Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
02.04.2020 19:58 - Светът от Европа до Америка и Австралия е към 350 милионен. Араб, Араба (Средец), Араба конак, Арабска култура. И България, и Византия се съобразяват с Арабия.
Автор: dichodichev1 Категория: История   
Прочетен: 308 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 03.04.2020 02:25

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
АРАБ – Арап, Арапи, Араби, Сарацин*, Сарацини; вж. Арабска култура*; Древните българи познавали отдавна арабите. Те, за своите заслуги към короната на Персия (осигурили вода и храна в пустинята за персийската армия - при завладяването на Египет в 525 г. пр. Хр. от Камбиз ІІ /529-522/; Х*), били освободени от плащането на данъци (Херодот, Х*), а това право им било препотвърдено и от Дарий І* (522-486). В т.с. епитетът Сарацин: “Царски човек”, Сарацини: “Царски хора” (срв. Сармати*, вж. Цар*, Шарукин І* и пр.), което е в синхрон и с др.-иран. Саракт*, има симински др.-ирански произход, познат е на българите поне от VІ в. пр. Хр., и думата е влязла в елинския от Персия, която владее Елада, Тракия и островите в Средиземно море откъм 525-513 г. пр. Хр., а Йонийските прото-елински племена от още по-рано: ст.-бълг. Сарацине (ЕР*); ср.-лат. saracenus, от елин. sarakenos; руски-църковнославянси: Сарацине, Саракининъ, а също и ! Сракининъ (ЕР*), са от български, което представя българския корен Сра-*, срв. Сраоша*, Срацимир* и пр., а той пък има и значението “пазя, браня, храня, съхранявам”. Едва ли основата на думата е арабския термин šark: “изток”, доколкото арабите са “източни” спрямо Европа, но не и за самите себе си. А и са “южни” за персите и “западни” за индийците. При това за “царски хора” = Сарацини, в империята, създадена от Кир ІІ (559-529), са се смятали още етническите Перси* и Мидийци*, които също били освободени от данъци (още от Кир ІІ; Х*), а най-вероятно и част от българите* (бактрите*), изпълняващи функциите на религиозно-морални и храмови пазители и плащащи относително по-малък данък, в сравнение с големината на своите ресурси; точно заради това българите носят епитета Сармати*, а заедно с тях и подчинените им етноси в района на Ср. Азия;

Думата Араба – от Хар*, Хара*, Ара*, Ар*: “крепост, цитадела; разделящ; бранещ, защитаващ” и пр., заедно с наставката Ба*: “върховенствува” (срв. Дулоба*), се явява синонимна на Сарацин, със значението “пазен, хранен (човек), пазени (хора)”, срв. средновек.-бълг. “Хранени хора”, “Хранен човек” (Омуртаг* /814-831/), а също φѓрθ μ©жθ: “царски мъж, царски човек, царски служител” (СТР*; понякога има разлика между царски – φѓрθ, и цесарски – φсѓрθ, вж. Цар*). Руската форма Арап, фиксирана едва през 1580 г. (ЕР*), може да е под влияние на тур., тат., чагат. агар: "арап,араб", както под татарско влияние в руския е заменено българското Кан* с татаро-монг., тюрк. Хан. Но в руския се среща и формата Араб, която се приписва на френското влияние, фр. arabe (ЕР*).

