Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
19.03.2020 02:48 - Кан Самбат или Сама или Бат Сама (618-676) и други...
Автор: dichodichev1 Категория: История   
Прочетен: 1036 Коментари: 5 Гласове:
1

Последна промяна: 19.03.2020 02:55

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 САМБАТСбма /3/*, Бат Сама*; Кан (618-676, род. преди или ок. 904 г.), по-малък брат на Курбат* или Кубрат* (605-665). Самбат става исторически видим след смъртта на баща си Гостун* или Албури* (603-605/618), който бил убит от Аварския хакан в 618 година. Роден е не по-късно от 604 г., защото веднага в началото на 619 г. му била възложена важна самостоятелна задач, каквато се дава на пълнолетен принц, т.е. вече навършил 14 години. Той бил пратен в селището-крепост Аскал* (дн. Киев*), където построил от 619/620 до 622-623 г. нова голяма и мощна каменна крепост по заповед на брат си Кубрат Бащу (605-665).

Първоначално тази нова каменна крепост във високата част на селището, обграждаща цитаделата на града с по-важните сгради или по други сведения – целия град, била наречена по прозвището на Кубрат – Бащу*; по-късно – след 658 или 665-668 г., по името-епитет на Самбат се наричала Самбатис* или Самбат/а, и носела това име поне до Х-ХІ в. (Конст. Багр., 944-959 г.), а след това, по прозвището на Самбат – Кий*, др.-бълг. кыи, е именувана Киев* (срв. укр. Київ, фонет. Кийов, от др.-укр. Кы¬въ, др.-рус. Кы¬въ, а също др.-укр., др.-рус. кыяне: “киевчани”, които са от ст.-бълг. Кы¬въ, фонет. Кийев); името Киев, имащо типично българско окончание за притежание – “ев”, “ав”, “ов”, “йов” (за разлика от руските окончания), означава буквално “(градът) на Кий”, “столицата на Кий”. Още през Х век градът-крепост носел успоредно и двете имена – Самбатис и Кийев, които са фиксирани от Константин Багренородни, срв. Κίαβον, Κιάβα (Конст. Багр.), ср.-лат. Cuiewa (Титмар 8, 74), араб. Kujabah (ЕР*);

Обаче др.-исландското наименование, което се приема, че е за Киев – Kжnugardr, е буквално Канград, др.-бълг. и ст.-бълг. Ęΰнъгрΰдъ или дори Ęΰнyгрΰдъ - фонет. Кануград, Каниград, и има значение “Канов град, градът на кана”, “столица”, “областна столица”.

Според сведенията от волго-българската хроника на Гази Барадж* (1229-1246) може да се заключи, че двете имена се отнасяли до две различни неща – Самбата, Самбатис (и Бащу) се наричала каменната крепост, построена през 619-623 г. и цялата укрепена цитадела – явно разширявана в годините до Х-ХІІ в. и насетне; а пък Киев или “градът на Кий”, се наричало крайградското селище, където живеели обикновените хора-стопани, търговците и занаятчиите, и в което се заселили голяма част от дошлите със Самбат през 658 г. от Централна Европа бежанци – тъй наречените дулеби*, главно панонско-средноевропейски българи и славяни (склави) от чешко-моравско-полската и от лужичката общности, но най-вероятно също и известен брой авари* [вж. карти: 086+) 619-945 г., Киев, както и 086+) 945-1240 г. Киев]. След това, но не по-рано от ХІ-ХІІ в., названието Самбата, Самбатис постепенно се позабравило и името на градската част – Киев, започнало да се налага като название за цялото селище, в единство с крепостта;

В наставката на името-прозвище Самбат стои исконно българската титла Бат*, каквато носели и Бат Боян* или Батбаян* Безмер, и Бат Оркан*, и пр. В т.с. името С. се разчита като Бат Сама (ако Бат и Сама не са две отделни титли, до някъде синонимни една на друга и взаимно допълващи се, като образуват термин с ново значение). Това се потвърждава и от името на Дулоба*, която С. управлява от 623 до 658 г., наричана и “Държавата на Само”. Отговор за “името” Сама ~ Самъ има в ст.-бълг. дума Самъчии*: “управител, господар, едноличен властелин”. В нея оконч. “-чии” е наставка за професия, професионализъм, майсторство и букв. означава “висш” (от Ча* ~ Чи (срв. Чир*), в инф. форма Чий*, която в ново-бълг. е -Чия, нпр. занаятчия*). Знае се, че сана или нарицателното понякога преминат и в лично или родово име, затова не може еднозначно да се каже дали Сама е име или титла. При това Сама е в комбинация с друга титла - Бат*, но не може да се отрече и възможността за сложна титла като Батбаян*, Канартикин*, Таркантабор*, Олгутаркан* и пр. Същевременно Самбат може да се преведе буквално като “Монархът”, както и съставната Бат* да се приравни по значение към архи- (гръц.- arhe-), архонт (гръц.- arhontos);

Самбат придобива действителна административна власт във върха на държавната пирамида едва след като по-големия му брат – Кубрат*, е провъзгласен за върховен кан. Това може да е станало както през 605 г., когато Кубрат е независим владетел в териториите на изток от феода, управляван от баща му Гостун* - Албури* (603-605, †618), така и през 618-619 г., - след смъртта на Гостун и отказа на Бат Оркан* (602-603, починал след 640 г.) да застане през 618 г. за втори път на върха на България. В т.с. следва да се приема като по-близка до действителността година на всъпване в управлението на Самбат 618-та (до смъртта си в 675 г.), когато вече и Бат Оркан се е отказъл от активното си участие във властта (всъщност Оркан остава Бат*: “старши” на българските висши аристократи, включително и спрямо племенниците си Кубрат и Самбат, а вече, от 618 г., е получил и епитета Аскал*: “прорицател”).

В легендарната част на руската хроника “Повест временных лет”, в мита за създаването на Киев, се е запазило следното сведение за Самбат, наричан в случая с прозвището си Кий*: “… този Кий князувал в рода свой (управлявал над своя род), и когато ходил той при Царя (Византийския император), то, казват, че с велики почести бил удостоен от Царя, при когото той отишъл. Когато пък се завръщал (от Константинопол към Киев покрай брега или по брега на Черно море), стигнал той на Дунав (делтата на Дунав), и залюбил мястото, и направил градец неголям, и искал да управлява там със своя род, но не му дали живеещите наоколо; така и досега наричат придунавските жители това градище – Киевец. Кий (Самбат) пък, който се върнал в своя град Киев (Самбатис*), тук и умрял.” (ПВ*).

В този митологичен спомен видимо се говори за периода към или непосредствено след 668 г., когато Самбат (618-675), с подкрепата на Аспарух* (668-699), отстранил Бат Боян* (665-690) от върховната власт и се провъзгласил за владетел на България (и българите). По това време Византийски император станал Константин ІV Погонат (668-685), с когото трябвало да се поднови действащия от времето на Ираклий І (610-641) и Констант ІІ (641-668) Българо-Византийски мирен и съюзен договор, и с когото, според сведението, Самбат влязъл към 668-669 г. в съюзни отношения (тази позиция и действие на Самбат дава ключ и за тълкуването на поведението на Бат Боян* от 668 г. до идването на хазарите през 673 г. и в годините от 673 до 675-676, когато Самбат починал).

Епизодът с временното установяване на река Дунав (да не забравяме, че този текст е писан най-рано към ХІ-ХІІ век) говори, че др.-руските летописи пазят спомена за българския произход на Самбат-Кий, макар никъде в официално публикуваните от Русия др.-руски документи да не го споменават изрично. Самото място явно е Онгъла*, който е апанаж на Бат Оркан* (602-603, †641/645) – любимец на българи и византийци и чичо на Самбат и Кубрат*, и където се установил Аспарух* към 677-678 година. Не е трудно под грацецът “Киевец”, който е умалително от Киев (укр. Київ) и е от корена Кий* (др.-бълг., ст.-бълг. кыи (кыи), κыя (кыя): “тояга, отчупен клон, суховица, цепеница, млат, чук”), да се открие др.-българското Кашан*, Кишан - главния стан на Бат Оркан* и преди 602-603 г., и след 604 г., в областта Кара-Кашан* (Онгъла*), днешния град Кишинев в Молдавия [рум. Chişinău, укр. Кишиннв: “Кишинев”, от др.-бълг., авест. kusra-: “кух, празен; разтворен, отворен; непокрит с лед зиме (за река и др.); прелял извън бреговете (за река, езеро, блато), воден, пълноводен, многоводен, вододаен“, което отговаря на характеристиките на Онгъла* с множеството си реки, езера и блата, но може да е и от авест. kaša-: “рамо, плещ, крило, ръка, десница, сила”; срв. крим-тат. Kyšlaka-nдv, Kyšlanдv: “Кишинев”, което е от бълг. Къшла*: “зимна кошара” (от бълг. Къща*, Къшта), Киша*: “мокър сняг, снеговалеж, мокрота”, крим.-тат. (крим.-бълг.) – Kyšla (Къшла): “зимно помещение; зимуване, презимуване”, kyš (киша): “зима, студ; снеговалеж, киша, поледица”, което спада (и във връзка със зимните празници-жертвоприношения към Бог и божествата) към авест. kušaiti: “убива, убиващ, разкъсващ; унищожаващ; изяждащ, ставащ жертва, жертващ се, жертва за боговете и в името на боговете”, откъдето е родствено и с бълг. Кусам*, Куша, Късам*].

