Прочетен: 784 Коментари: 7 Гласове:
Последна промяна: 11.04.2020 09:00
Но тогава изниква въпросът пред кого да бъде узаконен, при положение, че той бил легитимен за Хазарския хакан Исхак (858-895) и за Хазарския бек Арслан (870-921), за Алмъш* (864-925) и за сина му Арбат* (>882-907), за Лъчин* (855-883), за Болгарския владетел Бат Угър* (882-895), за Ерек* (Рюрик, 870 – сл. 925) и за сина му Салах-би (Олег*, 881-922). Излиза, че това може да бъде единствено Българският цар Борис І* (852-914), който на изток владеел поне земите от Червен* (днес Люблин в ЮЗ Полша) до Странджа* и териториите между Днепър и Дон, където главен град бил Балтавар* (Полтава*), наред с крепостта Харка* (Харков*) и други укрепени селища. Същевременно Византия, на чийто трон през 867 г. бил поставен с българска помощ за император българо-арменеца Василй І (867-886; вж. Самбата*), била в мирни, съюзни и христолюбиви отношения с покръстената през 863 и всепризната за автономна църковно-християнска страна на 4 март 870 г. България, и при това положение едва ли имала някакви претенции към отдалечения на повече от 500 километра от Кримските византийски владения Киев и прилежащите му земи.
Любопитно е, обаче, как руската хроника “Повест временных лет” описва събитията от 882 г. и следващия период:
“В година 6390 (882). Всъпил в поход Олег* (в.-бълг. Салах-би), взимайки със себе си много воини: варяги* (Руси* = скандинавци), чуди (фино-балти в земите на днешна Естония, ести), словени (славяните от областта на Новгород и езерото Илмен), мери (фино-угри от района на езерото Неро, където е Ростов), веси, кривичи, и стигнал до Смоленск (в.-бълг. Шамлин) с кривичите (по р. Западна Двина или Дуна*), и приел властта в града, и поставил в него свой мъж. Оттам се отправил надолу, и завзел Любеч*, и също поставил [там] мъж свой. И пристигнали до града Киевски, и узнал Олег, че княжат там Асколд (в.-бълг. Ас-Хали-ба) и Дир (в.-бълг. Джир, но всъщност сина на Джир – Джун). Скрил той едни воини в ладиите, а други оставил назад, и сам пристъпил, носейки младенеца Игор (Угър Лъчин*, който тогава е на 11 години). И доплувал до Угърския хълм (планина), скривайки своите воини, и изпратил [пратеници] при Асколд и Дир, казвайки им едно-друго: “Ние сме търговци, отиваме при Гърците от [името на] Олег и княжича Игор. Елате при нас, роднините свои”. Когато пък Асколд и Дир дошли, изскочили всички останали от ладиите, и казал Олег на Асколд и Дир: “Не сте князе вие и не сте от княжески род, и им показал Игор: “А той е син на Рюрик (в.-бълг. Ерек)”. И убили Асколд и Дир, и отнесли на хълма (планината) и погребали Асколд на хълма, който днес наричат Угърски, където сега е Ольмин двор (дворец); над този гроб Ольма поставил църквата на Свети Никола; а Дировият гроб – [е] зад църквата на Света Ирина. И седнал Олег*, князувайки, в Киев, и казал Олег: “Да бъде това майката на градовете руски”. И имал той варяги, и славяни (думата Славяни* е от ХVІІІ в., а в оригинал вероятно е бил терминът Саклани*), и прочие, прозоваващи се руси (в.-бълг. “Уруси”, “сакланите Уруси”). Оня Олег започнал да издига градове и установил дан на словените, и на кривичите, и на мерите, и установил варягите да дават дан от Новгород по 300 гривни ежегодно ради съхраняването на мира, който и се давал от варягите до самата смърт на Ярослав (1014-1016, 1019-1054, Киевски княз, син на Владимир І Святой* /970-1014/; 1 новгородска гривна = 204 гр. сребро, 300 гривни = 61,2 кг).
В година 6391 (883). Започнал Олег да воюва против древляните и, покорявайки ги, взимал от тях дан по черна куница.
В година 6392 (884). Тръгнал Олег срещу северяните (в.-бълг. Себери* - угрите в земите от р. Десна* до р. Остер и Трубеж, които всъщност владеят земите срещу Киев, по източния бряг на Днепър), и им наложил лека дан, и им повелил да не плащат дан на хазарите, казвайки: “Аз съм враг техен” – “и вие [да им плащате] няма защо” (всъщност още с прогонването на Лъчин* през 882 г. хазарите изгубили Себерите като данъкоплатци).
В година 6393 (885). … И казал им Олег: “Не давайте на хазарите, но плащайте на мен”. И давали на Олег по люспа (най-дребната монета), както и на хазарите [преди това] давали. И властвал Олег на поляните (Уруси-саклани), и над древляните (с главно селище Любеч*, което Олег завладял още в 882 г.), и над северяните (Себери*), и над радимичите (по р. Сож, ляв приток на Днепър), а с уличите (в.-бълг. Ульчийци: “славяни”, вж. Анчийци*) и с тиверците воювал.
В година 6394 (886).
В година 6395 (887). Царствал [в Константинопол] Леон (886-912), сина на Василий (867-886), който се прозовавал Лъв, и неговия брат Александър (886-913), и царствали 26 години.” (ПВ*); След това съобщение от 887 г., та до 898 (6406) година в “Повестта” не се споменава нищо. Но пък при сравяването на данните се вижда, че всичко, което е казано до тук за Олег* (Салах-би) е станало в една година – още през 882 г., когато бил освободен Киев от хазарите, а явно по-късният “редактор” е разпределил сведенията в няколко различни години. При това датите са поставени доста своеволно – сравнете например, че сведението, което се отнася за 893 г., е датирано през 6410 г., тоест през 902 г. сл. Хр.:
“В година 6410 (902). Леон-цар (886-912) наел угрите срещу българите. Угрите пък, нападайки, оплячкосали цялата земя Българска (от Дон до Дунав). Симеон (893-927) пък, узнавайки за това, тръгнал срещу угрите, а угрите тръгнали против него и победили българите, така че Симеон едва избягал в Доростол (Дръстър*, дн. Силистра*).” (ПВ*). От други източници знаем, че това се случило в края на 893 г., а през 894 г. Симеон І* (893-927) разбил поголовно угрите, водени от Арбат* (882-907), и за наказание одрязал носовете (или по една от ръцете) на пленниците (ИБИ*). Но пък неточното датиране в руската хроника, което е налице и на други места в текста, налага да се подхожда към сведенията в нея с голямо внимание и с недоверие.
