Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
08.04.2020 14:51 - Кан Омуртаг (814-831) [2], Онгъла, Онегован
Автор: dichodichev1 Категория: История   
Прочетен: 912 Коментари: 3 Гласове:
1

Последна промяна: 09.04.2020 13:03

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Укрепването и ремонтирането на голяма и стратегическа крепост като Харка е доста продължителен процес, който според по-горните събития е започнал не по-рано от лятото на 820 г. и завършил към другото лято на 821 г. (крепостта на Киев*, която всъщност е ремонтираната, разширена и укрепена крепост на стария Аскал*, била изграждана поне 4 години – от 619 до 623 г., като при това бързали, за да се разправят с Авария и да спазят условията по Българо-Византийския договор от 618 г.). Видимо в Харка се работело по конкретен строителен и финансов план и се преследвали ясно набелязани цели, което се подсказва от израза “едва успели да направят това…”. Тоест става въпрос за завършване на укрепването на Харка по определен план и в определен срок (при това знаем колко строго се следяло в България за всяко държавно-национално нещо – дори броят на шлемовете, ризниците и оръжията се изписвали на каменен надпис, за да се знае кой за какво и за колко отговаря, а при по-продължително заминаване на Върховния кан в поход, както това направил и Крум* през 813 г., се издигал един или няколко каменни надписа на различни места, определящи точно постовете и задълженията на оставените от владетеля в даден район заместващи го главни велможи).

В края на декември 820 г. на Византийския трон се възкачил Михаил ІІ (820-829), но най-важно за Омуртаг* било преподписването на 30-годишния мирен договор между двете държави с новия император и установяването на трайни добри отношения между владетелите и администрациите на България и Византия. Когато Тома-славявинът (склавът) започнал своя бунт ръцете на Българския владетел били много по-свободни, защото Константинополската империя си имала достатъчно грижи с бунтовника, за да се реши на агресия спрямо България. Към краят на 821 г. пък Омуртаг и армията му били свободни за други действия. Защото вече бил усмирил въстаналите по Тимиш, Тиса и край Германската граница авари, угри и склави-славяни (чиито брожения започнали още през 818 г., КК*, ТИБ*). И вече бил направил съюзници-федерати и данъкоплатци маджарите по Дон, Донец, Десна и в Башкирия, а пък Хазария* (673-969) превърнал в своя васална страна. Тогав, към края на 821 г., когато Тома-славянина (склава) обсадил Константинопол, той изпратил своя делегация във Византия и най-официално предложил военна помощ на Михаил ІІ, за да прогони въстаниците от Византийската столица.

От съпоставянето на данните излиза, че сражението с хазарите при Харка е станало през лятото на 821 година. След това Омуртаг укрепил властта в района на изток от Волга, където сменил името на град Мардукан* с етнонима Болгар*, а после се завърнал към Онгъла* и Никулицел*, откъдето можел да следи събитията както на изток към Хазария и на запад към Германия, така и на юг към Византия.

В този период Омуртаг се заел с мащабна строителна дейност и с продължителни преговори с Германия, които завършил през 827 г. с война срещу Людовик І Благочестивия (814-840) и тотален разгром на германците.

В битката с хазарите канът на източния български район Айдар* или Ай-дар*, Ай-Дара (814-855) участвал със стандартната за всяка област 20-хилядна армия, която обаче е съвсем незначителна спрямо над 100-хилядната хазарска сила, чието ядро било съставено от ”70 хиляди тежко бронирани и [тежко] въоръжени бойци”.

В случая Айдаровият корпус се състоял конкретно от 10 хиляди анчийци*, 5 хиляди кара-българи* (етнически българи), 3 хиляди уруси (саклани*, наричани по името на славния си вожд Урус* /†ок. 370 г./, и живеещи в района на юг от Киев, главно в равнината на р. Рос*); а също и предвожданите от българския таркан Будим още 2 хиляди датчани-наемници и изток-уруси [изток-урусите са саклани-уруси и славяни* (ср.-гъц., лат. склави*, склавини*, др.-рус. уличи*, ульчийци), преселени от Киевските земи на изток-североизток – в района от Шамлин* (дн. Смоленск*) до Галич (дн. Новгород), Джир (дн. Ростов Ярославский), Кан* (дн. Муром*) и Балин* (дн. Суздал), поради което, за разграничаването им от урусите при Киев и западните земи, били наречени от общоанчийския войвода и таркан Будим “изток-уруси”; българинът-велможа Будим, който получил от кан Айдар титлата таркан* (в случая със значение „губернатор“), е бащата на познатия от руските хроники Дир (ПВ*)].

