Същевременно са наричани Склавини*, ср.-лат. Sclaveni, а също лат., визант. Σκλαβη-, Склави* и Клави, срв. лат. clades: “нараняване, загуба, нещастие, поражение”, clamo: “1. викам, крещя, 2. извиквам, повиквам, наричам, 3. ясно показвам”, clareo: “светъл съм, блестя”, clarisonus: “звънлив”, classis: “1. отряд, класа на граждани, 2. сухопътна войска, военна флота, флота”, clatri: “решетка”, claudo: “1. куцам; 2. заключвам, затварям; 3. a) завършвам, свършвам; б) следвам, завършвам, намирам се в ариегард; 4. задържам, препятствам, възпирам; 5. обкръжавам, заграждам; 6. скрива, прикривам”, homo clauses: “таен или затворен човек”, clava: “тояга, боздуган”, clavis: “ключ, напречна греда за затваряне на врата”, clavus: “клин, гвоздей”; също и ср.-гръц., визант. Σθλαβηνοί: “склавени” (ЕР*);

Българският етноним Словени се появил може би през VІІ в., когато са фиксирани и първите съобщения за тъй наречените българо-склави (ИБИ*) – вероятно частично битово и езиково българизирани склави, живеещи под властта на България. Все пак изглежда става въпрос само за частично българизирани склави, защото в някои извори от последната четвърт на VІІ в. се прави категорично разграничаване между българския език и езика на склавите (вж. Мавър /1/*); 

Факт e, че формата на “славянския” етнотим, даден им от българите към VІІ-VІІІ в., е Словени, а не е Славени или Славяни, както може да се тълкува погрешно думата на руски, при който не-ударено “о” се чете “а”. Това се потвърждана от бълг. Словйнин, др.-бълг. и ст.-бълг. словэнъ, словэнинъ, словэне, словэньскъ: “словен, словени, словенски” (житие на Канстантин за склавите край Солун), слов. slovę̑nski: “словенски”, чеш. slovanskэ: “словенски, склавски; славянски”, slovanй: “словени, склави; славяни”, слвш. slovбk: “словак, словен”, slovenka: “словенка, словачка”, Slovensko: “Словенско, Словакия”, пол. słowianie: “словйане, словяне”, кашуб. słoviński: “словински, прибалтийско-словенски” (в Поморье-то), полаб. slьцvenskл – за полабските склави-словени (ЕР*). Ясно се вижда, че безспорен корен в етнонима е др.-бълг. термин Слово*, Словя*.

Словен/и и Склав/и нямат никаква връзка със Слава*, чиято производна форма Славяне, Славянин: “славяни, славянин” – от корена Славя*, е много късна руска народна или държавно-идеологическа етимология, възприета към края на ХVІІІ в. от политическия щаб на Екатерина ІІ Велика (1762-1796), а наложена в картографията на Европа след 1818-1821 г., когато Руски император е Александър І (1801-1825). За срв. Руският император Петър І (1696-1725) използва именно думите Словени и Словенски народ: “Словенски етнос, общност”, когато нарежда на своя посланик във Виена И. Х. Урбих: “В Праге сыскать исторические книги о начале и происхождении словенского народа, сиречь словен, чехов и ляхов, которые все книги купить и прислать” (РН*), или в превод: “В Прага да се издирят историческите книги за началото и произхода на словенския народ, сиреч на словени, чехи и ляхи (поляци), които вси книги да се купят и да се доставят”. От друга страна, в картата на Балканите от 1818 г. Северна Хърватия още носи названието Склавониа (Sclavoniеn), а едва в картата на Балканите от 1822 г. името е написано вече като Славониа (Slavoniеn) – странен хибрид между Склавони и Славяни. Терминът Славянофил се появява за първи път в руското публично езиково пространство в 1811 г. (В. Л. Пушкин) и 1813 г. (К. Батюшков), а украинското Слав’яни‘н е фиксирано едва в текстовете на Тарас Шевченко (1814-1861) [ЕР*].