Ето обаче, за сравнение, какво се казва за случилото се в Киев в българската хроника на Гази Барадж (1229-1246) и което донякъде потвърждава писаното в руската хроника, като същевременно показва нейната фрагментарност и фактическа неточност:
“Салах-би (Олег*), показвайки на Киевските боляри княз Угър-Лъчин* (882-944, род. 870-871 г.; др.-рус. Игор), им съобщил за своето желание да поеме Уруското князуване в качеството си на управител (войвода, първи министър) на [малолетния] княз и ги предупредил, че в случай на противодействие ще бъде убит Булат (сина на Ас-Хали-ба или др.-рус. Асколд) и ще се прадприеме жесток български пристъп [срещу града] (т.е. войските на съюзниците стояли все още извън Киев). Болярите се съгласили да сключат договор със Салах-би (Олег*), опасявайки се от мъст (от Алмъш*) заради погрома над мюсюлманите [в Киев] (това, че Олег управлява по договор с Киевските боляри, оправдава фактът, че делегацията, която изпраща в Константинопол, за да подпише търговско споразумение с Византия, е съставена само от скандинавци и сключва търговски договор само за скандинавците, вж. ПВ*, Олег*, Олга*). Обаче Ас-Хали-ба (Асколд) се отказал да се подчини на решението на болярите, и тогава те го завели със сила при Салах-би (Олег*). Когато оня се приближил към него (Олег), то внезапно и с крясък: “Проклет роб – ти измени на своя господар и си длъжен да умреш !” – извадил своя меч и искал да посече с него Салах-би (Олег*). Но Джун бил на щрек и убил Ас-Хали-ба (Асколд) с копие, което взел от [ръцете на] стоящия редом анчиец, а Алабуга съсякъл Булат (сина на Асколд), бързащ да помогне на баща си. Последният син на Ас-Хали-ба (Асколд) – Хот, узнавайки за кончината на баща си и брат си, тайно избягал от Киев при [Хазарския] хакан…
Салах-би (Олег) влязъл заедно с Джун и Угър-Лъчин* (Игор) в Киев и в качеството на първи данък към Алмъш предал на балтавара имуществото на яхудските (йудейско-хазарските) търговци. Джун, който станал първи болярин [на Киев] и глава на всички анчийци – а те го наричали по български “бата” (т.е. Бата Джун*) – надлежно наказал убийците на своя баща и на мюсюлманите.
Доволен от изхода на делото, Алмъш* (който въобще не влязъл в Киев) се върнал в Хорисдан (Батавил*, Путивл), а Алабуга – в [град] Болгар. Там князът (Алабуга) попитал Микаил Бащу за какво е най-добре да изхарчи своята част от плячката и по съвета на муллата построил от дърво керван-сарай и мечет в местността Буляр. А в това място, намиращо се на границата едновременно на три области на Болгария – Болгарската, Бершудската и Есегелската, обикновено се събирали на преговори техните [областни] князе, затова и то получило названието Буляр или Биляр.
Но радостта на Алмъш не била дълга (защото от възкачването си на княжеския престол в Батавил-Путивл през 882 г. той се намирал в непрекъсната война с Хазария; интерес представлява фактът, че Микаил Бащу не припознал за свой владетел Алмъш, който може би вече бил възприел исляма или поне бил склонен да направи това, а от 882 г. се установил в град Болгар* при владетеля Бат Угър Мумин* - законният наследник на Джилки*, който обаче явно не бил мохамеданин).
В 885 година [Хазарският] хакан тайно уговорил [принц] Арбат* (най-големия син на Алмъш*) да свали [от трона] баща си, обещавайки му срещу това неговия трон [в Батавил] и прекратяване на войната. Каубийските (др.-рус. Ковуи, групировка от няколко български рода в областта Кара-Булгар) и маджарските князе, издържащи основната тежест на тази война [между Алмъш и Хазария] и с недоволство от Балтавара (Алмъш) заради възпретия нов налог спрямо езичниците – джизие (“поголовен данък, плащан от пълновъзрастното немохамеданско население”, тур.- ciziye /РЧ*/, което вероятно в Османската държава /ок. 1326-1924/ е възприето от Волжка България* - пряко или косвено), подкрепили Арбат и по негов сигнал изтласкали Алмъш от Хорисдан* (Батавил, Путивл) в Караджар (Чернигов*). Но и тук Алмъш не намерил покой, защот Арбат тръгнал след него, и паникьосалият се анчийски глава [в Караджар] започнал да умолява Балтавара да напусне града, за да бъде предотвратен [очакваният] вражески пристъп. Виждайки, че този път няма да му се отдаде да остане в Караджар, Алмъш със своите барини се отправил към верния му Салах-би (Олег*) в Киев и бил тържествено посрещнат от него. В отреденият му квартал на града Алмъш построил собствен дворец, затъмняващ всички останали със своя разкош. Киевските българи и анчийци по старому го считали за Балтавар и се съдели при него, а балинците и скандинавците [се съдели] при Салах-би (Олег*) …
В тая [885] година синът на Чинвъз* – [Хазарският] бек Арслан, прокраднал се до Хазарския престол под маската на приятел на Хакана, а в действителност бидейки приятел [само] на самия себе си, уговорил глуповатия Исхак да започне война с печенегите* (от Дон до р. Урал, на запад от Каспийско море*, което все още било съединено с оформящото се Аралско море) с цел да остави Болгар без главния си съюзник. По заповед на Исхак (Аксак Тимер) Арбат със своите маджари и каубийци нападнал печенежките пасищни станове, но Саркелците, с помощта на Нур-Суварския княз Мардан – син на Джилки (Мардан или Мардукан* е брат на Бат Угър Мумин* и на Алмъш*), отблъснали нападателите и опустошили [областта] Буртас. Тази победа усилила Мардан (Мардукан), който в нейна чест взел второ име – на богатира Ар-Буга, а всички подчинени му земи – Арча, Северен Буртас, Нур-Сувар и Есегел, обявил за свое царство Есегел. [От това] князете (на отделните родове и племена) се почувствали много неуверено и се замятали между двамата влядетели (Мардан-Мардукан и Хазарския хакан Исхак).
