Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
02.04.2020 02:37 - Кан Сабин
Автор: dichodichev1 Категория: История   
Прочетен: 338 Коментари: 1 Гласове:
3

Последна промяна: 02.04.2020 13:13

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
САБИНСавин, Сабан*, Кан на България (760-770/773); българското име Савин*, Σαβινος, е от Сава*, авест. sava-: “сила, мощ; могъщество; превъзходство; легитимност; царско родословие, което е по Божия воля и с Божията подкрепа”; а името на Българския кан е посочено като Сабин, лат. Sabinus у Анастасий Библиотекар (ок. 810-879 г., ИБ*), както същевременно и във формата Савин, *Савинехъ, Винех*; много възможно е Сабин, който безспорно по баща е от българския владетелски род Дуло* (Дара*), да е син на Сабанска княгиня, както Угър (Угър-Лъчин*) е син на Угърска княгиня (Угър-Лъчин е т.нар. Киевския велик княз Игор или Игор Киевски /921-944/, роден 970 или началото на 971 г., женен от 941 г. за Българската принцеса Олга* или Олга Киевска /941-969/).

Савин е Кан на България (760-770/773), след Кормисош ІІІ (737-754, или 742/749-760), Винех* (от 760 г.) и Телец* или Телесий (760-763); Савин е зет на Кормесий* – по-точно на Кормесий ІІІ* или Кормисош (742/749-759);

С. се възкачил след 30 юни 763 г., когато била разбита войската на Телец, т.е. най-рано на същия ден или в самото начало на юли. Вероятно още през 763 или в 764 г. Сабин-Савин започнал официални мирни преговори с Византийския император Константин V Копроним (741/743-775, род. юли 718) – син на Мария Българска* или Мария Дуло (705/716 – сл. 741), съпруга от 705 г. на Лъв ІІІ Исавър (716-740/741), която според някои изследователи е дъщеря на Аспарух* (668-699), но по-вероятно е дъщеря на Тервел* (679/699-720). Този дипломатически акт на Кана се възприел от някои за съзаклятничене с Византия и настроило голяма част от българската аристокрация срещу него. След като С. бил принуден да избяга в граничната Месемврия (Несебър*) и от там при Византийския император, последователно Канове на България станали:

1., Умор* (40 или 60 дни през 765 г., в Дилом тутом*), поставен на Българския престол лично от Сабин (или Савин);

2., Токту* (765);

3., “Паган”* (765-767) – споменат като “паган(ус)” и “кампаган” (но ! лат. рāgānus: “селски, селянин, провинциален, провинциалист; езичник; чужденец”, като началната съставна “кам-“ и дори “кампа-“ следва да се отнесе към къметъ: “кмет” и кампсис: “комес”, т.е “кмет, комит, управител на една от 10-те области, губернатор”, а при това положение съставната “-ган” – към Кан*).

Теофан пише: “На 16 юни [763 г.] Императорът [Константин V Копроним] излязъл срещу Тракия, като изпратил и през Понт (Черно море) флота до 800 хеландии, носещи всяка по 12 коня (= 9 600 коня или конници). А Телец, като чул за похода по суша и по море против него (т.е. похода бил с цел да се прогони Телец), взел като съюзници 20 хиляди от съседните племена, поставил ги в укрепленията и се обезопасил. Императорът, като дошъл, разположил се на стан в Анхиалското поле (дн. Поморийското поле, недалеч от крепостта Месемврия или дн. Несебър*).

На 30 юни, първи индикт (1, ІХ, 762 – 31, VІІІ, 763 г.), ден пети (четвъртък), се явил Телец* (759-763). Той дошъл с множество племена и започнал сражение. Те дълго се избивали помежду си. Телец бил обърнат в бяг… Българите, като се разбунтували, убили Телец заедно с неговите войводи и поставили Сабин (Савин*), който бил зет на техният някогашен господар Кормесий …” (ММ*);

Не става ясно на кой Кормесий е зет Сабин – на Кармесий ІІ (727-759, = Севар*) или на Кормесий ІІІ (742/749-759/760). Но от други съпоставки се изяснява, че това е Кормесий ІІІ* (вж), с когото имат еднакви родово-епитетни имена – Вокилъ и Оукилъ (“Именник”, ММ*).

Възкачването на Сабин е отбелязано от Зигеберт:

762. (761 г.) … Над българите се възцарил Сабин.” (вер. под това цифрово датиране на 6270 г. или 762 г. сл. Хр. се има предвид ХV индикт – започващ от 1 септември 761 г.);

763. Българинът Сабин сключил договор с ромеите. Заради това той бил изгонен от своите и избягал при Императора, а над българите се възцарил “паганус”…“ (ММ*). Тоест Сабин или Савин бил наследен от някакъв “провинциал, човек (кан) от провинциите” (вж. Паган*), под което може да се крие “областен владетел, губернатор” – управителя на една от 10-те български области. Това сведение, смятано за грешно датирано в 762 г. (ММ*), явно обобщава цялото управление на Сабин или Савин, като включва датата на възкачване, основният дипломатически ход, причините за свалянето му от престола, но и неравностойността на неговия наследник;

По-подробно събитията са описани така от Теофан (кр. на VІІІ – ср. на ІХ в.): “Но когато Сабин (Савин) изпратил веднага пратеници при Императора [Константин V Копроним] (в 763 г. според Зигиберт, но по-скоро 761-62 г., вж. по-горе) и поискал да сключи мир, българите направили Събор и се противопоставили твърдо на Савин, казвайки: чрез тебе България ще бъде поробена от ромеите. Станал бунт, Савин избягал в Месемврия (Несебър*) и преминал към Императора. А българите си поставили друг господар, именуван “Паган”… (ММ*).

