Излиза, че целият обоз, който се подготвял още от октомври 813 г. за офанзивата на българската армия срещу Константинопол, е бил поне между 45 000 и 50 000 човека, при нормално съотношение от онова време за големи армии на обоза към бойните части от 1 към 2,5 до 1 към 3,5 (и до 1 към 4,5, но обикновено при по-малки и по-леко въоръжени части от 500-1000 до към 5 000 човека). Това означава, че при 45-50 000 човека в обоза, бойните части наброявали от 112-157 000 до 125-175 000 човека, или общо войската, която била подготвяна от Крум за директното превземане на Константинопол имала приблизителна численост откъм 165-200 000 до 225 000 човека. И то без да се брои българския флот (в Черно море*, по р. Марица* и в Бело море*, Дарданелите и Мраморно море, защото п-ов Галиполи и пр. земи били български), както и без войските на българските съюзници от Римо-Германската империя и може би от арабска Персия, но по-вероятно и от българите от М. Азия (вж. Катерина*, Дулкадър*, Тарс* и пр.).

Същевременно цифрите за големината на помощните части от обоза и броят на събираната и подготвяна от есента на 813 г. офанзивна българска армия за завладяване на Константинопол са изключително важни като част от психологическата и идеологическата схватка, водена в месеците преди същинския боен сблъсък. Понеже и византийците, изхождайки от своите агентурни сведения и от военната практика, можели приблизително точно да изчислят с какви конкретни сили Крум ще нападне Византийската столица през пролетта на 814 година. А данните били страшни за тях, особено като си припомняли онова българо-аварско нашествие срещу Константинопол по времето на Император Ираклий І (610-641), когато градът бил спасен от завладяване единствено с помощта на Божията намеса (вж. Самбат* /618-676/). А пък в нервното очакване на неизбежното Крумово нападение гражданите на Византийската столица били терзани и от сакралния въпрос, пораждащ доста колебания във всяка лична философска доктрина – дали в последно време са останали достатъчно чисти и предани на Бога и божествата, за да се надяват и този път отново на Божията закрила. Затова пред Византия нямало избор, а само два пътя – да бъде сразен Крум, или Константинопол да стане български. И ако във Византийската столица нямало нужните пари за военни приготовления и отбрана, то имало предостатъчно злато и сребро, както и опит, за да се подкупят владетели, държави и народи срещу Българския велик кан Крум;

За изхранването на щателно подготвяната българска армия в обезлюдената от самият Крум византийска ЮИ Тракия били нужни огромни стада от дребен и едър добитък и невиждани запаси от жито, просо, бакла и други зърнести растения, които явно били приготвени в складовете на крайграничните области и готови за пренасяне с множество каруци и кораби кам бъдещия район на бойни действия. Ковачниците, които можели да се справят с поръчката за колите, металните части, ризниците и оръжията, и се намирали главно в района между Белград* на Днестър, Никулицел*, Дръстър*, Варна*, Белград* на Дунав, Охрид*, Девол*, Белград* (дн. Берат в Албания), Костур* и Воден* (дн. Едеса в Гърция), явно били с достатъчен капацитет и подкрепяни от металурзите в развитите рударски райони в Балкана, Карпатите и пр., за да изпълнят една такава мащабна задача за около 6 месеца (от септември 813 г. до към началото на април 814 г.). Тъканите за обличането поне на основните български сили също не били малко, а за ботушите и обувките имало нужда от мощна кожарска индустрия и традиция. При това най-вероятно, наред с дървените обсадни машини, бил създаден и флот от кораби и големи лодки (не след дълго с част от тези кораби и големи лодки Омуртаг* /814-831/ навлиза по реките в Свещената Римска империя на франките и им нанася страховит удар). В своята цялост цифрите изглеждат фантастично огромни, но само ако България се разглежда в границите между Карпатите и Балкана, както традиционно я минимализират историографите. Всъщност България е от Балтийско море до Беломорското крайбрежие и от Германската граница до Хазария (опираща до долни Дон) и до поречието на р. Кама* (град Болгар* е основан още през 745 г. и управлява обширен район на изток от р. Волга).

За тази битка, която трябвало да реши съдбата на Константинопол и на Европейската част на Византия, Крум мобилизирал цялата мощ на Българската държава от Среден Дунав (Буда* и Пеща* ~ Будапеща*) до Дон* и от Арбана* (дн. Албания) и Долната земя охридска* до Моравия и Чехия (Бохемия), Средна и Северна Полша и до Зап. Балтика, до Хълмград* (Новгород*), Балчуг* или Мосха, Моска (дн. Москва*) и новоизградения Кан* (дн. Муром), до Крим* и тамошния Судак*, до Възнесенка*, Балтавар* (дн. Полтава) и Харка* (дн. Харков), и до земите на бъдещата Волжка България* на изток. Контрастът със съвсем ограничените възможности на Византия в този период е впечатляващ – срещу българската стопанска мощ тя можела само да събере и да подържа в столицата и околностите й част от войските си от М. Азия, както и да започне да изгражда нова стена и ров на Константинопол, но не и да строи нови кораби, което само по себе си показва разликата между двете величини.

