, от Карпатите до Франкските земи и от Солниград* до Видна* (дн. Виена). През 625 г. Бат Сама* отказва да се подчинява повече на брат си, обявява се за автономен владетел и образува в Централна Европа (в Панония, Среден Дунав и земите на север до Балтийско море) своя държава, наречена Дулоба*: “Върховенстващия Дуло” или “страната, където Дуло върховенства”, която е известна в историографията като “Държавата на Само”. През 626 г. организира съвместно с васалната си Авария* (566/568-796) и в съюз със Сасанидска Персия (224-751) мащабен опит за превземане на Константинопол, който само по Божие чудо не пада в ръцете на нападателите (ИБИ*). През следващите години воюва успешно с Франкската империя. Чак през 658 г. франките успяват да му нанесат голямо поражение, което го принуждава да се завърне под короната на брат си Курбат* или Курт* (605.665), известен в днешната историография и под именната форма Кубрат*.  

“Държавата на Само” е във и около района на Сулу* (“Среден Дунав”, Сула*: “Дунав, Долен Дунав”) и обхващала Панония, Моравия с Чехия (по-сетнешната средновековна Велика Моравия или Великоморавия*), ЮЗ Полша и цялата Западна Полша до Балтийско море и на изток до Висла* и притока й Буг, на запад до Елба и земите на Лужичките Сорби (с областите на градовете Хале, Лайпциг и Дрезден). Тоест, териториите на “Държавата на Само”, която просъществувала от 625 до 658 г. и включвала васалната й редуцирана Авария*, граничила на З. с Бавария, с Франкската държава и областта Тюритгия, и със Саксите; на С. стигала до Балтийско море*, обхващайки поречията на Варта*, Одра* (Одер) и Елба; на И. – опирала до Карпатите и вероятно стигала до западните покрайнини на Седмоградско* (Трансилвания*), където граничела пряко или чрез буферна зона със Стара Велика България*;

Относно действията на Сама, Само или Бат Сама* (618-676) в района на Централна Европа от 623 до 658 г., трябва да се отчетат и разграничат три различни периода:

1., от 619 до 623 г.; още през 619 г. Курбат прогонва аварите от земите на баща си Гостун или Албури (603-618) и възстановева напълно българската власт над Седмоградско* (Трансилвания) и целите Карпати, а явно и българската хегемония над славяните (склавите, венедите) на запад до границите на Франкската империя и на Авария*; самата Авария е редуцирана в неголемите си първоначални граници в Панония от времето към 566-568 г., когато са установени чрез Българо-Аварски договор;

2., от 623 до 625 г.; през тези три години Бат Сама действа от името на брат си Курбат; затова Самовите завоевания и владения са неделима част от България, чието административно облостно деление  вече обхваща земите до границата с Франкската империя и Саксония, а Авария й е васално подчинена;

3., от 625 до 658 г.; Бат Сама се обявява за самостоятелен владетел и образува държаната си Дулоба*, която на запад граничи с Фраткската империя, на северозапад със Саксония, на север с Балтийско море, на юг с Византия на Ираклий І (610-641) и Констант ІІ (641-668), а на изток със Стара Велика България*, управлявана от брат му Курбат*, Курт* или Кубрат* (605/619-665); в този период под управлението на Курбат са Седмоградско и целите Карпати, но не е ясно къде е минавала границата на север от Карпатите и дали Курбатова България е стигала до река Висла*;

***

Българското име-епитет или сан Сама е със знач. “независим”, “самостоятелен*” (лат. mono-); срв. авест. šāman-: “капка” (вж. Сама /1/*). Може както да е лично име, така и титла – срв. Самчий* и пр. – ст.-бълг. Самъчии, Самодръжецъ (СС*), като категорично говори за статута на оня, който го носи; в тази смисъл името на Цар Самуил* (Самоуилъ, Самоилъ, Самоилоу, Самоил­ /СС*/) може в много от случаите, когато е употребено в средновековните текстове, да се отнесе към Сама-, Самбат*, а след 997 г. и към Самодържец*, още повече, че това напълно се покрива с функцията, която е изпълнявал в държавата до акта на възцаряването му през 997 г. В С. е видима и връзка с Ас* (вж. Сама /1/*);

***

В “Хрониката на Фредегар” (ср. на VІІ в.), където се говори за Сама и неговата държава в Централна Европа, пише, че “в 40-тата година от управлението на Хлотар (ІІ, 584-629; т.е. през 623 г.) човек на име Само, по произход франк от град Санс (данъкоплатец на Сенонаго или Сенон), придружен от много търговци (т.е. и от много воини), пристигнал за търговия при славяните (склавите*), наричани Виниди (Венеди, вж Славяни*).

