Бат Угор Мумин (882-922) е брат на принц Мардан* и на принц Алмъш* или Кан Алмъш–Джафар (882/895-925), който организира идването на Великото посолство, изпратено от Халифът на Багдат Джафар-Ал-Муктадир (908-932) и утвърдило през 922 г. официалното приемане на мохамеданството от Балтаварът на Волжка България* (ФА*, ДТ*; вследствие на искането на Алмъш, решението за изпращането на това посолство е взето от Халиф Ал-Муктадир още през 911 г.). Бат Угор Мумин и Кан Алмъш са синове на Кан Джилки* (855-882) или Хабдула Джилки (волжкобълг.-рус.- Габдула Джилки), за когото се казва, че бил “мюсюлманин”. Кан Джилки е старшият син на Кан Айдар* (814-855); по-малкият син на Кан Айдар и брат на Кан Джилки (855-882) е велможата и Балтавар на Батавил* (Путивъл) от 880 до 882 г. Лачын* (855 - †883; от Лъча: “отлъчвам, гоня, прогонвам”), който е баща на Угор-Лачин* (921-944, род. 870/871), известен в руската историография като Великият Киевски княз Игор (912-945); вж. Алмъш*, Арбат*, Олег*;

БАТ УГЪР МУМИН – Бат Угор*;

БАТА (1) – Бат* + членуването с оконч. за м.р. А*; срв Кан* - Кана*, Балкан* - Балкана* и пр.;

БАТА (2) – Батос, Баттос е титла и л. име, което според Херодот (Х* - ІV, 145-154 и пр.) означава “Цар” и било носено поне от четирима царе през поколение, като били наследявани от синовете си, носещи името Аркесилеус (?, срв. Ар*, Хар*, Аркар*, Арск*, Артаван*, Артаз*). Носителите на името Б. са герои на хроника, в която Финикийци (симити от крайбрежна Азия и свързани с вътрешна Азия и Партия*) от о. Тера (наричан пореди това Калисте - срв. Калисто от “Одисея” на Омир), прогонените от о. Лемнос Минийци (потомци на героите от Арго) и Лакедемонци от Спарта, станали колонисти в Либия - както наричали С. Африка на запад от Египет, първоначално в Кирена - във вътрешноста зад Аполония при дн. град Дерна (Либия). След тава те основали Барке, чието население било поробено то персийския Сатрап (губернатор) на Египет Арюандес - назначен още от Камбис ІІ (529-522), който изпратил войски с предводители Амасис – на пехотата, и Бадрес (Батрес, Батра) – на флотата, а пленените жители на града – Баркеите, били експортирани при Дарий І* (522-486) в Азиятска Персия, където били настанени в селище с името Барке*.

Там “Дарий им дал да се заселят в едно село в Бактрия* (Балхара*, вж Древните българи*). Те дали на това село името Барке, което и по мое (на Херодот /485-425/) време още беше населено и се намираше в Бактрийската земя”. Най-вер. там ги заварил и Александър ІІІ Велики - Искандър* (330-323) през 330 г. пр. Хр., който останал в Бактрия със Согдиана* и (?) Фергана* до 326 г. п.н.е.- до похода си към Индия; Присъствието на името-титла Б. в една част от историята и в територии, които са обвързани от взаимното проникване на култура, интереси и хора от цяла Персия (в т.ч. Бактрия* - вж Парти*), Елада и СИ Африка - т.е. И Средиземноморие, може да бележи евентуална следа за движение на Българи към Западните части на Евро-Азиятския цивилизован свят. Разбирасе, това не означава, че термина-име Б. не може да се е формирал и на друга - Елинска или Африканска основа. Връзката със Западна Азия и персийския културен регион обаче, категорично ги свързва с авестийската културна и езикова основа, към която спада и българската титла Бат*, Бата*; вж. Древните българи*; вж Древните българи*, Барке*, Дарий І*, Варвари*;

БАТА (3) – Юлай Бата, името и титлата на угърския (маджарския, унгарския) вожд, за чиято дъщеря се оженил Кан Айдар (Угър Айдар), който е Кан на Източна България (814-855) и е полу-брат на Омуртаг* (814-831). Волжко-българският хронист Гази-Барадж (1229-1246) описва така събитията: “Много скоро на Кан Караджар* (787-814) му додеяло да седи под обсада [на башкортите (угрите, маджарите) и мурдасите в новоизграждания откъм края на 813 г. по нареждане на Кан Караджар крепостен град Кан*] и той решил на всяка цена да се прибере в Кара-Булгар (Източна, Дунавска България). Но едва той наченал атаката, лекамислено не закопчавайки шлема си, когато вража стрела пробила гърлото му и прекъснала земния му път (април 814 г.)…

