Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
07.04.2020 11:25 - Българска АПОСТОЛИЧЕСКА Независима Православна Църква
Автор: dichodichev1 Категория: История   
Прочетен: 478 Коментари: 1 Гласове:
1

Последна промяна: 07.04.2020 15:31

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
В българската историография, чието най-ново, научно и държавническо начало можем да поставим към и след 1878 г. (всъщност защо да не оставяме извън това, например, историческите текстове на Г. С. Раковски* /1821-1867/, Петър Богдан* /1601-1674/, Шарл Дю-Канж /1610-1688, вж. Асеневци*/ и на други наши и външни историографи от предишните десетилетия и времена на 16-19-ти век, а и преди това), винаги е стоял един назоваван рядко, а най-често премълчаван въпрос. Той е свързан с мястото, където се осъществява Брегалнишката мисия.

Защо Българският владетел Борис I* (852-914, род. 819-820 г.), който през 855 г. е вече поне 35 годишен, я провежда именно в областта Брегалница*, тоест на запад от река Срума* и от Средец* (дн. София*), като при това този регион е и относително доста близо до византийските територии в Тесалия, Епир и цяла континентална Елада, по Беломорското северно крайрежие и по Адриатическото източно крайбрежие? А пък при това за Византия е наложен образа на вечен кръвен и ужасен враг, който едва ли не постоянно държи всичките си елитни войски край Българската граница и денонощно хищно дебне да нахлуе и унищожи страната ни (очудващо е, че в българска историография не се разглежда най-вероятната българска държавно-политическа позиция – а именно, че Византия за Борис I е инструмент за провеждане на своята успешна политика).

Допълнително объркване внасят декларативните представи, наложени в популярното пространство под руския инвазионен натиск през XIX и XX век, че България е „малка страна“, която е разположен само на юг от Дунав, на изток от Тимок* и на север от Беломорието* (всъщност, преди Русия да създаде новата „Сърбия“ през 1812-1817-1833 г. в исконно български земи, населени изключително само с българи, целокупната българска нация – в земите от Крим до Албания и от Беломорието до Галиция – е вече към 10 милиона и живее в единна териториална общност – вж. уводната статия „I. Защо и как“).

Същевременно, ако поставим България в действителните й граници към 855 г. и в целия период между 796 и 922 или 927 г., които са на запад до Римо-Германия, на север до Балтийско море, на изток до Урал (областта на град Болгар*, създаден още в 745 г. на р. Волга южно от р. Кама, контролира земите до изворите на река Бела – днес рус. Белая), на югоизток до Хазария*, а на юг до Византия*, то – от гледна точка на големината на държавата-империя – недоумението, че Борис I провежда важната просветителска Брегалнишка мисия в юго-западния ъгъл на България, става още по-голямо! За сведение и сравнение, поляците – т.е. страната Полша – се откъсват под римо-германски натиск от северозапада на християнска България чак след 960 г., а пък Краков* и Вроцлав* с областите си едва през 996 година.

Оказва се, обаче, че за разлика от историци и историографи, отговорът на тази енигма е известен на българските свещеници, както и на тези в Цариградската, Римската, Йерусалимската, Антиохийската и Александрийската църкви, а явно и на онези в Руската църква, в Сръбската църква, в Румънската църква, в Гръцката църква и пр. През 1930 г. Игуменът на Рилския манастир от 1929 до 1933 г. архимандрид Кирил Рилски (1861-1946, с мирско име Киприян Стефановски, http://www.strumski.com/books/Kiril_Rilski_bulgarskata_samostojatelna_crkva_v_Iliria.pdf), който е от стария български род Мияци*, детайлно обяснява „неизвестните“ факти от първата половина на VI век насетне в своята книга или историко-канонически очерк, озаглавена „Българската самостоятелна църква в Илирия на Балканския полуостров...“ (печатница „Нов живот“, София, 1930 г.; фототипно преиздадена от издателство Булга медиа, София, 2012 г.; БСЦ*).

