БАТ БОЯН – Бат Баян*, Батбаян*; Български върховен кан (665-668), Източно-български кан (668-690), “съществувал (управлявал) 65 години, с 5 години повече от баща си [Курбат* (605-665)]” (ДТ*), т.е. управлявал от 625 до 690 г., като до смъртта на баща си през 665 г.  бил негов съвладетел, каквито били и братята му в съответствие с възрастта си; същевременно, според известните факти за управленските традиции в България, за да стане съвладетел Б.Б. е трябвало да бъде на възраст между 14 и 16 години, което означава, че е роден в периода от 609 до 611 г., като по-вероятна е 609 година; тоест, Бат Боян живял относително дълго, застанал на престола от 665 до 668 г., когато станал 59-годишен, и тази негова възраст вероятно е едно от основанията на чичото Самбат* (618-676, род. след 588 г.) да подкрепи по-младият, около 45-годишен Аспарух* (637-699, род. ок. 623) за върховен владетел; починал през 690 г. (ДТ*), на около 81 годишна възраст (за това, че др.-бълг. дума житъ, житъ, се използва в наличните текстове със значението “съществува, управлява”, вж. Борис І Михаил*, Именник*);

Следва да се обърне внимание, че именните форми с “а” – Баян (както и Барис*), са погрешни и са получени: 1., от неправилно фонитезиране на записаното на волго-български с арабица име Боян (ﺑﺎﻳﺎﻦ), поради това, че “о” и “а” се изписват с ена и съща буква – “а” (ﺍ) или (ﺎ), означаваща “а”, “д”, “э”, “о”, “ā”, “©”, “ə”, “ж”, “ă”, “ъ” и др. (ПС*); 2., поради руската езикова практика за изговаряне на неудареното “о” като “а”; Бат Боян е правилната форма, спрямо разпространената в общественото пространство русизирана фонетична Бат-Баян (Баян ~ Боян може да се сведе до *-Бъiнъ или Баiън, от Ба*: “върховенствуващ”, т.е. основата е Бат-ба: “Бат - върховния”, а окончанието - “-на, -нъ”, е към цялата дума, срв. Калоян*, и по-точно изписването на Калоянов в “Калоянов-пръстен” /БЪЦ*/). При това в България и до днес се казва Боян* (от Бой*, boi ~ Boian, а не от Бог* ~ Божан, Bojan), крепостта, селището и църквата край Средец* (София) са Бояна и Боянска, и пр.

Всъщност в “Именник на българските канове” този владетел е наречен Безмер*, което предполага, че Бат-Боян е един от епитетите на кана. В историята на Волжка България* “Гази-Барадж тарихи” от първата половина на ХІІІ в. (1229-1246), включена в сборника “Джагфар тарихи” от ХVІІ век (1680 г.), където някои от имената са тюркизирани или заменени с тюркски епитети, се използва само писмената форма “Бат Боян”, макар и във в.-българската русизирана фонетика (Бат Баян). Същевременно обаче, там името Кубрат* (605-665) е в действителната му форма Курбата* или Кур-бат, която съответства на името му Курт*, записано през VІІ век в “Именника*”; името на брат му Шамбат или Самбат* (618-676) е в старинната си форма с “ш” (наред с Шегор*: “вол, крава, едър добитък, антилопа” и пр.); а макар че третия син на Курбат в повечето случаи се споменава с името или епитет Атилькэсэ, конкретно е посочено, че “Атилькэсэ по прозвище [е] Аспарух” (ДТ*, с. 20). Чичото на Курбат – Бат Оркан*, е наричан с близката форма “Бат Юрган” (*Iеркан, Iоркан), а брат му, познат от “Именника” като Гостун* (603-605), е под името Албури*, което може да се изведе от древно-българското Ал*: “среден”, “стоящ в средата”, “посредник” – в синхрон с факта, че е “наместник”, и с посредническата ролята, изпълнявана от Гостун спрямо епохата Ирник* (453-603), а също с това, че бил по-малък брат Бат Оркан и възможно “средния” от синовете на Тубджак* (587-602), както и със събитията, предшестващи възкачването на Кубрат*.