Общо корпусът на Айдар наброявал 20 000 бойци, които трябвало да се бият срещу 100 000-та армия на Хазария, имаща, както знаем, мощно ядро от 70 000 тежко въоръжени и бронирани в желязо конници.

Първоначално войските на Айдар отблъснали едно хазаро-тюркско нападение край Харка* (Харков), където на река Донец акостирали хазарските кораби и стоварили вражеската армия. Но после били разбити и подгонени (“стъпкани”) от агресорите.

Тогава изведнъж в битката изненадващо за хазарите връхлетели пристигащите в този момент откъм Днепър и от река Донец войски на Омуртаг, заедно с водените от него маджари*. Тези маджари – съюзни на женения за маджарска княгиня от 814 г. Айдар*, и по-точно тези маджарски войски, са много интересен елемент в дадените събития. Към времето на началото на активното напрежение между Хазарския хакан Карак и областния кан Айдар, вероятно още от началото на зимата в края на 820 или началото на 821 година, тези маджари не били в своите земи – между горен Донец*, Дон* и Десна*. Те били пратени, по добре пресметната и платена поръчка на Карак, чак в Авария*, “в набег срещу Сулските българи, притесняващи тамошните авари” (ДТ*, стр. 31), но при това вероятно били и в съюз с аварските Хонтурчийци*.

Следва да се знае, че Сула* е Дунав, Сулу* е среден Дунав (Панония и пр.), Сулски българи означава “Дунавски българи”, а пък държавата Авария* (568-796) е васална на България още от 623 г. (вж. Самбат*, Кубрат*, Аспарух*, Боян /5/*), като напълно е включена в българските граници през 796 година от Крум* (787-814; част от западните аварски територии са подчинени на Германия през 796 г. от Карл І Велики, съюзник на Крум). В случая явно името Авария се ползва като географско понятие, като име на регион. Същевременно трябва да отбележим, че в Авария живеят от VІ-VІІ в. и т.н. Хонтурчийци* – угри* или башкорти, които видимо поддържали активни връзки с башкортите – или угри* (себери*), маджари*, торки* – от района на изток от Днепър*. 

С изпращането на маджарските (угърските) войски в Панония да подкрепят въстанието на „аварите“ срещу българите, Хазарският хакан Карак целял:

І., да отклони вниманието на Омуртаг на запад и да лиши от подкрепата му Източно-българския кан Айдар;

ІІ., да лиши кан Айдар от подкрепата на съюзните му маджари (угри*, вж. Юлай-Бата*).

По това време и славяните (склави*) Тимочани* от поречието на река Тимиш* или Тимеш*, северен приток на Дунав*, се надигнали (броженията на Тимочаните започнали още от 818 г., КК*). При тези обстоятелства Карак първо изпратил свои хора при кан Айдар* да искат данъка към Хазария, а пък Айдар явно съобщил за това на Омуртаг, който от януари 821 г. бил в мирни договорни отношения с новия Византйски император Михаил ІІ Балба (820-829). Към края на 821 и през 822 г. във Византия се разразило въстанието на т.н. Тома-славянина (склава?, вж. Склави*, Славяни*), който всъщност на византо-елински е Θωμᾶς ὁ Σλάβος (Викип.ру) – тоест Тома у Слбво или Тома Слбвния, от др.-бълг. и ст.-бълг. Слава, Слбва* (ЕР*, СТР*, МС*). Тоест, по-вероятно е Тома да е българин, още повече, че и през 903-904 г. от Антиохия (и областта Тарс* с Булгар-даг*) пристигат „български вайски“, които превземат Солун* и при оттеглянето си го оставят в ръцете на Българския цар Симеон I* (893/914-927).

