Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
27.03.2020 01:10 - 3. Кан Аспарух - Възнесенка, Възнесение
Автор: dichodichev1 Категория: История   
Прочетен: 993 Коментари: 4 Гласове:
0

Последна промяна: 27.03.2020 01:11

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
ВЪЗНЕСЕНИЕ (1) – др.-бълг. и ст.-бълг. възнесени¬: “възнесение, възнасяне на Небето (или в Долната земя при безсмъртните герои и предци, смятани за божества и покровители на дома, селището и Българската държава)”, прен. “високомерие”, от Неса*, Неса се, вж. Нося*, Нося се; ст.-бълг. възнести: “вдигна нагоре, издигна, повдигна; възнеса се на небето; издигна се, въздигна се; отида, премина напред”, срв. ст.-бълг. възнисти: “набода, надяна, нанижа”, което е от Нижа*;

ВЪЗНЕСЕНИЕ (2) – Възнесенка*;

ВЪЗНЕСЕНКАВъзнесение*, старо българско укрепление и селище, и средновековно мемориално българско гробище в района на Долни Днепър; рус., укр. Вознесенка: “Възнесенка”, което е умалително и битовизирано нарицателно в звателна и винителна форма от първоначалното Възнесение*; др.-бълг., ст.-бълг. Въґнεсενи¬ (699 г.), ново-рус. Вознесенка*, късно-българо-украински *Възнесенка или *Възнесенско, *Възнесеново, бълг. Възнесение*;

Селището В. се намира в днешна Ю. Украина* край долни Днепър*, някога не много далеч от град Запорожие*, чийто квартал е днес; името В. е явно от др.-българското и ст.-българското име същ. Възнесение* и е препредавано през българо-кримски и българо-украински, докато стигнало през ХVІІІ век в ср.-руски и ново-руски до нарицателното умал. ж.р. Вознесенка* (Възнесенка*): “място, на което (някога) се е извършвало възнесение”, което може да се използва единствено от хора, нямащи връзка с първоначалното събитие и пряк наследствен спомен за него, но пък същото говори, че краймогилно селище е възникнало още през 699 г. [за сравнение, село Кур-град* или Курт-град* – рус. Курт-город, при Мала Прищипина* - рус. Малая Перещепина (фонет. Малая Перешчепина), на около 30 км от Полтава*, е възникнало край гроба на Бат-Оркан* още през 641-645 г., при който често е обичал да ходи Кубрат* или Курт* и където през 665 г. той също бил погребан; обаче новозаселилите се там векове по-късно украинци и руснаци, които запазили по наследство от първозаселниците-българи името на селището, разбрали за неговата древност едва в началото на ХХ век, когато по случайност са открити погребалните съкровища на двамата български канове];

Селото Възнесенка* (срв. рус. Вознесенск – град на р. Ю. Буг*) днес е квартал на град Запорожие* (рус. Запорожье, Zaporozhie, укр. Zaporizhizhiya); във Вознесенка е открит гробът и некрополните съкровища-дарове на Аспарух* (668-699) и на още няколко български велможи, вероятно загинали едновременно с него в битка; от др.-бълг. и ст.-бълг. възнести с­: “възнеса се, въздитна се, въздигна се на Небето; отида, премина наприд (във времето и позицията си)” и възносити (с­): “възнасям се, възносям се” (СС*), прен. “спя*, сън*, сънувам”, също възнесени¬: “възнесение, възнасяне на небето” (респективно – възнасяне в Подземното царство или Долната земя, където са сенките на героите и предците), откъдето и името на селището Въґνεсενи¬ или *Въґнесеньęа;

Гробните могили (вж. могила*, рус. курган – от бълг. Кур*, срв. Курт-град*, Кур-град*), които били около 50 на брой, са разкрити и проучени от археологическа експериция, водена от В. А. Гринченко (по-късно заточен в Сибир, както и други членове на научната му група). Това е станало през 30-те години на ХХ в., по времето на едноличната диктатура на циника-убиец и човекомразец Сталин (1919-1953) в Болшевишка Русия (1917-1991), във връзка с началото на строителството на металургичния свръх-комбинат “Днепрогес”. Според изводите на А. Гринченко в могилите са погребани владетел и негови военачалници и аристократи (явно към 50 на брой), които са починали едновременно, най-вероятно по време на сражение (БЪЛ*). Според изключителното множество на златни, сребърни и луксозни ритуални предмети, намерени в гробовете, включително златен лъв* – символ на България и на Митра* (вж. Мадарски конник*), и анаграмата “Еспор” (Аспар/ух, Есперих*) върху гърдите на сребърен Орел* – убиващ змия, това погребение е на Българския кан Аспарух* (668-699) и някои от висшите му аристократи-военачалници (вж. Орелът на Аспарух*; вж. Тубджак*, Бат Оркан*, Гостун*, Кубрат*).

От фактите се вижда, че това ритуално тържествено погребение, което е изпълнено няколко дни след даденото сражение (нпр. Калоян* в 1207 г. е погребан в Търново*, след като починал при Солун*, по същият традиционен тържествен начин поне 7-12 дни след смъртта си), е станало в напълно спокойна социална и политическа среда, когато врагът е всецяло неутрализиран, а погребалния ритуал е продължил поне 5-10 дни, с участие на множество българи, свикани на тържествен събор. Тоест, това станало не само в присъствието на войската, а и на велможите, които са поели властта след загиването на Върховния кан Аспарух. Явно участвал и новият Кана-Субиги* - за когото със сигурност знаем, че е Тервел* (669-720).

Изводът е, че сраженията, в които загинали Аспарух* и доста от военните му велможи, участващи в битката, е че тя е била изключително важна – и затова толкова кървава, и е завършила, ако не с категорична победа за България, то поне с прогонването на противника от земите ни. Враговете без съмнение са хазарите* и васалните им войски, главно тюркски, водени от “зловредният син на Калга” (ДТ*, с. 22) – Хазарския хакан Айбат (690-698/699), който видимо е убит в същото сражение (Ай-бат е българската форма на името на Хазарския хакан, като титлата бат*, с която българите го “удостояват”, показва че те го смятат за по-нисш от кан*, тоест от Аспарух*; важно обстоятелство е че Ай-бат е син на Хазарския хакан Калга /?-673/, който е убит от Българския кан Кумък* - внука на Бат-Оркан*, още в първото нахлуване на хазарите на запад от Волга през 673 г.). Най-вероятно хазарите на Ай-бат са подкрепени с византийски пари и византийски войски от района на Крим* (Тавроскития) и Константинопол, и са понесли много по-големи загуби от Аспаруховите воини, а това, че тогава – в сражението през 698-699 г., не бил убит и Византийския император Юстиниан ІІ (685-695 и 705-711), се дължи единствено на факта, че той не е участвал там лично (вж. Тервел*).

Битката между българи и хазари през 698-699 г. се е сътояла най-велоятно в района на Крим* и прилежащите му територии, при опит на хазарите да ги превземат, нахлувайки на запад от граничната река Дон*. Вероятно Хазарския хакан считал земите на починалия в 690 г. Бат Боян* (665-690) за свои по някакво право, измислено от самия него. Всъщност за завоевателното им настъпление на запад бил нужен само какъвто и да е повод, без значение дали е действителен, а пък същинската причина вероятно била активирана и с византийски пари. Обаче при инвазията на Хазарския хакан Ай-бат на запад от Дон, срещу Аспаруховите войски не са участвали българи, защото воюването на българи срещу българи е строго забранено още от Кубрат* (605-665).

Важни елементи са, че Бат Боян* или Безмер* е починал през 690 г., а именно тогава на Хазарския престол, през същата 690 г., се е възкачил Ай-бат /2/* – наследник на Калга (?-673), който не се ползва от подкрепата на привържениците на съюза между Бат-Боян* и Хазарски хакан Кабан (673-690) – съюз, който видимо почивал на родствени връзки между Българския династически род на Бат-Боян и този на Кабан, през Кабановия баща – Хазарския хакан Урус І (родството, което категорично е подчертано чрез имената-епитети Урус, Кук-Куян и така нататък по веригата на преките им наследници, най-вероятно е по женска линия, през майката на Урус І). Но след сраженията от 698-699 г., в които са убити стоящите един срещу друг Аспарух* и Ай-бат, на престола на Хазария* (673-969) се възкачва угодния по това време за българите Кук-Куян (699-745), който е син на съюзника на Бат Боян* - Хазарския хакан Кабан (673-690), станал след 675-679 г. вероятно съюзник и на Аспарух*.

