Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
05.04.2020 16:53 - Великият кан Крум (787-814) (1)
Автор: dichodichev1 Категория: История   
Прочетен: 264 Коментари: 3 Гласове:
2

Последна промяна: 05.04.2020 16:53


КРУМКрум Страшни, Кормисош*, Крумесий* или Кормесий ІV*, Кан на България (787-814) – вж. Караджар* (787-814); починал на 13 април 814 г. при град Кан* (днес Муром) на река Ока* (или в Муромския град* на запад от Волга, в района на по-сетнешната Волжка България*, образувана към и след 922 г.); смъртта настигнала Крум по време на сражение с угрите-маджари, когато получил силен кръвоизлив, в следствие на рана от стрела във врата му, която го улучила го там, защото не бил закопчал подбрадника на шлема си (ДТ*). Името Крум във византийските хроники е предимно във формата Крумму – Kroummou (Йосиф Генезий, ИБИ*), Крумну – Kroumnou  (Георги Монах, ИБИ*), но също и Kardamos (Кардам), и Kroumos (Крум), срв. също “... protou tes Boulgarias, onomati Kroumou …” (Ватикански аноним, ИБИ*, с. 11) и пр.; вж. за Крум също и статиите Караджар*, Волго-Донски канал*, Омуртаг*, Стара Велика България* и пр.;

В българския вариант на Манасиевата хроника, изработен в двора на Цар Иоан Александър* (1331-1371) към 1335-1344 година, е записано над една от илюстрациите:

КđNоX кн­ґъ о‘кова глав© Никифоđа ц‘đ‘э и‘ н‘апиватъ ґдđавиц© б‘лђгаđомъҐ (Крумо канезъ окова главо/ъ Никифора царе и напиватъ здравицо/ъ българомъ), което следва да се фонетизира Кроми (или Кр’мои) канез(ъ) окова главо Никифора-царя (! а не „цезар-я“) и напиват здравица българом (бл-, както и формата блъ-, са съкращения на Бъл-, Бвл-, а кн- и кн­ґъ е съкращение от Кан* и Канезъ, и в никакъв случай не може да се свежда до Княз*, Кнез, което вероятно първоначално е буквална фонетизация на българските съкратени записи, извършвано от полуграмотните славяни – руснаци, сърби и пр., а по-късно намерило широка популярност); в “превод” на съвременен български е “Крум-канът (канезът) окова главата на Никифор-царя и напива здравица за българите” или “с българите” (вж. илюстрацията с текста в масива с картите – 054а/ 811 г.; вж. Цар*).

Формата Круму е съпоставима с тази на Бащу*, падежната форма и окончанията в Кубрату Бащу*, и може би е епитет, а не името на владетеля. Близки до него са термините Кормити и Корити (и двете са от един корен), като второто е по-хармонично със ситуацията и фактите от периода на управлението на К. – срв. производните от Корити: Кротити “кротя, укротявам”, Кроуна: “Корона”, Кроупа “троха, частица”, Кровъ: “покрив; дом, жилище; шатра, сенник; убежище; защита, закрила, покровителство; покривало, покров; покривка, обвивка; скривалище, тайник; лабиринт”, Кръма: “храна, ядене”, Кръмитель: “хранител, който отхранва, отглежда, възпитава”, Кръмити: “храня, прехранвам; питая, тая в душата си; отхранвам, отглеждам; храня, съхранявам”, Кръмьникъ: “кормчия; управляващият кораб” (МС*, СС*) и пр.; (за вторият епитет - Страшни*, вж Страшен* и под.); Когато се вземат обаче, предвид други имена на върховни владетели, като нпр. Паган*, и титли като нпр. Маготин крон*, то най-вер. Крум е форма на Корона, ст.-бълг. Кроуна: “корона”, със значението “оглавяващ, стоящ над, върховен”;

Крум застанал начело на България най-късно през 796 г., когато с Карл І Велики (768/771-814, Имперор на Свещената Римска империя от 23, ХІІ, 800 г.) си поделили Аварския хаканат* (566-796), а вер. и по-рано – още през 787 година (от 787 г. Крум е кан поне на Източна България, а най-късно от 796 г. или приблизително от тогава той поел властта и върху Западна България, поради което е наречен Кара-джар* или по-точно Кара-цар*: “Запад-цар”, подобно на Сула-би*: “Дунавски-господар, Дунавски-върховенстващ”).

Според едно много по-късно и може би провокирано от политическите нужди на дадения момент свидетелство – чак от ХІ в., той произхождал от онея българи, които ? след смъртта на Кубрат (605-665), или след хазарското нахлуване през 673 г., се установили в Панония (в Сулу*: “Среден Дунав”; за разлика от Сула*: “Дунав”), където рода му бил васален на аварите* (КК*). Но васален на Аварския хакан е и Източно-Българския кан Гостун* (603-605), който е убит от хакана през 618 г. (ДТ*). Към 663-665/6 Кубратовите синове Алцек* и Кубер* също отиват в уж аварските земи в Панония, където обаче живеят и много българи, заселили се там още от времето на Реан* или Хрун ІІІ* (488 – сл. 520




Гласувай:
2



1. dichodichev1 - История на Българите
05.04.2020 16:54
КРУМ – Крум Страшни, Кормисош*, Крумесий* или Кормесий ІV*, Кан на България (787-814) – вж. Караджар* (787-814); починал на 13 април 814 г. при град Кан* (днес Муром) на река Ока* (или в Муромския град* на запад от Волга, в района на по-сетнешната Волжка България*, образувана към и след 922 г.); смъртта настигнала Крум по време на сражение с угрите-маджари, когато получил силен кръвоизлив, в следствие на рана от стрела във врата му, която го улучила го там, защото не бил закопчал подбрадника на шлема си (ДТ*). Името Крум във византийските хроники е предимно във формата Крумму – Kroummou (Йосиф Генезий, ИБИ*), Крумну – Kroumnou (Георги Монах, ИБИ*), но също и Kardamos (Кардам), и Kroumos (Крум), срв. също “... protou tes Boulgarias, onomati Kroumou …(Ватикански аноним, ИБИ*, с. 11) и пр.; вж. за Крум също и статиите Караджар*, Волго-Донски канал*, Омуртаг*, Стара Велика България* и пр.;

В българския вариант на Манасиевата хроника, изработен в двора на Цар Иоан Александър* (1331-1371) към 1335-1344 година, е записано над една от илюстрациите:
ÊđNîX êí­´ú î‘êîâà ãëàâ© Нèêèôîđà ö‘đ‘ý è‘ í‘àпèâàтъ ´äđàâèö© á‘ëђãàđîìъҐ (Крумо канезъ окова главо/ъ Никифора царе и напиватъ здравицо/ъ българомъ), което следва да се фонетизира Кроми (или Кр’мои) канез(ъ) окова главо Никифора-царя (! а не „цезар-я“) и напиват здравица българом (áë-, както и формата áëъ-, са съкращения на Бъл-, Бâл-, а êí- и êí­´ъ е съкращение от Кан* и Канезъ, и в никакъв случай не може да се свежда до Княз*, Кнез, което вероятно първоначално е буквална фонетизация на българските съкратени записи, извършвано от полуграмотните славяни – руснаци, сърби и пр., а по-късно намерило широка популярност); в “превод” на съвременен български е “Крум-канът (канезът) окова главата на Никифор-царя и напива здравица за българите” или “с българите” (вж. илюстрацията с текста в масива с картите – 054а/ 811 г.; вж. Цар*).
Формата Круму е съпоставима с тази на Бащу*, падежната форма и окончанията в Кубрату Бащу*, и може би е епитет, а не името на владетеля. Близки до него са термините Кормити и Корити (и двете са от един корен), като второто е по-хармонично със ситуацията и фактите от периода на управлението на К. – срв. производните от Корити: Кротити “кротя, укротявам”, Кроуна: “Корона”, Кроупа “троха, частица”, Кровъ: “покрив; дом, жилище; шатра, сенник; убежище; защита, закрила, покровителство; покривало, покров; покривка, обвивка; скривалище, тайник; лабиринт”, Кръма: “храна, ядене”, Кръмитель: “хранител, който отхранва, отглежда, възпитава”, Кръмити: “храня, прехранвам; питая, тая в душата си; отхранвам, отглеждам; храня, съхранявам”, Кръмьникъ: “кормчия; управляващият кораб” (МС*, СС*) и пр.; (за вторият епитет - Страшни*, вж Страшен* и под.); Когато се вземат обаче, предвид други имена на върховни владетели, като нпр. Паган*, и титли като нпр. Маготин крон*, то най-вер. Крум е форма на Корона, ст.-бълг. Кроуна: “корона”, със значението “оглавяващ, стоящ над, върховен”;

Крум застанал начело на България най-късно през 796 г., когато с Карл І Велики (768/771-814, Имперор на Свещената Римска империя от 23, ХІІ, 800 г.) си поделили Аварския хаканат* (566-796), а вер. и по-рано – още през 787 година (от 787 г. Крум е кан поне на Източна България, а най-късно от 796 г. или приблизително от тогава той поел властта и върху Западна България, поради което е наречен Кара-джар* или по-точно Кара-цар*: “Запад-цар”, подобно на Сула-би*: “Дунавски-господар, Дунавски-върховенстващ”).

