Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
11.04.2020 12:09 - МИКАИЛ БАЩУ (819-900), принц от рода Дуло*, атор на "Сказание за дъщерята на Кана" (5)
Автор: dichodichev1 Категория: История   
Прочетен: 790 Коментари: 0 Гласове:
2

Последна промяна: 11.04.2020 17:36

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 ***

Обаче!

Тук следва да обърнем внимание на нещо важно и показателно за много по-късната др.-руска хроника “Повест временных лет“, която уж е била завършена до 1113-1118 г., но до нас са достигнали няколко преписа на прередактирано във втората половина на 16-ти век нейно копие – наред с пѝсания към 1568-1576 г. и/или по-късно “Лицевой летописный свод“ или Царь-книга“, създаден по поръчка на Московския главен княз Иван IV Грозни (1533-1584, роден 1530, вж. Иван /12/*), а второто "пре-радактиране" на цялата Все-Российская история станало при прусачката Екатерина II Великая (1762-1796) - виж Москаль*: "московѝя, московити"; и то без да добавяме към тази основа и факта на твърде-пре-тенденциозното ѝ “превеждане“ от др.-руски на съвременен руски от Руските или Российските историци.

А конкретно, че описания най-късно през 870-875 г. от Микаил Бащу (ок. 819-900) епизод със сабанските аксакали, които отишли при българския принц Аудан Дуло (Атила* /434-453/) и му казали:  “Много сме ние, Сабаните, но си нямаме ние [общ] предводител. Затова са недружни (несговорни, враждуващи) нашите родове и по-слаби [от нас] врагове ни надвиват. Остани с нас и възглави ни. и прочее, е влязло точно в същия смисъл и почти в същия буквален вид в текста на др.-руската “Повест временных лет“, където дословно, дори и в ново-руски превод, пише:

“В лето 6370 (862 г.). Изгонили (чуди, словени, кривичи и веси) варягите зад морето, и не им дали данъка, и наченали сами себе си да владеят, и нямало сред тях закон, и застанали род срещу род, и били всред тях междуособици, и започнали да воюват един с друг. И си казали: “Да потърсим за себе си княз, който би ни владял и съдил по закон“. И тръгнали [пратениците им] през морето към варягите, при русите. Тези варяги се назовавали руси, както други (варяги) се назовават шведи, а трети нормани и англи, а още по-други готландци, – ето така и тези [се наричали руси]. Казали на русите [пратениците на родовете] чуди, словени, кривичи и веси: “Земята наша е голяма и богата, а ред в нея няма. Елате да князувате ( = управлявате) и да владеете нас“.

[В год 6370 (862). Изгнали (чудь, словене, кривичи и весь) варяг за море, и не дали им дани, и начали сами собой владеть, и не было среди них правды, и встал род на род, и была у них усобица, и стали воевать друг с другом. И сказали  себе:  "Поищем себе князя, который бы владел нами и судил по праву". И пошли (их посланники) за море к варягам, к руси. Те варяги назывались русью, как другие (варяги) называются  шведы,  а  иные норманны и англы, а еще иные готландцы, - вот так и эти (назывались русью). Сказали руси (посланцы племен) чудь, словене, кривичи и весь: "Земля наша велика и обильна, а порядка в ней нет. Приходите княжить и владеть нами", ПВ*).

А ето и същият текст почти в оригинал (“почти“, защото е със сегашни, днешни букви): 

В лет(о) 6370. Бывша вырягы изаморья и не да им дани, и почаша сами в собъ володъти, и не бъ в них правды, и восташа род на род, и быша в них усобици, воевати по-чаша сами на ся, и ръша сами в себъ: «Поищемъ себъ кня]зя, иже бы [володълъ нами и] рядилъ по праву». И идоша за море к варягомь, к рус(и). Сице бо тии звахуся варязи рус(ь), яко се друзии зовутьс(я) свие, друзии ж(е) уръмяни, инъгляне, друзии и готе. Тако и си. Ръша руси чюд(ь), и словене, и кривичи, и вси: «Земля наша велика и обилна, а наряда в ней нътъ. Да поидъте у нас кн(я)жити и володъти». (ПВ*); тук думата кн(я)жити е безспорно русизирана, защото според др.-българската и ст.-българската писмена практика, която е законодателна за др.-руската писмена практика, тя следва да бъде записана като кн(ъ)жити, кн(ь)жити, кнѧжити (кнЕжѝти) и др., понеже базова е думата Кан*, която се записва на български в съкратената форма кнъ-, кнь-, кн-, включително в производни като кнӡъ, къɴѧӡь, кɴѧжение, кɴь = кɴsь = фонет. КAндз (Именник*) и пр., вж. Кан*, Княз* и пр.;

При това в др.-руската “Повест врем. лет“ има още много места, които са взети пряко или косвено (в т.ч. митологично описани) от стари български текстове и са описания на събития, които са се случили с българи и в българските земи – както в западно-българските предели, така и в източните волжко-български предели].

 

После превзели

Сакланска крепост,

Арбуга пръв

проникнал в нея.

 

Пощадил нейните защитници –

незнаещите вяра Сабани* (Масагети*, които са Саклани*).

Не ограбил жителите й –

бил той милостив.

 

Тръгвайки, Аламир

дал на крепостта името на Арбуга (другаде Ар-Буга, днес град Елабуга в Казанска България или т.н. Реп. Татария).

“Нека – казал [Аламир] –

подвигът да не остане неотбелязан.