[Ето какво пише в Уикипедия за Тома, като ще пренебрегнем определението „Славявина“ и упоменаването на т.н. славяни*, понеже този измислен от Российската имперска върхушка етноним-епитет се повява чак през първата четвърт на XIX (19-ти) век:

Тома ό Σλάβος е византийски висш пълководец, турмах на малоазийските федерати и управител на областта. Роден е около 760 г. в Мала Азияв Газиура, в Понт, по-сетнешната т.н. Трапезундска империя* (до 1461 г.), където недалеч от Трапезунд* – между него и Ерзинджан, е и планината Булгар* (ИОД*, стр. 288), която не трябва да се бърка с другата планина Булгар* или т.н. Булгар-даг*, която е в южната част на М. Азия и в близост до областта Тарс и Антиохия.

След убийството в Цариград на византйския император Лъв V Арменец по време на Великденската служба в 821 г., турмахът Тома се разбунтува срещу новоустановената власт в империята и наложения от нея тежък данък на провинцията му. Обявява за се за някогашния ослепен и отстранен (в 797) от майка си Ирина император Константин VI (780-797, род. 771). Халифът Абдулах ал-Мамун (813-833, род. 786), след сътресенията във Византия, започва офанзива в ромейските крайгранични райони в 821 г. Срещу нашественика, под знамената си, Лъже-Константин (Тома) събира огромна ромейска войска от около 80 000 души, начело на която възкръсналият император нахлува в халифатските владения в Сирия.

След като ал-Мамун разбира, че срещу него е човекът, прекарал близо десетилетие в двора на баща му – халиф Харун ал-Рашид (786-809), Тома ό Σλάβος е почетен като император от пратениците на Абасидския халиф и е сключен съюз срещу заелите властта в Константинопол. С подкрепата на ал-Мамун Тома е коронован за император под името Константин VI от патриарха на Антиохия – Йов, актът е признат и от Папата в Рим, а от извършилите преврата в Константинопол е обявен за узурпация. В края на 821 г. в месец декември (15 индикт – от 1 септ. 821 до 31 авг. 822 г.) многобройната и разнородна армия и флот на новопрогласения император-василевс Константин (Тома), състояща се от „агаряни, инди, египтяни, асирийци, мидийци*, абасийци, зихи, ивири, кавири, славяни* (българи), хуни* (хони*), вандали, гети […] лази, алани*, халдейци*, арменци* и от всякакви други народи, дебаркира от Оркосион (малоазийско пристанище между Перион и Лампаск) на Галиполския полуостров* в подстъпите на Константинопол и като се установява в Космидион (квартала при храма Св. Безсребърници Козма и Дамян) срещу Влахерните, обсажда столичния град по суша и море за цели 2 години.

Под командване на цариградсия император Михаил II, сина му Теофил и пълководците Олвиан и Катакила, константинополските войски отбиват неколкократните щурмове на Влахернските врата и дори успяват да опожарят голяма част флота на Тома, но опитите им да съкрушат малоазийския император и да разкъсат обсадата се провалят напълно. Според свидетелството на Скилица: 

„Императорът Михаил полагал големи грижи по тези събития ..., но нищо не постигнал срещу него (противника му коронясания в Антиохия като император Константин VI пълководец Тома)“.

Към Омуртаг, както свидетелства съвременникът на събитията Георги Амартол (867), тогава се обръща константинополският василевс* Михаил II Балба разчитайки на българо-византийския 30-годишен договор, с молба за намеса на България в негова полза; по-късни хроники се опитват да замъглят това, пишейки че помощта на българският владетел била уж само „от любов към Михаил“ и дори просто „защото обичал войните“.

В 823 г. Омуртаг праща българската армия към Константинопол и тя уставовявя лагира си при Акведукта на града (или в равнината Кидукт т.е. акведукт източно до Хараклея пропонтидска (Ираклея, дн. Мармара Ерейли) под Константинопол, където разбива съкрушително многохилядната ромейска обсадна войска на императора претендент Константин VI (Тома).