Под въпрос е името на баща на Бат-Оркан* и на Албури* (Гостун*) – Тубджак* (587-602), “управлявал 15 години” (ДТ*), който бил син на Боян-Челебир* (явно Челебир е български сановит епитет, възприет от тюрките за сан или за епитет на такава титла = “царски син” ? или “царстващ княз” ?, или “престолонаследник” ?, което може би понякога се отнася за чужд, не-български и по-конкретно тюркски княз ? - срв., че в българските източници от ХV в. синовете на емир Баязид /1389-1402/ се наричат с епитет към имената им “Челеби” /ББ*/; но срв. бълг. Челобитен, др.-рус. Челобитье, в Новгородска І летопис от 1375 г., Полоцка грамота от 1396 г. и пр.).

Боян Челебир (ок. 565-587) посрещнал идващите през 566 г. в Европа и на запад от Волга авари*, побратимил се с Хакана им, като кръстил на името му сина си (Тубджак), а Аварския хакана взел неговото име – Боян*. Тогава съюзници на българите били сабарите (също сабани*: “чобани*” - т.е. “скотовъдци-номади”, вер. саки*, ирано-езично племе, по-късно тюркизирано, станали един от етническите компоненти на Волжките българи, наричани баджанаци = печенеги* /ДТ*/. Според друго сведение в “Историята” те винаги били в дружески отношения с българите от Дунавска България. Вероятно става въпрос за Сакланите*, които според Римската пътна карта (от ІІ-ІІІ в. и по-късните й преписи и вариянти) са “14 варварски племена”, в “страната България” между Голям Кавказ и Днепър. Към дошлите още заедно с българите през ІІ и І в. пр. Хр. саклани постоянно се включвали нови техни родствени етнически групи, пристигащи от Западна Азия, които с времето, особено след ІІІ в., били вероятно все повече тюркизирани /пехливанизирани/. Всички Саклани* по древна традиция били подвластни на “Царя на българите” (ФА* и др.), което говори, че изглежда те преди всичко са от др.-иранския район на Средна Азия – вж. Древните българи*, Стара Велика България*).

Сабарите или Сабаните* се бояли панически от аварите, но Боян Челебир, който като българин е традиционен повелител на ирано-езичните етноси, каквито са и аварите (ББ*), воювал съвместно с тях както срещу преследващите ги от изток “хазарски тюрки” (ДТ*), така и срещу Византия (“Рум”). Т.е. Боян Челебир следва да е бил владетел още прди 566 г., когато аварите* се появяват на запад от Волга*, което определя неговото царуване поне от 565 г. до 587 г. - възкачването на Тубжак, т.е. към или над 22 години. Авторът на “Историята” от ХІІІ в. Гази-Барадж* – мюсюлманин, апологет на тюркската доктрина на Волжките българи* и владетел на Волжка България* от 1229 до 1246 г., т.е. в тежките години на монголската инвазия на запад, се стреми да изведе Волжко-българската владетелска линия и от вожда на тюрко-хуните Атила* (434-453). Според Гази-Барадж тримата сина на Атила били: “Иллак, Тингиз и Бел-Кермек (Хермех, Ерме ~ Ирми)”.

Атила*, “когото васалните етноси наричали Мышдаулы, умрял при отстъпление в земята на германците (“алеманците”)”, “Иллак паднал в боя, а Тингиз и Бел-Кермек с българите получили право да излязат от лагера (в който се отбранявали; вж. Аспар /2/*, Атила*). Те отишли към  устието на Днепър и по пътя загубили Тингиз, убит из засада от скандинавци (“галиджийци”, което, писано през ХІІІ в., може да се приеме и за Новгородците*, и за дулеби от образуваното в Дулебия* към това време Галичко-Волинското кралство* в ЮИ Полша и СЗ Украина)”. Мястото на заселването на Бел-Кермек и дошлите с него българи било “между устието на Днепър и Крим, където се намирали византийските (“румските”) градове”.  А “от Бел-Кермек тръгнал рода на българските (волжко-българските, източно-българските) царе, които наричали или канове*, или балтавари*, защото думата “балтавар” придобила смисъла “вожд” (ДТ*, с. 14). Според други сведения един Бел, който няма как да се идентифицира точно, заминал за Кушанската държава в З. Азия; обаче следва да се отчете, че в случая единствено Кермек (*Кхермек или *Хермек) може да се сведе до познатото име на Атиловия син Ернах.