 

След това

се прославили смъртниците-киргизи,

и завоюваната от тях степ

Аламир нарекъл Киргизка (Киргизия е планинска страна, в която е и долината Фергана*, но тук определено става въпрос за “степ” – кър*, срв. *Кър-Гузи, като може би Микаил Бащу така означава страната на Кук-Огузите или Гузите, които дошли с Аламир /ДТ*/ и се настанили в територии, граничеща със Саклан* и със земите на Сабаните*, ДТ*, ФА*).

 

След Киргизия (степта Киргизка)

войската на Аламир

се натъкнала на невиждана преграда –

три стени.

 

Едната от тези стени

била землена,

втората – дървена,

а третата – каменна (единствено българи строят валове за военни укрепления, а и за водни съоръжения; строителството с камък, особено пък когато е в полето, също е изключителен български приоритет; вж. Вал*).

 

Те преграждали пътя

към пустинята на Хин (на север от Хиндукуш, като явно става дума за “пустинята Кум”, тоест Кара-Кум и Казъл-Кум; при това знаем от историческите сведения, че тюрките-номади унищожили вала по река Аму-даря*, който бил важен както за напояването и зърнопроизводство, така и за предпазване от наводнения),

където пясъкът

бил златен.

 

Нали пустинниците – Хинци* ,

хилада години

защитавали входа

на Златния Кладенец.

 

Щедро ги възнаграждавал

заради това

Тъма-Таркан Алабастий,

давайки им златен пясък (фактът, че Хинците са свързани от авторът с Тъма-Таркан*, което означава и че са врагове на българите, показва че те са тюрки или тюркизиран етнос).

 

В началото Хинците*

се славели като майстори и учени,

но златния пясък

вселил в тях ненаситност (алчност).

 

Захвърлили Хинците

всички дела,

само охранявали Златния Кладенец

заради златния пясък [който печелели].

 

Престанали да обработват земята

и станали людоеди –

изяждяли всички,

които отивали към Златния Кладенец.

 

За хиляда години

заработили толкова златен пясък,

че засипали с него

цялата своя някога цветуща страна (тази картина може да се приеме за описание на станалото след ІІ-І в. пр. Хр., когато постоянно намаляващото Каспийско море*, в своето отдръпване, оставило след себе си необятна пясъчна пустиня, с чиито пясъци ветровете засипвали и околните плодородни земи).

 

Под пясъка останали

домовете, книгите, работилниците.

Но не жалеели Хинците за погиналото –

обезумели били те от алчност.

 

С войската на Аламир,

която пристъпила към стените,

се били Хинците*

на смърт. ... “ (СБ*, гл. 2, пес. ІІ и ІІІ); В случаят става достатъчно ясно, че Хин* и Хинци* не са “Китай” и “китайци”, както преводачите на “Сказанието” (СБ*) и на “Джагфар тарихи” (ДТ*) се опитват да ни внушат, явно самите те подведени от днешните реалии и от някои масово разпространени теории – често вече отхвърлени от сегашните учени. Единството на действието на армията на Аламир* ни дава достатъчно основание да определим, макар и приблизително, района на действието й. Саклан* е района на запад от Дон, а около р. Урал живеели Сабаните*. Тюрките – Себери* населявали Седморечието*, което е между Урал и р. Ишим, долният приток на р. Иртиш. На югоизток и изток от Седморечието* се простира област, наричана “Стария Туран”, където – в Согдиана*, за първи път се заселили тюрки на запад от Сърдаря* и това станало към 160-140 г. пр. Хр., а към 100 г. пр. Хр. те започнали да заемат и Бактриана*, напусната от Древните българи* заради разрушително земетресение, унищожило столицата Балх*, и замърсяването на околните водни простанства, предизвикано от постепенното пресъхване на Каспийско море*. Видимо Туранският цар Аламир* или Аламир-султан, базиран в Стария Туран, е предприел мащабно разширение на държавата си, което няма как да провежда далече от границите на собствената му държава.  

В ІV песен на втора глава от “Сказанието” Микаил Бащу отново разказва най-древната част от историята на “Източна България” или Буляр*, която възприема като базова за Волжките българи*. След като не могли да превземат Хин*, заради разразила се всред Хинците* епидемия, Аламир заповядал на войските си да се връщат назад:

Отстъпващата войска

била косена от мор.

Когато туранците били близко до Бершуда (българско княжество в Прикамието – ! в 865 г. било включено в състава на Болгар, управляван от Джилки*, в качеството на отделно княжество, което в 922 г. било ликвидирано от Алмъш*, ДТ*)

се разболели Ат (Атила*) и Тарвил (Арбуга-Тарвил).

 

“Не мога, елбири,

да ви взема със себе си.

Зарди здравето на войската,

изоставям болните.” –

 

казал на двамата Аламир

и заповядал

да ги оставят

в пещерата Булгар (Българ).

 

Пещерата била

на дъното на голяма яма.

Изходът от нея в ямата

запушили с щитове.

 

Войската заминала,

а двамата елбири (юнака)

се приготвили за смъртта,

крепко стискайки оръжието си.

 

Пещерата била влажна.

От стените й

непрекъснато струяла

черна кал (каша).

 

Елбирите (Юнаците) лежали

в тази кал (каша)

и след седмица

се почувствали здрави (името на пещерата – Булгар, в единство с нейната лечебна сила, визира др.-българската практика на маговете*, които извършвали своите ритуали, както на могили*, така и в пещерите – срв. Магура*: “на Мага обителта, на Мага храма”; при това се вижда връзката между излекувалата ги земна каша и божествената Мада*, която се приготвя от соковете на Земята; срв. и бълг. Понора*: “пещера”, но буквално “път към долното (царство); която е път към долната (земя)”, където в Долната земя живеят предците и мъртвите царе и герои; фактът, че Микаил Бащу не описва директно ритуалната същност на станалото с юнаците в пещерата – магура* и понора*, може да се обясни с това, че по онова време всички разбирали за какво става дума, както и с ислямската нетърпимост към “езически” тайнства, а не е изключена и по-късна ислямистка редакция на текста).