Според едно много по-късно и може би провокирано от политическите нужди на дадения момент свидетелство – чак от ХІ в., той произхождал от онея българи, които ? след смъртта на Кубрат (605-665), или след хазарското нахлуване през 673 г., се установили в Панония (в Сулу*: “Среден Дунав”; за разлика от Сула*: “Дунав”), където рода му бил васален на аварите* (КК*). Но васален на Аварския хакан е и Източно-Българския кан Гостун* (603-605), който е убит от хакана през 618 г. (ДТ*). Към 663-665/6 Кубратовите синове Алцек* и Кубер* също отиват в уж аварските земи в Панония, където обаче живеят и много българи, заселили се там още от времето на Реан* или Хрун ІІІ* (488 – сл. 520<). Тъй като в този период аварите не представляват някакъв сериозен проблем за България (напротив, както Кубрат* и Самбат*, така и Аспарух* ги прогонват безпроблемно на запад, в установените при заселването им към 566-568 г. граници, вж. Боян*, Тубджак*), вероятно причините за казаното преместване на Крумовия род, ако това въобще е истина, са сходни с тези на Алцек* и Кубер*.
Срв. и думите на Константин-Кирил*, братът на Методий*, който съобщава при посещението си в Хазария, че “дядо му” трябвало да напусне близкото обкръжение на Върховния владетел, което пък е причината, поради която не може да се прибере в родината си, т.е. в пределите на Българската държава [Най-вероятно като родственици на владетелския клон на рода Дуло*, в случая това е Крумовият род – Борис І* (852-914) е син на Пресиян* (836-852), който е син на Звиница*, син на Омуртаг* (814-831), сина на Крум (787-814) – то Константин-Кирил и Методий* съзнателно не се установявали в пределите на България до Брегалнишката мисия* (855-863<). Понеже в България, като носители на владетелска кръв, автоматично щели да се превърнат в оръдие на недоволните от управлението на Борис І* велможи – условие, което е в сила за всички предтечи на Кирил и Методий* от времето на възцаряването на Крум.
Конфликтът между Кирило-Методиевият род и владетелят, обаче, следва да се постави още във времето на Кубрат* (605-665) или, по-вероятно, във времето на Бат-Боян* (665-690), и с основния клон на рода Дуло*, като минава по някакъв начин през отношенията между Тервел* (699-820) и “чичовците му” в Македония*].

Всъщност произходът на Крум следва да се свърже с произхода на пра-пра-внука му Борис І* (837/852-914, роден около 822 г.), за когото византийците казват, че бил потомък на Булгар или Борис Булгар*, тоест Борис Български (ок. 525-541): – “Булгар, когото ромеите оставили (след като той ги разбил в няколко сражения в Тракия) да се засели в Доростол (Дръстър*) и [цяла] Мизия” (Генезий, ИБИ*), което станало през 538 година (вж. Борис /4/*).

Така или иначе, първата значима и известна офанзива на Крум (>796-814) е унищожаването на Авария* (той “унищожил съвършено аварите”) през 796 г., в единодействие с Императора на Свещената Римска империя Карл І Велики (768/800-814), което само по себе си било започнато от Кубрат* (605-665) и Аспарух* (668-699). Присъединени били аварските земи до меридиана на Буда* и Пеща* (а на север в България вер. влизали и другите владения на Държавата на Само* или Самбат* – т.н. Дулоба*, граничеща на запад с Франкската държава и Саксонците). В тези територии живеели компактни маси българи – вж. Реан* (488-520<?). Този акт в защита на Западните българи в Панония, Сулу* (Среден Дунав) и пр. е в съзвучие с прозвището му Крум, което познаваме от по-късни от това събитие сведения и изглежда е в пряка диалектична връзка с името на другия всевластен владетел по това време – Карл Велики.

Вероятно още преди аварската кампания Крум бил в единодействие с македонските българи (вж Долната земя охридска*, Кубер*, Тервел* и пр.), но към завладяването на крепостта Сердика (бълг. Средец*), която стояла на по-прекия стратегически път между Долна Мизия и Долната земя охридска*, той пристъпил в 807 и завършил в началото на 809 г., когато вече бил подсигурил тила си откъм арарите и славянските племена, живеещи на запад от Карпатите, и които можели лесно да се превърнат в оръжие на византийско-римската политика. През 807 г. Крум направил рейд по поречието на Струма*, вер. както срещу византийските крепости, така и срещу славянските им съюзници, откъдето се завърнал с богата плячка. През пролетта на 809 г. Средец* (Сердика, София) вече бил превзет и според византийските източници гарнизона му от “6 000 копия” (= 30 или 36 хиляди бойци /ФК*/) – бил избит, а крепостните стени – сринати (по данни на последните археологически проучвания от периода 1990-2011 г. нито стените, нито сградите в града били подложени на разрушение от Крум през 809 г., а всъщност били ремонтирани и укрепени; едва ли бил избит и ромейския гарнизон, защото няма открито такова масово гробище и съответните кости с характерни за екзекуция посичания).

Сигурно с превземането на Средец* започва укрепването на Момин проход* (Къс-дербент*) и Траянови врата* като български крепостен комплекс срещу вражески нахлувания от югоизток (От тази ситуация може да се подходи към името Средец*. Крепостта стояла приблизително в средата на пътя Белград-Одрин, като втората не влизала в българските предели до есента на 813 г., а и по-важни крайни пунктове били тържището в Константинопол и пристанищата в Солун и Далмация. При това тя не е в географския център на Софийското поле. Но пък била “средна” спрямо владенията на българите в Македония* и Голяма България, което, наред с фонетичните предпоставки, вер. е предопределило българското название Средец* още в годините на Аспарух /668-699/, ако не и по-рано – в периода на Реан* или Хрун ІІІ* (488 - сл. 521), когато на Балканите ромеите управлявали само земите зад Дългата стена* на Константинопол; вж Долната земя охридска*, срв. Варна*, наложила името си още в пред-аспарухово време, при федеративното управление на Мизия от българите на Булгар* /597-?/, или още в годините на Борис Български /ок. 525-541/).

Мерките, които предприел в отговор Никифор І Геник (802-811) включвали и заселване на групи от М. Азия в Тракия, последвано от два военни похода и акция, целяща възстановяването на укрепленията на Сердика (КК*). През 811 г. Никифор І подготвил поход, с който “съвършено да унищожи” България (но само в земите на юг от Дунав, защото нямал сили за повече).

Византийците се установили на лагер в граничната крепост Меркели, в самото южно подножие на Балкана* (всъщност Меркели вероятно е край днешния Карнобат). Там пристигнал пратеник на Крум, който предложил мир (вж. Български мир*). Но Императорът, “възпиран от собственото си лекомислие и от внушенията на съветниците си”, отхвърлил мира.

Последвалите събития са описани във Ватиканския аноним, където по-късно са обобщени сведенията на очевидци и хронисти така:
“Като навлязъл в клисурите [на България], българите научили (всъщност те вече знаели) за множеството на войска, която те [Никифор І, синът му Ставраки и зет му Михаил - бъдещият Михаил І Рангаве (811-813)] водели, и, разбира се, като не могли да му се противопоставят, напуснали всичко, което имали, и избягали по планините. А [Никифор І] навлязъл и се настанил в резиденцията (auly: “аул, резиденция, двор”) на първенеца на България, по име Круму (Kroumou). Той намерил някаква войска от отбрани въоръжени българи, около 12 000, оставени за отбрана на мястото, завързал сражение с тях и всички ги избил. Посрещнали го също така и други 50 000 (предполага се, че този отряд бил съставен предимно от опълчението), с които влязъл в сражение и ги погубил всички. И тъй прочее нещастникът се възгордял в ума и сърцето си, сякаш вече постигнал това чрез справедливостта си, и казал на онези, които били с него: “Ето, рекъл, що прави справедливостта.”

И тъй, като влязъл в резиденцията (Плиска*, която не е определена като “столица”) на Крум (Kroumou), той преровил неговите съкровища и намерил твърде богата плячка. Той започнал да разпределя на войската си по списък мед (halkos: “медни монети”, може би и от български произход, ИБИ*), одежди и други различни неща. Като разтворил и неговите изби с вино, той раздал на всички свои люде да пият до насита. Като ходел по улиците на резиденцията, той се разхождал по чардаците на къщете (ср.-гръц. pliaka ~ pliakon, лат.- solarium: “еркер, балкон, тераса”; ИБИ*), радвал се и казвал: “Ето Бог ми даде всичко това и аз искам да построя тук град на мое име, за да стана именит във всички бъдни поколения” (след години, вероятно знаейки думите на Никифор І и превръщайки ги в дело и в своя реклама, Иоан І Цимисхи /969-976/ превзел с българска помощ Плиска*, където се били укрепили войски на Святослав І*, и преименувал града на Иоанополис).