 Формалното законово начало се поставя от 535 г. насетне, когато Източно-римският император Юстиниан I Велики или Flavius Petrus Sabbatius Justinianus (527-569, род. 482 г. в района на Скопие* или на Ниш*) издава своите новели (декрети) № 11 и № 131. С тях той утвърждава автономни АПОСТОЛИЧЕСКИ права на архиепископията в Илирия или провинция Юстиниана Прима, която е наричана и Българска. Въпреки, че Римския архиепископски престол протестирал срещу това решение цели 10 години, през 553 г. на Петия вселенски събор (553) това апостолическо право на архиепископията е утвърдено вишегласно, а решението на събора е подписано лично и от тогавашния Римски архиепископ (папа) Вигилий (537-555).

Игуменът на Рилската света обител (в периода 1929-1933 г.) – архимандрит Кирил Рилски (1861-1946), обобщава в своя историко-канонически очерк така направеното през втората трета на 6-ти век от Юстиниан Велики:

Ето защо нашата българска гражданска история се започва от полагането на политическия живот на древните илирийски българи, които са населявали Стара България, Македония, която е влизала в първите векове на християнството в църковния диоцез на Римската църква – до V вселенски събор в 553 година, който е дал на древната Апостолска I-во-юстинианова или Българска църква, по настояване на Византийския император Юстиниан Велики, пълна църковна самостоятелност (11 и 131 новели на император Юстиниан Велики).

Юстиниан Велики, византийски (ромейски) император (537-565), като гениален и далновиден човек, който е бил родом от Стара България или [конкретно от т.н. провинция] Втора Македония, който е произхождал от ... [тогавашните] древни илирийски българи, свободни римски граждани, [и] като е имал предвид, Юстиниан Велики, апостолския исторически авторитет на древната апостолска българска църква, която е била основана от св. апостола Павла (Рим. XV, 19 ст.) в неговото (Юстиниановото) родно отечество в Стара България или Втора Македония, и [той], за да запази независими своите едноплеменници и еднородници – ... [тогавашните] древни илирийски българи – в църковно отношение от Рим и Цариград, то той отделил седем от западните илирийски провинции от илирийската Римска префектура, а именно провинциите: Стара България, или втора Македония (Macedonia II от периода след Диоклециан и Теодосий, тоест след 305-395 г.), която провинция от сетне е била наричана по името на Юстиниан Велики „Първа Юстиниания“ (Юстиниана Прима), Средиземна Дакия (Dacia Mediter.), Прибрежна Дакия (Dacia ripens.), Превалитания (Praevalit.), Дардания (Dardania), Горна Македония (Macedonra superior) и Горна Мизия (Moesia superior), които провинции са населявали древните ... Българи; и от тези 7 западни провинции на римската (римо-ромейската, византийската) илирийска префектура е съставил църковния диоцез на древната апостолска българска или първо-юстиниановска самостоятелна църква в Илирия в Македония в Стара България, родното отечество на Византийския император Юстиниан Велики. ...

Знаменитият цариградски патриарх [Св.] Фотий (857-867, 877-886), съвременник на Българския цар Св. Бориса (852-914), в своя номоканон, под тълкуването на 131-та новела на Юстиниан Велики, в която се говори за църковните привилегии на блаженейшите самостоятелни архиепископии и глави на поместните самостоятелни църкви: римската, цариградската, първо-юстиниановската и др., прави забележка отдоле за своите съвременници, като казва:

Разбирай от настоящата Юстинианова новела (№ 131) привилегиите на Архиепископа на България, защото той е Архиепископ на Първа Юстиниания, отечеството на Юстиниана [Велики]. България затова се нарича Юстиниания, защото император Юстиниан [Велики] присъединил тази страна под властта (т.е. под християнската власт) на римляните (ромеите, т.е. византийците)“... (Bibliothekcae juris canonici veretis tomus secundos Opera it studio Gulielini Vodi et Henrici Justelli, Christophori F. Lutetiae Passiorum 1661, p. 822). ...“ (БСЦ*, стр. 4, 5, 23);