Според Гази-Барадж: “след Бел-Кермек, Балтавар на българите бил синът му Джураш Масгут [Масгут се свежда според хрониката към Масагет (вж. Масагети*), каквито са т.н. Сабани* и техня клан Печенеги*, а пък Джураш е областта на Дагестан и Чечено-Ингушетия, т.е. източната част на С. Кавказ (ДТ*)], а след него – [Балтавар станал] сина му Татра*, а после – неговия син Боян-Челебир (ок. 565-687), после – неговия син Тубджак* (587-602), после – неговия старши син Арбуга Юрган (602-603, Бат-Оркан*), а след него – неговия младши брат Албури* (603-605, поч. 618 г., Гостун*)...” (ДТ*, с. 14,15).

Знаем, че Атиловия син Ернах се заселил в Скитя към 455 г., като станал самостоятелен владетел едва след смъртта на единия си брат през 454 г. и бягството на другия си брат през 454 или 455 г. (точно разликата между 453 г. - годината на възкачването на първия владетел от клана Ирник*, и 454 г. - първата година, когато може да се възкачи Ернах, е едно от доказателствата, че българския род няма връзка с хунския, като при това хуните* заварили при идването си в Европа през 375 г. живеещите тук от края на ІІ-І в. пр. Хр. българи). Можем да възстановим времето на властването на Албури (Гостун*) - от  юни 603 до май 605, на Арбуга Юрган (Бат Оркан*) - от края на 602 или началото на слънчевата 603 г. до юни същата година, на Тубджак - от 587 до края на 602, и до някъде на Боян-Челебир - от 565 г. или преди това, до 587 г. Друтите двама - Татра и Джураш Масгуг, разделят времето между смъртта на Бел-Кермек (Ернах) и възкачването на Боян Челебир (565 г. ?), което е в границите между 100 и 70 години.

Така или иначе тези имена са по търсената от Гази-Барадж през ХІІІ в. тюрко-хунска или хонска родова линия на българските владетели (срв. Хони*). Дори по женска родова връзка в това да има частична истина, а владетелите на българите по ред и време на властване да са посочени коректно, то имената им по всяка вероятност са силно тюркизирани и дори променени, и без допълнителни данни за сравнение трудно ще могат да се възстановят (срв. Гостун* е Албури). Въпреки това е ясно, че поне имената от времето на Бат-Оркан* (603), Гостун* (603-605), Кубрат* (605-665), Самбат* (620-675), Бат-Боян (665-690) и Аспарух* (668-699) са еднакви или близки до установените, което предполата, че Бат Боян може да е реален популярен епитет на фиксирания в “Именник на българските канове” български владетел, с име Безмер* (665-690).  

Бат Боян е най-големият син на Кубрат* (605-668), който е роден или, по-вер., става съвладетел на баща си през 625 г. (Аспарух става съвладетел през 638 г.). Той е брат и Бат* (Батко*: “старши”) на Котраг*, Аспарух*, Кубер* и Алцеко*. Титлата Бат* получава най-вер. като старши спрямо другите съвладетели - неговите братя (а възможно и някои негови чичовци, нпр. Самбат* и синовете му, както и спрямо племенниците си). Това означава, че той е управлявал Централна (Черна) България и центъра на войската при сражение. Най-младите братя – Алцек* и Кубер*, напускат пределите на България малко преди смъртта на баща си Кубрат* (март 665) в 662 - 663 г., или непосредствено след това - в 665 г., като водят общо над 70 000 българи (толкова са били само воините ?; Алцеко пристига в Италия единствено “с цялата си войска” наброяваща 30 или 35 хиляди). Т.е. от 665 г. Б.Б. управлява страната с Аспарух - Кан (Кавкан*) на ? лявато крило на държавата и войската, с и Котраг* - Кан на дясното (срв. р. Десна*). Същевременно от 658 г. Самбат* (620-675), брат на Кубрат* и чичо на синовете му, е губернатор на Дулебия* с централен град Бащу* (Киев*) – наричан поне от 378 г. до 620 г. Аскал*.