Като прекарал няколко дни, той напуснал резиденцията на безбожния Крум (Kroumou) и оставяйки я, опожарил всички жилища, заедно с оградата от поставени едно върху друго дървета (не е ясно за коя ограда става дума - на вътрешния дворцов комплекс или на града; по това време и стената на град Болгар* във Волжка България* е също дървена, за разлика от тази на Булгар Балк*, Вабандар* и пр, което показва, че използването на дървен материал - характерно за началния етап на големите градове, както и за строежа на валовите преградни съоръжения, дълги стотици километри - е зависело от величината на обекта и времето, за което първоначално е трябвало да бъде изграден до първият етап, осигуряващ защитата на по-големи териториални участъци).

Прочее, като все още не мислел скоро да излезе (от аула = резиденция = двор = Вътрешна България*, Черна България*, Главна или Висша България), той преминал през средата на България (т.е. на черна, същинска България), желаейки да стигне до Сердика (бълг. Средец*, след 1443 г. София*), като смятал, че е завладял цяла България [на юг от Дунав].

Тъй той (Никифор І) прекарал 15 дни, занемарил напълно работите си, побъркал се, станал безумен, не бил повече на себе си, а съвсем се забъркал. Обладан от опиянението на надменността, не излизал от шатрата си, не давал никому обяснение или разпоредба, а когато някои го упреквали и изпратили сина му [Ставракий] да му говори, за да излязат от там (от Вътрешна България*), той никак не ги послушал, но дори и унизил сина си, като искал и да го бие. И тъй войската, като намерила удобен случай, разграбвала безпощадно, опожарявала непожънатите ниви (изразът: tas horas ateristous показва внезапността на византийското нападение), прерязвала жилите на воловете и изрязвала ремъци от слабините им - а животните мучели със силен глас и издъхвали - изколвала овцете и свинете и вършела непозволеното (свидетелство за содомия всред визант. войска, което според традиционната българска религия е недопустимо - вж Заратустра*, Ахурамазда*, Митра*, Волжка България* и пр., и най-вер. се наказвало със смърт, както се постъпвало и с прелюбодейците и крадците, при това еднакво с мъжете и с жените, срв. Фадлан – ФА*, 18). Най-сетне някои... започнали да бягат и чрез някакви хитрини да се измъкват” (ИБИ*).

Тук дошло второ пратеничество на Крум, който спазил българската традиция преди сражение първо да предложи на противника мир, което вероятно същевременно целяло както да разузнае, така и да предизвика действия от страна на византийците. Вестителите предложили отново мир с думите:
“Ето ти дойде и победи. И тъй, вземи каквото ти е угодно и си иди с мир” (КК*). Никифор, естествено, отхвърлил това предложение, както най-вер. предполагал и Крум, който още след опита за преговори в крепостта Меркели (а вер. още след излизането на Никифор от Константинопол и съсредоточаването на огромната му армия, която не можела да остане незабелязана от българското разузнаване) започнал да събира войскови сили. Същевременно думите на българските пратеници предполагат, че преградите при Върбишкия проход вече били пред завършване, а бранителите им щели да бъдат в достатъчно количество до пристигането на главните части на византийската войска, ако тя би потеглила още на другия ден.

Последвалите събития са описват така от Ватиканския анонимен разказ:
“А пък българите били направили от големи дървета страшна и мъчно проходима преграда, подобна на стена. Прочее, като намерили удобен случай и като наблюдавали от планините, че (ромеите) обикалят и се лутат, българите наели срещу заплата авари (това показва, че покорените авари живеели под някаква форма на автономия в пределите на България), и околните славянски (склавски) племена, въоръжил по мъжки жените (за равноправното положение на жените, както във войната, така и в бита, и в наказанията, вж. Древните българи*, Перси*, Волжка България*) и на 15-я ден от нахлуването им, призори в събота, на 23 юли, ги нападнал, докато почти още спяли (решителната битка е станала на 25 срещу 26 юли, призори в събота, 811 г. /ИБИ*, с. 13/, т.е. по-скоро към 16-я ден).

[Крум можел да повика склавите* от района около Солун*, а също сърбите*, босненците, тимочаните – от поречието на Тимиш* (бълг. Тимок, унг. Тимиш, северен приток на Дунав, вливащ се при Панчево в Сев. Сърбия), които се изселили към франкската граница едва по времето на Омуртаг* (814-831); а също да извика и склавите от източните земи на бившата Авария, както и тези от по-близките части на Дулебия* и Анчийците*. Той разполагал с 15-тина дни, а помощните войски – дори да приемем, че са викани с конни куриери, а не чрез сигналната система с огън – най-вер. имали 10-на дни, за да пристигнат. Скоростта на придвижване е най-малко от 50 км на ден (фиксиран е седмичен преход на Гай Юлий Цезар в І в. пр. Хр. с над 104 км в ден, а през 1555 г. историкът и географ Дерншвам отбелязал, че групи българи от Белградска и Браничевска област, вървейки бързо и с малки почивки денем и нощем, стигнали от Константинопол до Цариброд* само за 9 дни, НА*). Това очертава периметър, отстоящ на 500-600 км от сборните пунктове на българската армия около Плиска* и широко разположените византийски войски; а даже и по-голям периметър]
[Ромеите], като се вдигнали и бързо се въоръжили, започнали сражение. Тъй като войсковите части били разположени далеч една от друга, те не узнали веднага за станалото; българите връхлетели само върху императорския отряд (fossaton = лат. fossa: “лагер, отряд, поход, война”) и почнали да го избиват (тази тактически ход е известен още от сражението на Александър ІІІ Велики - Искандър* /330-323/ с Дарий ІІІ /336-331/ и бил добре познат на българските военачалници). Като се противопоставяли малко време и не могли да постигнат нищо, те били жестоко избивани. Другите, когато видели това, ударили в бягство. А на това място [вер. на 30-60 км от Плиска* - ЮЗ от Преслав*, в устието на Върбишкия проход (ИБИ*), край р. Тича* - срв. думите на сина на Крум – Омуртаг* (814-831): “Нека Бог даде на Поставеният от Бога владетел (т.е. само Българският владетел е поставен от Бога), като тъпче добре с нозете си Императора (от 800 г. има двама императора в Европа – на Византия-Рим, както и на Германия-Рим), докато Туча тече и докато Слънцето сияе, като владее над многото българи и като подчинява враговете си, да преживее в радост и веселба 100 години.“ /ТИБ*/; както и текста върху една от тържестените възпоменателни колони в Плиска, поставени от Крум след възстановяването на града: “Сражението при Тича”] течала много тинеста и мъчно проходима река. Тъй като не намерили веднага брод, за да преминат, [ромеите], преследвани от неприятелите, изпопадали в реката. Понеже те навлезли [в реката] заедно с конете си и не можели да излязат, затънали в тинята и били газени от онези, които пристигали отзад. Като падали едни връз други, реката така се запълнила от люде и коне, щото неприятелите преминавали отгоре невредими и преследвали останалите, които естествено мислели, че ще се спасят.

И тъй там паднали всички патриции (принцове) и другите началници. Онези пък, които се надявали да избягнат гибелта в реката, стигнали до преградата, която българите били съградили и която била много яка и твърде мъчнопроходима. Тъй като те не можели да я прекосят с конете си, оставяли конете, покатервали се с ръце и крака и увисвали на другата страна. На външната страна обаче имало изкопан дълбок ров и, когато те се прехвърляли от височината, крайниците им се разкъсвали. Едни от тях умирали веднага, други пък повървявали малко и, като не можели да ходят, падали на земята и така загивали, измъчвани от глад и жажда. На други места пък някои запалили преградата. Когато връзките изгорели и преградата паднала върху изкопа, бягащите непредпазливо се спускали и попадали с конете си в изкопания ров заедно с огъня. Това нещастие било по-лошо, отколкото опасността в реката... Всички загинали там: едни - погубени от меча, други - удавени в реката, трети - паднали от преградата, а някои изгорели в огъня на изкопа. Спасили се само малцина, но и те, след като пристигнали по домовете си, почти всички измрели.
В същия ден, прочее, бил погубен и Император Никифор всред първото сражение, без никой да може да съобщи по какъв начин е погубен”.
Според други хроники Никифор загинал още при първия удар и “по най-жалък начин”; но бълг. източници съобщават, че Императорът бил пленен, отведен със завързани ръце при Крум, който заповядал да го обезглавят. После “набил на кол главата му и тя стояла много дни за показ на идващите при него племена” - вер. тези, които закъснели за битката поради отдалечеността си и ония, които препотвърждавали васалитета си пред българския кан. След това заповядал черепът да бъде обкован със сребро и с тази чаша пиел “здравица” с велможите (КК*).