 

“Видимо Земята

ни е излекувала”,

решили оздравелите.

Излезли навън и се умили в ручей.

 

Техните коне

пасели наблизо.

Елбирите ги възседнали

и сърцата им се изпълнили с радост.

 

“Да бъдем братя! –

та нали сме деща на едни гроб,

който ни изцери!”,

казал Ат.

 

“Ние и така сме роднини –

отбелязал Тарвил –

спомни си: нашите предци Иджик и Лаиш

са от един баща”.

 

Братята се прегърнали

и Ат (Аудан-Дуло) казал:

“Няма на Света нищо по-здраво

от родовата връзка”.

 

“Това не е така –

възразил Тарвил

и заплакал заради това,

че то било истина –

 

Иджик и Лаиш

били братя –

синове на мъдрия

алп Боян-Имен.

 

Но главното –

те били другари

и това им помагало

да живеят в съгласие.

 

А ето – брат им Тюрк

станал техен най-лош враг.

Станал убиец на Джилки –

не помогнало родството.

 

Единият род –

потомците на Иджик,

изклали другия –

възглавявания от Тюрк.

 

Едва отнесла

реката Дуло-су в котела

кърмачето – сина на Джилки,

назован Казан.

 

Отнасяла се реката към принца

като към свой син –

изнесла го от мрака

на междуособното клане.

 

Не в хонска шатра –

в гнездо на жерави

израснал Казан

в благословеното Седморечие.

 

Самият Цар на Седморечието*

оженил за него дъщеря си.

Назовал заради това Казан седмореченците

“баджанаци” – сватове [в.-бълг. Баджанаки: “баджанаци*”, по-късно навлиза в историаграфията като печенеги*, вероятно редуцирано под влиянието на угрите*, срв. че на унгарски Българин е Полгар, а същата редукция от “б” в “п” се вижда и в други имена, свързани с мащабно присъствие на угри-маджари, наричани и себери*, и турци*, и с други етноними – нпр. българския град Батавил* - намиращ се в района на Себерите (рус. Севери) по р. Десна* (в.-бълг. Себер-су), става Путивл*, българския град Балтавар*, който е в близост до р. Себерски Донец (рус. Северский Донец), става Полтава*, и прочее].

 

Синът на Казан –

възобновителят на хонския род,

бил изгонен в чужбина

от своите братя и чичо си.

 

Отишъл изгнанник и Булимир*,

Следвайки слънцето (т.е. на запад),

в степта Башкорт (така авторът създава най-обща представа за земите между р. Кама*, р. Урал, р.Средна и Долна Волга* и Каспийско море*, и то според познатата му ситуация през втората пол. на ІХ век),

близо до Хин (Хин /2/* или град Саркел*, др.-рус. Бела Вижа*; по това време Хин е хазарски град и тук авторът намеква, че хазарите са пришълци в тези земи – от 673 г., и че властта им над тях няма да е за още дълго; и наистина, през 969 г. Хазария* е покорена и териториите й са включени във Волжка България*, а последния Хазарския хакан Йосиф ІІ намира убежище през 966 г. сл. Хр. чак в Бухара).

 

Много воювал,

покорил немалко тамошни киргизи (кук-огузи, гузи),

но враждата на неговите потомци

свела до нищо плодовете на неговите усилия.

 

А не твоят ли чичо Авар

уби своя брат,

твоя баща –

богатира Алвар?

 

Родственик-убиец –

[той] не е роднина

на потомците

на убития родственик.

 

…..

 

“… Нама нищо в света,

по-крепко от дружбата.

Даже братята са братя,

[само] ако са дружни.

 

Няма нищо в света

по-силно от дружбата на единството.

Единството донася победата.

Раздорът – поражението”.

 

Така казал Тарвил –

Ат се замислил:

“Ти си прав, брат” –

промълвил след размисъл –

 

Ще бъдем другари

и истински братя.

Днеска ти ще помогнеш на мен,

утре аз – на теб.

 

И нека нас

и нашите хора, и потомците, да ни знаят

с името

на мястото на нашето спасение – Булгар (Българи)”.

 

Съгласен съм,

зарадвал се Арбуга…” (СБ*); Тук Микаил Бащу прокарва идеята за обединяването на етносите между Кама и Седморечието* под общото име “Българи”, което отдавна се ползвало като общо нарицателно за всички тях. Обаче, тъй като той пише “Сказанието” си в Киев* (Самбатис*), при това след 865 г. и до 882 г. – тоест след като Борис І* (852-914) налага християнството за държавна религия през 863 г., то явно става въпрос за етническите групи от Днепър до Седморечието*. Изхождайки от даденостите в периода 865-882 г. и като се има предвид, че по това време Самбатис* (Киев*) е може би полу-автономен феод или по-скоро още принадлежащ към Царство България (въпреки мимолетната хегемония на Хазария там), могат относително ясно да се видят границите на общността, за която става дума. Това се земите по р. Десна* и притока й Сейм до Батавил* (Путивл), по р. Сож, по р. Трубеж, по р. Супай и вероятно по горната част на р. Удай, които влизали в т.н. област Кара-Булгар, управлявана до 882 г. последователно от Джилки* (855-864), Алмъш* и Лъчин*; от там на изток – земите по Сура*, Ока* и съответната им част от Горна Волга; източно от Волга са териториите на феода на град Болгар* - управляван от 865 до 882 от Джилки* (855-882), заедно с Башкирия и Есегел, а още по-източно от там и Седморечието*. Вероятно се фиксирали и някои общности в Хазария* - българи и с близък до българите етнически произход. Всички тези територии могат да се определят като стоящи на север от 50-тия паралел, което ги свързва с конкретни физически характеристики, изискващи и налагащи конкретен начин на битуване.