А Арслан, представяйки на Хакана ставащото за успех на своята политика, се сдобил с неговото разрешение да наеме огузи или тюркмени за нанасяне на решаващ удър върху отслабените печенеги. Той самият преплавал Българското море (Каспийско море*) и в областта Мен-Къшлак наел на хазарска служба отряда на Кук-Огузкия княз Салар. А Мен-Къшлак бил някога цветущ и многолюден край, и затова го назовали “Хиляда селища”, но след това изменението на руслото на река Бинедже и предизвиканата от това засуха постепенно свели до нищо неговото благополучие, и към даденото време местните тюркмени (кук-огузи) започнали да гладуват. Обаче Хорасанските емири (Хорасан – 1., Хорезъм, Източен Иран, Афганистан и юга на Средна Азия; 2., държавата на Саманидите – 874-999 г. сл. Хр.), на които те се подчинявали, буквално не желаели да видят това бедствие и продължавали да събират от оределия народ предишните налози… Работата стигнала до там, че в едно село останал да живее всичко на всичко едни тюркмен…
Тези кук-огузи (Кук: “север, северни”) хорезъмците нарекли “менци”, понеже това слово (Мен: “мен, мене, ми, аз”) постоянно произнасял главата на [кук-огузките] метежници. А него го наричали Салар. Основател на неговият род бил Алип (Алып), служещ някога при Казан (втори син на Алмъш*). Той отишъл във владенията на своя брат и съвместно с него започнал да се сражава против живеещите по сито и затова подчиняващи се на Саманидските емири Хорезмийски тюркмени. Скоро към тях се присъединило и също се нарекло “Мин” кипчакското племе Кара-Коенли. Няколко пъти то ту напускало Мен-Къшлак под давлението на южните огузи – сарътекелци, ту се завръщало там, докато, накрая, при тях не пристигнал Арслан. Братът на Салар към това време бил убит и всички “менци” се подчинявали на него. Жените на брат му станали негови жени, а децата им – негови деца, понеже такъв бил тюркменският обичай, не позволяващ да се хвърлят на произвола на съдбата хората от своето племе. А Кук-Огузите били най-красивото племе от тюрките и много от тях имали, подобно на Синдийците*, висок ръст, коси със златист цвят и сини очи. Самите “менци” (кук-огузи, гагаузи) обяснявали това с факта, че бидейки лесни за преместване, в древните времена първи от тюрките тръгнали след синдийците (бактрите*, вж. Древните българи*, Синд*) и на територията на Самар (Шумер) и на днешния Рим (Византия) се поселили редом [с местните жители] и се смесили с тях. После, когато Шумерският цар Аламир Султан, назоваван от персите Искандър* (Искандер), отстъпил от тези места пред потопа на Изток, то заедно с него отишли и “менците” (кук-огузите)…
По заповед на Арслан “менците” (кук-огузите) нападнали печенегите (баджанаките) и, отрязвайки ги от Хорезмийското море (Аралско море, отделящото се вече от Касписко море*, но все още свързано с него, ФА*), се свързали с източните башкири (угри*, маджари*, на изток от р. Урал). Маджарите (башкирите) охотно се съгласили за война с печенегите, защото отдавна и с жадност гледали на техните земи.
В 891 година те предприели първият поход срещу печенегите съвместно с маджарите на Арбат* (по това време Арбат управлява в Батавил* – дн. Путивл, и е княз на областта Кара-Булгар, която включва районите на Караджар* - дн. Чернигов*, и на Батавил-Путивл, стигайки на запад до Киевския участък на Днепър и обхващайки земите от поречието на р. Десна* и на юг приблизително до р. Сула*; тоест, маджарите на Арбат са Себерите* от района на р. Десна и р. Сейм, до р. Трубеж и р. Удай, наричани от руснаците Севери), но били отблъснати. Успехът на печенегите пак се обяснявал с помощта на Марджан (Мардан или Мардукан*, сина на Джилки и брат на Бат Угър* и на Алмъш). Той, провъзгласявайки се за [автономен] кан [на държавата си Есегел], неочаквано се озовал в числото на данъкоплатците на печенегите. Когато принцът [Мардукан] се оплакъл за това на Печенежкият княз Илак (Иллак), оня с любезна усмивка му пояснил: “По-рано ти не беше самостоятелен владетел – и аз не взимах от тебе данък. Сега ти стана [самостоятелен] кан – и аз започнах да взимам от теб [данък], както от другите, при това – не повече. От какво си недоволен ?”. Помагайки на Илак, Марджан (Мардукан) се надявал, че ще се избави от данъка, но печенегите и не помислили да се отблагодарят [по такъв начин] на кана.