Според Георги Монах: “посребрил я (главата) отвън и накарал първенците на българите да пият от нея, като се самопрославял над оногова, който проявявал алчност и не желаел мира” (ИБИ*).

“Ранен бил и синът му Ставракий, като получил смъртоносна рана в прешлените на гръбнака, от която и починал, след като царувал над ромеите само два месеца (Ставракий бил детрониран на 2, Х, 811 г., приел монашество и на 12, І, 812 г. починал). Мнозина от заробените ромеи след прекратяването на войната били принуждавани от безбожните българи – тогава още непокръстени – да се отрекат от Христа* и да приемат езическата и (=) скитската (= др.-иранска) заблуда (вж Митра*)... Така Император Никифор, след като царувал 8 години и 7 месеца, поради своето безразсъдство и само-надеяност, погубил себе си и цялата ромейска мощ.
Той бил възвисок мъж, широкоплещест, с голям корем, с гъста коса (този образ противоречи на други сведения), бърнест, с широко лице и много побеляла брада, пълен, много разсъдлив, лукав, схватлив - особено за държавните дела, малоречив и премного сребролюбив, поради което и получил вечна гибел” (ИБИ*; срв. “Овнешката война” на Волжка България* срещу татарите на Чингисхан през септември 1223 г., което станало в проходите на Жигулевската планина и при също такава кратка подготовка).

През 812 г. Крум навлязъл в Тракия и през юни бил превзет Дебелт*, а жителите на Анхиало, Берое, Пловдив, Филипи и Никея напуснали жилищата си и побягнали към Константинопол. През есента Крум изпратил Драгомир* с предложение да се възстанови договора от 716 г. (вж Тервел*) и с предупреждението: “Ако не побързате с мира, ще ударя на Месемврия”. Когато преговорите били прекъснати, Крум, който построил разнообразни обсадни машини, превзел с щурм Месемврия (бълг. Несебър*), като пленил и 36 медни сифона за “гръцки огън” (т.е. “ЕЛИНСКИ огън“, защото етнонима Грък* се появява чак през втората половина на Х век и по-конкретно над 170 години по-късно); тези сифони и запалителната смес са считани от византийците за държавна тайна и строго пазени от чужди очи и ръце, независимо от съществения факт, че според сведенията българите използвали своя система за “огън”, наричана “български огън“ и “мидийски огън*” (ИЗ*).

През февруари 813 г. в Константинопол плъзнал слух, че “българите, възгордяни от победата си над Никифор, решили да тръгнат на поход. Щом научил това, Михаил (І Рангаве) направил съвещание и събрал [войските от] всички теми, като записал и много други войници вместо загиналите във войната.
Той свикал ония, които охранявали клисурите на Сирия - ликаони, килики, исвари, кападокийци, галати, и заедно с всички тях тръгнал на поход през втората година на царуването си, индикт шести (от 1 септ. 812 до 31 август 813 г.) ... И българите също се отправили срещу тях, но като видели голямото количество войска не се осмелили да нападнат, а застанали наредени в строй (срв. при Древните българи*, че началото на битката зависело от предсказанията на гадателя; при Византийският император също имало предсказател и гадател - вж Послонието на Александрийския патриарх Христофор, починал през 836 г. /ИБИ*/). Също и войската на императора стояла построена в продължение на 15 дни, като нито едните, нито другите се решавали да нападнат. Така се мъчели и хората и животните, изложени денонощно на лятната жега. В същото положение били и българите...

Тогава (на 22 юни) Аплакий, който се намирал на една височина заедно с македонците и тракезийците (т.е. с войските, които се числяли към македонската и тракезийската теми), се обърнал към императора: “Докога ще чакаме и ще гинем ? Аз пръв настъпвам в името на Бога, а вие смело ме последвайте. И победата ще бъде наша, защото сме десеторно повече от тях”. Така и станало... Обаче след започването на битката, останалите войници не се притекли на помощ, но уплашени хукнали да бягат - най-напред темата на анатолийците... Прочее те казвали: “След като навлязохме в България, ние сме победени в непроходимите места, докато навън - на полето - можем сами да бъдем победители. Обаче във всичко лъжели. Защото те побягнали преди да са почнали да се бият (войските от Анатолийската тема, днешния Анадол, най-вероятно включвали български отряди от областта Тарс* - наричана и “Малка Армения”, където е днешната планина Булгар-даг*, както и от малоазийската българска област Дулиа*.
Тези малоазийски българи, дори само по стария български закон, нямали право да се бият срещу други българи. През 904 г. български войски от Тарс*, Булгар-даг* и Дулиа* участвали в “арабския” поход срещу Константинопол и в завземането на Солун*, предвождан от един “византиец-ренегат от Антиохия”, който бил приел “арабската вяра”. После, при оттеглянето на тъй-наречените “араби” от Солун, градът бил предаден от тях на Симеон І* /893-927/, а след многомесечни преговори и вероятно по настояване и на Борис І* /852-914/, най-накрая бил върнат отново на Византия, но пък граничния камък между двете държави бил поставен само на 20 км северно от стените му, т.е. в края на Солунските ниви и лазя)...

Мястото където се водело сражението (битката на 22, VІ, 813 г. станала при Версиникия, близо до Одрин*) било неравно и ромейските войски стояли на по-високите места. И като те побягнали, [българите] помислили, че не бягат, а настъпват изотзад... Затова не почнали веднага да ги преследват. След малко... отпуснали юздите на конете и започнали да ги преследват. А те, като бягали, се тъпчели едни други... Прочее по-голямата част от тях бягали пеша, понеже конете им били изтощени от дългото стоене в строй. Измъчвани от глад и изгаряни от жажда, те, след като минели известно разстояние, падали мъртви. И всички хвърляли на пътя оръжието и ризниците си. Други успявали да се доберат до някоя крепост, обаче българинът ги обсаждал и всички ги излавял и тъй неприятелите събирали отзад оръжията на бягащите... Но войниците от темата Анатолик, които първи били побягнали от сражението, взели вероломно решение: имайки за стратег [Лъв,] сина на Варда Арменец, те, като се разбунтували, избрали за император същия този Лъв [V Арменец (813-820)]...”.

Чак на шестият ден (28 юни), без да бързат и без да срещнат каквато и да е съпротива, българските войски стигнали до Константинопол. Българите не бързали, защото това били велики празници, започващи с Еньовден* (24 юни) и точещи се няколко дни, като днешния Петровден (Св. апостоли Петър и Павел) на 29 юни си имал своя предхристиянски еквивалент – вероятно изкачването (възкръсванета) отново на Небето на Еньо, Енох* или Св. Иоан Летни, за да продължи спрелия на Еньовден естествения ход на Слънцето* към намаляването на деня, към зимата и зимното слънцестоене (Игнажден*, Коледа*, Рождеството на Митра* и Млада-Бога*); срв., че около навечерието на Еньовден* (23 юни) започват “горещниците”, които завършват към Петровден (29 юни).
Затова “Крум направил (по изгрев Слънце* на 29 юни 813 г.) жертвоприношение вън от Златните врата според обичая си, като принесъл в жертва много хора (пленници) и животни. Той потопил краката си във водата на морския бряг, умил се и поръсил войниците си; приветстван от тях, той преминал между своите наложници, които му се кланяли и го славели (? За голям брой наложници може да се говори при русите-скандинавци и техните князе, които се появили осезателно в Киевския район след 882 г. /ДТ*, ПВ*/ и били реален фактор през Х век /ФА*/. При българите няма данни за това.
Изглежда тези жени, които според византийците са “наложници”, по-вер. са придружавали своите мъже и братя, вървейки с войските и обоза, част от които Крум бил въоръжил в битката с Никифор). Всички наблюдавали това от стените и никой не се усмелявал да го възпре или да хвърли стрела срещу него. След [това]... той обкръжил гарада и направил вал около него... Той поискал данък в злато, голямо количество одежди и известен брой отбрани девойки (Крум поискал тези “отбрани девойки”, т.е. знатни неженени девойки, по-скоро за съпруги на сановниците си, понеже – ако му трябвали – пленници за робини и жени за размяна с ромеите имало достатъчно; поискал ги и в контекста на това, че той държал да сключи мир и да регламентира отношенията си с Византия, препотвърждавайки Българо-Византийския договор от 716 г., като за постигането на тази своя цел можел да разчита и на българи – висши сановници в Константинопол и империята: срв. нпр. българина Теодор, който бил патриций по времето на Теодор Студит /759-826/, вж. Мавър /1/*, Сабин*, Телериг*, Мария Българска* и пр.).

Тогава Лъв [V Арменец] (813-820) направил съвещание с архонтите и известил на Крум: “Ела на морския бряг с няколко души, които не носят оръжие, и ние ще дойдем невъоръжени с хеландия през морето и ще поговорим. Ще изпълним всичко, което ти си поискал”. След като казъл така, те (архонтите) извели през нощта въоръжени мъже, на брой трима, скрили ги в някои постройки на Гала, вън от Влахернските врати, и им заръчали: “Говорейки с Крум, ние ще ви дадем условен знак, а вие, щом го забележите, трябва да излезете и да го убиете”.