Видимо авторът не включва тюрките-огузи, за чиято принцеса Нуша-би* Алмъш* се жени чак през 895 г. Но пък е ясен принципът, че за приятели и част от общността се приемат от Микаил Бащу всички етнически групи, които са влезли помежду си в родствени отношения или това са сторили техните князе и княжески родове. От това се получава, че угрите* (наричани също маджари*, мишари*, себери*, турки, турци*, торки, башкири и пр.), които в Седморечието* се сродяват с българите Котраги*, а дъщерята на угъра Юлай-Бата* още през 814 г. се жени за Българския принц Айдар* (814-855) и става майка на Джилки* (855-882, род. 814), са дори по-добре приети от сабаните* и техния клон печенеги*, въпреки, че произхождат от др.-ирано-езичните масагети*, част са от сакланите* и практически са по-близки до етническите българи; Разбира се, трябва да се има предвид, че е много възможно по-късно вмешателство и корекции в първоначалния текст на автора, които да са направени от гледна точка на Волжко-Българската доктрина. Те обаче биха могли да касаят епизоди, отнасящи се до времето след официалното приемане на исляма във Волжка България, което станало през 922 година;

Макар и включени в пасажи с митологичен и откровен авторски характер, Микаил Бащу ни дава конкретни сведения за историята на България от VІІ век и за издигането на крепостта Бащу* - днешния Киев*:

Поставил Аудан (Ат) [спасената принцеса] Боз-би

в дисагите,

а сам седнал в седлото на [богатирския кон] Тулпар (срв. българските народни приказки за Юнакът* и неговия юнашки кон със звезда на челото в българското народно творчество – БНТ*, свързани пряко с битността на Древните българи* в Зап. Азия и конкретно в Балхара* - Бактрия*, имащи пряко отношение към Митра*, Слънцето* и Мадарският конник*, и са част от др.-иранския философско-митологичен фонд, който е много по-древен от тюркския)

и препуснал към дома на [баща й] Рыштав (Рыш-тау).

 

Щом излезли от Кулата [на Тъма-Таркан*] –

изгряло Слънцето* (Слънцето* е символ и на Митра*):

пуснал [Главният алп] Борис

светилото от подземието (където го бил затворил Тъма-Таркан*).

 

Дълго [още] той (алпа Борис) се лутал

из безкрайното подземие.

Накрая, разкаял се,

започнал да моли Всевишния (тук “Алах*”, но в случаят следва да се разбира Господа*, Ану* или Ахурамазда*) за помощ.

 

Изпратил Всевишният

при алпа разкайващ се Гали.

Явил се Гали

пред Борис.

 

Казал му:

“Аз – от Творецът (Ахурамазда*).

Чул е Той твоята

покаятелна молба.

 

Повели ми

Всемогъщият и Всемилостивият (това са характеристики на Ахурамазда* - всевишния и добър бог)

да ти покажа

изхода от лабиринта.

 

Но единствено

след като

освободиш ти

всички светила от плен.

 

Двойно по-бързо

затичал Борис по лабиринта.

Започнал да отваря в него

всички пещери.

 

В лутането си се натъкнал

на своя враг Куян –

вперил [Борис] в него

ипепеляващия си поглед.

 

Окаменял и се нажежавал Куян

от погледа на Борис.

Изскочил от подземието

и се хвърлил във водите на реката.

 

Жадно изпил от нея

половината й вода –

всичко вътре

в него горяло.

 

Нажеженият камък

на неговото тяло

започнал да се пука

от студената вода.

 

Опитал се Куян да се спаси –

започнал да излиза от реката…

А това била

реката Бури-чай (Бористенес, Днепър*).

 

Понеже обичал да си почива

на нейните брегове

самият Бури (алп на войната, срв. Бори-таркан*)

алпът (богът) на воинския успех (на победата).

 

А братът на Бури –

алпът Тун-Бури (Дун-Бури или Дон-Бури, авест.- dānu-: “река, вода, Божеството вода; пречистваща сила, божествена мощ”, = ст.-бълг. Доноу, др.-иран.- dānъvya- = ст.-бълг. *Донъвиа- , което е името на Речен бог, срв. ст.-бълг. Донъ, Доунаiа; осет.- don: “река, вода”; др.-бълг. Дон-батър*, осет.  Донбэттыр (МН*) или по-точно Дон-бэттыр: “Бог на водното (морското и речното) царство в Осетинската митология”, т.е. у Аланите – Хайландури или Оногондури*, и у Осетинците има едно и също Божество на водата; титлата Батър* е др.-българска, от Бат*; срв. Хин-Батър*; вж. Дон*, Дунав*, Днепър*),

бидейки страшилище за плувците,

също обичал тази река (Днепър*; срв. Дон-Бури ~ Дун-Бури ~ *Донъ-Борь ~ Дъне-Бори, откъдето е редуцирано в Дъне-пъръ; ст.-бълг. Борь: “борба”, което обяснява волго-бълг. име Бури – божеството на воинската победа, както и името на брат му – Дон-Бури).

