Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
08.04.2020 14:30 - Кан Омуртаг (814-831) [1]
Автор: dichodichev1 Категория: История   
Прочетен: 246 Коментари: 2 Гласове:
1

Последна промяна: 08.04.2020 17:41


ОМУРТАГ (1) – връх в Танкан* (кит. Тян-шян*); вж. Тангра*;
ОМУРТАГ (2) – Мардукан*, Мардук-кан, Мардук*, Кан на кавказките българи, които през 745 г. били принудени от Хазарския хакан Барджил (745-759/60) да се заселят на изток от средна Волга и в близост до р. Кама*, където “съградили за себе си град, който назовали в чест на своя предводител Мардукан (Мардук-кан).” (ДТ*, с. 25). През 760 г. този град бил наречен от Българският принц Бесерман* (745/760-787) и с името Болгар* (по-късният Велики-Болгар*, в.-бълг. Улуг-Болгар), но носил названието Мардукан поне до 922 г., когато по личното настояване на Арабския ислямски емисар Ибн-Фадлан др.-българското светилище на божеството Мардукан* било изнесено далече извън града (ФА*, ДТ*; вж. Велики Болгар*). Самото др.-българско име Мардукан* или Мардук-кан, носено от предводителя на тази българска група – част от кара-българите*: “западните българи” [вж. Кара-Булгар*: “Западна България”, която е и в.-бълг. Улаг-Булгар*, др.-бълг. *Олгу-Булгар: “Велика (Дунавска) България”], което за българската общност е както пред-християнско, така и пред-ислямско, показва, че основателите на град Мардукан-Болгар са изповядвали др.-българската религия; вж. Болгар*, Омуртаг /3/*, Мардук*, Мардукан*;

*****

ОМУРТАГ (3) – Омуртагъ, Омуртага, Кана Субиги* на Българите (814-831), също „Велик кан“ (Мagna k`ana), т.е. император на България (вж. Цар*). Възкачването на О., което е станало известно време след кончината на Крум*, е в края на пролетта или началото на лятото (юни-юли) на 814 г., който факт се смята за вече принципно изяснен в българската историческа наука (ККА*); вж. Волго-Донски канал*, Бехташ*, Кана Субиги*, Крум*, Караджар*, Стара Велика България*, Болгар* и пр.;

Датата на кончината на Омуртаг е в периода от 1 март 831 г. до 29 февруари 832 година. Приема се, че той, назован във волжко-българските хроники с формата Йомырчака (ДТ*) или йОмуртшак/а, е син на Кан Крум* (>796-814);

Крум* пък явно съвпада с Българския кан Караджар*, Кара-джар* или Кара-цар* (787-814), чието име е от др.-бълг. Кара*: „Запад, западен“, както е наречен в “История” на Стара България и на Волжка България* – написана от Българския кан и хронист Гази-Барадж* (1229-1246) възоснова на др.-български извори и царски документи от ІХ, Х и ХІ век, и включена в сборника от 1680 г. “Джагфар тарихи” (ДТ*).

Не е изключено Омуртаг да е племенник на Крум* - син на известния брат на Крум, който бил оставен като наместник на владетеля в Балканските земи, за да ръководи фронта срещу Византия и да извърши подготовката за превземането на Константинопол, по време на Крумовия поход към Дон през 813-814 г. (Хамбарлийски надпис) и което дава възможен отговор на въпроса защо жената на Караджар* (Крум*) и майка на Източно-Българския кан Айдар* (814-855) е “леля на Омуртаг” (ДТ*). При това Крум и полу-брат му са от един баща, който може би е споменат с иносказателния псевдоним “Адам” – тоест “първоруден, основател (на Българската царска династия от Крум* насетне, в случая от бащата на Крум и брат му насетне)”, който е използван от Константин-Кирил Философ* (826-869) за определяне на произхода си с израза “[аз] съм Адамов внук” при посещението му в Хазария* (673-969) – по време на неговата т.н. Хазарска мисия*;

От всичко това излиза, че може би Омуртаг е наследил баща си и чичо си (Крум*), като може би баща му бил убит след известието за смъртта на Крум; което пък дава отговор на въпроса защо веднага след възкачването си Омуртаг убил стратезите Леон и Янис, а Кордила и сина му Вардан заточил (във Вътрешната област – Влахия*);

Омуртаг е наричан и Мардукан* (ДТ*), което е идентично с Мардук*, като при това се формира Мардук-кан. Корен в името Мардук е Мар, който от някои се приема за име на др.-ирански бог на Слънцето. Показателно е др.-индийско и др.-иранско божество, споменавано във ведите, което показва че е от ранната епоха на др.-ирано-индийскската общност, наричано Мартандб, др.-инд. (вед.) Mārtāņdб (от Мар ~ Марта ~ Мартан, Мартанда), Слънчевото божество с епитет “блестящият, бляскав”, син на Богинята-майка Адити: “утрото, светлината, небето, ефира и пр.”, и по-малък брат на Митра*; Мартанда се родил без ръце и без крака, подобен на топка; 6-те или 7-ге му старши братя отсичат всичко излишно у него и след тази операция Мартанда станал Слънцето (МН*).

Друго др.-индийско божество е Мбричи, др.-инд. Mбrīci, букв. “блещукащо огънче”, “лъч светлина”, който е първият от 10-те мъдреци Праджипати, праотец на човешкият род, един от 7-те риши, вожд на муратите (МН*), като тези божества най-вероятно имат своите паралелни двойници в др.-иранския пантеон. Към тези божества следва да се прибавят и шумерския Мбрту – гръмовержец, развихрящ бурите, известен в Шумер от преди ХVІІ в. пр. Хр. (от времето на Старо-Вавилонския период), чието съответствие е др.-индийския ведийски Марут (Marъt) – божество на бурятя, вятъра, гърма и мълниите (на когото съответстват персонификациите на 8 вида ветрове, между които няма старши и младши, а всички са равни); от Марут измолват лекове и лечение, дъжд, богатство, добитък, слава, освобождение, а също пощада от смърт (убийство), което съответства до голяма степен на исканията към Слънцето и към Вятъра в българските традиции и в народните приказки;

В този смисъл българското име Борис* може да е друго паралелно название на същия бог Мбрту (др.-инд. Марут), без да забравяме и за българската „баба Марта“ и нейния месец на пролетните дъждове и гръмотевични бури Март/а*. При това българският владетел Борис I* (852-914) е пряк наследник на Крум* и Омуртаг, а е кръстен на техния прародител, който е известен от документите единствено с етнонима Булгар* (521/525-541). Тоест, напълно е възможно паралелно ползване на имената Борис и ОМарту ~ Омуртаг;

Интерес представляват владетелските имена в др.-иранския регион, които съдържат епитета Мар и Мардук: в Каситската династия (ок. 1750-1157) са Нази-Марут-таш (1324-1298) и Мардук-апла-иддина І (1174-1161); във “Втора династия от Исин” (1157-1027) са Мардук-кабит-аххешу (1157-1141), Итти-Мардук-балату (1141-1133), Мардук-надин-ахе (1101-1083), Мардук-шапил-дзери (царя) (1083-1070), Мардук-ахе-ериба (1048-1047) и Мардук-дзер (цар)-кс (1047-1035); в Еламитска династия (985-732) са: Мар-бити-апла-усур (985-980), Мар-бити-ахе-иддина (943), Мардук-закир-шума І (ок. 840-815), Мардук-балассу-икби (ок. 815-812), Мардук-бел-дзери (царя), Мардук-апла-усур, Ериба-Мардук (?-760); в “Девета династия” (732-626) – Меродах-Баладан І (722-710), Мардук-закир-шуми ІІ (703), Меродах-Баладан ІІ (703), Мушезиб-Мардук (693-689); в Халдейската династия (626-539), която се свързва пряко с Българската династия чрез герба на Халдея, който Фружин* (1395-1460) представя на Събора в Констанц от 1414-1418 г. сл. Хр., владетели са: Набо-бала-сар (626-605), Набуку-Дара-цара ІІ (605-562; елин. Навухудоносор ІІ), Амел-Мародах (562-560), Неригили-сар (560-556), Лабаши-Мардук (556) и Набонид (556-539); Видно е, че традицията да се използват в Дравно-българския регион владетлски имена-епитети с корен Мар, Марда ~ Марта, е относително древна и същевременно непрекъсната и наситена. Същевременно др.-българската традиция отнася формата Марта към женските имена, като това е името на Богинята-майка – срв. Баба Марта*: “Върховна Майка”, вж. Баба*, Марта*;

