Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
29.03.2020 04:17 - НИКУЛИЦЕЛ (градът на Кан ТЕРВЕП), Нику, Ниса (Ниш), Нисък и пр.
Автор: dichodichev1 Категория: История   
Прочетен: 208 Коментари: 2 Гласове:
0

Последна промяна: 29.03.2020 05:44


НИКУНико, Никю, българско мъжко име, вж. и срв. умалителното Никулица*; българското име Нику да не се бърка с умалителното-производно от християнските Никола, Николай (елин. Νικόλαος, архиепископ на гр. Мира в обл. Ликия, умрял към /?/ 342 г.), Никандър (елин. Νίκανδρος, християнин, в 286-310 г., умъртвен в Египет), Никон (елин. Νίκωνος от Антиохия Писидийска, умъртвен в 284-305 г.), Никанор (гръц. Νικάνορ /ЕР*/), Никифор (елин. Νικήφορος, Констант. патриарх в 806-815 г.), и дори на фарисея* Никодим (Νικόδημος, таен ученик на Христос към началото на І в.) и на Никита (гръц. Νικήτης, християнин от /?/ готски произход /но срв. Мицо*/, проповядвал сред готите* на север от Дунава, умрял мъченически към 372 г. при вожда Атанарих) [СТР*, ЕР*]; към тези християнски имена българското Нику, Нико, Никю и пр., само е приравнено от българите през християнските времена след ІІІ век (приемането на християнството от българите в Кавказ заедно с Армения в 301 г.) и след ІХ век (официално България става християнска от 863 г.), с главната цел да се запази др.-българската именна форма и свързаните с нея философско-митологична представа и канон, както това става с Митра* (Митро*, Митрю*) и с много други др.-български имена; вж. Никул*, Никулица*;

НИКУЛНикул’, месец декември, месецът с най-късите дни, последен месец от Слънчевата година, в който се чества Игнажден* - най-късия ден в годината, както и Бъднивечер*, Коледа* и цялата група от прилежащи празници, с които се посреща периода на Нарастването на Деня* и Световната владичица – Богинята-майка (Богородица*) с Раждането на Млада-Бога* (Рождество*) и Новото Слънце (БД*, БМ*); Първенственото положение на Богинята-майка (Богородица) в тези ритуални празници показва, че те са от периода, когато българите били още в Матриархата, и именно тя ражда първият бог-мъж-владетел на Света – Млада Бога*, който първоначално може да е бил и безименен, но е известен с името Митра*; с тези празници-датирания на годината и периода от няколко години е свързан Древнобългарският календар*;

НИКУЛИЦАНиколица* (Νικολίζαν); един от най-преданите велможи на Цар Самуил* (997-1014) и наследниците му, ревностен защитник на българската независимост. Златарски казва за него: “Николица, когото ласкателно наричали така заради късия му ръст” (ИЗ*) - т.е. Николица или Никулица, свързвано и с формата Негул, Нягул, е със значение “снижен, смален, смирен, преклонен (пред Бога)” и е от корена Ка*: “главен, висш, висок” (срв. Кан*, Кави*), и производните му Ко: (срв. Кота*, Кобила*), Ку (Кубер*, Курт*), Кул*, Кула* (срв. Асен-кул*, Кула-Виле/кула*), и е епитет, означаващ “по-нисък, стоящ по-долу” и пр. (вж. Никопол*, Никулицел*, Ниш*; срв. Неман: “не-мъж, нисък мъж; васал”, явяващо се синоним с Н.).