„При този цар (Михаил) въстана един грък на име Тома и като събра многочислена войска, за малко едва ли не отне цялата гръцка земя, тръгна да отнема царството от Михаил. Но излезе (срещу му) българският канѧз Муртаг, разби го и го победи, защото изпитваше голяма любов към Михаил“ съобщава добавка в старобългарския превод на Манасиевата хроника (превода и създаването на тази книга-шедьовър са от периода 1325-1345 г., което е направено по волята на Българския цар-император Иоан Александър* /1331-1371/).

Продължителят на Теофан (сл. 961 г.) съобщава, че Омуртаг се „завърнал в земята си, като се гордеел и се хвалел поради победата си над него (малоазийския император Константин VI)“. Тома о-Славо – разбит от Българските войски на кана-субиги Омуртаг през октомври (823 г., тоест през 2-ри индикт), се оттегля в Аркадиопол (днес Люле-Бургаз), където е обсаден от Михаил II, предаден е на противниците си и след като му отрязват ръцете и краката е убит. 

Възможно е, но е малко вероятно, в отзвук от отпразнувания триумф на Омуртаг над Тома о-Славо да е текстът на Чаталарския надпис*

"Канасубиги Омуртаг от Бога владетел в земята гдето се е родил. Обитавайки стана на Плиска, съгради малък стан на Тича и премести войската си срещу гърци* (т.е. елини = ромеи, византийци) и славяни (склави*) […] Нека бог да удостои поставения от бога владетел, като гази добре с крака си императора, докато тече Тича.". Малко е вероятно такова твърдение, защото Тома о-Славо е пленен и развенчан от своя императорски сан още в Аркадиопол, като е убит скоро след това от Михаил II Балба, а пък Византийските императори, както и враговете “гърци (ромеи, византийци) и склави (славяни)“ са вечни. При това пък и самият Чаталарския надпис е от 15-ти индикт – тоест от времето между 1 септември 821 година и 31 август 822 година, а победата на Омуртаг над Тома о-Славо е чак през октомври 823 г., тоест във 2-ри индикт (от 1-ви септ. 823 до 31 авг. 824 г.).

Кана суБиги* (кан от Бога) Омуртаг е превеждал титлата си за византийците буквално като поставен от Бога владетел“ над някогашните земитегдето се е родил“ – включващи всички земи на България, включително и тези на Балканите и на юг от Балкана* (Стара планина с неделимата от нея Средна гора); неговата власт е дадена пряко от Бога (o ek Qeon arcwn), еднакво с тази на Западния и на Източния император (o ek Qeon βασιλεύς). Омуртаг като български владетел е титулуван василевс* (император, август) както от т.н. Продължител на Теофан (10-ти век), така и в хрониката на Иоан Скилица (1040-1101), които безспорно се опират и цитират по-стари византийски (източно-римски) официални имперски документи и хроники. А в 55-та миниатюра на илюстрованя старобългарски превод на Манасиевата летопис се вижда как на бойното поле Омуртаг (Мортаг*) сваля короната на малоазийския ромейски император Тома у Слбво или Тома Слбвният – византо-елин. Θωμᾶς ὁ Σλάβος (Уикипедия, с някои добавки и редакции); вж. Славо*];

Тома обсадил Константинопол в края на 821 г.; бил разгромен край византийската столица от Омуртаг, а през 823 г. се “навършвало едно десетилетие от 30-годишния мирен договор” между Византия и България (КК*), като видимо се има предвид сключеното временно примирие (препотвърждаващо по-стар българо-византийски договор) между Крум* (787-814) и Лъв V Арменец (813-820) от 813 година, което пък служело за основа на всички следващи договори между двете страни-империи.

Под диктовката на конкретните събития и конюнгтура Омуртаг изпратил дипломати при Людовик І Благочестивия (814-840) по повод на склавските брожения и причинения от тях граничен спор между България и Германия. Това българско пратеничество всъщност имало за задача да предотврати евентуално германско нахлуване в България, а в най-лошия случай – при евентуално начало на германска агресия към изток, да предупреди навреме Омуртаг. Самият той с главната си държавна армия, вероятно наброяваща между 30 и 50 хиляди, с флота си и с обоз от 10 до 17 хиляди човека, отишъл в района на Среден Дунав (Сулу*).