При това в Халдейската династия* (626-539) се явява наред с Мардук и епитетът Дара*, който става основен за Персийската династия Дарии (522-327), а по-късно се ползва и от Българската династия в Европа (вж. Дере*, Дуло*). Може да се предположи, че именно в Династията на Дариите се сливат Халдейската династия с Династията на Балх, и плод на това сливане е по-късната Българска династия, която от ІІ век пр. Хр. вече се установява в Европа, а в 153 г. от н.е. скъсва с елинистична Партия* и създава автономна Българска държава в района на Северен Кавказ, между Каспийско море и Крим;

За името-епитет на Омуртаг виж също Оморт*; срв. царските имена Омуртаг и Амураба или Хамураби (1792-1750 г. пр. Хр.), които са с една и съща основа – (Х)Омура- = Хамура-, а наставките –та*: “този който, който е” и –ба*: “върховенствуващ”, се припокриват; срв. името на Богинята на водите и тъмнината Оморка: “море” (Шумеро-Акадска митология*), което обаче следва да се свърже с по-късното перс. Йам, Йом [ﻴﻢ] (Й-м): “море; океан”, мн. ч. Йомум [ﻴﻣﻮﻢ] (ПС*). Името Оморка е близо до Омоуртага, където -та- е пълен член към корена Омоур-, Омур- (Омир-), а наставката -га се отнася до цялата дума - име или епитет на Кана. При това се знае, че Черно море* се е наричало Сакланско море (вж Саклани*), което е синоним на Българско море, и още повече, че Хазарите*, които владеят част от С. Черноморие не са Саклани* (за разлика от Българите, част от които живеят в Хазария /вж Батбаянова България*, Волжка България*/, и Аланите*, които в болшинството си остават в Хазарския хаканат*). Срв. също др.-бълг. име Морут*, дошло до нас в унгарска интерпретация, което съвпада почти напълно с Омуртаг, както и името на Кан Умор* (765 г.), ст.-бълг. Оуморъ;

Името О. е изписвано по различен начин, като началната буква е срещана във формата О`-, ω- (ω = o), както и с Ω в др.-български надпис с гръко-латински знаци на златния медальон на Кан Омуртаг: “CANE SYBHГI ΩMOPTAГ” (БПС*). Това тройно по вид изписване предполага името Омортаг или Омуртаг; а не Мортаг, което е интерпретирано и във формата Мортагон. При това положение е явен коренът Ама- ~ Омо-, Ому-, което отговаря на авест. ama-: “силен, мощен, който е силен, който притежава силата, който е подкрепян от небесните сили, който е надарен или удостоен с божествената сила”. Наставката –ртага, която се разлага на -ра-та-га, е традиционна за българското словообразуване и не представлява изключение.

В тази връзка, а същевременно и като две проявления на една и съща древна традиция, срв. името Омуртаг с това на всемощния цар и законодател Хамурапи или Хамураби (1792-1750 г. пр. Хр.), който се гордеел, че “направил страната удобна за производство, подобна на житница, изпълнена със зърно … събрал в земята на Шумер* и Акад разпръснатото население, напоил го и го нахранил, настанил го в изобилие и доволство” (ИИ*). А се знае, че през ІV хдл пр. Хр. Шумерите идват и се установяват в Двуречието (Месопотамия) от североизточните земи, т.е. от района на Бактрия* или около нея, където са били съседи на Древните българи* и в една културна и езикова област с тях (за езиковата близост между шумери и българи има множество факти – срв. нпр. Шарукин І*, Цар*, Кан*, Билга-мес* и др.). При сравняване на имената Омуртаг и Хамураби се вижда общата остнова – Омура или Хамура, от корена Ама- ~ Хама-, която е формирана по еднакъв начин с наставката –ра. А членуването при Омуртаг с –та: “този”, и разширената форма –тага: “този, който го (има, притежава)”, е съотносимо и равнозначно с наставката –ба* (-би): “върховенства” при Хамураби;

Ще добавим за сравнение и сведение, че в арабицата или персо-арабицата, която се ползва като официална азбука във Волжка България* от 922 г., звукът “о” се записва с буквата алеф, т.е. “а” [], имаща значения “а, д (ьо, ео), э, о”, така и с буквата айн, эйн, т.е. “э, е” [], имаща значения “д (ьо, ео), э, о”; понякога “о” се изписва и с буквата вав, т.е. “в, у” [], имаща значения “в, о, у, оў”, заместваща и ст.-българското “ъ” и “ы”, но в конкретния случай би се фонетизирало най-вече като “в” или “у”.

Във връзка с това е възможно името на Омуртаг ~ Омуртага да е било записано от говорим български език на арабица като Йомур-чака [ﻴﻮﻣﻮﺭﭽﮑﺎ] (Й-о-м-у-р-ч-к-а) или Йомурджвга [ﻴﻮﻣﻮﺭﺟﮕﺎ] (Й-о-м-у-р-дѓж-г-а), при минималната формална разлика между буквите “к” [] и “г” [], както и между “ч” [] и “дѓж” [], която лесно би могла да се обърка и пренебрегне при многото преписвания на текста във вековете; но доколкото наставката “а” е типично българска, а перс. Чаг, чак [ﭽﺎﻕ] (ч-а-г/к) е със значение “тлъст, дебел, пълен, мазен, сочен; тучен, тежък; отхранен, откърмен; здрав, благополучен, благодатен, жизнен, силен; добър, качествен; покровителстван от Бога и божествата” (ПС*), то по-вероятно е името Омуртаг/а да е записано като Йомур-чак/а [ﻴﻮﻣﻮﺭﭽﺎﻘﺎ] (Й-о-м-у-р-ч-а-г-а); срв. Чака* (сл. 1267-1300);

При това българското Оморта*: “великият”, от Омур*, Омор*: “велик”, във в.-българския вариант на името-епитет е сведено към перс. Йомн [ﻴﻣﻦ] (Й-м-н, = *Й-м-р): “добър знак, щастливо предзнаменование”, Йдмин, Йомин№ (= *Йомир, Йомур) [ﻴﻣﻳﻦ] (Й-м-и-н): “десен, стоящ в дясно; дясна ръка, десница, водещата ръка, силната ръка, силната страна, силната позиция, същинската позиция, същностната страна; дясна страна, десен фланг”, и Йдмин, ЙоминІ (= Йомир, Йомур) [ﻴﻣﻳﻦ] (Й-м-и-н): “клетва, заклеване; заклеване пред Бога и божествата; поемане на отговорност за цял живот; легитимност; легитимен представител” (ПС*, ІІ, стр. 751). При единството на двете части на името се вижда, че в.-бълг. форма на името-епитет Йомырчака, има значението: 1., “Стоящият в дясно (владетел), Владетелят на дястата част от държавата и Главнокомавдващ на десния фланг” (страната се дели спрямо оста от Север към Юг, като лицевата страна е южната, от която идва светлината, деня и топлото, и по чийто небосклон се движи целодневно и целогодишна Слънцето*); 2., “Легитимният владетел, Водещият владетел, Същинският владетел”;

***

Във Византийските хроники Омуртаг, който е Кана Субиги* или Кана Сибиги*, фонет. Кана Съ-Бвги, от 814 до 831 г., е наричан “скитът” (ИБИ*) – нпр. от съвременникът му Теодор Студит (759-826). А това показва категорично мястото на произхода му, и вероятно не само на раждането му, но и на живота, възпитанието и властването му като млад кан, поне до възкачването си на престола в 814 г.; срв. че Скития* е еднозначна със Саклан*, а след нахлуването на хазарите* западно от Волга през 673 г. и създаването на Хазария* (673-969) е идентична с Кара-Саклан*: “Западен Саклан”, простиращ се от Дон* до Долни Дунав и Карпатите (ДТ*), като може да се приеме, че в това понятие се включва и тъй наричаната от византийците Малка Скития – днешната Добруджа*.