Както изглежда на Събора на българите бил избран легитимно за владетел Умор, наложен от Савин или Сабин. След 40 или 60-дневно управление Умор бил отстранен, като най-вероятната причина за това е, че Сабин-Савин не бил в състояние да го поддържа, потърсил убежище за себе си в Месемврия (Несебър*) и поискал помощта на Константин V, с което явно предизвикал нова вълна от негодувание. Едва тогава на сцената излязъл Токту* (765), а след него някой си “Паган” (областния кан ?), който укрепил Балканските проходи срещу Византия.    

Сабин (Савин) продължил да играе важна роля за България и от Константинопол. Патриарх Никифор (806-815, †829) пише:

В третия индикт (от 1 септ. 764 г. до 31 авг. 765 г.; т.е. през юни-юли 765) Константин (V) нахлул в Балгария, понеже българите свалили от властта поставения от Савин техен вожд (кан, rex) Умар и провъзгласили за вожд [кан] Токту, мъж българин, брат на Баян (Боян). … Ония от българите, които избягали (отстъпили навътре в българските земи), се оттеглили в горите при река Дунав (т.е. към Онгъла*), а не малко били убити (в битката с византийците). Между тях загинал и Токту, заедно с брат си Баян (Боян), както и други. …

А друг един (втори, следващ) техен вожд, наричан “кампаган, избягал в [българската крепост] Варна* и изглежда се бил спасил, но [по-късно] бил убит от собствените си роби (т.е. от подвластните му велможи, които били с него във Варна, и това станало чак през 767 г.).

… През същата година (т.е. в 765 г., но според Никифор през 766 г.) Константин се отправил на поход срещу българите и дошъл с придружаващата го войска съвсем близо до земята на българите и се разположил на стан при така наречения проход Верегана* (т.е. лагерувал на юг от Върбишка планина, където са проходите Върбишки, Ришки и по р. Луда Камчия, а може би останал южно от Айтоска пл., между днешните Айтос и Карнобат). Той водил флота, достигаща до около 2 600 кораба… Изпратил ги да дойдат около градовете Месемврия (дн. Несебър*) и Анхиало (дн. Поморие) и да се доближат до българите. Тогава българите, слисани от това, че видели множество конници и кораби, обърнали се към Императора, за да сключат мир (българите винаги предлагали мир преди сражение, независимо дали били по-силни от неприятеля или с по-малко войска, вж. Крум*, Омуртаг* и пр.)…” (ММ*).

Теофан (кр. на VІІІ – ср. на ІХ в.) уточнява писаното от Никифор (VІІІ в.-†829): “На 21 юни [766 г.], през 4-ти индикт (1, ІХ, 765 – 31, VІІІ, 766 г.), Императорът се вдигнал срещу българите и изпратил към Ахело (р. Ахелой, между Несебър и Поморие) 2 600 хеландии (бойни кораби), като ги снабдил с войски от всички теми (области). А когато тези хвърлили котва при бреговете и задухал севернякът, насмалко щели да се разрушат всички хеландии и се издавили много войници, така че Императорът заповядал да опънат мрежите, за да бъдат събрани мъртавците и да бъдат погребани. И на 17 юли [766 г.] той влязъл безславно в столицата (Константинопол).” (ММ*).

Кан Токту твърде малко управлявал, защото Теофан пише: “През същата [767 г.] година “Паганус”, Господарят на България, изпроводил пратеници при Императора, да моли да се види лично с него. И кото получил отговор, слязъл (? от Мизия в Тракия) при него с боилите си. Императорът седнал, като с него седнал и Савин, приел ги и ги укорил за тяхното безредие и за омразата им срещу Савин и сключили привидно мир.” (ММ*). Явно това станало след смъртта на Токту, която е през 765 година. А под “безредие” видимо се има предвид фактът, че на престол в България стоял “паганус” – тоест, човек без преки права да заема този пост, докато легитимния Савин бил в изгнание.

Никифор, описвайки същото събитие, съобщава: “Между това (т.е. след смъртта на Токту и брат му Боян) българите се разкаяли и сами изпроводили при Императора пратеници да молят мир. А той не приел, но веднага излязал на поход срещу тях. Те пък укрепили мъчнопроходимите места на своята планина (Балканът*, проходите на Източна Стара планина*) и техният Господар (“Паган”, ММ*), след като взел честна дума от Императора, се явил при него с първенците си. Той го приел в присъствието на Савин, укорил ги за безредието и омразата, която проявили спрямо Савин, и се съгласил да сключи мир с тях. Това станало през първи индикт (т.е. от 1 септ. 762  до 31 авг. 763 г.).” (ММ*). Тази датировка на Никифор отговаря на времето, когато Савин-Сабин отишъл при Константин V, и когато на власт бил Телец (юли 760 – юли 763).  