 Основанието да се даде апостолски сан на архиепископията Първа Юстиниана (Юстиниана Прима) или България, е дифинирано от Кирил Рилски така:

Древните иллирийски (жители)... в Иллирия – в (населяващи земите на) стара България в Македония, са били просветени в Христовото учение от Св. апостол Павел, когато той дошъл (през първите години на I век) на Балканския полуостров в Иллирия и от тях е била основана първата християнска църква в Европа (Деян. XVI глава). Иллирийските (жители) като свободни римски граждани и просветен културен народ, най-много са били подготвени умствено ... от тези иллирийски (жители)

Ето как стоят някои конкретни обстоятелства от онова време според http://istorianasveta.eu/pages/posts/mixail-iii-856---867-860.php – макар и в текста да се съдържат някои неточности и неверни представи, наложени в периода на началните десетилетия на ХХ век и вторично от този между 1945 и 1989-1997 г. (за по-голяма яснота са добавени бележки и известни незначителни корекции);

 

БЪЛГАРСКА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА – Българска източно-православна църква на България, Българска христова църква на България [защото: 1., Българска православна църква със свой църковен глава съществува в Армения от 301 г., когато е създадена и Арменската православна църква; 2., съществува от V или VI век т.н. Оногондурска епископия в Стара Велика България*; 3., от 530-535 г. съществува Българска апостолическа архиепископия в Илирия или Илирийска епископия с апостолически статут в Охридско-Нишко-Белградско-Сердикийския регион (вж. Брегалнишка мисия*); 4., съществува християнската Българска католическа църква; 5., съществува Българска ислямска църква във Волжка България* (чиито територии обхващат Татария, Чувашия, Башкирия, Сев. Кавказ с поречието на Кубан и др., и включва мюсюлманите в цялата европейска част на Русия и Зап. Сибир до река Иртиш и Ишим, и някои кавказки държави)];

Българските владетели – върховни канове, кана-субāги и царе, са глави и на религиозната институция на държавата и стоят над първосвещеника по древна антична традиция; вероятно същата източна традиция – възприета и в Египет и в Европа от Западна Азия, използват и първохристиянските Римски владетели от Константин І Велики (310-337) до Теодосий І Велики (379-395), когато въздигат християнството във върховна и единствена държавно-административна религия на Римската империя, поставяйки императорите в позицията на върховенстващи над самата християнската църквата [в Западан Европа кралете имат по-нисш статут от Папата, но понякога и Императорите на Свещената Римска империя са поставяни в зависимост от Римския папа; изключение правят Английските владетели от времето на Хенри VІІІ (1509 - 28, І, 1547) и предвожданата от тях Англиканска (протестантска) църква, които имат автономен статут, като точно в този смисъл – на автономност и преграда пред възможността за някаква зависимост, до ден днешен Кралят и Кралицата на Великобритания (а вероятно и министър-председателя, както и други от държавната властова система) трябва да са с Англиканско вероизповедание, а не католици].

Покръстването на България и приемането на християнството за официална държавна религия става по решение на Българския цар Борис І* (852-914) през есента на 863 г.; противопоставянето на 52-ма от боилите, наричано и „бунт“, на което е сложено край през месец май 865 г. (вероятно на свикан за целта общобългарски Събор), не променя факта на приемане на християнството в България през есетнта на 863 година.

И това покръстване станало точно, когато вече от 855 г. е готова съвременната българска азбука, а при Брегалнишката мисия* (855-863 г., ДМБ*) са подготвени минимално достатъчния брой богослужебни книги на съвременен говорим Български език* (на словенски*: “словесен, говорим” български език, а не не езика на склавите*: “славяните*”, или славянски) и необходимите свещеници-писари и проповедници-четци. От момента на възкачването си през 852 г. Българският цар (Кана-субāги* = Цар* = Император) е организирал тъй добре външно-политически необходимата езиково-църковната промяна в България, че още от 4, ІІІ, 870 г. БПЦ е независима от Рим и Константинопол институция, като този акт на Осмият Вселенски събор в Константинопол (869-870) по същество е поредното единодушно световно признаване на Българската църка, българския съвременен език, българската писменост и книгите, написани с нея на български език, за канонични и богоугодни. Предишните канонизирания на българския език и писменост са:

в Цариград през 855 г., в присъствието на Източно-Римската (византийска) императрицата-майка Теодора (842-856) и на Император Михаил III (842-867, род. 840), от Патриарх Игнатий (847-858, 867-877) – при завършване на новата съвременна българска азбука от братята Константин и Методий;

през есента на 863 г. от Константинополския патриарх Фотий (858-867, 877-886), в присъствието на Източно-Римския (Византийски) император и пряк участник като кръстник Михаил III (856-867, род. януари 840 г.), при тържествения ритуал на покръстването на Българския владетел Борис I Михаил* (852-914), на неговото семейство, на управляващия съвет от велики боили (правителството), на присъстващите велможи и българско население и на цяла България. Самото кръщение станало след изключително тайни прегевори между Борис I* и управляващия Византийски кесар Варда Мамекоян – чичо на Михаил III, който пък в същото време заедно с чичо си Петрона Мамекоян воювал в М. Азия с арабите – поне до победата си на 3 септември 863 г. (вж. Мамекоян*); целта била да се скрие подготовката за осъществянането му от Германския император Людовик I Германски (843-876) и неговите агенти (понеже Борис I имал договор с Людовик, според който трябвало да приеме кръщението от Рим и Германската църква). Затова и Цариградският патриарх Фотий (858-867, 877-886) пише, че кръщението на българите било едно неочаквано (παραδόξως) събитие – за него и за Византия (ИРЧ*, стр. 106);

в края на 863 г., от Константинополския патриарх Фотий (858-867, 877-886) и под етидата на Източно-Римския император Михаил III (856-867), при изпращането на Константин и Методий с учениците им (избрани и обучени по време на Брегалнишката мисия* в 855-863 г.) на образователна мисия във Великоморавия, къде те пристигнале не по-рано от януари 864 г.;

през 866 г. от Римския св. папа Николай I (858 – 13, ХI, 867), под егидата на Свещения Римо-Германски император Людовик Германски (843-876), при пребиваването на Височайшо българско пратеничество и преговорите за назначаването на Първосвещеник на Българската православна църква;

през 869 г. от Римския папа Адриан II (867-872), под егидата на Св. Римо-Германски император Людовик Германски, във връзка със смъртта на Константин-Кирил (14, 02, 869) и ръкополагане на Методий за архиепископ (от 873 г. е архиепископ на Великоморавия и др.);

Фактите категорично показват, че Борис І* се е придържал към стриктно разработван и най-вероятно постоянно актуализиран във времето план, целящ модерното укрепване на Българската държава и владетелската институция, но според българската философско-религиозна традиция. Ясно могат да се разграничат отделните части на този план – първата, обновяване на писмеността и терминологията според съвременния (словенски*) Български език* (852-855 г.), чрез което да се предотврати чужда културна и политическа инвазия в България (както в Германия);

втората, създаване на една необходима база от книги на български език и свещеници-проповедници (855-863 г., т.нар. Брегалнишка мисия*);

третата, приемане на християнството (към октомври 863 г.) и безусловнота му установяване във всички области и градове на България (до май 865 г.), включително в Киев*, във Великоморавия* (от началото на 864 г.), в Блатненското княжество, в Прага*, Краков*, Вроцлав*, Червен* (дн. Люблин в ЮИ Полша) и пр., включително и в град Болгар* (на изток от р. Волга);

четвъртата, извоюване на международна легитимност на българския език и БПЦ, и разширяване на дейността в най-застрашените от германо-римска политическа инвазия райони на България (863/864-870 г.);

петата, създаване на активна база от модерни висши школи (университетите в Преслав и Охрид, и епископиите) и широка мрежа от научно-духовни книжовни центрове (манастири), и установяване на пълна и категорична българска църковна автономия в земите на България и БПЦ, като се прогонят провеждащите чужда, антибългарска политика византийски и римски духовници (893 г.); и прочее.