Но през 668-669 г. сами по себе си нито аварите, нито Бат Боян* (ако въобще е искал това) са в състояние да попречат на Самбат да се установи в Онгъла*. Единствено Византия има желание (страх) и мощности, за да се противопостави на установяването на Самбат в Онгъла*, но пък тя не е спомената категорично като фактор, противопоставил се на този акт. Обаче е спомената в едно българско сведение, отнасящо се до установяването на Аспарух* в Онгъла през 677-679 г., както и в множество византийски извори, отнасящи се за същото Аспарухово действие. Любопитно е, че българското сведение свързва аварите и византийците:

… след две години Самбат починал (в 676 г.), и Аспарух, не чувствайки [в Киев и областта] достатъчно подкрепа от сакланите* (сакланското племе Уруси, живеещи в района на Киев) и анчийците* [живеещи в Киев и района], предпочел да отиде [с българите си и] с част от бурджаните (западно-кавказките българи) и тюркмените (кук-огузи, гагаузи) в Кашан (Онгъла*). … Аспарух прекарал тук (в Онгъла*) – в качеството си на владетел на своите българи, местните славяни (склави) и другите тамошни западни племена – няколко лета в пълна безопастност (3-4 години, от 676-677 до 679 г.). Единствено враждебните действия срещу него на аварите и съюзните с тях ромейци го заставили да напусне тази област и да отиде (през 679-680 г.) в Искандеровите планини” (ДТ*).

Тоест в планините на Александър ІІІ Македонски или Македонските планини, които включват планините от Балкана* (Стара планина*) с Витоша и Родопите до Южно-Албанския масив. А пък аварите, в един антибългарски съюз с Византия и вече освободени от страха си след смъртта на своя страховит враг и повелител Самбат, ставали опасен и значим враг и важен фактор в групата на антибългарските сили; може би точно действията на аварите станали и причината за предислоцирането на Аспарух от Киев в Онгъла през 677 година.

Знаем обаче, че Аспарух нямал сериозни проблеми с аварите, защото още към момента на настаняването си в Онгъла през 676 г. ги разгромил и прогонил на запад от Олта* и от Седмоградско*, а най-вероятно и на запад от Железни врата* и Южните Карпати. А пък през 679 г. ги оставил на по-малкия си брат Кубер* (665 – след 689-716 г.), който не само вдигнал на въстание не-аварското население в Аварския хаканат, но и “в 5 или 6 сражения” северно от Дунав така разгромил Аварския хакан, че “той удари(л) на бягство с останалата си войска и се оттегли(л) по-навътре в северните места” на владенията си (“Чудесата на Св. Димитър Солунски”, ТИБ*).

Константин ІV Погонат (668-685) бил в сговорни отношения със Самбат (618-675) до смъртта му в 675 г., а значи бил в същите отношения и с Аспарух* (668-699). Изведнъж, обаче, Византийският император извършил странен акт. Той не вдигнал огромната си армия и целия си наличен флот, костващи разоряващи византийската хазна средства, за да защитава аварския си съюзник, и не тръгнал срещу Кубер, който воювал с Аварския хакан в Панония (главен град на някогашната Ромейската провинция Панония бил Сирмиум, българския Срем*, днес Сръбска Митровица), а директно се нахвърлил с всичките си военни сили срещу Самбатовия единомишленик и близък съратник Аспарух, който си стоял мирно в Онгъла.

Видимо Византия и нейният император Константин ІV водели от 668 г. последователна твърда политика спрямо земите на север от долни Дунав, които при това били извън територията на империята, чиято главна цел било да не се допуска заселването на Български владетел в непосредствена близост до Дунавската делта. Първо не позволили на съюзника им Самбат да се установи там през 669 г., а през 679 г. се опитали с огромна армия и флота направо да прогонят от същото място и Аспарух, който се “застоял” там повече от 3 години. Възможно е Византия да се е стремяла към създаване на своя непрекъсната териториална ивица от Дунав до Кримските си владения, на което обаче противоречи факта, че те нито възобновили Томи (Кюстенджа*, днес Констанца в Румъния), нито се опитали да създадат линия от свои колонии по Черноморския бряг от Дунав до Херсон. И ако византийците можели да се сърдят и страхуват от Самбат, защото той, по време на Византийския император Ираклий (610-641), участвал в “аварската и славянската” обсадата на Константинопол с войски и флотилия от лодки и за малко не превзел града, то Аспарух явно нямал намерения да щурмува Византийската столица и византийските земи. ; За повече подробности относно действията на Самбат* вж. Киев*, Сама /3/*; вж. Бат*, Дулаба*, Кубрат*, Стара Велика България*, Сама /1, 2/*, Самчий*; вж. Аспарух*, Онгъла*, Самбатис*;

САМБАТАСамбат*, Самбатис, висш български аристократ във Византия през ІХ век; името е фонетизирано и като Самвата, Самватий, Самватис – от елинско-ромейски Σαμβατης = Самбата, др.-бълг.и ст.-бълг. *Сΰмъбата; Това българско име-сан-епитет е известно в България поне от VІ-VІІ в. (вж. Самбат* - 618-676, род. към 600 г.) и видимо, в единство с именната традиция от античността до късното средновековие, се превърнало още преди ІХ век вече в родово име (вж. Вананд*, Глава* и др.).

Самбата бил Логотетът на дрома при Император Михаил ІІІ (842-867), т.е. министър (логотет) на пътищата (дрома) и пътните станции, на пощенската и куриерската служба (в т.ч. на личната и секретна куриерска служба на императора), на транспорта, на митниците, на пътните стражи, на пристанищата и пр. Самбата бил “съотечественик” на Василий (по-сетнешния император Василий I), началника на императорските конюшни – висока дворцова длъжност, която можела да се заема само от аристократи (срв. Миник* или Имник*). Знае се, че Василий, живеещ с рода си в района на Одрин, е “арменец”, от онези “арменци”, които Византия заселила по границата с България, за да се противопоставят успешно на българите. Обаче, като “съотечественик” на Самбата – тоест негов сънародник, Василий явно е българин. Излиза, че Византия заселвала по Българската граница, и то в земите защитаващи най-преките и близки подстъпи от България към столицата Константинопол, българи от българските княжества в Армения (вж. Вунд*, Вананд*, Артаван*, Тарс* и пр., вж. Алусиан*, Иван /3/*, и пр., вж. Арменски българи*; БАК*, БКА*), защото те единствени можели да се противопоставят успешно на събратята си от България. Видимо Византия, част от чиято ръководна столична върхушка били български родове (вж. Максимин І* /173-238/, Аспар* /400-471/, Сабин* /760-773/, Телериг* /773-777/, племенникът на Крум* /787-814/, Лъв /VІІІ-ІХ в./ и синовете му Кирил и Методий* /ІХ в./, и др.), умишлено поставяли в земите по границата с България арменски българи*; при това аристократите им били от разклонения на рода Дуло и родственици с аристократите в България, а и явно се знаела традиционната забрана българи да воюват с българи. В това отношение е интересен фактът, че при разгрома на византийската армия край Средец* (София) през 986 г., и по-точно в погрома от Щипон* до Траянови врати, личната гвардия на Василий ІІ (876-1025) бил отряд “арменци”. Точно това спасило Византийския император. Той не бил пленен единствено защото е успешно преведен в тъмнината и усойните гори през българските войскови групи от личната си гвардия – същите тези “арменци” от Одринско, Тарс* (Малка Армения) и Арменските земи, чийто майчин език е българския и които отлично се ориентирали по виковете и командите на българските войници и офицери, пък и в нощната тъмнина умело и без да будят каквото и да е подозрение се представяли, според конкретната необходимост, за отряд от войските на Цар Роман-Симеон*, на Самуил* или на Арон* (ако битката се бе развила по светло Василий ІІ не би избегнал пленничеството, каквато най-вероятно е била главната цел на Цар Роман-Симеон* /977-997/, който, заедно с брат си Цар Борис ІІ* /970-977/ и семейството му, бил височайш пленник в Константинопол от 971 до 977 година);

Именно с решаващата помощ на Самбат и с други заговорници – видимо поне част от тях също от български произход, Василий отстранил на 21 април 866 г. Кесаря (Цезара) Варда, който е убит, и на 26 май сам станал Кесар (Цезар) на Византия и съуправител на Императора. Скоро мнителният и лесно поддаващ се на внушения Михаил ІІІ решил да убие Василий, но той, предупредн от своите привърженици, изпреварил Императора и пръв нанесъл удар. На 24 септември 867 г. Михаил ІІІ е убит в спалнята си от съзаклятниците и още същия ден Василий бил провъзгласен за Император, под името Василий І Македон (867-886). Така било поставено начало на новата Византийска династия, наричана Македонска или Арменска (876-1057); Македонска – по епитета на Василий І – Македон (Македонец), идващ от наименованието на земите, където живеело семейството му (териториите от поречието на долното течение на река Марица* на запад, включващи Одрин* и простиращи се до Адриатическо море, завладени навремето от Филип ІІ Македонски /359-336/, бащата на Алескандър ІІІ Македонски /336-323/); а Арменска – по името на земите, откъдето бил пристигнал рода му на Балканите (областта Армения, обхващаща на запад целия Арменски планински масив или т.н. Арменски планини, се простира приблизително от Малоазийската линия между Самсун и Искандерун на изток – чак до Каспийско море*).