Хронологически събитията могат да се възстановят така: След 30-годишният Телец* (760 - 30 юни 763 г.), който “произхождал от кановия род” и бил убит на 33-годишна възраст от въстаналите срещу него българи (аристократи), през 763 или 764 г., явно след Събор, се възкачва Савин или Сабин. Скоро той сключва мир с Византия, заради което е принуден да напусне престола. Това става през 765 г. и при спазване на българските закони, защото С. свиква Събор и успява да наложи за свой заместник на трона Умор* - Савинов родственик от рода Укил или Вокил.

Умор удържа на престола едва 40 или 60 дни, след което е отстранен и заменен с Токту. Последвала бърза реакция от страна на С. и Константин V, които още същата 765 г. нахлули в Загоре* с ромейската войска. В станалото сражение били убити Токту и брат му Баян (Боян). След сражението привържениците на Токту и Боян отстъпили към “горите на Дунав”. Под този образ се крият горските масиви по цялото поречие на Долни Дунав, където с кораби можели да получат помощ или да отплуват нанякъде, но прави впечатление, че тук не се споменават силните крепости като Дръстър*, южната столица Никулицел*, страшния за ромеите Онгъл* (между Прут, Дунав, Днестър и Карпатите, със столица Кашан = днешна Молдавия и град Кишинев) и земите на север от Дунав, където са главните български сили, разположени в района от Седмоградско* (Трансилвания) и Киев*, до Крим*, Дон* и Волга*.

След смъртта на Токту начело застанал “Паган”. През есента и на следващата пролет “Паган” укрепил Балканските проходи. От 21 юни 766 г. Константив V и Савин настъпили в Загоре, но флотата била унищожена край Ахелой (Поморие) и Месемврия (Несебър) от мощна черноморска буря и тази тяхна кампания завършила безславно на 17 юли.

През 767 г. “Паган”, явно застрашен от разклатените си позиции и от факта, че не бил легитимен представител на династичния български род, предприел стъпки за мирни преговори със Савин и Константин V. Обаче не срещнал никакво разбиране. Императорът, който като син на Мария Българска* бил легитимен български принц от династията Дуло, “не приел [предложението], но веднага излязъл на [нов] поход срещу тях (българите на “Паган”). Те пък укрепили мъчно проходимите места на своята планина (Балканът*) и техният господар (“Паган”), след като взел честна дума от Императора, се явил пред него с първенците си. Той ги приел в присъствието на Савин, укорил ги за безредието и омразата, които проявявали спрямо Савин, и се съгласил да сключи мир с тях.” (ММ*, с. 333).”

След като Савин и Константин V “привидно сключили мир с Българския владетел (? може би според С. и Византийския император новият кан “Паган” нямал право да сключва договори), византийските войски нахлули на север от Балкана и стигнали “чак до Чика*” – “висшата, най-охранявана област”. Според византийските хронисти в този поход Императорът “не направил нищо доблестно и се завърнал със страх”, като били опожарени няколко бунтовни български селища и околностите на Плиска* (КК*; по това време Плиска, вероятно издигната още през 597 г. от Кан Булгар*, е само голям укрепен военен лагер, а главни крепости на юг от Дунав са Никулицел* и Варна*, и вероятно Дръстър*).

След случилото се “Паган” бил принуден да бяга и той се скрил и укрепил във Варна, “където изглежда се бил спасил”. Но от кого? От ромеите, които проникнали за кратко в Долна Мизия, или от българите? Второто е по-вероятно, защото проходите в Балкана били добре завардени срещу ромеите, но и срещу бегълци към Византия, а Варна давала възможност както за бягство с кораби, така и за получаване на презморска помощ. Пък и ако заплахата срещу “Паган” беше дело на Константин V това непременно щеше да е отразено от византийските хронисти. Тогава, в 767 г., “Паган” бил убит от своите велможи или по-точно от оная група велможи, които лично той предвождал и спрямо които се смятал за господар. За сега е неизвестно с кого са били свързани заговорниците, но така или иначе на престола се възкачил Телериг* (ок. 768 – ок. 777).

Същевременно няма причина да не се приема, че след смъртта на “Паган” Савин, който разполагал и с активната военна подкрепа на Византия, си е възвърнал Българската корона. Още повече, че изведнъж настъпил мир между двете държави, а за следващия владетел Телериг* има данни чак от 770 г. (Зигеберт) и от 774 г., когато сключил мир с нахлулия в България за първи път след 767 г. Константин V. Не може да се предположи, че Савин и Телериг са едно и също лице, въпреки че няма сведения, които да опровергават това, а различните имена не са непременно основание да се твърди, че са носени от различни личности. Предполага се, че Савин се е установил да живее в столицата на Византия, както и Телериг завършва живота си в Константинопол – към 777 г. той отива при Византийския император Лъв ІV Хазар (775-780) – син на Константин V и внук на Мария Българска*, приема титлата патриций, християнството и името Теофилакт, и се жени за една братовчедка на Императрицата;