Епитетът Н., който е обвързан с др.-бълг. и ср.-бълг. νиколи, николижε: “никога, николко, нищо” (СТР*), Никул*: “месец декември, последен от Слънчевата година, с най-късите дни, с Игнажден* – най-късия ден” (БД*), освен с ръста му, може би е свързано и с положението спрямо рода на Самуил. Защото, наред с името му, специалното отношение към него и към “рода му” (семейството му), проявено първо от Самуил* при завладяването на Лариса в 893 г. от българските войски, а след това демонстрирано и от Българския цар Роман Симеон* (979-997), дава основание да се предположи, че той е роднина на Самуил по линия на баща му Комит Никола* (? – преди 971), както и на Българския царски род, представян в този период от управляващия клон на Крум* (787-814) и Борис І Михаил* (852-914). При това още бащата на Никулица бил наричан с умалителното име Николица*, а е известно, че в тази югозападна област (комитат*) на България – днешните Албания, Македония, Черна Гора, Северна Гърция, Южна Сърбия (т.е. етническа Сърбия) и източната част на Хърватско, най-висок сан имал именно Комит Никола*, който може да се явява както негов кръстник*, така и негов сват*.

Специално отношение към Н. засвидетелствал и Император Василий ІІ (976-1025) – близък роднина на управляващото Българско царско семейство, който е близък братовчед с Българските царе Борис ІІ* (970-977) и брат му Роман-Симеон* (977-997), наследени на трона от своя родственик Самуил* (997-1014). А същевременно други данни говорят, че съпругата на Самуиловия баща комит Никола и майка на братята-комити Самуил* (997-1014), Давид*, Моисей и Арон* – Рипсимия*, била в родствени връзки, вероятно по арменско-българска линия (може би са българи от Армения*), с Българската царица Мария-Ирина Лакапина – съпругата на Петър І* (927-970) и майка на Борис ІІ* (970-978) и Роман-Симеон* (979-997). Царица Мария-Ирина е дъщеря на Император Христофор (920-931), който е син на Император Роман І Лакапин (919-944). Тоест, Царица Мария-Ирина е леля на Василий ІІ, защото е първа братовчедка на баща му - Император Роман ІІ (959-963), който е син на Константин VІІ Багренородни (945-959) и на Елена Лакапина – дъщерята на Роман І Лакапин (919-944) и сестра на Христофор.

Самият Василий ІІ и брат му Константин VІІІ (976-1028) са втори братовчеди с Цар Борис ІІ, Цар Роман Симеон*, Анна /3/* (съпруга на Киевския княз Владимир І Святой*) и на другите деца на Цар Петър І* и на Царица Мария-Ирина Лакапина. В светлината на тази родова близост, подчертано доброто и търпеливо отношение на Василий ІІ към Николица, и то при положение, че Византийския император явно не признавал до 1018 г. за легитимни претенциите на синовете на Комит Никола (Давид*, Моисей, Арон* и Самуил*) към Българския трон и за законно възцаряването на Самуил* (997-1014), Гавриил Радомир* (1014-1015) и Иоан Владислав* (1015-1018), също говори за родствена връзка между Комит-Николовото семейство, Византийския род Лакапини и този на Николица или Никулица (вж. Борис Симеон*, Никулица Лариски*).

Николица (Никулица) бил син на българина Николица или Никулица, който заемал висши византийски служби в Тесалия и Елада през 60-те години на Х век (Според някои историци, подведени от Панславистката руска имперска доктрина и свързаните с нея постоянни опити да се намери славянски етнически елемент в българското родословие, те били “български славяни”. Но тогава никога не биха получили длъжност в българската държавно-военна йерархия – срв. сръбските князе, които са поставяни за васални на България архонти на етническия сръбски анклав, но извън него винаги са държани като заложници и под строга охрана). Не е изяснено дали Н. или баща му е управлявал Лариса през 983 г., когато градът бил превзет от войската на Самуил*. Тогава населението било “поробено [и] само родът (семейството) на Николица бил оставен свободен” и преселен във вътрешността на България (това, наред с други факти, говори, че родът бил български, а не славянски).