Според битуващата представа в края на 668 г. (февруари ? 669) в България нахлуват хазарите*. По други сведения тогава властта на Бат-Боян е отхвърлена от Самбат* и Аспарух*, които го блокирали в Крим, като управлявали цялата останала територия на Стара Велика България*, а хазарите навлизат в пределите на България чак през 673 г. (ДТ*). За сега не е известно дали хазарите са главната или само видимата причина за разделянето на страната, но има сведение, че Б.Б. е поел главния удар (след като Аспарух и Самбат били разбити в едно сражение от хазарите). Той разгромил хазарите, а после, въпреки победата си, приел, със своята част от българите, да стане федерат* на Хазарския хакан. В негова власт остават и онези от подчинените на България славянски племена, които са извън ареала на Аспаруховата и Котраговата държави - Северяни и Радимичи (на изток от ср. и горн. течение на Днепар), които, според руските хроники, са данъкоплатци на Батбаянова България* до Х в., или пък отново са станали хазарски данъкоплатци по това време.

За поведението на Б.Б. след 673 г. и отношението му към Аспарух (и Котраг), косвено говори факта, че почти няма сведения за военни действия между т.н. Дунавска България, управлявана от Аспарух, и Хазария до към края на века. Напротив, Аспарух (668-699) се чувствал толкова сигурен за границата на изток (която от 673 г. най-вер. минавала по Днепър в долното му течение, а на изток от Днепър, включвайки гроба на Кубрат /Полтавска обл./, вер. най-късно след смъртта на Бат Боян през 690 г.), че държал войските си на юг - в Мизия, и насочвал ударната си мощ срещу Византийската империя. Едва към края на живота си, вер. след смъртта на Бат Боян, Аспарух започнал да воюва на изток, където загинал и бил погребан източно от Днепър, в близост до Кримския провлак, в района на дн. град Запорожие; вж Стара Велика България*, Кубрат*, Батбаянова България*, Волжка България*, Вардарска (Куберова) България*, Черна България*, Хазария*, Варвари*, Славяни*, а също Батбаян* и Безмер*;

БАТБАЯН – Бат Боян*; така е наречен в хрониките Безмер*, най-вер. заради старшинството си като най-голям син на кана Кубрат* (605-665) и негов съвладетел от 625 г. Водените от Б. българи се наричат ЧЕРНИ* (висши) и “вътрешни”. Б. в Приазовието с клана си след настъпването на Хазарите* в 668 или 673 г., а боилите му се включват в хазарската аристокрарация, като запазват административната сруктура, целокупността на страната и пр. Това дава отговор за “татарските” и “кримско-татарските” думи, които влизат в руския ез. откъм Крим* (само от там ли? - вж Стара Велика България*) и запазването на много топоними от български произход в дн. Ю. Русия и Ю. Украина. Вероятно наследник на Б. е рода ЦУЛО*, от кйто е Георги ЦУЛО* (Чуло) - управител на Крим към 1016 г. и висш византийски служител с отговорни мисии и собствени печати. Има множество данни, че връзката между кримско-азовските българи и (Дунавска) България е продължила със столетия. Приема се, че т.н име Б. съдържа титлата му Бат* (Бата*) - старши (бат-ко). Името се свежда към БА(Л)А/НА ~ Баилан (Боила - Бъила) ~ БАЙАН (Байана, Бъйана): “главен, господар” или по-точно Батбаян ~ Батбоян “главен боил*”, “старшо-боилан”, а не името Баян – Боян* или Буян*, независимо, че вер. те също са сродни с Боила* - Бъила - Бъйла - Била* (Бил*). Тогава пълната форма на титлата с името му ще да са *Батбъiiанъ Безмеръ; вж. Бат Боян*, Безмер*, Аспарух*, Кубер*, Котраг*, Алцеко*, Кубрат*, Стара Велика България*, Хазари*, Каганат* и пр.,