Смята се, че окончание -енин, -анин се прибавя към названия на местности (срв. Римлянин, както и Поляни ~ ед.ч. Полянин: “поляк*”), но без такова окончание (*Slovy) не е засвидетелствано. Има хидроними: др.-рус. Словутич – епитет (С. име ?) на Днепър*, Слуя- приток на Вазуза в Смоленска губерния (вж. Смоленск*), в Полша – реките Slava, Slavica, сърбо-хърв. Славница (?!, срв. бълг. Сливница*, Сливен* и пр., към което се отнася вторичното и късно променено сръб. Славница, вер. под влияние на панславизма от края на ХVІІІ-ХІХ в. и действията на Сърбите за освобождаването им с помощта на Руската политика и армия), лит. с-ще Slavenai на р. Slave са тъждествени със славянското slovene, и др., които са по-вер. от периода след появяването на етнонима Славяни и го сближават с гръц. hlydzo: “умивам”, hlydon “прибой”, лат. cluo “очиствам”, cloaca “канализационен отвод”.

По-малко вероятен е произхода от гот. slawan “млъкни, бъди ням”, gaslawan, anaslawan “замълчава, млъква”, което го приближава до “потаен” и “криещ се”, противопоставя го донякъде на начина на живот и воюване на С., както и на ирл. sluag: “тълпа, войска”, кимр. helw: “владение, притежание” и др.-бълг. Слово* (от Слово*, Словя* е Словен*: “говорещ, разговарящ, приказващ, дърдорещ, викащ”), което е от Славя*, слог*, слага* (срв. аналог. с алб. shkipetar “албанци”: shkiponj “разбирам”).

Срв. още лат. scalpo, scalpsi, scalptus: дращя, стържа (в дърво или камък) изрязвам, издълбавам, (scribo: чертая, начертавам), sculpo: изрязвам, издълбавам, дълбая (дърво и пр), sceleratus: 1. осквернен, опетнен с престъпление; /campus/ където погребват живи съгрешилите весталки; 2. а) вреден, гибелен, б) хитър, лукав, scelus: 1. злоба, коварство, 2. злодеяние, злодейство, престъпление, /legatorum interfectorum/ престъпление, състоящо се в убиване на пратеници, /divinum et humanum/ срещу боговете и хората, pluralis. престъпни думи, прен.- злодей, мошеник, безделник, 3. нещастие (scelestus: 1. злодейски, престъпен, безчестен, безбожен, 2. хитър, лукав, 3. злополучен, нещастен, окаян, sculponeae: дървени обуща, налъми), в н.-гръц. shlavos: “роб”, от shlavenos, sklavenos;

Р. Якобсон в 1959 г. настоява за етимология от Слово*, като се опира на др.-рус. Кличане “ловци, вдигащи дивеча с викане” (викачи*) от рус. кличь: “вик” (вж бълг. Кликам*), а също и на опозицията Словене – Немци* (Говорящи – Неговорящи); срв. също и опозицията Словени* – Грък*, Гърци*;

А. Гейщор (СМ*, 167 стр.) пише: “…среща (се) също и “спор”, подобно на “спори”. Тази дума означава нещо бързонарастващо (сравни със “sporzyc sie”, ”sporo”- “наспоря”, ”много”- б.пр.). “Спор” се явява в народната култура като символ на успехи, умножаване, разрастване, а в Беларусия дори като персонифициран Спор. Тази важна роля на ориста, съдбата, сполуката, с които човек се ражда и живее, ни дава основание да предположим, че Род - сходен със Спор, - както и орисниците и рожаниците, принадлежат към една и съща култува категория”.

Без да подлагаме на анализ тезите на автора, ще припомним Прокопий Кесарийски, който в ср. на VІ в. казва, че Спори (вер. и със значение: род, група, племе, общност; срв. Балг* = държава, Българи* = пазен /защитаван, съхраняван и пр./ от държавата човек - вж Ра*, Тангра*, Тарима*, Храня*; срв. римско право, александрийско право - ПМ*) е старото общо име на Склавите (Славяните).

Но докато Спори, както признава и Прокопий Кесарийски, е само едно предположение, то името Венеди или Венети (Venethi), като общо за С., е потвърдено от много хронисти. Това дава основание да се предположи, че е най-вер. по-късните имена Склавини (Sclaveni) и Анти (Antes), които са и в опозиция (срв. Visigothi /Thervingi/ : Ostgothi /Greutungi/ и пр.), да са установени под въздействие на чужди за Склавите (Славяните) култури. Нпр. Анти* – Antes, от лат. ante: “преден, горен, стоящ отгоре” (или от лат. anti: “противоположен”), а за Славини – Sclaveni (Склавени*, вж по-горе), което под въздействие на Българите през периода преди V-ІХ в. се натурализира в Словени* (вж Слово*, Словени*, Словенски*);

