Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
28.03.2020 03:59 - Аспар, Аспарух (668-699)
Автор: dichodichev1 Категория: История   
Прочетен: 208 Коментари: 2 Гласове:
0



 АСПАР (2) – Аспара, Flavius Ardaburus Asparus, Флавий Ардабур Аспар/а (400-471); Asparus е директно от др.-бълг. Аспар*, Аспара, или от гърцизираната форма Аспарухос, *Άσπαρυχος ~ от бълг. Аспарух, което е от Аспар (ΐсъпаръ), Аспаро, Аспара, ΐспаръ (срв. др.-бълг. асъсарии: “ас, дребна римска медна монета” /СТР*/, формирано от др.-бълг. Ас*, Аса* и от др.-бълг. Сара: “цар”, авест. sarah-, sara-: “връх; цар”, въпреки елин. ασσάριον: “дребна римска медна монета”, което би дало в българкия формата *ассарии, а не асъсарии, срв. Ангел*, др.-бълг. анъгелъ, Андрей – Анъдреи, и пр.);

Аспар е римски полководец, политик и държавник. Роден е около 400 година сл. Хр. Аристократът Аспар е син на Аспар /1/* (вж. Ардабур /1/)*, а е баща на Ардабур /2/*, на Патриций и на Херменрих* [Херме или Ерме, което се записва на елин. Έρμη и се чете Ерме и Ерми, като при това наставката –н`рих, *-нарих, може да се приеме и за готско окончание, но срв. “-рух, -руха, -риха” в Аспарух, Есперих* и Еспере/рих. Срв. българския оногондурски* (олхондури, хайландури = алани, ПД*) род Ерми*, клон на Дуло*, от който е Гостун* (603-605, †618) - баща на Кубрат* (605-665) и дядо на Аспарух* (638-699). Тоест Кубрат и Аспарух също трябва да са по род Ерми (явно по рода на майката на Гостун), от което следва, че и през VІ-VІІ в. имената Ерми и Аспар/ух се срещат в едно и също българско управляващо семейство].

Двама от синовете на Аспар – Ардабур (2)* и Херменрих*, са убити заедно с него на 1 юли 471 г. от Лъв І Бес или Лъв І Тракиец (457-474), като успява да се спаси само тежкоранения Патриций. Официално се смята, че Аспар има (!) готско-алански произход (“алански” - т.е. български; алани или хайлан-дури* са т.н. оногондури*; същевременно към 400-550 г. общност от алани, смятани от някои изследователи за днешните осетинци, се намират в Кавказ и са твърде далеч от долната част на Дунав и от областта Мизия, за да имат каквато и да е възможност да оказват влияние върху вътрешната политика на Римската империя, докато в същото време югозападната граница на България е по Дунав още от 378 г.; вж. Алавив*, Стара Велика българия*, Максимин І*).

Аспар се отличава като военачалник през 424/425 г., когато заедно с баща си Ардабур* (Аспар /1/*) води успешни войни с узурпатора Йоханес – обявил се за Западно-Римски император (424-425). През 431-434 г. е изпратен от Източно-Римимският император Теодосий ІІ (408-450) в Сев. Африка срещу Вандалите (В.-готи; вж. Варвари*), където провежда сполучливи отбранителни операции. В 441 командва военни действия срещу Сасанидска Персия (224-651), управлявана от Яздегерд ІІ (438-457), а през 447-450 ръководи операциите срещу Атила* (434-453) без особени успехи.

Получава титлата “Патриций” и е с най-голямо влияние в двора на Изт.-Римския император Флавий Марциан (450-457), след чиято смърт на А. е предложена императорската власт. Той обаче, според някои заради своята арианска* християнска вяра, от която трябвало да се откаже при възшедствието си на трона, отклонява искането да стане император (Август) и назначава за Август своя фаворит Лъв І Тракиец (457-474), който е въздигнат на 7 февр. 457 г. от Константинополския патриарх Анатолий (449-458; Лъв І или Λέων ο θράξ може би бил по произход тракиец ?, като е наричан и Лъв І Бес; епитетът Бес* може да е и от български произход, а не от тракийски, доколкото Лъв І е роден в Дакия Аврелиана, която е част от Горна Мизия и граничи с Долна Мизия). Лъв І, който се свързва с племето на исаврийците от района на Тарс*, предвождани от Тарасикодиса (по-сетнешния импер. Зенон /474-491/), обаче решил да премахне благодетеля си. На 1 юли 471 г. той се “отървава” от покровителя си Аспар с помощта на бъдещия Император Зенон (9 февр. 474 – 9 януари 475, повторно август 476 – 9 април 491), [ЕТ*].