Н. бил поставен от Самуил (997-1014) за управител на Сервия или Сервиа (дн. Sйrvia при р. Бистрица*, по средата между Лариса и Воден*, прибл. на около 70 км от двата града; от лат. Servio: “робувам; задължен съм; служа, слугувам; подчинявам се; старая се, грижа се”); Сервиа е превзета в 898 г. от българския военачалник Димитър Войвода (визант. Полемарх: “войвода”). През 1001 г. Н. оказал упорита съпротива на Василий ІІ, като отказал да предаде града по “примера” на прекия си началник Димитър, който предал Бер* (Берия, от бълг. бьрати, бер©: “бера, вземам”) или визант. Верия (дн. Vйroia), отстоящ на около 45 км от Сервия. След силовото превземане на Сервиа ромейския император, от добри (? родствени) чувства и в синхрон с политиката си да обедини Византийския и Българския тронове, аристокрации и власт, го издигнал в сан патриций (принц, боил*) и го изпратил в Константинопол.

Скоро Н. избягал при Самуил* (997-1014) и Българския цар го пратил да отвоюва Сервиа. Но българите били отблъснати, а Н. попаднал в засада и бил пленен. Василий ІІ хвърлил Н. в един Цариградски затвор, откъдето след година (в 1003 г. ?) успял да избяга в България. През 1018 г. Н., паралелно с царските синове и велможата Ивац*, се оттеглил в планините. След като Българската царица Мария* (1014 – сл. 1030) сключила обвързващ договор с Византийските императори Василий ІІ (976-1025) и брат му Константин VІІІ (976-1028), което било предизвикано от комплекс от причини (вж. Борис-Симеон* /977-997/), включително и това, че при смъртта на Цар Иоан Владислав* (1015-1018) византийците успели да завладеят съществената част от царското съкровище с няколко корони и други инсигнии на българската царска власт, принц Н. се принудил да се предаде на Василий ІІ в лагера му край Девол*. “Като почукал на вратите – пише Скилица – той казал кой е и че предава доброволно на императора тялото си”. Сърдит на неговата “неблагодарност” Василий ІІ не пожелал “да го погледне, а го изпратил в Солун* и наредил да го държат под стража”. Вероятно патрицият (принцът) Н. завършил живота си като частно лице (КК*), т.е. не постъпил повече на държавна служба.  Обаче се знае, че потомците му, един от които е писателят Кекавмен (втората пол. на ХІ в.), а друг Никулица Лариски*, запазили високото си обществено положение (КК*);

НИКУЛИЦА ЛАРИСКИ – Николица Делфина; внук на Никулица*, братовчед на писателя Кекавмен (вт. пол. на ХІ в.; вж. Хрисилий*, който също е родственик на Кекавмен). По баща Н.Л. е от византийската аристократична фамилия Делфини, която имала имоти край Трикала. През 1066 г., под страх да бъде убит от бунтовниците, той се съгласил да бъде провъзгласен за водач на въстанието на българи, влахи* и ромеи в Лариса, провокирано от увеличаването на данъците от Константин Х Дука (1059-1067). Причина за избирането му било, че “той има/л свои хора (подчинени аристократи, васали) и своя войска, и както крепостта [на град Лариса], така и областта му се подчиняват във всичко, което той каже…”. Събранието се състояло в “къщата на Боривой Влаха”, където съзаклятниците му заявили: “Ние те имаме като наш баща и господар…” (т.е. Н.Л., освен че се радвал на голяма почит, подкрепена с нужната лична власт и богатство, вероятно бил и на възраст между 40 и 50 години, което предполага, че през 1081-1082 г., когато се оттеглил от активна политическа дейност, бил най-малко на около 55-60 г.).

След потушаването на въстанието, с което Н.Л., като защитник на държавната власт и реда, сам се справил по безкръвен начин, той първо се представил на Катепана (управителя) на тема България (което потвърждава принадлежността на Лариса и областта към същинска България; в тема България влиза и Сръбската етническа област, която се откъсва като самостоятелно княжество Сърбия* чак в 1190 г., когато автономията му е призната едностранно от Византийския император Исак ІІ /1185-1195, 1203-1204/, за да насочи силите му срещу Българските царе Петър І* /1185-1197/ и Асен І* /1185-1196/). А едва след това Н.Л. се представил на Византийския владетел, което показва ясно етническо-държавната му принадлежност и формалната феодална пирамидална връзка, вървяща по възходяща линия от областния управник Н.Л. към Катепана на тема България, който пък бил пряко подчинен на Императора. Но подозренията на Константин Х Дука (1059-1067), явно базирани върху голямата популярност на Н.Л. и опасенията от сепаратистки действия от страна на България и българската аристокрация в земите на юг от Дунав, довели до хвърлянето му в затвора само 4 месеца по-късно.