От Съборът в Плиска през 893 г. се въвежда повсеместно в земите на царството и на църквата Българският език* като единствен служебен и каноничен. По време ва Българо-Византийското управление през ХІ и ХІІ век* (1018-1185) БПЦ запазва самостоятелността и независимостта си (вж Македония*). До към края на ХVІІ и началото на ХVІІІ в. Българският владетел в Никопол* и БПЦ подържат в Йерусалим Български православен храм, богато украсен с масивно злато, скъпоценности, стенописи и икони, намиращ се в непосредствена близост до Гроба Господен, откъдето и до ден днешен на Великден слиза единствено при източно-православни свещеници Небесния Божествен огън и се разпространява от специални пратеници по целия Свят – от скоро отново се донася и пряко в България.

През 1767 г., в единодействие с Османската ислямска власт при управлението на Султан Мустафа ІІІ (1757-1774), Цариградската християнска патриаршия успява да лиши БПЦ (Охридската епископия) от автокефалния (независимия) й статут, формално уж заради финансови затруднения, а всъщност поради великогръцките апетити на гръцкото духовенство (вж. Грък*) към българските територии на юг и на север от Дунава (вж. Влахия*, Молдова*, Бесарабия* и пр.), и подкрепата на църквата ни за българското национално и освободително движение (“Исория словенобългарска” от 1762 г. на отец Паисий Хилендарски е израз именно на активната позиция на Българската православна църква към националната кауза в конкретния период от 1700 до 1770-80 г.).

Около 102 години след закриването на автономната Българската Охридска архиепископия през 1767 г., под натиска на Великите сили за реформи в ислямската империя и за защита на правата на християнските етноси в нея, БПЦ е възстановена при управлението на Османския владетел Абдул Азиз (1861-1876) със Султански ферман на 28, ІІ, 1870 г. като Българска екзархия; по това време българите само на юг от Дунав и без тези в Сърбия* са повече от 6 милиона (вж. І, Защо и как);

Разделянето на Християнската църква на “Източна” и “Западна” започва от края на Х-ХІ век и това противопоставяне се движи на приливи и отливи през следващите столетия. В края на ХІV и първата половина на ХV век се прави сериозен опит за обединяване на “Източната” и “Западната” църкви, в който главни стожери са българите – Цар Иван Срацимир* (1356-1396/7) и Цар Иван Шишман* (1371-1395), Патриарх Евтимий* (†1404), Цар Константин* (1396-1422), Цар Фружин* (1395-1460), братовчеда им – Унгарския крал Сигизмунд І (1383-1438; император на Свещената Римска империя от 1410 г.), Московско-всеруския патриарх Киприян* (†1406), Киевско-вселитовско-полския патриарх Григорий Цамблак* (†1422), Константинополския патриарх и български принц Йосиф ІІ Шишман* (1416-1439) и пр. Ярък израз на този български натиск са най-малкото двата кръстоносни похода на обединената християнска коалиция – през 1396 до Никопол*, предвождан от Сигизмунд І, и през 1443 и 1444 г. до София и Варна, воден от имащия български царски произход Полско-Литовски крал Владислав ІІІ Ягело (1434-1444), както и Вселенският събор в Констанц (1414-1418), събрал християнската светска и църковна върхушка на цяла Европа.

Това деление на “Източна” и “Западна”, което е уж само църковен въпрос, обаче не би могло да стане достатъчно разбираемо без да се има предвид, че всъщност е базирано върху разделянето на Римската императорска власт на две – на Източно-Римска корона, носена от Императорите на Източно-Римската империя в Константинопол, и на Западно-Римска – носена от Императорите на Свещената Римо-германска империя (800-1806/1918), създадена от Карл Велики (771-814) в 800 година. (самата Свещено-Римска империя също се дели на две воюващи помежду си източна и западна чести). В този “дебат” между изтока и запада БПЦ, като автономна и равноправна на Константинополската и на Римската църкви, винаги е заемала самостоятелна позиция. Това личи дори по малкия и страничен факт, че Българската Библия е различна до ден днешен от Римската, от Гръцката и от Руско-славянската, като съдържа вповече части, които ги няма в другите библии (Б*, Б+*).

