СЛАБ – другата форма е Хлабав*, Хлабя*; наличието на тези две форми свързват думата с др.-българския регион в Ср. Азия – срв. Слава* = Хвала*, срв. авест. hubaga ~ Субиги*. Според ЕР* (Max Vasmer) най-вер. Слаб е произлязло от Слава* и то като негова противоположност; обаче там Max Vasmer изобщо не се разглежда пряката връзка с Хлабя*, Хлабене*, нито изконно българският произход на думата, нито пък пряката връзка между Сла- и Хла-, Са- и Ха-, нито близостта между българския и авестийския*. Същевременно сравнете Лабав, Лабя като самостоятелна бълг. форма, което показва, че основата е Лежа* – ст.-бълг. Лежати, с представка Съ-* ( = Хъ-, Х`-от Ха-* = Са-*). Родствено със Слягам*, Слегнат, към значението “паднал, сринат, снизен (снижен), принизен”; вж Слава*, Слободия*; вж. Българският език*, Авеста* и пр.;

СЛАБА РАКИЯ – идиом в българския ареал, вер. от по-старата форма “Слабо вино”; срв. “Остави го, той е слаба ракия”, т.е. той не става за тази работа, няма полза от него; вж. Българска ракия*;

СЛАБАК

СЛАБАКОВ – фамилно име;

СЛАБАЦИ – мн.ч. на Слабак*;

СЛАБАЧКИ

СЛАБЕЯ – Отслабвам*;

СЛАБИЧЪК – мн.ч. Слабички; от Слаб*, Слабя*;

СЛАБЯ – Хлабя*; вж. Слаб*, Хлабав*;

СЛАВ (1) – “първият цар в българската земя” според Българския анонимен летопис от ХІ в.; няма съмнение, че името Слав е производно от др.-българския термин Слава*, Славен*, и че то няма нищо общо с появилото се чак в края на ХVІІІ-ХІХ в. нарицателно Славяни*. Предполага се, че с името на Българския цар Слав народът е свързвал земята, която е станала люлка на българската държава: Цар С. сътворил “сто могили по земята българска и го нарекли Стомогилен цар”; вж. др.-бълг. Могила*: “светилище, място за славене и призоваване на боговете”, букв. “на мага хълма” (вж. Маг*); в случаят Могила: “светилище”, е синоним на град (вж. и срв. Аскал*), а държавата на Древните българи* е наричана “страната на 1000-та градове” (ПД*, БПХ*), като може да се предположи, че в такъв случай ст.-бълг. цифра 100 (đ.) е погрешен пренос от др.-българското или глаголическото 1000 (отбелязвано с “ч, ч.”, което лесно може да се сбърка и препише като “р”, или да се преправи на “р”).

…….. Обаче изразът “първи цар в българските земи”, поставен в текст, фиксиращ България на Авитохол* от ІІ до ХІ век,  или християнска България от ІХ до ХІ в., по-скоро означава “земите в Източан Европа”. Знаем, че през VІ век в Кавказ – тоест в земите между Крим и Каспийско море*, имало “300 града” и “само българите имали градове”, като “българите имали много градове”, от които само хайлан-дурите* имали 5 главни града. От това излиза, че авторът на текста фикисира по-ранен период от историята на Европейска България, вероятно непосредствено след установяването на българите в Северен Кавказ през ІІ-І в. пр. Хр. (видимо крайна и постсъбитийна дата за заселването на българите в Европа е 114 г. пр. Хр.; т.е. българите се заселили в земите на Северен Кавказ след 140 г. пр. Хр., но доста преди 114 г. пр. Хр.; вж. Стара Велика България*);

Някои извеждат името Слав от Славяни*, обаче славяните не са стожери на издигането на могили. Други, търсейки създаването на българската държава в СИ България и “по-точно в равнината покрай Черно море” (Добруджа*), свързват този образ с това, че именно нея “античните (!) гръцки автори назовават Стохълмието” (КК*), колкото и да е проблематична връзката между античните автори и славяните, както и между античност и гърци (за разлика от елините, гърците са исторически факт от Х в. след Хр.). Разбира се тези изследователи изхождат от погрешната теза, че българите са славяни, и от идеята, че през Х-ХІ в. славяните са основното население на България (която от една страна затварят в тесните граници ! от Дунав до Родопите, а от друга забравят, че както в надписите на Омуртаг* /814-831/, така и в житиетата на Кирил и Методий* и другите по-късни ст.-български извори винаги е правена разлика между българи и славяни).