В. Бешевлиев, Ив. Божилов и други историци, допълвайки с нови доказателства българската история от периода между Кормесий ІІІ* и Телериг* (? 774-777), дават друга картина на събитията. Оказва се, че всъщност Савин е Винех* (761-?), др.-бълг. и ст.-бълг. Винеχъ, идентичен с Великия жупан Сивин (Σηβην) от областта на Плиска*, познат от надпис върху сребърна чаша (намерена в Плиска). Прима се за напълно достоверно, че при преписването от оригинала или от негов препис, в който отделните думи се пишат често слято една с друга, извършващият това писар е сметнал началната сричка си- или Си- за българското показателното местоимение “този”, и от името сивинехъ е останало в новия текст, който достигнал едва в три преписа до нас, само винехъ (ИБ*).

Редуцирането на името от Сивинех във Винех обаче, може да е направено и умишлено, доколкото като беглец от България и заселник в Константинопол княз Сивин е бил смятан от българите за виновен, а връзката между името Винехъ и др.-бълг., ст.-бълг. Вина*: “вина, провинение”, Виньникъ, Виньнъ: “виновник, причинител; длъжник” и пр., е очевидна. При това преписите на “Именника” са правени през ХV и ХVІ век в земите на Русия, където преиначаването на имената в хрониките и в устната митология или директно добавянето на новоизмислени такива в повествованието, за да представляват ясно разбираеми епитети, е здраво наложена традиция между ХІІ и ХVІІ-ХVІІІ в., и тя е натрапчиво видима в ретроспективната руска “Повест временных лет” от същия ХVІ в. (ПВ*). Например и архитектите на храма Василий Блажени* са по-късно измислени и наложени в съзнанието на руснаците (ОРТ, канал 1, “Искатели”), като по този начин се изтрива от паметта на московчани и жителите на цялата Московска империя факта, че кубетата са не само откраднати от мюсюлманския Казански храм във Волжка България* – дотолкова възхитителен, че специално е отбелязан на Картата на Света от 1550 г. (вж) – но и цялата катедрала в Москва е издигната от майстори-българи, дошли от там.

За този Български каназ в “Именника” е казано: “Винехъ (Сивинехъ) 7 (9) летъ, а родъ емоу Оукилъ (Вокилъ), а летъ емоу Име(н) Шегор алемъ.”, или във въстановен и допълне вид текстът е следния: “Сивинехъ [владя] 7 (9) летъ, а летуто му [на възкачване] е Имен-Шегор, [месец] Алем.”; Имен-Шегор* е спорна година по значение на термина и по място в 12-годишния цикъл, а М. Москов поставя Имен* в годините 741, 753, 765, 777 и прочее.

Знаем обаче, че Винех-Сивин се е възкачил към февруари 761 г., която е Шегор-година (и ХVІІ не-високосна година от ХІХ-годишния цикъл, ММ*). Тогава използваната в този текст дума Име(н) има друго значение, а не “кон”, както предлага М. Москов (ММ*). По-скоро др.-бълг. и ст.-бълг. Име (Иμ­) е в буквалното си значение: “име, лично име; название, наименование; съществително име (грам.); дума; известност, престиж, репутация, добро име, именитост – “именит”; дело, учение, идеал” (МС*), и означава “именувана”, като тази част следва да се чете: “а летуто му [на възкачване] се именува Шегор, [месец] Алем”; [Обаче това не изключва съчетанието Име(н)-Шегор, за разлика от Шегор: “крава, вол, бивол, антилопа”, да е със значение “Бик”, “Именит Бик”, “Родоначалникът-Бик”, и като символ да ни отвежда през др.-иранската и др.-българската зодиакална система към митичния Небесен бик, който Ищар* изпратила срещу Билга-мес и другаря му Енкиду*, което пък ни връща до най-ранните години след Библейския Потоп (към VІІ – ср. VІ хдл пр. Хр.), когато се оформяла Западно-Азиатската цивилизация и в частност тази на Древните българи* през 5792 г. пр. Хр. (вж. Древнобългарският календар*)];

Оказва се, че в такъв случай нашият принц Савин, който се възкачил през февруари 761 г., е управлявал най-малкото до втората полвина, ако не и до края на 767 година (или до 670 г.). И този, явно бурен период, включва и второто му завръщане от 763 до 765 г. Но като се върнем към текста в “Именника” се вижда, че реда на властване след Севар* (700-727) или Кормесий ІІ* е следният:

1., Кормисош (Кормесий ІІІ*), 17 лета, рода му Вокил (Укил)

2., Си/βинех (Сабин, Савин, Сивин), 7 лета, родът му Укил (Вокил)

3., Телец*, 3 лета, родът му Угаин, а годината на възкачване Сомор, месец Алтем,”и сии иного радъ” = “и същият заради друг” или “и той е от друг род” (поради това, че Ради е неизменна форма, а записът Радъ е по-скоро сгрешено при преписването Родъ); ст.-бълг. Радь, Ради, Радьма: “заради”, Инъ, Ино: “друг; едни, някои; друг, не този, не същият; различен, инакъв”, Инамо: “другаде”, Инако: “инак”, Инакъ: “инакъв, друг, различен”, Иногда: “някога, по-рано; друг път”, Ино-: “чуждо-, друго-“;

4., Умор* 60 (40) дни, родът му Укил (Вокил), а годината му на възкачване Дилом (= 765 г.), месец Тутом;

След Умор, който е последен от списъка в “Именника”, знаем че се възкачил първо Токту* (765), а после някой си Паган*, който бил убит във Варна най-късно към времето на последната четвърт на 767 година. Токту* и брат му Боян* са убити в сражението с Константин V, което станало през лятото на 765 г. (или непосредствено след това, но за такова, извършено в периода след сражението убийство, изворите не съобщават).