Затова през 894 година, когато “менците” (кук-огузите) отново нападнали печенегите, Марджан (Мардукан) в яда си не им помогнал. Илак бил поголовно разбит. Половината от неговите хора с ужас се подчинили на завоевателите, а той самият с другата половина от печенегите предпочел да отпътува на запад. По своя път Илак ожесточено громил всички области на хазарите, считайки ги за виновни за своето нещастие (видимо Илак свързвал действията на Хазария срещу него с хазарското нападение срещу Българското царство, провеждано от есента на 893 г. от маджарите на Арбат, а то говори за съществуването на съюзен договор между Илак и Борис І*; това пък обяснява, защо Илак предпочел да тръгне на запад, за да се установи в териториите на България). Арбат* тогава не бил в областта си Кара-Булгар, понеже той, по заповед на [Хазарския бек] Арслан, воювал [от към есента на 893 г.] на страната на Византия против Българското царство [Току-що въздигнатият – на Съборът в Плиска през 893 г., за съвладетел на баща си Симеон І* (893-927) се хвърлил набързо да отблъсне нападението на Арбат* (882-907), чиито маджаро-българи (Себери*) оплячкосвали Отвъддунавските земи* на България – между Днепър* и Дон*, с главни градове Балтавар* - дн. Полтава*, Харка* - дн. Харков*, и др. Но Арбат, подържан от Византия на Лъв VІ Философ (886-912) и нейните Кримски владения, надделял и преследвал Симеон до Дръстър* на Дунав, където последният успял да се укрепи в края на 893 г. (до 28 февр. 894 г.). Борис І* (852-914) изпратил на сина си нова армия, с която Симеон попилял през 894 г. войските на Арбат* и пленил множество от тях, които наказал (ИБИ*) според българските закони, забраняващи на български принц – какъвто е Арбат, да напада българи и България (ДТ*); за срв.: Омуртаг* (814-831) е полубрат на Айдар* (814-855), синовете им Звиница* и Джилки* (855-882) са първи братовчеди, техните синове Пресиан* (836-852) и Алмъш* (865-925) са втори братовчеди, а Пресиановия син Борис І* (852-914) и Алмъшовия син Арбат* (882-907) са трети братовчеди]. Това, че [Хазарския] бек изпратил Балтавара [Арбат] на помощ на Византия в това време, когато оня бил нужен на река Урал (Джаик, Яик), потвърждава сведението на Абдаллах (сина на Микаил Бащу) за таен негов (на Арслан) съюз с Византийския цар (Лъв VІ Философ, 886-912)…
Останали без мъже чергарските станове на маджарите (по Донец*, рус. Северский Донец* = Себерски, Угърски Донец) били напълно разгромени от печенегите, не знаещи жалост за своите коренни врагове. Вследствие на това [областта] Кара-Булгар (със столица Батавил, дн. Путивл) била обхваната от истински ужас (явно и заради победоносното настъпление на Симеон І*, спрямо когото били клетвопрестъпници). Каубийците избягали със своите семейства в Хазария* и били разместени по река Кубан* (в.-бълг. Куба), а 5 хиляди барини отишли при Киев и помолили Алмъш да ги проводи в [далечния северен град] Болгар. На Алмъш му тежал безделният живот в Киев и той решил да не изпуска последната, може би, възможност да стане владетел – макар пък и в далечния северен Болгар. Топло се простил с [Киевският управител и войвода] Салах-би (Олег*) и с [първият болярин на Киев и предводител на всички анчийци] Джун, и обещавайки им поддръжка в случай на свой успех, балтаварът се отправил с барините на път (това, че се премълчава името на формалния Киевски княз Угър-Лъчин* - др.-рус. Игор, който през 894 г. е 23-годишен, предполага, че той вече бил отстранен от властта и най-вероятно държан под стража от Олег* и Джун, като успял да избяга от Киев в Хазария чак през 911 година).
Укривайки се зад река Себер-су (Десна*) Алмъш преминал Караджар (Чернигов*, влизащ във владенията на сина му Арбат*, който, победен от Симеон І*, обаче завинаги щял да остане въдворен в Панония) и … достигнал [земите на] племето Мурдаси (Мордви, Мордвини). Мурдасите владеели двата бряга на реката, която кара-българите (западно-българите) наричали “Ока*”, мурдасите (мордвите) – “Саин”, а болгарците (жителите на Болгар) – “Саин-Идел”. Минавайки по брега на тази река (Ока*) до град Кан* (Кан-Мурдас, Кан-Мардан, Кан-Керман, днес Муром), Балтаварът [Алмъш] искал оттук да търгне веднага за Болгар, но премислил и след размишления предпочел първоначално да изпрати куриер. Мурдасите, желаещи скорошно заминаване на страшните за тях българи, бързо доставили пратеника на кораб в [град] Болгар. Бат-Угър се зарадвал от появата на старшия си брат и, решавайки да го използва срещу Марджан (Мардукан, брат на Алмъш и на Бат-Угър), му заповядал да се засели на Голям Дон (“Дяу-Шир”, в.-бълг. Дяу: “главен; голям”). Едва барините се настанили там както се появили “минците” (кипчакското племе кара-коенлъ и кук-огузите) на Салар, пропуснати от Марджан към Болгар. Алмъш, без да размисля, се устремил срещу тюркмените (кук-огузите на Салар). Виждайки това вървящият напред Салар счел за благоразумно да отстъпи назад (в по-задните редици). Минците приели това за отстъпление на княза и се хвърлили да бягат. Чак след Есегелския град Сулча на Салар се отдало да спре отстъплението на своите и отново да тръгне към Болгар, но Алмъш успял вече преди това да превземе Сулча и от неговите стени предложил на приближилите се минци примирие. Салар решил да не изпробва съдбата втори път и казал на своите князе: “Вие видяхте, че не българите, а сам Тангра (видно е, че Тангра* или Тенгри е тюркско наименование на Върховния бог, както за това свидетелства през Х в. и ибн-Фадлан, ФА*; по това време Салар и неговите кук-огузи не са мюсюлмани, ФА* - 10) ни обърна назад, указвайки с това предела на нашите претенции. Така че да го послушаме”. Всички се съгласили с него и ханът поканил Алмъш на преговори. Двамата управници зад трапезата в полевата юрта се договорили за женитбата на Алмъш с дъщерята на Салар и за сватбата на своите още неродили се деца… Освен това Алмъш обещал на Салар да убеди [Балтавара на Болгар] Бат-Угър да започне да изплаща на [Кук-Огузкия] хан данък в размер на бившия печенежки [данък], а оня – срещу това – [да му дава] поддръжка. С това [Алмъш и Салар] и се разотишли…
Когато при Сулча дошли хората на Марджан (Мардукан, брат на Алмъш* и на Бат-Угър*) и поискали от Алмъш да им предаде града, той отказал и им отвърнал: “Трябваше вие да държите града по-здраво. Аз го взех не от вас, а от тюркмените, и затова да ви го дам на вас не съм длъжен! А на канът свой предайте: ако той поиска да отнеме от мен Сулча със сила, то нека преди това хубавичко да помисли за последствията!”. Марджан поразмислил – и решил да отстъпи Сулча, понеже се опасявал да се сблъска едновременно с двамата [свои] братя…
Затова пък на Алмъш не му се отдало да уговори Бат-Угър – оня рязко отказал да плати данък на огузите. Тогава Балтаварът [Алмъш] на годишния [есенен данъчен] събор през 895 година поканил в Буляр (където отдавна се събирали князете на [областите] Болгар, Бершуд и Есегел) князете Алабуга, Бел-Оморт*, Аскал – сина на Куш, и направо ги попитал: “Велики князе! Ние двамата – аз и Бат-Угър, сме синове на [Балтаварът] Джилки* (855-882). Но Канът Бат-Угър отказва да сключи договор с тюркмените и се готви да въвлече страната в гибелна война, а аз сключих [с тях] благодатен мир. Така че кажете: кому вие искате да се подчинявате?”. Князете размисляли недълго и единодушно решили да издигнат на трона Алмъш.