Тези ключови събития са разказани от Гази-Барадж* (1229-1246), независимо че той по ред причини избягва да говори за Аспарух* (668-699), който по това време бил “отишъл в Искандеровите планини” (Искандър* е Александър ІІІ Македонски /336-323 г. пр. Хр./, тоест става дума за Македонските планини – Балкана, Родопите, Рила, Пирин и пр.) и там “създал свое царство, наричайки го Бурджан* (България)”. След този акт на Аспарух историкът игнорира прякото му участие в случилото се около Хазария.

Та Гази Барадж ни съобщава, под формата на малко приказен разказ за опитите на Ай-бат да си вземе втора съпруга – също авторово средство да се избегне прякото описание на същината на ставащото – че след като в 690 г. “дошла от [град] Киев* (Самбатис*, Бащу*) вест за кончината на Бат Боян (това не означава непременно, че столица на Бат Боян е Киев и той резидирал там), [Хазарския хакан] Кабан на мига се сринал и скоро умрял от разстройство. На власт дошъл зловредният син на Калга (?-673) – Айбат (вж. Ай-бат /2/*). Неговата жена била една яхудка (иудейка) от Бухара, но тя била истинско страшилище, и затова той решил да се ожени за красивата дъщеря на Бека (Княза) на кашеките”.

Кашеки, др.-рус. касоги (ПВ*, 2), са адигите – абхази, адигейци, кабардинци, черкеси, а също и апасите (абхазците). Обаче този брак се провалил, а набедената за невеста княгиня се самоубила, за да не стане съпруга на Ай-бат. Тогава погледът на Хазарския хакан Ай-бат се насочил към “Грузинската княгиня”, за която изпратил сина на Бат Боян* (665-690) – Балтаварът* Бат-Тимер, носещ прозвището Джураш (690-698; Джураш или Сураш е: 1., Дагестан и Вайнахстан – Чечено-Ингушетия; 2., Източната част на Северен Кавказ и Източната част на Голям Кавказ с Азърбайджан; всъщност това са земите, които до нахлуването на хазарите през 673 г. били управлявани от Аспарух* - още една причина, поради която Гази-Барадж не желае да обвързва Аспарух с тези събития).

Балтаварът успял, с помощта на тамошните хони* (българи, вероятно днешните Осетинци*, Кара-чайци и Балкарци; вж. карта: “Кавказки регион”; те не били под управлението на Кумък*), живеещи в автономното княжество Хонджак (Осетия и Балкария), да разбие Грузинския княз и да хване в плен неговата дъщеря. Но по обратния път, вече синът на Княза [на Грузия] – Джухман, нападнал българите из засада, опитвайки се да освободи сестра си. Той успял да стигне до колата на княгинятя и да я вземе със себе си. Нашите [българи], обаче, успели да пребият грузинците и да настигнат бегълците. Тогава Джухман хванал сабята и посякъл сестра си, за да избегне тя позора на плена. Бат-Тимер (690-698) го хванал и го довел при Хакана [Ай-бат] с думите: “Аз направих всичко, за да изпълня своето обещание (дадената дума), но ето, нейния брат ми попречи”. Ай-бат изпаднал в ярост и, струпвайки върху Балтавара [Бат-Тимер] вината за гибелта на принцесата, заповядял на своите слуги да убият балтавара направо в шатрата си. В действителност пък Хаканът убил Бат-Тимер с надеждата да присвои взетата от него в Грузия плячка и внезапно да завладее Кара-Булгар*.

(Коя обаче е тази Кара-Булгар., която искал да завладее Ай-бат? При договорът на Бат Боян със Самбат* и Аспарух*, сключен към края на 673 г., земите на запад от Днепър оставали за Самбат и Аспарух, а на изток от него – за Бат-Боян; и двете територии се наричали Кара-Булгар: “Западна България” – източната по традицията от ІІ в. пр. Хр. до тогава, а западната – защото била “западна” спрямо източната и същевременно като част от цялата Кара-Булгар, носеща и името Велика България, а по-късно и Стара Велика България*. Възможно е главният град-крепост Киев* или Самбатис*, който е на запад от Днепър, след смъртта на Самбат* в 675-676 г. да е бил отстъпен временно от Аспарух на Бат-Боян до смъртта му в 690 г., но няма индикации той да е останал под властта на Бат-Бояновия син Бат-Тимер. По-скоро земите на изток от Днепър – с Харков*, Полтава* и другите градове и земи до река Дон*, да са наследени по традиционното братово право от Аспарух, докато Бат-Тимер, както е описано, живеел като автономен федерат* на Хазарския хакан. Обаче след като убил Бат-Тимер, Хазарският хакан Ай-бат решил, че има права върху бащиното наследството на Бат-Тимер и сили да го завладее. Тези сили видимо били съсредоточени на изходните позиции за инвазия на запад от долен Дон още по времето, когато Бат-Бояновия син бил на военната си експедиция в Грузия. При това Бат-Тимер е изпратен в Грузинските предели не за какво да е, а за една полу фантасмагористично-приказна, полу трагикомично-налудничева мисия – да плени, ни повече ни по-малко, самата Грузинска принцеса-девица, като изглежда се очаквало той още там да бъде убит в тесните и опасни клисури на Кавказ от свирепите грузини-планинци, развързвайки по този начин ръцете на Хазарския хакан за инвазия на запад. А пък месец-два след отпътуването на Българския каназ за Грузия подлият Хазарски хакан чакал само едно съобщение, потвърждаващо смъртта на Бат-Тимер, за да започне нахлуването. Но, както ще видим по-долу в хроникалния текст, българите и Аспарух* били наясно с ходовете на Ай-бат и “били на щрек”).

Тълпа тюрки се нахвърлила след това злодеяние (убийството на Бат-Тимер) върху кара-българите, но нашите били на щрек и в отговор преобърнали Хаканската столица нагоре с дъното. При това от зандана бил освободен сина на Кабан (673-690) – Кук-Куян, който на мига се провъзгласил за Хакан [на Хазария] (699-745) и довършил чичо си [Ай-бат]. Синът на Бат-Тимер – Сулаби* (699-727), който възглавил кара-българите (! а не Кара-Булгар*), бил удостоен с честта да присъства при затягането на въженцето на шията на новия Хакан (ритуално душене с въже при встъпване на владетелския трон у хазарите-тюрки, при което, поради спиране на притока на кислород в мозъка, душеният има видения; това е едно от многото категорични доказателства, че българите не са тюрки) и съобщил на всички за разрешението на Тангра* за негово 45-годишно царстване. А [Грузинският княз] Джухман в тази суматоха избягал при сакланите* (източните саклани в пределите на Хазария), а от тях се промъкнал в Грузия…

Сулаби*, за разлика от баща си, недолюбвал войните и всячески се стараел да ги избягва. Затова пък Балтаварът* охотно се занимавал с делата на търговията и направил оживени сухопътните и водните пътища, отиващи в Авария*, Прибалтика (Артан), Византия (Рум), Крим*, Сэбэр (Себери*: “угри, маджари”, живеят в Сибир* - в Седморечието*, а също и поречието на р. Десна*, т.н. рус. Северяни) и Кашек (Кашеки: “абхази, адигейци, кабардинци, черкеси”, както и апаси: “абхазци”, тоест Източен Кавказ). Най-добрата част от ульчийците (славяни*, рус. уличи) той отделил от останалите игенчеи (най-нисък ранг население) и, повелявайки им да носят повинност по изработването на [плавателни] съдове, ги назначил за субашии (по-висок ранг население от игенчеите). Той също устроил 10 съборни области (тарканства, войводства, губернии, области), и сам охотно ги обикалял, избирайки боляри за техни таркани* и събирайки данъците от кожи и продукти.