Не е изключено майка му да е княгиня от рода Оморт*. В “Гази-Барадж тарихи” (пр. 1200-1246; ДТ*) Омуртаг (“Йомырчаг”), е свързван с района на Киев* - някогашния апанаж на Самбат* (620-675), на Кубрат* (605-665) до 618 г. и след това; а още по-рано, от към 370-373 г. сл. Хр., е център на държавата на Кан Алавив* или Дере* (378 - сл. 420) и на неговия баща Кан Булимир* (340-378);

Приема се, че Омуртаг е син на Крум* (787-814), като и двамата са наричани в Унгарския аноним с епитета “Великия господар”, т.е. “Велик кан” = “Император”, “Василевс*”. [има индикации, че Омуртаг не е син на Крум*, а негов по-малък брат или пък братов син, което не променя същността на Омуртаговото управление; а те са: 1., че по традиция властта се предава от брат на брат и само по някога от баща на син (ФА*); 2., съпругата на Крум* или Караджар*, която е майка на Източно-Българския кан Айдар* (814-855), “е леля на Омуртаг” (ДТ*), т.е. по-старша родственица на Омуртаг – съпруга на по-големия брат].

А след като Омултаг е син (брат или племенник – братанец) на Крум* (787-814), то и баща му (или брат му, или чичо му) следва да е свързан с Отвъд-Дунавските земи* - т.е. териториите на изток от долен Дунав и стигащи до границите на Хазария* по р. Дон*, като към тях трябва да се включи и Онгъла* - днешната Молдова между р. Днестър или Ю. Буг на изток, и р. Прут на запад. Включва и района на основания в 745 г. от Кавказките българи и доизграден в 760 г. от кара-българите* на Бесерман* (759-787) град Болгар* (ДТ*, с. 27), който е на изток от Волга и контролирания от него район стига до р. Бйла* (приток на Кама*) и до прилежащите й хребети от масива Урал.

Крум, обаче, същевременно е свързван с етнонима “хони” (вж. Хони*, Хуни*, Хуния*), с областите Тракия, Мизия, Македония и Авария* (бившите Хунски земи), със завладяването в 809 г. на Средецка област*, която на север, запад и юг е обградена от български земи. А това предполага, че той е управлявал териториите на изток от Хърватия (Босна) – по граничната река Лим* (Лом*) или западно от нея, и по лимеса на Франкската империя. Това пък говори, че е имало разделение на властта – между Кардам* (777-800) и Крум (>796-814) от 787 година насетне (в “История” на Волжка България* се говори за владетеля Кан Караджар* или Кара-цар*: “Запад-цар”, управлявал от 787 до 814 г.). Вероятно е имало такова разделение и между Крум и Омуртаг преди 814 година.

Съвладетелството не е прецедент в управлението на България във времето преди възкачването на Омуртаг. Ще припомним Кубрат* (605-665) и брат му Самбат* (618-675), преди това Бат Оркан* (преди 602-603, починал към 640-645) и брат му Гостун* (603-605, убит в 618 г.; баща на Кубрат и на Самбат), Батбаян* или Безмер* (625-668, починал в 690 г.) с Аспарух* (638-699) и Самбат (618-675), както Булимир* (?-378) и сина му Бат Алавив* (преди 378, от 378 г. – Кан), и пр. Съвладетелството съществува и след Омуртаг – срв. Пресиан* (836-852) и сина му Борис* (ок. 819/852-914), а след това същия Борис І* (ок. 819/852-914) и синовете му Владимир І* (889-893) и Симеон І* (893-927), или: Цар Иоан Александър* (1331-1371), Кралица и Царица Елена* (1332-1376), Цар Иоан Срацимир* (1356-1396), Цар. Иоан Шишман* (1371-1395), Цар Константин* (преди 1396-1422), Цар Фружин* (1395-1460). При това съвладетелството е традиционна форма на управление както във Византия (V-ХV в.), така и в германската Свещена Римска империя (от 800 г. сл. Хр. насетне). 

В синхрон със съвладетелството, и като се вземе предвид, че няма категорични данни, за това че Омуртаг е син на Крум, може да се приеме и тезата, че той е негов брат. Към нея трябва да се прибави и отношението на Омуртаг към синовете си, с които той се разпорежда по един доста категоричен начин, разбираем само от гледната точка на най-висш – върховен, незаменим и единствено отговорен разпоредител със съдбата на България (от гледна точка на философията и морала на Древните българи*). Ето какво пише Георги Монах, живял по времето на Византийската императрица Теодора (842-856) и сина й Император Михаил ІІІ (842-867):

“Новият Сенахерим Крум (отнася се за похода на Крум срещу Константинопол през втората пол. на юни 813 г., ИБИ*, ИЗ* - т. І, 1., с. 270 и сл.), като се възгордял за предишната победа, оставил собственият си брат да обсажда Адрианопол (Одрин*, Дере /3/*), 6 дни след самодържавието на Лъв (самовластието на Лъв V Арменец /813-820/ е започнало на 11, VІІ, 813 г. - т.е. става въпрос за 17 юли) стигнал Столицата (пътят от района между Одрин и Аркадиопол - днес Люле-Бургаз, до Константинопол е до 3 дни, а дори и от самия Одрин са само “40 унгарски мили” /НА*/, което означава, че Крум никак не е бързал) и обградил стените от Влахернската до Златната врата. Той (Крум) поискал Императорът да сключи мир (т.е. именно Крум е поискал да се сключи мир) или да забие копието си върху Златната врата (Никой не би могъл да попречи на Крум да забие копието си, или да сключи мир, който в случая бил много по-необходим на Византия. По-скоро Крум е пожелал да се направи официален ритуал, с участието на жителите на Константинопол, които да станат свидетели, че мирът е поискан и осъществен от България).

Когато Императорът не приел това (да се сключи мир), той (Крум) се завърнал в собствената си шатра ... Прочее той (Крум) бил [наистина] склонен да се сключи мир, като отправил [за това] изкусни слова (вж. Български мир*). Императорът (Лъв V Арменец) намерил случай и опитал да го (него - Крум) прободе с копие, но не можал да постигне това поради неопитността на онези, които помагали [в това дело] и когато го ударили, обаче не му нанесли смъртоносна рана. [Крум], разгневен поради това, изпроводил конница в Свети Мамонт (квартал в Константинопол), опожарил тамошния дворец, и, като натоварил на коли медния лъв от Хиподрома заедно с мечката и дракона на фонтана, както и прекрасни мрамори (скулптури и колони), завърнал се назад. Той обсадил Адрианопол (който още преди 11 юли е обсаден от войските, ръководени от брат му) заедно с премногобройна войска, преселил благородните македонци (ромеи) и ги настанил при река Дунав (т.е. в областта Влахия* = Вътрешната област, Затворена, Заключена област, т.е. областта, използвана за затвор, за въдворяване).” (ИБИ*, с. 56).