Н.Л. е освободен от затвора от Император Роман Диоген (1068-1071), който бил женен за дъщеря на Алусиан* (син на Арон* - братът на Цар Самуил* /997-1014/; вижда се родовата връзка между Никулица*, рода Хрисилий*, Алусиан* - внук на Комитата Никола и Рипсимия*, и Н.Л., а същевременно и родствените им връзки с управляващата върхушка в Константинопол, като успоредно с това българските родове са част от тази върхушка). Въпреки, че постоянно бил подозиран в сепаратизъм, вероятно заради високото си положение в българската аристократична пирамида, Роман Диоген му имал доверие, а при Михаил VІІ Дука (1060, 1071-1078) Н.Л. бил назначен за Командир на копиеностците и морските войскови части. При управлението на Алексий І Комнин (1081-1118) Н.Л. се завърнал в родния си край – българската област с главен град Лариса, където и през ХІХ в. съществуват селата Царко (Zarko), Търнаво или Търново (Tournavos), Рупчани (Rupchani), Клукото (Clokoto), Велещина (Velestina) и други (вж. Варда /5/*). Последната вест за Н.Л. е от 1083 година (КК*);

НИКУЛИЦЕЛНикулица; българска крепост и селище; името е от епитетът Никула (Никулица*): “нисък, стоящ по-долу или по-ниско спрямо едно или друго нещо, избрано за мерило” (в случая: 1., по-долу по положение спрямо “главната, горната, северната” столица Аскал*, Бащу* или Самбатис*, днешния Киев*; 2., намираща се в долната земя, в района на юг от Дунав); формата Никулицел съдържа наставката Цел/а: “земя, поле, място”, срв. акад. Цету: “земя”, Церу: “степ, поле”, вж. Кур /1/*; Никулицел е “Долната крепост” спрямо столицата Киев* и твърдините в Онгъла*, който е северно от руслото на Дунав, както и от всички български земи на север и изток от Дунав. Тя е “долната столица” на “Долната (българска) земя”, която е територията на юг от Дунав;

Н. е огромна българска крепост, с площ 48 кмІ, в района на Дунавската делта, южно от Дунав. Предполага се, че там са резидирали Аспарух* (668-699), Тервел* (699-720) и т.н., а вероятно също Крум* (787-814), Омуртаг* (814-831) и Пресиан* (836-852). За Аспарух* няма конкретни данни, че е живял на юг от Дунав, освен при атаките си срещу Византия. Изглежда той е продължавал да използва като главна база Онгъла* (силно укрепен крепостен район между Прут и Днестър или Ю. Буг, а на север ограничен от билото на Карпатите; Онгъла* съвпада с Молдавия, като Бат-Оркан* /603/ резидирал в “аула Кашан” - дн. Кишинев). Така той бил по-близко до Киев*, Балтавар* (дн. Полтава), Крим и пр. Изглежда чак Тервел започнал от време на време да използва Никулицел, където може би го открил Юстиниан ІІ през 705 г. (възможно е Юстиниан да е осъществил контакт с Тервел и в някоя от крепостите на север от Дунав).