При това думата Слава* е др.-българска и няма нищо общо с етимологията на етнонима Славяни*, които първоначално са Склави или Склавини*, а по-късно Словени* - вж. Собеслава* (това не изключва възможността българската дума Слава да е приета като база за етнонима Славяни от склавинско-славянската народна етимология и от руската политико-идеологическа машинистика, а по-скоро потвърждава българския терминологичен базис – срв. нпр. термина Бат*, както и огромното количество български думи, които са заети от славяните само в периода >V-ІХ< век).

Според Апокрифния разказ, Цар Слав управлявал 119 години и тогава “имаше изобилие от всичко” - т.е. на лице са всички предпоставки това да са “славните години”, от което най-вер. произлиза името Слав. За пълна сигурност в извода е нужно категорично да се определи Апокрифа като български, а не славянски, писмен извор. Но и без това има достатъчно основания, вкл. и етимологически, за българския му произход. Нпр. др.-българите са вярвали, че гробната (ритуалната) могила има значението на Свещената планина, която свързва Земята и Небето, т.е. подземния, земния и космическия Свят (вж Древните българи*, Тангра*, Шумеро-Акадска митология, Иранска митология*, Перси*, Парти*, Заратустра*, Митра*, Ахурамазда* и пр.). Т.е. в образът на могилата се крие не само конкретика, която за сега е трудно да определим, но и религиозно-митологичен символ, който е ясно видим, а Слав е героят, който е забил в земята сто “жалона” очертаващи териториите на българите и узаконяващи свещеното им право върху тях.

В т.с. представлява интерес дали С. е идеализиран образ - епитет на Авитохол* (153-173

В т.с. представлява интерес дали С. е идеализиран образ - епитет на Авитохол* (153-173<?), или персонифицира негов предшественик (или период) от времето на първоначалното заселване на българите в И. Европа към края на ІІ и нач. на І в. пр. Хр. (това, че Апокрифът е записан във време на формалната византийска хегемония, когато е играел роля на възвание за борба срещу врага Византия, говори, че той е фиксирал категорично българските земи в Европа, а не древността в Ср. Азия). Едва ли през ХІ в. не се е помнела конкретиката по идването на българите в Европа, за каквото говорят множество второстепенни и косвени факти. В т.с. е интересно е да се проучат по-внимателно събитията между Днепър* и Дербент* около 34 година след Христа; вж Арев*;

СЛАВ (2) – Алексий Слав*, деспот, от рода Асен* (вж. Асеневци*), племенник на царете Петър І* (1185-1196), Иван Асен І* (1186-1195) и Калоян* (1197-1207) – син на тяхня сестра, неизвестна по име. Той е и първи братовчед на Цар Борил* и на Стрез* - брата на Борил (вж. Стрез*, КК*). Владимир /3/*, който управлява Мелник до идването на Слав в града, е негов брат*. Слав е самостоятелен владетел от 1207 до 30-те години на ХІІІ век. По негова поръчка е излята най-старат запазена до днес камбана в България, датирана между 1211 и 1216 г. (БНТ – канал 1, “Памет българска”, 21, V, 2006). Името Слав е производно от българския термин Слава* и може би е епитет на видния феодал; то в никакъв случай не може да се свърже с етнонима Славяни*, който по това време е неизвестен (появява се през ХVІІІ век в Русия) – т.н. Славяни тогава са Склави* или Склавини, Словени* и Гърци* (вж. Грък*). Слав е синоним на термина Фарн*, корен и в епитета Фружин*, а се знае, че брат на Владимир /3/* е севаст Франга – име, познато с гърцизирано окончание във формата Франгос. И Фарн*, и Слава*, са древни исконни български термини, затова тяхното свързване със славянските диалекти е недопустимо. По-скоро Слав определя само това едно конкретно положително качество, докато термина Фарн* има доста по-широк кръг от значения, включително и с негативна страна; вж. Владимир /3/*, Фарн*;