Обаче, когато [Хазарския хакан] Кук-Куян му съобщил за това, че Грузинския княз започнал да притиска Хонджак* в отговор на помощта на хоните към своите събратя (при нахлуването на Бат-Тимер в Грузия), Балтаварът излязал на поход. Нашите лесно разбили нестройните в боя грузинци и отново хванали [Грузинския княз] Джухман. Но неговия белобрад баща изненадващо се явил в българския лагер и предложил на Сулаби да вземе него в плен, в замяна на свободата на сина му. Поразен от такава силна родителска любов, Сулаби не само дарил свободата и на бащата, и на сина, и се побратимил с Джухман и взел неговото име. Зарадваният Грузински княз дал дума да не притеснява Хонджак* (Осетия) и да плати на Хакана [на Хазария] данък, и Сулаби с леко сърце се отправил у дома…

Сулаби* управлявал 27 лета и умрял в 727 година, оставяйки властта на своя син от аварка Авар (Севар*, 727-759/760). … ” (ДТ*, с. 22-24);

От други източници знаем факти, които видимо са пропуснати от Гази Барадж* в неговото хроникално повествование, което е насочено изключително към Волжка България*, затова нека да ги допълним. Ще започнем от страните, до които синът-наследник на Бат-Тимер – Сулаби, осигурил оживенисухопътни и водни търговски пътища”. Така ще определим относителното положение на онази управлявана от Бат-Тимер и Сулаби област-княжество (по-скоро принципат по вътрешна уредба), наричана Кара-Булгар, която Хазарския хакан Ай-бат* (690-698) искал да завладее през 698 година. А това са споменатите в текста Авария*, Прибалтика, Византия, Крим, Себер* и Кашек.

Прибалтика – в.-бълг. Артан, приблизително от това време и под името Esth-land, е показана в съответните си граници в приложената карта 053), 751-911 г., България по време на Каролингите (вж).

Кашек – земите на кашеките (др.-рус. касоги, ПВ* - 2), е източната част на Северен Кавказ, включително Кабардиния и Игушетия, а към тези територии трябва да се прибави граничещото с тях автономното българско (хонско) княжество Хонджак* – земите на Осетинците и Балкарците, както и Грузия, която е самостоятелна величина.

Себер (волго-бълг.-рус. Сэбэр), тоест земите на т.н. Себери*, които към 600-700 г. било Седморечието* - района между Ишим (приток на долен Иртиш*), и на запад до Урал и р. Бела*, чийто приблизителен център бил река Тобол*. Към Себер следва да се включи и района Башкортия*. Обаче дори и да се прибави Башкирия* - образувана като отделно княжество чак откъм 895-900 г., пътищата до тези Себерски територии отново не биха могли да бъдат подържани от Сулаби*. Защото между тези Себери и личните владения на Бат-Терек и Сулаби стоял центъра на същинска Хазария*, която контролирала най-общо земите откъм долен Дон (но без да стига до река Дон, защото строят доста по-късно крепостта Саркел*), на изток до реките Урал и Емба, с долната част на Волга* и северния район на Каспийско море*.

Обаче Сулаби имал пряка пътна връзка с един по-късен район на Себерите, наричани от руснаците Северяни (ПВ*), който бил добре известен на Гази-Барадж* (1229-1246) и се простирал на запад от Волга – от Донец* (рус. Северский Донец) до река Десна* (в.-бълг. Сэбэр-су: “Себер-река”). Тоест, тук става дума за водния път по Донец и по Дон, а от среден Дон лодките се пренасят във Волга*, откъдето по средна Волга и по Кара-Идел* (“Западен Път” – Волга от Кама до изворите) се стига до земите на т.н. Артан – както на в.-бълг. се нарича Прибалтика.

Самата Хазария* (673-969) не се споменава в пътните дистинации, но пък достатъчно ясно е казано, че Сулаби по това време е неин федерат*, макар и автономен, но изпращан от Хазарския хакан Кук-Куян да изпълнява военна мисия в Кавказ срещу Грузия. Същевременно, докато изброените области – Прибалтика, Кашек, Себер и пр., били извън границите на феода на Сулаби, то земите на Сулаби и Хазария се представят, макар и индиректно, в единство, като едно цяло.

Под Византия (в.-бълг. Рум: “Рим”, вж. Волгобългарският език*) следва да се разбират главно византийските земи в Крим* и Византийската столица, тоест пътят покрай северния и западния бряг на Черно море* до Константинопол, който е описан частично от Константин VІІ Багренородни (913/944-959, род. 905 г.); отиването с лодки-ладии от Киев* или от долни Дон и Хазария покрай Черноморския бряг и през крайбрежието на Аспарухова България (поне от Днепър до село Влас /2/*, което е под властта на т.н. Севери* и княза им Славун* /? - ок. 764/), та до Константинопол, заедно с престоя там за извършването на търговската дейност, и връщането обратно по същият път, отнемали целият пролетно-есенен период (вж. Борис /5/*).

Тези дълги и важни за търговията водни пътища – по Донец*, Дон*, Средна и Горна Волга (Кара-Идел*), по Кама* (Ак-Идел*) и по Черноморското крайбрежие до Константинопол, дават отговор на въпроса защо инициативният Сулаби* накарал отбрана част от славяните (в.-бълг. ульчийци, рус. уличи), които били под властта му, да правят плавателни съдове, като за целта ги издигнал в по-висок социален ранг, за да бъдат освободени от някои данъци и задължения. Ладиите, които правели славяните, са описани от Константин Багренородни (913-959) като “еднодръвки”, имащи гребла и мачти с платна, и можещи да се използват само един пролетно-есенен сезон, а др.-руските източници съобщават, че побирали по 40 гребци (ПВ*, 907 г.), тоест по 20 на всеки борд (всъщност това се отнася до “2 000-те” кораба на Киевския войвода - скандинавеца Олег* /882-922/, които са варяжки и се ползвали от варяги*, а не били на славяно-руснаци).

Не е изключено в тогавашните древни и девствени гори да е имало достатъчно стари и големи дървета, които да позволявали на славяните да изработват по-големи съдове – за до 10-15 човека. Факт е обаче, че поне до ХІІ-ХІV век данните категорично сочат, че славяните* правели еднодръвки и не можели да строят кораби, каквито изработвали българите (ФА*), скандинавците (руси*, варяги*) и хазарите (хазарските кораби по Волга се различавали много от българските /ФА*/, което подсказва, че вероятно хазарите ги купували от Хорезъм, или наемали хорезъмски и други външни майстори за строеж на кораби); ладиите-кораби, които се представят за киевско-руски в руската историография и в романтично-историческата сфера на руското изкуство до ХХ век за периода на Киевска Рус (Х-ХІІІ в.), са всъщност скандинавски, варяжки*, викингски (по лъжливата теза, вградена в руско-славянската националистична идеологическа доктрина, че Киевската династия е от Рюрик и е скандинавска). Всъщност чак при Иван ІV Грозни (1533-1584, род. 1530) има руска флота от кораби*, понеже след 1580 г. той искал да се жени за Английска принцеса и активирал презморските дипломатически и търговски връзки с Британия (открит е неидентифициран потънал кораб от последната трета на ХVІ в. по морския път между Англия и Новгород* с луксозни стоки, идващи от Московска Рус), но такава корабна флотилия вероятно е започнала да се изгражда от Московия* още по времето на Иван ІІІ (1464-1505), след неговата женитба за Зоя-София Асенина* през 1472 г.;

Крим*; прави впечатление, че освен Византия, имаща владения в Крим*, е споменат отделно и в случая видимо повторно Крим*, което само по себе си противопоставя “византийския Крим” на “другия”, не-византийски Крим. От текста е ясно със сигурност само едно – че Крим не влизал във владенията на Сулаби* (699-727), а значи вероятно и на баща му Бат Терек - Джураш (690-698). Знаем, обаче, че Крим бил владение на Бат-Боян* (665-690) – бащата на Бат-Терек и дядото на Сулаби*, с изключение на няколко седмици или месеци през 673-674 година, когато бил завзет от Самбат* и Аспарух* (ДТ*). За това време се съобщава, че през 673 г. 150-хиляди хазари*, под властта на Калга (?-673), нахлули на запад от реките Урал и Волга, разбили, заради предателството на северо-кавказките тюрки и бягството на чувашите*, излезлите на насреща им войски на Самбат* и Аспарух*, които се оттеглили към Киев*, но на свой ред хазарите били разбити от армията на Бат-Боян* - владеещ към този момент единствено Крим* (и някои близки прилежащи земи). В сражението на Бат Боян с хазарите, станало при река Калка*, “от двете страни паднали [общо] 90 хиляди воини, от които 50 хиляди били хазарите, а Калга бил съсечен от Кумък* [- внука на Бат Оркан* (602-603, †641/645)]”.