Крум* имал няколко столици – резиденции, поне една от които се намирала на юг от Балкана*, в Тракия (ИБИ*). Точно затова не може да се приеме, че негов главен град бил единствено Плиска и че не използвал за резидиране както Никулицел, така и други градове на север от Дунав, включително и Киев* (Бащу*). При това Крум* загива в току-що основания от него на река Ока* град Кан* - по-сетнешния Муром. Възможно е, обаче, точно Крум да е започнал да превръща Плиска, най-вероятно в пряка връзка с разгрома на византийската армия и убиването на Император Никифор І Логотет или Геник (802-811) през 811 г., в главен български град в тази част на България – или Западна България. Тя се простира до Хърватия на запад (по граничната р. Лим), Византия на юг, на север включва Сев. Карпати със днешната Западна Полша, а на СЗ граничи с германските земи и от 796-800 г. със Свещената Римо-германска империя (срв. Аскал*, който вер. бил създаден във връзка с разгрома на византийската армия при Одрин и убиването на Император Валентиниан І /364-378/). Киев*, някогашната столица на Самбат* (>618-676), заедно с Балтавар* (дн. Полтава*) и Харка* (дн. Харков*), пък оставали главни градове за източните и североизточните български земи (вж. Волжка България*). Всъщност по това време България била все още единна държава и като се изключат земите на Хазария*, простиращи се на запад до среден и долен Дон*, Угърските (Маджарските) владения по Донец* и Византийските владения в Крим*, Българските територии се простирали от Германия на запад, до Урал на изток;

Никулицел е изграден на юг от Дунав, приблизително срещу западното езеро, от двете, които се намират непосредствено след делтата на север от реката. Представлява неправилен, “издут” триъгълник, съобразен с терена и с основа на югоизток, която е с дължина около 8 км. Цитаделата е върху продълговато възвишение със стръмни страни и се състои от три части. Първата е правоъгълник, приблизително 120 на 350 м., с площ към 42 декара (42 000 мІ). Втората, прилепена до първата с по-голямата си основа, е с форма на трапец, с дължина към 250 м. и основи около 63 м. и 75 м., като площта му е приблизително 17 ј декара (17 250 мІ). Третата част е кръгловата цитадела, на около 35-40 м. от малката основа на второто укрепление, с диаметър към 70 м., което оформя приблизителна площ от 4 декара (4 000 мІ). Възвишението завършва в подножието си с вал, вероятно подсилен с дървена стена, което значително увеличава общата площ на цитаделата, като само укрепленията на главната цитадела имат към 63 декара (63 000 мІ) защитена територия (БИХ*).

Големината от 48 квадратни километра и разположението на Никулицел говорят, че това е главният военен лагер на юг от Дунав, между реката и т.н. Добруджански вал, който се простира в паралела изток-запад между Черна вода* и дн. град Кюстенджа или Констанца, някогашния римо-византийски Томи. В залива на разрушеният още през VІ в. Томи през VІІ и VІІІ в. имало три незначителни селца. Именно там, но може би и в крайморската крепост на Добруджанския вал, през 704 г. бил отнесен от морската буря корабът на бягащия от Хазария* бивш и бъдещ Византийски император Юстиниан ІІ Риномет (685-695, 705-711). Всъщност изглежда става въпрос за ІІ индикт, който е от 1 септември 703 г. до 31 август 704 г. След бурята той се отправил към делтата на Дунав, навлязъл в реката и когато акостирал, изпратил пратеник при Тервел* (699-720). Ето как описва това Теофан Изповедник: “[Юстиниан] избягал тайно от Фанагория и пристигнал в Томи. Той се измъкнал невредим от бурята и навлязъл в река Дунав. След като изпратил Стефан при Тервел, Господаря на България, [с молба] да му даде помощ, за да завладее царството на прадедите си, обещал да му даде премного дарове и собствената си дъщеря за жена. А този обещал с клетва да му се подчинява във всичко и да му помага (т.е. бил сключен двустранен договор), приел го с голяма чест и вдигнал цялата нему подчинена войска от българи и (?!) славяни (думата Славяни* не съществува до към края на ХVІІІ в., затова трябва да се провери в оригинала какво точно е отбелязано). През следващата година (т.е. ІІІ индикт, от 1 септ. 704 г. до 31 авг. 705 г.), като се въоръжили, стигнали при столицата [Константинопол].” (ТИБ*).