СЛАВ (3) – български болярин от ХІІІ-ХІV в.; Името е известно от надпис върху пръстен: “Слав, столник царев”. Смята се, че длъжността столник означавала, че той е началник на трапезарията на царя, и че отговаря за кухнята и слугите (КК*). Т.е. че думата е от Столъ (СС*). Но тя може да е и пряко производно от Стоiати (СС*), което означава както “страж” или висш служител при трона на царя, с особени и големи пълномощия, така и “столичен” велможа - и затова висшестоящ спрямо провинциалната цивилна и военна администрация, или определена степен, звание на висш военен областен аристократ. Най-вероятно обаче, е да се постави знак за равенство между “столник” и “хранен човек” – звание, което е засвидетелствано в по-стари надписи, нпр. от времето на Кан Омуртаг* (814-831); вж. Славопетър*;

СЛАВ (4) – Славо-, Славе-, съставна дума в сложни български имена (друг въпрос е, че такива имена са приети и от славяните*); думата С. е от Слава*, която няма етимологична връзка с термина Славяни. Затова произхода на всяко конкретно име следва да се определя според другата съставка в думата, региона, конкретната група от имена всред която е съществувало, историческите обстоятелства и пр. Срв. Борислав*, Доброслав*, Братослав* и пр., както и Владимир*, които са бълг. имена, образувани от др.-бълг. термини, а не славянски; вж. Слава*, Слав (1)*, Слав (2)*;

СЛАВА – др.-бълг. и ст.-бълг. Сл&#225;ва, &#209;лав&#224;, слава (елин, визант. &#948;&#972;&#958;&#945;, &#945;&#7988;&#957;&#949;&#953;&#962;, &#960;&#949;&#961;&#953;&#966;&#940;&#957;&#949;&#953;&#945;, &#7936;&#958;&#943;&#945;, &#8004;&#957;&#959;&#956;&#945;, &#967;&#940;&#961;&#953;&#962; /от др.-ир./, &#948;&#959;&#958;&#959;&#954;&#959;&#960;&#943;&#945;), Сл&#225;вьно, &#209;лавьн&#238;: “славно”, Сл&#225;ви&#962;&#952;, Сл&#225;вл«, Сл&#225;виши: “славя”, Сл&#225;в&#252;н&#250;, Сл&#225;в&#250;н&#250;, Сл&#225;в&#252;н&#252;, Сл&#225;в&#229;н&#250;, Сл&#225;в&#252;н&#251;и “славен, прочут, знаменит”, Сл&#225;вьн&#253;: “славно, прочуто, знаменито” (елин., визант. &#7952;&#957;&#948;&#972;&#958;&#969;&#962;), &#209;лав&#238;-: “сл&#225;во-” (като съставна) и пр. (Старобълг. речник, пр. VІІІ-Х в.); Слава, Славити, Славолюбивъ, Славословиiе, Славословьнъ, Славно и пр. (СС*, 893-1073 г.); авест. sravah-, srava’- (slava-): “слово; славене, слава, прослава”, srv&#257;: “рог, звук от рог, призив, възвестие, известяване, възхваляване”, s&#363;ra-: “силен, могъщ”, saurva-: “сила, власт”, авест. sravayati: “заставя да го слушат, разгласява, възвестява, слави, прославя” (за преминаването на “р, r” в “л, l” – вж. Л*); др.-инд. &#231;ravas: “хвала*, слава, почит”; др.-ирл. cl&#250;: “слава”; няма никаква пряка връзка между термините Слава и тъй нар. Славяни*, които получават този етноним от края на ХVІІІ век, а първоначално, от появата им през VІ в. са Склави*, Склавини, и от втор. пол. на ІХ-Х в. са Словени*, Словенци и Гърци*; Според нелепите твърдения в единствения за комунистическата НР България (1947-1997) и единен за всички граждани на страната и сънародници в чужбина “Речник на чуждите думи в българския език”, Слава не е български термин, а бил руска дума със значение “руска народна обредна песен” (РЧ*, поредно допълнено издание на БАН от 1982 г.). Това не само противоречи на факта, че за появата на руско-славяните като етнически субект, камоли за езиков фактор, може да се говори, дори и според руските хроникални извори едва от към края на ІХ и началото на Х в. – защото чак “когато… царствал [Българският владетел Борис І] Михаил* (852-914) започна да се споменава Руската земя” (ПВ*); но и показва пълното подчинение на българското езикознание след 1944 г. на руско-съветския Панславизъм* (Славизъм*), делящ българските термини на “славянски” (за предпочитане “руски”) и “турски”, и признаващ за български думи в Българският език* само от 4-5 до 8-10 думи; Слава е род. със Слово*, Сила*, Сол*, Зор*, Зора*, Заря*, Зарево*, Жиля*, Жуля*, Жал*, Цел*, Цар*, Цяр*, Церя* и Целя*, Цял* и др., образуващи единна древна терминологична група от родствени думи в Българския език*, много по-обемна и цялостна от наличната в славянските езици, които я получават от българския само фрагментарно, предимно чрез редуцирания поради спицификата на задачите си речник на църковно-служебния ст.-български език; вж. Българският език*;