Тоест за 6 години - от 760 г. до 765 г. управляват Сивин (7 г.), Телец (3 г.) и Умар (40-60 дни), които според личните си години на властване са били на престола общо над 10 години. Като прибавим и “паганус”, който върховенствал от към август 765 до към края на 767 г., т.е. 2 години, то се получава, че срещу изминалите 8 години стоят 12 години време на властване на изброените канове. Какво всъщност не е в ред и защо ?

Тук интерес представлява фигурата на Телец* (760-763), който се овластил през юли (Алтем*) на 760 (Сомор*) година и бил убит след битката от 30 юни 763 г., т.е. някъде през юли, което прави точно 3 години, както стриктно е посочено в “Именника”. Обаче знаем, че Сабин или Савин (Сивинех) е наследил Кормесий ІІІ* (749-760) през февруари и началото на март 761 г. = Шегор, или по-точно в края на 760-та (6268) българска календарна година, както е отбелязано и в хрониката на българските канове, която проследява легитимната Аспарухова линия на родство и властта в Аспаруховите земи. На пръв поглед излиза, че имаме двувластие, при което от февруари 761 г. на трона е Савин, но още от юли 760 г. Телец е започнал да управлява “заради друг”. А този “друг” може да е както Сабин-Савин, така и Сарачин* (759-787). Второто обаче, е по-вероятно, дори и защото ако се отнасяше до Савин би било записано, че Телец управлявал “вместо друг” или е “наместник”, т.е. вместо Савин (или Винех).

 Всъщност обаче, няма никакво двувластие, защото Телец, като нечий пратеник – т.е. той бил управител на западната част на България, се разпорежда еднолично с властта в земите между Киев* и Авария* (566-794), и от Македония, Албания и Беломорието до земите на север от Карпатите, от юли 760 до юли 763 г. А това означава, че Сарачин* (759-787), който е от родословието на Бат Боян* (665-690), е възстановил чрез Телец единността на държавата, разцепена през 749 г. от Кормесий ІІІ* (този сепаратизъм е улика, че Кормесий ІІІ може да е пряк наследник на Аспарух*, а може би и на Тервел*, ако последния е син на Аспарух; обаче пък Укил или Угил е български род, познат в руската история като “угличи” (ДТ*), но наред с “Угорска планина” – Карпатите (ПВ*), която няма как да се свърже от стоящите на изток от нея и от Литовия руснаци с Угри преди Х-ХV в., това название се отнасят към волгобълг. Улаг, Улуг: “Велик”, от др.-бълг. Олгу*: “Велик”, и в т.с. рус. угличи = “велико-българи, дунавски българи”, стоящо в единство с Улаг Булгар*: “Велика дунавска България”, = Кара Булгар*: “Западна България”).

През 765 г., която е година Верени* - “Дракон”, Савин успял да постави на престола своя родственик Умор* – от същия род Укил (Вокил), но той веднага бил свален от Токту (765) [всъщност Умор се възкачва в година  Дилом: “Змия” = 765 г.]. Името на брата на Токту – Боян*, говори за връзка с линията на Бат-Боян* (665-690), което пък показва, че братята са свързани с рода на Сарачин* (759/760-787) и са негови пратеници. Когато преди 1 септември 765 г. в сражението с Константин V били убити Токту и Боян, на областния трон е поставен Паган*, явно също наместник на Сарачин*, защото препятствал възкачването на Савин, признат за наследник на Кормесий ІІІ* още през 760 – февруари 761 г. и поставен в “Именника” преди Телец.

Особен детайл в цялостната картина е това, че Сарачин* възприемал управляваните от Телец, Умор и Токту земи като отделна област-губерния на единната Българска държава и то се потвърждава в използвания от хронистите за наследника на Токту термин paganus (паганус): “селски; не централен; провинциален; областен владетел”. Но при положение, че византийците били добре осведомени за нещата в България, най-малкото от самия Савин, и като се съпоставят другите известни факти, то по-вероятно е чак при т.н. “паганус” (765-767) статута на тея територии да е бил сведен от Върховния владетел до този на отделна и стриктно ограничена по големина област. И то област с определено военно-административна структура, имаща задачата да се създаде на Балканите силно укрепена българска граница срещу агресията на Византия и на Савин. А предхождащите “paganus” трима канове – Телец* (“чичо”), Умор и Токту, са били с ранга на съвладетели, което обяснява и острата реакция на Сарачин* и неговия пратеник-съвладетел Токту срещу възкачването на Умор, след като той бил издигнат за властелин на нарочен, свикан точно с тази цел Събор.