От съпоставянето на различните сведения, може да се предположи, че Омуртаг не е син, а по-млад брат и съвладетел на Крум* (787-814), който е управлявал източната част на държавата, с център Киев*, а след смъртта на Крум (13 април 814) е станал Върховен владетел = Кана Субиги*; ако това е така, то излиза, че техен баща е Сарачин* (745-787), сина на Севар* (727-759), който пък е син на Сулаби* (700-727) – съвладетел на Тервел* (699-720). Това, обаче, до откриването на неопровержими данни, си остава само теза.

Единственият сигурен факт, който се съдържа в цитирания откъс, е че Крум* не е управлявал сам, а с подкрепата на близки роднини – брат или братя, участвали и в събитията около възкачването му на престола. Освен това се потвърждава нападението срещу него при преговорите до стените на Константинопол през 813 г., но се поставя под въпрос начина на извършване на покушението, защото е голяма разликата между нараняването с изпратена от далече стрела и пробождането с копие. Фактът, че едни от придружителите на Крум са пленени, а друг, който в ръкопашен бой е бранел кана си, е убит, то раняването с копие в близък двубой е по-вероятно.

Ако разглеждаме само разминаването между използваното оръжие, то по-скоро се потвърждава това, че употребения лично от Лъв V термин “стрела”, отнасящ се до случка от следващата 814 година, или е свързан с друго събитие, или има само символично значение, чийто подтекст се обвързва единствено до организирането на заговор от византийски агенти или платени съюзници през 813-814 г. за убийството на Крум.

Но пък Кан Караджар* (787-814), който е напълно съпоставим с Крум* (>796-814), е убит именно със стрела по време на излаз от току-що построения от него след разгрома на маджарите и мурдасите през късната есен на 813 г. град-крепост Кан* (дн. Муром, Русия) на р. Ока*, за да посрещне времето на зимните бури и студове, и да изчака да станат проходими пътищата и по-поносимо пътуването до южните земи. Един пролетен ден Караджар*: “Запад-цар”, започнал атака за разкъсване на обсадата на башкортите (башкири, маджари*, угри*, себери*) и мурдасите (мордви), за да стигне до Балтавар* (дн. Полтава) и средищните земи на Кара-Булгар*: “Западна България” – тоест на Велика България, започваща приблизително от Волга* на запад, с градовете Батавил* (дн. Путивл), Балтавар* (дн. Полтава), Харка* (дн. Харков), Бащу* (Самбатис*, дн. Киев*) и пр., и припокриваща се с понятието Дунавска България (ДТ*); според сведенията, все още не се е оформила областта Кара-Булгар, включваща днешните градове Чернигов* (в.-бълг. Караджар*, построен в 816 г.) и Путивл* (бълг. Батавил*), и спомената от Константин VІІ Багренородни (913-959) като Черна България /2/*, която е фиксирана между Волжка България* (от 922 г.), Хазария* (673-969) и България (т.е. Дунавска България = Улуг Булгар: “Велика България”, Кара Булгар: “Западна България”).

Но едва [Кара-джар] наченал излаза [от крепостта Кан], лекомислено не закопчал шлема си, когато вражеска стрела пробола гърлото му (на Караджар) и прекъснала земния му живот…” (ДТ*, с. 29).

Самото име Караджар*, от Кара, означава буквално “Западният (владетел на българите)”, “владетелят на Западните българи”, “владетелят на Запада”, (на Западна България: “Кара Булгар”), или по-точно Запад-цар (Kara-tzar, Καρά-ζαρ), от др.-бълг. Кара*: “Запад, западен”, род. с бълг. Край*: “земята, където залязва Слънцето, където свършва Света, където е краят на Света”. От това излиза, че византийските хронисти са прави за стрелата през 814 година, а не пишат за стрела през 813 г.; Кан Крум*, който подготвял мащабен поход срещу Константинопол, е убит от стрела, но в далечните североизточни краища на огромната България, около река Ока*, на мястото на днешния град Муром, където потушавал бунтовете на маджари, башкорти (башкири, маджари) и мурдаси (мордва), най-вероятно провокирани от Хазария и много повече от водещата интригите Византия.

Ето как хронистът Гази-Барадж (1229-1246) описва събитията по онова време, обуславящи тези, които явно се развили след юли 813 г., когато Крум* завършил кампанията си при Константинопол и Одрин*, и до смъртта на Крум-Караджар през 814 г. През 805 г. Хазарският принц Бен-Амин (805-812), който подкупил един свой слуга да бутне престарелия му баща – Хазарския хакан Булан (760-805), в река Кубан* и да го убие, станал новият Хакан на Хазария.

Като се устроил удобно в хазарската столица (Атил, Итил), която българите в раздразнението си наричали Етил (от др.-бълг. Етх*: “куче” /ММ*/, фонет. Ет-: “куче”), тоест “Кучи Град” (Пес-град, Чакал-град), защото честичко наричали белите хазари (т.е. хазарите йудаисти, яхуди) кучета (псета, чакали, мършояди), той (Бен-Амин) с ръцете на своите яхудски джури (Джура: “наемен воин, член на личната дружина на княза; служещ феодал”) се заел повсеместно да насажда … яхудската (йудейската) вяра и да устройва нападения срещу Дима-тархан (Дима-таркан, Тана*, рус. Тму-таркан* – български град, управляван от български велможа, но под юрисдикцията на Византия). Когато яхудските тюрки започнали да режат свещените дървета на езичниците и да разрушават храмовете на бурджаните (българите от Зап. Кавказ и р. Кубан*), [тогава] черните хазари (хазари не-йудеи), сакланите*, джурашците [Джураш: “източната част на Сев. Кавказ; Дагестан и Вайнахстан (Чичено-Ингушетия)”] и българите хванали оръжието…

Управляващият в Кара-Булгар (Западна България, Дунавска България) син на Сарачин* (745/759-787) – Кан Караджар, се отнесъл съвършено безучастно към това въстание, заради натегнатите отношения с Тамьян (Дамян, син на Тат-Угек Бесерман (?-787) – брат на Сарачин*, който управлявал Тму-таркан* или Дима-таркан под покровителството на Византия; т.е. Дамян и Караджар са първи братовчеди).

Но [тогава принц] Урус… [Този принц Урус е син на дъщерята на Тат-Утек Сарачин (745-787), която той имал от съпругата си сакланка-уруска; майката на Урус е сестра и на Българския кан Караджар* (787-814) или Крум* (пр. 796-814), който също е син на Сарачин* (745-787) и негов наследник на трона; през 765 г. дъщерята на Тат-Утек Сарачин – брат на Тат-Угек Бесерман (†787; създал в 760 г. княжеството Булгар в района на р. Кама*), била дадена за съпруга на внука на Кук-Куян и сина на Шадшин или Саксин – Асанкул или Асен-кул]. След това уточняващо родствените връзки отклонение, нека се върнем към текста на хрониката:

Но [тогава принц] Урус, заедно с [принц] Тамьян* (Дамян, срв. че тюркизираното волго-българско Тун/а е бълг. Дуна*), активно помагали на въстаниците, чийто боен вик бил Кубар* (Кубер* е Бог на Слънцето, на светкавиците, на справедливостта и на Съдбата, тези българи-Кубарци живеят в Самандар* и областта на Изт. Кавказ и на Зап. Кавказ, включително по цялата река Кубан*). Затова и тази война получила името Кубарска или Суварска.