След тази кървава победа на Бат Боян* от лятото на 673 г., в която паднали 40-хиляди от воините му (и 50 хиляди от хазарските войски, които още преди битката били омаломощени от сражението със Самбат* и Аспарух* - тоест, вече били по-малко от първоначално нахлулите 150 хиляди), “хазарите мъничко се оттеглили, а когато Бат Боян приближил отново към тях, новият Хакан [на хазарите] Кабан (673-690) – племенник на стария (Калга) – му предложил мир при следните условия: хазарите съхраняват за династията на Бат-Боян Кара-Българската и Булярската (Буляр* - от 38-40 г. до ок. 340 г. това е държавата на Котраги* и Утиги на изток от Волга до река Ишим) части на Саклан* (от река Урал на запад), а за рода на Кумък* - [да съхрани земите на] Бурджан* (Западен Кавказ – с Хонджак* и Балкария*, и областта Кара-чай*), в замяна на което балтаварите* (Бат Боян и Кумък) да се откажат от титлите хакан* (велик кан) и кан* (тоест, да приемат съответно следващите по-ниски степени на сановете – Кан*: “rex”, и Бат*: “принц”, признавайки по този начин на Хазарския владетел Кабан най-висшата титла – Хакан*: “цар, император”), да отстъпят на тюрките (хазарите) Сакланските степи между долни Дон* и [река] Урал, и да дават за външни войни на хазарите част от своите войници или откупващ данък за неучастие в тях (във войните; Хазария* по това време воювала преди всичко с Арабска Персия и с Византия, както и с нахлуващите от изток тюрки-езичници). Кумък се съгласил и отпътувал за своя Бурджан (Зап. Кавказ), а Бат Боян решил да помисли и сключил с хазарите само примирие.

Обаче по обратният път (от делтата на Волга към Крим, вероятно в самия край на 673 г.) той узнал, че в негово отсъствие Самбат и Аспарух са завладели неговия Крим и се придвижват [с войските си] срещу него (тоест, тръгнали от Крим към долна Волга). Хаканът [Бат Боян] изпаднал в неистова ярост, нехарактерна за него. Опиянен от това чувство той се отправил (върнал се при) към Кабан и сключил с него предложения мир. Когато (след съответните преговори) грамотите били скрепени с печатите, Хазарският хакан прегърнал Бат-Боян (Безмер*) и силно трогнат казал: “Ние имаме едни Бог – Небесният, един род (става дума за родството на Кабан с Българския царски род) и [говорим на] един език (политически и морален, а явно и майчин, защото майката на Кабан е от българския царски род Дуло)… Затова аз те считам за свой роднина и брат. Освен това, аз се чувствам твой длъжник, понеже твоите хора убиха ненавистния от мене Калга. Затова аз ще ти помогна да станеш стопанин на твоите собствени (наследствени по право) владения”.

Те заедно се отправили [в началото на 674 г. от делтата на Волга] в [земите на] Кара-Булгар. Когато те били край аула* Харка* (дн. Харков*), Самбат* и Аспарух* излезли от [полуостров] Крим*, от опасения да не се окажат затворени там, и се устремили срещу съюзниците (Бат Боян и Кабан). Когато [двете армии] се сближили (в района на Харков), Бат Боян им предложил без сражение да да му се подчинят. Онези само се посмяли и безгрижно препуснали в бой… Кабан не позволил на Балтавара [Бат Боян] да встъпи в сражение (и без това има закон, забраняващ на българи да воюват с българи, но тук хронистът забравя да го припомни). Хвърляйки срещу метежниците [Самбат и Аспарух] тюркмените (угри* и куг-огузи), той с киргизите (кър-гузи) заобиколил мястото на тяхното стълкновение, ударил ги в тил и постигнал победа. Самбат* и Аспарух* отново се укрили в Киев*. Кабан се опитал да завземе града от ход, но българите на Самбат* под знамето на рода Харка* направили атака и обърнали хазарите в паническо бягство. Тогава Хаканът [Кабан] се оттеглил в Дагестан и Чечено-Ингушетия, и казал на Балтавара: “Устройвай нататък своите дела сам – аз ти помогнах толкова, колкото бях в състояние”.

Бат-Боян встъпил с обсадените [в Киев] в преговори и се договорил с тях за разделянето на Кара-Булгар*. Деснобрежната (западната, спрямо Днепър или Дон) част на страната останала под властта на Самбат и Аспарух, а лявобрежната (на изток от Днепър или Дон) се предоставяла на Балтавара [Бат Боян]… Миролюбивият Бат Боян не правил опити да прогони метежниците от Киев със сила (ако въобще е имал достатъчно ресурси за това, пък и било забранено да воюват българи срещу българи), понеже правилно предполагал, че ако Бог пожелае, то той ще получи това без един изстрел (Самбат* бил вече много възрастен, а при смъртта му братовото право давало предимство на Бат-Боян, който е по-голям от Аспарух, да владее земите на Самбат и столицата им Киев). И действително, след две години (в 676 г.) Самбат умрял, и Аспарух, не чувствайки [в района на Киев] достатъчно поддръжка от сакланите* и анчийците, предпочел да отиде с част от българите и тюркмените в Кашан (Кара-Кашан*, Онгъла*).

А това е извънредно укрепена област, от три страни обкръжена от реките Бурат (Прут*), Сула* (Дунав*) и Аудан-су (Днепър*)”, а от четвъртата – от Улагските планини (Карпатите)… Аспарух прекарал там – в качеството на господар на своите българи, местните улчийци (славяни) и улагците (византийци, християни) – няколко лета в пълна безопасност (до 679 г.). Само враждебните действия срещу него на аварите и съюзените с тях ромеи го заставили да напусне тази област и да отиде в Искандеровите планини (Искандър* е Александър ІІІ Велики /336-323 пр. Хр./, тоест в Македонските планини – Родопите, Рила, Пирин и пр., включително Балканът*, Шар-планина*, Беласица* и пр., в т.ч. Албанските планини, откъдето е рода на Александър ІІІ).” (ДТ*, с. 21-22);

В текстът е дадено достатъчно точно описание на цялата Кара-Булгар*: “Западна България” (т.е. на запад от Партия* или в Западна Партия; = Скития*, = Саклан*), която била разделена между българските владетели Самбат и Аспарух – и от Бат-Боян, през 674 г., и тя отговаря на Стара Велика България* от времето на Кубрат* (605-665), като не трябва от нея да се изключват териториите, завладени от хазарите през 673 година.

Нека обаче не пропускаме и още един детайл – че Гази Барадж* (1229-1246) или неговите по-късни редактори, игнорирайки това поделяне на България между западните владетели Самбат* и Аспарух*, и източния владетел Бат Боян, и напълно забравяйки за Аспарухова България (от 668 г. насетне до ден днешен), ни съобщават, че в западна посока Сулаби* (699-727), в началото на управленската си дейност (от 699 и преди 716 г.), проправил единствено търговския път до Авария* (566-796). Обаче най-късно от 598-623 г. Авария* (Панония, Чехия, Моравия* и може би част от Южна Полша), която стои на запад от Аспарухова България – абсолютен фактор между Егейско море (Бело море*) и Прибалтика (в.-бълг. Артан), е  напълно подчинена на България (от 597-599 на Булгар /4/* и Визант. император Зинон, от 623 до 625 г. на Кубрат* и брат му Самбат*, от 625 до 658 г. на Самбат*, в 658-665 г. на Кубрат* и Самбат, от 665 г. на Самбат*, от 668 г. на Самбат* и Аспарух*, а от 676 г. на Аспарух, който установявайки щаба си в Онгъла* прогонил аварите на запад от Железни врата*). Същевременно се знае, че от 665-667 г. Кубер* живее в Панония, и че:

Те (българите на Кубер* - братът на Аспарух*, и другите водени от него хора) [през 679 г. в Авария*] се вдигнаха и въстанаха, както казахме, срещу Хакана на аварите, така че, когато самият Хакан узна, започна да ги преследва. Те влязоха в 5 или 6 сражения и във всичките той беше победен от тях. Той (Аварският хакан)  удари на бягство с останалата си войска и се оттегли по-навътре в северните места [на Авария]. И тъй, Кубер* премина (през 679 г.) победоносно [през] казаната река Дунав с целия споменат народ, който беше с него, дойде в нашите земи [на юг от Дунав] и завладя (установи се в) Керамийското поле (около Прилеп и Битоля, заедно с Долната земя охридска*, р. Вардар*, Солунско и на юг р. Бистрица /5/*). …”, (“Деянията на Св. Димитър Солунски”, БЪЛ* - с. 55).