Решението на загатката е в Древнобългарския календар*. Според него годината Шегор е 761 г. сл. Хр. – от 1 март 761 до 28 февруари 762 г., и точно през нея Савин е определен за наследник на Кормесий ІІІ* (749-760). Но историческите факти показват, че той е можел да управлява едва от средата на 764 и до към 1 март 765 г, когато бил свикан Събор и издигнат Умор (март-април, 60 дни), т.е. всичко около една година и половина; и още веднъж след лятото на 767 година, когато византийската армия, водена от изплашеният Константин V, все пак навлязла по суша и море в Долна Мизия, опожарила околностите на Плиска и стигнала до Чика*, а заедно с това възцарила Савин за нови 3 години. Последвали общо 7 мирни години, но когато на западния български трон застанал Телериг* (770-777), Константин V Копроним през 774 г., се отправил на нов поход срещу българските земи. Постъпката на Византийския император показва, че Телериг бил в групата на противниците на Сивин и поставениците на Сарачин* (759-787); такъв най-вероятно бил и интронираният след него Кардам* (777-796/797);

Възможни са две решения. Първото е, че възкачилият се през 761 г. Савин е смятан за пълноправен владетел от 763 до 770 година. А междинните канове през периода на върховенстването му били приемани за озурпатори, като се изключи 40-дневното и насилствено прекратено властване на Умор, след което Савин пак възобновил статута си.

Второто е, че Савин бил съвладетел с Телец* (760-763); но това се изключва от факта, че Телериг се възкачил през 770 г., като наследил пряко Савин. А Савин управлявал едва 7 години от 10-те между 760 и 770 година. Зигеберд е категоричен за възкачването на Телериг и едва ли греши: “770 (г.). … Телериг (Thelerigus)…”, като подрежда събитията така: в 762 г. Савин се възкачил, в 763 започнал преговори с Византийския император. Това съобщение може да се разглежда в смисъл, че през 762 г. станало известно за бунта на Савин срещу Телец, който може да е започнал още от годината Име-Шегор (761), със самото ръкополагане на законния наследник на Кормесий ІІІ* (742-760).

И действително, българският историк Блазиус Клайнер поставя в своята “История на България” (1761) първо Телец* (Телесен), а след него Сабин или Савин, последван от Телериг:

“Реан. Пръв вожд на българите, към лето Христово 504-о (499) завзел не само България (България от ХVІІ-ХVІІІ в. – вж. картите от 1707-1750 г.), но и голяма част от Унгария и Сирмиум (областта на Срем*). От Сирмиум обаче той бил отблъснат от Краля на Италия Теодорих (вж Буза*, цар на българите, ?-488), и на връщане завзел Банат и земите около Тиса*. Най-сетне той получил във владение обещаната земя от Император Анастасий (491-518) и я нарекъл България. Той царувал дълго, а след него [царували] синовете му.” (ИБК*). Изброяват се последователно Реановите наследници Кубрат*, Тербел (Тервел*), Телесен (Телец*), Сабин, Телериг*, Кардам*, Крум*, Цок, Мартагон (Омуртаг*), Богор или Богорис (Борис І*), Симеон (Симеон І*), Петър І*, Борис (Борис ІІ*), Самуил*, Гавриил Бутелиан (Гаврил Радомир*), Йоан Владислав (Иван Владислав*);

Според храниката на Гази-Барадж (1229-1246) България, и по-точно Кара-Булгар: “Западна България” (от др.-бълг. Кара*: “Запад, западен”), която е в Кара-Саклан: “Западен Саклан” – равнината от Волга и Дон до Карпатите, през интересуващия ни период се управлява от Сарачин* (759-787), с главен столичен град Бащу* или Самбатис* (Киев*). Сарачин е син на Севар* (727-759), който бил върховен владетел на Западна България, и е баща на Курм* или Караджар* (787-814). Видимо кановете от Кормесий ІІІ* (742-760) до Кардам* (770-787) са съвладетели-губернатори на Севар* (727-759) и Сарачин* (759-787). Кормисош ІІІ (742/749-759) е такъв от 742 г. до 749 г., а едва за периода, когато обявил самостоятелността си, за него се отнася текста: “същият (този) канез измени род Дулов, сиреч раздели” (“сии же канезь измени родъ Доуловъ, рекше вихтоунъ”, ММ*; ст.-бълг.- Вихтоунъ, Вихтунъ: “разклонение, извивка, отклонение, клон, вейка”, срв. Вихъръ, Вихръ: “вихър, буря; сътресение, трус, земетръс; разместване, изместване”, от Витъ, Вити: “вит, извит, отклонен, разклонен, объркан; повит, завит”, в Повитъ, Извити, срв. Обохати: “имам обоняние, обонявам”, МС*).