В българския окончанието -п, -па, се употребява в различни думи: срв. Каната* и Канап* ~ Канапа, Копа*, Купел*, Купен*, Капе*, Лапа*, Сипя*, Рупа*, Тупа* и пр., но по-близък е примера с Хапе* и Апе, доколкото предно-стоящия звук е гласната “а”; срв. и Арпаджик (смятана за турска, ТР*; тур.- arpaчik sogani, РЧ*; само дето не се знае откъде и от кои уседнали земеделци тюрките – номади-скотовъдци, са взели този термин), сродна с Орех* и пр. Все пак, до колкото българите ползват от древността етнонима Арии*, а в Европа са наложили термина Арбана* (дн. Албания), Арбанаси*, Арбанци* и пр., като коренът Ар* (Хар*) се вижда както в Хара* и Харков*, така и в Московския топоним Арбат (вер. най-късно от ХVІ в., когато в Московска Рус все още се ползвал като административен ср.-българския език, срв. документите от канцеларията на Иван ІV Грозни /1533-1584/), наред с др.-перс.- Armaniya, Armina-: “Армения”, и др.-бълг. Артаван*, Артаз*, то изглежда и двете форми – Арап и Араб, са ползвани от българите, наред със Сарацин, дълго преди тюрките, а след тях и османските турци, да се появят на Европейския хоризонт. Може би Арап, “Черен Арап, Църен Арап”, изпълнява функцията на общо нарицателно, подобно на Агарянин, докато Араб е етноним. Прави впечатление, че Арии, Арменци, Арбанци, а може би и Артаван и Артаз, могат да се обединят от значението “планинци, планински”, включващо и Хара*, но то, явно, не се отнесе към Араб или Арап, което отново ни връща към валидността на общото за всички значение “пазя, храня, съхранявам”;

АРАБА – Арабия*, Абария, Средец*, дн. София* - столицата на България от 1878 г. до сега, според Ибн-ал-Атир: “средата на българската земя” = Средец*; Арабският хронист Яхъя (Х-ХІ в.) пише, че Василий ІІ (976-1025) “потеглил против тях (българите) с голяма войска и дошъл до техния град именуем Арабия (Средец*) и го обсадил” (ИЗ*, с. 671). Това станало към края на юли, а на 17 август 986 г. армията на Василий ІІ била напълно разгромена от войските на “Самуил* и Арон*, заедно с Роман” – т.е. заедно с Цар Роман Симеон* (977-997). В случаят е интересно името Арабия или Араба, което се потвърждава и от названието на прохода Араба-конак*, смятано съвсем погрешно за турско [за това, че турците относително рядко променяли българските имена срв. ст.-бълг. Стопони и Щипонье – някогашно селище на половин час път от Ихтиман в полите на планината Белица* (“главна, основна”, което е в директна връзка с наличието на Щип*: “проход, теснина”), чиито останки и през първите десетилетия на ХХ в. Ихтиманци наричали Щипон (вж. Щип*, срв. Мала Прещипина – рус. Малая Перещепина, където е погребението на Бат Оркан*), а жителите на една Ихтиманска махала именували Щипочани или Щипончани, като Щипон по турски бил Истипон-калеси, у Идризи – Istфbфnо, византо-елин. Στοπώνιον (ИЗ*, с. 670)]. Дори единствено фактът, че Средец* е наричан Араба още през Х век, когато турци изобщо е нямало, показва, че този термин е български. Явно той е епитет на българската крепост Средец*, наричана и от византийците по традиция Триадица (Τριαδίζα).

Без да се ангажираме с конкретизирането на името Триадица, което както може да означава тройна крепост или три крепости, така и три пътя, трябва да си припомним, че в днешното Софийско поле имало няколко крепости, най-голямата от които била Триадица или Средец. В едно съобщение, че полководец на Василий ІІ навлязъл “в средата на страната” (ИЗ*), също се крие факт за нахлуване в полето на Средец* (т.е. Софийското поле), а не става въпрос за средата на България, управлявана от Роман Симеон* (977-997), Самуил* (997-1014), Гавриил-Радомир (15, Х, 1014 – ІХ, 1015) и Иоан Владислав (ІХ, 1015 – ІІ, 1018). Още повече, че въпреки обсадите (88 дни през 1017 г.), Средец преминал към Василий ІІ чак през март-април 1018 г., когато след смъртта на Иоан Владислав* (февруари 1018) и несполучилият опит за общо настъпление съвместно с Печенегите* (вероятно и с Половците*, наричани и Кумани), войводата или областния управител Кракра* му предал в подчинение “известната на всички крепост Перник* и други тридесет и пет (крепости)”.