Убийството на А. и синовете му Ардабур (2)* и Херменрих* в Констонтинопол на 1 юли 471 г. от Лъв І Бес (457-474) и Зинон (импер. 474-475, 476-491) едва ли е толкова елементарен факт и има своята предистория, която е свързана както с Готите* - живеещи из източните Балкански земи на Византия, така и с Българите в Стара Велика България*, граничеща с Източен Рим или Византия (310-1453) по Долни Дунав още от 378 година.

Освен в кампанията срещу Йоханес, в същата 425 г. А. води успешни сражения и срещу Хуните*. В 431 г. предвожда И. Рим. флота (заедно с Бонифаций) срещу Вандалите в Африка, където отново се изявява като способен висш офицер и носи титлите Vir illustiis, Comes, Magister militum, а в 434 г. е избран за Consul ordinarius, като в надписи от 441 г. се титулува “ex Consul bis ordinarius” без да е вписан във Fasti consulares. В 441 оглавява, заедно с Анатолий, втора война срещу персите на Ездигерд ІІ (438-457), който пък се страхувал от Българския кан Еран* или Хрун І (>428-453n lang="BG"Юстин І е чичо на Юстиниан І, който е от село в дн. Македония и носи епитета Сабатий, близко до етнонима Сабани*, Сабари, както се наричат част от Сакланите*, от клана на др.-ираноезичните Масагети*. o:p/o:p/span/p p class="MsoNormal" style="margin-right:138.6pt;text-align:justify;text-indent: 36.0pt;tab-stops:315.0pt"span lang="BG"Името на селището, в което е роден Виталиан Аспар – Залдаба, също следва да се изведе от др.-ирански и др.-български, защото тази област (Долна Мизия и Малка Скития) са апанаж на bМаксимин І/b* (235-238, род. 173 г.), син на Българската принцеса bАвава/b* (>172-173