И тъй, на другия ден (? 30 юни 813 г.), докато българите били в околността на “Св. Безсребърница”, Крум, според както било уговорено, слязъл при морето с още трима мъже – своя логотет (кавхана* ? или чергубиля* ?) и Константин, сина на Прицак, който преди много години бил избягал в България; а Константин водел със себе си и своя син от сестрата на Крум. Четиримата се отделили от войската си и според уговореното слезли невъоръжени на морския бряг с още трима души, без да знаят за подготвената срещу тях засада. И онези от града също излезли с хеландията, за да говорят с Крум. Като получили обещание (клетва) за ненакърнимост, те слезли от лодката.

Крум слязъл от коня си, седнал на земята, а синът на Працик [– Константин,] държал коня му оседлан и с юзда. Докато те говорели, един от хората от Града, а именно Ексавул, дал уговорения знак като отрил с ръка главата си. Крум го забелязал и скочил възмутен и тъй като конят му бил готов, неговите хора го вдигнали и той се метнал отгоре му. А народът от градските стени викал: “Кръстът победи”! Крум пък се спуснал да бяга. Въоръжените войници излезли от постройките и започнали да преследват Крум, като хвърляли стрели подире му и мислели, че са го наранили. Но той сам-самин избягал при войската си. Другите трима били заловени от хората, които били в хеландията. Логотетът веднага бил посечен, а Константин и сина му били заловени живи. Тогава Крум, разгневен от станалото, на другия ден (? 1 юли) заповядал да опожарят и опустошат цялата околност...” (ИБИ*, Scriptor incertus).

Отмъщението за нарушаване на постигнатите спорузомения (вж Митра* = Договорът) – най-страшното престъпление за българите, било безкомпромисно и гневно – превзети и разрушени са почти всички крепости между Константинопол, Марица и Одрин*, включително манастирите, църквите и дворците, къщите (полските вили) и предградията, Св Мамант – с палатите и двете императорски спални, изклали всички пленници, а също и добитъка, цялото крайбрежие на Стенон (Босфора) и по-нагоре, всички постройки по тържището (от където взели много плячка), изгорили всичко, което се намирало извън Златната врата до Регион (при устието на дн. Кара-су, др.-бълг. Кара*: “запад”, тур. Кара: “черен”, волгобълг. Су: “река”), крепостта Атира и моста, Силиврия с крепостните стени и църквите, сринали Редесто (Родосто), Апри.
В планината Ганос, където се били скрили много народ и почти целия добитък на Тракия, като избили хората (ако е истина, то това са най-вер. знатните, които били смятани за клетвопрестъпници, и войници, ако са се съпротивлямали), а добитъка изпратили в България, заедно с много жени и деца. Стигнали Ексимил (селище на Галиполския полуостров) и град Абидос (на Малоазийския бряг), завили по Хеброс (Марица*) и нагоре сринали всички крепости – малки и големи – чак до Одрин*, който обсадили (още в началото на юли). Построили обсадни машини и щурмували крепостта, която се предала (в края на лятото или в началото на есента – ? септември), а жителите й били заселени в земите на север от Дунав (във Влахия*).

Докато ставало това, Лъв [V Арменец] не излязъл от Града, но насилствено управлявал държавата,.. [и] като дошли празниците, той увенчал сина си [с императорска корона], и излъгал, че се наричал Константин, ако и да се наричал Симвакий. И като събрал оцелелите войници от различните градове, раздал им заплата и ги накарал да приветстват Лъв и Константин, подражавайки на царуващите преди това Лъв (717-741/) и Константин Исвари (741-775) ...”

През есента и зимата времето било добро, а реките - безводни, и Крум (военачалниците на Крум) изпратил “30 000 българи, целите покрити с желязо”, които стигнали Аркадиопол (Люле Бургас), преминали р. Регина (дн. Ергене), “намерили много народ и го отвели в плен”. На връщане реката била придошла и българите останали 15 дни, но Лъв, който знаел това, не изпратил войски срещу тях. “Щом... реката спаднала, [българите] заповядали на самите пленници да насекат дървета и да направят мост, и така преминали заедно с пленниците, които били на брой 50 000 - мъже, жени и деца, заедно. Те взели цялото им имущество - арменските постилки за легла (направени от вълна или кожа, т.е. били взети самите им легла, което показва, че хората били преселвани в нови поселища)..., натоварили всичко на колите и като взели всичките им стада от говеда и дребен добитък, отишли в България”, която започвала на север от река Регина (дн. Ергене). С оглед на тези действия може да се каже, че Крум обезселил напълно областта от Константинопол на запад до р. Марица и на север до р. Регина и до Одринско, като отвел хората във Вътрешната област = Влахия (&#194;&#250;&#235;&#224;&#245;&#232;&#255;).

Потъпкването на Договор (= Митра*), особено от цар към друг цар, не можело да бъде простено от Поставеният от Бога владетел (каквато е титлата на българския кан), а клетвопрестъпникът, който освен всичко друго, явно бил и представител на Злото на Земята, трябвало да бъде унищожен (вж Заратустра*, Ахурамазда*, Митра*, Иранска митология*). Крум бил длъжен да направи това и като Кан, и като Български владетел (Царят на българите е цар на всички саклани*, срв. “Царят на Балх* - първият всред всички царе на Земята”), и като държавен глава; а действията му в тази посока не могат да се разграничат от тези, които предприемал в законовата сфера на българската държава. При това Лъв V Арменец (814-820), който отлично познавал българската и арменската древна традиция за свещеността на Договора*, бил смятан и от византийците за клетвопрестъпник (според тях той предал Михаил І Рангаве /811-813/ в битката при Версиникия и извършил преврат) и за еретик спрямо христовата вяра (водач на иконоборците “чиято ерес той подновил” и “несправедливо царуващият по божие попущение” /ИБИ*, с. 23/). В т.с. може да се приеме като реалност, че Крум не само имал сведения за настроенията и действията срещу Византийския император в Константинопол, но и че лично участвал в тях.

За предприетите от Крум стъпки за унищожаване на клетвопрестъпника-император (Лъв), а и на цялото византийско присъствие на балканите, хрониката съобщава: “Прочее след това му (на Лъв V) било известено по слух, че Крум се е отправил на поход, като събрал голяма войска – и аварите и всички Славиниии (Склавинии* в България са склавските области в Дулебия*, в Дулоба* с Панония, в Полша, в Моравия* и Чехия, Босна, Сърбия* и в Солунско).
Освен това той бил приготвил частите и съоръженията на различни градопревземачки (Elepoleis: “многоетажни кули с височината на градските стени, с метателни уреди и със стенобойни овни в основата”), големи машини триболи и тетраболи, костенурки и високи стълби, топки, лостове и кирки, овни и поставки с гнезда за изхвърляне на стрели, огнехвъргачки и каменохвъргачки, скорпиони за хвърляне на копия, прашки – изобщо всякакви съоръжения срещу зъберите на стените – за да превземе града откъм западната му страна, откъм Влахернската стена (същевременно по това време много добре се знаело – както от византийците, така и от Крум и българските велможи, за опита на авари и перси да завладеят Константинопол през 626 г., когато откъм морето градът бил атакуван от флот от лодки с екипажи от “българи и славяни” – т.е. от войските на Самбат* /618-676/ с подчинените му славяни /склави*/ и от васалните му авари; същевременно Крум вече разполагал и поне с 36 сифона за “елински огън”, които на времето спасили обсадените константинополчани, но сега нямало да бъдат тяхно приемущество).

Той искал да закара всички тия съоръжения там, където били хвърлени стрелите срещу него (т.е. там, където било извършено клетвопрестъпничеството). Той бил приготвил в оборите си хиляди волове, за да пренесе всички споменати оръдия, като ги натовари в обковани с желязо коли на брой 5 000, които поръчал да направят (т.е. воловете – по 8 или 10 на кола, били най-малко 40 000 до 50 000, без да се броят тези за смяна и резерв, които са най-малкото два пъти повече от нужните за колите и това стига до цифрата 100 000 вола само за 5-хилядите железни коли). Като чул това, Лъв [V Арменец] (813-820) изпратил съгледвачи и щом узнал истината, събрал голяма войска и техници, които започнали да строят друга стена, вън от градските стени, като изкопал и широк ров... Преди да започне пролетта, както казват някои избягали от България пленници, на Велики четвъртък пред Великден (13 април 814 г.), Първият българин, прочутият Крум, който имал намерение да превземе Столицата, завършил живота си, заклан от невидима ръка, като през устата, ноздрите и ушите му бликали потоци от кръв” (ИБИ*, Scriptor incertus).