 

Някак си потънал [на дъното на Сакланско море*, т.е. Черно море*]

Тун-Бури (Дон-Бури).

Никой не му помогнал,

което озлобило алпа (божеството).

 

Сега сам той

често хващал давещите се

и ги завличал

на дъното на водата.

 

Направил Куян

няколко крачки и паднал

като каменна планина

напряко на Бури-чай (Днепър).

 

Престанал да тече Бури-чай (Днепър)

в Сакланско море* (Черно море*),

започнало то да малее –

това изплашило Тун-Бури (Дон-Бури).

 

Нали живеел той

на дъното на Сакланско море (Черно море*).

Нравело му се да царства там –

не искал да губи своето владение.

 

Наложило се на Тун-Бури (Дон-Бури)

немалко да се потруди,

за да разчисти

пътят на реката.

 

Той разбил планината (в която се превърнал Куян)

на късчета,

които станали

речните [Днепърски] прагове [имената на 7-те прагове на Днепър*, от север на юг – от Киев* към устието на реката, които са записани от Константин VІІ Багренородни (913/944-959) около средата на Х век, имат др.-български имена: Е-съпи: “е-спящ; който спи” – но в смисъл “недей да спиш” (може би Не-съпи е записано погрешно като Е-съпи), Островъни-прагъ, фонет. Островни праг: “Островен праг”, Гелендри: “пищи, свири, шуми, вдига шум”, Не-асит: “не-наситен”, Вълин-праг: “входен, влителен праг”, Веруци: “врящ” (ст.-бълг. *Вьрьуци), Напрези: “напречка” – т.е. “малка пречка, малък праг”, и само осмият праг, който е в близост до ромейския град Херсон, има може би елинско име – Крарион (срв. елин.- κρāνίον: “череп; лобен”, ст.-бълг. Крани¬въ: “черепен, лобен”), но пък срв. ст.-бълг. Каръкинъ: “рак”, Корити: “осъждам”, Краи: “край, предел”, Краинии: “краен, външен”; вж. Борис /5/*].

 

А на онова място,

където Куян избил

с главата си

дупка в земята –

 

така че земята излетяла

и отново паднала на [същото] място,

се образувал хълмът Куян-тау (в.-бълг. Тау: “хълм, могила, връх, височина, планина).

 

По-късно (през 619 г.), по заповед

на Кана и балтавара* (господаря) на България Курбат Бащу* (т.е. Курт* или Кубрат Бащу*, Българският кан Кубрат* /605-665/),

неговият младши брат Шамбат (Самбат*, Бат Само*)

издигнал [в 619-622 г.] крепостта Бащу* (Киев*).

 

От там Шамбат (Самбат* /618-675/)

по заповед на Кана (Кубрат*)

отишъл [през 623 г.] в Сулу* (Среден Дунав, където бил пратен от Кубрат да се разправи с Аварите*, които тормозели местните българи от областта на Солниград* и в Панония, и той направил това до 624 г.)

и основал там [в 625 г.] своето царство Дулоба* (известна в историографията и като Държавата на Само*).

 

За отказът му да се върне на служба (при по-големия си брат Курбат* или Кубрат* - Върховният владетел на България)

Кан Курбат

нарекъл брат си [Шамбат (Самбат*)]

Кий* (Кый) – “Отрязан” (отсечен, отчупен), “Отлъчен”.

 

Но когато Франгите

отблъснали Шамбат (Самбат*)

обратно в България [през 658 г.],

все пак [Курбат] му върнал крепостта Бащу* (Киев*).

 

С Шамбат (Самбат*)

дошли в Бащу (Киев*)

неизчислемо множество

от народа на ульчийците (славяните*, но по-точно “федератите”, т.е. подвластните на държавата племена и групи, тези които са подчинени на Улаг-Булгар или Улуг-Булгар: “Велика България”, откъдето е и нарицателното – в.-бълг. Уль-чийци, Ульчилар, рус. Уличи).

 

Смесили се тук

със сакланското* племе руси (сакланите Уруси, вж. Саклани*)

в един народ

на храбрите руси [Микаил Бащу пише през ІХ век – от 865 до 882 г., но дори и през Х век “руси” се наричат скандинавците – познати и като варяги*, което е отбелязано дори в руската хроника “Повест временных лет” (ПВ*), а това е потвърдено през 922 г. и от арабския хронист Ибн-Фадлан (ФА*); вероятно тук става въпрос за по-късна поправка на първоначално използваното име – по всяка вероятност първоначално Уруси или Дулеби – жителите на Дулебия* (областта край Киев, където се населили дошлите със Самбат* от Дулоба* славяни и други етнически групи), и тя явно е от времето, когато славянорусите действително започнали да се наричат “руси”, рус. русские, бълг. руснаци].

 

Обичали (у)русите

Шамбат (Самбат*).

Прекланяли му се

като на бог.

 

Назовали град Бащу

с неговото прозвище Кий (явно става въпрос за онази част от града, която била извън крепостта и където се заселили част от дошлите със Самбат от Ср. Европа хора),

а крепостта Бащу –

с неговото име Шамбат (Самбатис*, както свидетелства през Х век за тогавашното име на Киев* и Константин VІІ Багренородни /944-959/).

 

Поставили даже

в негова чест

идол с четири глави:

една – неговата, и три – на неговите синове.

 

Изоставил той тримата си сина

при бягството си от Дулоба* (Ср. Европа и Панония),

тъгувал за тях.