[Текстът на Фредегар (±660 г.) е:

homo nomen Samo, natione Francos, de pago Senonago”, което, относно етноса и поданството му, има няколко доста различни значения – 1., “Франк по народност”; 2., “роден във Франкската империя (но с неизяснена народност)”; 3., “поданик или жител на Франкската империя (с неизвестна и неопределена народност)” или “васал на Франкския крал”. И вероятно точно като поданик, подвластен или роб на Франкския крал е представян Склавския вожд Само от Фредегар. Понеже хронистът приемал априори, че по право склавите (венедите), живеещи в пределите на Франкската държава (нпр. Лужичките Сорби по р. Елба), както и другите – обитаващи земите около нейните граници, са подвластни на Франкската империя; а значи и Само е такъв подвластен и роб, който е длъжен да се прекланя пред Франкския владетел. В това отношение е показателно записаното от Фредегар:

[Дагобертовият посланик] Сихарий, като неразумен пратеник говорил на Само неподобаващи думи…. Именно [му казал], че Само и народът на неговото царство трябва да се подчини (да са подчинени) на Дагоберт. Само, в отговор, предпазливо казал: ,,И земята, която ние владеем, и самите ние всички ще бъдем [подчинени] на Дагоберт, ако той реши да поддържа приятелство с нас”. А Сахарий казал: ,,Не е възможно рабите (човеците) Божии да имат дружба с кучета (роби)”…. И [Само] изгонил Сихарий, който донесъл за това на Дагоберт, а той незабавно дал заповед да тръгне от цялото Кралство Австразия войската против Само и Винидите.” (ХСВ*).

Ясно се вижда, че противоречията между двамата владетели са сведени до конкретния проблем, че Дагоберт, който смятал себе си за неоспорим господар над земите и хорана в тази част на света, желаел Само безусловно да признае статуквото на негов роб, заедно със земите и поданиците си. Същевременно, обаче, всичко записано от Фредегар, както и от други съвременни и по-късни западни хронисти, въобще не изясняна въпроса за етническата принадлежност на Само.];

Славяните тогава (когато пристигнал Само с хората си при тях) започнали да вдигат въстание против Аварите*, наричани Хуни, и техния (аварския) цар – [наричан] каган (хакан*). Винидите отдавна били befulci (byvolici, от byvolu: “бивол”; ХСВ*) на Хуните... защото, образувайки в хода на битката двоен отряд (с два фронта), те вървели пред Хуните и били подложени на двойна опасност. Идвайки ежегодно да зимуват при славяните (склавите, венедите), Хуните спели при техните жени и дъщери (вж. Гостун*). Освен другите притеснения, славяните (склавите) плащали на Хуните данък. Синовете на Хуните (Аварите), родени от славянските (склавските) жени и дъщери (Аварите* - “хуни”, се заселили в Панонските си земи към 566-568 г., т.е. 57-55 г. преди нахлуването на Самбат* в Авария през 623 г.), като не желаели в края на краищата да търпят злобата и притесненията на Хуните (Аварите), отказали да им се подчиняват и, както вече казах по-горе, започнали да вдигат против тях въстания (бунтове).

Когато Винидите започнали война против Хуните, търговецът Само, за когото споменах по-горе, тръгнал с тяхната войска. Там той проявил удивителна доблест в боевете с Хуните и огромното им множество било поразено от меча [му] [и] от Винидите. Ценейки доблестта на Само, Винидите го избрали за свой цар и той ги управлявал щастливо в продължение на 35 години (623-658). Много сражения имали Винидите с Хуните през време на неговото управление и благодарение на неговите съвети и доблест винаги побеждавали. Само взел дванадесет (12) жени от племето на Винидите, от които имал 22 синове и 15 дъщери.” (ХСВ*, с. 188);

Този хроникален текст, макар и митологизиран, не противоречи на другите данни, които имаме за Сама – Самбат*. По-различната гледна точка, представена от автора, идва от това, че той разглежда събитията от позицията на славяните (склавите) и Венедите, каквато народност са имали не достатъчно добре информираните хора, от които той черпел сведенията си. Те разказвали една народно-популярна и безспорно патриотична версия, подобно на версиите от друга славянска хроника - руската “Повест временних лет” (това, че Фредегар не е бил пряк свидетел, а е ползвал информатори за събитията по времето на Сама или Само в западно-славянските земи, е твърдо установен факт - ХСВ*, с. 186).