Същевременно от текста, стигнал през вековете до нас, се вижда, че след действията му в Грузия, Сулаби* сякаш изчезва. Единственото му споменаване по-късно е само, за да бъде съобщено, че е починал, след като управлявал 27 години и умрял в 727 г., тоест от 699 до 727 година.

Обаче самото име-епитет Сулаби*, което се ползва от хрониста Гази-Барадж*, дава ясен ключ към съдбата на този български кан в годините, които някой старателно е заобиколил или направо премахнал от първоначалния текст. Знаем, че наставката -би, -ба, например в Дулоба*, означава “върховенстащ”, а Сула* е името на река Дунав* (за разлика от Сулу*: “среден Дунав, Подунавие”, където в този период е страната Авария*). Излиза, че Сулаби значи “Върховенстващият на Дунав”, тоест “Върховенстващият в Дунавска България”, и това име-епитет българският кан не е могъл да получи, докато е живял в Кавказ, и то като федерат-съюзник на Хазарския хакан Кук-Куян (699-745). При това знаем, че по някое време той приел като собствено име това на Грузинския княз Джухман (за сравнение, когато Аварския хакан Тубджак* приема още към 563-565 г. българското име Боян*, той не само го носи до края на живота си през 582-584 г., но и само с него е известен във всички византийски и германски извори; вж. Боян /7/*, срв. ОБ* и пр.).

Но в Дунавска или Аспарухова България управлява Тервел* (януари 699-620), който от 705 г. дори е Цезар (Кесар, Първи принц, Съимператор) на Византия (още Бат-Оркан* и Кубрат* са византийски патриции – принцове на Византия, а това предполага, че както Аспарух* е патриций – поне по наследство, така и Тервел* е патриций, което му дало пък формалното право, да бъде издигнат в по-високия Византийски сан). Безспорно е, че Тервел не може да бъде едно и също лице със Сулаби, защото той управлява Аспарухова България от 699 г. и е по-скоро противник на Хазария, а Юстиниян ІІ Риномет (685-695, 705-711) – заточен при хазарите и Хакана им Кук-Куян (699-745), търси именно неговата подкрепа през 704 г. и то давайки му дъщеря си за съпруга (ТИБ*), за да се възцари отново на трона си в Константинопол през 705 година. Пък и няма данни Тервел да е правил военна експедиция до Грузия, за което няма как да не бъде съобщено във Византийските хроники, особено след като е Цезар на Византия и победител над десетки-хилядите араби под стените на Константинопол през 718 година.

Има и други основателни причини и конкретни факти, които категорично разграничават Тервел* от Сулаби*. Например Сулаби е наречен в българския текст от Стената на договорите при Мадарския монник* с името Крумесис, *Крумеса. От друга страна в Именника на българските канове* Тервел е споменат както с името си (Тервелъ), така и с годината и месеца си на възкачване (Текучитем*, месец Твирем*), а и с времето си на царуване (21 или 41 години). Въпреки, че в Именника самото име на Крумес, Крумесий или Сулаби е изчезнало при преписите в периода от VІІ век до ХІХ-ХХ век, обаче в текста са запазени останалите данни: “ ę˜ˇ и и˜ˇ λэтъˇ πξδъ εμą Δąλξˇ ΰ λэъ εμą Δβΰνъ шεхςεμъˇ”, тоест: “… [управлява] 20 и 8 (40 и 20) лета, родът му е Дуло*, а летото [на възкачване] е Дван*, [в месец] Шехтем*”. Годината Дван*: “близнаци”, явно няма нищо общо с Тервеловата година на възкачване Текучитем*: “куче-страж, куче-пазач” или Етх*: “куче”, а при това и месеца при единия е Шехтем*, *Ше’тем – при другия Твирем*, както и годините на властване на Тервел – 21 (или 41), са напълно различни от тези на следващия владетел – 28 (или 40 + 20).

Годината Дван през търсения тук период е 715 г. сл. Хр., която според Древнобългарският календар* е от към 1 март 715 г. до 29 февруари 716 година и е ІХ поредна невисокосна година (близките предходни години Дван са 679, 691, 703, а следващите са 727, 739, 751 и пр.). Във волжко-българската хроника на Гази-Барадж* (1229-1246) времето на управление на Крумеса-Сулаби е отчетено почти по същия начин и точно през същите години – “Сулаби управлява 27 лета и умря в 727 година” (ДТ*, с. 24), тоест той властвал от 699 година, след като Аспарух* превзел столицата на Хазария, след като Кук Куян се обявил за Хазарски хакан и убил Ай-бат* (690-698), и след като отнетите му от Ай-бат права били възстановени от Аспарух или от Тервел – тоест през др.-българския месец Твирем*, съвпадащ с януари 699 г. сл. Хр.

След събитията от 698 г. и началото на 699 г. Сулаби останал под короната на Хазарския хакан Кук Куян, като автономен федерат, защото в тамошните земи бил и пряко подчиненият му народ. Титлата на Сулаби тогава може би била Бат*: “първи принц”, каквато носел и баща му Бат Тимер, или пък след победата на Аспарух над Хазария през зимата на 698-699 г. той възприел титлата Кан* (Rex: “крал”), която му се полагала по наследствено право от дядо му Бат Боян* (665-690); правото на титлата Кан е по силата на договора, сключен от Бат Боян с Хазарския хакан Кабан (673-690) през 673 година, според който, най-вероятно в пряка връзка с феодалния ред и пирамидална сановническа структура в района – от чиято подреденост пряко зависел и мира в зоната, Бат Боян се отказвал от титлата Хакан: “цар*, император” и приемал сана Кан, а Бат-Оркановия внук Кумък се отказвал от ранга си Кан и ставал Бат*: “първи принц, царски принц, ерцхерцог” (в същото време титлата на Хазарския владетел – хакан или каган, означава и е равнозначна на българската Велик кан, Велик господар или Кана Събога /KANA CYBHГН, вж. Сибиги*/: “Кан от Бога”, каквато носели Българските владетели в своето време, започвайки от Авитохол* и стигайки до Кубрат*, Самбат*, Бат Боян* от 665 до 673-674 г., Аспарух*, Тервел* и пр., заменена по-късно с Цар* - не по-малко древна равностойност на титлата, със значение “император”).

Едва в годината Дван* (715 г. сл. Хр.) Българският владетел Тервел повикал Сулаби и го направил свой съвладетел с името Крумеса или Крумесий (Крумесис е гърцизирана форма, изискваща граматично окончание “-ис, -ес, -ης”). Тогава и всички лични земи на Сулаби преминали автоматично на пряко подчинение към короната на България;

Датата на възкачването на Тервел* за върховен владетел на България е единственият достоверен репер за определяне на смъртта на Аспарух* (668-698/699; всъщност Аспарух се обявил за Върховен български кан, в съвладетелство с чичо си Самбат* /618-676/, през месец Алем* на ХІХ високосна 668 г., тоест през февруари-март 668 г., ако Алем е начален месец във високосните години, или в края на февруари-март 669 г., преди началото на българската календарна І високосна 669 г.). Същевременно тя дава някои важни сведения за онази Българо-Хазарска война от 698-699 г., която все още е една енигма за българската историография (ОБ*, ББ*, ИБС*, БИХ* и пр.).

Както се вижда Аспарух починал и Тервел се възкачил през декември 698 г. или януари 699 година, което влиза в пределите на българската 698 г. – от 1 март 698 до 29 февруари 699 г., като отговаря на византийския ХІ индикт – от 1 септември 698 до 31 август 699 година. Войната с Хазария* е станала през зимните месеци, което отговаря на историческите данни, че в земите на Ю. Украина и Ю. Русия битките се водят само през лятото или през зимата (ПВ*, ДТ*, Конст. Багр., ВС*), и на физическите условия – през пролетта и есента пътищата, поради естеството на почвите в района, са трудно проходими и непроходими, а реките са пълноводни и много опасни. По това време периодът е изключително бурен за Източна Европа. Хазарски хакан е Ай-бат* (690-698) и се възкачва Кук-Куян (699-745), след като синът на Бат-Боян – Бат-Тимер (690-698) е убит от Ай-бат и вече внукът на Бат-Боян – Сулаби* (698-727), е автономен федерат на Хазария*. Византийски император е Тиберий ІІІ Апсимар (698-705), който токущо е свалил от трона Леонтий (695-698). Това е най-удобният момент за сваления император Юстиниан ІІ (685-695, 705-711, род. 669 г.) да избяга от скривалището си в град Херсон, чиито жители изглежда искат да го предадат на Тиберий ІІІ, и да се установи в Хазария, където се жени за дъщерята на хакана Кук-Куян.