Тогава доброволно приели властта на Василий ІІ и крепостите в областите Пелагония (с главен град Бутела или Бутелион), Моровизд (епископско седалище в района на Девол*, т.е. Деволско – с областта край река Брегалница*), Липлян (главен град в Косово поле*), което говори за общо решение на голямата част от българската аристокрация. То било продиктувано от ситуацията в България и правото на Василий ІІ (976-1025) да носи Българската корона като най-сановит родственик на Българския династичен род [Братята Константин VІІІ (976-1028) и Василий ІІ – синове на Роман ІІ (959-963) и внуци на Константин VІІ Багренородни (945-959) и на Елена Лакапина - дъщеря на Роман І Лакапин (919-944), се явяват втори братовчеди на братята Борис ІІ* (970-977) и Роман Симеон* (977-997), чиято майка е Мария-Ирина Лакапина – внучка на Роман І Лакапин и дъщеря на сина му, съимператора Христофор (920/927-931), който е брат на Елена Лакапина. При това не е изключено управляващата във Византия т.н. Арменска династия (867-1057) поначало да е родствена с Българската династия, което дава отговор на въпроса защо въпреки категоричната забрана, една принцеса с право върху Византийския престол (Мария-Ирина Лакапина) е омъжена извън пределите на империята и то в новопокръстена държава и съседна страна – която дори само с това си качество е постоянен потенциален противник и съперник на Византия].

От сравняването на различните данни става ясно, че епитетът Араба носи значението “главна крепост” и се отнася за най-голямата крепост в днешното Софийско поле – Средец*. Коренът на думата - Ара*, Хара*: “крепост, цитадела”, е познат и от други български названия на крепости – Харка* (дн. Харков, Украина), Оряхово* и пр.; наставката -ба*: “върховенстващ” е известна от името Дулоба*: “върховенстващият Дуло”, по значението предадено ни през първата половина на ХІІІ в. от Гази-Барадж (1229-1246). Названието Араба-конак*, което и днес се използва за Ботевградския проход, дори и да е турцизирано (срв. Истипон-калеси = Щипон-кале, Щипон-кула, Щипон-крепост), съдържа българския термин Араба: “главна крепост” и следва да се преведе като “проходът към главния град-крепост в района, областта, полето (на Средец*)”, а според днешната действителност – “Софийски проход”.

Поради това, че епитетът Араба не се среща всред названията в другите полета или отделни райони, където това изпълнява най-често термина Бел*: “главен, основен, върховенстващ” (срв. Белово, Белица, Бела черква*, Белград* и пр.), може да се предположи, поне до откриването на други факти, че Средец* е получил това нарицателно по времето на Арон* (969 – 14 юли 987) - братът на Самуил* (969-1014), когато е бил негова столица, а значи и временна столица на България, защото Арон е старши спрямо Самуил. При това епитетът Араба следва да се разглежда в диалектична връзка със столичния град на Цар Роман-Симеон* (977-997), в единство с наличието на столичен град на Самуил*, както и с факта, че Преслав* е освободен от византийските нашественици и е включен в територията на България. Най-вероятно едновременното наличие на две и повече столици в България е било все още естествено за народа ни, но в никакъв случай те не биха могли да имат равноправен статут, което е ясно изразено в имената на крепостите (вж. Град*) и дори на топонимите (нпр. Черни връх* и Балкан*) и хидронимите (нпр. реките Черна* и Бела*). От това следва заключението, че Араба означава “областна столица”, “столица на конкретен (и известен на всички) район”, а не изобщо “столица”. Възможно е нарицателното Араба да е използвано активно за Средец* само по времето на Арон* и няколко десетилетия след него, но пък в названието на прохода Араба-конак* терминът живее до ден днешен;