Излиза, че за завръщането си на трона през 767 г. Савин бил зависим преди всичко от Върховния кан Сарачин* (759-787). Това поставя няколко базови въпроса, между които: отстраняването на Савин през 765 г. било ли е по настояване на Сарачин*; поставянето на Токту (765) по искане на Сарачин ли е, както и свалянето му от поста, заради несправянето с проблемите, което пък довело до убийствата – неговото и на брат му Боян; по чия заповед “Паган” е убит от собствените си велможи и ако тя е идвала от Сарачин, то Върховния кан не е ли сключил и мир с Константин V, който да е осигурил спокойствие по Българо-Византийската граница за следващите 7 години; при този обрат на нещата през 767 г. Савин ли е бил избраникът на Сарачин за областен кан на Балканските български земи.

Събитията около Савин повдигат и още един въпрос, който обаче засяга по-късен период. Той е свързан с управлението на Крум* или Караджар* (от др.-бълг. Кара*: “Запад”, и от съставната Чар*: “върховен”, или съставната Цар*, т.е. от първоначалното *Кара-цар, което при трансформацията във Волго-българския диалект* е придобило формата Караджар). Знаем, че Крум*, сина на Сарачин*, завладява източната част на Авария* и я присъединява заедно с населението й към България, което става не по-късно от 796 г., когато и Карл І (768-814) включва в Германия западната част на Авария. При това положение Крум явно е прекратил сепаратизма на Балканския район още преди покоряването на Авария и това вероятно е станало веднага след възкачването му през 787 г. Защото подобен процес на обединяване и засилване на централната власт тече и в Германия, която е главната сила на запад и нейното кооптиране безспорно се превръща в угроза за България – от 771 г. Карл І е едноличен владетел и до 796 г. обединява почти всички земи на Западна Европа, от Българската граница (минаваща най-общо и приблизително по меридиана на Буда – бъдещата Буда-Пеща*) до Атлантическия океан и от Средиземно до Северно море (вж карта: 053./ 751-911 г., България по време на Каролингите, западната българска граница и земи);

Съвпаденията на датите на управление на редица български владетели от периода VІІІ и ІХ век, споменати в “Историята” на Гази Барадж и в “Именника” (вж. Волжка България*), които до сега не са достатъчно уточнени, дори и заради това, че носят несъвпадащи си имена и епитети, навежда на предположението, че е възможно и друго решение. А именно, че византийските хронисти преплитат имената на върховните български канове с имената на съвладетелите и областните канове, които имали задачата да охраняват Българо-Византийската граница на Балканите (има българо-византийска граница и в Крим). Това, че в българската история е прието името на водещия кан непременно да се възприема за върховен владетел на цяла България само по себе си може да е грешка. За сравнение служи историята на Менеморут*, Салан* и Глад* - управители на Западната българска област, които самостоятелно воювали, преговаряли, договорирали се, укротявали и въдворявали въстаналите маджари на Арбат*. Фактът, че от сведенията за тях знаем, че били само областни князе, се дължи по-скоро на повечето писмени данни, с които разполагаме за тази по-късна епоха (Х век), и е базиран върху общото наличие на повече хроникални извори и по-мащабното разпространение на християнството, а от там и на грамотността в Средна Европа. Във връзка с въпроса за разликата между главни и подчинени канове, при наличието на институт от съвладетели в България, срв. Бат Оркан*, който се отказва да стане главен кан (вместо Кубрат*), защото смятал титлата си Бат*: “старши на всички управляващи канове в страната”, за по-значителна (ДТ*), или пък това, че тъй наречения от Гази-Барадж (1229-1246) Кан Авар (727-759), който е еднозначен със Севар* (727-742, †760) от “Именникът”, разделил властта на синовете си Сарачин* (Тат-Утяг) и Бесерман* (Тат-Угек) – вж. Волжка България*. Нали точно така постъпва със синовете си и Кубрат* (605-665), който при това до 618 г. управлявал съвместно с баща си Гастун (603-605, †618), с чичо си Бат-Оркан* (602-603, починал след 640 г.) и с брат си Самбат* (>619-675);

Формата на името Сабин може да се изведе от Сама* и корена Са, познат и в Саса*, срв. Саса-Бинду*, което лесно се трансформира във формата Сабин. Връзката Сабин – Сама* предполага, че Сабин е брат на предишен владетел (Телец* /760-763/ обаче е “от иного рода”, т.е. не е от рода на предишния владетел, но е “от кановия род”, т.е. от Дуло*); фонетичната и смислова връзка предполага и възможността Сабин или Савин да е син на Севар* (727-760), а името да е производно от Севар. Доколкото в елинския името се разчита Савин, то може пряко да се изведе от древно-българското и авестийско Сава*: “сила, мощ”. Същевременно не е изключено и двете форми – Сабин и Савин, да са верни и да са използвани успоредно от българите. Приема се, че Сабин-Савин-Сивин-Сивинех след 765-768 г., но най-вероятно след 770 г., е останал да живее в Константинопол, а това означава, че е станал родоначалник на още една знатна българска фамилия във Византия. През 777 г. към него се присъединява и Телериг* (770-777). На кого ли от тях е наследник българския принц Самбата*, който по нареждане и с помощта на Борис І* (852-914), и в съучастие с други български аристократи от Константинополските дворцови среди, през 867 г. възкачва на Византийския престол българския велможа Василий І (867-886) и т.н. Арменска династия (867-1057); вж. Стара Велика България*, Волжка България*, Салан*, Глад*;