Гласувай:
0



1. dichodichev1 - История на Българите
28.03.2020 04:06
Освен в кампанията срещу Йоханес, в същата 425 г. А. води успешни сражения и срещу Хуните*. В 431 г. предвожда И. Рим. флота (заедно с Бонифаций) срещу Вандалите в Африка, където отново се изявява като способен висш офицер и носи титлите Vir illustiis, Comes, Magister militum, а в 434 г. е избран за Consul ordinarius, като в надписи от 441 г. се титулува “ex Consul bis ordinarius” без да е вписан във Fasti consulares. В 441 оглавява, заедно с Анатолий, втора война срещу персите на Ездигерд ІІ (438-457), който пък се страхувал от Българския кан Еран* или Хрун І (>428-453<, †пр. 463), и ги усмирява (в страха на Ездигерд ІІ спрямо българите и враждата с ромеите на Аспар се съзира взаимодействие и договореност между двете сили срещу Персия).
В 447 г. първородният му син Ардабур (2)* е избран за Консул “като дете”, т.е. без да е навършил необходимата възраст, което вер. е цената за участието на А. във войната срещу Атила* (434-453, едноличен вожд от 444 г.). Аспар воюва с Атила* от 447 до 450 г. без особени успехи (Теофан 5942), причина за което може да е вероятен договор между Атила* и съседстващата с него България (Стара Велика България*) – обстоятелство, наложило по-пасивно поведение на Римския военачалник-българин [Може да се предположи, че България, вер. възоснова на някакъв договор – следствие от това, че Хуните през 375 г. изглежда разбиват една българска войска – пропуска хуните през земите си и те някъде на север от делтата на Дунав* разбиват Готите*, а след това се съсредоточават около Панония*. Всъщност към 370-373г. и не по-късно от 375 г. точно Хоните* (а не Хуните*) и Българите на Булимир* (340-378), повикани от сакланите-Уруси, разбили готите по среден Днепър и ги изхвърлили на запад, след което Българите изградили с каменен градеж пророчището Аскал* (дн. Киев*; към това време, а и поне до средата на VІ-VІІ век, само българите ползвали камъка за градеж и имали каменни градове, а техните васални етногрупи и околните им племена били номади и полуномади, ползващи в бита си и за строеж на своите временни и преносими жилища кожи и дървен материал). Не трябва да се забравя и това, че през 378 г. именно синът на Българския кан Булимир* (ок. 340-378) – Кан Дере* или Алавив* (378 - сл. 420), извикан на помощ от живеещите на юг от Дунав готи*, и водещ освен български корпус и хунски или хонски отряди (в случая вероятно става въпрос за Хони*, а не за Хуни*), не само унищожил 80-хилядната армия на Римо-Византийския император Валент І (364-378), но и взел от него като трофей Римските императорски инсигнии. Чак във времето на управлението на Атила* (434-453) и то към една година преди Атиловата смърт – окоро 452 година, т. нар. Хуни* (фиксирани в Европа от към 375 до 454-455 г.), които хронистите-съвременници разграничават категорично от българите и от Стара Велика България*, станали онзи страшен за Западен Рим противник, описван като “Божие наказание” за римляните; вж Варвари*, Ирник*, Еран*, Атила*].
След смъртта на Теодосий ІІ (408-450), с изричната подкрепа на Аспар за Изт.-Римски император е избран Марциан (450-457) - професионален воин, издигнал се в армията на Ардабур (1)* и Аспар до трибун. И след смъртта на Марциан А. не губи влиянието си във висшите среди и поставя на престола тракиец от племето Беси – Лъв І Бес (457-474), също професионален воин. Забележително е, че А. не заема сам императорския трон, а предпочита да управлява страната в сянка, като на два пъти поставя императори от подчинените си офицери, а обществото приема фаворитите му, отхвърляйки кандидатурата на зета на Зап. Римския император Антемий (467-472).