Направо от Буляр те тръгнали към [град] Болгар с намерение да приключат делото безкръвно. Но избухливият Бат-Угър се затворил в цитаделата на Болгар, която построил сам и [затова тя] получила названието “Мумин”. В този критичен миг Микаил Бащу (вече 75 годишен, живеещ от 882 г. в град Болгар и служещ на Бат Угър) отново проявил рядкото си умение да удържа хората от скандали и кръвопролития. Той се явил при Кана и му казал: “О, Велики кане! Аз се те люлях на ръцете си в детството ти, затова си позволявам да задам въпрос. Отговори ми, кое е по-добро – да живееш като прост смъртен сред приятели или да царстваш в обкръжението на врагове?”. И Бат-Угър Мумин, който току-що се готвел да срещне враговете си с меч, изведнъж заплакъл и заповядал да отворят вратите на града...
Преди възкачването си на трона [в 895 г.] Алмъш, по обичая, установен от [баща му] Джилки [през 865 г.], се помолил в светилището на Мардукан (което било извън града), след което влязъл в столицата [Болгар] и бил издигнат на трона от Джулут – сина на Алабуга, от Бел-Оморт*, от Аскал и от сина на Микаил Бащу – Абдаллах (Абд-Алах, Абд-Аллах)…
Ставайки кан на Болгар, Алмъш незабавно изпратил Абдаллах при [Кук-Огузкия хан] Салар, и той се завърнал с дъщерята на хана – Нуша-би*, и с ханското обещание за дружба. Алмъш решил да вдигне сватбата в Нур-Сувар – градът на [брат си] Марджан (Мардукан). Марджан се отнасял на щрек към брат си [Алмъш] и поначало се отказал да го признае за свой кан (върховен владетел, суверен), но пристигането на Алмъш с невестата си [в Нур-Сувар] разтопило недоверието в неговото сърце…
От Нуша-би* у Алмъш се родили двама сина – Ялкау (Микаил*) и Мал*, и дъщеря Зухра [Този брак, гарантиращ съюзния договор между Алмъш* и Кук-Огузите или Кака-Узите (Гага-узите) е фиксиран още през 30-те години на Х век от висшият арабски велможе Ибн-Фадлан, който през 922 г., отивайки по нареждане на Багдатският абасидски халиф Джафар ал-Муктадир (908-932) в град Болгар*, останал за няколко дни при “Гузите”. Описвайки този епизод от пътуването си Ибн-Фадлан съобщава, че “командващият на войските [на тюрките-гузи] по име Атрак, сина на [починалия] Катаг-хан” съобщил на извиканите от него други трима върховни предводители на кук-огузите следното: “Вярно е, че това (ибн-Фадлан и останалите арабски посланици) са пратениците на Царя на арабите [Джафар ал-Муктадир (908-932)] до моя сват Ал-Муш (Алмъш*), сина на Шалки (Джилки) Ал-Хасан (? ал-Асен) бну Балтаур.” (ФА*, 10); разминаването в имената: Ал-Муш – Алмъш, Шалки – Джилки, Гузи – Огузи, е по-скоро само фонетично и се дължи преди всичко на разликите в преводите от арабски на български и от волжко-български* на руски]…
В същата [895] година Микаил Бащу провел в Болгар преброяване на населението и извел, че в страната има 190 хиляди човека (мъже, дома), говорещи на киргизко и печенегско наречие на сабаните* (др.-ирано-езични Масагети*, които явно вече били в някаква степен тюркизирани), 180 хиляди – на фински, 170 хиляди – на маджарски и башкирски (башкирите са част от угрите-маджари, наричани и себери*, торки, турци*), и 10 хиляди – на хонски (Хон* = Танкан*, Тяншян*, Имеон*, Машу*) наречия бурджански (български) и сербийски (чувашки). Всички говорещи на сабански и бурджански наречия (200 хиляди) състъвлявали числото на [етническите] българи (т.е. на етническите Волжки българи*, според представите на хрониста от края на ХІІ и началото на ХІІІ век)… След 14 години новото преброяване показало вече 320 хиляди [етнически волжки] българи (но тогава феода Болгар бил променил и териториите си) …
Единственото, което разстройвало Кана [Алмъш], било положението в [областта] Кара-Булгар (със столица Балтавар – дн. Полтава, включваща района на град Караджар* - дн. Чернигов*, и земите между р. Десна*, р. Днепър* и подстъпите към р. Сула*; вж. карта: Реки). Арбат*, узнавайки за печенегското нахлуване, обърнал [войските си] назад, но хинците (българите на Симеон І* и печенегите са “хинци”, т.е. от равнината Хин, простираща се на север от Хиндукуш) вече били заели Сакланската степ между Дунав и Дон (т.е. става дума само за Кара-Саклан*), и не го пропуснали в [областта] Кара-Булгар. Тогава Арбат със своите овладял Дулоба* (някогашните владения на Самбат* в Панония) или Авария*, където намиращите се под гнета на фарангите (франките, германците) башкорти (всъщност става дума за аварите, които били подчинени и поделени от Крум* и Карл Велики) го посрещнали като освободител и го провъзгласили за свой кан (първоначално Симеон І* прогонил Арбат* в земите на Германия, а той чак към 900-902 г. се завърнал в българските територии и след поредица от военни действия в Панония сключил федерален договор с местният български феодал Салан* - унг. Шолт, ставайки васал на Борис І* и Симеон І*; т.е. това сведение обобщава събитията за целия период от 895 до 907 г., когато Арбат* починал). Воините на Арбат, вече основателно позабравили или даже не знаещи маджарския език, се оженили за аварски башкирки (аварски маджарки, аварски угърки), и децата им отново започнали да говорят на маджарски език (всъщност и Маджарите и Аварите идват от Седморечието*, което дава основание на хрониста да сложи знак за равенство между езиците им)…
[Хазарският] бек Арслан, стремящ се към неограничена власт (т.е. за власт и над Хазарския хакан Исхак), обявил, че уж Хаканът [на Хазария Исхак], а не той самият, тайно служел на Византия и оставил [областта] Кара-Булгар без воини преди нашествието на печенегите. Възмутените от него (т.е. от Исхак) хазари-езичници, при поддръжката на бурджаните (българите в Кавказ) и каубийците (българите по река Кубан), разгромили стана на [Хазарския хакан] Исхак и го привършили, заедно с неговите яхудски (йудейски) наставници. При това на Бека [Арслан] му стигнал ума да не заеме Хаканския трон, а да издигне на него – за успокоение на близките до рода на Калга и влиятелни кумански (тюркски) князе – сина на Исхак, Бакчуар (? Бек-Чуар). Оня бил обявен за владетел не по тюркския обичай и, веднага след това, надеждно бил скрит от Арслан от външни очи, така че никой дори представа нямал към каква вяра принадлежи новия хакан. Това помагало на Бека [Арслан] да се представя за приятел ту на мюсюлманите, ту на християните, ту на езичниците, ту на йудеите – в зависимост от обстоятелствата – и правело неговото положение и неговата власт по-устойчиви. На него доста скоро, при помощта на византийското злато, му се удало да склони печенегите към мир с Хазария, благодарение на което част от жителите на Кара-Булгар смогнали да се завърнат в областта си и да провъзгласят за [Кара-Български] балтавар поставеника на Арслан – княза Рыштау (? Ристов; в “Сказанието” на Микаил Бащу – “Рыштав” или “Шан-Албан Рыштав” явно е основоположника на този род)…
През това време мулла Микаил Бащу също се трудел над укрепването на [Волжка] България – но със съвършено други средства. Той непрестанно разпространявал светлината на истинната вяра в най-отдалечените ъгълчета на страната и организирал школи и светилища. При [управлението на] Джилки* (855-882) той основал 42 мэктэба, а по-късно – още 180. В последните години на живота си той се занимавал също с организация на [волжко-]българското монетно дело и с търсене на находища на желязо, злато, сребро, мед, въглища и драгоценни камъни в Урал. Абдаллах пише, че Микаил Бащу не веднъж плавал по Кама (Чулман) и неговия приток – река Джоз-Уба (“Сто Скали”), добирал се даже до изворите на [река] Урал и на Агидел* (Бйла*).