От сведението не става ясно дали срещата е станала в Никулицел, или някъде в Онгъла*, на север от Дунав. При това Тервел* (699-820), при когото била главната държавна войска, едва ли е оголил граничните области на запад и изток. Особено като се знае, че Хазария била в съюзни отношения с властниците във Византия (Леонтий /695-698/ и Тиберий ІІІ /698-705/), по чиято молба Юстиниан ІІ е заточен в Хазария. Славяните или другите васални племена, които били при Тервел, вероятно са тези от военния лагер между Прут, Серет, Дунав и Галицкия вал, където по-късно се появява град Галац. Вероятно този отделйн и обграден с валове от околните български територии район е поставил началото на названието “Вътрешна област”, което приело по-късно формата “Вълахиа” (от Въла: “влизащ във, вътрешен”, друга степен на трансформация е Валям). Там, в област с големина от около 50 на 25-30 километра, били държани съюзните войски от славяни и други васални племена и федерати, свикани на военен сбор. Те служели като спомагателна сила към основната българска армия и същевременно били заложници по договора между племената им и България. Името на град Галац подсказва, че това били “галичийци”, т.е. “северни славяни”, може би от района на ЮИ Полша и Украинска Галиция (които обаче са анчийци*), или по-скоро са от С. Полша и Псковско-Новгородските земи, чиято отдалеченост налагала по-строги форми на контрол.

Знае се, че славянските племена били разположени от Аспарух* (668-699) още през 680 г. по границата с Византия и с Авария* (656-796), като и по-късно те останали да обитават районите, където той ги въдворил. Затова можем да ги определим: босненците били в Босна и Склавония, Сърбите* били южно от тях и на запад от р. Ибър, а източно от сърбите били Хърватите; Тимочаните обитавали земите по река Тимеш*, граничейки на запад с Аварите*; други склави* (славяни*) имало около Солун*, а една голяма група живеели още от времето на Българския кан Тубжак* (587-602) по горен Днепър в района на Любеч* (именно те правели лодките, с които се ходело до Канстантинопол както за война, така и за търговия); Дулебите* пък били доведени от района на Дулоба* (Ср. Дунав, Чехия, Панония* и Зап. Полша) през 658 година на изток от Българския кан Самбат* (618-676) и заселени в областта между Киев*, р. Припят, Сев. Буг и СИ Карпати; вж. карта: Славяните от 679-680 г., въдворени от Аспарух (668-699);

Интересна е езиковата връзка Никопол* ~ Никулицел. Тя е успоредна с Преслав* ~ Преславец*, който е в близост с Никулицел. В т.с. следва да се потърсят български паралели на имената Никопол* и Никулицел, което е в синхрон с традицията да се поставят родни имена на всички обекти в ареала на България. Такива са нпр. Некоторичьнъ: “миролюбив, кротък, несвадлив”, Некуплiенъ: “неподкупен”, Никати: “пониквам, израствам; възниквам, появявам се”, Николи: “никога” (за Никопол*: Нико- в съчетание с Пасти: “пада, загина” ~ Пола; или Полiъ: “пламтя, горя”; или Полъ, Полоу-: “половина”, във връзка с това, че Никопол е от три крепости, едната от които е на отсрещния Дунавски бряг), Неколи: “веднъж, един път /за винаги/”, Неколикъ: “няколко /крепости, бастиона/” и пр.; вж. Никопол*, Парасанга* и пр.;

НИКЮП – селище в България, във Велико-Търновско, античното Никополис-ад-Иструм; Никюп е още едно българско име, родствено с Ниш*, Никопол* и Никулицел* (Никулица), което, подобно на Никопол*, подменя римското Никополис. За представката или корена Ни-: “нижен, по-нисък, долен”, вж. Никопол*. Наставката -кюп или -кюпа следва да се сведе

НИНЕ – господин, почитан човек, господар, владетел, многоуважаван, който трябва да се почита, който е заслужил да се почита и пр. Явна е връзката с Нана*, Нане*. Произхожда от шумеро-акадското Нин- (Нин-гирсу: “владетел/ка на Гирсу”, Ниназу: “господаря лекар”, Нингал: “великата госпожа /господарка/”, Нингишзида: “владетелка на чистото /святото/ дърво /и родословието/” и пр.), което се наследява от асирийското Нин (в Нин /гръц.- Нинус/, Ниневия и пр.); вж Фружин* за древността на българският царски герб; вж Шумеро-Акадска митология*, Иранска митология*, Древните българи*; срв. Нине-господине*;