СЛАВЕЙ – ст.-бълг. Славии, Слави&#305;а; от др.-бълг. и ст.-бълг. Слава (МС*), нов.-бълг. Слава*;

СЛАВЕН – ж. Славна, ср. Славно, мн. Славни; ст.-бълг. Славьно, Славьнъ (СС*); от Слава*;

СЛАВИЗЪМ – Панславизъм*; Руска властова имперска завоевателна доктрина, създадена през вт. пол. на ХVІІІ в., включваща в общността на славяните и българите, които изобщо не са славяни* (склави*) нито по произход, нито по гени, нито по култура, нито по нрав и етническо самосъзнание. Всъщност българите и България оказават огромно влияние върху славянските (склави и др.) общности в Източна Европа от формирането на тези общности откъм края на V-VІ в., фиксирано с т.н. Пражка археологическа култура, до ХVІ-ХVІІ в., включително и върху терминологичния им фонд, което обаче не превръща българите в славяни; терминът С. е от етнонима Славяни*, който също влиза в употреба през ХІХ в. и по-точно след 1822 г., което се вижда по промяната на някои имена в Европейските (австрийските, френските) географски карти (нпр. Склавониа – Sclavonia, става Славониа – Slavonia); да не се бърка терминът С. със Славянизъм и Славянист, Славянология, Славянолог, Славянознание и пр.; вж. Панславизъм*;

СЛАВИНИЯ – Склавиния*, често в документите в мн.ч. – Склавинии, което в съвременните документи след началните десетилетия на ХІХ в. и насетне, се превежда като Славиния, Славинии;
1. Няколко административни области във Византия до към ХІІ в., на границата с България, южно от Родопите, Пирин и Осоговската планина, по западното Беломорие между р. Места* и средна Тесалия, в т.ч. и около Солун*, където били въдворени племена склавини = славяни* (ИБИ*). Често са споменавани до ХІ в., а след елино-романизирането им между ХІ и вт. пол. на ХІІ в., проведено целенасочено от Византия, населението им започва да носи нарицателното “гърци” (вж. Грък*). Тези Славинии най-вероятно са образувани от част от славянските племена, подчинени от Аспарух* (668-699) през 679 г. и поставени от него към лятото на 680 г., когато нахлул във Византия и “минал отвъд Тракия” (ИБИ*), по византийската и аварската граници.

Други славяни, по причина, че в същинска – Черна България*, не се допускало да живее етнически чуждо население, регулярно са изтласквани от българите на юг, в пределите на Византия. С течение на времето славяните били въдворени в посочения район, като граничели на североизток с българите в Долната земя охридска* и техните владения. След появата на Кубер* в Битолското поле към 679-680 г., в единодействие с брат си Аспарух* (638/668-699), тези южни славяни били напълно подчинени на българите. Дори и в др.-руската “Повест временных лет”, третираща събитията от 852 г. до 1113-1116 г., се казва: “При славянския (словенския) народ, за който споменахме, че живеели край Дунава, дойдоха от Скития, именно Хазария (т.е. от С. Кавказ), българите и отседнаха край Дунава и бяха насилници на славяните (словените)” (ББ*, с. 184).

