Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
11.04.2020 11:22 - МИКАИЛ БАЩУ (819-900), принц от рода Дуло*, атор на "Сказание за дъщерята на Кана" (4)
Автор: dichodichev1 Категория: История   
Прочетен: 135 Коментари: 0 Гласове:
1



 ***

Микаил Бащу, който в своето време е изглежда най-значимият общественик, учен и изследовател на Източна България и загива на 80-81-годишна възраст при поредната своя проучвателна експедиция в Урал, ни е по-известен със своята легенда-приказка “Щерката на Шан” или “Сказание за дъщерята на Шан”, писана от към 865 г. и завършена през 882 г., когато била подарена на нововъзкачилия се Кан на Балгар Бат Угър Мумин* (882-895). Това, че “Сказанието” е писано през втората полвина на ІХ век и около 360 години преди “История” на Гази Барадж* (1229-1246), която той най-вероятно започнал още преди възкачването си на волжко-българския престол, но основно писал в годините на канстването си, а редактирал и завършил след похода си в Централна Европа през 1240-1241 г. – тоест от 1242 до смъртта си през 1246 г., ни дава уникалната възможност да сравним някои ключови исторически факти, споменати едновременно и в двата труда.

В “Сказанието на Кана за щерка му” са проследени, макар и с голяма доза легендарност, събитията от живота на източно-българите в Зап. Азия до идването им в Европа и властването на Булимир* (ок. 340-378) и на сина му (Алавив*):

Особено се прославил

народът на Хоните*

при царстването на Джилки –

славният хан (кан, ДТ*; този Джилки съвпада с наричания в “История” на Гази-Бардж* Български кан Кана-Батър и Хин-Батър – като Хин явно е свързано с Хиндукуш; този владетел съвпада с Партския цар Артабан ІІІ /12-ок.38/ от Династията на Аршакидите - върховен цар и над българите в Зап. Азия и в Европа, при когото в империята му започнали безредици, ДИВ*).

 

Бил той непобедим

в открит бой.

Много [племена] той покорил

и присъединил към народа на Хоните.

 

Опора на неговата слава

станали удачните набези

срещу държавата на Хинците (Сабаните* и Хорезмийците)

отлични воини.

 

Завоювал той

половината Хин (Индия или пък земите около Хиндукуш),

издигнал застави

на самата река Кубан* (? р. Кабул).

 

Опасявайки се от Джилки,

Хинците се обърнали

към Тъма-Таркан* - [наричан и] Алабастий.

Хитър бил проклетият джин.

 

Взел Алабастий

и подхвърлил мъртъв лебед,

пронизан със стрела на Дуло (Джилки от рода Дуло)

в лагера на потомците на Лаиш.

 

Възмутили се потомците на Лаиш –

прекланяли се те пред лебеда.

Избрали за свой вожд Есег [срв. областта Есегел във Волжка България*, която влизала във владенията на Марджан или Мардукан – син на Кана на Болгар Джилки* (855-882) и брат на Бат Угър* (882-895) и на Алмъш* (895-925); тук може би се фиксират събитията от 38-40 г., когато в Хин “настъпили размирици”, заради които Утиги, наричани също Утигури, и българите Котраги* се преселили от там в земите между р. Кама* и р. Ишим (Седморечието*), като създали Източна България или Буляр*]

и си заминали от страната на Джилки (т.е. от Партия* или т.н. Партско царство, което просъществувало от 250 г. пр. Хр. до 224 г. от н.е., под управление на Династията на Аршакидите – родственици на Царете на Балх*).

 

Но и след заминаването на Есегите

натискът на Хоните срещу Хинците не отслабнал.

[Затова] отново се обърнали Хинците

към джина [Тъма-Таркан -] Алабастий.

 

Помолил [той] джина Аждах

да помогне на Хинците,

а оня се обърнал към Тюрк (т.е. тюрките, но може би тук се фиксират конкретно Угрите*, наричани и Турци*, Торки; тюрките се явяват в района на Древните българи* през ІІ-І в. пр. Хр., навлизат в Согдиана* през 160-140 г. пр. Хр., а в Бактрия* - през 100 г. пр. Хр., като стигат и до долината на р. Кабул през 50 г. пр. Хр., и постепенно започват да се сродяват с местните племена и народи – процес завършен към 224 г., когато тюркизираните Сасаниди (224-651) създават своята държава; по същото време – между 140 и 114 г. пр. Хр. Древните българи* се преместват в Европа и създават “Западна България” – Кара-Булгар*, която става автономна през 153 г. от н.е., скъсвайки с царството Партия*),

примамвайки го със своята разпусната дъщеря.