В разгара на въстанието при [Хазарския хакан] Бен-Амин се явили башкортски (башкирски, маджарски) посланици и му казали: “Нас ни нападнаха баджанаците (печенегите*), изгонени от Петоречието от Хорасанските тюркмени (Хорасан: “Хорезъм в долното течение на Аму-даря*, заедно с Източен Иран, Афганистан и юга на Ср. Азия) и безжалостно горят нашите аули. Ние винаги сме помагали на хазарите – сега вие ни помогнете”.

Бен-Амин необмислено им отказал помощ, макар че въстаниците никак не можели да застрашат Итил, и башкортите били напълно разбити от сабаните-баджанаци (печенеги*).

Една част от башкортите (угри*, маджари*) избягали при огузите и кипчаците, другата – на десния Донски приток Сосна (“Сасы-Идель”), третата – на река Байгул (района на долен р. Тобол*, р. Сев. Сосна и прилежащата част на р. Об*). Но местата тук били гладни, затова половината башкорти (маджари*, угри*) много скоро преминали през Урал на Чулман-Идел (Кама* от извора до устието на р. Белая) и Агидел (р. Белая, р. Кама от устието на Белая до Волга, и р. Волга от устието на Кама до Каспийско море; означава “Сребърната река” или „Източна река“, „Източен воден път“), и образувала там княжеството Бершуд (Башкирия; и днес тази държава е в региона на р. Белая до устието й в р. Кама*)

Башкортите (башкирите, маджарите), които останали на Байгул, нарекли своята област Себер (дн. Сибир, вж. карта: 1705 г., Русия, регнум Сибириа), а себе си – байгули и иштяки, отишлите в Бершуд [се нарекли] себерци (др.-рус. Северы, Северяни), а пък отишлите на Сосна (Сасы-Идел) – [нарекли себе си] маджари* (др.-рус. Торки, Турци*, ПВ*). Маджарите* бързо разпространили своята власт над мурдасите и Сурските ари (фински племена по р. Сура*), и усилили се, започнали да отприщват своето раздразнение срещу вероломните хазари.

Когато един техен (маджарски) отряд достигнал околностите на [хазарската столица] Итил, младшият брат на [Хазарския хакан] Бен-Амин – Карак, разгневено казал на заобиколилите го джури (велможи и наемници): “Бен-Амин явно не се явява избраник на яхудските (иудейските) богове, защото те ни лишиха от своята подкрепа. Трябва да издигнем на трона някой друг”. Думите на принца, както свидетелства Абдуллах ибн Бащу (сина на Микаил Бащу*), заставили белите хазари (иудеите-хазари) да се размислят и да се сплотят около Карак. Оставен от всички и обкръжен само от врагове, [Хаканът] Бен-Амин бил удавен тихо в местността Бел-Имен (Главен път, Отворен път, Божи път), а неговите яхудски (иудейски) свещеници закопали живи в гроба му…

Без да губи време и подтискайки гордостта си, новият Хазарски хакан Карак (813-822) се обърнал към Кан Караджар (787-814) с молба за помощ срещу маджарите. Понеже маджарите вече били успели да разсипят любимата [източна областна] полска столица (батавил*) на Балтавара* (Кана*) - [град] Балтавар* (също Харъсдан, от Хар*, Хара*, дн. Полтава в Украина), и правели [с набезите си] несигурни пътищата [по Дон и Днепър] към Крим*, то Кан Караджар* (Запад-цар) охотно се съгласил. Неговата войска, съставена от кара-българи* (западни българи, т.е. от Дунавска България) и анчийци* (българо-саклано-славяни от района на Днепър и Дулебия*), погромили маджарските владения по десния приток на [река] Дон – [река] Миша, северно от река Сосна (в.-бълг. Сасы-Идел), и стигнала до Саин-Идел (река Ока* в долното си течение). Тук Балтаварът (Кара-джар*, Запад-цар) разтурил поселищата на мурдасите и за окончателната разправа с враговете построил за себе си град Кан*.

Част от изплашените маджари избягала зад Ока* (“Саин-Идел”) и се установила между тази река и [река] Сура*, а някои, заедно със сина на маджарския вожд Юлай-Бата* – Аскал, се добрали чак до Бершуд и нарекли една от неговите реки Миша… (т.е. това са т.н. мишари, клон на маджарите). Обаче Хаканът [на Хазария - Карак] не помогнал на Балтавара [Кара-джар] с обещания удар срещу маджарите от юг (видимо не защото е забравил, а защото вече е имал друга договореност, явно с Византия), и дошлите на себе си башкорти (башкири = маджари) и мурдаси обсадили кара-българите в техния град [Кан]. Много скоро на Кан Караджар му омръзнало да стои обсаден и решил на всяка цена да се завърне в Кара-Булгар (Дунавска България с териториите й до Хазария и Волга). Но едва той повел атаката, лекомислено не закопчал шлема си, когато една вражеска стрела пробила гърлото му и прекратила земния му живот (на 13 април 814 г.)

Угър Айдар (814-855), 15-годишният син на Кан Караджар, и неговата (на Караджар) жена – леля на Българския каназ Омуртаг (“Йомырчака”)…, се намирал по това време в Бащу* (Киев*). Получавайки вест за гибелта на баща си, той поискал веднага да препусне към [град] Кан*, за да отмъсти на неприятеля. За щастие анчиецът Будим* (българин, Войвода на анчийците* пр. 814-858?) - приближен на Балтавара [Айдар], го удържал с думите: “Царю, не вярвай на Хакана (Хазарския хакан). Той нарочно устройва нападение срещу Кан (“Мурдас”, “Кан-Мурдас”, дн. Муром), за да те удари в гръб”.

Обаче Балтаварът (Айдар) не повярвал до край на болярина (боилара*) и му казал: “А не искаш ли ти сам да ми навредиш и да ме скараш с Хакана [на Хазария]? Ето аз ще пратя в Кан отряд и ще проверя истинността на твоето заявление!”.

Но когато изпратеният отряд бил подложен на вероломно нападение от хазарите, които го приели за балтаварската [лична] дружина, Айдар бил принуден да признае правотата на Будим* и започнал да действа мъдро и предвидливо. В знак на недоволство от постъпката на Хакана, Угър [Айдар] сключил мир с маджарите (угрите*) и се оженил за дъщерята на Угърския княз Юлай-Бата* (заради тази женитба с угърската принцеса и съюза си с угрите-маджари на Юлай-Бата, кан Айдар получил и епитета си Угър)… Разположението на Угър [Айдар] към болярина [Будим] още повече нараснало след като той построил за него нова крепост, която била наречена в чест на загиналия кан “Караджар” (дн. Чернигов*: “висшия, вишестоящия” – срв. Черни връх*; градът е основан най-късно през 815 г. на река Десна* в земите на угрите*, наричани също Себери*, Сэбэры, а в руската историография – Севери*, Северяны).” (ДТ*, с. 28-30).

Ясно е, че походът на Крум-Караджар към Ока* и основаването на Кан* е станало от към октомври 813 г. с кораби и към края на октомври-ноември по суша, и продължил до 13, ІV, 814 г., когато загинал Крум*. През октомври Черно море е традиционно добро за корабоплаване, докато пътищата в полетата на север от морето са непроходими от кал, но пък към ноември започват да замръзват (Конст. Багр.) и стават добри за войската. Крум-Караджар вероятно заминал с относително малък и много мобилен корпус от 10-15 хиляди воини, защото бронираните български воини били достатъчно страшни за лековъоръжените номади-маджари, а и очаквал помощно настъпление на хазарските войски от юг сруще общия враг. За пътуването по морето и долните части на реките му били нужни към 150-200 кораба, с които той разполагал в процеса на войната срещу Византия и подготовката на обсадата на Константинопол (само в Несебър взел 15 кораба със сифони за “гръцки огън” и други гемии, а строял и собствена флота, ползвана по-късно от Омуртаг), пък големи лодки за пътуване по реките можел да си набави на место от тамошното население, от славяните (склавите*) и от търговците-руси (скандинавци).