С Василий І през 867 г. на Ромейския престол се възкачва първата откровено българо-византийска династия, от какъвто произхода са всички останали династии на Византия до 1453 г. и 1461 година. Да не се забравя, че Българска принцеса е и Зоя-София Асенина*, която през 1472 г. става съпруга на Московския велик княз Иван ІІІ (1462-1505) и създава основите на Московската империя (до активната намеса на Зоя-София Асенина в политиката от 1472-1480 г. насетне Московското княжество е с територия от към 20-хиляди кв. километра, а към времето на смъртта й Московия е вече към 2 милиона кв. километра, като същевременно именно тя налага модерния европейски път в културата и архитектурата на Московска Рус). Този факт има и още едно важно следствие. А именно, че доколкото Османската династия* (1299-1924) се легитимира в европейската и световната аристократична пирамида през времето на утвърждаването си в ХІV-ХVІІ век чрез браковете си и наследствените си гени по българска и византийска линия и фактически, поради спецификата си на затворено по мъжка линия възпроизводство и консервативно наследяване, е от български и византийски произход (какъвто имат всички султански майки от ХІV до ХVІ-ХVІІ в., а и насетне), то самата отделна византийска съставна е по съществото си българо-византийска.

Василий І произхождал от военните колонисти, доведените някъде от обширните територии “Армения” и заселени край Одрин*. Затова се приема, явно формално, че по произход е “арменец”. Както съобщават изворите негов “съотечественик”, тоест сънародник, е Самбата. Факт е обаче, че както името-титла Самбат*, така и съставните му Сбма* и Бат*, Бата* или Батър*, са исконно български и се употребяват единствено в кръга на българската етническа общност и нейния фонд от сановнически термини. Няма съмнение, че името Самбата може да се носи само от етнически българин, чието семейство е пристигнало в Одринско (южно от българския граничен вал Еркесията*) от някое от българските княжества в Армения (или е дошъл от Киев* в Константинопол). Такива има в района южно от Трапезунд, при езерото Ван (вж. Вунд*, Вананд*), около град Артаз* и прочее, като не може да се пропусне българското княжество в Тарс*, където е планината Булгар – днес Булгар-даг*, чиито земи са наричани “Малка Армения” (но тогава как и защо главната планина в “Малка Армения” – масивът Централен Тавър, се нарича именно Булгар, а не нпр. Арарат). Тоест в Арменската област са налице поне 3-4 големи български княжества и няколко по-малки (П. Голийски, БКА*). Безспорно самият Самбата е висш български аристократ, както това показва от една страна името-сан, което носи (чуждо и неразбираемо за ромеите, които ползвали близкия и гръцки по произход термин sambūca: “подобен на арфа инструмент”, sambūculus: “бъз, свирчовина” /ЛР*/, наред с близкото по фонетика елин.- σαμάρδακος: “лъжец, мошеник, заблуждач”, ср.-гръц.- σαμάρι(ον): “самар”, което е от български), а от друга страна – длъжността, заемана от него още при Император Михаил ІІІ (842-867) – Логотет на дрома (логотет: “министър” във Византия, а по-късно това название е възприето и в България; срв. Велик логотет: “първи министър и съветник на Византийския император”).

В действителност обаче, във Византия много добре знаели както че името-титла Самбата е българско, така и значението му, защото по онова време Киев* официално се казвал – при това още от 658 г. или най-късно от 665-668 г., именно Самбатис* (Самбата), като бил кръстен на Кан Самбат* (618-675, род. към 600 г.), по-малък брат на Кан Кубрат* (605-665; прозвището на Кан Самбат, дадено му лично от Кубрат, било Кий*, откъдето пък произлязло последното название на града – Киев*). А през периода 842-867 г. в ромейските хроники имало достатъчно данни за историята и събитията в Кубратовата Стара Велика България*, както и за съществуващата доскоро Авария* (568-796), която многократно нападала Византия и самия Константинопол (т.е. можели да правят разлика между авари и българи). Сегашният Киев се споменава под името Самбатис и в трудовете на Константин VІІ Багренородни (945-959, род. 905 г.), което означава, че названието било актуално и в средата на Х век – поне 90-100 години след събитията около издигането на Василий, с пряката помощ на Самбата, от офицер и управител на императорските конюшни, до император.

Познаването на етимологията на името Самбат във Византия пък предполага, че византийците свързвали пряко Логотета Самбат от ІХ век с Кан Самбат от VІІ век. За тогавашните хора в Константинопол и в България, разполагащи с “гореща” информация и доказателства, родството им не подлежало на съмнение, затова още по-малко можем да се съмняваме днес в това (самото висше положение на Самбат в държавната структура на Византия по времето на Михаил ІІІ и Василий І е доказателство, че в Константинопол признавали статута му на принц). На пръв поглед важният въпрос – за пътя, по който тази българска владетелска клонка се е озовала в Константинопол, остава само в сферата на гадаенето. Но дали това е наистина така? Римските и Византийските хронисти, макар и с периферното си зрение и уж бегло, следят доста внимателно българските принцове с права върху короната на България и проследяват представителите и клоновете им във времето (друг въпрос е, че днешната българска историология все още трудно ги разпознава всред имената и събитията в документите от ония години).

За периода между смъртта на Кан Самбат* (618-675/6) и първата половина на ІХ век в Константинопол се установяват само двама висши български велможи – от 765 или 774 г. Сабин* или Савин (763-765), и от 677 г. Телериг* (ок. 767-777, или 774-777), който обаче приел християнското име Теофилакт, а печата му, служещ за легитимиране, носи надпис “патриция Телериг-Теофилакт”. През 765 г. Сабин*-Савин (“силният, мощният”, авест.- sava-: “сила, мощ”) бил принуден от опозиционните сили, обединили се срещу него заради провежданите преговори за мир с Византийския император Константин V Копроним (741-775), да слезе от Българския трон, но направил това обмислено и без да прибързва, като имал достатъчно мощ, за да постави свой легитимен заместник – Умор* (765). Кан Умор успял да запази престола едва 40 дни (през май-юни ?) и на свой ред бил детрониран, вероятно след като Сабин-Савин отишъл във византийската Месемврия (дн. Несебър*) и поискал съдействие от Императора. Още същата година и то преди 1 септември (в ІІІ индикт – от 1 септ. 764 до 31 авг. 765 г.), срещу новия кан Токту* (765) и брат му Боян настъпили от Константинопол византийски и български войски, водени от Константин V (741-775) и от Сабин (Савин). В сражението Токту (765) и Боян били убити. Тогава на Българския престол се възкачил “паган/ус” или “кампаган” (765-767).

Всичко това не обяснява пряко въпроса какво правят тези тъй наречени “арменци” в района на Одрин*. Отговорът се крие в Българо-Византийските отношения през първата половина на ІХ век, когато български владетели са Крум* (787-814), Омуртаг* (814-831), Маламир* (831-836) и Пресиан* (836-852). Знаем, че още Крум* (787-814), в тоталната си война срещу Византия, започнал масово да изселва ромейското население от градовете и селата между Еркесията* и Константинопол, като при всяка военна експедиция откарвал в България десетки хиляди ромеи, понякога и групи от над 100-120 хиляди човека, заедно с покъщнината и добитъка им (ИБИ*). Плененото население въдворявал в тъй наречената Вътрешна област* или Вълахиа (Влахия*, вж. Влах*). За да заздравят отбранително и стопански района и изградят защита на столицата Константинопол срещу армията на България, властниците на Византия заселвали опуселите територии с население, доведено от Източните земи на империята. Според практиката, тези заселници идвали на големи групи, водени от своите аристократи. А понеже срещу Константинопол стояла българската армия, то най-подходящи за укрепване на ромейската граница от Родопите до Черно море били българите от Армения, имащи същите умения и сила, ползващи същата тактика и военни приоми, с подобно въоръжение, говорещи същия език, със същия бит, религиозно-митологична традиция и прочее, та до това, че аристократическата върхушка на Арменските българи била от същия владетелски род Дуло*, който управлявал и в България – факт, широко известен и във Византия, и в България. Именно тези “арменци”-българи, съставляващи Императорската гвардия, успяли на 17 август 986 г. край Средец* (София) да спасят в горите между Ихтиман и река Тополница Василий ІІ (976-1025) от смъртоносната клопка, устроена му от Цар Роман-Симеон* (977-997), Самуил* и Арон*, ориентирайки се по подвикванията и командите на българските войници и офицери, а най-вероятно и заблуждавайки гонителите си в диалози с тях и лъжливи команди на своя роден български език.