 

Тюрк, бидейки и самият той разпасан,

не се колебал дълго и се оженил за нея,

като възмутил с това

даже няколкото свои синове.

 

Напуснали те баща си [Тюрк]

и широко се разселили по Земята,

дали живот

на много племена.

 

Но немалко хора

останали и с Тюрк.

С тях трябвало алпа [Аждах]

да нападне изневиделица Джилки.

 

Това обещал да направи Тюрк,

по уговорка с Аждах –

точно това искал Аждах,

в замяна на дъщеря си.

 

Особено ненавиждал Аждах

племето на Хоните

затова, защото то навсякъде безпощадно

изтребвало неговата [челяд] уродлива.

 

Разсичали на късове Хонците

сразените уроди на Аджах

на няколко части

и ги провесвали на дърветата.

 

Силна била стражата на Хонците

по границата с Хин,

но нямали стражи Хонците

на границата със сродниците си – тюрките (сродяването на тюрките с местното население в Согдиана*, Бактриана* и Иран, което станало в периода от І в. пр. Хр. насетне, е главна тема в историко-хроникалния “Епос за Рустам”; при тази симбиоза др.-иранския език, който номадите-тюрки възприели, заедно с по-високата др.-иранска култура, бил профанизиран и тюркизиран, свеждайки го до т.н. пехлевийски диалект, известен и като ср.-персийски от ІІІ-VІІ в., ПС*).

 

Нападнал през нощта Тюрк,

със своите хора,

стана на Джилки

и изклал всички там.

 

Успяла да хвърли жената на Джилки

своя младенец – сина им,

в протичащата покрай стана им река,

в котле за жертвени ястия.

 

Тюрките побягнали след него,

опитвайки се да убият младенеца със стрели.

Видял това елен –

пиел той вода от реката.

 

Пожалил този елен – още когато бил [малко] еленче,

Джилки [по време] на лов.

Сега еленът

се отблагодарил на Джилки –

 

спасявайки сина на царя:

подхванал го с рогата си,

понесъл младенеца

далече от преследвачите.

 

Четирисет дни и нощи (сакралното число 40 е късна традиция, която се среща и в записания през V в. пр. Хр. Вехт Завет /Б*, Б+*/, докато по-ранната, фиксирана в епоса за Гилгамеш* или Билга-мес* и полвана поне до ІХ-VІІ в. пр. Хр., е свързана с числото 7, нпр. Потопът* продължава “7 дни”, ГИ*)

бягал еленът с младенеца.

Достигнал Седморечието* благодатно,

оставил младенеца там.

 

Жеравите се погрижили за младенеца,

излекували неговите рани,

отнесли го в двореца на Кана на Седморечието* (“кан”, а не “хан”, на Седморечието* може да бъде единствено предводителя на българското племе Котраги*, които се заселили там през 38-40 г. от н.е.; това показва, че тук легендарно са описани събития от периода след тази дата и преди 340 година сл. Хр.),

Царят приютил намереника (найденика, от бълг. Найда: “намеря”, ст.-бълг. Наити, наид©, наидеши: “намеря, открия; появя се, покажа ск; настъпя, възникна; дойда, вселя се; достигна”, откъдето и бълг. име Найден: “намерен; намерил се; възникнал; вселил се”),

 

нарекъл момчето

по името на своя род Казан (в.-бълг.-рус. Газан, но тук перс. “Г” = фонет. “К”, срв. името на волго-българския град-столица Казан*).

Когато той подраснал –

дал му [Канът за съпруга] своята дъщеря.

 

Възобновил Казан

своят Хонски народ (вж. Хони*, срв. Хуни*).

Извършил немалко подвига

на служба при Царя на Седморечието*.

 

Дал Царят на Казан заради това

голямо владение.

Обаче след смъртта на Казан

избухнала междуособица сред неговите потомци.

 

Били някои родственици по зли,

Отколкото тюрките или злите алпи (всъщност раздор имало между синовете на починалия Джок-Утиг или Джок-Утигур, които, като не могли да поделят властта помежду си, предали към 340 г. управлението на даржавата Буляр* или “Източна България” на дошлият там по това време от изток Булимир*, принц от рода Дуло*).