Твърдението, че Сама е “франкски търговец”, означава преди всичко това, че той не е славянин (склав*). Друг въпрос е евентуалната връзка, пряка или символична, между франки и българи, както и това, че българите са известни търговци, свързващи пазарите в Хорезъм и Бактрия с тези в Централна Европа.

В баварската хроника “Conversio Bagoariorum et Carantanorum” от 871-872 г. Сама е наречен славянин (склав*, венед), единствено защото предвожданите от него етноси са в голямата си част славяни (склави, венеди), а не защото той е от такъв етнически произход (обаче ако в хрониката е наречен Словен или Словенин*, понеже текста в нея е записан доста години след канонизирането на ср.-българския – т.е. словенския*, словенобългарския* – език и писменост, то тогава всъщност е наречен директно Българин, защото Словенин*: “словесен, говорящ, разбираемо говорящ, говурещ български”, е синоним на Българин).

При това българите не заемали чак толкова големи територии всред Западните славяни (склави), а ползвали славянските (склавските), което се вижда и от т.н. “Баварски географ”, съставен в Бавария между 866 и 890 г., т.е. по времето на Борис І* (852-914) и преди Симеон І* (893-927) да изхвърли Маджарите на запад, където живеят и до сега (първо, в началните месеци на 894 г., ги проготил западно от Панония и те намерили убежище в земите на Франкската държава, а по-късно да ги допусне да живеят в Панонските земи като подвластно на България население):

“Описание на градовете и областите, които лежат на север от Дунав. Най-близо до пределите на Дания се намират племената, които се наричат Северни Ободрити. Тяхната област, която има 53 града (общо понятие за селища, пазарища, укрепления и крепости със землени или дървени стени, имащи малко или по-голямо постоянно население, принадлежащо към един род), е разделена между техните князе. Вилците имат четири области и 95 града. Глиняните са народ, който има 7 града. Близо до тях се намират племената, които се наричат Бетеничи, Милчани и Моричани – те имат 11 града. Редом до тях са разположени Хаволяните, които имат 8 града. До тях се намира земята на Сърбите (Лужицките сорби), в която има много племена и която има 50 града. Наред с тях живеят Гломачите, които имат 14 града. Чехите имат 15 града. Моравците имат 11 (града). Българите, чиято област е огромна и народът им е голям, имат само 5 града, тъй като голямо множество от тях [владеят над славяните] и нямат нужда от (свои) градове. Има още един народ, който се нарича Меречани, те имат 30 града.” (ХСВ*, с. 222);

[Текстът в изречението за българите, който е ограден в скоби – “владеят над славяните”, т.е. над склавите – е повреден в доста по-късни времена, вер. умишлено. Под давление на тюркско-номадската теория за българския произход и панславянската доктрина, този “липсващ” израз често се заменя с “водят номадски живот” - нещо, което на фона на българската стопанска и строителна култура и на хегемонията на България в Панония и Сулу* поне от времето на Крум* (>796-814), просто противоречи на фактите. При това и по-късно - по времето на Петър І* (927-969), и въпреки присъствието на Маджарите в тези земи от 894-900 г. натам, България продължава да владее голяма част от земите на Западните Славяни* северно от Дунав. През 965-966 г. Ибрахим ибн Якуб съобщава:

“Земите на славяните (словените* ?) се простират от Сирийско (Средиземно) море чак до Океана на север. Но някои от северните племена (скандинавци, готи*) завзели техни земи и до ден днешен живеят между тях. В стари времена те били обединени от един крал, който носел титлата Маха (Мага* ?). Той бил от племето, наричано Велитаба (нарицателно, което се припокрива със ст.-бълг. корен Велети, Велить: “веля, повелявам”, с оконч. “-ба”* = “върховенствуващ”, срв. че Хазарския хакан Йосиф ІІ /944-966/ нарича българите и рода Дуло* с името В-н-н-т-ри: “Волонхонтор, Олонхонтор, Оногондури*, Хайландур, Алани”, вж. Дулоба*), и това племе било на голяма почит у тях. Но после те изпаднали в раздори (668 г. ?) и изчезнала [предишната] им уредба. Трите [главни] племена образували различни съюзи и над всяко племе владеел отделен крал. Понастоящем [тези земи] имат четири крале: Царя на Българите (Петър І* /927-970/), Крал Буислав (Болеслав І /929-972/, Болеслав ІІ /967-999/), владетел на Фрага, [страната] Буим и Краков (Прага, Бохем/ия и Краков), по-нататък Крал Мешко (Полския крал Мешко или Мечислав І /960-992/), владетел на Севера, и Накун (Княз на Ободритите /954-967/) - на най-отдалечения Север. Със земите на Накун граничат на запад Саксония и Марман (Норманите, Датчаните)... А що се касае до земите на Буислав, тяхната дължина от град Фрага до град Краков се равнява на три седмици път и по цялата дължина граничат със земите на Турците (Унгарците)...” (ХСВ*, с. 190);

От посоченото през 965-966 г. следва, че Царят на Българите, управляващ чрез църквата и Българските епископии в Прага до 993 г. и в Краков до 996 г., владее Дулебия* - “дулаба”, и съответните земи на юг и на изток. При това не се изключва посочените славянски “крале” да са български васали и данъкоплатци. Едва ли случайно Българския цар е споменат пръв и без име – единствено като хегемон – в едно описание от средата на Х век на славянските (словенските*) земи, разположени на изток от границата на Свещената Римо-Германска империя (800-1806).

Българските владения в Дулебия* и прочее територии, се потвърждават и от английско описание, направено в края на ІХ век:

“Моравяните имат от запад Тюрингите, Чехите и част от [областта] Каринтия; на юг от тях са планините, които се наричат Алпи. До тези планини се простира земята на Баварите и на Швабите. На изток от Каринтия и зад тази (казаната, Алпийската) пустош е България, а на изток (югоизток) от нея – Гърция (Византия). На изток от Моравяните е земята на Висляните, а на изток от нея е [областта] Дакия, където някога са били Готите. На североизток (югозапад) от Моравяните са Далеминците (Далматинците), а източно от Далматинците са Сърбите*, а на запад са Сусилите. На север от Хърватите е Земята на девиците (Мазовия), а на север от тях е Сарматия* (Саклан*) чак до Рифейските гори...” (ХСВ*, с. 194)];

Това, че Сама - Самбат* е имал 12 жени, 22 сина и 15 дъщери не се покрива със сведенията от българската хроника, в която се казва, че той загубил тримата си синове (всичките си синове, които били трима), на които в града-крепост Бащу (Киев*) след 658 г. били издигнати обредни фигури. Може би казаните трима сина са били легитимните наследници на Самбат* и негови съвладетели, които са загинали в боеве с франките, осигурявайки оттеглянето на основните сили, начело със Сама-Самбат, и на множеството преселници, пристигнали с него през 658 г. от Дулоба* в Дулебия* и Киев*. В т.с. е актуален въпросът дали тези трима синове не са били родени от легитимната съпруга или съпруги на Сама, които той имал преди 623 г. - още от Кубратова България, а също и дали синовете им не са родени до същата 623 година или след нея. Всичко това не противоречи на възможността споменатият брой на жените - 12, който, както и други легендарно-популярни сведения в записаната от Фредегар история (по разкази на славяни от териториите на Самовата държава), да отговаря на броя на основните славянски племена, които съставяли държавата и с които Сама е влязал в договорни отношения към 623-625 г., скрепени с една или две женитби, колкото позволявали Българските законите и традиции. Тоест твърдението, че имал 12 жени, 22 сина и 15 дъщери изглежда определя броя на предвожданите от него племена – общо 49, а заедно с това вида и позицията на тяхното родство по отношение на властовата пирамида и положението им в струткурата на Самовата държава.

Не бива да се забравя, че Самбат* отказал на Кубрат* (605-665) да се завърне при него и да му се подчини, че основал своя отделна държава - Дулоба*, в която управлявал общи 35 години (623-558), но царувал като автономен владетел 33 години (т.е. от 625 до 658 г.), и че заради това бил наречен Кий*: “отсечен, откъснат; отстранен”. Т.е. той, при тези свои действия, отнасящи се към 625 г., е бил принуден да вземе мерки за укрепването и на властта си – над съставните славянски етноси (за Панонските българи той бил легитимен владетел), и за единството и мощта на държавата, която създавал като отделен от Стара Велика България* субект. И то при доста деликатното му положение, защото той граничел с три империи – с Франкската, с Византийската и със Стара Велика България* на брат си Кубрат*, от чието управление се бил отцепил; и без да броим васалната му, а затова и недоволна, Авария*. 