Във връзка с името Славяни, интерес представляват и д.-г.-нем. slaf: “слаб, вял”, ср.-д.-нем., дол.-нем. slap: “слаб, вял”; гот. slepen: “спи, спящ”, др.-исл. slapr: “ленив човек”, които се отнасят до славянско-немските културни и битови връзки, фиксирани в езиковия фонд на славяните, и могат да са причина за формирането на етнонима Славяни; но срв. също и др.-бълг. ~ ст.-бълг. Склабити (се), Склабл« (се), Склабиши (се): “усмихвам се, хиля се ... отговарям с добро, приемам те, подчинявам се; желая да ти служа” (СТР*, МС*).

От наличните досега факти може да се направи извода, че първоначално Венедите – най-древното прото-славянско общество от І-V в., са влезли в етнически и културен контакт с част от Сарматите*, които населяват И Европа от VІІІ-VІІ в. пр. Хр. Българите активното навлизат в пределите на Централна Европа от към 475-479 г. (вж Бузан* /?-488/; възможно е българите да са настъпили на запад от Прут* - Яломица* още след оттеглянето на хуните, водени от Атила*, към Западна Европа около 447-50 г., вж Варвари*, Аспар /2/*). И са върховен хегемон в земите на изток от германската граница до към 568 г. – до настаняването на Аварите в района на дн. Унгария и Западна Румъния. Българите водят със себе си и съпътстващите ги групи саклани*, които са ирано-езични, макар че някои от тях – онези, които идват в Европа след ІІІ-ІV в., са до известна степен тюркизирани. С това започва нов етап от оформянето на бъдещите славяни.

Най-вер. тази част от сакланите* – съзавоеватели, които в битово-номадски план са по-близки (т.е. т.н. Саки*) с начина на живот на венедо-сарматската общност, влизат в социални отношения със заварените местни жители. Така се създава нова по своята същност етническа група. Нейната поява е отбелязана и с ново наименование - Склавини* (= Славяни), което е производно от името на господстващите Саклани* (Сакалиби), на Саките* - онази част от Сакланите, които влизат в активен контакт с венедо-скитската общност, и на съставните за завареното прото-славянско население Скити*. Но Склавини е различно по своето съдържание - то определя единствено новосъздадената етническа и културна група с нейните характерни отличителни черти (Интересна в това отношение е “Хрониката на Фредегер” от VІІ век. В нея авторът използва етнонима “Виниди”, най-вер. за онази група, която е непосредствен наследник или е под управлението на родовата аристокрация на някогашните Венеди, фиксирани през ІІ-V век. Същевременно използва и нарицателното славяни /склавини/ за цялата етническа общност, в която влизат като съставна част и Винидите /ХСВ*/; вж тук Сама /3/*).

Появата на тази нова като култура, бит и език общност е определена от археолозите като “Пражка археологическа култура”. Тя е фиксирана от към (?) края на V в., но със сигурност в първата полвина на VІ в., на различни места в Ц. Европа, включително и край землените отбранителни валове на Онгъла* около Дунавската делта - т.е. там, където могат да съжителстват венедо-скити и саклани в непосредствена близост и контакти с българите (а както е нпр. при Онгъла* - определено прото-склавите от т.н. “Пражка култура” са под пряко българско управление). Това е показателно за факторите, влияещи за създаването на Склавино-Славянския етнос и култура към първата половина на VІ век;

Името Славяни, което замества нарицателното Склави* – Склавини*, е от много по-късно време и отбелязва нов етап от развитието на вече отчетливо оформилата се и придобила хомогенност етническа група. Това име първоначално е производно от Словенски (език)* и е във формата Словени* – Словене, Словенинъ, Словеньскъ, като е застъпено широко в старобългарската книжнина от времето на Св. Кирил* и Св. Методий*, Св. Борис І* (852-914) и Симеон І* (893-927) до ХІХ век, а и до ХХ век. То е пряко свързано с понятията Словесьнъ: “словесен, който може да говори, който говори разбираемо”, Слово*: “1. слово, реч, дума, 2. проповед; дар слово, 3. вест, известие, 4. Свещеното писание, 5. заповед, 6. разум; слово любюдıино¬, довод, доказателство за извършено прелюбодеяние”, Словописатель: “писател, летописец” (СТР*, МС*).