Идолът му бил приятен. …” (СБ*, стих 1288-1322);

 

В повествованието си Микаил Бащу отбелязва някои тюркски вярвяния, които в никакъв случай не могат да се свържат с българите. Например туранецът Аламир* пита:

Нима вече не туранците –

децата на Вълчицата,

са най-силните

воини на Света? (СБ*, стих 789);

Както е известно за българите вълкът* е представител на злото, а кучето – Сраоша*, е свързвано с доброто и с Митра*, и е изобразено като важен философско-верски елемент на Мадарският конник*, докато за тюрките, славяните, италианците и пр. вълкът е свещено животно. Във връзка с посещението си през 922 г. в град Болгар* - населен предимно с кара-българи*, т.е. “западни българи”, каквито са днешните жители на България, Македония и другите западно-български земи, арабският висш сановник Ибн-Фадлан отбелязва: “Забелязах, че [българите] смятат за добра поличба лая на кучетата, радват му се и смятат, че той ще им донесе година на изобилието, благословия и благополучие.” (ФА*, 17). Отношението към кучето-добро и вълкът-зло, наред с мартениците*, геометричната орнаментика, митологията в притчите (приказките) и в песните и много други традиции, рязко разграничават българи от славяни и тюрки, и до ден днешен очертават териториите, населени с българи, дори и тези българи да са били малко или повече асимилирани от официалната етно-доктрина на държавата, в която живеят (Румъния, Сърбия, Гърция, Молдова, Украина, Косово, Албания, Унгария, Турция, Италия и др.);

Същевременно през 865-882 г. авторът описва и типично български традиции, които българите спазват и до днес, а са отбелязани и от арабския хронист Ибн-Фадлан през 922 г.:

Реката оживяла, заблестяла (т.е. станала чиста, божествена)

станали хората щастливи.

От радост цялото племе

влязло във водата.

 

Голи се миели редом

мъжете и жените,

никак не срамуващи се един от друг.

Понеже били те още безверни (древнобългари по вяра, т.е. не-християни и не-мюсюлмани) и диви (поли-божествени).” (СБ*, стих 1343, 1344);

А пък арабинът Ибн-Фадлан, който е очевидец на тази традиция, разказва: “Мъжете и жените влизат в реката, къпят се заедно голи и по никакъв начин не извършват прелюбодеяние, а за това няма и възможност. А който си позволи да блудства (т.е. да не зачита закона и да се отнася незачитащо към боговете, които се почитат в този момент), независимо кой е той, оковават го с 4 железа [като палешници], завързват към тях и двете му ръце и двата му крака, а след това го разсичат с топор, започвайки от тила и стигайки до бедрата му. Също така постъпват, ако провинилата се е жена. След това закачат [за назидание] всяко парче от него или от нея на едно дърво. Употребих и положих всичките си усилия в старания жените да се закриват (с фередже и дрехи) от мъжете, но не успях да ги вкарам в пътя [на ислямските закони]. Те убиват крадеца по същия начин, както убиват и прелюбодееца.” (ФА*, 18); Този празник, когато всички българи заедно се пречиствали в свещените води на боготворената река, Ибн-Фадлан видял на Еньовден* 922 г. в някоя от реките край град Болгар, считана от тамошните кара-българи* за чиста и свята (защото не всяка река или поток са такива, а само онези, които са бистри, идват от свещените планински височини, където се смята, че отсядат боговете и затова са почитани от хората, и за чиито води се приемало, че са част от Световната божествена река – вж. Шумеро-Акадска митология*, Иранска митология*, Мада* и пр.);

[Тук е нужно да обърнем внимание на неправилните изводи, които прави по този повод Фархад Нурутдинов – българинът от град Казан, с помощта на когото преведените в Петропавловск (Казахска ССР, днес Казахстан) на руски от неговия дядо Ибрахим Мохамед-Каримович Нигматулин “Сказание на Шан за щерката” и “Джагфар тарихи” (ДТ*) достигнаха до нас, върпеки опита на Съветските властови служби (КГБ) да унищожат текстовете. Фархад Нурутдинов пише:

Освен това Ахмед (Мохамед) Ибн-Фадлан споменава пътьом за не по-малко странна “българска традиция”: “Мъже и жени се спускат към реката и се къпят заедно голи, без да се срамуват от вида си и без да блудствуват…” (“Путешествие Ибн-Фадлана на Волгу”, Л. [Ленинград], 1939.). Доста съмнително е, че той (Ибн-Фадлан) е видял наистина такава картинка във Волжка България, която още в ІХ в. е била ислямска държава. Най-вероятно е този текст на Ибн-Фадлан да е повлиян от дастана (сказанието) на Микаил (Микаил Бащу), където се разказва за подобно къпане на езичниците сабани.” (преводът от руски е на Георги Костов, СБ*);

Няма да се спираме на видимото разминаване между цитираните преводи от текста на Ибн-Фадлан в българския вариант (ФА*) и в руско-съветския от 1939 г. Но следва да отбележим това, че през ІХ в. все още не съществува действителната Волжка България*, а само една бъдеща проекция на тази страна, изразяваща се във феод със столица Болгар*, създаден като поли-етническо обединение чак в края на ІХ в., при възкачването на Алмъш* през 895 година (вж. Болгар /9/*); а също и фактът, че нито личното изповедание на върховния управник на Болгар – в случая Алмъш* (895-925), може да се приравни към общото изповедание на страната (нпр. Кубрат* /605-665/, Тервел* /699-720/ и др. са християни, но върховното изповедание в България е традиционното др.-българско до 863 г.), нито пък има данни, че до 922 г. ислямът имал каквото и да е значение за жителите на феода Болгар /9/*, за което свидетелства и самият Ибн-Фадлан (ФА*).