След смъртта на Атила конюнгтурата се променя - единствената голяма сила в Изт. Европа, освен Византия, остава Стара Велика България*. В самата Византия А. е подкрепян от роднините си Готи* (получаващи чрез А. подкрепата на България) и има собствена армия, която командва лично, като успоредно с това предвожда и римската имперска армия. Император Лъв І обещава да направи един от синовете на А. – Патриций Аспар, цезар (кесар) и съвладетел; по този начин той щял да го постави за следващ византийски император (Теофан ХІІІ, 25; ХІV, 1; Seeck 1896, 608), като Император Лъв І дори в писмата си до Папа Лъв І (440-461) се подписва като сърегент на този син (т.е. Патриций официално, макар и донякъде, се ползвал от титлата си Цезар, а видимо Аспар имал подкрепата на Папата; елинската форма Кесар: “цезар”, е въведена във Византия успоредно на Цезар едва след наложения от Ираклий І /610-641/ закон, че елинския език става официален държавен език за Източно-Римската империя).
Аспар провежда активна обществена дейност - със свои средства изгражда главно водохранилище в Константинопол, участва в потушаването на “големия константинополски пожар”, а в 465 г. вторият му син Херменрих* става Консул. При това Аспар запазва правото си на личен избор и политика, като нпр. в 466 г. спазва неутралитет във войната на Скирите и е в приятелски контакти с Вандалите, въпреки военните действия между тях и Империята.
Вероято чувствителността на Източната Римска империя към чужда зависимост, в т.ч. и от Западен Рим, която била съпътстваща при действията на Аспар за поставянето на Марциан и Лъв І на трона, вече съчетана с личните амбиции на самия Лъв І Бес и в контекста на силите в И. Европа и външната (българска и др.) подкрепа за всесилния принц-военачалник, този път застанала срещу волята на полководеца. Във войната с Вандалите в Африка А., който по право и ранг трябвало да бъде главнокомандващ, бил отстранен и заменен с Базилиск, брат на Верина - съпругата на Лъв І Бес. Изглежда това е една от причините, заради които А. се опитал да осуети похода. Предполага се, че А. и сина му Ардабур (2)* вземат участие във военната кампания и благодарение на тях римската флота е разбита, а предводителя й едва се спасява (Demandt 1986, 115).
За да ограничи влиянието на Готите в самата Византия и от там на А., Лъв І Бес потърсил опора и баланс в друго варварско племе - Исаврите (Isauri; Isauria - област в М. Азия), които били извън влиянието на Българите. При растящата опозиция А. започва да се държи настойчиво и противоречиво, като настоява Лъв І Бес да изпълни обещанието си да омъжи по-малката си дъщеря за сина му Патриций, който да бъде признат официално за Цезар и Съимператор. Настойчивостта на А. се дължала на успешния му поход срещу нахлулите през 468 г. в Мизия Готи*, като при това се чуствал неограничен господар в Тракия и си позволявал да се противопоставя на римската имперска войска със собствената си армия. Той се опирал на тъста си Триарий и сина му Теодорих Страбон (вж. Готи*), които не биха били сериозен проблем за Империята, ако зад гърба им не стоеше подкрепата и армията на Стара Велика България*;
Имената Аспар (вж Аспар /1/*, Аспарух*), Ардабур* (вж Арда*, Артаван*) и Херменрих* (вж Ерми*) са български и предположението за Готско-Алански произход на А., което само по себеси е спорно и дуалистично (вж Алани*, вж Варвари*, вж Готи*), е заблуждаващо, доколкото го разграничава от по-верния Българо-Готски произход и въпреки, че не отрича сарматския произход, включващ както Българите, така и Аланите (под Алани следва да се разбира както номадите Алани – ираноезичните племена Алхон* и Валхон*, дошли с българите от Азия в Европа, така и българите Оногондури*, наричани Хайландур и пр., които също са именувани в римските и византийските документи Алани). Към това трябва да прибавим присъствието на Българите от І в. пр. Хр. в Европа и активните им отношения с Римската империя от І до VІІ в. от една страна, а от друга - с Готите*; вж. Стара Велика България*, Аеций*, Гауденций*, Аспарух*, Ардабур*, Авитохол*, Ирник*, Еран*, Реан*, Булгар*, Варвари*, Атила* и пр.;