Текстът на Фредегар е интересен с оглед на културното и езиковото въздействие, оказано върху Венедите (прото-славянското етническо общество, вж. Славяни*) от Аварите*, които до голяма степен са ирано-езични. В т.с. това въздействие е само допълнение към онова, което Българите оказали върху тях в периода от края на V в. до ограмотяването и християнизирането през ІХ в. и после до ХV-ХVІ век. Интерес представляват и някои описани действия на Сама или Само = Самбат* (618-675), които следва да се разгледат от позицията на древнобългарската житейска практика и философия, и конкретно от позицията на Заратустризма* и Митризма* (вж. Митра*, Фарн*, Иранска митология*), като се сравнят с тези на Аспарух*, Крум*, Омуртаг* (814-831) и на другите български владетели.

Фредегар пише, че след като през 631 или 632 г. “започнала разпра между [Краля на франките] Дагоберт (18, Х, 629 – 19, І, 639) и Само, славянския цар (това събитие е посочено в “10-тата година” от царуването на Дагоберт І, който от 622-623 г. е владетел на Австразия), “Дагоберт изпратил при Само пратеника си Сихарий, който искал да получи справедливо удовлетворение... Тъй като Само не искал да види Сихарий и не разрешавал да го пуснат при него, Сихарий се облякъл в славянски (склавски) дрехи и [чрез тази хитрост] се явил пред Само заедно със своите хора. Всичко, което му поръчал [Кралят на франките Дагоберт], той съобщил на Само. Но според обичаят на езичниците и тяхната гордост Само не дал никакво удовлетворение за постъпките на своите хора. Той само обещал да нареди да бъдат разгледани едните и другите обвинения, възникнали между страните, за да получат справедливо взаимно удовлетворение.

Сихарий като неразумен пратеник говорил на Само неподобаващи думи, за които не бил упълномощен. Именно [казал], че Само и народът на неговото царство трябва да се подчини на Дагоберт. Само, в отговор, предпазливо казал: ,,И земята, която ние владеем, и самите ние всички ще бъдем на Дагоберт, ако той реши да поддържа приятелство с нас”. А Сахарий казал: ,,Не е възможно рабите Божи да имат дружба с кучета” (за българите кучето е свещено животно и важно добро божество – Сраоша*). А Само възразил: ,,Ако вие сте Божи раби, а ние Божи кучета (вж. Сраоша*), то тъй като вие постоянно действате въпреки Неговите заповеди (за мир между народите-съседи, за Справедливост и за спазване на Договора = Митра*; вж. Древните българи* и пр.), на нас ни е дадено разрешение (от Бог) да ви хапем и разкъсваме”. И изгонил Сихарий, който донесъл за това на Дагоберт, а той незабавно дал заповед да тръгне от цялото Кралство Австразия войска против Само и Винидите.” (ХСВ*).

Войната между Сама (623-658) и Дагоберт І (623/629-639) е описана така:

“Войската [на Дагоберт] тръгнала срещу Винидите в три отряда; при това и Лангобардите, наети от Дагоберт, се насочили срещу славяните (склавите, венедите). Славяните също повсеместно се готвели за война, а войската на Алеманите, предвождана от Херцог Хлодоберт, удържала победа на територията, на която тя излязла. Победа удържали също и Лангобардите. При това и Алемани, и Лангобарди хванали голям брой пленници от славяните.