За сравнение, освен “Царят” (“Алмъш*, син на Балта-цар* - царя на Сакланите”), Ибн-Фадлан срещнал през 922 г. в страната Болгар много малко мюсюлмани и само един единствен “дом” (църковна общност) – “на брой [общо] 5000 души жени и мъже, приели вече исляма, които се известни с името “Ал-Баранджар” (*Бар­жаръ или *Бар©жаръ, от Бар©жъ = Бараж ~ Барадж, т.е. Мардукан* - явно става въпрос за светилището на Мардукан* в околностите на град Болгар, където преди встъпването на престола давали клетва бъдещите управници, по традиция наложена от ? мюсюлманина Джилки* и езичника Бат Угър Мумин*, но възприета и от мюсюлманина Алмъш*, който водел преговори за приемането на исляма с Халифа в Багдат най-рано от времето след 902 г. и преди 906 г.).

За тях (5000-те приели вече исляма) била построена джамия (светилището на др.-българското божество Мардукан*, вж. Борис /4/*) от дърво да се молят в нея. Те не умеят да четат [на арабски], така че тълпата повтаря и прави това, което правят другите, в случая повтарят молитвите им (на моллите и мюсюлманите). В действителност под мое ръководство [само] един човек прие исляма. Казваше се Талут (Далут, *Дялют, срв. ст.-бълг. Дэлити: “деля, разделям се, отделям се”, Дэлителό: “който дели, се дели, разделя нещо, разделя се от нещо”, срв. Лъчин*: “отлъчен; крив”, срв. Делю№, за разлика от ДелюІ: “действащ, правещ, вършещ” – от Дэлати, Дэла«: “правя, върша, създавам”). И аз го кръстих Абдуллах (“Божи дар, дар от Бога”). … И те приеха исляма – неговата жена и децата им, и всички те започнаха да се наричат Мохамед.”; а за върховенството на българското традиционно поведение и изповедание говорят и такива бележки на арабския сановник като: “Има обаче хора в страната България, които са близки към исляма. Тези хора са здравеняци, воини на вярата и храбри. Те са с остригани глави и носят къси кафтани (както някои византийски рисунки показват ортодоксалните българи, а не угрите или други етнически групи). Те въртят търговия с кожи. И вярващите [мохамедани], и невярващите имат право да пият вино. Пияни хора не се срещат обаче.” (ФА*, приложение); или: “Употребих и положих всичките си усилия в старания, жените да се закриват [с фереджета-забрадки, кърпи за главата и всепокриващи тялото дрехи] от мъжете, но не успях да ги вкарам в пътя.” (ФА*, 18).

Но именно неправилната позиция на Ф. Нурутдинов, че вече през ІХ в. е имало Волжка България*, и то пълнокръвно ислямска, като при това не отчита, че волжко-българската общност постепенно с течението на времето е тюркизирана, което пък е отразено в бита на днешните Волжки българи* (към които той принадлежи), и с това се различава от същинските ортодоксални българи, му дава основание да твърди, че общото къпане на мъжете и жените в пречистващите води на свещената река или езеро не е българска традиция, а – сабанска*, т.е. на др.-иранците сабани*, по култура и език сродни на Древните българи*. Всъщност именно тюрките имат неангажирано и лошо отношение към чистата вода, както това твърди и самия Ибн-Фадлан, който казва за турците Гузи (Огузи):

Те са напълно скарани с водата, нямат нищо общо с нея, особено през зимата. Не се подмиват, след като се освобождават от изпражненията и от урината си, дори не си правят труд да се почистят след полови сношения и не вършат нищо подобно. Жените им … - нямат си работа с вода, особено през зимата.” (ФА*, 7; част от южните гузи или огузи е и основата на номадската сборна и квазиетническа неголяма номадска група на Османските турци – 400 мъже-бойци с жените и децата им, обединявана единствено от вожда, които се размиват в Малоазийско-Балканското общество още през ХІV-ХVІ в., вж. Османска династия*; всъщност това е и най-големият проблем на съвременна Турция, която няма етнос, а единствено създадена между края на ХІХ в. и 1923 г. първична нация, чиито водачи се стремят да заобиколят както този факт, така и това, че управляващите в страната семейства са по произхода си български, византийски (ромейско-елински, елино-италийски и някои полу-франкски семейства от създадените на Балканите след ХІІІ в.), българо-византийски, българо-арменски, малоазиатско-български – от Тарс*, Дулиа* и др., арменски, карамански, и най-малко – славяно-гръцки, но не и османо-турски).

Заради представата си за Волжка България от ІХ в. и Нурутдинов извежда извода, че е доста съмнително, Ибн-Фадлан да е видял наистина такава картина във Волжка България, и приписва този текст за заимстван от Микаил Бащу, който пък описвал ритуално“къпане на езичниците сабани”. Обаче при кара-българите*, които създали и населявали Кара-Булгар*, превърнала се по-късно в Стара Велика България и част от която е днешната т.н. Дунавска България, чието население е съставено от кара-българи*: “западни българи”, традицията мъжете и жените да се къпят заедно в идващи от свещените плранини пречистващи води по големите “езически” – т.е. древно-български празници, е запазена и до ден днешен. Това се прави и през зимата и през лятото, макар и в някои случаи това вече (след 863 г.) да е обвързано с християнството, като ваденето на кръста на Йордановден, когато съществува и традицията да се къпят всички новородени през предходната година деца, булките за женене, ергените, младите жени, за да раждат повече деца, младите мъже за да са по-силни, и пр., та в края на краищата всички от селището – “за здраве”. Безспорно е, че тези почитания на водата са древни и български, няма ги при славяните* и доколкото някои нео-славянски групи ги практикуват в силно редуциран вид, то те са заети пряко от българите и сакланите*, част от които са станали съставни елементи на славянските групи.