АРАБА-КОНАК – проход на север от София, в Балкана* или Стара планина*. Буквално “Средецки (Софийски) проход”, като вероятно в стари времена е наричан “проходът Араба” или “Арабовският проход”, докато не е възприето турцизираното Араба-конак, което е станало не по-рано от ХVІІ-ХVІІІ в.; друг въпрос е кога са го възприели турците, но това не е свързано с терминологията, използвана масово от българите; Конак* също е българска дума, и по-скоро Араба-конак се възприема погрешно за турцизъм, а всъщност е българско понятие; за срв. града-крепост Щипон (= Щипъ, на половин час път от Ихтиман, в планината Белица) е наричан от турците Истипон-калеси (ИЗ*), къдито Кале* също е български термин. Проходът А.К. следва да се разглежда като неразделна част от пътя към Търново*, Никопол*, Плиска*, Преслав*, Никулицел*, Киев* (дн. в Украина), Търговище (дн. в Румъния) и пр. Може би през него са пренесени през ХV в. мощите на Св. Иван Рилски*, когато от Търново* и през Никопол* стигат до София*, за да бъдат върнати завинаги в Рилския манастир; Името Араба*, което носи прохода и се използва до днес от българите, и Яхъя потвърждава съществуването на термина Араба – епитет на Средец* през Х-ХІ в., когато го е записал хронистът Яхъя по повод на Българо-Византийските войни от 986-1018 г., като тогава изобщо не можем да говорим за турци в българските земи и още по-малко за някакво тяхно езиково влияние; вж. Араба*;

АРАБИЯ (1) – Араба*, Средец*;

АРАБИЯ (2) – 1., “страната на арабите” или Арабския полуостров; 2., през средновековието Арабския халифат (от към 651 г. до ХІІІ-ХVІ в.), в т.ч. Омеядския халифат в Дамаск (661-750) и Абасидския халифат в Багдад (750-1258) и после в Кайро (до 1517 г.), и пр. (ДИВ*); 3., сборно нарицателно за “арабските страни”; вж. Араб*, Арабска култура*;

АРАБСКА КУЛТУРА – културата, създадена през VІІІ-ХІІІ век от араби и другите народи в Близкия и Средния Изток, Северна Африка и Югозападна Европа (Испания). Главни центрове са Багдад*, Кайро, Дамаск, Сицилия, Кордова, Гранада, Севиля и др., като областта Хорасан включва Хорезъм, Източен Иран, Афганистан и юга на Средна Азия, а Каспийско море*, с вече отделящото се след VІІ-Х в. Аралско море (Арал*), се наричало Хорезмийско море (ДТ*). В тесни граници под Арабска култура се разбира само културата на арабските народи, възникнала в Западна, Средна и Южна Арабия, под силното влияние на съседната Древна и Средновековна Персия, на Египет, на Палестина и Сирия.

Важна роля за развитието на А.К. изиграло образуването на ислямска (мохамеданска) арабска държава – Халифат, през VІІ век. Възгладявана от Халиф, тя се основавала на Корана и шериата (религиозна ислямско право от норми, които регулират религиозните, семейните, гражданските, битовите и углавните взаимоотношениия на мюсюлманите, РЧ*). Създадена е през 630 г. от Мохамед в лицето на мюсюлманска община, която се превърнала в център на първия Халифат в Западна Арабия, със столица Медина. Халифът Абу Бекр (632-634), опрян на местните ресурси и и на ислямския религиозен фанатизъм, смазал недоволните племена и предприел завоевателни походи във Византийската империя (476-1453) и в Персийската държава на Сасанидите (224-651). През управлението на Омар (634-644) били завладени Ирак, голяма част от Иран, значителни райони в Закавказието, Сирия, Палестина, Египет. Във връзка със завоеванията в арабското общество настъпили промени и се задълбочили противоречията между родово-племенната аристокрация и обезправените слоеве, което довело до убийството на Халиф Осман (644-656; изразител на интересите на аристокрацията от Мека) и на неговия приемник. Социалните конфликти намерили израз във възникването на мюсюлманските секти сунизъм, шиизъм, хариджитизъм. През 652-653 г. от Стара Велика България* бил откъснат район в Източен Кавказ, заедно с част от Каспийското крайбрежие на север от Дербент*; този район, именуван от историците Кавказка Албания, бил под опеката на Оногондурите* (Хайландур, Олхондури, наричани и Алани), чийто архонт, назначен от Кубрат* (605-665) за областен управител (ст.-бълг. къмеςъ, ИЗ* - стр. 633-636 и пр.), е Аспарух* (638-699).