Във връзка с тази обща мобилизация на стопанските сили на България, започната от Крум още по повод но Българо-Аварската война от 796 г. (синхронните действия на Карл Велики и на Крум Страшни срещу аварите говорят за съюзен договор между двамата владетели), която се развивала успоредно с все по-мащабните и амбициозни цели, стоящи пред държавата, било и законодателството на Крум (запазено в един късен източник от Х в., който звучи по-скоро легендарно; КК*). Тая законодателна реформа е продиктувана от духа на епохата и трябвало да реши няколко конкретни проблема, които стояли пред Българската империя – регламентиране на защитата на частната собственост в границите на цялата държава – включително и в териториите на федератските и васалните племена, унифицирането на правовия ред, ликвидиране на федералната самостоятелност в районите на Външна България* и създаване на централизирана пирамидална управленска структура върху цялата територия на страната от Германия до Хазария и Поволжието, и от Беломорието до Балтика (разделена на 10 комитата), която гарантирала боеспособността й и стопанското й управление. Законодателството не противоречало на философско-религиозната българска традиция, на житейската българска традиция и на традиционното върховенство на същинските българи и българския цар над другите етноси в държавата (вж Саклани*, Древните българи*, Стара Велика България*, Волжка България*). То обаче, развито по времето на Омуртаг* (814-831) и Пресиан* (831-852), е основа за доктрината на Борис І* (852-914) и за нейното практическо реализиране чрез новата българска словенска (словесна) азбука и християнството, с необходимата канонична и служебна литература, които унифицирали писмеността, книжнината, религиозно-философската платформа – т.е. цялата законова и културна база в Източна Европа – на север от Беломорското крайбрежие (част от което е подвластно на Византия) и на изток от Франкската империя чак до масива на Урал.

Според др.-руската “Повест временных лет” много десетилетия след Крум – едва към 859 или в 864 година, по времето на Цар Борис І Михаил* (852-914), настъпила промяна в източната част на Източна Европа, когато там на север се появили Варягите*, а пък Хазарите* успели временно да направят свои данъкоплатци някои от племената в по-южните части: “В година 6366 (858) Цар Михаил (Византийският император Михаил ІІІ /856-867/) се отправи с вόини срещу българите по брега и морето (Егейско море, бълг. Бело море*). Българите, виждайки че не могат да им противостоят, поискали да ги кръстят и обещали да се покорят на гърците (източно-православния клир). Царят кръстил [в христовата вяра] Владетеля (Кана) им и всички боляри (боили*, боилари*), и заключил мир с българите (това станало през есента на ! 863 г.). В  годината 6367 (859 г., но според покръстването на Борис І* в 863 г. – чак през 864 г.) Варягите* из зад морето вземали дан от Чуди, и от (?) Словени, и от Мери (мордвини), и от Кривичи. А Хазарите* взимали [данък] от Поляни (района около Киев и северно от там – дн. Белорусия), и от Северяни (Себери*, т.е. маджари), и от Вятичи (“батишци” = анчийци*) по сребърна паричка (“люспа”) и по [кожа от] белка от комин (“от дим”, т.е. от дом, семейство)” (ПВ*);

Строителната дейност на Крум е позната преди всичко от изграждането на Плиска* и сведенията във византийските хроники за метални скулптори (нпр. медна фигура на лъв и пр.) и мраморни колони и елементи, които българските войски взели от околностите на Константинопол – най-вероятно също в пряка връзка със строежа на столицата в Мизия (по-точно в областта Долна Мизия, вж. карта: 286-395 г., Римски провинции…). При това Плиска* (от Плъсковъ: “престол”) придобила по-важно значение. Защото получила статут на постоянна, първенстваща резиденция в източната част на земите южно от Дунав и главно седалище на българския Кана Субиги и на царството: “империята”; срв. че Крум, в един от надписите си, назовава държавата “моя саракта” (КК*), като саракт* означава буквално “царство” от акад.-авест. Шар- ~ Сар- = Цар*, авест. sarah-, sara-: “глава, връх; цар” [срв. Шарукин І* (2369-2314 пр. Хр.), Шарукин ІІ* (722-705 пр. Хр.), Шарукан* (ХІ в.) и пр.].

Именно в Плиска* Крум издигнал внушителна колонада, а въху колоните, които може да са били и трофеи от съответните места във Византия, били изписани на гръцки език – най-вероятно за да могат пределно ясно да се четат и от византийските посланици и гости – имената на сражения и на крепости, завоювани от българските войски: “Сражението при Тича” (811), “Сражението при Версиникия” (812), “Сражението при Сяр” (вер. 807 г.)...,“Крепост Димотика”, “Крепост Редесто”, “Крепост Бурдизо”, “Крепост Месемврия”, “Крепост Созопол”, “Крепост Аркадиопол” и пр. (КК*); вж Омуртаг*, Пресиан*, Борис І*, Симеон І* и пр.;