Всичко това предполага, че и “съотечественика” или “сънародника” на Самбата – Василий І (867-886), е също българин от арменските територии, а не етнически арменец. И тоя факт би бил все пак донякъде спорен, ако в обкръжението на Императора, наследено и от синовете му Лъв VІ Философ (886-912) и Александър (912-913), не се откриваха и други българи-“арменци” – техни съратници-аристократи от български произход или просто с български имена. Такъв е например Кринит – споменат като Прокопий Кринит (Προκόπιος Κρηνίτης) и като Никита Кринит (Νικήταν τόν καί Κρινίτην), представител на арменския княжески род Мамеконян* (ИЗ* - І, 2, с. 288-289); всъщност е доказано, че Мамеконян е български аристократичен род, заселил се от района на Танкан* (кит. Тян-Шян*) и Тарима* в Армения (П. Голийски). Именно Кринит бил назначен за главнокомандващ от Лъв ІV на ония злополучни византийски войски, които трябвало да спрът нахлуването на Симеон І* (893-927) във Византия през 894 г. Сражението станало в района на Одрин и в него загинал както Кринит, така и още един виден “арменец”, носещ българското име Куртик (вж. Кур*, Курт*). След като наказал най-жестоко тея български аристократи, които отказали да му се подчинят и продължили да служат на нелегитимния Лъв VІ, с което изпратил ясно послание в Константинополския дворец, Симеон І* не продължил настъплението, но “откарал много пленници от мирното население” в България (ИЗ*). А тези пленници от Одринско са приемуществено “арменците” от български произход, които били заселени в района на селището-крепост.

Произходът на рода на Василий І, който вероятно бил клон от династията Дуло, но по статут стоял по-ниско от владетелския ствол, представляван в този период от Крум* (787-814) и наследниците му до Симеон І* (893-927, род. 863 г.), дава отговор на въпроса за “странното” отношението на Българския цар към Византийските императори. А също и на реципрочното, непривично отношение на Византийските императори от Арменската династия към Българската царска династия.

В тази плоскост е позицията на Симеон І* (893-927), който никога не признал за легитимни императори на Византия нито Лъв VІ (886-912) и брат му Александър (871/912-913), нито Роман І Лакапин (919-944); в контраст с отношението към тях е фактът, че признавал за такъв единствено малолетния, роден през 905 г. Константин VІІ Багренородни (913-959). Затова и се съгласил (по-точно сам наложил на Византийските светски и духовни власти) през 913 г. да бъде коронован в Константинопол за Кесар или Цезар на Византия – т.е. за пръв след императора владетел на империята, именно в присъствието на малкия Константин VІІ, който тогав бил на 8-годишна възраст. Така Симеон І и по статут застанал над Лъв VІ и Александър, независимо че те формално се кичели с титлата “император”. При това Симеон І настоявал вишегласно, че той има наследствени права върху трона и короната на Византийската империя, а не Лъв VІ, Александър и Роман І Лакапин (ИЗ*, ИБИ*). И всичко това има отговор и придобива смисъл единствено пречупено през факта, че по статута на българската аристократична пирамида Лъв VІ и брат му Александър били подчинени на Българския цар, представляващ главната и върховната линия на Дуло*.

От тази гледна точка се оказва, че когато Роман І Лакапин най-сетне успял през 927 г. да ожени внучката си – дъщерята на сина му Христофор, за сина на починалия в началото на годината Симеон І – новият Цар Петър І* (927-970), той всъщност узаконил легитимността на собствения си род, т.е. на Арменската династия, в аристократичното пространство и на Византия, и на Света. Защото Роман І не ставал по-легитимен владетел и повече от Василеопатър (“баща на василевса”, т.е. тъст) заради това, че бил оженил дъщеря си Елена – сестрата на Христофор, за легитимния император Константин VІІ. От друга страна, самият акт на женитбата между внучката на действащия, макар и формално, Император на Византия Роман І и Българския цар Петър І бил незаконен според Византийската юрисдикция, която забранявала византийски принцеси, имащи преки права върху короната на Византия, да се омъжват извън империята. Но тоя безпрецедентен дотогава в историята на Византия и в пълен разрез със законите на държавата акт бил осъщесвен от Хегемона на империята именно защото Арменското династично семейство и Българския царски род отдавна били роднини по своята българска линия.

Константин VІІ Багренородни остро критикувал тази постъпка на Роман І, но всъщност не точно постъпката на Роман го плашела. А възможността той или неговите деца да бъдат отстранени от Византийския трон след смъртта на Роман І и короната на империята да бъде поета от Българския цар и децата му. От същото нещо се опасявали и всички следващи императори – Роман ІІ (959-963, убит от съпругата си Теофано), Никифор ІІ Фока (963-969, убит от Йоан І и съпругата си Теофано, вдовицата на Роман ІІ), Йоан І Цимисхий (969-976, отровен) и Василий ІІ (963-1025), който успял да намери решение на проблема като обединил Византийската корона и Българската корона в ръцете на един субект – Константинополския владетел. Всъщност този акт бил външен израз на факта, че една и съща династия – Дуло*, и едно семейство управлявало двете държави още от 867 година.

  Остава замъглен от тайните на времето още един въпрос. Доколко Борис І* (852-914), който изповядвал след 963 г. принципната позиция за мирни, т.е. невоенни отношения с Византия, е участвал и дори организирал замяната на Михаил ІІІ (842-867) с Василий І и новата династия. Фактите, макар и косвени, показват че Българският владетел не само е бил активна фигура във Византийския дворцов кадрил, но и активно направлявал посоката на вътрешната и външнополитическата играта на Византийската власт и контролирал участниците в нея. Действията на Симеон І, който останал самостоятелен владетел чак след 2 май 914 г. – датата на смъртта на баща му Борис І*, не говорят за промяна на линията на поведение спрямо Константинопол, а единствено за по-агресивно преследване на поставената още преди 967 година цел. Това, което вероятно объркало първоначалните планове на Българската корона, е желанието на фигурантите – Василий І (867-886) и наследниците му Лъв VІ (886-912), Александър (912-913) и прочее, да се укрепят “в своя полза” и “за вечни времена” на Византийския престол, използвайки наличните ресурси на империята и предавайки работодателя си Борис І. В края на краищата онова, което Борис І предвидил и заложил се осъществило – двете империи, управлявани след 867 г. от клоновете на една и съща династия, и превърнали се в едно владетелско семейство, обединили през 1018 година и короните си в ръцете на един общ владетел; вж. Българо-Византийска власт на юг от Дунав през ХІ и ХІІ век*;

САМБАТИССамбата, в.-бълг. Шамбат*, Шамбата, днес Киев*; названието на град Киев, първоначално наричан Аскал* и от 619 г. Бащу*, е от името или епитета на Самбат* (618-676), брата на Кубрат* (605-665), и напълно съответства на епитета Кий* и производното му Киев. Названието Самбатис е фиксирано във византийски извори и по-точно в трудовете на Константин VІІ Багренородни (905-959):

…Всички те (лодките на търговците, отиващи до Месембриа и Константинопол) слизат по река Днепър (Бористенес) и се събират в град Киев, наричан Самбатис…” (Const. Porph., De admin., imp., § 6, p. 57-62, ПИ*).

Това сведение показва, че и през Х век населението по Днепър е правело ясна връзка между Самбат* и дадения му от Кубрат* епитет Кий, а най-вероятно е знаело и точно кой и кога (в 619-622) е издигнал крепостта Бащу* (Киев*) във или до по-старото селище Аскал* – съществуващо като българско прорицалище и поселение от 372-375 г., при управлението на Кан Булимир* (ок. 340-378), бащата на Кан Алавив* (378 – сл. 420 г.). Подобен древен спомен от VІІ в. е нпр. името на днешното селище Кур-град или Курт-град (рус. Кур-город, Курт-город), при Малая Перешчепина (бълг. Мала Прищипина), край което е гробът на Българския кан Курт или Кубрат* (605-665) – по-големия брат на Самбат* (618-675), както и гроба на чичо им Бат-Оркан*, Български владетел (602-603, починал между 641 и 645 г.).

На базата на посочените факти е твърде странна, ако не и съвсем съмнителна, мъглявата легенда за изграждането на Киев от братята Кий, Шчек (рус. Щек), Хорив и сестра им Лыбедь (Лебед), фиксирана в др.-руската хроника “Повест временных лет”, която или е записана по преданията на по-късно население, различно от живеещото през Х-ХІ век във и край Киев, или е редактирана по някакви причини по-късно – нпр. в ХVІ в., или пък е тълкувана неправилно от руските историци след ХVІІІ в. Все пак, ако руското предание за Киев се разглежда от българска гледна точка, което никога до сега не е правено, то под Щек, Хорив и Лебед вероятно се крият неизвестни братя и сестра на Кубрат и Самбат; а може би синовете на Кубрат – Аспарух и Бат Боян, или пък двойката Аспарух (668-699) и Котраг (668-?), които заедно с чичо си Самбат отхвърлили върховенството на Бат Боян (665-690). Важно сведение в руската “Повест” е това, че от рода на Кий (Самбат) и братята му (Щек и Хорив) произлиза аристократичната власт само у “поляните” по средното течение на Днепър (ПВ*).