Няма съмнение, че корените на специфичността на българската философия и от там – на българската народна и християнска религия, следва да се търсят в античната българска традиция, спазвана, от една страна, формално до установяването на християнството като единна религия на западната част от българите през 863 г., но от друга – до ден днешен, чрез всички традиционни празници (Игнажден*, Коледа*, Рождество*, Богоявление*, Еньовден*, Марта*, Трифон Зарезан* и пр.). Към това, че българската античност и националните представи за заобикалящия ни Свят е главната база за демократичността, търпимостта към различния и гностицизма (излъчил богомилството) в религиозно-философския светоглед на БПЦ, следва да се прибави и още едно обстоятелство. Че България, за разлика от Римския ареал, не се дели на два лагера с една и съща религиозна доктрина.

Докато Източната Римска империя (Византия) и Западната Римска империя са християнски, и това активира на преден план друг вид същностни противоречия между двете части, то Източната Българска Империя (волгобълг. Ак Булгар Йорти; волгобълг. Ак: “изток”, Йорты: “държава, империя”) става мюсюлманска от 922 година, а християнска е само Западната България империя (волгобълг. Кара-Булгар*) или Велика България (волгобълг. Улаг Булгар*, от др.-бълг. Олгу: “Велик”).

Досега не е обръщано никакво внимание на факта, че в основата на продължилото векове (от кр. на ХІV до ХVІІІ в.) установяване, укрепване и въздигане на мюсюлманската Османска династия* и нейната империя на мястото на Източно-Римската империя, стои именно антагонистичното противоречие от еднаквата християнска доктрина, доминираща в двете части на Римския ареал. Същевременно това противоречие между Римския изток и запад ни дава до голяма степен отговора на два важни въпроса – защо България толкова забавя приемането на християнството за официално държавна религия, въпреки че много български владетели са християни (Кубрат*, Тервел* и пр., Арменските българи още от 301 г. – вж. Артаван* и пр.), и защо Борис І* е тъй предпазлив и взима толкова предпазни мерки, включително и създаването на огромно количество обучени кадри и книжнина на български език, преди да обяви приемането на християнството в края на 863 г.; вж. Волжка България*; вж. Брегалнишка мисия*;

БЪЛГАРСКА ПРАИСТОРИЯ – историята на прабългарите в земите на Древната Родина в района на Западна Азия и във времето преди Библейския потоп, който според последните изследвания и теории е фиксиран най-общо в периода между 6 500 и 5 600 г. пр. Хр. След Библейският потоп започва в 5792 г. пр. Хр. периода на Българската древност* и историята на Древните българи* или древнобългарите, обхващаща времето от Зиусудра* или Зиези* (Ной*) до заселването на българите в Европа към ІІ-І в. пр. Хр. и възкачването на Авитохол* (153 - сл. 173 г. от н.е.), както е отбелязано в “Именник на българските канове (владетели)”; да не се бърка “Българска праистория” с “Праистория на европейските български земи” и с “Праистория на днешните български земи”, както това често се крие под определения като “Праистория на България”; вж. Българска древност*; 




Гласувай:
1



1. kirk - Фантазиите на аграршовиниста нямат край
08.04.2020 10:27
Фантазиите на аграршовиниста нямат край, а при тебе са продължение на мокрите сънища от юношеските ти години!!! След като даже гръцката фанариотска църква не е апостолска, как пък баш българската е апостолска, бе нещастно изтърсаче??? Ти си напълно отвъртял - съществува наука христология, вземи прочети нещо, ако знаеш поне един чужд език, защото май няма трудове на български! Даже самоназванието "православни" сте го откраднали от нас - арменците,у а сега и на апостолска ли посягате??? Как пък не се засрами, засранец?!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: dichodichev1
Категория: История
Прочетен: 194591
Постинги: 266
Коментари: 337
Гласове: 113
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031