***

Първоначално думата-етноним Слави (Slavi) започва да се появява от края на ХVІ в. насетне съвсем случайно и спорадично в съзвучие с периода на романтиката на Ренесонсово-капиталистическото общество в ареала на Италия, като се прави конкретна връзка с термина Слава и изключително модерните тогава ренесансови образи “Славно минало”, “Славен живот”, “Славни предци” и прочее. Според някои изследвания “за първи път думата славяни (slavi) – в смисъл на етнос, влиза в политическа употреба през 1593 г.” (Никола Виденов, “Началото на доктрината Панславизъм”, Блогът на missionpossible – 21, 09, 2010).

Още в 1532 г. Винко Прибоевич (от бълг. прибои: “при боя, у боя, в боя, в битката; прибой”, от корена бои: “бой*, сражение, битка, двубой”, боиливъ: “бойлив, боен, скланен към бой”; Винко вероятно е съкратено от бълг. Венцеслав) издава във Венеция, в типично ренесансов стил “Слово за увенчаните със слава славяни (склави, венети)” (Никола Виденов, “Митът на панславизма и съдбата на България”, 2005 г.), което обаче следва да е във вида “…увенчаните със слава склави”, при визант., ср.-елин., ср.-лат. σκλαβηνός, sclaven-: “роб, роби; склави”, и съзвучието с лат. scelus: “злоба, коварство; злодеяние, злодейство, престъпление; нещастие”. Всъщвост това заглавие, съставено от Винко Прибоевич, показва и изразява естественият през Ренесанса стремеж да се свързва съдбата на народите с тяхното минало, с древността и с легендарната слава и заслуженото достойнсво на предците; обаче не показва връзката на термина “Слава” с бъдещия етноним “Славяни”.

През 1601 г. на италиански език излиза книгата на далматинеца от Рагуза или Дубровник* дон Мауро Орбини или Mavro Orbini (ок. 1563/5-1614), под заглавие: “Царството на Слави-те (Slavi), днес неправилно наричани Склавони (Schlavоni) … и преди всичко се гледат успехите на царете, които някога са властвали в Далмация, Хърватия, Босна, Сервиа, Рашка и България” (Блогът на missionpossible). А конкретно заглавието е:

“Il regno DE GLI SLAVI hoggi corrottamente detti schlavoni historia // di don MAVRO ORBINI RAVSEO abbate melitense. Nella qualesi vedel`Originequasi di tutti Popoli, chefurono della Lingua SLAVA, con molte, & varieguerre, chefecero in Europa, Asia, & Africa; il progresso dell`Imperioloro, L`antico culto, & il tempo della loro conuersione al Christianesimo. …ia particolare veggonsi i succesi de`Rи, cheanticamente dominarono in DALMATIA, CROATIA, BOSNA, SERVIA, RASSIA, & BVLGARIA. … // Appresso Girolamo Concordia. Conlicenza de`Superiori. MDCI (1601)”.

Както се вижда, с името Слави са наречени единствено онези Балкански общности, които не са италианци, австрийци, унгарци, влахи, гърци и турци (въпросът с т.н. “албанци” е твърде спорен, вж. Арбана*, Арта*, Арбанаси* и пр.).

Изброените от Мавро Орбини (ок. 1563-1614) имена “Далмациа, Кроациа (Хърватия), Босна, Сервиа*, Расциа и Булгариа”, посочени в конкретиката на 1595-1601 г. в разделената на множество държавици Италия, следва да се примат като названия на Балкански области-региони и прилежащите им населения, имащи до преди век, век и половина своите християнски господари-владетели, но не и като съществуващи царства-държави (срв. и ФК* от 1489-1498 г., където факта, че наименованията са на региони, се потвърждава). Показателни в това отношение са: Расциа (Рашка*), която между България и Сърбия* (1190-1371/76) никога не е била държава; липсата на Херцоговина, осм.-тур. Херсек или *Херцек (ИОД*), която е обособена към началото на ХV в. част от Босна, под управлението на Стефан Вукич (1435-1466); липсата на Македония*, която в едно с южна Албания (Арбана*) е безспорна част от България (Bvlgaria); наименованието Сервиа*, което няма нищо общо със Сърбия*, макар че етническа Сърбия или срб. Србиа (Sirfen: “сърби”) е ограничена част от южния район на областта Сервиа (Южна Сервиа е Servia superior, за разлика от българската Северна Сервиа, която е Servia inferior и граничи на изток с река Морава или Българска Морава*, а земите на запад от Южна Сервиа са Rascia, Расциа, вж. карта 1585-1595 г.).