БАТБОЯНОВА БЪЛГАРИЯ – формално това е Стара Велика България*, която след смъртта на Кубрат* (605-665) в 665 г., е под управлението на Батбаян* или Бат Боян* - наричан и Безмер* (665-690). През 668 г. Самбат* (618-676), подкрепен от Аспарух* (665-699), оставят Бат Боян да управлява само в Крим* и близките му прилежащи територии по река Кубан* и река Кара-чай*. След нашествието на Хазарите* през 673 г. в управляваната от Аспарух област мужду Каспийско море*, Дон* и Източен Кавказ до района на Дербент* (завладян през 652 г. от арабо-персийците), Бат Боян влиза в уния с нашествениците, и неговото новоутвърдено с договор княжество, включващо Крим* и поречието на Кубан*, също следва да носи нарицателното Батбоянова България. Някои факти, изложени от Гази-Барадж* (1229-1246, ДТ*), дават основание да се предположи, че след смъртта на Самбат* (618-676) Бат Боян-Безмер си е възвърнал отново властта над Бащу* (Самбатис*, Киев*) - столицата на Стара Велика България*, който владял до смъртта си в 690 г. (вж. Възнесенка*).

Датата “година Верени*” (= 668 г.), месец Алем* (= февруари-март 669 г.) е свързана с възцаряването на Аспарух* (638-699) като самостоятелен или като велик кан, и отхвърлянето на върховенството на Бат Боян* (Безмер*). Но под името Б.Б. се разбира и онази българска държавна структура, която след 673 г. остава под управлението на Батбаян* като федеративна автономия в състава на Хазария* и се явява успоредно с Аспарухова България* (от 668 г.), Котрагова България* (от 668 г.), Куберова България* (от 679-80 г. в Долната земя охридска*, която вероятно е част от Аспарухова България), а също с Алцекова България* (от 663 или от 665/6 г.) в Ю. Италия, с Панонска България*, Кавказка България (Хонджак*, Балкария* и княжеството Бурджан* в Зап. Кавказ и още едно по р. Кара-чай: “Запад-река”), както и с няколко автономни български княжества в М. Азия и Армения (според П. Голийски тези български княжества в Армения са поне 7).

Вероятно, пряко или косвено, на мястото на Батбаянова България през Х в. се появява т.н. Черна България /2/*, наричана от Константин VІІ Багренородни (913-959) “българска държава”, която може да се свърже и с държавата на Половците*, известна от руските хроники. Всъщност с името Кара-Булгар*: “Западна България”, чието название погрешно превеждат през тюркския език като Черна България, се споменават две и дори три успоредно съществуващи области с княжески тронове (корони), които са съседни една на друга и се намират в земите от Волга до Днепър и от Азовско море до поречието на Ока*. Първата от тези области има столици Караджар* (дн. Чернигов*) и Батавил* (дн. Путивъл*), втората – Балтавар* (дн. Полтава*), който е главен град на българите Половци*, заедно с град Харка* (дн. Харков), третата е със столица Курск*, където от 912 до 921 г. управлявал Игор или в.-бълг. Угър-Лъчин*, преди да стане едноличен управител на Киев от 921 до към края на 944 г.; вж. Черна България /2/*, Половци*, Волжка България*, Цуло*, Отвъддунавските земи* (Отвъддунавските територии*), І. Защо и как*, Бат Боян*, Батбаян*, Безмер* и пр.;

БАТБОЯНОВИ БЪЛГАРИ – жителите на Батбаянова България*, които след разделянето на Стара Велика България* в 668 г. и настъплението на Хазарите* през 673 г., не се изтеглили на запад заедно с Аспарух* (668-699) или на север с Котраг* (668-?), а останали в старите си земи под управлението на Бат Боян* (Батбаян*);