Угър Айдар, 15-годишният син на Кан Караджар* и неговата жена – леля на българския каназ Омуртага (“Йомырчага”) …, се намирал по това време в град Бащу (Киев*). Получавайки вестта за гибелта на баща си, той поискал веднага да препусне към [град] Кан и да отмъсти на враговете. За щастие анчиецът* Будим – приближен на Балтавара* (Айдар), го удържал с думите: “Царю, не вярвай на Хакана [на Хазария]. Той нарочно устройва нападение над Кан (“Мурдас”, “Кан-Мурдас”, “Муром”), за да удари тебе в гръб!”. Обаче Балтаварът не повярвал до край на боляра (рус. “бояра”, но др.-бълг., ст.-бълг. и в.-бълг. (словенски*) – боилъ, боиларъ, болиадъ, болiаринъ, мн. болiаре) и му казал: “А не искаш ли ти самият да ми навредиш и да ме скараш с Хакана? Ето, аз ще пратя в Кан отряд и ще проверя истинността на твоето заявление!”. Но когато пратеният отряд бил подложен на вероломно нападение от хазарите, приели го за дружината на Балтавара, Айдар бил принуден да признае правотата на Будим и започнал да действа мъдро и разсъдливо. В знак на недоволство от постъпките на Хакана [на хазарите], Угър Айдар сключил мир с маджарите (угрите) и се оженил за дъщерята на угърския вожд (“бек”, княз) Юлай-Бата…” (ДТ*, с. 29, 30);

Вероятно Айдар* (814-855) получил прозвището Угър (Угыр) след като се оженил за угърката – дъщеря на Юлай Бата. Фиксирана е по-стара традиция, при която сключилите мир разменят имената си или ги дават името на новия си сисъюзник на някое от децата си, в знак на уважение към него. От това може да се предположи, че Юлай Бата може би се именувал с етнонима Угър. Санът, носен от маджарския вожд – Бата*, явно му е даден от българите, които по този начин приравнявали статута му към българската сановническа система. Самото име Юлай е по-скоро епитет, като се има предвид, че ползвания широко термин Юл е със значение “път, друм, военен или търговски път” [срв. “Кул-Асма-юлъ – южният клон на Артанския път (“Артан-юл”, Артан: “Прибалтика”, “Литва”) към Прибалтика, наричан понякога “Кехлибарения път” – Гереба-юл”, а също “Хоръс-юл (който) се считал третият по значение път на [Волжка] България, след Нукрат-юл (Нукрат – Хлинов, дн. град Киров, на р. Вятка) и Бухара-юл”, волжкобълг.-рус.- Хорыс-юлы, ДТ*, гл. 11]. Епитетът Юлай – от Юл, Юлъ, Юла: “път, друм”, е в синхрон с преместването на маджарските племена от Азия в Изт. Европа и постоянното им движение по това време в района от Каспийско море до Днепър, преди окончателното им усядане в областта на Панония през 896 г.; вж. Батори*;

БАТА (4) – Ар-Бата, Арбат*, унг. Арпат*, син на Кан Алмъш* (865-925); Арбат* или Арпат* е Кан от 903 или 907 г. на една от 10-те български области, превърнала се по-късно в автономната държава Унгария*; вж. Салан*; възможно е да е пряк родственик по майчина линия на Юлай-Бата* (Бата /3/*);

БАТА (5) – селище, до 1934 г. Батаджик, което предполага изходна начална ст.-българска форма *Батачии; Б. е на 22 км източно от Айтос, Бургаски окръг, в северните склонове на Айтоската (Айтошката) планина, в Източна Стара планина, на височина ок. 210 м надморско ниво. Южно от Б. тече река Ахелой, стигаща в близост до Анхиало (дн. Поморие). Между Б. и село Порой*, в местността Бей-кьой (срв. тур. Бей = бълг. Бай*, Бат*: “княз, господар, предводител, архонт, велможа, аристократ”), има останки на тракийско селище, по-късно прераснало в римската пътна станция Казалет – на пътя от Анхиало (дн. Поморие) за Марцианополис (дн. Девня). В местностите Карабаир: “Запад-баир” (от др.-бълг. Кара*: “Запад, западен”) и Кавак-дере има останки от средновековна крепост “Калето” (вж. Кале*) и от християнски параклис. Предполага се, че ако не е по-ранно българско военно селище-пост от втората половина на XIV в., то тогава Б. е възникнало през османския период и е битувало като българско дервентджийско (охранително, вж. Дербент*, Дервент*) селище на Дюлинския проход. Обаче османски акънджийски – т.е. разбойнически отряди-орди – има в Айтоското поле от 70-те години на XIV в., което предполага, че Търновския цар Иоан Шишман* (1371-1395) и неговия боен щаб от велможи е бил задължен от обстоятелствата да постави охранителен отряд и да направи пост-крепост-селище на Дюлинския праход, пазещ прохода и пътя към Мизия. Знае се, че за първи път османска войска минава по това трасе през прохода и влиза в Мизия в периода ноември-декември 1388 г., като първоначално се представя за съюзна на Търновска България и се държи като такава. Но когато стига до река Камчия и остава да пренощува там, същата османска войска изпраща един нарочен отряд, който е приет според протокола и действащия мирен договор от Провадийския велможа и военачалник Асен; тогава пък османците превземат с измама крепостта Провадия (вж. Османска династия*, Асен /9/*, Кера Тамара* – съпруга от 1371/1372 г. на Османския емир Мурад I /1362-1389/ и майка на османския престолонаследник Баязид I /1389-1402/); През ХVІІ и началото на ХVІІІ век край селището Б. се подвизава Вълчан войвода* (ЕБ*); В синхрон с битността на селището като военно-охранително е и значението на неговото име *Батачии: “свободни, независими; имащи предводител, войвода; предвождани от Бат*”; вж. Асен /9/*, Кера Тамара*, Османска династия*;