НИНЕ (2) – Сега (РД*)

НИНЕ-ГОСПОДИНЕ – “почитани-господине”, “господарю-господине” и пр.; обръщение, често закачливо, хумористично, в българското нар. творчество (БНТ*);  

НИНЕШНИ – сегашни, днешни, пресни, валидни и пр.;

НИНО – м. л. име, умал. Нинко, Нинчо, фамилия - Нинов; вж. Нине*;

НИРЕЦ – дупка в земя или скала (РД*); от ИСКО*, НИЗИНА*;

НИРКАМ, НИРВАМ – гмуркам се, гмуркам се с главата надолу (РД*), скривам се в дълбината, изчезвам; от Ниря*; срв. Виря*: “изскачам над, показвам се над, стърча, щръквам”;

НИРЯНИРЯМ и ИЗНИРЯМ (РД*); вж. Ниркам*;

НИСА (1) – Ниша, Ниш*, Nisa (АХ*), древен град, на запад от град Дара* (Dara) и на ЮИ бряг на античното Каспийско море*. Ниса е в района на Древните българи* и в територията на античните Бактрия* и Партия* (вж. карта Партия, 250 г. пр. Хр…); срв. имената на градовете в Бактрия* (Балгара*) и в българските територии на Балканите: Варну* и Варна*, Серахс* и Сер*, Дара /1/* и Дара /6/* (Дере*, Одрин*), Ниса /1/ и Ниш* и пр.; срв. Нисък*, Нищо*;

НИСА (2) – Ниша, Ниш*, Нисово*, селище в Русенско, където е запазено средновековно гробище с типични за времето кръстове; вж. Ниса /1/*, Ниш*, Нисово*, Никопол*, Никулицел*, Несебър*;

НИСА (3) – Ниш* /1/*;

НИСКО

НИСКОСТ – ниско място, ниска платформа, нещо ниско, Низост*, Низина*;

НИСОВОНишово, дн. село Нисово на р. Бели Лом* (съставна на Русенски лом); в селото има много стар, поне 700-годишен бряст (т.е. поникнал към 1290-1310 г. сл. Хр.), известен с целебните си свойства и със сбъдването на човешките молби, щения и мечти, наречен от хората “Дървото на желанията” (БНТ, 1 дек. 2011); вж. Нисък*, Ниса*, Ниш*, Никопол* и пр.;

НИСЪК – невисок, Низина*; авест. naēčit (нечит, ничати = др.-бълг. и ст.-бълг. Ничати): “нищо; нищожност”, др.-бълг. Нива: “поле, низина, нива; място, страна”, Ниже съюз “Нито; Не (в ниже тъчиѭ)”, Ниже: “по-ниско, по-долу”, Нижьнь,   Нижьнɩaɩa: “долен, който е отдолу; нещата от долния, земния свят, долните неща, земните неща”, Низость: “низина; нисък на височина, на ръст; нищожност, низост”, Низу, Низъ: “долу”, Нищъ: “нищ”, Ниць: “ничком, долу, по очи”, Ничати: “стоя ничком долу, по очи; нищожен съм”, Ничь: “нищо” (СТР*, МС*); вж. Нива*, Нищо*, Нича*, Ниш*, Низен*, Низък* и прочее;




Гласувай:
0



1. shtaparov - "Градът на КНЯЗ Тервел" ...
29.03.2020 04:23
"Градът на КНЯЗ Тервел" искаш да кажеш! Тервел е толкова "кан",колкото е и султан!
цитирай
2. apostapostoloff - Вчера те гледах в ролята ти на Матю.
29.03.2020 06:17
Беше много, много добре!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: dichodichev1
Категория: История
Прочетен: 101368
Постинги: 266
Коментари: 337
Гласове: 112
Архив
Календар
«  Декември, 2021  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031