Отвел затова синът на Казан – Булимир* (ок. 340-378),

част от Хоните в Западната страна (Кара-Булгар*: “Западна България”; това станало към 370 г., когато Булимир* преминал Волга и стигнал до Днепър, където по молба на сакланите-Уруси разбил Готите* - най-вероятно Вест-готите, и ги прогонил в Трансилвания* - точно там ги намираме с вожда си Атанарих през 375-378 г., както ни съобщава съвременния римски историк Амиан Марцелин /330-400/, ХИС*).

 

Преминал [Булимир през] Саксин, [през] реките на Саклан* -

Дон* (Шир) и Днепър* (Бури-чай).

Разбил неговият син Алвар (Алавив*) [през 378 г.] ромеите (при град Одрин* или Дере* на 9 август 378 г. българите, повикани от Готите*, унищожават 80-хилядна римска армия и убиват Император Валент І, чиито инсигнии Алавив* или Алвар, който приел и името Дере* - им. п. Дара, занесъл на баща си Булимир в района на прорицалището Аскал* - днес Киев*; вж. Стара Велика България*),

[и] завладял за Хоните* (българите) земите по Дунав (Сула*). (СБ*, ч. 1, песен ХІІ, с. 48-51);

Интерес представлява и песен І от главата 2 “Пътят към дома на дъщерята на Шан-Албан” в “Сказанието”. Още самото име Шан-Албан, споменат като Шан-Албан Рыштав (СБ*, гл. 2, пес. ІІ, с. 57), ни дава основание да предположим, че това е основоположникът на рода Рыштау (ДТ*), т.е. Рыштав, чиито представители се проследяват в “Историята” на Гази-Барадж. Същевременно епитетът “Албан”, наред с някои описания на местността – нпр. Желязните Двери във високата планини на Суреж (Сурэж), разделяща Света на две (т.е. в Кавказ), ни насочва към Кавказка Албания (ср.-бълг. Арбана*), където видимо първоначално е имал владение родоначалника Шан-Албан Рыштав. Ето и описанието на тази земя:

… “Аз съм чувал за такава [девойка]”  –

казал [богатирският кон] Тулпар –

“Живее тя на планина

във владенията на своя беще-княз.

 

В тази планина

има пещера,

в която живее

алпа Барадж (Мардукан*).

 

Това е добър див* (демон-божество) 

в образа на голям змей,

затова бащата на девата

му разрешил да живее редом със себе си.

 

Тази планина

хората нарекли Татеш.

А бащата на девата

се зове Шан-Албан Рыштав.

 

Името Рыштав напомня

за старото название на тази планина,

която тя носела

преди появата при нея на племето Татеш

(у Гази-Барадж името е Рыштау, като на в.-бълг.

Тау е “планина”, т.е. Рыш- или Ръш-планина).

 

Всички владения на Рыштав

се зовът Банджа (1. град Фанагория*; 2., град-столица на Волго-Българската провинция Мардан-Беллак, т.е. Мардукан-Белак, основан чак през 925 г., когато Микаил Бащу отдавна е починал)

или, както казват хоните*

Барджил (Персийската империя, Иран, управляван от 224 до 651 г. от Династията на Сасаниди, които владеели Армения и земите до билото на Голям Кавказ; тоест, това описание отговаря на даденостите от V век; срв. Банджа-Барджил със старото българско твърдение, че: “българи и перси и влъхви (мидийци) са едно и също”).

 

Змеят Барадж (Мардукан*)

служи на Рыштав (Риш-тау, ДТ*):

охранява неговите владение

и лови мишки (тя е представител на злото; в българската традиция мишките се наричат поганци*, врагове, турци*),

 

от които се бои

дъщерята на Рыштав –

несравнима красавица

и добра душа.” …” (СБ*, гл. 2, пес. ІІ);

 

Самият текст на І песен, обаче, ни дава още доста любопитни детайли:

В онези времена (V век),

както ни уведомява Бащу (Шамс* или Шамс Бащу – бащата на Микаил Бащу)

мир на праха му!,

брат убил бата.

 

Авар убил Алвар – славата на народа на Хоните (тук Хони* е сборно название на др.-иранските народи от района на планината Хон* - Танкан* или кит. Тян-шян*, наричана също Имеон*, Машу* и пр.; тези народи насят и сборното название Саклани*, а според арабските извори “Царят на българите е цар на всички Саклани”):

завидял Авар

на властта на брат си.

 

Поканил го

при себе си [Авар] на пир,

лъжейки [Алвар], че иска

да го почете преди похода му срещу фарангите (франки, германци).