Внезапната смърт на Крум, която според това най-ранно, не много пълно и не до там точно описание във византийската хроникална литература, цитиращо по-скоро един тогавашен слух и предполагащо сърдечен удар, настъпила на 13, ІV, 814 г. Версията за т.н. сакрално убийство, която е плод на своеобразно тълкуване на данни от по-късни източници, е недостоверна - първо, защото такова убийство се прилагало от номадски народи, които са възприели тази традиция под влияние на тюркизацията си след ІІ-ІІІ в., второ, защото такова убийство се прилагало спрямо определена група от хора и не можело да се осъществи спрямо царя, който сам по себе си бил неприкосновен - почти божество и върховен жрец, а след смъртта си - действително божество. Самото арабско сведение - на ибн-Фадлан (ФА*), в което се описва такъв смъртен обичай, който уж бил приложен спрямо Микаил Бащу*, при това след като се удавил и тялото му било извадено от реката на следващия ден (ФА*), никъде не съобщава, че тези, които го извършват са българи, и то въпреки, че Микаил Бащу е българин, че е тръгнал на път от Волжка България*, и че авторът е описал тези събития като гост на Волжко-Българския кан Алмъш (895-925), разграничавайки ясно действията на българите от тези на васалните им етноси. Не може обаче напълно да се отхвърли версията за наличието на заговор, инспириран от Византия.

Всъщност и Византийският император сам се хвали в своите писма, че убил Крум със стрелата си: “Прочее Лъв, възгордян, като че ли сам той, а не Бог е сразил неприятеля, изпратил послания до всички градове и страни, в които известявал: “Намирих (достигнах) българите… и благодарение на моята предвидливост, храброст и съобразителност ги прогоних всички, като пронизах със стрела Първенеца им [Крум]. И по такъв начин умря Нашият враг.” (ИБИ*, Scriptor incertus).

Думите за стрелата можеха да се приемат и като алегория, ако нямаше и още едно сведение:
“Без да губи време и като презрял гордостта си, новият Хазарски хакан Карак (812/813-824) се обърнал към [Българският] кан Кара-цар (Караджар* = Кара-цар: “Запад-цар”, от др.-бълг. Кара*: “запад, западен”, т.е. Кан Крум) с молба за помощ срещу маджарите [угри*, себери*, турци*, настанили се наскоро при десния приток на Дон* – река Сасн&#225; (рус. сосн&#225;: “бор”), разпрострели властта си над Мордасите (Мордви) и Сурските фини (по р. Сура*), и започнали нападения срещу Хазария* и столицата й Итил*]. Понеже маджарите били успели вече да погромят любимия батавил* (“столица” на област) на Балтавара* (“господарят, главния владетел” на Източна България) – Хорисдан* (град Батавил*, Искористен*, дн. Путивл*), и направили опасен пътят [от долна Волга и Дон] за Крим* [извършвайки набези над пътуващите по него], то Кан Кара-цар (787-814) охотно се съгласил. Неговата войска, състоящя се от кара-българи (западно-българи) и анчийци* (военно съсловие от българи, авари и ср.-европейски склави – моравци, чехи, ляхи, словаци и др.), разгромила маджарските владения по десния приток на Дон – [река] Миша (срв. Мишари* – клон от маджарите) – по-северна от [река] Саз-Идел (волгобълг. Саз-Идел, Сасы-Идель: “Саз-Пътя”, днес рус. Сосн&#225;, в Липецка и Орловска области в Русия), стигайки и до [долното течение на река] Ока*. Тук Балтаварът (Българският кан Кара-цар) разгромил селищата на мурдасите и за окончателна разправа с враговете построил за себе си града (градежа, т.е. крепостта) Кан* (дн. град Муром в Русия).

Част от изплашените маджари избягала зад (северно и източно от) Ока* и се установила между тази река и [река] Сура*, а някои заедно с Аскал – сина на Маджарския вожд Юлай-Бата*, се добрали даже до [областта] Бершуд (на север от долното течение на Кама*) и нарекли една от нейните реки Миша (т.е. това били част от т.н. “Мишари” – клон от етноса Маджари* или Угри*). … Обаче Хаканът [на Хазария] не помогнал на Балтавара (Владетеля) с обещания удар по маджарите от юг и дошлите на себе си маджари и мурдасци обсадили кара-българите (западно-българите) в техния град (градеж, крепост) [Кан]. Много скоро на [Българския] кан Кара-цар му омръзнало да седи под обсада и той решил на всяка цена да я разбие и да се добере до Кара-Булгар* (“Западна-България”, т.е. Дунавска България). Но едва започнал атаката, лекомислено не затегнал шлема си, когато вража стрела пробила гърлото му и прекъснала земния му живот…” (Гази-Барадж* – 1229-1246 г., по хроникални данни от ІХ и Х в., ДТ*).
И това станало в началото на пролетното затопляне в тези ширини, към споменатата по-горе дата 13 април 814 г., когато според византийските източници загинал Кан Крум.

Както видяхме Византийският император Лъв V Арменец (813-820), който отстранил Михаил І Рангаве (811-813; женен за Прокопия, дъщерята на Никифор І /802-811/), знаел със сигурност, че в периода след опустошителните действия на българите в земите между Одрин* и Константинопол, чийто тотален епизод приключил със завладяването на Одрин към началото на септември 813 г., “Крум се е отправил на поход, като събрал голяма войска - и аварите и всички Склавиниии”, докато в същото време активно се провеждала подготовката за решителната атака срещу Константинопол и превземането му; началото на пристъпа срещу Византийската столица било насрочено от Българския владетел Крум за пролетта на 814 година, когато трябвало да привърши грандиозната подготовка за начинанието. Вероятно Лъв V е научил и на къде се е отправил Българският владетел, още повече, че една такава мащабна съвместна Българска и Хазарска офанзива срещу маджарите въобще не можело да бъде държана в тайна. Затова е твърде вероятно византийските дипломатически действия и пари да са спрели спомагателния удар на Хазарския хакан Карак (813-824) срещу Донските маджари от юг и в същото време да са спомогнали за “бързото съвземане” на маджарите след разгрома им от Кара-цар (Крум) и за организирането на обсадата около новия град-крепост Кан* (Муром). Нали точно това твърди Лъв V Арменец в своите “послания до всички градове и страни”.

На базата на известните данни можем по-детайно да възстановим последната част от живота на Кан Крум или Кара-цар: “Запад-цар” (вж. Караджар*). На 22 юни 813 г., по време на латното слънцестоене (21-22 юни), била победоносната за Кан Крум битка при Версиникия, след която оставил брат си да обсажда със своите войски Одрин* (Адрианополис). А самият той, по време на празничната седмица, започваща от 23 юни – деня, предхождащ Еньовден* (24 юни), се придвижил без да бърза до Константинопол, където пристигна на 28 юни (пътят от Одрин до Константинопол с коне е най-много 3 дни /НА*, стр. 305-306/, което ясно говори, че Крум въобще не е бързал).

По изгрев-слънце на 29 юни, демонстрирайки “мощта на Българския Бог” (текст на Омуртаг* /814-831/) и на армията си, Крум извършил традиционния празничен ритуал пред погледите на честващите Петровден християни-столичани, които стояли по стените на Константинопол и наблюдавали действията на Кана. До известна степен именно българският празник обяснява защо Крумовите войски не предприели никакви действия срещу столицата, а християнският празник “Св. апостоли Петър и Павил” – защо жителите на столицата не обстрелвали българските войски. Чак на 17 юли 813 г. Крум обсадил града (Теофан, ИЗ*, ВГ*).

Във времето между 30 юни и 17 юли се състояли преговори за мирен договор между Крум и Лъв V Арменец, явно по предложение на Българския кан. Българите поискали “данък в злато, голямо количество [златотъкани] одежди и известен брой отбрани (знатни) девойки [за съпруги на знатните]”, което византийците по принцип приели, но веднага пожелали среща между двамата владетели за уточняване на подробностите (ВГ*). Според договореното на срещата Крум дошъл заедно със своя логотет (министър, вер. министър-председател = др.-бълг. Ичиргу-боила*, ст.-бълг. Чергубиля*), с Константин – син на Прицак, който преди много годин бил избягал в България, със сина на Константин от сестрата на Крум – т.е. племенник на владетеля, и с още трима души, придружители на първите. В хода на срещата Крум и придружителите му били нападнати неочаквано от предварително поставени в засада византийци. Кан Крум, самоотвержено подпомогнат от своите служители, успял да се метне на коня си и да избяга, но “логотетът бил посечен веднага, а Константин и сина му (племенника на Крум – син на Крумовата сестра) били заловени живи” (ИБИ*, ВГ*).