В действията на Хазарския хакан – организатор на интригите с различни племена срещу Българския кан, макар и да не е конкретно споменато, се вижда ръката на Византийския император - за това научаваме и от самите хроники на ромеите. Бързането на Крум-Караджар да се завърне по-бързо в България, след като до голяма степен е усмирил размириците в североизточните територии, се свързва с факта, че подготовката за превземането на Константинопол била пред завършване. Точно с опита да бъде задържан далече от Византийската граница на Балканите пък се свързва стремежът на съюзените държави Византия и Хазария да попречат на завръщането му. Интерес представлява и фактът, че маджарите ползват българската титла Бат* (срв. Юлай-Бата) и термина Аскал*, които са фиксирани в България много преди идването на угрите в Европа – срв. Бат Оркан* (602-603), основаният най-късно през 378 г. Аскал*, и прочее.

Като се има предвид характерът на поведението на Крум, то при преговорите край Константинопол той напълно се е доверил на силата на превъзходството си и на увереността си, основана върху традиционния български морал – добре известен от източната част на Европа до Индия (вж. Синд*), че както той, така и опонентите му ще спазват договорените условия. Обаче неговата доблестна позиция е била ясно предвидима и от коварните му (c. i.) опоненти, което е създало достатъчни условия, за да замислят и подготвят убийството на българския владетел. В случая е важен фактът, че Омуртаг научава за опита за покушение над Крум едва след като той е бил извършен и е станал достояние и предмет на коментиране не само от цялата българска армия. А с това може да се обясни категоричната му позиция спрямо Византия, която се изразява и в оставените от него надписи.

Омуртаг се възкачил след внезапната смърт на Крум (Кара-цар), която дошла на 13, ІV, 814 година. По това време в столиците Плиска*, Киев*, Никулицел* и др., и във всички градове и земи на България усилено се подготвял походът на армията и флота срещу Константинопол, който щял да изгони завинаги Византия от Балканския полуостров. Множеството боили, които Крум* бил свикал от цялата страна, и войските, които се подготвяли за тази експедиция, правели невъзможно извършването на държавен преврат и смяна на царстващия род, дори това да било предварително подготвено (във византийските източници се говори за бежанци – пленници византийци, които успели да избягат от България след смъртта на Крум* /ИБИ*/).

Има неясни сведения за управители на България преди възкачването на Омургаг, чиито имена били Дукум*, Диценг* и Цог или Цок*, чието име се среща и като Тук* (вж. Тук /2/*, Ичергу-боил* при Крум*). При това Диценг и Цог може би са едно и също лице, а може и трите-четирите имена да са всъщност на един човек или да са названия, или пък епитет, на една и съща др.-българска дворцова длъжност. Доста изследователи са на мнение, че Цог или Цок* (срв. днешното бълг. Цоко и Чоко) и Диценг или Диценк са различни форми на записване на една и съща дума, особено като се има предвид, че византийците трудно записвали сложните за тях български имена, съдържащи Ц, Щ, Ш, Ж, ь, Дж, Ч, Гх, Кх и прочее звукове. Възможно е пък Цок да се фонетизира на български Цонк и да е от базовото Чонк/eн или Джонк/ен (нпр. *Ч©к­, срв. епитета Чака*, имащ вероятно български произход), което с тогавашните букви да се запише като Tzok (Tzog) и като Dicenk- (Diceng). От друга страна срв., че визант. Δυκυμ е лат. Ducum – фонет. Дуцум (срв. Кесар и Цезар); но византийската форма може да се фонетизира и Диким, откъдето пък се реставрира на латински като Dicim или Dicem, Dicen, т.е. Дицим, Дицен (за изписване на изначално български имена и отделни звуци през средновековието на византо-елински и на латински вижте статиите Чепа*, Маламир*, Крум*, Владимир I*, Зерно*, Зета*, Чета*, Кана Сибиги*, Зергобула* и пр.).

Но Дукум и Цок* (също Тук*) – т.е. той или те – са може би временни управници (или управник) до пристигането и възкачването, или само до формалния акт на официалното съборно избиране на новия Върховен кан. Пък и самото име Омуртаг може да е епитет, който е даден на новия владетел при тържествения ритуал на коронацията и възшедствието му (сравнете, че дори и християнина Владимир I преди възцаряването си през 889 г. носел името Персиан, което имал и дядо му Персиан или Пресиан I* /836-852/).

Така или иначе, но е факт, че с възкачването си Омуртаг действал със самочувствие, категорично и решително, и жестоко се разправил с всички велможи, които не се били справили със задачите, поставени им от Крум*.

От действията на новия владетел спрямо провинилите се велможи в България става ясно, че той и изпитаните в победоносни битки Крумови боили нямали никакво намерение да простят на клетвопрестъпника Лъв V Арменец (813-820) и на Византия обидата, която била както към Българския кан, така и срещу Боговете: – според Заратустризма* и култа към Ахурамазда* и Митра* (= Договорът*), Лъв V Арменец се явявал превъплъщение на Злото, което трябвало да бъде унищожено. При това и в самата Византия Лъв V нямал подкрепа, защото бил клетвопрестъпник, узурпатор, жесток тиранин и богохулник – сектант и иконоборец (затова е и убит на Рождество през 820 г.). Същевременно в България подготовката на техниката и на флотата за превземане на Константинопол била вече завършена, машините били изпитани в бой (при превземането на Месемврия, Созопол, Одрин и пр.), а войските и обоза били събрани (вж Крум*). Единствено Божествена намеса можела да спре похода на българите и превземането на Византийската столица.

Точно така и станало, но по особен начин – Боговете решили да отмъстят сами, а това означавало, че българите не бивало да се намесват повече в това дело. Ето как е описал Божественият гняв във византийските земи дякон Игнатий (817) в житието на Патриарх Никифор I (806-815), което е писано във времето след май 815 г. и е завършено преди 817 г., т.е. точно в периода на сключването на на 30-годишния „вечен“ мирен Българо-Византийски договор:

“С тези дела се отличи Лъв, врагът на истината (т.е. иконоборецът и вероотстъпникът) спрямо божествените работи и спрямо тези, които живеели с почит (става въпрос за Михаил І Рангаве и приближените му, които Лъв V Арменец прогонил, узурпирайки властта) ...И за това свидетелстват тогавашните удивителни и необикновени явления - земни трусове и разтърсвания, които пророчески късат сърцето и поглъщат градове заедно с хората; земеделци, които не със сърп, а с ръце събират класовете в торби; въздухът, изхвърлящ пламъци, подобни на пръчки и предизвикващи пълно смайване у тези, които гледат; море, което е останало безплодно и вместо храна изхвърля буря и смутове; забрава към родно и свое, която се шири навсякъде и ражда междуособни смутове във всяка област и град. Оттогава и досега владее страшната болест на вътрешните бедствия(ИБИ*).

При дадените обстоятелства, които всъщност напълно облекчавали превземането на Константинопол (цялата територия на Тракия до Цариград била обезлюдена от Крум*, а крепостите били превзети от българските войски), Омуртаг, по-скоро воден от български традиционни морални и религиозни подбуди (вж. Древните българи*), решил да сключи мир с Византия. Както и Крум*, който винаги първо предлагал мир преди да започне военни действия, Омуртаг заложил на мира по южните граници, за да насочи вниманието и силите си към проблемите в държавата и по другите български граници. През 815 г. той тържествено сключил 30-годишен мирен договор с Византия, който препотвърждавал клаузите от временното примирие от 813 г., а вероятно, както искал и настоявал още Крум, а също и клаузите на договора сключен от Тервел* (699-720) през 716 година (първият известен българо-византийски договор, който е базов по съдържание за следващите двустранни спогодби, е от времето на Византо-римския император Зинон /474-475, 476-491/, обаче най-вероятно има по-ранни договори между двете държави, служещи за основа и образец на следващите – например след разгромната победа на българите и смъртта на Валент I на 9 авг. 378 г., а вероятно и още във времето на Максимин I* /173-238/).