 

И да принесе на пира

знатни жертви

в името на успеха

на грандиозното предприятие.

 

Пристигнал Алвар

в стана на Авар,

в град Ат,

в неговото владение на Дунав* (Сула*).

 

Не взел със себе си [Алвар]

голяма дружина –

само четирима

от своите князе.

 

Доверявайки се на брат си

взел със себе си на пира

даже младия си син –

деветгодишния Аудан (Атила*, който се нарича и Аудан-Дуло; най-вероятно Атила е от рода Дуло по майка, вж. Атила*).

 

Но доверчивостта на царя

била напразна –

веселият пир

завършил със замисленото клане.

 

Убили хората

на злобния Авар

князете на Алвар

и самият Алвар.

 

От черепа на брат си

направил Авар

жертвена чаша –

за свое утешение.

 

Всевишният защитил

младия Аудан –

избягало момчето

в страната Кашан (областта Кашан е много далече от Дунав – чак на север от р. Кама* и на изток от Волга*, но тук явно става дума за Улаг-Кашан – по-късния български район Онгъла*, днешната Молдавия, т.е. земите между р. Прут* и р. Днестър* и р. Ю. Буг; Микаил Бащу може да е заел този сюжет, представян от него за история на Атила* или литературния му герой Ат, от случилото се с Българския кан Гостун* /603-605/ - наричан и Албури*, който през 618 г. е извикан от Аварския хакан и е убит, ДТ*. Това се подсказва и от факта, че Гази-Барадж, който е чел “Сказанието”, не възприема тази версия за Атила* и не я преразказва. Но пък от тук ние най-вероятно получаваме допълнителни сведения за случилото се с Гостун*).

 

Криел се тук

в лесовете, по хълмовете.

Нарекъл се Ат (? Атила*) и Аудан-Дуло,

за да не забрави местото на убийството и своя род.

 

Едва подраснал,

[Ат] извършил набег

във земята на Авар,

мъстейки за баща си.

 

Всред гъстите врази,

В мрака на сечта,

Намерил убиеца

и го ранил в лицето.

 

Спасил се от потерята,

препуснал обратно в Кашан* (Онгъла* или около р. Кама*),

намерил пещера

и се укрил в нея с факла в ръка. … (СБ*, с. 52-53); След като в пещерата се преборва с божество-чудовище в един двубой, чието описание-притча много напомня на битката на Билга-мес* (Гилгамеш*) и Енкиду* с пазителя-чудовище на Ливанската гора, Ат (Атила) или Аудан-Дуло открива богатирския говорящ кон Тулпар. С него тръгнал да търси девойката-красавица, която била завладяла сърцето му:

Премина Ат

през едната половина на Света

и не намерил

дома на Шан-Албан.

 

Другата – неизвестна

половина на Света –

се криела зад огромната

Желязна Двер (Кавказката Порта, която била важна през средните векове както за Рим и Византия, така и за Персия; именно за да бъдат пазени тея една или две Кавказки Порти, Византия плащала пари на България, а по-късно и на Хазария).

 

Пристигайки при тази Двер,

съвершено загубилият сили Аудан-Дуло (Ат, Атила)

вазкликнал: “Ще има ли край

моят път?”.

 

И изведнъж задрямал,

и видял пред себе си

алпа Барин (или алп Бури, Буря – божество на войната)

в облика на Сивия Вълк [от тук е и образът на Сивия Вълк в руското народно творчество, което е любопитно, имайки предвид, че за руски етнос може да се говори най-рано столетие по-късно - чак от Х век; същевременно руските митологически образи на Кий и сестра му Лебед също имат паралели в историята на България (Кий е Самбат* /618-675/, братът на Кубрат* /605-665/) и в културата на Волжките българи*].

 

“Ти ще преминеш –

казал Барин –

през широко поле до висока планина.

На нея ще завърши твоя път”.

 

“Не е ли зад Желязната Двер

тази планина?” –

помислил Ат,

изведнъж събудил се.

 

Но пътят

през тази Двер към планината Суреж (в Централен Кавказ)

бил затворен

от непрестъпни укрепления.

 

Когато Аудан-Дуло (Ат, Атила)

поискал от стража на Портата

разрешение да премине –

стражът се разсмял и казал:

 

“Още никой

не е смогнал да премине

през тази Двер –

и няма да премине,

 

докато ние,

Сурежките стражници –

стоим тук,

не затваряйки очи” (от една страна тук еописан действителния факт, че тези двери се охранявали – най-вероятно от стражите на Кавказка Албания, която нееднократно е била част от България, а жителите й, ако не са българи, са блиски сродници с българите и с др.-ирански произход; от друга страна – отново се вижда паралел с епоса за Билга-мес*, където проходът към високите части на планината Машу* е варден от воини-исполини).