При това следва да се подчертае, че Мавро Орбини пише беседата си по личната поръчка и в интерес на своя “благодетел и покровител” – финасовия магнат, личен меценат и аристократ Марин Бобалевич, комуто посвещава своя труд, написан за въсхвала на славния му род и на славната му родина Далмация (българите смятат далматинците за свои родственици, за разлика от етно-сърби и гърци, което е заявено недвусмислено в писмото на дубровнишкия “търговец” Павел Джорджич до Седмоградско-Трансилванския владетел Стефан Батори* през 1586 г., във връзка с подготовката на поредното Българско и подпомогнато от Босненците и Хърватите въстание за освобождаване на Балканите от Османските завоеватели).

Чак 120 години по-късно, през 1722 г. книгата на Орбини със съществени съкращения е преведена на руски, вероятно по личното нареждане на Руския цар (от 1682/1696 г.) и император (от 1721 г.) Петър І Големия (Едрия) или Великия (1682/1696-1725, роден 1672).

Обаче след смъртта на Петър І и на любимана му съпруга Екатерина І* (1703-1727) в Русия идват на власт ревизионистите и реваншистите, което оставя идеологията на завоевателните идеи на заден план.

Така още цели 80-100 години след Петър І Велики (1696-1725), или около 200 г. след издаването на книгата на Орбини в 1601 г., когато в лицето на агресията на Руската империя най-сетне се намерила реална база за налагането и съществуването на нов термин като нпр. “славяни”, този термин започнал, макар и чрез изкусвено натрапване, да си пробива път в европейската терминологична практика. През последната трета от управлението на Екатерина ІІ (1762-1796) идеята за “славяните” се оформя в доктрина Панславизъм* на малката и затворена групировка на Руските властници; и тя става цел на Руската върхушка за реализация от този момент нататък, тоест реално след началото на ХІХ век, когато в Русия управлява Александър І (1801-1825).

В този смисъл следва да се има предвид, че думата “славяни” започва да присъства в Европейските документи, каквито безспорно са политико-стопанско-военните карти, едва след 1821 г., когато например Хърватската област Склавониа (Sclavvonien) през 1822 г. е наречена вече в австрийските карти с новото наименование Славониа (Slavonien). Този факт няма как да се отдели от съседния факт – че през 1812-1817 г. Русия започва тепърва да създава граничещата със “Славониа” измислена област-протодържава Сърбия*, разположена в земи, населени от векове само с етнически българи (областта на Срем*, на Белград* и Браничевска област*, които са исконно български и обитавани само от българи);

Появата на нарицателното Словенинъ (от ІХ в. или още от ІІ-ІV в. като антипод на бълг. Немец*: “ням, неговорещ”) следва пряко да се свърже с българската национална доктрина от времето на Борис І* (852-914), според която България трябвало да обедини културно, църковно-административно и в държавните си граници – включително и чрез приемането на християнството, с което да се преодолеят и заличат религиозно-философските различия и противоречия между отделните етнически съобщества – всички склавински групи от Централна и Източна Европа, в чиито езици влизали част от др.-иранските термини, които формират Българският език (Тези понятия съставляват и до днес само една част, макар и сравнително голяма – 20 до 40-50 % при различните народи, от славянския терминологичен фонд; към тези понятия не могат да влизат производните от тях термини, които са формирани по славянска, небългарска, етимологична и културогенна логика и закони на словообразуването. При това не може да се подценява вълнбта, свързана със самоопределянето на държавните народи от “славянския регион” към ХVІІІ-ХХ в., при която съществуващия дотогава терминологичен фонд в отделните страни, по едни или други причини – включително тясно политически и европейско-културогенни, беше променян, от една страна, умишлено, често и силово, а от друга страна - и по естествен и закономерен път на развитието).

В т.с. нарицателното Словенинъ, със значението “словесен, говорещ (по-) разбираемо”, което е в противовес на “бърборещ”, “говорещ неразбираемо” и на “варварин”* (= говорещ неразбираемо, бърборещ), следва да се приема именно със собственото си значение (“словесен”), а не само и единствено като Славянин = “човек, принадлежащ към славянската етническа група”. Превеждайки думата Словенин и нейните производни по този начин - т.е. като “словесен” и като нарицателно-синоним на Склавин*, трудовете на старобългарските автори стават много по-разбираеми, особено като се разглеждат и от позицията на българската доктрина и целите, които са преследвали във връзка с нея.