Аспарух*, след инцидентната война, започната от неразумния и самонадеян младок – 18-19 годишния Юстиниан ІІ (685-695) през 688 г., е отново в мирни отношения с Византия, гарантирани с надлежен договор, който според практиката и традицията бил основан върху българо-византийския мирен договор от началото на септември 680 г. Същевременно българската Балканска южна граница от 679 до 698 г. вече е изключително добре укрепена и дълбоко ешелонирана (ОБ*, ОС*), а самата Византия няма сили да напада България по линията от Македония до Черно море. Но пък има неуспорим повод за война на България срещу Хазария и това е убийството на сина на Бат Боян* – Бат Тимер* (690-698), извършено от Хазарския хакан Ай-бат. При това Аспарух много добре знае за случая със смъртта на дядо му Гостун* (603-605, †618), който е извикан на приятелско посещение от Аварския хакан през 618 г. и подло убит; и как Аспаруховите баща и чичо – Кубрат* (605-665) и Самбат* (618-676), са отговорили на това убийство, като така разпилели и подчинили Авария*, че тя никога не се възстановява до пълното й затриване от Крум Страшни (787-814) и Карл І Велики (764-814) през 796 година. А и след смъртта на Самбат* в 676 г. по наследство Авария останала васална на Аспарух и в пряко негово подчинение.

Според волго-българската хроника на Гази-Барадж* (1229-1246), през 698 г. Хазарският хакан Ай-бат изпратил Бат Тимер-Джураш (или Сураж, от Сур*) в Грузия с налудничева мисия (да отвлече Грузинската принцеса-девица, за да стане съпруга на Ай-бат). Обаче главната причина било желанието на Ай-бат да присвои земите и народа на Бат Тимер. Хазарският хакан явно очаквал още по време на отиването или връщането на Българския кан през тесните, дълбоки и враждебни Кавказки клисури той да бъде убит от жестоко и кръвно обидените грузинци, защото веднага след заминаването му започнал да организира и струпва тюркски войски по границите на земите на Бат Тимер. Но Българският кан се завърнал, макар и само с брата на Грузинската принцеса, който по пътя успял да нападне българския отряд и да убие сестра си, за да не бъде опетнено името й в позорено робство. Ай-бат, който видимо въобще не се интересувал от принцесата, а бил вбесен от факта, че Бат Тимер се завърнал жив и плановете му се провалят, а цялата му подготовка отива на вятъра, използвал за претекст случилото се и заповядал на слугите си да убият Българския кан още на мига в хаканската шатра. Веднага след това наредил да започне нахлуването на струпаните по границите тюркски войски във феода на Бат Тимер.

Аспарух не успял да се намеси веднага, още повече, че експедицията на Бат Тимер продължила няколоко месеца през късната пролет и лятото, прибрал се от Грузия към периода на късното лято, а Ай-бат извършил завоеванията си вече през есента на 698 година. Българският владетел трябвало да се подготви, да препотвърди мира или съюза си с Византия, да разузнае, а накрая и да изчака есенните дъждовни месеци, превръщащи в кални блата специфичната почва на ония земи (погубили и модерната армия на Хитлер през 1941-1943 г.), за да може при стегнатата от студа земя да атакува успешно враговете. От това следва, че Аспарух е можел да започне настъплението си не по-рано от към средата или края на ноември и през декември (Конст. Багр., вж. Борис /5/*).

Благоприятен станал фактът, че Византия била пряко засегната заради владенията си в Крим, от които зависело изхранването на Константинопол със зърно. Наред с това там, в Херсон, се укривал и прекия, пък и опасен претендент за Византийския трон – бившия император Юстиниан ІІ (685-695), позволил си да нападне България и да воюва с Аспарух и с брат му Кубер* през 688 г. (тогава Юстиниан създал отделна военна област по поречието на Струма* /ОБ*/, която давала сигурност на пътната връзка от византийската Сердика /бълг. Средец*, дн. София*/ и Сердикийското поле до Солун* и Беломорието, а същевременно укрепвала западната граница срещу ЮЗ България, къде бил Кубер* и чичовците на Тервел*; ЮЗ България е неразделна част от България и е свързана с нея през земите на запад от Сердикийско-Софийското поле, които включвали и районите на подчинените на Българския кан Сърби*, Босненци, Тимочани* по р. Тимеш*, вер. и на славяните между Тимеш и Тиса, а изглежда и съседите им между Тиса и Дунав; през 688 г. в северните теснини на Струмската клисура Юстиниан заселил българи, вероятно тези на Мавър*, ОБ*).

Сборът от обстоятелствата през втората половина на 698 година превърнало Византийския император Тиберий ІІІ (698-705) в действен съюзник на миролюбивия Българския кан Аспарух, който след 680 г. не е водил нито едно сражение с Византия по своя инициатива, а за похода си срещу България през 688 г. именно Юстиниан ІІ (685-695) е заклеймен във византийските хроники от VІІ-VІІІ в. като “клетвопрестъпник” и “нарушител на договора” между двете страни (ОБ*).

Обаче Хазария съвсем не била за подценяване, защото Хаканът Ай-бат* видимо бил предвидил, че след като откъсне толкова голяма част от българските земи до Днепър и промени по този начин баланса на силите в региона, и същевременно застраши жизнено важните за Константинопол житни райони във и край Крим, срещу него ще излязат и двамата императори – Българският и Византийския. И ако към този момент Византия разполагала повече с флота, отколкото с войски, то Аспарух имал под ръка и армията на васалната му Авария. Имайки предвид дадените обстоятелства, можем да предположим приблизително колко хазарски и тюркски сили свикал под знамената си Ай-бат, при положение, че по време на нахлуването си през 673 г. хазарите имали 150-хилядна орда, а някъде през 822-824 г. срещу Омуртаг* (814-831) излязли при Харков* с повече от 100-хилядна армия (от която 70 хиляди били елитни тежко въоръжени тюркски кинници).

Вероятно първоначално, през есента, български и византийски кораби извършили десант в Крим*, колкото да не позволят на Хазарския хакан да се установи трайно и мащабно на полуострова и да не може той да използва населението във войната срещу враговете си (още от времето на Бат Боян* в Крим, според днешни археологически сведения от 2005-2006 г., живеели “към милион и половина – два милиона души”, българи и вероятно една част български съюзници, в много повече от 300 селища, като “градовете обикновено са били с население 5-6 хиляди души”, а нпр. българската крепостград Судак* имал площ 20 хектара (200 декара, 200 000 мІ)”, и то без предградията, БЪЛ* - стр. 73).

