ДЖИЛКИ (1) – волгобълг. Джилки (? Жилки, ? Чилки), годината “Кон” (ДТ*) ? и/или “жребец”, във в.-българския зодиакален календар; Джилки: “кон”, = др.-бълг. Имен-шегор*: “кон, жребец”; вж. Волжкобългарският език*; вж. Джилки /2/*; вж. Древнобългарският календар*;

ДЖИЛКИ (2) – Български-хонски кан (ок. 300 – ок. 338), баща на Бълг. велик кан Булимир* (ок. 338/340-478) [СБ*, ДТ*]; вж. Боян /1/*;

ДЖИЛКИ (3) – Български кан (855-882, род. 815), известен от 840 г., син на Кан Айдар* (814-855, роден 799 г.) от първата му съпруга, която е маджарка – дъщеря на угърския (маджарския) вожд Юлай-Бата*; от 865 г. Джилки е Кан на град Болгар*; в действителност в.-българското име Джилки, ако не е тюркизиран превод на българското име (Кон, жребец, др.-бълг. Имен-шегор*, Теку*), може да има др.-българската форма Чилки, Цилки или Шилки; Възможно е Джилки да е носил сана Кан на Източна България, макар и като формална областна титла, защото най-късно дядо му Крум* или Кара-джар* (Запад-цар) е наложил единно управление над Западна и Източна България, възстановявайки традиционното статукво от времето на Булимир* (ок. 340-378) насетне

[Създадената в Европа между Азовско море и Каспийско море – в т.н. Северен Кавказ – към средата на ІІ в. пр. Хр. Кара-Булгар* (“Западна България”) се разграничавала от появилата се на изток от Волга през 38-40 г. от н.е. утигско-котрагска държава Буляр*, наричана от волжките българи Ак-Булгар (“Източна България”) или Ак-Булгар Йорты (“Източно Българска Държава), като двете корони били обединени от Булимир* (ок. 340-378) чак след 370 г.; трябва да се има предвид традиционния за този период факт, че Рим също е разделен на две части-империи – Източна и Западна, а пък през 153 г. Канът на Западна България или Кара-Булгар* – Авитохол* (153 – сл. 173), скъсал с Партското царство* (250 г. пр. Хр. – 224 г. от н.е.) и фактически създал автономна Западно-Партска държава или Западна България; следвайки същата таз традиция и Свещената Римска империя на франките и германците, създадена в 800 г. от Карл І Велики (800-814), също била разделена на две корони и държави – Източна и Западна].

Бащата на Джилки – Айдар* (799-855), е син на Кан Караджар* (Запад-цар) или Крум* (787-814) и е полу-брат на Омуртаг* (814-831). Непосредствено след смъртта на баща си, настъпила на 13 април 814 г. в град Кан* (дн. Муром), и след периода на задължителния строг траур, за да укрепи положението си Айдар, който тогава е “15-годишен”, се жени за дъщерята на своя съюзник – угърския вожд Юлай-Бата*.

Скоро след това се родил и Джилки. Според сведенията на волжко-български диалект Джилки /1/* е годината на коня (ДТ*) и явно думата е със значението кон или жребец, или пък е синоним за “годината Кон”. А точно 814 г. сл. Хр. е българската година “Кон” – др.-бълг. Имен* (ММ*), която се простира от 1 март 814 до 28 февруари 815 г. или формално до към 2 март, защото годината е високосна, 13-та поредна от ХІХ-годишния цикъл на Древнобългарския календар* (предходна година “Кон” е 802 г., а следващите са 826, 838 и пр.). От съпоставянето на фактите излиза, че Кан Джилки е роден към края на годината “Кон”, т.е. преди 29 февруари или 2 март 815 г., и е заченат вероятно в края на май или началото на юни 814 г.;

Възможно е името Джилки да е специфичен епитет за високосна година-кон (за годината “Куче” имаме две различни др.-бълг. названия), като се има предвид, че волгобълг. Джок е “молитва, жертвоприношение”, а в руслото на тази логика нарицателното Джилки може да е волго-българско редуцирано производно от Чилки, Чилбир*: “господар, господарски”; срв. и това, че името Юлай (на дядо му Юлай-Бата*, което следва де е носено като епитет от Джилковата майка – *Юла-би, срв. Аваба*) във Волго-българския диалект* може да се редуцира както към Тюлай, така и към Джулай, имайки предвид, че руското Юрий е във вологобълг. Тюрай, а река Юг е волгобълг. Джук (ДТ*); вж. Мардан*, Болгар*, Караджар*, Джир* и пр.;

 

ДЖА (1) – представка; вер. род. с Ча* (срв. Чар*): “висш, висок, стоящ отгоре, висящ” и пр., но се наблюдава и формирането й на базата на Жа-, Ша- и др.;