Обаче когато Австразийците обсадили крепостта Вогастис-бург (castrum Wogastisburc, или Вогатисбург, = Богатисбург, която е с неустановено до сега местоположение /ХСВ*/), където се намира главната част от войската на славяните (т.е. столицата на Самбат*, където били и българските войски, дошлите с него и набраните от тамошните български области), се стигнало до тридневно сражение; в него голяма част от войската на Дагоберт паднала [посечена] от меч, а другите, като оставили палатките и цялото си имущество на произвола, избягали в родината си. (крепостта-столица Вогастис-бург или Вогатис-бург е всъщност Богастис- или Богатис-, което е от ст.-бълг. Бога: “Бог”, Богас-: “богов, божи”, Богатъ: “богат, дарен от Бога, богоизбран”, Богатина: “богат човек, богов, богаташ”, Богатичищь: “богаташче, син на богат, син на Бога”; името явно е с корен Бог-*, срв. и Богатица, Божака, Боженица и пр.; наставката -бург или е прибавена, или подменя Град* в първоначалното Бога’тис-град, или заменя друга съставка с близко звучене до “бург”, но от български или саклански* произход)

Много пъти след това Винидите нахлували опустошително в Тюрингия и в другите земи на Франкското кралство. Дори Дерван (вер. Дербан, от Дера* и Бан*, но може и от Дърво*, г.-луж. и д.-луж. drjewo, а дошлите от Дулоба* славяни - укр. и рус. дйрево), воевода на племето Сърби (Лужички Сорби), които също били от славянското племе (склавския народ), но отдавна се подчинявали на Франкското кралство, преминали под властта на Само. А победата, която спечелили Винидите над Франките, била завоювана не толкова с храбростта на славяните, колкото заради измяната на Австразийците, които ненавиждали Дагоберт, понеже постоянно били ограбвани от него.” (ХСВ*, с. 189-190);

Точно около тези събития Франкският крал Дагоберт (629-639), който е от династията на Меровингите (ок. 450-751), приел в земите си, в района на Дунавския град Линц (днес в С. Австрия), голяма група българи, предвождани от принц (кан) Алциок* (пр. 630-635




Гласувай:
0



1. dichodichev1 - История на Българите
19.03.2020 03:22
Точно около тези събития Франкският крал Дагоберт (629-639), който е от династията на Меровингите (ок. 450-751), приел в земите си, в района на Дунавския град Линц (днес в С. Австрия), голяма група българи, предвождани от принц (кан) Алциок* (пр. 630-635<?). Обаче, когато българите се установили за известно време в района на Линц, на брега на Дунав, той организирал подлото им избиване.

Българският принц (кан) може да е пристигнал в земите на франките както непосредствено преди войната между Дагоберт и Самбат*, така и по нейно време или след нея. Ако Алциок, принуден от конюнктурата да напусне Авария, където първоначално отседнал, се е установил във Франкската империя преди войната, това може да е конкретната причина, поради която Самбат* или Бат Сама* (Само) – владетелят на Дулоба*, не искал дълго време да приема Дагобертовия пратеник Сихарий; но пък между двете държави съществували толкова противоречия, постоянни търкания и явни конфликти, че имало много поводи за такова поведевие на Българския кан спрямо Сихарий и господаря му.

По време на самите военни действия срещу Дулоба* пък, Дагоберт едва ли е имал възможност да воюва едновременно и срещу Самбат, и срещу Алциок, който, видимо, също бил в конфликт със Самбат.

Същевременно, обаче, Франкският крал не можел да използва Алциоковите сили във войната срещу Дулоба; защото явно вече бил в сила Кубратовия закон, че българи не можели да воюват срещу българи (ДТ*), и това се потвърждава от факта, че Алциок, който е принуден по едни или други обстоятелства да напусне териториите на България, няма сведения по пътя му при излизане от страната да е бил атакуван от българска войска.

Ако Дагоберт е нападнал вероломно хората на Алциок след злополучната си война със Само или Бат Сама*, то това е било акт на злостно отмъщение и на безсилието да се справи със Самовата държава. При това Франкския крал (rex), отнемайки флотата и други богатства от Алциоковите българи, можел частично да намали огромните си загуби от поражението във войната със Само, да демонстрира самочувствие пред бароните си и да позакрепи донякъде и формално зейналата дупка в своето сриващо се реноме; вж. Самбат*, Сама (1 и 2)*, Киев*, Стара Велика България*, Дулоба*, Дулебия*;
САМАДАР – Самандар*; вж. Мадара*;

САМАДРАЧО – Самандар*; град на изток от Белград /2/* (Belgrado), чието име е записано е в картата от 1440-1453 г. като S(a)madraco или S(a)mndraco; вж. Семендрен*;