Ето и тази част от текста на “Повест врем. лет”, която, може би, е писана някъде към началото на ХІІ век в условията на Киевско-Руската конюнгтура, обаче е прередактирана през втората половина на ХVІ в. според доктрината на Московска Рус и личните желания на княза й Иван ІV Грозни (1533/1547-1584, род. 1530):

И след тези братя (Кий, Шчек и Хорив) започнал родът техен да държи княжението у поляните; а у древляните имало свое княжение, а у дреговичите свое, а у словените в Новгород свое (русите-скандинавци в Новгород, както и в Киев и другаде, си имали отделно управление), а друго [княжение] по река Полота, където са полочаните. От тези последните произлезли кривичите, седящи по горната Волга, и по горната [Западна] Двина (Дуна*), и по горния Днепър, техният им град е Смоленск*; именно там седят (управляват) кривичите. От тях пък произлизат и северяните (Себери*, Угри*, Маджари*, Турци*). А на Белоезеро седят весите, а на Ростовското езеро – мерите. А по река Ока – там, където тя впада във Волга – муроми, говорещи на свой език, и черемиси, говорещи на свой език, и мордви, говорещи на свой език.

Ето кой само говори в Рус на словенски* (словесен: “говорим, разбираем, ст.-български език”, който в Киевско-Руските феоди и в Новгород* от 988-990 г. е държавно-административен и църковен служебно-каноничен език): поляни*, древляни*, новгородци (и склавите около Новгород* – по р. Волхов и при ез. Илмен), полочани, дреговичи, северяни (себери*, угри*, които проговорили “словенски” най-вече след християнизирането и въвеждането на ст.-българския език в Киевска Рус от 988-990 г. насетне), бужани, назовани така, защото седели по [река Западен] Буг, а след това почнали да се наричат волиняни (вж. Галичко-Волинско кралство*; по време на писането на този текст към 1100-1118 г. Галиция* била извън страните, които влизали в представите на автора за християно-словенския анклав на т.н. “Рус”, както не влизали Полша, Царство България, Волжка България* и др., наред и с онези от посочените етноси, които не говорели “словенски” език и били неруснаци).

 А ето другите народи, даващи [сега] дан на Рус: чуди, мери, веси, муром (вж. град Кан*), черемиси, мордва, перм, печора, ямь, литва, зимигола, корс, нарова, ливи (ливонци) – тези говорят на свои езици, те [са] от коляното на Иафет и живеят в северните страни.” (ПВ*).

Според историческите данни и като се вземе предвид факта, че общо взето внимателно са избегнати земите на създадената в 922 г. Волжка България*, явно това сведение не може да се свърже с времето на Игор или Угър Лъчин* (921-944), на Олга* (941-969) и на Святослав І* (964-972). Нито с времето на Владимир І Святой* (978-1014), когато Киевска Рус била официално (повторно) покръстена и ограмотена в старобългарския словенски* писмен канон от български свещеници, при управлението на Българския цар Роман-Симеон* (977-997). А следва да се отнесе към още по-късен период, най-вероятно през втората половина на ХVІ в., при управлението на Московския велик княз Иван ІV Грозни (1547-1584); вж. Аскал*, Киев*, Бащу*, Кубрат*, Бат Оркан*, Самбат*, Кий*, Сама /3/*, Сама-тера*, Аспарух*, Тервел*, Бат Боян*, и пр.;

САМБОР – град на р. Днестър, в Лвовска обл., Украйна. С. е известен от 1238 г. като град, но крепостта може да е от времето на Самбат*, когато Кубрат* (605-665) укрепва З. граници на Стара Велика България* от 620 до 623 г., или от периода след завръщането на Самбат* от Дулоба* (Държавата на Само*) през 658 г.; местоположението на С. напълно съвпада с оластта Дулебия*, простираща се от Киев до Карпатите, която Самбат* управлява преди и след връщането си от Дулоба* (= Държавата на Само*, обхващаща Панония, Моравия, Чехия, Ю Полша и пр., където властвал от 623 до 658 г.); от Сама* ~ Самбат*. Оконч. -бор* /-бора/ е от Боруи*: “крепост” - срв. Боруи таркан*, Берое*, Борун* и пр.; вж Киев*, Червен (3)*, Чернигов*, Самбат*, Десна*, Стара Велика България*, Иван Асен ІІ*, Виола* и пр.;

САМВАТИССамбата* (ІХ в.), висш сановник във Византия; Логотет на дрома при Михаил ІІІ (856-867), тоест Министър на друмищата (пътищата) и на транспорта на Византийската империя; бил близък съратник на имащия български произход Василий І (867-886), когото през 867 г. възкачил чрез преврат на Византийския трон с помощта и на други българи, а вероятно и с прякото съдействие на Борис І* (852-914); вж. Самбата*;