АСПАР (3) – Испор*;

АСПАР (4) – Виталиан или Виталиан Флавий Юлий Патриций Аспар (пр. 471-520), внук на българина Аспар /2/*; Виталиан Аспар е син на Флавий Патриций (елин. Патрикъл), който е син на Аспар (400-471; вж. Аспар /2/*). Баща му Флавий Юлий Патриций (†471 ?), рим. Flavius Julius Patricius, елин. &#928;&#945;&#964;&#961;&#943;&#954;&#953;&#959;&#962; (Патрикиос, Патри&#61448;кий), бил през 459 г. консул, а през 469/70-471 г. е Цезар на Император Лъв І Тракиец (457-474), като кариерата му се дължи преди всичко на изключителното влияние и мощ на баща му Аспар* (400-471), който назначил на императорския трон Лъв І. Патриций е сгоден за Леонция (457/58 – сл. 479), по-малката дъщеря на Лъв І и на Аелиа Верина (?-484), а бъдещия император Зинон (474-475, 476-491) и баща на Лъв ІІ (473-474, род. 467 г.), пък е женен от 467 г. за по-голямата Леонциена сестра Аелиа Ариадна (450-515, съпруга от 20 май 491 г. на Анастасий І /491-518/).
За да се ожени за Леонция през 469/470 г., когато става и Цезар, Флавий Патриций трябвало да се откаже от своята арианска* (гностическа) християнска вяра, каквато изповядвал и баща му Аспар*. Според едни сведения Патриций е убит заедно с баща си Аспар* през 471 г. в Константинопол, а според Кандид може би е тежко ранен и е оживял след нападението. Но се знае, че Леонция през 471 г. се омъжва за Флавий Марциан (елин. Маркиан) Младши (? – сл. 484), узурпатор (479-480). Възможно е Виталиан Аспар да е син на Патриций и Леонция, което означава, че е роден през 470 или най-късно през 471 г.;
Към 513 г. Виталиан Аспар, който е роден в Залдаба (днес Шумен*), в Долна Мизия, се провъзгласява за император и започва настъпление в диоцеза Тракия (от Дунав до Бело море) с армия от “хуни и българи” (т.е. хони и българи), като т.н. “хуни” са всъщност хоните Котраги*. Превзема първо Анхиал (Поморие), после Одесос (Варна), а през 515 г. стига до вратите на Константинопол. Теофан Изповедник (ок. 758-818) пише: “В тази година (513-514 г.) Виталиан, завладявайки цяла Тракия, Скития и Мизия, с [помощта] на множество хуни и българи, покорил Анхиало и Одесос, и като поразил Кирил – Тракийския военачалник (стратилат на диоцеза Тракия) и опустошавайки всичко, дошъл [през 515 г.] до самия Константинопол”.
Не успява да завладее Константинопол, което може и да не е била главната му цел. Оттегля се от столицата на Анастасий І (491-518) срещу голям паричен откуп и управлението на диоцеза Тракия.
През 518 г., когато се възкачил неграмотния Юстин І (518-527), чичо на Юстиниан І, Виталиан Аспар подновил военните действия срещу новия император, когото смятал с право за узурпатор и недостоен за поста. Той воювал с Юстин І до смъртта си през 520 г.
Юстин І е чичо на Юстиниан І, който е от село в дн. Македония и носи епитета Сабатий, близко до етнонима Сабани*, Сабари, както се наричат част от Сакланите*, от клана на др.-ираноезичните Масагети*.
Името на селището, в което е роден Виталиан Аспар – Залдаба, също следва да се изведе от др.-ирански и др.-български, защото тази област (Долна Мизия и Малка Скития) са апанаж на Максимин І* (235-238, род. 173 г.), син на Българската принцеса Авава* (>172-173<) и на Мицо* или Мичо (Micco), и внук на Авитохол* (153-173<?), бащата на Авава (&#902;&#946;&#940;&#946;&#945;). Самият Аспар (400-471) е наричан и “мизиец”, т.е. “българин”, и е роден в града или в района на Дръстър*, столицата на Максимин І*. А бащата на Аспар – Ардабур* (пр. 380-?), вероятно е свързан както с Максимин І*, така и с Алавив* (пр. 378 – сл. 420), който поставил Българската граница на Дунав.
Виталиан Аспар е баща на генералите (полководците) Кутзис (Кучис, Куцис), Бузет (Бузес, Боузес, Buzes, Буза* /528-556/) и Венил (Венилус), а е чичо или баща и на генерал Иоан (ок. 330-350).
През 540 г., по времето на Юстиниан І (527-565), Буза Аспар (528-556) е magister militum per Praetorian prefecture Orientum, т.е. на Изтока (Азия). Когато избухва поредната война със Сасандския император Хосров І Ануширван (531-579), Буза разполага с малко войски и се оттегля в Хиераполис (Уикипедия);
Иоан Аспар (ок. 530-550, Iohannes, Giovanni), роден вероятно преди 499 г., когато Българския кан Реан* или Хрун ІІІ* (488 – сл. 520<) още от 491-492 г. е в тотална война срещу Византия и владее както териториите на север от Дунав до границата на земите на Германците, така и Балканските земи на юг от Дунав до Дългата стена*, обграждаща Константинопол от западната страна; Иоан Аспар е Магистър милетиум (военен министър) на Източната Римска империя (Византия) по времето на Юстиниан І (527-565), трети по ред сан след този на Императора и на съвладетеля Цазар (елин. Кесар, но елинския става официален език във Византия чак от управлението на Ираклий І /610-641/). Жени се за Юстина, дъщеря на генерал Герман и на Пасара от знатната фамилия Аниции. Участва в Готската война, под командването на Велизарий и Нарсез, против Остготите на крал (rex) Витигис през 537 г. После обсажда град Таранто по заповед на Велизарий. През 547 г. действа успешно срещу избягалите от Рим сенатори на границата между Лукания и Калабрия, и ги изпраща в Сицилия;
И тук, при Иоан Аспар (пр. 500-550), още през първата половина на VІ в., името Иоан*, като име на най-висш принц, е носено от българин и български велможа, при което това се предава по родство и няма как да стане име на велможа от не-български произход, вж. Иоан* и Иван*; вж. Италиански българи*, Стара Велика България* и пр.;