Аспарух държал в подчинение аварите и славяните* от Германия до Хазария (с изключение на част от аварските, византийските и на онези от най-северните, които били пряко подвластни на русите-скандинавци). Той бил и в съюз с Византия и Тиберий ІІІ (698-705). При тези обстоятелства Аспарух можел да се отправи на изток с всичките си оперативни сили, но пък едва след началото на ноември [За зимата в района на Днепър пише Константин Багренородни през 944-959 г.: “ Така (по такъв начин) е суров зимният живот на тези руси (скандинавци, варяги*). Когато дойде ноември (и се очаква да замръзне горни Днепър, Десна и пр.), веднага главатарите им излизат заедно с всички [свои хора] от Киев* (Самбатис* е името на града, използвано от автора, в.-бълг. Шамбат, Самбат*) и отиват в “полюдия” (др.-бълг., ст.-бълг. Людиıе: “люде, хора, човеци, множество от хора; обикновените хора, жителите на страната, данъкоплатците”), което значи “обиколки”, именно в земите [на племената (по горни Днепър, Десна и до района на Новгород и Ростов)] …, които са данъчно подвластни на русите (скандинавците). През цялата зима те остават там, чак до месец април, когато размръзват ледовете на река Днепър, и те отиват [отново] в Киев (Самбатис*, Шамбат*, Самбат*). Тогава вземат еднодръвките си, както описахме, съоръжават ги и се отправят за ромейската държава (за Константинопол).” (Конст. Багренородни, ПИ* - с. 262-264)];

Най-късно при наближаването на българските войски към Херсон, Юстиниан ІІ напуснал града и се укрил в Хазария. Но това може да е станало още във времето на съсредоточаването на българската армия в удобни за отбрана и настъпление бази, което би могло да е и месеци преди офанзивата – през късното лято и есента [Погребението във Възнесенка е извършено в средата на българско землено валово-окопно укрепление (ОБ*), по принцип имащо тогава на билото на валовете си и дървена или каменна крепостна стена. Обикновените параметри на тези български съоражения са окоп широк 9-15 метра и дълбок 4-5 метра, съчетан с вал – широк 12-20 м и висок 4-5 метра, като само стръмната външна земна стена на вала – от дъното на окопа до върха му е 8-10 м, като завършва и с отвесна дървена или каменна стена от няколко метра. Укреплението във Възнесенка се намира на изток от Днепър и вероятно е част от цяла система, отбраняваща тамошните Днепърски прагове (по сведения преди 959 г. на Конст. Багренородни, най-южният осми праг, най-близо да Херсон и където е обезглавен Святослав І* през март-април 972 г., се нарича Крарион, от елин. Κρāρίον: “череп”, или от др.-бълг. Кара: “запад”, Карара: “Западният”; седмият праг е др.-бълг. Напрези: “напречник”; шестият е Веруци, Вьруци: “врящ, кипящ, въртящ се; мандало, лост”). То не може да е направено след края на войната с Хазария през 698-699 година и още по-малко да е направено или ползвано от хазарите и съюзниците им тюрки –номади и полуномади (ФА*), които нито строят такива съоръжения, нито ги ползват при битка или знаят как да ги ползват при статична отбрана. А понеже укреплението съществува от времето преди извършване на погребението през януари 699 г., това предполага, че още преди същинското начало на офанзивата Аспаруховите предни отряди са били на изток от Днепър. Още повече, че същинската хазарска граница е на изток от Дон или по самия долен Дон].

В Хазария, явно след войната от зимата на 698-699 г. и възкачването на Тервел*, Юстиниан ІІ се оженил за сестрата на Хазарския хакан Кук Куян и се почувствал достатъчно силен, за да се бори за реставрация на позицията си в Константинопол. Но интригите му за завръщане на Византийския престол активирали и действията на Византийския император Тиберий ІІІ (698-705) срещу него, който поискал екстрадирането му от Хазария във Византия. През 704 г. Хазарският хакан Кук Куян вече бил склонен да предаде зет си на Тиберий ІІІ (БИХ*), най-вероятно в замяна на византийска подкрепа срещу Българския велик кан Тервел*, за да може да се намали и прекрати подкрепата на България за автономния Сулаби* (Крумесий І*), който пък да бъде васално подчинен на Хазария.

Но научавайки за намеренията на Кук Куян спрямо себе си, Юстиниан ІІ съумял тайно да избяга от Хазарската столица и после с кораб от Фанагория*, може би даден му по нареждане на Сулаби* (Крумесий*) – владетел на тези български земи, да тръгне към България, заобикаляйки отдалеч византийския Херсонес (Крим). Според някои изследователи той се съгласил на такъв ход заради българо-хазарското противопоставяне (Хр. Димитров, Болгария и хазары в VІІ-VІІІ веках. – BHR, 2, 1989; БИХ*). Но, дори и да е така, е следвало и да е сигурен, че Тервел е в конфликт с Византия и Тиберий ІІІ. Или че ще успее да създаде достатъчно силно напрежение между България и Византия, което ще спаси главата му, а тя към този момент едва ли струвала и пукнато гърне. Видимо Юстиниан, преследван и от Хазария и от Византия (БИХ*), имал под ръка нещо достатъчно важно, което, поне според него, щяло не само да му спаси живота, но и даже, при благоприятно стечение на обстоятелствата, да му помогне да си възвърне короната. Затова предприел рискованото бягство и не по-малко рискованото пътуване през бурното Черно море, на растояние от 600-650 км (от Фанагория до устието на Дунав), които смятал да измине за две до три денонощия.

Независимо че тръгването през бурното Черно море е безумие и може да бъде извършено единствено от наивник, безумец, самоубиец или човек, въобще не познаващ смъртоносния му нрав (което съвсем не може да се каже за моряците и корабособственика, но пък говори за парите дадени от екс-императора), обаче изглежда Юстиниан умишлено тръгнал в такова време, за да избегне срещата с византийските кораби, пътуващи от и за Крим и охраняващи полуострова и морския път от там за Константинопол. Това саму по себе си говори, че беглецът влагал цялата си енергия в този ход и същевременно залагал главата си на карта срещу смъртта. И наистина той нямал никакъв друг изход – бил обречен на смърт и във Византия, и в Хазария, ако би избягал в Арабския халифат, то първо ще трябва да приеме исляма и пак не е сигурно дали ще си запази живота или ще бъде продаден на византийците; евентуалното му бягство при скандинавците-варяги би довело, ако не до моментална смърт, то до неминуемото му продаване или на Византия или в робство. За Германия, която също била точно толкова неизвестен и по-скоро смъртоносен ход, се минавало само през България. Същевременно България била цивилизована страна, в нея живеели и християни като инаковерието и инакомислието не се смятали за прегрешение, а и българската висша аристокрация била свързана с ромейската върхушка още от рода на Максимин І* (235-238, род. 173 г.) – внукът на Авитохол* (153 – сл. 173). И тези факти били известни на тогавашните съвременици, включително и на Юстиниан ІІ.

Напрактика Юстиниан пътувал в разбуненото море над 700 км, докато бурята не го изхвърлила в залива на Томи (Кюстенджа в Добруджа, дн. Констанца в Румъния), където по това време имало само малко село, а от там още 150-200 км до устието на Дунав и още над 100 км по самия Дунав – от днешния Сфънту-Георге по най-южния ръкав до брега в близост до Никулицел* (вж. карта: Добруджа), или общо към и над 1000 километра, които изминал най-малко за седмица. При Томи той слязъл на блега, за да се съвземе след бурята, и вероятно останал в селото поне две-три денонощия, докато утихне морето, ако не и повече (до пристигането на заповедта от Тервел какво да се прави с беглеца). Тъй като навсякъде, където можело да се направи десант, брегът бил укрепен още от Аспарух преди 688 г. с валове (ОБ*), които се охранявали, а и на пристанищата имало митнически служители, то бившият император при всички случаи се срещнал с българските стражи. Ясно е, че той от тях разбрал къде да търси Българския владетел Тервел.

Същевременно това, че не бил арестуван още със акустирането си, е само илюзия, създадена от факта, че тази страна на нещата не се коментира пряко от хронистите при щастливото за Юстиниан развитие на нещата, пък и навремето то се подразбирало като даденост. А и няма как на Юстиниановия кораб, който той получил в българския град Фанагория* може би от Българския кан Сулаби* (Крумесий) и при всички случаи бил с български екипаж, да не са се качили от Томи поне един десетник с войниците си, които да “придружат” екс-владетеля до резиденцията на Тервел. Още повече, че корабът не можел да се движи и по Дунав, ако не бъде проверен от българските флотски власти и не получел разрешение за това. В контекста на този арест е и фактът, че Юстиниан не бил пропуснат да отиде при Тервел по по-удобния, по-кратък и по-лесен за не-морски човек път през Добруджа – само около 140-150 км (два дни за малка група конници или три дни с коли), по който най-вероятно на мига, след установяването на самоличността на корабокрушенеца и целта на “посещението” му, препуснал бързият куриер до Тервел, със съобщението за залавянето на важния “гост”. При положение, че нямало значение колко дни ще държат Юстиниан в селището на морския бряг и че всичко зависело от заповедтта на Тервел, за такова решение можело да има само една причина – да не може Юстиниан да разгледа българските укрепления и крепости. Тоест към него се отнасяли, така или иначе, но като към враг – и сегашен, и с вероятност да стане и бъдещ. Видимо изключителният дипломат Тервел не му се доверявал, както това направили и Тервеловите чичовци, но и не искал да пропусне предлаганата му от съдбата възможност (само три години след като Тервел го възкачил повторно на Византийския трон, Юстиниан тръгнал да воюва срещу България, но армията му била разбита на пух и прах; не е изключено именно Тервел и българската партия в столицата на Византия да са устроили заговора срещу Юстиниан през 711 г., след който точно Тервел остава единствен легитимен владетел на Византия).