Гласувай:
1



1. dichodichev1 - История на Българите
19.03.2020 03:38
САМБАТА – Самбат*, Самбатис, висш български аристократ във Византия през средата на ІХ век (842-867 и след); името е фонетизирано и като Самвата, Самватий, Самватис – от елинско-ромейски Σαμβατης = Самбата, др.-бълг. и ст.-бълг. Самъбата; Това българско име-сан-епитет е известно в България поне от VІ-VІІ в. (вж. Самбат* - 618-676, род. към 600 г.) и видимо, в единство с именната традиция от античността до късното средновековие, се превърнало още преди ІХ век вече в родово име (вж. Вананд*, Глава* и др.).
Самбата бил Логотетът на дрома при Император Михаил ІІІ (842-867), т.е. министър (логотет) на пътищата (дрома) и пътните станции, на пощенската и куриерската служба (в т.ч. на личната и секретна куриерска служба на императора), на транспорта, на митниците, на пътните стражи, на пристанищата и пр. Самбата бил “съотечественик” на Василий (по-сетнешния император Василий I), началника на императорските конюшни – висока дворцова длъжност, която можела да се заема само от аристократи (срв. Миник* или Имник*). Знае се, че Василий, живеещ с рода си в района на Одрин, е “арменец”, от онези “арменци”, които Византия заселила по границата с България, за да се противопоставят успешно на българите. Обаче, като “съотечественик” на Самбата – тоест негов сънародник, Василий явно е българин. Излиза, че Византия заселвала по Българската граница, и то в земите защитаващи най-преките и близки подстъпи от България към столицата Константинопол, българи от българските княжества в Армения (вж. Вунд*, Вананд*, Артаван*, Тарс* и пр., вж. Алусиан*, Иван /3/*, и пр., вж. Арменски българи*; БАК*, БКА*), защото те единствени можели да се противопоставят успешно на събратята си от България. Видимо Византия, част от чиято ръководна столична върхушка били български родове (вж. Максимин І* /173-238/, Аспар* /400-471/, Сабин* /760-773/, Телериг* /773-777/, племенникът на Крум* /787-814/, Лъв /VІІІ-ІХ в./ и синовете му Кирил и Методий* /ІХ в./, и др.), умишлено поставяли в земите по границата с България арменски българи*; при това аристократите им били от разклонения на рода Дуло и родственици с аристократите в България, а и явно се знаела традиционната забрана българи да воюват с българи. В това отношение е интересен фактът, че при разгрома на византийската армия край Средец* (София) през 986 г., и по-точно в погрома от Щипон* до Траянови врати, личната гвардия на Василий ІІ (876-1025) бил отряд “арменци”. Точно това спасило Византийския император. Той не бил пленен единствено защото е успешно преведен в тъмнината и усойните гори през българските войскови групи от личната си гвардия – същите тези “арменци” от Одринско, Тарс* (Малка Армения) и Арменските земи, чийто майчин език е българския и които отлично се ориентирали по виковете и командите на българските войници и офицери, пък и в нощната тъмнина умело и без да будят каквото и да е подозрение се представяли, според конкретната необходимост, за отряд от войските на Цар Роман-Симеон*, на Самуил* или на Арон* (ако битката се бе развила по светло Василий ІІ не би избегнал пленничеството, каквато най-вероятно е била главната цел на Цар Роман-Симеон* /977-997/, който, заедно с брат си Цар Борис ІІ* /970-977/ и семейството му, бил височайш пленник в Константинопол от 971 до 977 година);
Именно с решаващата помощ на Самбат и с други заговорници – видимо поне част от тях също от български произход, Василий отстранил на 21 април 866 г. Кесаря (Цезара) Варда, който е убит, и на 26 май сам станал Кесар (Цезар) на Византия и съуправител на Императора. Скоро мнителният и лесно поддаващ се на внушения Михаил ІІІ решил да убие Василий, но той, предупредн от своите привърженици, изпреварил Императора и пръв нанесъл удар. На 24 септември 867 г. Михаил ІІІ е убит в спалнята си от съзаклятниците и още същия ден Василий бил провъзгласен за Император, под името Василий І Македон (867-886). Така било поставено начало на новата Византийска династия, наричана Македонска или Арменска (876-1057); Македонска – по епитета на Василий І – Македон (Македонец), идващ от наименованието на земите, където живеело семейството му (териториите от поречието на долното течение на река Марица* на запад, включващи Одрин* и простиращи се до Адриатическо море, завладени навремето от Филип ІІ Македонски /359-336/, бащата на Алескандър ІІІ Македонски /336-323/); а Арменска – по името на земите, откъдето бил пристигнал рода му на Балканите (областта Армения, обхващаща на запад целия Арменски планински масив или т.н. Арменски планини, се простира приблизително от Малоазийската линия между Самсун и Искандерун на изток – чак до Каспийско море*).
С Василий І през 867 г. на Ромейския престол се възкачва първата откровено българо-византийска династия, от какъвто произхода са всички останали династии на Византия до 1453 г. и 1461 година. Да не се забравя, че Българска принцеса е и Зоя-София Асенина*, която през 1472 г. става съпруга на Московския велик княз Иван ІІІ (1462-1505) и създава основите на Московската империя (до активната намеса на Зоя-София Асенина в политиката от 1472-1480 г. насетне Московското княжество е с територия от към 20-хиляди кв. километра, а към времето на смъртта й Московия е вече към 2 милиона кв. километра, като същевременно именно тя налага модерния европейски път в културата и архитектурата на Московска Рус). Този факт има и още едно важно следствие. А именно, че доколкото Османската династия* (1299-1924) се легитимира в европейската и световната аристократична пирамида през времето на утвърждаването си в ХІV-ХVІІ век чрез браковете си и наследствените си гени по българска и византийска линия и фактически, поради спецификата си на затворено по мъжка линия възпроизводство и консервативно наследяване, е от български и византийски произход (какъвто имат всички султански майки от ХІV до ХVІ-ХVІІ в., а и насетне), то самата отделна византийска съставна е по съществото си българо-византийска.
Василий І произхождал от военните колонисти, доведените някъде от обширните територии “Армения” и заселени край Одрин*. Затова се приема, явно формално, че по произход е “арменец”. Както съобщават изворите негов “съотечественик”, тоест сънародник, е Самбата. Факт е обаче, че както името-титла Самбат*, така и съставните му Сáма* и Бат*, Бата* или Батър*, са исконно български и се употребяват единствено в кръга на българската етническа общност и нейния фонд от сановнически термини. Няма съмнение, че името Самбата може да се носи само от етнически българин, чието семейство е пристигнало в Одринско (южно от българския граничен вал Еркесията*) от някое от българските княжества в Армения (или е дошъл от Киев* в Константинопол). Такива има в района южно от Трапезунд, при езерото Ван (вж. Вунд*, Вананд*), около град Артаз* и прочее, като не може да се пропусне българското княжество в Тарс*, където е планината Булгар – днес Булгар-даг*, чиито земи са наричани “Малка Армения” (но тогава как и защо главната планина в “Малка Армения” – масивът Централен Тавър, се нарича именно Булгар, а не нпр. Арарат). Тоест в Арменската област са налице поне 3-4 големи български княжества и няколко по-малки (П. Голийски, БКА*). Безспорно самият Самбата е висш български аристократ, както това показва от една страна името-сан, което носи (чуждо и неразбираемо за ромеите, които ползвали близкия и гръцки по произход термин sambūca: “подобен на арфа инструмент”, sambūculus: “бъз, свирчовина” /ЛР*/, наред с близкото по фонетика елин.- σαμάρδακος: “лъжец, мошеник, заблуждач”, ср.-гръц.- σαμάρι(ον): “самар”, което е от български), а от друга страна – длъжността, заемана от него още при Император Михаил ІІІ (842-867) – Логотет на дрома (логотет: “министър” във Византия, а по-късно това название е възприето и в България; срв. Велик логотет: “първи министър и съветник на Византийския император”).
В действителност обаче, във Византия много добре знаели както че името-титла Самбата е българско, така и значението му, защото по онова време Киев* официално се казвал – при това още от 658 г. или най-късно от 665-668 г., именно Самбатис* (Самбата), като бил кръстен на Кан Самбат* (618-675, род. към 600 г.), по-малък брат на Кан Кубрат* (605-665; прозвището на Кан Самбат, дадено му лично от Кубрат, било Кий*, откъдето пък произлязло последното название на града – Киев*). А през периода 842-867 г. в ромейските хроники имало достатъчно данни за историята и събитията в Кубратовата Стара Велика България*, както и за съществуващата доскоро Авария* (568-796), която многократно нападала Византия и самия Константинопол (т.е. можели да правят разлика между авари и българи). Сегашният Киев се споменава под името Самбатис и в трудовете на Константин VІІ Багренородни (945-959, род. 905 г.), което означава, че названието било актуално и в средата на Х век – поне 90-100 години след събитията около издигането на Василий, с пряката помощ на Самбата, от офицер и управител на императорските конюшни, до император.
Познаването на етимологията на името Самбат във Византия пък предполага, че византийците свързвали пряко Логотета Самбат от ІХ век с Кан Самбат от VІІ век. За тогавашните хора в Константинопол и в България, разполагащи с “гореща” информация и доказателства, родството им не подлежало на съмнение, затова още по-малко можем да се съмняваме днес в това (самото висше положение на Самбат в държавната структура на Византия по времето на Михаил ІІІ и Василий І е доказателство, че в Константинопол признавали статута му на принц). На пръв поглед важният въпрос – за пътя, по който тази българска владетелска клонка се е озовала в Константинопол, остава само в сферата на гадаенето. Но дали това е наистина така? Римските и Византийските хронисти, макар и с периферното си зрение и уж бегло, следят доста внимателно българските принцове с права върху короната на България и проследяват представителите и клоновете им във времето (друг въпрос е, че днешната българска историология все още трудно ги разпознава всред имената и събитията в документите от ония години).