В отговор на това немислимо за българите погазване на клетвените договорености Крум заповядал да започне тотална обсада на Константинопол и осъществяването й, включващо създаването на ров и вал със стена от Мраморно до Черно море, било завършено на 17 юли. Заедно с това от към началото на юли Канът започнал да завладява всички крепости между Одрин*, Константинопол, река Марица* и Черно море* (това всъщност е областта Европа*), а тези крепости, които не превзел, били напуснати от ужасените граждани; започнала и акция за пълно обезлюдяване на тая територия, като населението било отвеждано, заедно с покъщнината и добитъка си, в българската “Вътрешна област”, т.е. Вълахия (Влахия*), разположена в част от източната половина на наречената по-късно и до сега Влашка равнина.

Вероятно към това време Кан Крум получил предложението на току-що възкачилия се Хазарски хакан Карак (813-824) за съвместни действия срещу наскоро настанилите се по Горни Дон маджари, които изглежда не само не плащали данък на България след като покорили някои околни племена и се почувствали по-самоуверени, но отнемали български данъкоплатци (т.е. и отказа на маджарите да плащат данък следва да се постави близко във времето – към началото на 813 г., когато те си позволили да нападнат и хазарската столица Итил или Zarefgorod, Царефград) и разбойничествали по важните търговско-съобщителни пътища, чието трасе се охранявало от България. Тъй като Константинопол не би могъл да бъде превзет без сериозна предварителна подготовка, Крум, по всяка вероятност, решил че до завършването й може да укрепи тила си като разбие маджарите и съюзните им мордовци, а същевременно да омаломощи и хазарските сили, които трябвало да воюват съвместно с него срещу общите врагове. На запад, с Карл Велики, който сам имал достатъчно проблеми в огромната си империя, Крум нямал значими противоречия още от времето на общите им съюзни действия срещу Авария* през 796 г.

Първото нещо, което направил след като взел своето решение, било да укрепи фронта си срещу Византия като превземе Одрин (видимо е, че първоначално Крум искал единствено да сключи мирен договор с обезсилената Византия, която за България била по-важна като буфер срещу арабите, и заради това не превзел Одрин след победата си при Версиникия на 22 юни, а само го блокирал с обсада, с цел да използва този факт като разменна монето при преговорите). Веднага изпратил част от своите сили в помощ на брат си и града бил превзет “в началото на есента”, тоест още през септември 813 г. Тъй като византийската календарна година и византийската есен започват от 1 септември (VІІ индикт, от 1 септ. 813 до 31 авг. 814 г.), то това предполага, че и Одрин бил завладян към началото или средата на този месец, след предложения за мирно предаване на населението му и гаранции за запазване на гражданските им права и за безопасността им (според византийците есента започва в 9-тия месец след Рождество Христово, тоест към 1 септември).
Сигурно още по време на подготовката за решителните действия срещу Одрин Крум започнал и мобилизацията на армията от северните региони, отдалечени от фронта с Византия – от аварските земи (Панония), Сулу* (Среден Дунав), Седмоградско* (Трансилвания) и Ю. Полша до Дулебия* (между Изт. Карпати и р. Десна*), с която да тръгне срещу маджарите в горното течение на Дон*. Вероятно съсредоточил тази втора армия в източната част на Онгъла* или направо по западния бряг на Днепър и във и около града-крепост Самбатис* (Киев*), където било най-удобно за частите на анчийците* и относително най-близко до набелязянятя цел. Вероятно подсигурил гърба си като изпратил и делегация при Карл Велики. Може да се предположи, че до праговете на Днепър Крум е стигнал по море с кораби, като по пътя си е спрял и в Белград* на Днестър (Мавро-кастро). По това време още не съществували Чернигов* (от 815 г.), Смоленск (от 815 г., в.-бълг. Шамлин) и Курск (от 912 г.), или поне те не били значими крепости и селища. Затова сигурно Крум настъпил от Киев* направо към Батавил* (Путивл*, Хорисдан*) и като разбил основните сили на маджарите край Горни Дон и ги разпръснал, разделил войската си на отряди и започнал да преследва отделните им групи.
После логиката на войната и страстта към преследването на целите го запратила чак при долното течение на Ока* – на повече от 1 500 километра от устието на Дунав (1600-1800 км са около 30 дни път, при средно 50-60 км в ден, като всеки българин разполагал с поне 3 бойни коня, а обоза се движел отделно). Този поход вероятно се осъществил от октомври до декември или началото на януари (в зависимост от конкретиката на метеорологичните условия през този период; най-вероятно от Игнажден* /20-ти дек./ до Ивановден* /7 ян./ не се водели военни деяствия). Когато видял, че зимата бързо настъпва и студовете стават големи, а хазарите не извършили обещаното настъпление и с това го задържали в района на Ока, Крум издигнал крепостта Кан* (дн. Муром), за да презимува (м/би това станало още към 18-19 декември). Но бил изненадан и от обсадата на окопитилите се маджари, подпомагани от Хазария*, която пък била “насърчавана” с пари и с политически средства от Византия. В това положение и като познавал добре политическите сили в И. Европа и начина им на действие, Крум едва ли си е правил илюзии за участието на Византия в капана, в който бил поставен към началото на 814 г., но същевременно в никакъв случай не се съмнявал в пълното си военно превъзходство.

Свидетелство, че Крум отсъствал от есента на 813 г. от фронта срещу Константинопол и от земите на юг от Дунав е и неговия т.н. Хамбарлийски надпис. Запазената част от лявата страна на изписания текст е:
“... този кавх[ан] (кавкан*, защото “&#967;” = бълг. “кх”, от Кави* и от Кан*, като изразът може да се преведе и като “кавкана” или пък като “кавканът”, което е със значение “главен кавкан” и може да се отнесе към братът на Крум, например в смисъл, че предишния кавкан е убит край Константинопол, а за нов кавкан назначава брат си) …
… направих моят брат и стратега Леон (Лъв) нека бъде негов подчинен. От Берое … [до … (?)] и Дултроини първенец е Ичиргу-боилът Тук* за дясната страна и Вардан и Янис са му подчинени стратези. А за лявата страна на моят саракт* (“&#954;&#941; &#948;&#951;&#940; &#964;&#972;
&#940;&#961;&#953;&#963;&#964;&#949;&#961;&#972;&#957; &#956;&#941;&#961;&#959;&#962; &#964;&#959;&#965; &#963;&#945;&#961;&#945;&#954;&#964;&#959;&#965; &#956;&#959;&#965; …”, саракт*: “царщина” – област, подчинена пряко на царя) – Анхиало (Поморие), Дебелт*, Созопол и Ранули, началник е Боила-кавхан Иратис* и Кордила и Григора са му подчинени стратези.” (ВГ*).

В периода 809-813 г. братът на Крум е участвал активно при превземането на много градове: “… и брат му (на Крум) не го изостави и излезе [с войската си]. И Бог му даде да опустоши тези места и крепости: Сердика (Средец*, София), Дебелт*, Констанция (при Симеоновград), Версиникия (между Одрин и Скутарион, ИЗ*, ВГ*), Одрин*. Тези силни крепости превзе, а на останалите [ромейски] крепости [които също завладя] Бог даде страх и те (жителите им) се уплашиха и избягаха.” (Теофан Изповедник, ВГ*).
\
Знаем, че през 812 г. българските войски превзели крепостите Дебелт*, Анхиало (Поморие), Берое* (Ст. Загора), Никея, Проват*, Филипопол (Пловдив) и Филипи (на Беломорието, при днешния Кавала), Дултроини, а също Месемврия (Несебър*), Созопол (&#954;&#940;&#963;&#964;&#961;&#959;&#957; &#931;&#969;&#950;&#959;&#960;&#972;&#955;&#949;&#969;&#962;), Букелу (&#954;&#940;&#963;&#964;&#961;&#959;&#957; &#914;&#959;&#973;&#954;&#949;&#955;&#959;&#965;), Скутару (&#954;&#940;&#963;&#964;&#961;&#959;&#957; &#931;&#954;&#959;&#965;&#964;&#945;&#961;&#943;&#959;&#965;); през 813 г. са завладяни Версиникия, Бурдизо (&#914;&#959;&#965;&#961;&#948;&#943;&#950;&#959;&#965;), Дидимотика (&#916;&#953;&#948;&#953;&#956;&#959;&#964;&#973;&#967;&#959;&#965;), Теодорополис (&#920;&#949;&#959;&#948;&#969;&#961;&#959;&#960;&#972;&#955;&#949;&#969;&#962;), Апрос (&#920;&#949;&#959;&#948;&#969;&#961;&#959;&#960;&#972;&#955;&#949;&#969;&#962; = &#733;&#913;&#960;&#961;&#969;&#962;), Гариала (&#915;&#945;&#961;&#953;&#940;&#955;&#945;&#962;), Аркадиопол (Люле Бургас), Регион, Атира, Силиврия, Дионис, Хераклея, Родосто, Панион, Виза (&#914;&#953;&#950;&#973;&#951;&#962;), Хексамил, Абидос и Одрин* (ВГ*), който пада през септември 813 г. (според Римо-визант. представи есента започва със съзвездие Везни – от 23 септември, или от 9-тия месец след Рождество – от към 1 септември).