В края на краищата и против мнението на чичовците си, Тервел се съгласил да възкачи повторно на Византийския престол своя “гост”, явно срещу точно определени, конкретни условия и непреодолим залог, и през 705 г. Българският владетел с армията си обсадил Константинопол. “Византийци” – българи и съпричастни на делото ромеи, влезли в града през канализационните тунели и Юстиниан ІІ (685-695, 705-711) станал отново Византийски император, като въздигнал и Тервел за Цезар на Византия, в бляскава ритуална и канонична церемония, извършена лично от Константинополския патриарх Калиник І (694-706). В изпълнение на предварителните условия Тервел вероятно се оженил за Юстиниановата сестра, което го направило неразривна част от тогавашната столична византийска върхушка – и то както него, така и наследниците му (вероятно един от тях е Сабин* или Савин* /760-773/, срещу когото въстава част от българската аристокрация и който работи в близко сътрудничество с Константин V Копроним /741-775/, а накрая се установява да живее в Константинопол; самият Константин V е пряк наследник на Лъв ІІІ Сириец /716-740/, когото лично Тервел възкачва на Византийския трон през 716 г.). Няма как да не се спомене фактът, че силното желание на Юстиниан ІІ да си възвърне престола, срещу което той въздигнал Тервел за Цезар (Кесар) на Византия, всъщност спасило Константинопол от завладяването му от арабите през 717-718 година. Тогава Тервел се явил откъм Тракия и Черно море при Византийската столица с войската си срещу 150-200-хилядната арабска армия и с флотата си срещу армадата от 2200 арабски кораба, и принудил враговете да се отбраняват от две страни – срещу Константинопол и срещу българите. При това “арабите”, част от чиито войски били именно от Персия, много добре знаели, че опасността идвала от българската армия, като това ясно обясняват и тогавашните хронисти. При генералното сражение, което се опитал да даде арабския главнокомандващ през 718 г., Тервеловата армия избила между 22 и 33 хиляди от враговете и Арабския халифат завинаги се отказал да напада Константинопол, Балканите и Черноморието (през 727-728 г. арабите завладяли и окупирали за известно време Хазария*, като й наложили и исляма, но не посмели да нападнат България);

С повторното възкачване на Юстиниан ІІ (685-695, 705-711) на Византийския престол през 711 година завършва събитийният епизод, свързан с погребението във Възнесенка. Затова, именно от тази гледна точка, можем да се върнем отново към това събитие.

Аспарух* починал на около 80 годишна възраст (управлявал 61 години), в самия край или непосредствено след завършването на българо-хазарската война, започнала към втората половина от лятото на 698 г. и на победоносната война на България срещу Хазария от към втората половина на ноември 698 г. до януари 699 година. При тържественото му изгаряне и погребение, заедно с него били погребани към 50 от най-висшите му аристократи-военачалници, които загинали в сраженията. Събрали ги всички в едно погребално място, намиращо се между валовите стени на българско землено укрепление-крепост на изток от първия или втория (седмия или осмия от Киев на юг) праг на Днепър, от където може би започнала първата атака на българския щурм срещу хазаро-тюркските нашественици, та по този начин живите да почетат Великия кан, а мъртвите велможи да бъдат заедно с него навеки. Със сигурност знаем, възоснова на археологическите факти и на анализ на някои исторически сведения и факти, че погребалната церемония е извършена в мирно време, след победата над враговете, когато Хазарската столица е превзета, назначен е нов Хазарски хакан с типично за волжко-българските хроники име – Кук Куян (в.-бълг. Кук е “север; божествен, небесен, свят”, Куян е в.-бълг. божество и име, а хълмовете на Киев във волжко-български вариант са Кук-Куян-Тау, където Тау е “връх, планина, хълм, възвишение”), който към момента е удобен за България, старият хазарски владетел Ай-бат* (690-668) е убит от новия, и е възстановена автономността на Източно-българския кан Сулаби* или Крумесий*, Крумесис*.

Едва ли има каквото и да е познато ни логическо и разумно основание, за да се съмняваме, че на възнесението и погребението на Великия кан Аспарух, който ставал след смъртта си Божество – Покровител на България, и на неговите достойни сановници, е присъствало цялото ръководство на България, българската аристократична върхушка, всички околни българи и всички българи, които са могли да дой




Гласувай:
1



1. анонимен - История на Българите
27.03.2020 01:28
Едва ли има каквото и да е познато ни логическо и разумно основание, за да се съмняваме, че на възнесението и погребението на Великия кан Аспарух, който ставал след смъртта си Божество – Покровител на България, и на неговите достойни сановници, е присъствало цялото ръководство на България, българската аристократична върхушка, всички околни българи и всички българи, които са могли да дойдат от по-отдалечените краища. Тържествата във връзка с този свещен обряд и събор са продължили с дни, а вероятно и със седмици. Новият Български върховен кан Тервел* е извършил пред гроба на Аспарух и великите му сподвижници заклинателен, жертвен и пророчески обряд (както Крум* пред Константинопол), и знаем, че той достойно е изпълнил клетвата си. След това е имало многодневен ритуал и курбан*, свързан с Митра* и с Мада*, тоест – с миналото, с настоящето и с бъдещето на България и на българския народ. Може да се предположи, че понеже поради войната не са чествани Коледните празници* (от Игнажден* - 20 декември, до Иоановден* - 7 януари), то тук се вземало прошка от Бог и божествата за това и същевременно се извършило същинско честване на новогодишните празници. А при положение, че Коледните тържества са 19 дни, то при това Възнесение българите тъжали и почитали, жертвали, пророкували и празнували много повече дни. Вземали и решения, които можем да проследим както в действията на Тервел, така и в следващите години, десетилетия и столетия, включително в постъпките на Крум* (787-814), на Борис І* (852-914) и наследниците им. А именно в името на това трябва да изискаме от Русия и Украина, макар и като копия, всички факти свързани с Възнесенка и да ги направим достояние на българския народ; вж Текучитем*, Вознесенка*, Аспарух*, Тервел*, Стара Велика България*, Алавив*;
(( Та значи ханчето Аспарухчо съ е възнесъл кат некой втори исус Христос, а болен мозък такъв, че после и кубран му напраили в чест на бог Муда, имет идва от латинското ташак!!!???!!!)))
ВЪЗНИКВА – от Никна* (вж. въз-*); др.-бълг.-авест. napatya-: “наследник, потомък”, napаt, naptаr-: “внук, внучка, потомък”, срв. също авест. vazaiti: “върви”, vaza-: “движение”; др.-инд. vasnam: “цена”;
цитирай
2. shtaparov - Българите са имали кани и стомни, но ...
28.03.2020 00:08
Българите са имали кани и стомни,но не и "канове": такива са имали по-точно тюрките,понеже това е истинската им владетелска титла! "Хан" е татарска титла а "кан"- тюркска: това е едничката разлика! Българите обаче не са били тюрки и НИКОГА няма да бъдат: затова зарежи турските титли и виж Българските,ако искаш да бъдеш обективен!
цитирай
3. shtaparov - "Субиги" е поредната ...
28.03.2020 00:30
"Субиги" е поредната фалшива титла която,ако беше вярна,щеше да отговаря на тюркското СЯБГУ и на тохарското СЯВУГА. Такива думи обаче в източните езици няма- там има ЯБГУ и ЯВУГА което значи,че нашата титла е УВИГИ (ЮВИГИ, У-БИГИ) а не "субиги"! Българската година ДВАН е в 717 г.,което перфектно пасва на "византийските" съобщения,че към 716-717 г. Кормесий сключил мирен договор с империята и ако сложим ДВАН в 715 г.,това означава да заплюем историческите извори и да почнем да пишем не реална,а произволно съчинена от нас "история"!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: dichodichev1
Категория: История
Прочетен: 194513
Постинги: 266
Коментари: 337
Гласове: 113
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031