Аз лично бях свидетел и участник в един такъв “воден празник” в средата на 70-те години на ХХ-ти век – в 1976 или 1977 г., в село Рила, сега вече град Рила, недалеч от Рилския манастир*. Честваше се Трифон Зарезан* (14 февруари) – един от древно-българските празници. През селото тогава минаваше тесен път – отклонение към Рилския манастир от главното шосе от София* през Кула* към Гърция*. Хората празнуваха повсеместно, като групи обикаляха от къща на къща, а главната напитка, естествено, беше червеното вино. Заваля дребен дъжд, който постепенно се превърна в по-силен. От околните планински склонове се спуснаха водни течове, които направиха неголям воден поток, минаващ в центъра на селото точно по пътя – “шосето”, преди да се отклони и да се спусне към реката край селището. Тогава жителите на селището – млади и стари, мъже и жени, родители и деца, като изключим някои от най-възрастните, които предпочетоха само да наблюдават, се разделиха на две – без разлика от пол и възраст, и половината направиха с полегналите си едно връз друго тела бент в едната страна на леко наклонения мегдан* - селския площад със спирката на автобуса и новопостроения (тогава) хотел. Импровизираната от тела стена заприщи потока и водите образуваха около 40-50 сантиметрово езеро, в което другата половина от хората се къпеха с чашите, шишетата, стомните, бъклиците и дамаджаните си, а всички прославяха “за здраве” и “наздраве”. След известно време двете групи си размениха местата и веселбата продължи още доста време – общо повече от час. После пиха още известно време вино под дъжда, след което се прибраха по домовете да се преолекът и празника продължи по-кротко по къщите и в кръчмата. Разбира се, че никой от хората не се съблече гол – освен мъжете до кръста и по къси гащи, а някои жени по по-леки блузки, обаче това и не беше възможно по времето на господстващия комунизъм. Аз разказвам само едно от своите лични наблюдения, но за тези български “водни” празници има и предостатъчно изследвания на Българския етнографски институт;

Колкото до Ибн-Фадлан (ІХ-Х в.), който пристига при Алмъш* в началото на месец май (“в ден неделя, когато беше изминала 12-тата нощ от [ислямския] месец мухаррам, година 310-та” по мохамеданското летоброене, т.е. в 922 г. сл. Хр.), той е свидетел на такъв празник на кара-българите* в град Болгар* на Еньовен* - честван с къпане във вода Слънчев празник и до днес в България. И това е станало малко преди арабския велможа да си тръгне назад към Багдат, защото е известно, че той си заминал по дългия и труден обратен път още в същото лято, като при това нямал никаква възможност да мине през земите на Хазария*];

Микаил Бащу отбелязва и традицията да се почитат враговете, като от черепа им се прави ритуална чаша:

Отишъл Аудан (Ат, Атила*)

при гроба на баща си.

Дълго плакал

на гроба на храбрия Алвар

[В “Сказанието” Алвар е представен за син на Булимир* (ок. 340-378), а това означава, че съвпада с Алавив* (>378 – сл. 420), който обаче е дядо на Атила* (434-453, род. ок. 405 г.) - баща на майката на Атила*, която най-вероятно е родена след 378 г. От това може да се направи изводът, че автора на сказанието Микаил Бащу в своя разказ-притча-приказка залага преди всичко на рицарското родство в храбростта и извършването на подвизи, абстрахирайки се от действителните родословни връзки. Но от друга страна, като вземем предвид, че Аламир*, Алвар и арабина Булан са свързани със VІІ век, че убийството на Алвар детайлно прилича на убийството на Гостун* (603-618), който пък е наричан Албур/и, и че Гостун-Албури е убит вероломно именно от Аварския хакан – т.е. от “Авар”, то може да се предположи, че Ат или Аудан-Дуло е именно някой от синовете на Гостун-Албури (602-618). Двама от тях са добре известни – Кубрат* или Курбат Бащу (605-665) и по-малкия му брат Самбат* (618-675). Обаче в сказанието те ясно са разграничени от Ат или Аудан-Дуло, който пък е свързван с Булимир* (ок. 340-378) и сина му Алвар, съвпадащ с Алавив* (378 – сл. 420). Същевременно не е ясно дали Кубрат и Самбат нямат и други братя, но пък именно Самбат* (Шамбат) е изпратен от брат си Кубрат* през 623 г. да се разправи с Авария, където в продължение на 33 години (625-658) създава и своя отделна държава – Държавата на Само* или Дулоба*.

Самият Микаил Бащу дава следното родословие: “Славни Шан-Албан! – ти си от рода на древните царе на Бурджан* (т.е. “древните царе на България”, а името Шан-Албан или Кан-Албан говори, че става въпрос за Кавказка Албания, която е в земите, владяни от Оногондурите* - наричани също Хайлан-дур или Алани, чийто род Дуло управлява България). Ат е от рода на Хонските царе (Хон* = Имеон*, Машу*, Танкан*). Потомък на първия кан на Хоните - славният Иджик, на храбрия Джилки, на мъдрия Казан, на решителния Булимир* (ок. 340 – ІХ-Х 378), чийто син – благородния Алвар* (пр. 378 – сл. 420)...




Гласувай:
2



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: dichodichev1
Категория: История
Прочетен: 194397
Постинги: 266
Коментари: 337
Гласове: 113
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031