БАТА ДЖУН – Войвода на анчийците* (870-?) в края на ІХ и началото на Х век, по произход етнически българин (ДТ*); Бата Джун е втори син на анчийският предводител (войвода) Ас или Джир-Ас (пр. 858-870), познат в руската историография като Дир (ПВ*), който заедно със старшия си син (по-големият брат на Бата Джун) е убит в Киев* през 870 г. от скандинавеца и наместник на Хазария в крепостта на град Киев* (град Самбатис*) Ас-Хали-ба или Бат Ас-Хали (*Ас-Кχала) = др.-рус. Аскольдъ (Асколд), фонет. Бскальдь (ПВ*). През 858 г. Хазарският хакан Исхак (858-895), по желание на всесилния управляващ Хазария* българин и Хазарски бек Илиас (842-870), провъзгласил Джир-Ас (Дир) за Княз (Каназ) на Уруското княжество (с център Любеч*) и Княз (Каназ) на Киевския феод, от които създали единно феодално владение, и явно тази княжеска (кановска) титла била наследена от сина му Бата Джун. През 882 г. именно Бата Джун, заедно с Алмъш* (864/895-925) и скандинавеца Салах-би (Олег*), превзема Киев* (Самбатис*), освобождавайки града и крепостта от хазарския наместник Ас-Хали-ба (Асколд). В легендарната и твърде неточна руска историография е създаден общ образ от бащата Джир-Ас и синът Бата Джун, и именно този сборен образ е представен в “Повест временных лет” под общото име Дир (ПВ*); вж. Джун*, Микаил Бащу*, Будим* и пр.;

БАТАВИЛ – днушния град Путивъл*, рус. Путивл; срв. Балтавар*;

БАТАК (1) – името на град в България, на 32 км южно от възникналия през ХVІ в. Пазарджик, на Стара река в Зап. Родопи, на вис. 1036 м, на ок. 6 км северозападно от връх Баташки Снежник (2082 м) в Баташката планина (рид). В пимените извори Батак е познат с това название най-късно от ХV век. Той е споменат в надпис на чешмата при Кричимския манастир от 1592 г., а по-късно в препис от 1657 г. на крепостен акт от ХV век и в османски документ от 1671 г., като през ХVІІ в. вече е голямо селище (ЕБ*); от Бат*, Бата* (главен, старши), превърнато в нарицателно чрез оконч. -К* (-Ка), както в Балк* от Балкх (но е възможно и Балгх, Бългх, с -Гх); вж. Бата /5/*;

БАТАК (2) – селище на 10 км северно от Павликени, в окръг Велико Търново*; сведения за Б. има от 1579 г.;

БАТАК (3) – “кал, мръсотия, кален поток, тинесто място”, срв. името на село Потоп*, вж. Искър*; от Балта* (което е преминало в Ба`та-ка) ~ Блато* (от ? ср.-тур., ЕР* - І, стр. 134); но срв. балкар. bal-batman/a: “кошер за пчели, за пчелен рой, за мед”;

БАТАН – град в горното течение на Янцзъ, ЮИ от Кун-Лун*, на ~150 км. на СЗ е гр. Чамдо (по посока на р. Муруй-Ус – горното течение на Янцзъ); Фактите говорят, че стоките от пазара в Бактрия* (т.е. и българските търговци) стигали до Китай по пътя през Янцзъ, което не изключва както там да е имало вторичен, вътрешно-китайски пазар, така и селище, в което да са живеели ежегодно бактрийските търговци, когато пристигали със своите стоки; вж Древните българи*;

БАТАНОВЦИ – селище в България, след 1950 г. Темелково;

БАТАНЦИ – Батинци*, селище в България; също Бекировци (? Бекяровци); от 1970 г. присъединено към град Мадан*;

БАТБАЙ – Бат-Бай, във в.-бълг. хроника на Гази-Барадж* (1229-1246) с това име-епитет е наричан Българският кан Батбаян* или Бат Боян* (665-690); срв. волгобълг. Юрган-би, Юрган-бий = Бат Оркан* (ДТ*); срв. Дулоба*; срв. Алавив* или Алабаба (*Алаба-бай) = Бат Алаба (ДТ*, Амиан Марцелин); вж. Бат*, вж. Бай*;