 

Разстроен, тръгнал Аудан

нататък по полето.

След три дни път

срещнал стотня [конници-воини].

 

Били лицата на воините

закрити от железни маски (римо-византийските автори описват българските воини-конници като бронирани, носещи железни ризници, като страшната бактриско-българска конница обрисува още Херодот /ок. 490-425, Х*/, както и биографите на Александър ІІІ Македонски /336-323/; именно от българите тази желязно-бронна традиция се възприема от другите народи, включително и номадски, каквито са тюрките),

а косите им – заплетени

в три плитки (едва Аспарух* /668-698/ отменя траураната традиция българите да стрижат косите си, наложена от Авитохол* /153 - сл. 173/ и спазвана “515 години” – до 668 г., а тъй като събитията тук са от V век, то с този детайл се дава характеристика, че не става въпрос за западно-българи, а за небългари или за източно-българи).

 

“Кой си ти, Елбир ли си?” (Елбир: “благородник-рицар”)

попитал стотникът Ат (Атила).

“Принц от рода Дуло” –

отговорил Аудан (Ат, Атила).

 

“А аз съм Арбуга

от рода Урми” (срв. Уруси, които са саклани*)

приветливо казал стотникът –

“Не се пази от нас.

 

Ние не сме разбойници,

а конна стража

от славното воинство

на Туранският цар Аламир* [Това съобщение е изключително важно, доколкото, от една страна, Микаил Бащу тук не е можел да се отдели от историческата истина и да посочи някой живеещ през друг век владетел, а от друга – че преводачи и изследователи автоматично приравняват Аламир Султан към Александър ІІІ Македонски (336-323). Но тук ясно се вижда, че става въпрос за турански вожд от V в., който също носи името Аламир Султан и епитета Искандер – даван за название на принцове и владетели до ХV в. и по-късно, срв. че Александър Шишман* (ХІV-ХV в.) е Искендер, а Албанския национален герой с типично българско име Георги Бранила (1405-1468) е Скендер или Скендер-бег*, което е фонетична форма на Искендер. Така става ясно чий е гроба, почитан в земите между Волга и Седморечието*, където Алескандър ІІІ Македонски никога не е и стъпвал, и защо той се помни през средновековието. Става пределно разбираемо и синхронно със събитията времето, когато Кук-Огузите (ДТ*) или Гузите (ФА*) са тръгнали на запад с Аламир Султан – именно през V век, а не през ІV в. пр. Хр.].

 

Желае Аламир

да отиде в онази половина на Света,

която е там –

зад Желязната Двер.

 

Нали там, разправят,

на края на Земята, в Златният Кладенец,

се намира несметно количество

злато и други богатства.

 

Ако искаш –

ела в нашата войска.

На Аламир са нужни такива юнаци –

веднага ще станеш стотник”.

 

С радост отишъл Ат при Аламир:

възникнала у него надежда

да премине с туранците [през Желязната Двер]

във владенията на Рыштав.

 

Пренуснал той

към Туранския трон,

който обкръжавали конници

от всички четири страни.

 

На всяка страна

имало по 200 хиляди

най-изкусни воини.

А всичко били 800 хиляди (Може би доста преувеличена цифра, но пък 80-хилядна войска е реална за този период. Същевременно под числото 800-хиляди може да се крие броя на домовете в държавата на Аламир, които при среден брой от 8-10 члена в семейство, са в състояние да дадат 80-хилядна армия. За срв., археолозите, разкопаващи през последните години в Ю. Украина, смятат, че държавата на Бат-Боян*, сведена през 668 г. до района на Крим* от Самбат* и Аспарух*, е имала над 1 милион жители. Следва обаче да се има предвид, че българите са земеделци и строители на градове, докато тюрките са номади-животновъди и живеят в блатисто-степни райони, каквито условия не са удобни за живот на големи маси хора и за увеличаване на популацията им).

 

“Ще бъдеш хилядник!” –

казал Аламир,

когато Ат се появил

пред неговия взор.

 

Бил Аламир (Ат, Атила*)

красив и мъдър,

очите му

горели с безстрашие.

 

Неговият неистов

воински плам

опиянявал воините,

изпълвал ги с безстрашие.