Омуртаг продължил административните реформи, предприети от Крум* (787-814) и разделил България на Комитати*, оглавявани от Комити или ст.-бълг. Къметъ, Къметъ, фонет. Кмет (ИЗ*; Комит* = Къметъ; такъв е и бащата на Самуил* - “велемощният комит Никола”. Самуил и братята му Давид*, Моисей* и Арон* били наричани “комитопули” и вер., първоначално най-големият от тях, наследил освен титлата и поста на баща си).

В германските “Бертински летописи”, проследяващи събитията от 741 до 882 г., по повод на бунта срещу Борис І* от 864 до 22 март 865 г., се казва: “И тъй, колкото били в десетте комитата, те се събрали около двореца му” (ТИБ*) - т.е. България била разделена на 10 комитата и по-точно кметства или области.

При Пресиан* (836-852), в 837 г., управителят на областта на север от Дунав* бил наричан “Комес”, което показва приблизителната големина на един Комитат – от Дунав до Сев. Карпати (включително Седмоградско* или Трансилвания*) и от Онгъла* до Тиса* и отвъд нея (т.е. по-късната Влахия* и Румъния, което не е изненадващо като се знае, че много от средновековните области запазват дори и до днес почти непроменени своите физически граници и отликата си спрямо съседните територии /СЛ*/). Като се вземат предвид старите Римо-византийски областни граници, географските особености и някои други факти, може почти със сигурност да се определят, именувани условно, и останалите Комитати: днешна Северна и Южна България от Дунав до Родопите (от Хамбарлийския надпис от 812 г. знаем, че новозавладените южни земи били разделени на три части – център, ляво и дясно крило, като центърът бил под властта на брата на кана /в 812 г. – брата на Крум*/, а другите на Кавкана Иратаис* и Ичиргу-боила Тук* (Цок*, Диценг*, Дукум*). От това следва, че вероятно тези територии били включени към главния, централен Комитат; различими са Средецки комитат, Охридско-Битолски – включващ земите на юг поне до р. Бистрица* (в дн. Гърция*) и на запад до Адриатическо море, Белградски комитат (вж Охтум*, Глад*), Седмоградски* (Трансилвански) с Червенските градове* (днес в ЮИ Полша), Сулу* (вж Салан*) с днешна Ю. Полша, Киевски* (Дулебия*) с Чернигов* и прилежащите на север земи, Днепро-Дунавси (с Прут* и Днестър*) и Задднепърски – включващ Харков*, Полтава*, гробът на Кубрат* и на Бат Оркан*, а вер. и до Балчуг* (Кучково* = Москва*) и Кан* (дн. Муром), както и земите източно от Волга, където града-крепост Болгар* е основан още през 745 година (ДТ*).

Това деление, поне в западна, южна и югоизточна посока, се потвърждава от картата от времето на Каролингите (752-911 г.; БА*), а за Дулебия* можем да съдим по “Сказание за дъщерята на Кана” от Микаил Бащу* (СБ*) и от “Гази-Барадж тарихи” (ДТ*). Подкрепят го и войните, които води Омуртаг* на запад и изток, и договорът му с Византия, който определя южната граница с Империята южно от Еркесията* (вал с окоп, минаващ от Девелт* или Дебелт* при Бургас и стигащ до Симеоновград), после през Родопите (вер. по р. Арда*) и по р. Бистрица* (дн. в С Гърция; тази граница е потвърдена с договор и при Маламир*). Тия комитати (кметства), разбира се, били разделени на по-малки подразделения;

Хазарският хакан Карак (812/813-821) бил свален от власт през 821 г. във връзка с погрома, който над 100-хилядната обединена хазарско-тюркска армия претърпяла от войските на Омуртаг (814-831) при крепостта Харка* (днес Харков*, Изт. Украина) и равнината от Харка до река Донец*, където били закотвени хазарските кораби. От основното хазарско ядро, образувано от “70 хиляди обковани в желязо”, тоест тежко бронирани с железни ризници, шлемове и щитове воини, в Хазарската столица Итил “се върнали… в най-жалък вид само 7 хиляди” (ДТ*, с. 31), което означава рядко срещаните 90 % загуби (ако приемем, че от цялата хазарска армия от около 100 до 110 хиляди се спасили – избягали от полесражението, преминали към българите или били пленени общо към 25-30 до 35 хиляди, то това са 77-73 % до 68 % загуби, но дори и най-големите погроми за римляните – при Кана, а по-късно и при Одрин* през 378 г., стигали само до 62-63 % убити).

Претекст за войната бил фактът, че Айдар* (814-855), управляващ земите източно от Киев* и полу-брат на Българския кан Омуртаг (814-831), не бил плащал 5 години (тоест 6-та година) данък на Хазария* (673-969). А същевременно Хазарския хакан успял през 820 г. да разгроми башкирите-угри (маджари*) по поречието на Саса-идел (днес руската река Сосна, фонет. Сасна, десен приток на Дон) и околните територии, и да ги подчини, и по този начин освободил армията си за действия в други райони и направления, като допълнително наел и киргизи (“кър-гузи”).

Българския средновековен хронист Гази-Барадж (1229-1246) дава повече подробности за развитието на събитията в източните територии на България по онова време. След смъртта на Крум* (Караджар*, Кара-цар, Запад-цар) на 13 април 814 г. и опитът на Хазарския хакан Карак (812/813-822) да убие 15-годишния му син Айдар* (814-855, род. 799 г.), последният сключил мирен и съюзен договор с маджарите (угри*) между Дон и Десна, и се оженил за угърската княгиня – дъщеря на Юлай-Бата*. В следствие на това Айдар получил епитета Угър, Угър-Айдар (в руските хроники името Угър се предава като Игор, включително и за по-сетнешния Киевски княз Угър-Лъчин /921-944, род. 870-871 г./, обаче няма как угрите да бъдат наричани ѝгри).

През 816 г. отрядът на българинът Будим – върховен войвода на анчийците*, действащ по заповед на Айдар, завладял скандинавската (Новгородската) област, за което получил титлата таркан на Балин (Балин е днешния град Суздал и прилежащата му Владимирска област; т.нар. Балин включвал и днешна Белорусия).

Будим възстановил градовете-крепости Галидж (Новгород*, Хълм-град*) и намиращия се близо до него Урус (основан няколко години по-рано от славяни (склави), прогонени от големия Балтийски остров Гота, които за да всяват страх у новите си съседи започнали да се наричат галиджийци: “готи, рэси, скандинавци”).

После, с разрешението на 17-годишния Айдар, който изцяло му се доверявал, Будим построил крепостите Шамлин* (дн. Смоленск), Джир (дн. Ростов и Ростов Велики в Ярославска област, на езерото Неро) и Мен. Крепостта-селище Мен било наречено така, защото там се събирали балински улчийци-воини (в.-бълг. ульчийци: “подвластно на държавата население от различни етноси и със статут на васали, федерати* и данъкоплатци”, термина е от Улаг-Булгар*: “Велика България”; др.-рус. уличи, ДТ*); те идвали, за да обезпечават безопасността на районните събори-пазари (в.-бълг. Джиени или *Чиен) за събиране на данъци, администриране и съдене, провеждани от Будим в неговата област-тарканство, която нарекъл Ак-Урус (Изток-Урус), за нейното разграничаване от Уруската област в Кара-Булгар*: “Западна България”.