АСПАР (5) – Буза (Buzes), Буза Аспар (528-556), син на Аспар /4/* и правнук на Аспар /2/*; Буза е висш военачалник в Източната Римска империя; вж. Аспар /4/*, вж. Буза*, Бузан*; вж. Иван /2/*;„

АСПАР (6) – Иоан Аспар (530-550), син или племенник на Аспар /4/*, правнук на Аспар /2/*; Иоан Аспар (Iohannes) е висш военачалник на Източната Римска империя, воюва предимно в Италия (Уикипедия); вж. Аспар /4/*;

АСПАРАГ – Аспаракх*, Аспарук*, от др.-иран., др.-бълг. Аспар/а: “летящ, небесан, създаващ, божествен”, откъдето Аспараг/а: “който принадлежи към летящия, небесния, създаващия, божествения; който има качествата му”; вж. Г*, Га*; срв. Аспар*, Аспарагус* (Аспарагос), Аспарух* и пр.;

АСПАРАГУС* – Аспар&#225;гос, к.-лат. Asparagus, от елин. &#7843;&#963;&#960;&#940;&#961;&#945;&#947;&#959;&#962;, от семейство лилиецветни и с много нежни листа; от др.-иран., др.-перс. корен Аспара: “летящ, ефирен, небесен; пърхащ, лек”; срв. с името Аспазия, Аспасиа, от времето на Др.-Персийското присъствие на Балканите от 516-513 г. до І в. пр. Хр., елин. &#902;&#963;&#961;&#945;&#963;&#943;&#945;, втората съпруга на Перикъл (пр. 461-429 г. пр. Хр.), с разширено знач. “красива, образована и леконравна жена; лекомислена; лека, летяща”; за корена Ас*, Аса*, Аша* срв. перс. Асар [&#65153;&#65179;&#65166;&#65197;]: “явление, божествено явление, небесно явление”, &#196;с&#228;р [&#65165;&#65179;&#65197;], мн. ч. Асар [&#65153;&#65179;&#65166;&#65197;]: “следа, отпечатък; впечатление; действие; влияние; признак, белег; знак; произведение, паметник”, &#196;сир [&#65165;&#65179;&#65268;&#65197;]: “избран, избран от Бог и божествата, избран от съдбата”, Еспор [&#65165;&#65203;&#64344;&#65197;] (бот.): “спора; летящо семе”, &#198;сперм, &#196;сперм, Асперм [&#65165;&#65203;&#64344;&#65197;&#65250;]: “сперма, семе; плодящ, оплождащ, създаващ; създател” (ПС*);
За наставката Пар, Пара, Параг, Парак, Парух, срв. също перс. Парс&#185; [&#64344;&#65166;&#65197;&#65202;]: “перс, др.-персиец; Персия (древна), Ахеменидска Персия (VІ-ІІІ в. пр. Хр.), Заратустрийска Персия (ХV-І в. пр. Хр.)”, Парс&#178; [&#64344;&#65166;&#65197;&#65202;]: “барс, тигър; оцветен на резки”, Парса [&#64344;&#65166;&#65197;&#65203;&#65166;]: “благочестив, набожен; добронравен, честен; персиец”, Паръги [&#64344;&#65166;&#65197;&#64404;&#65264;]: “раздраност; скъсване (на въже); дупка, прорязано, пересто, прокъсано, дупка, на дупки, на прорези; който прорязва, къса, разкъсва”, Паръпаръги [&#64344;&#65166;&#65197;&#65257;&#64344;&#65166;&#65197;&#64404;&#65264;]: “раздраност, разкъсаност, изпокъсаност”, Паръпаръ [&#64344;&#65166;&#65197;&#65257;&#64344;&#65166;&#65197;&#65257;]: “раздран; разкъсан на късчета; на късове, разкъсан; който разкъсва, раздира”, Парах, Параh [&#64344;&#65166;&#65197;&#65165;&#65257;]: “проход”, П&#228;р(р) [&#64344;&#65197;]: “перо, пера, пернатост (у птиците); пух; крило, крилце; крила (на птица, насекомо); плавник, плавници, перки (у водните и водолюбивите); листче, листенце”, Пор, П&#228;р [&#64344;&#65197;]: “пълен, напълнен; много, премного; изобилен; преизпълнен, раздразнен, ядосан, едва сдържащ гнева си или обидата си; знаещ, осведомен, компетентен, разбиращ; напълва, зарежда; запечатва, пломбира”, П&#228;рак&#228;н-д&#228;н [&#64344;&#65197;&#65165;&#65243;&#65255;&#65194;&#65254;]: “разбива, разгромява (врага), разсипва, разпилява, разхвърля, раздробява, разсейва; разпространява (закони, учение и пр.)”, Поравазъ, П&#228;равазъ, П&#228;рауазх [&#64344;&#65197;&#65153;&#65262;&#65165;&#65199;&#65257;]: “нашумял, шумящ”, П&#228;рпа [&#64344;&#65197;&#64344;&#65165;]: “с пера, перокрак, гащащ (за гълъб, петел и пр.)”, П&#228;рп&#228;р [&#64344;&#65197;&#64344;&#65197;]: “размахващ крила, бие с крила, пори въздуха, излита”, Порп&#228;р, П&#228;рп&#228;р [&#64344;&#65197;&#64344;&#65197;]: “покрит с пера, с перошина или с пух (за птици и др.); кичест, гъст, с много листа (за растения)”, П&#228;рв&#228;зн, П&#228;ру(х)&#228;зн [&#64344;&#65197;&#65262;&#65199;&#65254;]: “много лек, ефирен”, П&#228;ри [&#64344;&#65197;&#65263;]: “фея; райска дева; временно изгонен ангел – крилата красива жена; самодива; нинфа; русалка”, П&#228;рид&#228;н [&#64344;&#65197;&#65268;&#65194;&#65254;]: “лети, пърха; пори въздуха, отлита; размахва крила; скача, подскача, изскача, скоквам, във въздуха съм, летя; отминава, изпарява се, отлита (за мирис, течност)”, и др. (ПС*);

АСПАРАКХ – Аспарак (*Asparakh, &#902;&#963;&#960;&#945;&#961;&#945;&#967;), *Аспарах, Аспараг*, Аспарук*, Аспарух*; А. е епитет на Александър ІІІ Македонски (336-323), който му е даден в Бактрия* (Балгхара) от местните аристократи (БПХ*); коренът е еднакъв с този на другия му епитет – Искандър* (срв. Аспарух* ~ Исперих*), като Аспаракх и Искандър вероятно са синоними; вж. Ас*, Асат*, авест. par-: “пра, препречвам, подпирам, воювам”, parъ-: “пера, летя, надделявам, надвишавам, стоя отгоре”, като значението на Аспарух се свежда към “неоспорим, самовластен върховенстващ”, заобикаляйки обаче прякото назоваване с термина “цар”, “император”, за какъвто Древните българи* (бактрийците) явно не желаели да признаят Александър ІІІ, въпреки женитбата му за дъщерята на Оксеарт* - Българската принцеса Роксана* (327-305); Всъщност и много по-късният Български кан Аспарух* (665-699) също е самовластен върховен владетел, но не и цар-император, за какъвто е поставен по право брат му Бат-Боян* (665-690); вж. Александър*;