Последната, най-късна форма на етнонима – Славянин, се появява, независимо от буквалната конкретика на събитията. Изглежда поради главната причина, че предходната Словенинъ не отговаря еднозначно на изискването да бъде единствено абстрактно етническо име, което да не съдържа друг вид информация, освен тази, носена и от останалите такива термини – нпр. етнонимите Българин, Немец, Руснак, Французин, Англичанин, Турчин, Грък и пр. А това – заместването на думата Словенинъ с етнонима Славянин – става и в “подходящото” време – когато всички т.н. славянски народи, в годините на нарастването на капиталовата мощ и свързаните с това промени в Света, трябва да бъдат поделени между Великите държави в Европа, според техните великодържавни интереси и сили (В т.с. Р. Якобсон е прав за това, че думата Славянин е производно от Слово, Словесен, но само що се отнася до формите Словен ~ Славян-; такова тълкуване в никакъв случай не се отнася до Склави, Склавини, които са предходия етноним, формиран може би като производно от Скитник: “номад” и имената Саклани*, Саки*, Скити*);

Следва да се спомене и възможността формата Славяни да има по-стар произход, предхождащ или съпътстващ формата Словени (от Слово), която да е производно от бълг. Сълати: “изпращам, пращам... поставям, заселвам, въдворявам”, от която през С`лати, С`ла«, се получава нарицателното Славяни. Поради различни и достатъчно ясни причини тя не е била използвана от старобългарските просветители, които са предпочели формата Словени – факт, в който прозира общо и единно решение, най-вер. наложено от оглавяващия грандиозните български реформи от ІХ век Борис І Михаил* (852-914); при това терминът Словени е в пряка връзка с българската докрина, че Божието слово трябва да се проповядва на словенски* = “словесен, говорим” език, както и с иконата-покровителка на българите и на Българската държава – “Богородица, държаща в прегръдката си Богочовека-Слово”.

Разликата мужду Славянския и Българският език* само на пръв поглед е малка и незначителна. Преди всичко тя е разлика в строежа на изреченията, т.е. на мисленето, което налага използването и запазването на падажните форми при славяните. Това пък е пряко отражение на различното минало и културна традиция у двете народности (вж. Шумеро-Акадска митология*, Иранска митология*, Заратустра,* Митра*, Перси*, Древните българи* и пр.). Разбира се, тези отлики са в една степен при дълготрайно по-близките по географски причини славянски общности (нпр. Сърбите* - вж), и друга при онези, с които от векове българите са разделени. Същевременно, по един начин стоят нещата с източните и православните, а по друг със западните - станали римо-католици (след 993-996 г. - вж Пражка Българска епископия* и пр.), останали в Унгария, а по-късно в германизираната Австро-Унгарска империя.

В случая е важно общото, което обединява славянските езици в единен славянски език и което съществено го разграничава от българския. Като изключим онази част от славянския езиков фонд, която съставляват производните на основните понятия и привнесените думи след времето на влизаннето на Западните Славяни в Австро-Унгария и след реформите на Петър І Велики (1689-1725) при Източните Славяни, се вижда, че в славянския терминологичен фонд участват – наред с българските, които обхващат широко пространство – голямо и генезо-определящо количество думи, близки и родствени с немски, балтийски (СЛ*) и фински термини (друг въпрос е българо-балтската, българо - угро-финската, както и българо-шведската /ЗБ*/ връзки, които най-вероятно имат по-древен и отдалечен във времето корен, нямат пряко отношение към българо-славянската връзка и са база за отделно и специално изследване).

Когато се направи диференциация на българо-славянските понятия по области на приложение, се вижда, че българските думи се ползват от славяните в сферата на:

-          семейно-битовата йерархия (батко*, баба*, дядо*, жена*, мъж*, юн*, юнак*, стопанин*, челяд*, чедо* и пр.),

-          в социално-административната област и имената (Княз*, Бат*, Цар*, Багатур* и пр., Закон*, Печат*, Книга* и пр., Иоан* ~ Иван*, Черно* ~ Зерно*, Борис*, Владимир*, Добрина*, Кобила*, Кота* и пр.),