За периода между смъртта на Кан Самбат* (618-675/6) и първата половина на ІХ век в Константинопол се установяват само двама висши български велможи – от 765 или 774 г. Сабин* или Савин (763-765), и от 677 г. Телериг* (ок. 767-777, или 774-777), който обаче приел християнското име Теофилакт, а печата му, служещ за легитимиране, носи надпис “патриция Телериг-Теофилакт”. През 765 г. Сабин*-Савин (“силният, мощният”, авест.- sava-: “сила, мощ”) бил принуден от опозиционните сили, обединили се срещу него заради провежданите преговори за мир с Византийския император Константин V Копроним (741-775), да слезе от Българския трон, но направил това обмислено и без да прибързва, като имал достатъчно мощ, за да постави свой легитимен заместник – Умор* (765). Кан Умор успял да запази престола едва 40 дни (през май-юни ?) и на свой ред бил детрониран, вероятно след като Сабин-Савин отишъл във византийската Месемврия (дн. Несебър*) и поискал съдействие от Императора. Още същата година и то преди 1 септември (в ІІІ индикт – от 1 септ. 764 до 31 авг. 765 г.), срещу новия кан Токту* (765) и брат му Боян настъпили от Константинопол византийски и български войски, водени от Константин V (741-775) и от Сабин (Савин). В сражението Токту (765) и Боян били убити. Тогава на Българския престол се възкачил “паган/ус” или “кампаган” (765-767).
Всичко това не обяснява пряко въпроса какво правят тези тъй наречени “арменци” в района на Одрин*. Отговорът се крие в Българо-Византийските отношения през първата половина на ІХ век, когато български владетели са Крум* (787-814), Омуртаг* (814-831), Маламир* (831-836) и Пресиан* (836-852). Знаем, че още Крум* (787-814), в тоталната си война срещу Византия, започнал масово да изселва ромейското население от градовете и селата между Еркесията* и Константинопол, като при всяка военна експедиция откарвал в България десетки хиляди ромеи, понякога и групи от над 100-120 хиляди човека, заедно с покъщнината и добитъка им (ИБИ*). Плененото население въдворявал в тъй наречената Вътрешна област* или Вълахиа (Влахия*, вж. Влах*). За да заздравят отбранително и стопански района и изградят защита на столицата Константинопол срещу армията на България, властниците на Византия заселвали опуселите територии с население, доведено от Източните земи на империята. Според практиката, тези заселници идвали на големи групи, водени от своите аристократи. А понеже срещу Константинопол стояла българската армия, то най-подходящи за укрепване на ромейската граница от Родопите до Черно море били българите от Армения, имащи същите умения и сила, ползващи същата тактика и военни приоми, с подобно въоръжение, говорещи същия език, със същия бит, религиозно-митологична традиция и прочее, та до това, че аристократическата върхушка на Арменските българи била от същия владетелски род Дуло*, който управлявал и в България – факт, широко известен и във Византия, и в България. Именно тези “арменци”-българи, съставляващи Императорската гвардия, успяли на 17 август 986 г. край Средец* (София) да спасят в горите между Ихтиман и река Тополница Василий ІІ (976-1025) от смъртоносната клопка, устроена му от Цар Роман-Симеон* (977-997), Самуил* и Арон*, ориентирайки се по подвикванията и командите на българските войници и офицери, а най-вероятно и заблуждавайки гонителите си в диалози с тях и лъжливи команди на своя роден български език.
Всичко това предполага, че и “съотечественика” или “сънародника” на Самбата – Василий І (867-886), е също българин от арменските територии, а не етнически арменец. И тоя факт би бил все пак донякъде спорен, ако в обкръжението на Императора, наследено и от синовете му Лъв VІ Философ (886-912) и Александър (912-913), не се откриваха и други българи-“арменци” – техни съратници-аристократи от български произход или просто с български имена. Такъв е например Кринит – споменат като Прокопий Кринит (Προκόπιος Κρηνίτης) и като Никита Кринит (Νικήταν τόν καί Κρινίτην), представител на арменския княжески род Мамеконян* (ИЗ* - І, 2, с. 288-289); всъщност е доказано, че Мамеконян е български аристократичен род, заселил се от района на Танкан* (кит. Тян-Шян*) и Тарима* в Армения (П. Голийски). Именно Кринит бил назначен за главнокомандващ от Лъв ІV на ония злополучни византийски войски, които трябвало да спрът нахлуването на Симеон І* (893-927) във Византия през 894 г. Сражението станало в района на Одрин и в него загинал както Кринит, така и още един виден “арменец”, носещ българското име Куртик (вж. Кур*, Курт*). След като наказал най-жестоко тея български аристократи, които отказали да му се подчинят и продължили да служат на нелегитимния Лъв VІ, с което изпратил ясно послание в Константинополския дворец, Симеон І* не продължил настъплението, но “откарал много пленници от мирното население” в България (ИЗ*). А тези пленници от Одринско са приемуществено “арменците” от български произход, които били заселени в района на селището-крепост.
Произходът на рода на Василий І, който вероятно бил клон от династията Дуло, но по статут стоял по-ниско от владетелския ствол, представляван в този период от Крум* (787-814) и наследниците му до Симеон І* (893-927, род. 863 г.), дава отговор на въпроса за “странното” отношението на Българския цар към Византийските императори. А също и на реципрочното, непривично отношение на Византийските императори от Арменската династия към Българската царска династия.
В тази плоскост е позицията на Симеон І* (893-927), който никога не признал за легитимни императори на Византия нито Лъв VІ (886-912) и брат му Александър (871/912-913), нито Роман І Лакапин (919-944); в контраст с отношението към тях е фактът, че признавал за такъв единствено малолетния, роден през 905 г. Константин VІІ Багренородни (913-959). Затова и се съгласил (по-точно сам наложил на Византийските светски и духовни власти) през 913 г. да бъде коронован в Константинопол за Кесар или Цезар на Византия – т.е. за пръв след императора владетел на империята, именно в присъствието на малкия Константин VІІ, който тогав бил на 8-годишна възраст. Така Симеон І и по статут застанал над Лъв VІ и Александър, независимо че те формално се кичели с титлата “император”. При това Симеон І настоявал вишегласно, че той има наследствени права върху трона и короната на Византийската империя, а не Лъв VІ, Александър и Роман І Лакапин (ИЗ*, ИБИ*). И всичко това има отговор и придобива смисъл единствено пречупено през факта, че по статута на българската аристократична пирамида Лъв VІ и брат му Александър били подчинени на Българския цар, представляващ главната и върховната линия на Дуло*.
От тази гледна точка се оказва, че когато Роман І Лакапин най-сетне успял през 927 г. да ожени внучката си – дъщерята на сина му Христофор, за сина на починалия в началото на годината Симеон І – новият Цар Петър І* (927-970), той всъщност узаконил легитимността на собствения си род, т.е. на Арменската династия, в аристократичното пространство и на Византия, и на Света. Защото Роман І не ставал по-легитимен владетел и повече от Василеопатър (“баща на василевса”, т.е. тъст) заради това, че бил оженил дъщеря си Елена – сестрата на Христофор, за легитимния император Константин VІІ. От друга страна, самият акт на женитбата между внучката на действащия, макар и формално, Император на Византия Роман І и Българския цар Петър І бил незаконен според Византийската юрисдикция, която забранявала византийски принцеси, имащи преки права върху короната на Византия, да се омъжват извън империята. Но тоя безпрецедентен дотогава в историята на Византия и в пълен разрез със законите на държавата акт бил осъщесвен от Хегемона на империята именно защото Арменското династично семейство и Българския царски род отдавна били роднини по своята българска линия.
Константин VІІ Багренородни остро критикувал тази постъпка на Роман І, но всъщност не точно постъпката на Роман го плашела. А възможността той или неговите деца да бъдат отстранени от Византийския трон след смъртта на Роман І и короната на империята да бъде поета от Българския цар и децата му. От същото нещо се опасявали и всички следващи императори – Роман ІІ (959-963, убит от съпругата си Теофано), Никифор ІІ Фока (963-969, убит от Йоан І и съпругата си Теофано, вдовицата на Роман ІІ), Йоан І Цимисхий (969-976, отровен) и Василий ІІ (963-1025), който успял да намери решение на проблема като обединил Византийската корона и Българската корона в ръцете на един субект – Константинополския владетел. Всъщност този акт бил външен израз на факта, че една и съща династия – Дуло*, и едно семейство управлявало двете държави още от 867 година.
Остава замъглен от тайните на времето още един въпрос. Доколко Борис І* (852-914), който изповядвал след 963 г. принципната позиция за мирни, т.е. невоенни отношения с Византия, е участвал и дори организирал замяната на Михаил ІІІ (842-867) с Василий І и новата династия. Фактите, макар и косвени, показват че Българският владетел не само е бил активна фигура във Византийския дворцов кадрил, но и активно направлявал посоката на вътрешната и външнополитическата играта на Византийската власт и контролирал участниците в нея. Действията на Симеон І, който останал самостоятелен владетел чак след 2 май 914 г. – датата на смъртта на баща му Борис І*, не говорят за промяна на линията на поведение спрямо Константинопол, а единствено за по-агресивно преследване на поставената още преди 967 година цел. Това, което вероятно объркало първоначалните планове на Българската корона, е желанието на фигурантите – Василий І (867-886) и наследниците му Лъв VІ (886-912), Александър (912-913) и прочее, да се укрепят “в своя полза” и “за вечни времена” на Византийския престол, използвайки наличните ресурси на империята и предавайки работодателя си Борис І. В края на краищата онова, което Борис І предвидил и заложил се осъществило – двете империи, управлявани след 867 г. от клоновете на една и съща династия, и превърнали се в едно владетелско семейство, обединили през 1018 година и короните си в ръцете на един общ владетел; вж. Българо-Византийска власт на юг от Дунав през ХІ и ХІІ век*;
САМБАТИС – Самбата, в.-бълг. Шамбат*, Шамбата, днес Киев*; названието на град Киев, първоначално наричан Аскал* и от 619 г. Бащу*, е от името или епитета на Самбат* (618-676), брата на Кубрат* (605-665), и напълно съответства на епитета Кий* и производното му Киев. Названието Самбатис е фиксирано във византийски извори и по-точно в трудовете на Константин VІІ Багренородни (905-959):
“…Всички те (лодките на търговците, отиващи до Месембриа и Константинопол) слизат по река Днепър (Бористенес) и се събират в град Киев, наричан Самбатис…” (Const. Porph., De admin., imp., § 6, p. 57-62, ПИ*).