САМА ТЕРА – Sama tera (лат., вер. от teres: объл, tero: закръгля, овършава); надписът е в червен цвят - като име на отделна държава или феодално образувание, в Планисфера на Андреа Валспергер от 1448 г. (ALMAGIA, Monumenta Cartographica Vaticana, p. 31-33; АБ*). Поставен е, макар и схематично, в полосата между Днепър и Западен Буг* - приток на Висла, на север от Белград /5/* на Днестър, и на ЮЗ от Литовия. На изток от С.Т. е Comana regio (Куманския* регион), а на ЮЗ следва да е Влахия*, но не може да бъде разчетено. Името България (Bulgaria) е на юг от Дунав, като на запад от него и в единтво, е написана думата “серсиа” (sersia), формирайки израза “Bulgaria sersia” [“серсия” е образувано подобно на лат. sentio - sensi - sensus /ЛР*/, като във връзка с етнонима Bulgaria е получената форма sersia, от serius ~ seria - “сериозен, важен”, или от sero - serui - sertus: “съединен, свързан”; от това следва, че израза “Bulgaria sersia” озн. “България главната”, “България обединената”, или “България важната, значимата, имащата основно значение”, което трябва да се разглежда от една страна във връзка с двете отделно отбелязани области - Кумания* и Сама-тера, а от друга - с положението на Константин* и Фружин*, с конюнгтурата в България и на Балканите, и със събитията, обвързващи в единодействие България, Унгария, Свещената Римска империя и Византия от 1371 до 1448 г.]. В планисферата са посо-чени Преслав (Prenliau..) и Никопол или Видин; Белград /2/*, дн. столица на Сърбия*, е отбелязан като Albu-sersia (срв. Bulgaria sersia, вж Константин*). Гърция е посочена на юг от Константинопол. Отбелязани са Дубровник и някакви страни на юг от паралела на Солун*. Татария е сложена на И и СИ от “Куманския регион”. Посочени са Киев* (Kieu), най-вер. като литовски, и Новгород (novgadia);

Интерес представлява фактът, че името Сама* и “Земята на Сама” (= Сама-тера) продължават да са актуални цели 8 века, след като се появяват за пръв път в този регион през 620-658 г. (вж. Сама*, Самбат*, Държавата на Само*, Дулоба*, Дулебия*, Киев* и пр.). По-вероятно е С.Т. да се припокрива с Дулебия* и Волинско-Галичкото кралство*, но не е изключено с това име да е отбелязана и Молдова.
Срв. Цамблак* - той, като Презвитер на “великата (= голямата) Молдовлахийска църква” (по-точно “мавро-влахийска”, т.е. “черно-влахийска”, което е в синхрон с Черна България /2/* = Кумания*) от 1401 до 1406 г. в столицата Сучава, на път от Молдава (Черновлахия) за Москва през 1406 г., научава за смъртта на Киприан*, когато е пресичал ! р. Неман (КК*). Т.е. на север от Сучава и по пътя към Неман се намирала северната или северо-източната граница на Сама-тера = Дулебия*. Самостоятелното отбелязване на района “Сама-тера” = “Земята на Сама”, следва да се обвърже и с признанието в руската историческа книжнина, че едва при Цар Феодор Алексеевич (1676-1682) “окончателно било закрепено обединението на Лявобрежна Украина с Русия” (РН*), а до присъединяването на Дяснобрежна Украина - т.е. на земите западно от Днепър, минало още доста време; вж Сама /1, 2, 3/*, Дулебия*, Волинско-Галичко кралство*, Виола*;

САМАКАН – Сумукан, Бог в Шумеро-Акадския пантеон, вероятно обожествен легендарен герой, когото намираме в Подземното царство заедно с другите предци на шумеро-акадците; от Сама* + Кан*: “върховен”; вж Шумеро-Акадска митология*;

САМАКИТКА – едро високопланинско отровно цвете, Aconitum; възможна е връзка както с магическата традиция, така и с легендарната вълшебна напитка Мада* или Хаома* (вж Митра*, Келти*, Заратустра*, Ахурамазда*);