Стратезите Леон и Янис пък били осъдени още от Кан Омуртаг* (814-831) и убити. От другите споменати в надписа – Вардан е син на Кордила; двамата се разминали само с въдворяването им при заточеното в Отвъддунавска България (в област Вълахи&#953;а, Влахия*) византийско население и станали негови първенци – може би и по нареждане на Омуртаг (такова вътрешно самоуправление имало и в С(к)лавиниите*, ИБИ*). През 837 г. – по време на Кан Пресиан* (836-852), те организирали бягството на част от изселеното от Крум, Омуртаг* (814-831) и Маламир* (831-836) в Отвъддунавска България* (във Влахия*) византийско население, след като Кордила успял да избяга и да се срещне с Император Теофил (829-842), който изпратил кораби за да превозят бежанците до Константинопол. За тази си заслуга Кордила бил назначен за стратег на тема Македония (дн. Източна Тракия, ВГ*).\

В “Хамбарлийския надпис” Крум ясно определя големината на саракта*, за който става дума – на юг от Балкана* (Стара планина*) и с южна дъговидна граница от Черно море* до Беломорието (Филипи, т.е. от долината и устието на Струма* на изток – до п-ов Галиполи), насочена срещу Константинопол, Филипополис и останалите крепости, които били под контрола на Ромейската империя. Това са новозавладени земи, в които все още няма достатъчно добре установена българска феодално-административна система на владеене. Затова сарактът е подчинен пряко на Владетеля (“&#964;&#959;&#965; &#963;&#945;&#961;&#945;&#954;&#964;&#959;&#965; &#956;&#959;&#965;…”: “тоя саракт мой”, саракт*: “царщина”, от Сар: “Цар”, авест. sara-: “цар”, sarah-: “глава, връх”, s&#363;ra-: “силен, могъщ”), а самото администратиране на областта, включително и в пряката връзка със състоянието на война, е възложено на армията. От текста се вижда, че строго и педантично са разпределени центъра, лявата и дясната военно-командни райони и техните предводители, като главния фронт – с Одрин, Версиникия и пр., е поверен на “братът на владетеля”.

Впечатляващо е, че повеленото от Крум е записано старателно върху каменна колона и е поставено на видно място (вероятно най-малко на три отделни колони с едно и също съдържание, за всяка от страните), макар че е била издадена и заповед върху пергамент и с царски печат. И това е направено въпреки, че се отнася за едно временно положение, което щяло продължи най-много няколко месеца – до април 814 г. (от към 23 септември 813 г.), когато ще започнат наново активните военни действия, налагащи и ново разместване на силите и на командващите крилата в българската армия (най-малкото Крум щял да поеме лично центъра, поставяйки брат си на някое от крилата), а пък и най-късно към септември 814 г. ще има друго статукво – или Константинопол ще бъде превзет, или ще бъде сключен желания от Крум Българо-Византийски мирен договор, но при всички случаи ще бъдат определени нови и най-вероятно много по-трайни граници в района на Балканите между двете воюващи до тогава държави.

В текста прави голямо впечатление точно това, че центъра на българската военната структура, който винаги е подчинен на Владетеля, този път е поверен на неговия брат и то от самия владетел. А това недвусмислено говори, че Крум отсъства от тази предна фронтова линия с Византия. И за да не се опита някой да спекулира с категоричните му разпореждания, докато го няма, е заповядал да се поставят колони с постановеното от него, тъй че съдържанието да е известно на всички. А пък и така всеки, който би нарушил заповедите, няма да има никакво оправдание и при всички случаи ще понесе вината си (може би именно във връзка с неспазването на нарежданията на Крум, във времето след като се разбрало за смъртта му на 13 април 814 г., са съдени и убити от Омуртаг* византийците-стратези Леон и Янис, а Кордила и Вардан са изратени под стража при техните въдворени във Влахия* съотечественици).

От фактите и съпоставянето им може да се заключи, че Крум е взел решението си да направи поход, съвместно с хазарите, срещу маджарите по Горни Дон още когато е бил под стените на Константинопол. Тогава изпратил заповеди за мобилизация на войските от северните земи и съсредоточеването им към река Днепър и Киев*, и едновременно с това пристъпил към завладяването на обсадения от началото на настъплението Одрин* (Адрианополис), за да осигури стабилността на военната българска формация в новия саракт, в периода, през който щял да отсъства (не трябва да се забравя, че Филипопол, Станимака – дн. Асеновград*, и вероятно още доста крепости около тях и в района на планината Родопа, са били византийски и стояли в тила на разположените източно от тях български войски); вероятно Канът се е разпоредил и за укрепването на отбраната срещу Солун и византийските владения в Елада.

Излиза, че към времето на завладяването на Одрин* – между 1-ви и 23 септември 813 г., Крум вече се бил разпоредил за поставянето на т.н. “Хамбарлийски надпис”, а най-късно ден-два – и до седмица след падането на Одринската крепост, е заминал към Белград на Днестър, Днепър и Киев*. А пък действията му на 13 април 814 г. (четвъртък), деня в който по случайност е убит от стрела, били подчинени на ясното му съзнаване, че вече е крайно време да започне придвижването си към Одрин* (т.е. на повече от 2 000 км по суша, но някъде по пътя го чакала българска флота), може би вече забавено и от конкретните метеорологични и пътни условия в района на долна Ока* и град Кан* (дн. Муром). Защото още от септември 813 г. Канът бил определил с военачалниците си Тук* (Цок*) и Иратис* приблизителната дата за началото на щурма срещу Константинопол – главният виновник и за войната му срещу Донските угри (маджари), а това не му давало право да се задържа повече в далечната крепост Кан (дн. Муром).

[В книгата си “Българските канове и царе VІІ-ХІV век” (изд. “Петър Берон”, София, 1882 г.; но писана преди 10 ноември 1989 г.), Йордан (Даньо) Андреев много прецизно обръща внимание именно на “мистериозността” около смъртта на Крум (базирана върху липсата на по-конкретни сведения), кято пък води “до появата на най-различни хипотези”.\
Всъщност, хипотезите са доста по-късни от времето на смъртта на Крум (787-814), а д-р Андреев привежда и пример от словенския* превод на Менологията на Василий І (др.-бълг. и ст.-бълг. &#236;&#253;с­цьсловесьник&#250; /месецесловесник/: “месецослов” /СТР*, ІХ в./, или *&#236;&#253;с­цослов&#250;, което съвпада с Менология, от елин. &#956;&#942;&#957; /мен/: “месец”, и елин. &#955;&#972;&#947;&#959;&#962; /лого-/: “дума, слово*; наука, учение”, РЧ*). Самата Менология е писана известно време след смъртта на Василий І (867-886), а превода й на български (словенски*) е вероятно от доста по-късен период – не по-рано от Х-ХІІ в., където “легендарностите” и “добавките” могат и да не са от български произход. Историкът Й. Андреев цитира записаният в Менологията на Василий І текст, който според него единствен “дава подробности”, че Крум: “ослепял заради греховете си, бил намразен от своите хора и удушен от тях с въжета” (ККА*, стр. 34, 35). Но при подхождането си към този текст историкът пропуска, че всъщност Крум е “езичник”, а пък отношението към него на християните, които са писали Менологията на Василий І и по-късно я превеждали на български (словенски*), е именно като към “езичник” и “антихрист”. При това в този р&#225;нен за българите християнски период, монасите – писачи и преводачи, са чувствителни до болезненост на темата за езичниците и антихристите. В този смисъл е естествена позицията на тези християни-писатели, пък и е разпространена от началото на християнството до днес формулата, че “езичникът е грешник”, а “грешникът-антихирст е слепец”, както и че “езичникът-грешник е намразван от хората”. Към тази базова антиезическа формула е лесно да се добави детайл, приписван на част от жителите-езичници на Волжка България* даже и от арабите през първите две-три десетилетия на Х в. (ФА*), а именно, че е нормално такъв антихрист да е удушен с въжета, т.е. той да е умрял в адови мъки (както удушаваните по стара традиция с въжета хазари*), каквито мъчения са абсолютно немислими за всеки един от праведните християни];

В хроникалните данни за приготовленията на Крум за превземането на Константинопол и унищожаването на Европейската част на Византийската ...
цитирай
2. barin - Наистина е велик нашият Крум, di...
05.04.2020 20:59
Наистина е велик нашият Крум, dichodichev. Направил е много за България и се е справил с противниците си. Заслужено е имал голяма територия.
Поздрави!
цитирай
3. shtaparov - Крум е велик, но не е "кан&q...
07.04.2020 12:00
Крум е велик,но не е "кан" а КНЯЗ (К-Н-Я-З): запомни го най-после! Освен това това той е царувал от 802-814 г.: и това си забравил!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: dichodichev1
Категория: История
Прочетен: 104602
Постинги: 266
Коментари: 337
Гласове: 112
Архив
Календар
«  Януари, 2022  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31