АСПАРУК – Аспарух*, Цар на Грузия (І в. от н.е. или І в. пр. Хр.); според факта, че името му е исконно български, по-скоро е бил владетел на целия Кавказ и Сев. Кавказ – включващ Кавказка Албания, С. Грузия, Дагестан, Чичено-Ингушетия, Кабардино-Балкария, поречията на Кубан, Терек, Сулак* и пр., с градовете Булгар-Балх*, Дербент*, Вабандар*, Вананд*, Артаз* и пр., който е приеман от грузинците и за техен цар; в Римската пътна карта Певтингериана от ІІ в., която е редактирана през ІІІ ., е отбелязан Кан&#225;та (Cannate) на Аспургианите (Aspurgiani), който е поставен на запад от Кубан и от Дон и в който влизат още племената Псакани или Пшачани, Цачани (psaccani) и номадите Алани* или alani (вж. картата на Птолемей за градовете в С. Кавказ, като се има предвид, че поне до средата на VІ в. градове в района на Кавказ имали единствено българите – вж. Стара Велика България*); Аспарук царува наред с още един Грузински цар с българско име – Кардцам* (срв. Кардам*) [ПД* - НП*, ІІ, с. 21]; (интерес представлява фактът, че за Аспарух* /668-699/ е използвана датировката &#911;ѓw &#232; ед&#232;но лэто = -60+700 + 1 = 641, което като се извади от годината на възкачване на Тервел* в Теку-читем* = Етх* = 698-699 г., се получава 57 г. от н.е., но пък &#911;ѓw &#232; 1 лэто може да е 761 г., както при Кормисош - 烥·&#165; = 17 (19, 29) – при з = 7 или 9, което отнесено към Аспарух* от VІІ в. дава назад във времето 63 г. пр. Хр., можеща да се отнася за възкачването на предшественика му Аспарук);
Този факт, на единство на двама владетели с български имена – Аспарук и Кардцам*, следва да се разгледа както спрямо грузинската история, така и спрямо арменската – срв. родствената връзка на Арменскитата династия Аршакиди с царете на Балх*, която ги легитимира в политическото пространство на Западна Азия и Източна Европа, а значи и в цЕлия Рим. Според ЕС*, грузинците са образувани от три общности - Карти, Мегрело-Чани и Свани, всяка от които се е породила от консолидацията на по-малки племена, живеещи на територията на Грузия от най-древни времена. През VІ и ІІІ в. пр. Хр. възникват ранноробовладелски царства в Колхида (З. Грузия) и в Иберия (Источна и частично Ю. Грузия). През І в. пр. Хр. Рим се опитва да завладее тези земи, които покорява в прериода 14-117 г. (заедно с Армения и Кавказка Албания; вж Вананд*). В ІV в., заедно с Армения*, грузинците приемат християнството (СЕ*). В V в. те са завоювани от иранците, а в VІІ в. от арабите. През VІІІ-ІХ в. се създават самостоятелни феодални образувания: Кахети, Абхазия, Тао-Кларджети, които към Х-ХІ в. са обединени от династията Багратион. През ХІІІ-ХV в. са подчинени на монголо-татарите, в края на ХV в. се разпада на отделни княжества (Картли, Кахети, Имерети), през ХVІ-ХVІІ в. грузите водят ожесточена борба против турци и иранци, и през 1783 г. грузинският Цар Ираклий ІІ влязъл под протектората на Русия, която през 1801 г. присъединила Източна Грузия, а по-късно и Западна Грузия.
Знае се, че още през ІІ в. пр. Хр. Кан Вунд* се заселва в близост до грузинските земи, на юг от Кол/Кох. При това на север от грузинските територии, опиращи у хребета на Голям Кавказ, са българските владения (от времето на Аршак Арменски /127-114/), откъдето пристига Кан Вунд, като причината за преселването му са големи бружения в С-Кавказките земи и конкретно “в земите на българите”. В т.с. появата на царе с български имена в Грузия през І в. съвсем не е изненадващо, още повече, че това са години на война с римските нашественици, в които пряко са замесени българите в Армения* (вж Вананд*). Към това трябва да се прибави състоянието, в което се намирали грузинците. От една страна те се борели за независимост от Армения, а от друга - още не били съзрели за създаване на голяма държава. Това обаче било жизнено необходимо към края на І в. пр. Хр. - нач. на ІІ в., за да акомулират мощ, гарантираща независимостта им от римляни и съседи. При това на север-северозапад от тях са мощтните българи (вж. Стара Велика България*). Арменската династия на Аршакидите (от ср. на ІІ в. пр. Хр. насетне), както старата персийска династия на Ахеменидите (от VІІ в. пр. Хр., вж Дарий І*) и партската династия Аршакиди (250 г. пр. Хр. - 224 г. от н.е.), се гордеели с произхода си от царете на Балх* - т.е. българските царе. В тази ситуация българските канове не само можели да помогнат на грузинската кауза, но и да лигитимират с името си грузинските династии (такава лигитимност от българските царе търсят по-късно руските князе - вж Олга*, Анна /3/*, Асеневичева*, сръбските князе - вж Сърбия*). А за древността и статута на българския царски герб се говори и на Вселенския събор в Констанц през 1414-1418 г. (вж Фружин*).
В тази светлина може да се разгледа и името на по-сетнешната грузинска династия - Багратион (срв. Бъгар, като “ъ” = “ъ/а”, ~ Бугар, Бугари, Бугри; но също ст.-бълг. &#193;&#224;&#227;&#250;&#240;&#250;: “багреница, царственост”), чиито наследници станали руски князе. А за наличие на българи в Грузия красноречиво говори съществуващата и днес фамилия Бурджанадзе*, която е от формата на думата българи и България на фарси (език, формиран под арабското влияние върху пехлевийския от VІІ в.) - Бурджан /1/*. Самото име Грузи ~ Грузинци, което явно не е автоним на населението (срв. по-горе имената на княжествата и областите), може да се представи като нарицателно от българската дума Громъ (МС*), Громити, Громьнъiи (СС*), със значение “раздробявам, разтрошавам ~ раздробен, съставен от /много/ части” (срв. Грозд*). Подобни са и имената на други кавказки общности - срв. Черкези, граничещи с Грузия и Кабардино-Балкария, и с автоним Адиги, означ. “планинци” от Чер*: “висш”, както и Чечен: “високопланинец” (за двойното съчетаване на един термин срв. Бубулечка*, Чучур* и пр.), срв. също Чергар* и пр. Подхождайки към българска етимология на някои етнически и други имена и думи в Кавказ, не бива да се забравя, че българите обитават тези земи поне от ІІ в. пр. Хр. до VІІ в., като при това част от тях остават да живеят там и след това - срв. Балкарите. Те са първите и единствените, които застрояват с градове този район, и през V в. имало “300 града” в Северен Кавказ, като “аланите (Хайландур = Оногондурите*) имат /главни/ 5 града”. Това дори само по себе си говори за огромното културно влияние, което имат българите в района на Голям Кавказ, а и по-източно; вж Стара Велика България*, Волжка България*;