-          при военно-териториалната топонимия (Черни връх*, Балкан* /~ Балхан*/, Могила*, Чернобил*, Черно море*, Чер-*, Балатон*, Балка*, Балта*, Балтика*, Блато*, Бел-*, Белград*, Бела /река/*, Черна /река*/, Десна*, Бело море*, Сура*, Варта*, Варна*, Варда*, Вардара*, Арда*, Арджеш*, Кама*, Дон*, Днепър*, Днестър*, Дунав*, Прут*, Волга* и пр.),

-          при именуването на градовете (Бел-*, Белград*, Червен*, Търново*, Плиска*, Псков*, Преслав*, Владимир*, Канев*, Киев* и пр. - вж Град*),

-          в строително-инженерната област (Град*, Зид*, Стена*, Вал*, Ров*, Прекоп*, Чертог*, Крепост*, Мост* и пр.),

-          при плавателните съдове (Кораб*, Кормчия*, Кормило*, Гребло*, Лодка*, Ладия*, Сал* и пр.),

-          в земеделието (Плуг*, Черясло*, Мотика*, Коса*, Сърп*, Гребло*, Лопата*, Бел*, Лом* и пр.),

-          в животновъдството (Кон*, Вол*, Кобила*, Коза*, Овен* ~ Овца, Овчар*, Козар*, Крава*, Кравар*, Коняр*, Паша*, Скот*, Скотовъд*, Пастир*, Пес* и пр.),

-          във военната обмундировка и сбруята (Меч*, Сабя*, Броня*, Щит*, Копие*, Седло*, Юзда* и пр.),

-          в тъкачеството (Стан*, Чекръг*, Хурка*, Преда*, Тъка* и пр.),

-          керамиката и металургията (Делва*, Руда*, Рудник*, Мед*, Желязо*, Злато*, Кова*, Ковач*, Млат*, Чук* и пр.),

-          в книжовното дело (Книга*, Пиша*, Препис*, Чертая*, Черта*, Резка*, Творя*, Труд*, Трудя се* и пр.),

-          в духовно-жреческата сфера (Перун*, чародей*, маг*, жрец*, гата*, гатанка*, гадая*, моля се*, молитва*, кълна се*, клетва*, Бог*, Богородица* и пр.),

-          в медицината и анатомията (Глава*, Череп*, Челюст*, Чело*, Ръка*, Крак*, Пета*, Корем*, Черва*, Кръв*, Сърце*, Кост*, Кокъл* и пр.),

-          в търговията (Купувам*, Продавам*, Давам*, Вземам*, Търгувам*, Търг*, Тържище*, Черпак*, Мях*, Зърно*, Педя*, Стъпка*, Крина*, Шиник*, Лакът*, и пр.),

-          в законодателството и данъците (Закон*, Печат*, Съдя*, Съдник*, Дан*, Мито*, Митничар* и пр.),

-          в лова и риболова (Мрежа*, Капан*, Примка*, Кука* и пр.),

-          и прочее.

При това ясно се вижда в кои области на стопанството и в коя степен от развитието на отделните му компоненти се включват българските понятия в славянско-номадския езиков фонд. Както и факта, че освен в определена част от социално-стопанската среда, българските думи заемат важно място в административно-управленската терминология на славяните. И то още преди новата вълна на разпространение на старобългарската езикова и писмена култура след 863 г., в съчетание с инвазията на християнството чрез служителите на Българската христова православна църква (БПС*).

Дори само този бегъл преглед е достатъчен, за да се разбере, че българските понятия имат доста точна и определена в конкретни граници област от съвременния славянски езиков фонд - отговаряща и на степента на развитие на двете общности в периода между ІІ и Х-ХІ в.; че българските понятия са привнесени в славянския език (за което има и достатъчно доказателствени исторически факти – вж. Стара Велика България*); че българските термини в славянския език трябва да се разглеждат от конкретната авестийско – др.-ираноперсийско – др.-българска база, а не от много по-късната персийско-тюркска база (пехлевийска - приблизително от ІІІ до VІІ в.) и персийско-тюркско-арабска (след VІІ в.), или пък от общата индо-европейска основа, както традиционно се постъпва до сега. Същевременно, след диференциране на българските термини от исконния славянски език, ще може много по-точно да се определи древния облик на славянския етнос и пътя, който е изминал и като цяло, и като отделни народи, до съвременната си битност; вж Склавени*, Сърби*, Грък*, Власи*, Сармати*, Скити*, Варвари*, Стара Велика България*, Българският език*, Черна България*, Хазари*, Алани*, Киев*, Русия*, Дулоба*, Дулебия* и пр.;