Това дало повод на Византийския император на свой ред да ги подчини и за да намали силите им преселил една част от тях в Мала Азия [През 688-689 г. Юстиниан ІІ /685-695/ “се отправил на поход срещу Славиния и България” /ББ*, стр. 187/ т.е. срещу единната Аспарухово-Куберова България и подчинените им славяни, и прехвърлил голяма група славяни в М. Азия, от които създал 30-хиляден славянски отряд, начело с някой си Невул (? от ст.-бълг. Неволiа: “неволя; робство”, вж. Воля*; голяма част от славяните* са под въздействието на българската култура и език още от края на V-VІ в.); 20 000 от този отряд преминали към арабите, а част от останалите 10 000 били заселени на о. Кипър.].

Излизането и влизането в тези области – наричани Склавинии, както и преминаването на човек или група хора от една Склавиния* в друга, не било свободно; то ставало само със специален документ – “паспорт”, издаван от византийския областен управител (ИБИ*). За онези пък от Склавиниите, които влизали в границите и под властта на България, администрирането ставало по същия или по подобен начин. Ако склавите от някоя такава област си позволявали да въстанат и да напуснат своята Склавиния без нужното им разрешение, те били преследвани от държавната войска и наказвани според прегрешението си (когато се разбунтували Тимочани – живеещи по поречието на р. Тимеш*, северен /ляв/ приток на Дунав, течащ в земите на север от Белград – Българският кан Омуртаг* ги преследвал чак до границата на България с Германия, а пък Германския император не посмял да им позволи да се заселят на германска територия)

2. област, населена от Славяни* на север от Далмация и на запад от Сърбия*, обхващаща района на дн. Босна, Херцоговина и Словения, но без крайморските земи, което като название се запазва и до турското нашествие;

3. Понякога С. се явява като синоним на областта, населена с етнически сърби – Сърбия* (между Рашка*, Босна и Сръбска Морава – западния приток на Българска Морава), която влизала в състава на България до ХІІ в., а през ХІІ в. била в състава на Унгария. Едва през 1190 г. била призната за автономна, но едностранно – само от Византия, въпреки че практически още години била част от Унгария, а князът й носел титлата жупан. Сърбия е призната за кралство – т.е. за действително автономна страна, от Римския папа в 1217 г.

Последният сръбски цар – Стефан Урош V, умира през 1371 г., без да остави наследници. Сърбия остава царство формално до смъртта на Сръбската царица Елена* (1332-1376), сестра на Българския цар Иоан Александър* (1331-1371). След това става отново част от България – при Цар Иоан Срацимир* (1356-1376/77), Цар Константин* (1376-1422), Цар Иоан Шишмански* (1399/1422-1430), деспот Георги Бранкович* (1398-1459) и Цар Фружин* (1395-1460) – независимо, че някои сръбски боляри се опитвали да водят самостоятелна политика. Най-видния от тях бил сърбина-деспот Лазар Хреблянович (1376-1389), наследен от сина си Стефан Лазаревич* (1389-1428), който обаче от 1389 до 1403 г. бил мюсюлманин и верен другар на суверена си Баязид І (1389-1402).
Лазар запазил автономията на своето деспотство, обхващащо етническите сръбски земи – т.е. Склавинията на сърбите, които по това време заемали пространството на запад от р. Ибър, на юг от Сръбска Морава* (Западна Морава), на север от Черна гора* и на изток от Босна. През 1439 г. османците напълно подчинили деспотството, т.е. етническите земи на сърбите, разделили ги на тимари (земеделски имения, заедно с местните жители) и ги раздали на своите турци (ИОД*). В края на краищата онези сръбски феодали, които не станали османотурски васали, преминали към Унгарската корона (вж. Арбат*).

При това областите Браничевска, Белградска, Сремска (Сремска Митровица), Нишка, Косово* и други са етнически български райони, които попадат в оформилата се между втората половина на ХV и ХVІ век Османска (турска) военно-административна област Сервиа* (Servia), чиито жители поради това започват да носят и епитета “серви” (НА*). Това обаче не превръща българите “серви” в склавите “сърби”, срв. Срби (Сръби). В подкрепа на този факт са пътеписите и дневниците на преминаващите през ХVІ в. и следващите сторетия през същата област Сервиа* (Servia) германски и австрийски дипломате (по пътищата София – Белград, София – Нови пазар, София/Самоков – Прищина – Косовска Митровица).