Там Омуртаг усмирил аварите, хонтурчийците* и славяните (склавите*), разбил и подчинил дошлите от Донските степи в района на бившата Авария маджари, и заедно с тях се отправил по суша и с флотата си на изток, където тотално унищожил край Харка* (Харков, при река Донец*) нахлулите хазаро-тюркски сили. Потапянето на хазарския флот в Донец* от българските кораби дава отговор за огромните загуби на тежко бронираните (както българите) в желязо хазаро-тюрки, които нямало как да изплуват от водата (през 927 г. Омуртаг с флотата си нападнал и Германия по Дунав, Драва и Сава, тоест в района на Срем* и още по-западно, и я разгромил);

След погромът над хазарите и укрепване на кановата власт на Омуртаг над всички български земи от Кама и Болгар до империята на Каролингите, Българският владетел поставил в сана си и формулата “владетел на многото българи”, с което фиксирал всичките българи от Кавказ и Урал до границата на Германия. Хазарският хакан Урус ІІ (822-840), който има български произход и по всяка вероятност е поставен на трона лично от самия Омуртаг, бил васал на Българския император и не посмял да предприеме каквито и да е действия чак до 832 г., когато в България вече бил на престола малолетния Маламир-цар* (831-836); вж Скот*, Маламир*, Звиница*, Корсис*, Микаил Бащу*, Айдар*, Кана Сибиги*, Стара Велика България*, Чаталарски надпис* (събитията от Телериг* и Крум* до Омуртаг, Маламир* и Пресиан* или Персиан*, О-Мир Персиан) и др.;

ОНОНА, ОНО, ОНИ; авест. ana-: „тоз, този, оня, онзи“; арм. -n: „оня“; др.-инд. ana-: „тоз, този“, anyas: „втория, следващия“;

ОНГЪЛ – Ъгъл*;

ОНГЪЛА – Онгълът, Онгъл; широко е прието, че О. следва да се превежда като Ъгъл*, Ъгъла, ст.-бълг. ™гълъ (© се фонетизира като носово “о, он”); топоним за територия между големи реки, между реки и море и т.н.; др.-бълг. име на територията между ДНЕСТЪР, ПРУТ, СЕРЕТ, Карпатите, ДУНАВ и ЧЕРНО МОРЕ, вер. между долното течение на ДУНАВ и ЧЕРНО МОРЕ, както и между ВОЛГА, Каспийско море* и С. Кавказ, и пр.; В европейската история на българите се говори преди всичко за Онгъла, който се намира между Днестър*, Прут*, Серет*, Дунав*, Черно море и Карпатите. Това е огромен крепостен район, ограден от естествени водни препятствия и изкуствени валово-окопни съоръжения, дълги стотици километри. Площта на О. е ок. 20 000 кв. км, а заедно със Сев. Добруджа между вала-окоп Черна вода* - Томи (дн. Констанца в Румъния) и главното русло в делтата на Дунав, е ок. 30 000 кв. км.

Областта Онгъл или Оглус може да се разглежда и в по-широки граници, доколкото апанажа на Бат Оркан* (пр. 602 – към 641/645), който съвпада с нея, се простирал “между реките Бурат (Прут*) и Буга-идел (Буг-река, Юж. Буг), а за столица имал аула Кашан (дн. Кишинев)” (ДТ*, с. 16);

Онгълът включва Северния бесарабски вал, Южния бесарабски вал, Галицкия вал, Добруджанския вал и укреплението-град Никулицел, което най-вер. е първата Балканска столица на България след 668 г., в периода от Аспарух* (688-699) до Крум* (>802-814). Следва да се има предвид, че България излиза на граничната река Дунав още през 378 г., след разгромната победа на Българския кан Алавив* (пр. 378 – сл. 420) над ромейската армия на Валент І (364-378);