БЕЗМЕР –  Батбаян* (вж) или Бат Боян* (вж), най-големият син на Кан Кубрат* (605-665), който става Кана на България (665-668) след смъртта на баща си в “Шегоръ Вечемъ”, т.е. в година Шегор* = 665 г., месец Вечем* = ІІІ-ти месец = месец Май (защото българската календарна година започва от 1 март, което се чества с празника на Мартеницата* до ден днешен, и само от българите в Европа); срв. възможният превод на Безмер като “извънреден, не по мярка; не на място; не по ред; не по право”, като се знае, че той оглавявал само една от частите на държавата, а не и цялата страна, и именно срещу претенциите му да е единствен владетел се възпротивили Самбат* и Аспарух* (срв. рус. Непомерно: “извънредно”);

Безмер - Бат Боян, управлява самостоятелно като Върховен кан на всички българи до отделянето на Аспарух* (668-699) във “Верени Алем” = 669 г., месец февруари [Алем* е ХІІІ-ти междинен месец, прибавян в края на всяка високосна година от Древнобългарския календар*. Древнобългарската календарна година е приблизително от 1 март до 28-29 февруари на следващата слънчева година. А слънчевата година е от 20-24 декември - зимното слънцестоене (21-22 дек.), до следващия 24 декември - т.е. до Коледа*, като е близко до днешната календарна година, започваща от 1 януари и свършваща на 31 декември. Т.е. Аспарух е поел властта в края на месец февруари на 669 година, но и в началото на новата календарна година]. Пълният текст в Именник на българските канове* за възкачването на Б. е: “Безмеръ Г. летъ. а родъ емоу Доуло, а летъ семоу Шегоръ Вечемъ” [“Безмер – 3 (4) лета. А родът му Дуло, а годината тука (негова) – Шегор, (месец) Вечем”].

След разделянето си с Аспарух, Б. с българите, които управлява, остава в състава на Каганата*, създаден от Хазарите* през 673 г. Т.н. Батбаянова България*, известна по-късно и като Черна България*, била с автономно управление в пределите на Хазарския каганат*, а Б. имал статут на автономен владетел или, по-вер. от гледна точка на системата в Хазария, на Федерат* (аналогично е положението на Кана на Волжка България* в края на ІХ и началото на Х в., ФА*); вж. Батбаян*, Бат Боян*, Волжка България*, Стара Велика България*;

Втората част на името Б. съдържа под формата на окончание термина Мир*, който се вижда в Омуртаг*, Маламир*, Омир Пресиян*. Първата част Без- най-вер. е производно от Бал* ~ Бел*, като оконч. “-Л” (-ла) е заместено със “Ж”~ “З”, което е аналогично с “Г” (-Га*; срв. Бог*, др.-бълг. Бага), със “Ш” ~ “С” (срв. Сама* ~ Саса*) и пр., срв. Бес*. За това, че името Безмер е производно от др.-българското име Бес*, говори използването на променливо окончание в българските имена - срв. Балса*, Балза*, Балша*, а също и окончанието “-ра” - срв. Бес ~ Бесара ~ Бесараба*, Чакар ~ Чакарар (ПД*) и пр. Тук обаче по-вер. е наставката Мир*, а не предполагаемата възходяща Бес ~ *Безма ~ Безмера, което се потвърждава и от формата Безмеръ; В т.с. Безмер е синоним на Батбаян*, подобно на Оркан* и Арбуга. Представката-корен на името Без- е еднаква с Бес* - елинизираната форма на името на Кана на Бактрия* и фактически последен Цар на Персия, след като водената от него опозиционна група отстранила Дарий ІІІ през 331 (330?) г. пр. Хр. В това се вижда не само една именна традиция, а пряката родова връзка между царете на Бактрия* - Балкхара и царете на Стара Велика България*, която ясно се проследява и до представения от Фружин* герб на Вселенския събор в Констанц от 1414-1418 г.; вж. Древните българи*; вж Бат*, Баян*, Батбаян*, Кубрат*, Аспарух*, Котраг*, Алцеко*, Кубер*, Стара Велика България*, Хазари*, Черна България*, Батбаянова България*, Дуло*, Цуло* и пр.;