В 900 година Микаил Бащу, наричащ се в своето сказание “Шамси Башту”, се отправил в своето последно пътуване в [масива] Урал и по време на нощна буря потънал в Агидел* край Яр-Чал. Тамошните езичници, по заповед на своя вожд, извадили тялото на [мулла] Микаил Бащу от водата и го повесили на високо дърво, след което князът се обърнал към него с такива слова: “О, велики шаман Бащу Тиньтяу! Ние те провесваме на дървото затова, за да можеш по-бърза да достигнеш до Небесния кан Тангра и да се възродиш отново в нашите земи!”.
Внезапно тялото на муллата трепнало и езичниците чули неговият глас: “Аз се отправям на съд при Тангра и ако вие ще живеете в благочестиво и в дружба – аз ще ходатайствам за вас пред Него и ще се върна на земята във вид на благодеяние на Всевишния, уверявайки ви в Него. Ако пък вие живеете неправедно и напразно враждувате и се убивате един-друг, то аз ще се явя при вас във вид на тежко възмездие на Тангра. Тогава черни мъгли ще покрият Небето и ще скрият Слънцето*, ще загърми гръм и ще засвяткат мълнии, ще се смръзне и ще се разтресе земята, ще изсъхнат и ще се покрият с прах полята, ще помътнеят и ще се превърнат в блата реките – няма да има за вас радост на този и прошка на оня свят!”.
Потресени от видението езичници веднага приели исляма, а своя род Тамта нарекли в памет на това Тиньтяу…
Изпратеният да търси Микаил син на Бел-Оморта* – Бърак, свалил тялото на муллата от дървото и го пренесъл в [град] Болгар, а Абдаллах погребал баща си в основаният от него ханак (обител) Дебер на Дебер-река (Дэбэр-су, в.-бълг. Су: “река”, днешната река Свияга, наричана от волжките българи и Зюя, ДТ*). Тази обител владеела 6 села, затова този район получил [по-късно] названието “Алтъш” (тур.- Altı, Алтъ: “шест”, БТР*; срв. др.-бълг. Алтем, Алтом*: “среден”, което обаче е от авест.- arъδa-, arъta-: “половина; среда, среден”, фонет. arδa-, arta-, което в преносен смисъл може да означава и “половин дузина”, но то в никакъв случай не значи буквално “шест”; по-скоро от българското “половин дузина” тюрките са го свели до своето буквално “шест”; срв., че др.-бълг. Кара*: “Запад, западен”, се свежда в по-късните времена към тюркското Кара: “чер, черен”). Делата на баща си приел Абдаллах, който бил също тъй неуморен на попрището на държавните дела…
От Микаил Бащу останала книгата “Шан кызы дастаны” (“За Шановата щерка сказание”, СБ*), подарено от него на Бат-Угър* при въздигането му на трона [през 882 година]. Аз (Гази-Барадж*, пр. 1190 – †1246 г.) я четох. В нея словата на старото сказание на [Волжките] българи* за подвизите на трима елбири-побратими (в.-бълг. Эльбир: “рицар; воин от втората, по-леко въоръжена спрямо първата, линия на военния боен строй”) са сплетени със съчиненията на самият Микаил Бащу [! видно е, че в края на ХІІ век Гази-Барадж* е можел ясно да отдели угро-българската (угро-котрагска, себерска*) легенда от авторските текстове, които вмъкнал Микаил Бащу в своето сказание]. Сеид Ахмед Бакир я намерил за непристойна и я забранил. Обаче у моят баща (принц Азан, син на Арбат Ос-Ладж, който е син на Кана на Волжка България Шамкун /1118-1135/) се съхранил препис на книгата на муллата [Микаил Бащу] – подарък на бека Хуз (Уз, Уз-бек, т.е. на Хазарския хакан Йосиф ІІ /944-966/);..."
Синът на Хасан – Шейх-Омар, оставен от баща си на възпитанието на чичо си Хаджи-Омар, също служил след отеца си в Батавилския (Путивълския) мечет “Кър-Куба” (Кър-Кубан), основан от Микаил Бащу. В Батавил (Путивл) на него (Шейх-Омар) му се родил син Худжа (Куджа, Коджа: “голям”), с когото той, когато му се изпълнили 7 години, се пуснал по бащиния път и се добрал до Хорасан (Хорезъм, СИ Ирак, Афганистан и юга на Ср. Азия). Там неговият син се прославил като тебир и получил прозвището Хъзър. Когато сеид Якуб направил пътешествие до Хорасан, то специално отишъл при него. Заедно с него Хъзър-Худжа пуснал във [Волжка] България своят син Мамли-Омар, когото Якуб започнал да счита за свой син… Интересно е, че този кади даже не споменал сказанието на Микаил Бащу в своето изложение “История на България” и оправдал това така: “Аз с очите си не съм видял нито един препис на това сказание, а на устни сведения не мога да вярвам”. Между това, в края на краищата, един препис бил донесен от печенегския търговец Калга от Хорисдан* (Батавил*, дн. Путивл). А той (Калга) живял 90 години и умрял в 1120 година.” (ДТ*, с. 44-50);
При съпоставката на живота на Микаил Бащу с главните събития, разразили се в България, става ясно, че неговото отшелничество от 865 г., приписвано му от по-късните ислямски волго-български сведения за монаха-тебир, следва да се свърже пряко с приемането на християнството от Борис І* (852-914) през есента на 863 г. и бружението на 52-мата боили срещу този акт, което било потушено през май 865 г. Фактът, че Микаил останал в Самбатис* (Киев*) до 882 г. като монах-черноризец, наред с името му Микаил (Михаил), и с факта, че не бил засегнат от наказателната акция на Борис І*, предполага, че той най-късно през 864 г. е приел християнството, а заедно с него – и христовото име на Българския владетел Борис І Михаил (852-914).