САБИНИАН ВЕЛИКИSabinianus Magnus, магистър от втората половина на V век, резидиращ във Воден* (днес гръц. Едеса в Сев. Гърция); вероятно е етнически българин, който от 479 до 481 г. с войските си от “българи“ и “ромеи“ – тоест тези "българи" не били част от ромейската войска и не били ромейските поданици – нанесъл в района на диоцез Македония много поражения на Теодорих Велики (454-526) и готите му. През 481 г., след като получил от император Зинон (474-475, 476-491) достатъчно войски и средства, за да унищожи напълно Теодорих с ордата му готи*, Сабиниан става жертва на интрига, вероятно организирана от самия Теодорих, и бива убит от Зинон; вж. Бузан* (пр. 475-488);

Според Уикипедия:

В 479 г. Сабиниан е назначен за военоначалник на българите, управител е на Воден* и е областен началник – magister militum per Illyricum, тоест магистър на префектура Илирия и диоцезите Македония и Дакия. Тогава, в 479 г. император Зинон, за да предотврати заплахата от готите*, се объръща за помощ към тракийските хуни (хони* = българи) и българите, пише Йоан Антиохийски в своята хроника De insidiis, и назначава за пълководец на българскo-източноримската войска най-добрия си военноначалник магистър Сабиниан Велики, който маневрирайки с българските си и римски отряди успял да прогони готите на Ост-готския крал Теодорих Велики, като им нанася решително поражение. Според Марцелин Комес, Сабиниан ги „отблъснал повече с ум, отколкото с храброст“, разбивайки отряда от войската им, командван от кралския брат Теудимунд, в който са майката и сестрата на краля; само това, че изоставя войните си на произвола на съдбата и дори разрушава спасителният за тях мост, позволява на Теудимунд с майка си да не падне в плен, но войната продължава и по-късно той все пак е убит. Сабиниан, заедно с преторианския префект на Илирия Йохан, убеждава император Зинон да не сключва мир с Теодорих Страбон (481), получава значителни подкрепления и разгромът на крал Теодорих Велики (454-526) е неизбежен; но магистъра става жертва на интрига и е убит с измама от императора в 481 година.

Сабиниан Велики е баща на Флавий Мошиан (консул 512 г.) и на Флавий Сабиниан (консул 505 г.). Тицинският епископ Енодий (* 473 - † 524), съвременник на епохата, в панегирика си към Теодорих Велики еднозначно определя магистър Сабиниан като "Началник на българите" Vulgarum doctor (Уикипед.);

САБЕН – Саблен*;   

САБЛЕН

САБЯ – ст.-бълг. Сабль: “петел*; бойният шип на петльовия крак“ (СС*, МС*); срв. ст.-бълг. Ńъαи«: “пребия, смажа от бой”, Ńъαоρňи, ńъαод©: “пробода, избода; набода”; срв. бълг. Сап*, Сопа*, Шиба*, Сека*, Сяга (Посяга); срв. авест. safa-: “копито”, като бойните коне били обучени да убиват с копита вражеските пехотинци (вж. Олег*, ФА*), а също авест. sava-: “сила, мощ”; наставката Ба* е със значение: “висш, върховенстващ, висок, дълъг”; унг.- szablya: “сабя”, от szabni: “режа, сека”, вер. е от същата древна ирано-българска база. Но в никакъв случай унгарското понятие (вж. Угри*, Маджари*, Себери*) не може да е станало основа за приемането на думата в славянските езици, предвид късното пристигане на маджарите в Европа и още по-късния им контакт със Славяните* - чак през VІІ в. голяма група славяни са заселени в България от Самбат* (619-675) – т.н. Дулеби, дали името на областта Дулебия*, а едва в 814 г. Българския кан Айдар* (814-855) се жени за угърка-маджарка, като този българо-маджарски съюз дал възможност да влязат в контакт маджарите и славяните от българската група. Най-вероятно и маджари, и славяни, са взели думата от Българския език*, като най-късно от 378 г. българите са всепризнати за най-добрите воини поне в Източна Европа (вж. Алавив*; вж. Стара Велика България*, Арбат*, Волжка България*, Борис І*, Симеон І*); срв. нем.- sabel: “сабя”, което също “произхожда от изток” (ЕР*), но то подсказва, че е вероятна връзката със Зъб*; за др.-българската етимология на славянската дума вж. Венедиков, Изв. инст. бълг. ез., 3, 1954, стр. 289 и сл.; вж Сека*, По-сягям* и пр.; 




Гласувай:
3



1. shtaparov - Сабин не е кана нито кан- той е велик ...
03.04.2020 01:55
Сабин не е кана нито кан- той е велик княз,уяравлявал България около 1 месец през 763 г.! Името му е Палеопонтийско и представлява мъжки вариант на женското име САБИНА,носено от жената на император Аврелиан. Това име не е латинско нито гръцко,понеже иде от Световния бог,който дедите ни назовавали САВА,САВИН,САВЯТ (СВЯТ) и САБАТ!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: dichodichev1
Категория: История
Прочетен: 115199
Постинги: 266
Коментари: 337
Гласове: 113
Архив
Календар
«  Юни, 2022  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930