 

Когато Аламир

дал знак,

войските тръгнали

във дълъг поход.

 

Три дни щурмували

Желязната Двер –

но останала тя

непоклатима.

 

Натъжил се Аламир –

но го доближил Арбуга и предложил:

“Владетелю, да обходим вратата отстрани –

в планината видях процеп.

 

Този процеп се наричал “Тарвил” (Тервел).

Аламир разбрал съвета –

войската преминала през процепа

и нахлула в другата половина на Света.

 

В началото тръгнали след слънцето (на запад)

после срещу слънцето (на изток).

Препускал отпред Арбуга,

наречен Тарвил (Тервел) от Аламир.

 

Нахлули в страната

на Сакланите* и Сабаните* (Сакланите и Сабаните следва да се търсят на запад-югозапад от Урал, като това поставя Желязната Двер в Урал, а страната на Аламир в Седморечието* - населявано от себери*, т.е. угри* или туранци, югоизточно от което е “Стария Туран”).

Ат се отличил тогава –

бил се най-добре от всички.

 

Аламир решил:

“Ще подаря завоюваната страна

на най-добрия воин –

на хилядника Ат!.

 

Нека в негова чест

тази страна – Саклан*,

да се нарича Атил –

земята на Ат!”

[Тези сведения са по-скоро легендарни или измислени от Микаил Бащу, който свързва имената на местности и реки с повествованието в своя разказ. Крайречна страна Атил, а за някои Итил, се нарича и Акидел* – т.е. долна Волга* с реките Кама* и Бела*, като Микаил Бащу пише:

В пътя си минавали през благодатна страна, разпростряла се по бреговете на огромна река. / ”Що за река е това” – попитал Ат един пастир* ( = сабан* = чобан*). / Отвърнал оня: “Това е страната на Ат – Атил, и тази река затова се нарича Атил. / Но на нас – Сабаните* (Масагети*, част от др.-ирано-езичните Саклани*, битуващи между р. Дон* и р. Волга), живеещи тук, ни е трудно да казваме Атил, ние казваме Итил (? Идел*: “път, воден път”, срв. Ак-Идел* или Акидел*; вероятно Идел* по-късно е сведено до Итил, срв. че Тун-Бури всъщност е Дун-Бури или Дон-Бори). …//

… Слизайки от коня си Ат извършил молитва, а след това запял с красив звучен глас песен, пробуждайки спящата река: / “Итил-вода (! а не Атил) тече бруфкайки, ронейки тя скалите [крайбрежни] бруфка, рибите се стрелкат, жабите пляскат, изпълват крайбрежните плитчини”. / Реката се съживила, заблестяла – станали хората щастливи… /

… Няколко аксакала (изток-саки, т.е. изток-саклани = сабани*; но Аксакал* има и други значения: 1. “родов предводител-старейшина“, 2. “пълномощен представител на рода“, 3. “елитен воин, старши офицер“) се приближили към Аудан (Ат), казали му такива думи: / “Много сме ние, Сабаните, но си нямаме ние [общ] предводител. Затова се недружни (неединни, противостоящи, враждуващи) нашите родове и по-слаби [от нас] врагове ни надвиват. / Остани с нас и възглави ни. Та нали виждаме, че ти наистина си нашият цар Аудан-Дуло”. / Обещал Ат да се завърне при Сабаните и да ги възглави…“ (СБ*, стих 1333-1336, 1341-1343, 1345-1348);

Вижда се, че авторът представя Българите и др.-ирано-езичните Сабаните* като родствено близки (според стари арабски сведения, всички Саклани*, каквито са и т.н. Сабани*, по традиция и по закон са подвластни на Царя на Българите, което обяснява смисъл на израза “ти наистина си нашият царДуло“; вж. Саклани*). Едва през 894 г., тоест цели 12 години след завършването на “Сказанието” от Микаил Бащу през 882 г., тюркизираният източен клон на Сабаните – Печенегите*, разбити от Кук-Огузите (т.е. Северни Огузи или Гузи) по заповед и с парите на Хазария, нахлули на запад – в Европа, установявайки се в степния район между Дон и Днепър (ДТ*); Саклан* са земите от Каспийско море до Дон, а на запад от Дон е т.н. Кара-Саклан*: “Западен Саклан”, където е Кара-Булгар*: “Западна България” и живеят Кара-българите: “западните българи”;

***




Гласувай:
1



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: dichodichev1
Категория: История
Прочетен: 194243
Постинги: 266
Коментари: 337
Гласове: 113
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031