По време на Халиф Муавий или Муауия І (661-680), който сложил начало на династията на Омаядите (661-750), арабската държава укрепнала и се задълбочил процеса на феодализация, религиозните елементи на държавната организация отстъпили на светските, а халифската титла станала наследствена. Столицата била преместена от Медина в Дамаск, в държавните институции гръцкия език е заменен с арабски и е създадено арабска право, изградено върху текстовете на Корана. Била завладяна значителна част от Пиринейския полуостров, където в Кордовското емирство Омаядите поставили начало на своя регионална династия, а Константинопол бил обсаждан три пъти (668-669, 673-678, 717-718); през 818 г. Тервел* (699-820) им нанесъл такова поражение, че арабите повече не направили сериозен опит за обсада на града до времето на Симеон І* (893-927), когато двете държави влезли в коалиция срещу Византия още през 903-904 г. и бил превзет Солун* (арабските войски се предвождали от византиец-ренегат, а в коалицията участвало с войски и Българското княжество в Тарс, М. Азия – вж. Катерина*, ИЗ*). В Средна Азия са завоювани Хива и Бухара, а също Афганистан и Северна Индия, като стигнали до река Инд, завзели Армения и Грузия, което ги направило непосредствени съседи на някои от българските области в Кавказ и на Хазария* (вж. Волжка България*). Свързали политиката си с интересите на Сирийско-Арабската аристокрация, Омаядите не могли да спечелят симпатиите на народите от източните провинции, социалната им опора била незначителна и избухнали редица въстания. Бунтът от 747 г., ръководено от Абу-Муслим, обхванал иранските и месопотамските феодали, и през 750 г. властта преминала в ръцете на Абасидите (750-1258).

Основател на династията на Абасидите е Абул-Абас ас-Сафах, който установил резиденцията си в Хашим. След смъртта му на престола застанал брат му абу-Джаафар, наречен ал-Мансур – “Победоносният” (754-775), смятан за фактически основател на династията. През 762 г. той основал новата столица Багдад* (“Богов, Божи”, “от Бога даден, Богодаден”) и я нарекъл “Мадинат ас-Салям” – “Град на мира”; така било поставено началото на т.н. Багдадски халифат. Виден представител на Абасидите е Харун-ар-Рашид (786-809), който покровителствал развитието на науката и културата, на земеделието, търговията и занаятите, поддържал оживени международни контакти. Държавата на Абасидите достигнала забележителен разцвет при халифите Мохамед-ал-Амин (809-813), Абдала-ал-Мамун (813-833), Мохамед-ал-Мутасим (833-842), Харун ал-Уасик (842-847), Джафар ал-Мутауаккил (847-861), Мохамед ал-Мунтасир (861-862), Ахмад ал-Мустаин (862-866), Мохамед ал-Мутазз (866-869), Мохамед ал-Мухтади (869-870), Ахмад ал-Мутадид (892-902), с когото завършва “Златния век” на Багдадския халифат, и пр. От 1055 г., когато Багдад бил завладян от Селджукските тюрки, Абасидите били само религиозни ръководители. Последният представител на династията е Абдуллах ал-Мустасим (1242-1258); По време на Абасидите иранските провинции се управлявали от полунезависими династии: Тахириди (820-873), Сафариди (862-900), Саманиди (874-999), Буюиди или Буиди (932-1055), Гадневиди (962-1040), Велики Селджуци (1038-1157), Хорезм шах (1194-1231).

След това Иран е завладян и управляван от монголската династия Илкан или Илхан (1258-1335), основана от Хулагу. След това е разделен между много местни династии – Мозафариди (1353-1393), Джалаириди (1335-1410). След нашествието на Тимур или Тамерлан (роден 1137-1405), Иран започнал да се управлява от неговите наследници – Тимуридите (1370-1502), и различни обединения на тюркменските племена: Каракоюнлу – “Черни овце” (ХІV в. – 1468 г.), Акоюнлу – “Бели овце” (ХІV в. – 1501), наследени от Сефевиди (1501-1722/1736).