Онгълът е застроен по времето на Реан* (Еран*) към 488-499 г., при голямата българо-византийска война, започнала от 491-492 г. и продължила няколко десетилетия (според археологическите данни за най-старите валове са от края на V и нач. на VІ в.). Вер. е бил завършен, като основна изходна укрепена база за настъплението на българските войски, преди настъплението на Реан/Еран (488-518 ?) през 493-499 година, когато към територията на България са включени земите на север от Дунав между Черно море и Виена. Въз основа на изводите, направени вследствие на археологическите разкопки, се знае, че по строителството на валово-окопните съоръжения са работели и васалните на българите славянски племена (вж Славяни*, Град*, Вал*). През 668 г. Онгъла става основният укрепен район в южната част на Аспарухова България (за северните райони вж Киев* и Кучково* = Москва*). Пряко охраняваната от гарнизоните в Онгъла зона е стигала на запад до Арджеш* (или Олта*), на изток до Днепър* и Крим, а на север до средното или горното течение на Серет*, Прут* и Днестър*.

Теофан Изповедник, говорейки за укрепилите се в Онгъла българи на Аспарух* (668-699) и за битката им срещу ромейските войски на Константин ІV Погонат (668-685) през 679 г., поставя много точно Онгъла на север от Дунав:

Най-сетне третият от тях (синовете на Кубрат), наречен Аспарух, като преминал Днепър и Днестър, по-северни от Дунава реки, и като завзел Оглос (на север от Дунава), заселил се между него и онези реки (Днестър и Днепър), понеже забелязъл, че мястото е защитено и мъчно превземаемо от всяка страна; бидейки отпред блатисто, а от другите страни обградено като венец от реки, то давало голяма сигурност спрямо неприятелите...

А Императорът Константин, като се научил, че мръсен (нехристиянски) и нечист (езически, магьоснически) народ се настанил неочаквано отвъд Дунав в Оглоса и че напада и опустошава близките до Дунав земи, т.е. сега владяната от тях земя (Долна Мизия, Карвунската земя), тогава владяна от християните (ромеите, византийците), много се огорчил и заповядал всички отряди да преминат в Тракия. И като въоръжил флотата (цялата военна флота, включително и с “гръцки огън”), потеглил срещу тях по суша и по море с намерение да ги изгони с война, като отправи в боен ред пехотната войска по суша, към т.нар. Оглос и Дунава, и заповядал на корабите да пуснат котва на близкия (южния, по-високия) бряг [на Дунава].

Българите, като видели тези гъсти многобройни редици, се отчаяли за спасението си, избягали в споменатото укрепление (укрепената естествено област Оглос) и взели мерки за защита. След като в продължение на три-четири дни те не се осмелили да излязат от това укрепление, а ромеите не завързали сражение поради блатата, мръсният (езическият) народ, забелязвайки слабостта на ромеите, се съвзел и станал по-смел. Понеже Императорът страдал силно от болки в крака и бил принуден да се върне с пет кораба и с приближените си в Месембрия (Несебър*), за да прави бани, оставил стратезите и войската със заповед да водят схватки, ако се случи [българите] да излязат. В противен случай да ги обсадят и да ги пазят в укрепленията.

Конниците обаче разпространили слуха, че Императорът бяга, и обзети от страх, се отдали също на бягство, без никой да ги преследва. А българите, като видели това, започнали да ги преследват подире им и повечето погубили с меч, а мнозина наранили. И като ги преследвали чак до Дунав, преминали го (и тръгнали на юг) и дошли при така наречената Варна*, близо до Одесос, и до тамошната земя.

Като видели, че мястото (Добруджа*) е много сигурно – отзад (от север и от запад), заради река Дунав, отпред и отстрани поради теснините (проходите на Балкана) и Понтийското море (Черно море), и след като покорили измежду намиращите се там (тоест в Долна Мизия) славянски племена така наречените седем племена, поселили северите (себерите) от предната клисура на Верегава* към източните части, а към юг и [към] запад до Авария – останалите седем племена, които [им] плащали данък” (ТИБ*);

Онгъла съвпада с областта Кара-Кашан*, като волж.-българския хронист Гази-Барадж* (1229-1246) го поставя от Прут* до Ю. Буг, тоест също категорично на север от делтата на Дунав. Тази област била личен апанаж на Бат Оркан* (602-603, †641/645) преди възкачването му на Българския трон и след завръщането му от краткия си престой в Крим* през 603-604 г., като негов главен стан бил Кашан – днешния Кишинев (столицата на Молдавия). Ето какво пише Гази-Барадж за действията на Аспарух след 673-674 г. и за Онгъла:

…след две години (в 676 г.) Самбат* умрял, и Аспарух* (668-699), не чувствайки [в Киев] достатъчна поддръжка от сакланите* и анчийците*, предпочел да отиде с [българите си и с] част от бурджаните (западно-кавказките българи) и тюркмените (кук-огузи, гагаузи) в Кара-Кашан (Онгъла). А това е извънредно укрепена област, от три страни оградена от реките Бурат (Прут), Сула* (Дунав*) и Аудан-река (Южен Буг, в.-бълг. Буга-идел), а от четвъртата – от Улагските планини (Карпатите; Балканът*; тук “Българските планини”, от в.-бълг. Улаг, което е от др.-бълг. Олгу: “велик”, Улаг Булгар: “Велика България” = Западна България, Дунавска България, срв. Улагци: “ромеи, римски граждани, имперски граждани, западно-европейски жители, хората на запад от Днестър”). …

Аспарух прекарал там – в качеството си на господар на своите българи, местните славяни и тамошни племена – няколко години в пълна безопасност (4 години – от 676 до 679 г.). Единствено враждебните действия против него на аварите и съюзните с тях ромеи го заставили да напусне тази област и да отиде в Искандеровите планини (Македонските планини, т.е. планините от Родопите до Ю. Албания; по епитета Искандър*, с който се нарича Александър ІІІ Македонски). Там той образувал свое царство, което нарекъл Бурджан* (България), в памет на своите предишно владение” (ДТ*, с. 22);

Предишното владение на Аспарух е югоизточната област на България, обхващаща Източен Кавказ от р. Кура до р. Волга и от Каспийско море до към Дон, а столицата му се казвала Булгар-Балх*, чието име, както и тамошния хребет Булгар (Българ), недвусмислено показват точно какво име е “дал” на държавата си – просто той е наричал страната си с етнонима й, показвайки недвусмислено, че не създава нова държава, а разширява на юг от Дунав границите на бащината си България (след 652 г. България загубила Дербент*, който бил завзет от арабите, но Аспарух продължил да управлява същата ЮИ област до завземането й от хазарите* през 673 г., независимо че от 668 г. се прехвърлил с армията си на запад от Дон и Днепър – тоест “приде на страну Дунайа”, където в единодействие с чичо си Самбат* /618-676/ отхвърлили върховенството на Бат-Боян* /665-690/ и ограничили властта му само в района на Крим*, на р. Кубан* и на Зап. Кавказ);

Дю-Канж (ХVІІ в.) нарича Онгъла с фонетично по-точното Огъл, като, въз основа на събраните от него стари извори, го описва по следния начин: “Там (при Дунава) [Аспарух] завладял една удобна местност, труднодостъпна и непревземаема за враговете, която на техния [български] език се наричала Огъл*; неговите предни части, понеже е разположен в неравна местност и сред блата, са защитени. А задните части, макар че е защитен от стръмни скали (Карпатите) и неравни места, все пак са опасани със стена.” (ВД*; явно става дума за Северния Бесарабски вал).

Вероятно отбранителните съоръжения и сили на Огъла (Ъгъла) включвали и флотилия от кораби и по-малки съдове, защото Дю-Канж, цитирайки Агатий (Миринейски) за българо-византийската война от времето на Юстиниан І (527-565), пише, че “българите не само избягали отвъд Дунава от Юстиниан, но и срещу тях бил изпратен (полководеца) Герман, от когото били разбити в две битки при Херсонес (Крим*) - една сухоземна и една морска. Пленените в тези случаи (българи) след това били прехвърлени в Армения* и Лазика, като повечето преминали към войската на императора.” (ВД*; Тоест не всички преминали към византийските войски, като всъщност това се явява операция за преселване на българи от Стара Велика България и по-специално от района около Кримските византийски владения, в Армения*, където имало български княжества; едното – Вананд*, било “на юг от Лазика”. Едва ли това би имало смисъл, ако българите са били чаргари-номади, а не уседнало в градове и селища население, трайно живеещо в дадения район. Този тип операции са характерни за Византия - срв. преселването на славяните от Струма в М. Азия през 687-688 г. и пр., като преселваните славяни също били жители на определена област, която не можели да напускат своеволно, без разрешението на византийската администрация; Във връзка с българската диаспора в Армения* и Лазика вж също Цуло*, Вананд*, Артаван*, Вунд* и пр.).