Това сведение показва, че и през Х век населението по Днепър е правело ясна връзка между Самбат* и дадения му от Кубрат* епитет Кий, а най-вероятно е знаело и точно кой и кога (в 619-622) е издигнал крепостта Бащу* (Киев*) във или до по-старото селище Аскал* – съществуващо като българско прорицалище и поселение от 372-375 г., при управлението на Кан Булимир* (ок. 340-378), бащата на Кан Алавив* (378 – сл. 420 г.). Подобен древен спомен от VІІ в. е нпр. името на днешното селище Кур-град или Курт-град (рус. Кур-город, Курт-город), при Малая Перешчепина (бълг. Мала Прищипина), край което е гробът на Българския кан Курт или Кубрат* (605-665) – по-големия брат на Самбат* (618-675), както и гроба на чичо им Бат-Оркан*, Български владетел (602-603, починал между 641 и 645 г.).
На базата на посочените факти е твърде странна, ако не и съвсем съмнителна, мъглявата легенда за изграждането на Киев от братята Кий, Шчек (рус. Щек), Хорив и сестра им Лыбедь (Лебед), фиксирана в др.-руската хроника “Повест временных лет”, която или е записана по преданията на по-късно население, различно от живеещото през Х-ХІ век във и край Киев, или е редактирана по някакви причини по-късно – нпр. в ХVІ в., или пък е тълкувана неправилно от руските историци след ХVІІІ в. Все пак, ако руското предание за Киев се разглежда от българска гледна точка, което никога до сега не е правено, то под Щек, Хорив и Лебед вероятно се крият неизвестни братя и сестра на Кубрат и Самбат; а може би синовете на Кубрат – Аспарух и Бат Боян, или пък двойката Аспарух (668-699) и Котраг (668-?), които заедно с чичо си Самбат отхвърлили върховенството на Бат Боян (665-690). Важно сведение в руската “Повест” е това, че от рода на Кий (Самбат) и братята му (Щек и Хорив) произлиза аристократичната власт само у “поляните” по средното течение на Днепър (ПВ*).
Ето и тази част от текста на “Повест врем. лет”, която, може би, е писана някъде към началото на ХІІ век в условията на Киевско-Руската конюнгтура, обаче е прередактирана през втората половина на ХVІ в. според доктрината на Московска Рус и личните желания на княза й Иван ІV Грозни (1533/1547-1584, род. 1530):
“И след тези братя (Кий, Шчек и Хорив) започнал родът техен да държи княжението у поляните; а у древляните имало свое княжение, а у дреговичите свое, а у словените в Новгород свое (русите-скандинавци в Новгород, както и в Киев и другаде, си имали отделно управление), а друго [княжение] по река Полота, където са полочаните. От тези последните произлезли кривичите, седящи по горната Волга, и по горната [Западна] Двина (Дуна*), и по горния Днепър, техният им град е Смоленск*; именно там седят (управляват) кривичите. От тях пък произлизат и северяните (Себери*, Угри*, Маджари*, Турци*). А на Белоезеро седят весите, а на Ростовското езеро – мерите. А по река Ока – там, където тя впада във Волга – муроми, говорещи на свой език, и черемиси, говорещи на свой език, и мордви, говорещи на свой език.
Ето кой само говори в Рус на словенски* (словесен: “говорим, разбираем, ст.-български език”, който в Киевско-Руските феоди и в Новгород* от 988-990 г. е държавно-административен и църковен служебно-каноничен език): поляни*, древляни*, новгородци (и склавите около Новгород* – по р. Волхов и при ез. Илмен), полочани, дреговичи, северяни (себери*, угри*, които проговорили “словенски” най-вече след християнизирането и въвеждането на ст.-българския език в Киевска Рус от 988-990 г. насетне), бужани, назовани така, защото седели по [река Западен] Буг, а след това почнали да се наричат волиняни (вж. Галичко-Волинско кралство*; по време на писането на този текст към 1100-1118 г. Галиция* била извън страните, които влизали в представите на автора за християно-словенския анклав на т.н. “Рус”, както не влизали Полша, Царство България, Волжка България* и др., наред и с онези от посочените етноси, които не говорели “словенски” език и били неруснаци).
А ето другите народи, даващи [сега] дан на Рус: чуди, мери, веси, муром (вж. град Кан*), черемиси, мордва, перм, печора, ямь, литва, зимигола, корс, нарова, ливи (ливонци) – тези говорят на свои езици, те [са] от коляното на Иафет и живеят в северните страни.” (ПВ*).
Според историческите данни и като се вземе предвид факта, че общо взето внимателно са избегнати земите на създадената в 922 г. Волжка България*, явно това сведение не може да се свърже с времето на Игор или Угър Лъчин* (921-944), на Олга* (941-969) и на Святослав І* (964-972). Нито с времето на Владимир І Святой* (978-1014), когато Киевска Рус била официално (повторно) покръстена и ограмотена в старобългарския словенски* писмен канон от български свещеници, при управлението на Българския цар Роман-Симеон* (977-997). А следва да се отнесе към още по-късен период, най-вероятно през втората половина на ХVІ в., при управлението на Московския велик княз Иван ІV Грозни (1547-1584); вж. Аскал*, Киев*, Бащу*, Кубрат*, Бат Оркан*, Самбат*, Кий*, Сама /3/*, Сама-тера*, Аспарух*, Тервел*, Бат Боян*, и пр.;
САМБОР – град на р. Днестър, в Лвовска обл., Украйна. С. е известен от 1238 г. като град, но крепостта може да е от времето на Самбат*, когато Кубрат* (605-665) укрепва З. граници на Стара Велика България* от 620 до 623 г., или от периода след завръщането на Самбат* от Дулоба* (Държавата на Само*) през 658 г.; местоположението на С. напълно съвпада с оластта Дулебия*, простираща се от Киев до Карпатите, която Самбат* управлява преди и след връщането си от Дулоба* (= Държавата на Само*, обхващаща Панония, Моравия, Чехия, Ю Полша и пр., където властвал от 623 до 658 г.); от Сама* ~ Самбат*. Оконч. -бор* /-бора/ е от Боруи*: “крепост” - срв. Боруи таркан*, Берое*, Борун* и пр.; вж Киев*, Червен (3)*, Чернигов*, Самбат*, Десна*, Стара Велика България*, Иван Асен ІІ*, Виола* и пр.;
САМВАТИС – Самбата* (ІХ в.), висш сановник във Византия; Логотет на дрома при Михаил ІІІ (856-867), тоест Министър на друмищата (пътищата) и на транспорта на Византийската империя; бил близък съратник на имащия български произход Василий І (867-886), когото през 867 г. възкачил чрез преврат на Византийския трон с помощта и на други българи, а вероятно и с прякото съдействие на Борис І* (852-914); вж. Самбата*;
цитирай
2. shtaparov - Няма кани и канове в Българската ...
19.03.2020 05:45
Няма кани и канове в Българската история- има само КНЯЗЕ и царе!
цитирай
3. dobrodan - Продължавай смело, какво има и какво няма
19.03.2020 11:26
ще се разбере. Такова старание не съм и мислил, че ще видя някога!
цитирай
4. kirk - В Армения никога не е имало бълг. княжества
19.03.2020 14:41
"името Самбата може да се носи само от етнически българин, чието семейство е пристигнало в Одринско (южно от българския граничен вал Еркесията*) от някое от българските княжества в Армения (или е дошъл от Киев* в Константинопол). Такива има в района южно от Трапезунд, при езерото Ван (вж. Вунд*, Вананд*), около град Артаз* и прочее, като не може да се пропусне българското княжество в Тарс*, където е планината Булгар – днес Булгар-даг*, чиито земи са наричани “Малка Армения” (но тогава как и защо главната планина в “Малка Армения” – масивът Централен Тавър, се нарича именно Булгар, а не нпр. Арарат)."
Това са необосновани претенции, нападки срещу арменологията - в Армения никога не са съществували бълг. княжества. Преселилите се през IV-V в. прабългари дори не са носили едно и също етноназвание, не са имали и кой знае каква култура, така че след 1-2 поколения са били арменизирани, паралелно с християнизирането им. Съмбад всъщност наистина не е от арм. произход, а от еврейски, но арменизиран - той е от династията Багратиди, Баградун... Татарчетата от съвет. Башкордостан са гепили и тази арменска легенда, за да си смонтират тезата, че са българи, ама няма как да мине!!! Одринските арменци са си арменци, откъдето и да ги погледнеш, заедно с Македонската династия, така че няма нужда да ги поставяш в кави! Виж етнонимът-политонимът българин може да го поставяш в кави, защото е доста недоуточнен и Паисий пише история "слявяноболгарская", а не болгарская или славянская!!! Тва татарчета да се правят на слявани и/или обратно е доста патологично явление май?! Последно - кви сте вие, бе??? Нещо май - кубратпулевци???
цитирай
5. shtaparov - "името Самбата може да се носи ...
23.03.2020 02:41
kirk написа:
"името Самбата може да се носи само от етнически българин, чието семейство е пристигнало в Одринско (южно от българския граничен вал Еркесията*) от някое от българските княжества в Армения (или е дошъл от Киев* в Константинопол). Такива има в района южно от Трапезунд, при езерото Ван (вж. Вунд*, Вананд*), около град Артаз* и прочее, като не може да се пропусне българското княжество в Тарс*, където е планината Булгар – днес Булгар-даг*, чиито земи са наричани “Малка Армения” (но тогава как и защо главната планина в “Малка Армения” – масивът Централен Тавър, се нарича именно Булгар, а не нпр. Арарат)."
Това са необосновани претенции, нападки срещу арменологията - в Армения никога не са съществували бълг. княжества. Преселилите се през IV-V в. прабългари дори не са носили едно и също етноназвание, не са имали и кой знае каква култура, така че след 1-2 поколения са били арменизирани, паралелно с християнизирането им. Съмбад всъщност наистина не е от арм. произход, а от еврейски, но арменизиран - той е от династията Багратиди, Баградун... Татарчетата от съвет. Башкордостан са гепили и тази арменска легенда, за да си смонтират тезата, че са българи, ама няма как да мине!!! Одринските арменци са си арменци, откъдето и да ги погледнеш, заедно с Македонската династия, така че няма нужда да ги поставяш в кави! Виж етнонимът-политонимът българин може да го поставяш в кави, защото е доста недоуточнен и Паисий пише история "слявяноболгарская", а не болгарская или славянская!!! Тва татарчета да се правят на слявани и/или обратно е доста патологично явление май?! Последно - кви сте вие, бе??? Нещо май - кубратпулевци???

Я- къркача ГЪРК и тук е започнал да мърси!
цитирай
6. kirk - Щапаров, щтрудел, шт и б, в гз
23.03.2020 22:00
Щапаров, щтрудел, шт и б, в гз - това казва Иванчо във вица!
Етнонимът грък по света ВИНАГИ ще стои много високо над етнонима българил, болгарин, бугарин... Татароид нещастен! Уважавай нацията, която ви е дала и азбуката и културата и религията и всичко!!! Щото с братушките работата стана мазало, така че освен турчолята вече никой не ви има и за слива!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: dichodichev1
Категория: История
Прочетен: 194299
Постинги: 266
Коментари: 337
Гласове: 113
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031