През 1722 г. Афганите завладяват Испахан, в Иран управляват Тахмасап ІІ (1722-1732) и Абас ІІІ (1732-1736), а през 1736 г. военачалника Надир Коли е коронован за Шах (1736-1747), наследен от сина си – Шах Рух (1748-1796), и династията Занд (1750-1795). Следват династиите Каджар (1796-1925) и Пехлеви (1925-1979), а от 1979 г. е установена религиозна ислямска република;

Арабите създали своята култура като използвали достиженията на иранската, елинистическата, римската, древногръцката, арамейската, индийската, а по-късно и на китайската култура и на културното наследство на покореното население. Произведения на древногръцки учени и на индийски математици легнали в основата на арабската геометрия и астрономия (древногръцките учени се основавали на Западноазиятски и индийски постижения). През 827 г. била измерена дъгата на меридиана и определени размерите на Земното кълбо. От Индия (но по-скоро от Двуречието) била възприета десетичната система на изчисления и употребата на нулата, въведени били индийските цифри (наречени по-късно “арабски”), тригонометричните функции и пр. Разцвет достигнала химията, ценни проучвания били направени в областта на минералогията, зоологията, ботаниката и фармокологията. Чрез арабите европейците се запознали с изработения от китайците компас и хартия. Теоритическата и практическата медицина (особено в лицето на забелижителния Авицена*) бележи големи постижения: развива се хирургията, офталмологията, ветеринарната медицина. Арабската философия възникнала и се развивала в периода VІІІ-ХІІ век, под влияние на античната визия и източните религиозни и мистически учения. Голяма роля в развитието на философската мисъл изиглават представителите на народите на Средна АзияФараби* (ок. 870-950 г.), който коментирал и обработил логическите произведения на Аристотел (384-322 пр. Хр.), и Авицена* (ок. 980-1037 г.).

Арабската историография се развивала на основата на изучаването и систематизирането на преданията на живота на пророка Мохамед, както и върху пътеписни творби, в които попадали хроникални сведения за други народи. Съставната многотомна “История на пророците и царете” станала по-късно образец за написването на “всеобщи истории”, включващи митове за библейски пророци, данни за живота на Мохамед и история на Халифата. Най-видни историци били Табари, Масуди, Асир, Халдун и др. Високо развитие получила и литературата, като пръв паметник на арабската писменост е Коранът, в който са събрани проповедите на Мохамед и разкази с библейски сюжети. Придворната поезия на халифите Омаяди и Абасиди е със светски характер, като даже съдържа нападки срещу против мюсюлманските догми и морал. Големи достижения отбелязва архитектурата; създадени били нови типове здания с богата орнаментация и мозайка, като джамии, дворци, касаби (цитадели, укрепени с яки стени с врати и кули) и др. Нахлуването на Селджукските турци (ХІ в.), на кръстоносците (ХІ-ХІІІ в.) и особено на монголците или т.н. татари (ХІІІ в.) довело до унищожаването на много културни ценности и до упадък на Арабската култура. Тя продължила да се развива само в африканските арабски страни (до завладяването им от Османската империя през ХVІ и ХVІІ в.) и на Пиринейския полуостров, като в Испания достигнала най-голям разцвет (КИ*, ДИВ*, АХ*, ИЗ*);

АРАБСКИ ХАЛИФАТ – Омеядите управляват от Дамаск (661-750), а после Абасидите управляват от Багдад (750-1258), Фатимидските халифи са в Северна Африка и Египет (909-1157), Великите Селджуци са в Иран, Ирак и Сирия (1038-1308), като от тях водят началото си Селджуците на Керман (1041-1186), Селджуците в Ирак (1118-1194), Селджуците в Сирия (1078-1117) и Селджуците на Рум – т.е. Мала Азия (1077-1308/9) и пр.; ДИВ*; вж. Арабска култура*; 




Гласувай:
1



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: dichodichev1
Категория: История
Прочетен: 194393
Постинги: 266
Коментари: 337
Гласове: 113
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031