Тези интелигентни и високо образовани хора често споменават казаните “серви” (от областното име Servia), живеещи от Ниш до р. Ибър (срб. Ibar) и до дунавския Белград*, с тяхното етническо име “българи” (НА*); вж. Славяни*, Сърбия*, Влах*, Грък*;

СЛАВИНА – В надписът се съобщава, че Славна “умрял вътре”, т.е. ньй-вер. във вътрешността на България или пък във Вътрешна България*, която се наричала и Черна България* (Висша, Същинска България), а не по време на изпълнение на задача във Външна България, където живеели небългарските племена и народи със статут на васали, данъкоплатците или федерати - срв. Корсис*, който се удавил в средната или долната част на Днепър* (близо до Крим*), на път към крепостта Харка* и Българо-хазарската граница по р. Дон* през 821-822 г., или на връщане от там. Не е изключено под “вътре” да се има предвид и т.нар. Вътрешна област или Вълахиа, Valahia – позната днес популярно като Влахия*, може би във връзка с бруженията на т.нар. влахи* или власи след смъртта на Крум* (787 – 13 април 814), когато Омуртаг* (814-832) наложил строги санкции на управниците им и ограничил автономното им самоуправление; името Славна е от др.-бълг. произход, от корена Слава*, Славен*, Славя*, и няма нищо общо с етнонима славяни* – вж. за това Слав (1)*, Славопетър*, Славун* и пр.;

СЛАВНА – *Славун, *Славуна, български велможа, Багатур-багаин* по времето на Кан Омуртаг* (814-831). Вер. титлата му, която го определя към най-нисшия слой на аристокрацията – багаините, е свързана с военни задължения: от един надпис се знае, че Багатур-багаинът отговарял за 53 ризници и 45 шлема, т.е. за 100 воина (заедно с него и помощникът му); същевременно сложната титла багатур-багаин говори, че това по-вероятно е определен сан в . От надгробния надпис на Славна се знае, че бил “хранен човек”* на Омуртаг*. Това обаче съвсем не означава, че него са го хранили и че главните му права били да бъде сътрапезник на Кана, както смятат някои изследователи. Древната българска дума Храня* от корена “Ра”* (Хра*), означава “пазя”, “охранявам” (срв. и Харизвам*, Тарима*, Радо*) - т.е. С. бил “пазен от Кана (канската власт) човек” и същевременно “пазещ Кана аристократ”, близък до Кана и със специални пълномощия, като вер. често изпълнявал конкретни задачи по личната заповед на държавния глава - срв. Шун*, Тук (1)*, Корсис* и пр. В надписът се съобщава, че Славна “умрял вътре”, т.е. ной-вер. във вътрешността на България или пък във Вътрешна България*, която се наричала и Черна България* (Висша, Същинска България), а не по време на изпълнение на задача във Външна България, където живеели небългарските племена и народи със статут на васали, данъкоплатците или федерати - срв. Корсис*, който се удавил в средната или долната част на Днепър* (близо до Крим*), на път към крепостта Харка* и Българо-хазарската граница по р. Дон* през 821-822 г., или на връщане от там. Не е изключено под “вътре” да се има предвид и т.нар. Вътрешна област или Вълахиа, Valahia – позната днес популярно като Влахия*, може би във връзка с бруженията на т.нар. влахи* или власи след смъртта на Крум* (787 – 13 април 814), когато Омуртаг* (814-832) наложил строги санкции на управниците им и ограничил автономното им самоуправление; името Славна е от др.-бълг. произход, от корена Слава*, Славен*, Славя*, и няма нищо общо с етнонима славяни* – вж. за това Слав (1)*, Славопетър*, Славун* и пр.;

СЛАВНИНА – мн. Славнини, от Слава*; образувана е подобно на Бъднина*, Сетнина* и пр.;

СЛАВНО – др.-бълг. и ст.-бълг. &#241;лавьно, слав'но, славн&#238; (СТР*, МС*); от Слава*;

СЛАВНО-БЪЛГАРСКА – Славно-Българска история* на Паисий Хилендарски;