АСПАРУХ – АСПАР (1)*; също др.-бълг. и ст.-бълг. Исп&#949;рихъ (Исперихъ), Есп&#949;рихъ (Есперихъ), ср.-гръц. о’Isperihos, ’O ’Isperihpos, както и др.-бълг. и ст.-бълг. Есперих-канезъ, Е&#961;&#959;&#949;&#960;&#949;&#960;&#952;&#965;-&#954;&#957;&#402;&#180;&#252;, Есперерих-каназ (в Именника* и в надпис на златен съд от Наги-Сент-Миклош, изработен в “6201 г.” от Сътворението на Света, в месец Алем* (? ален) на година Дилом*: “Змия”, = 693 г. сл. Хр., която е година Дилом; но VІІ високосна е 694 г. (по ММ*) – наричана Имен-шегор*: “жребец”, като излиза, че 13-я високосен месец Алем* стои между годините Дилом – 693 г., и Имен-шегор – 694 г., и то приблизително между средата на февруари и средата на март);
Формата Есперерих, където след Еспере- е прибавена наставката “-рих”, показва, че всъщност името е Еспер, Испор*, Аспар*; вж. Тривелий*; в надписа от 693 г. е посочен с титлата Кана-жупан (БНТ, “Памет българска”, 25 април 2009), тоест Канът-господар [Жупан*: “господар”, авест. gouru- (жouru): “с тежест; силен, мощен; важен, голям, значителен; господар”, при наставката Пан*, Бан*, срв. Стопана*: “стопанин”, авест. stъm-bana: “опора, база”, при st&#257;na-: “стойка, стан, бивак”];
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: dichodichev1
Категория: История
Прочетен: 101372
Постинги: 266
Коментари: 337
Гласове: 112
Архив
Календар
«  Декември, 2021  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031