Тези воини наричали “ак-уруси” (изток-уруси) или “уруслар”, понеже те служели при Уруския боляр (Будим). Обаче Будим не се доверявал на балинците (ак-уруси и улчийци), затова наел 1000 германци от Дания и славяни-склави (улчийци) от Полша – от племето Кулбак. Кулбаците той държал до себе си, а за германците (“алеманците”) построил крепостта Калган (м/би днешния Полоцк) на река Кара-Тун (Западна Дуна, дн. Западна Двина, вж. Дуна*, вж. др.-бълг. Кара*). Количеството на данъка, събиран от Будим в подчинената му област и изпращан на Айдар, се увеличило 10 пъти;

През 817 година на Хазарския хакан Карак му се отдало да разгроми Кубарците и да нахлуе в тяхната столица – град Самандар* (на 100-тина км от Дербент*). Вождът на въстаниците – мулла Абдаллах (дядо на Микаил Бащу*), кадия откъм 760 г. на българите в Джураш (Изт. Кавказ с Дагестан, Азърбайджан и пр.), по заповед на хакана бил обесен на минарето на тамошната джамия Джок. А предтечата на Абдаллах – търговецът Синдж, бил от Индия (вж. Синд*), а някога, когато по свои търговски дела се намирал в Хорезъм, бил заварен там от арабите (вероятно при нахлуването им към СИ България по брега на Каспийско море през 652-653 г.). Тогава той приел исляма и останал като предводител на Хорезъмската търговска гилдия.

Разбитите българи, саклани* и джурашци избягали при маджарите, номадстващи по реките Дон и Сосна, и били топло приети от княза им Юлай-Бата* (тъста на Айдар), който бил недоволен от хазарите [през 818 г. започнали бружения на Панонските славяни (склави*) срещу България, а племето Тимочани* от поречието на р. Тимиш* (днес в ЮЗ Румъния и Сев. Сърбия, вливаща се от север в Дунав около Белград) се преместили до границата на Германия и през 819 г.искало да мине на страната на Императора [на Свещената Римо-германска империя Людовик I Благочестиви (814-840)] и да се постави под негова власт, [но] Людевид (Людовик І Благочестивия, 814-840) така го подвел и привлякъл с лъжливи уверения да не върши това, че то изоставило предишните си замисли (да напусне България и да се установи в Германия) и станало съюзник и помощник във вереломното му дело… (Айнхард, “Животопис на Карл Велики”, ЛИБИ, т. ІІ, Соф., 1960, ТИБ*)].

Обаче през 820 г. Хазарският хакан Карак успял да нанесе на маджарите (угри*, себери*, башкири*, торки, турци*) по реките Дон и Сосна силно поражение и голяма част от тях се преместили да номадстват в Донецката област (т.е. по р. Донец*, между Донец и Дон) на района Кара-Булгар* (Западна България). Част от Кубарците (българите от района на Самандар* и околните български земи, отговарящо приблизително на днешния Дагестан) отишли в Кара-Българския феода на град Болгар* и основали там град Кубар или Нур-Сувар (Нови-Сувар, но явно Нови-Кубар), а друга част, начело със сина на Абдаллах – Шамс* (който е бащата на Микаил Бащу* /ок. 819-900/), отишла в областта на град Бащу* (Самбатис*, дн. Киев*) в Кара-България (Западна България – да не се бърка с района-област Кара-Булгар, който е на изток от среден Днепър* и от Донец*, и е населен с доста много угри – угърски племена).

Смята се, че към същата 820 година град Болгар* получил етническото си име, а дотогава бил наричан Мардукан* – по името на светилището на този др.-български бог-змей и покровител (ДТ*); обаче обстоятелствата подсказват, че това преименуване е можело да стана след като Омуртаг разбил хазарите и възстановил реда в източните области на България, като утвърдил на областния трон на град Болгар българина (това вероятно е първият кара-български род в град Болгар, който основал града в 845 г. през декември и издигнал там светилището на Мардукан). При това “Борис*, от рода на Мардукан” пък се подчинявал пряко на Айдар*. Важен детайл е и фактът, че Мардукан е епитет на Бесерман* (746-787), който е син на Българския кан Севар* (727-759) и баща на Дамян (управляващ Дима-таркан в района на Крим); а всичко това означава, че Омуртаг, имащ безспорно по-висша власт от Айдар, утвърдил на трона наследствения принц от династията на град Болгар;

Изминало немного време и, вероятно към края на 820 г., когато по традиция се събирали данъците, в Самбатис* (Киев*) дошла вест за готвещо се хазарско нашествие срещу Кара-Булгар* (! “Западна България”). След това, изглежда през зимата на 820-821 г., когато замръзналата земя осигурявала добри пътища (за разлика от есента и пролетта, когато специфичните почви на Ю. Украина и Ю. Русия стават непроходими блата), се явили пратениците на Хазарския хакан Карак и заявили на 21-годишния Айдар*: “Ти вече 5 години не плащаш данък на Хазария, а междувременно пределите и дохода на твоята държава във много пъти се увеличиха. Ако ти и сега (тоест в края на 6-тата година) откажеш да платиш – хаканът ще те принуди със сила!” (тази 6-та година след възкачването на Айдар е от май-юни 819 до май-юни 820 г., а календарната др.-бълг. година е от 1 март 819 до 29 февруари 820 г., като данъците се събирали през октомври и ноември, като най-вероятно хазарските пратеници пристигнали след събирането на данъка, за да поискат част от него за хакана си);

Според легендарната част от разказа, за да спаси страната си и под натиска на обстоятелствата, по съвета на молла Шамс* младият кан Айдар приел исляма. А после изпратил свои пратеници при Хазарския хакан, носещи му “двуостър германски меч“ и думите: “Аз ти изпращам този меч за това, че ти да знаеш: след като аз приех истинната вяра, Всевишният ще порази всички мои врагове чрез двете остриета”.

Неуспоримият факт, който ни дава това сведение е, че Айдар и Карак започнали преговори и това можело да стане или към края на зимата, или чак в началото на сухия летен сезон на 821 г. Обаче през лятото Айдар се заел да укрепва крепостта Харка* (Харков) и това отнело времето до началото на есенния дъждовен сезон. Ето какво ни разказва Гази Барадж: “Но велможите на Балтавара* [Айдар] не се решили изведнъж да се разделят със своите заблуждения (с древната си вяра). За да ги убеди в могъществото на Твореца, мулата [Шамс*] казал пред тях на Балтавара: “Днес през нощта аз видях себе си в крепостта Харка и чух глас от Небето: “Нека допълнително да укрепят тази крепост, понеже неверниците (хазари, яхуди, иудеи) искат да преминат към Самбатис* (Бащу*, дн. Киев) през това място!”. Аз мисля, че това е веление на Всевишния и те моля да го изпълниш!”. Айдар незабавно се разпоредил и крепостта Харка била силно укрепена. Едва успели да направят това – когато Карак със своите войски се явил към крепостта и я обсадил. Чувайки за това, велможите на кан [Айдар] се смутили и в дълбок размисъл тръгнали да срещнат врага.”;

Укрепването и ремонтирането на голяма и стратегическа крепост като Харка е доста продължителен процес,...




Гласувай:
1



1. shtaparov - Минал е далеч покрай "кано...
09.04.2020 07:12
Минал е далеч покрай "кановете"!
цитирай
2. shtaparov - Кан е ама друг път- нито е "к...
09.04.2020 07:15
Кан е ама друг път- нито е "кан",нито е "хан"!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: dichodichev1
Категория: История
Прочетен: 111483
Постинги: 266
Коментари: 337
Гласове: 113
Архив
Календар
«  Май, 2022  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031