Какво е станало с мирогледа на Микаил от 864 до 882 г., т.е. за общо 19 години, е прикрито под “отшелничеството” му през тоя период, преминало в подвластните на Борис І* земи и за което знаем от ислямските му български биографи, апологети на мохамеданската доктрина във Волжка България* - появила се напрактика като автономен субект най-рано към 906-922 г., т.е. много след смъртта на Микаил Бащу (ок. 819-900).
Следва, обаче, да се припомни, че по това време, когато Източната и Западната христови църкви са в единство поне до 1054 г., ислямът е приеман по-скоро като секта на християнството, отколкото като антиподна религия, а дори и през ХІІ в. мюсюлмани и християни живеят в симбиоза и сговор – нпр. така било дори през ХІІ в., през културния апогей на Сицилианското кралство на норманите Роже І (1085-1101) и Роже ІІ (1101/1130-1154) [ДИВ*], като последният пък материализирал фактическото положение в своето кралство в разпореждането си, че всеки от поданиците му може да се моли според своето изповедание към Върховния бог – християнско или ислямско, защото, според него, така по-добре щели да реализират божията любов и да служат Богу на този свят (His); Константинополският патриарх Никола І Мистик (901-907, 912-925) нарича в писмата си “ренегат” съюзника на Симеон І, чиито войски превземат Солун през 904 г., не толкова защото е приел исляма, а преди всичко, защото е загърбил Византия и е застанал на страната на враговете й – “Писма на патриарх Никола І до Симеон”, ИБИ*);
През 882 г. скандинавецът Олег* (881-921, †922), синът на Ерек (рус. Рюрик, ПВ*), станал по договор с местните боляри войвода на град Самбатис* (Киев*), докато едновременно с него за формален княз на града и областта бил поставен малолетния и държан под стража през последните години от това си първо князуване български княз Угър или Угър-Лъчин* (882-911, род. 870/71; рус. Игор, ПВ*; Угър е повторно княз на Самбатис-Киев в 921-944 г., а през 912-921 г. е княз на Хурса, днес Курск). С Олег* се засилило скандинавското присъствие в този български град, който оставал под властта на Борис І*. Може би именно фактът, че Борис І*, принуден от обстоятелствата по североизточните граници на България и интригите на съюзените Византия и Хазария*, оставил повече свобода на скандинавците да се разпореждат в Киев и Киевско, бил една от причините Микаил да се присъедини към Бат-Угър* (882-895), който управлявал в далечния източен град Болгар*. Това, обаче, най-вероятно било само повод или най-много катализатор, който накарал търсещия пътя си в обществото Микаил, вече 63-годишен – на патриаршеска възраст, да вземе по-бързо решението си накъде да поеме – към югоизточните български политико-културни централи в Никулицел*, Плиска* и Охрид*, или на изток към Болгар, където управлявал личния му феодален патрон – принц Бат-Угър.
Защото не може да се пренебрегне решаващото обстоятелство, че Микаил и рода му поначало били свързани с източния български род на Кан Айдар* (814-855), сина му Кан Джилки* (855-882) и неговите синове Бат-Угър* (882-895) и Алмъш* (895-925). Именно тази близост определила и посоката на действията на Микаил след 882 г., който не толкова отхвърлил цивилизационната доктрина на Борис І Михаил* (852-914), градяща се върху ср.-българската (словенската*) писменост, собствена българска книжнина, български свещеници и християнството, колкото приел да служи на доктрината на житейски по-близките му Източно-Български принцове, която в конкретиката на условията се опряла в развитието си върху пътя към автономия, обединяването на етносите в района на Източна България, исляма и арабицата.
Така или иначе, но през 882 г., с назначаването – по договор – на Олег* за войвода на Самбатис* (Киев*) и с възкачването на Бат-Угър Мумин (882-895) на областния трон в град Болгар*, Микаил напуснал отшелническата си пещера-обител, която бил превърнал в средище на монаси – т.е. в манастир, и заминал на изток, в областния център, намиращ се при вливането на Кама* във Волга* (при днешното село Болгар). Там подарил на новия кан Бат-Угър своето авторско произведение – притчата-легенда “Шановата щерка”, “Щерката на Шан” или “На Шан за щерката сказание” (в.-бълг.-рус. “Шан кызы дастаны”), което, казват, било написано на простонароден език и до голяма степен имало измислен сюжет, с използването на местни митологични образи, мащабна част от които били видимо угърски (себерски*, маджарски, тюркски) и събирани от местните угри (турки, себери*, ДТ*; рус.- Торки, Севери*, ПВ*), живеещи източно от Киев*, от поречието на р. Десна* (Себер-су) до р. Трубеж (укр. Трубiж, вж. карта “Реки”), като изглежда групи от тях населявали градските и крайградските райони на самия Киев. В синхрон с “угърската линия”, използвана от Микаил, са и други факти, стоящи извън неговото “Сказание” – това, че името-епитет на Кана на Болгар Бат-Угър показва, че той е угър по майка; че майката и на Киевският княз (каназ*, кан*) Угър (882-911) или Угър-Лъчин* също е угърка; че синът на Бат-Угъровия брат Алмъш* (882/895-925) – Арбат* (882-907), който служи при чичо си Лъчин* (855-883, брат на Джилки* и баща на Угър-Лъчин*) е предводител именно на угърски войскови части; и прочее. Тоест, през ІХ век, още от жентибата на Айдар* (814-855) за дъщерята на Угърския родов княз Юлай-Бата* през 814 г., чийто син е Кан Джилки* (855-882), в района на Източна България се наблюдава мащабно сродяване между българските принцове и определена етно-група от угърските князе, което следва да се свърже пряко с целта за увеличаване на мощта на Източно-Българския престол.