САМАНДАР (1) – Семендер, от базовото Саман-Дара, което означава “столицата на Сама, мястото на управление на Сама, престола на Сама”, вж. Сама /2/*, Самбат*, Сампсис*, Дара*, Дере* и пр. (срв. Астаркан* – “столицата на Таркана”); Самандар е древен български град на малко повече от 100 км северно от Дербент* (Дара-бент) по Каспийското крайбрежие, център на изт.-кавказките българи (Джурашките българи), а по-конкретно на тъй нареч. Чдар-болкар*, живеещи там и през ІХ в. (ЗБ*, с. 175); тези българи са именувани и Кубарци, защото почитали Бог Кубар: “Слънцето*”, срв. др.-българската песен-наричане, поставена сред събитията от VІІІ век: “Ето изгря Слънцето – Великият цар Кубар, могъщ и блестящ, и ослепи враговете.” (ДТ*), като следва да се има предвид, че и арабски хронисти от VІІІ-ХІ в. свидетелстват, че българите почитали Слънцето* – наричано също Фа* и Фарн*;
Районът, в който се намира С., се нарича на волгобълг. Джураш (? Чураш): “източната половина на Северен Кавказ, включваща Дагестан, Кабардино-Балкария и Вайнахстан (Чечено-Ингушетия)”, ДТ*; Названието С. е с корен Сама*; по начин на образуване – върху базата на аристократично-административна титла, името на С. е сходно на Канаград* (Киев*), Самара*, Канев*, Кан*, &#193;с-таркан* (Астрах&#225;н*), Тму-таркан* и пр., и е подобно на названията, образувани с представки Бел* (Белград*, Белчин*) и Чер* (Червен*, Чернигов*). Окончанието -дар* показва, че името е по-скоро титлата на управителя на града, т.е., че той е седалище на Сама*, Самана или Самандара, каквито са Астаркан*, Тмутаркан* и пр. Наставката -ан- в Саман- може би е носовкато “он”, която не се е трансформирала в -оу- и -ъ-, изглежда заради влиянието на новата арабско-тюркска ислямска култура, която започва експанзията си в този район от 652-654 г., т.е. още при управлението на Кубрат* (605-665), и вер. наименованията са били записвани на арабица буквално; вж Сама*, Самбат*, Астаркан*, Искандър*, Пъдар* (от Пандар, което е от Пан* /Стопана*/ ~ Пъна* + окончанието -дар*) и пр.; вж. Самандрия*;

САМАНДАР (2) – Самандрия*;

САМАНДРИЯ – Семендрен*, Самандар /2/*, осм.-тур. Семендире (ХV в., ИОД*); приема се, че това е днешното Смедерево в Сърбия, на река Дунав източно от Белград*; но според картите от ХV-ХVІІ в. това по-скоро е сегашната Смедеревска паланка, която например в картата от 1662 г. и 1683 г. (както и в ред други по-ранни и по-сетнешни карти) е именувана Самандрио (Samandrio) и е съседна на поставения на югоизток от там Гълъбец (Columbas), като и двата града са свързани с активните военните действия между Европейските християнски сили и османските агресори в периода 1396-1456 година, както и след това; Смедеревска паланка, коята е на пътя Ниш* - Белград*, е на около 40 км южно от Смедарево и от р. Дунав, а това, по по-криволичащите и затова по-дълги пътеща – до 50-60 км покрай руслото на река Морава – каквито са трасетата от І век до ХІХ и началото на ХХ век, е 2 дневни прехода с керван от конни каруци или с обучена пехотна войска; доколкото Самандар е фиксирано старо българско име (вж. Самандар /1/*), а преминаването в “е”-форма е по-скоро турцизъм (срв., че Тангра* е тур. Тенгри, Искандър* е тур. Искендер), то явно името е Самандар, а града, който е в исконно българския район на Браничево* и Кучево*, е основан от българи и е населяван от българи до края на ХІХ-ХХ в., когато може насилствено и да са посръбчени и сърбизирани; вж. Семендрен*;

САМАНКАН – Самакан*, Самарканд*;

САМАР (1) – планинският масив, известен с имената-епитети Хара*, Имеон*, Машу*, Сара*, Тара, Хон* и др., който хората приемали за Световната божествена и свещена небесна планина, стигаща с върха си “металното небе”, на който пребивавал Върховния бог и другите богове и били жилищата на Слънцето* и Месеца*, откъдето изгрявали; вж. Шумеро-Акадска митология*, Иранска митология*;
цитирай
2. shtaparov - Няма кани и канове в Българската ...
23.03.2020 02:42
Няма кани и канове в Българската история- има само КНЯЗЕ и царе!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: dichodichev1
Категория: История
Прочетен: 111553
Постинги: 266
Коментари: 337
Гласове: 113
Архив
Календар
«  Май, 2022  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031