 В отговор на тази агресия на Юстиниан І (527-565) срещу България било настъплението на Булгар* или Борис Български (ок. 521/525-541) във войните от 538 и 540 г., който победоносно стигнал до Тракия и Родопите, а според византийските извори – “когото ромеите оставили да се засели в Доростол (Дръстар*) и [Долна] Мизия” (Генезий, ИБИ*). Това мащабно настъпление на Булгар /4/* и факта, че Византия била принудена да му отстъпи с договор властта над мощната стратегическа дунавска крепост и епископия Дръстър* (дн. Силистра*) и над цяла Долна Мизия (граничеща на запад с областта Дакия Аврелиана), говори, че България имала достатъчно мощна флота, която не само позволявала безпрепятствено прехвърляне на многочислени български войски през Дунава, но и не давала на византийската флотилия да навлиза в долната част на реката – както откъм Черно море, така и откъм района Белград-Никопол, за да оказва помощ на обсадените ромейски крепости между Никопол и устието, можещи продължително да се отбраняват (срв., че Аварския хакан Боян* /ок. 565-582/ бил напълно зависим от ромейската флота в Дунав, вж. Боян /7/*).

Светкавичното прехвърляне на Аспаруховата армия през Дунав в 679 г., въпреки множеството византийски морски и речни кораби (императорът съсредоточил там целия си боен флот, а заминал за Несебър само “с 5 кораба”), също говори за използването на българска корабна флотилия, независимо, че това не е споменато изрично от ромейските хронисти и по-скоро умишлено е “забравено”. Защото евентуално преминаване на бронирани в метал воини, гъсто струпани върху набързо сглобени салове и в лодки-еднодръвки, през могъщия и изпълнен с водовъртежи и с течение над 7-8 метра в секунда Дунав, би било обречено на пълен провал при атака на масивните византийски морски кораби, дислоцирани на южния и по-висок речен бряг, с техните стрелци, копиеносци, метателни машини, огнехвъргачки и пагубните им сифони с “гръцки огън”; За корабните флотилии на българите и традиционното им отношение към плавателните средства и водните басейни вж. Древните българи*, Каспийско море*, Волжка България*, Крум*, Омуртаг*, Добротица* и пр.; вж. Кара-Кашан*, Самбат* и др.;

ОНЕГОВАН – чера-таркан* (зера-таркан* = Висш-таркан; срв. Чергобиля*/Зергобула*) при Кана Субиги Омуртаг* (814-831), който се удавил в Тиса* по време на войните в Панония; срв. копанът Корсис*, който се удавил в Днепър*, при похода на Омуртаг* срещу хазарите към 822-824 г., чиято 70-100 хилядна войска била напълно унищожена при Харка* - днешния град Харков* в Украина; в Хазарската столица Итил се завърнали едва към 7 хиляди от войниците; вж. Омуртаг*, Бесерман*;




Гласувай:
1



1. dobrodan - Будим е полубрат на Омуртаг :),
08.04.2020 18:13
Вадим Храбри :). Аспарух използва 700 кораба за 1200 000 души, строени са в Приазовието.
Чиру - войска (чера-таркан :).
Ичиргу боил - командващ вътрешната, средната редица на войските.
Харесва ми :), има някои несъществени подробности за уточняване, в сравнение с цялата извършена работа са дреболии :)....
цитирай
2. shtaparov - Минал е далеч покрай "кано...
09.04.2020 07:11
Минал е далеч покрай "кановете"!
цитирай
3. shtaparov - Кум Омуртаг викаш??!!
09.04.2020 07:16
Кум Омуртаг викаш??!!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: dichodichev1
Категория: История
Прочетен: 111579
Постинги: 266
Коментари: 337
Гласове: 113
Архив
Календар
«  Май, 2022  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031