Микаил Бащу се удавил по време на нощна буря през 900 г. в Акидел* (Кама и Бела) – при Яр-Чаллы (днешния град Набережные Челны), при поредната си проучвателна експедиция в Урал*. Тогава бил на 80-81 години. Тялото му било извадено от водата от местните тюрки и ритуално окачено от тях на едно дърво; те явно били тюрки-езичници – имащи друга, не българска, етническа социална и духовна принадлежност (ФА*, ДТ*). Бирак или Бърак, Бāрак (срв. днешното бълг. фамилно име Бараков) – синът на Бел-Оморта*, бил изпратен да търси Микаил и когато открил тялото му, го свалил от дървото и го отнесъл в град Болгар. Синът му тебир (владетелски секретар) Абдаллах (ок. 840 г.-ХІ в.) погребал тялото на баща си Микаил в основания от него ханак Дэбэр на река Дэбэр-су: “Дэбэр-река” (Свияга). Този ханак (“феод”, срв. в.-бълг. Ханлък, Ханлык: “ханство”), вероятно лично имение-апанаж на Микаил Бащу и наследниците му, “съдържала шест села, затова този окръг (= ханак) получил название “Алтыш”. …” (ДТ*, с. 50; срв. осм.-тур. Altı (Алтъ): “шест”, БТР*; видимо името “Алтыш” е получено доста след смъртта на Микаил, някъде между края на Х и ХІІ в. и преди ХІІІ в., когато започнал да се налага по-масово тюркизирания Волжко-български говор*).
Дядото на Микаил и баща на Шамс* е менли Абдаллах или Абд Аллах (ок. 736-†817); срв. перс. ﺍﺑﺪﺍﻉ (абда’, æбда’, эбда’): “нововъведен; създаден, сътворен” (ПС*, т. І, с. 35), което предполага, че раждането му е свързано с приемането на исляма от Абдаллаховия баща Синдж (Синд*) в Хорасан (Хорезъм), при инвазията на арабите там, и това може да е станало година преди окупирането на Хазария* от арабската армия през 737-738 г. – т.е. в 736 година. Животът на Абдаллах бил превратен – той е държан в затвора от Хазарския хакан Барджил (745-759), освободен е от Хазарския хакан Булан (759-805) и е поставен за кадия на българите-мюсюлмани в Източната част на С. Кавказ – от Грузия до Каспийско море, а накрая бил обесен от Хазарския хакан Карак (805-824) през 817 г., когато бил около 80-годишен, в построената от самия него (Абдаллах) крепост Самандар и чиято отбрана срещу хазарите лично ръководел. Синът на Микаил Бащу, който станал тебир при кан Алмъш* (895-925) на мястото на баща си, получил името на прадядо си и се наричал Абдаллах ибн Микаил Бащу (роден ок. 840 г. - сл. 925).
Две дъщери на тебир Абдаллах (ок. 840 – сл. 925) били съпруги на Татра-Ахмед и на Джакин; Татра-Ахмед е син на Джулут-Барин; Джакин е син на Арбат* (†907) и внук на Алмъш* (895-925), през 922 г. учасвал във Великото посолство (ДТ*, ФА*), после основал в същата 922 г. град Тухча (дн. Чистопол* ), където властвал (ДТ*, с. 53, с. 75; за др.-българското име Тухча срв. авест. taxma-, taχma-: “крепък, силен”, превъзх. степен tančišta-, иран. taxša-: “лък (оръжие)”, авест. tačaiti: “тича, бяга, тече”, taxti- ж.р. “ток”; ирл. tachim: “избягвам, побягвам, убягвам; срв. Тича*, Ксистон* = Чиста*, Чига*);
Бащата на менли Абдаллах (ок. 736 - †817) е търговецът Синдж (Синд*), който е българин, произхождащ от Индия – т.е. от областта Синд*, където българите се заселили през 190 г. пр. Хр. [има и област Синд в Ср. Азия, където по-късно – вероятно при управлението на Сасанидите (224-651), се установили група завърнали се от долен Инд (Синд) българи-синдийци]. “Когато арабските воини (“газии” – воини на вярата, воини на мохамеданството) се добрали до Хорасан (Персия със Ср. Азия, но може би конкретно Хорезъм) и го завоювали (т.е. към средата на VІІІ в., когато Абасидите (750-1258) се установили в Багдад), [търговецът] Синдж бил там по търговски дела и първи (от знатните българи) приел исляма. Разпален по делото на просвещението, той решил да се завърне в родината си (Синд*) и да я освети с лъчите на истинната вяра (мохамеданството), но газиите го уговорили да оглави местното търговско съсловие, и той останал в Хорасан…” (ДТ*, с. 30).
Дали Синд е приел исляма е проблематично. Пъво - Синд бил достатъчно възрастен. Второ - да приеме, когато е завършена личност, нова религия е най-малкото неморално, а е и предателство към Древната Българска религия, която изповядвал дотогава Синд. Със сигурност, обаче, сина му Абдоллах* е приел исляма, още повече че и името му "Абдаллах" или Абд-Аллах означава именно "новомюсюлманин, ново-приел религията на Мохамед, на Аллах* - т.е. исляма".
Газиите-араби през VIII век, та дори и сред тях да е имало мюсюлмани-неараби, нямали онези етнически и културни връзки с местното население, каквито имал един българин в земите на древната си родина - териториите на Древните българи*. Пък и явно Синд, който се занимавал с традиционната за българите търговска професия (вж. Балх*), бил с голямо влияние в средите на едрите търговци от района и на редовно преминаващите с кервани от Изток и от Запад посредници. А при това Синд, който може би се установил в Хорезъм (срв. ФА*), пръв от местното население приел мохамеданството в областта на Абасидска Персия; за Микаил Бащу също вж. Киев*, Синд*, Волжка България*;
***
Много вярно казано- поздравления!
Това,че ШАН и ШОНЕ са едно и също не значи,че името иде от Тян Шан нито от Шандор! То е много близко до "френското" име ЖАН,което иде от Келтите (БЕЛГИ,БЪЛГИ!) и по-късно е асоциирано с ИВАН така,както "пра"-Българското име ГОЦЕ след време е асоциирано с Георги,за да бъде приобщен носителя му към християнското общество!