ДЖА (2) – окончание за притежание, от ст.-бълг. -чии; вж. Жда*, Га*;

ДЖАБОЛА – крамола; от Джаскам*;

ДЖАВКА – лае пискливо, високо;

ДЖАДЖА – необходимо малко приспособление, детайл, чарк*, който осигурява осъществяването на процеса; отнася се към Чача* (срв. Чапа*) ~ Чарк*;

ДЖАКВАР

ДЖАКВАР ТАРИХИ

ДЖАМ – стъкло, прозоречно стъкло, стъклен, прозорец; вж. Дзея*, ст.-бълг. Sэло (Дзело, Дзяло): “много, твърде; дължина, далечина, разстояние; виждам по-далеч, най-далеч”; Приема се, че османо-турското cam е от персийски (РЧ*; срв. и тур.- sirзa; šiše: “стъкло”, БТР*), но това е твърде относително и едностранно, доколкото др.-иранския район на Средна Азия, където живеят и Древните българи* до ІІ-І в. пр. Хр. и средана на І в. от н.е. (вж. Котраги*), е основният за цяла Западна Азия и вероятно най-древният в света център за добиване на метали и производство на керамика и на стъкло (А*). Именно от Ср. Азия Китай заема както технологията за производство на стъкло, така по-късно и тази за производство на цветно стъкло. При това производството на метали, керамика и стъкло, чиито работни технологии са в тясна връзка помежду си, е приоритет на уседналите и живеещи в градове “древни търговски и занаятчийски народи”, какъвто е “народът Булгх” (Българите), а не на останалите “43 скитнически номадски племена”, които стануват между тях. И затова българите, идвайки в Европа към ІІ-І в. пр. Хр., пристигат в новите си земи и започват да ги колонизират, носейки със себе си не само технологията за производство на метал, керамика и съкло, но и с целия набор от специфични термини. Например, известно е, че думата Чаша* е българска, но от къде на къде думата Шише* ще е турска (тур. Šiše, перс. Šīsě), при положение, че не само е изключително близка с Чаша, но и е пряко свързана с коренната Шия*, ст.-бълг. Ψи˙, ΨиЄ: “шия, врат”, Ψиинъ: “шиен, вратен”; а срв. от корена Ша- и ст.-бълг. Ψевıнъ: “високомерен, надут”, Ψиπъ, Ψиπξкъ: “шир, широта, пространство, широк”, и пр.; за Джам срв. авест. dašina-: “прав, правилен, десен, който действа, който достига (който вижда)”, наред с др.-перс. dasta-, авест. zasta-: “ръка; десница”, както и авест.- dažaiti (d`žaiti): “изгарям, подлагам на изгаряе, подлагам на огън, претопявам”, γžāra-, žgara-: “теч, течащ, втечнен, разтопен”, което е свързано с начина на получаване на стъкло, ст.-бълг. ζеζеνи¬, ζьζеνи¬: “горене, изгаряне”, наред с ζище, ζиште: “жилище, дом; къща с прозорци (а не склад, обор и пр.)”, ζ­ти, ζьě©, ζьěеши: “стискам; обгръщам силно, обграждам, затварям”;

ДЖАМДЖАЛЪК – Джамлък*; от Джам*;

ДЖАМДЖИЯ – Джамчии, от Джам*;

ДЖАМБУЛ* (1) – град в Казахстан, на границата с Киргистан (Киргиз-стан, от Кър-гузи), на р. Талас, близо до р. Чу*, р. Или* и р. Нарын* (Нарин); името е от 1938 г. и се приема, че е от тюркски произход (срв. Джамбул /2/*, Ямбол*);

ДЖАМБУЛ (2) – Джамбол, днес Ямбол*, разг. Ямбул, град в ЮИ България; от там производните разг. Ямболия, Ямбулия, Ямболски, Ямбулски, Ямбулчанин, Ямбулчанка и пр.; срв. Джумая*, Джам*;

ДЖАМЛЪК – от Джам*;

ДЖАМОВ

ДЖАНКА – вид дърво и плодовете му; вер. от Ча-*; срв. Джигра – вид драка, чер трън (НГ*); срв. Джоджен;

ДЖАНКОВ, -А, -О, -И;

ДЖАНКОВИЦА – ракия, сок или др. направено от Джанка* или от плода й - Джанка*

ДЖАСВАМ – от Дон*: “сила, мощ”;

ДЖАСКАМ

ДЖАСНАТ

ДЖАСТА-ПРАСТА – от Джасвам* и Прасвам*;

ДЖВАКА – срв. Чавка*;

ДЖЕНГАЛА – връх в Пирин*, h 2730 м; ? от Чан* ~ Чен; а може би е свързано с Ченгел*; срв. авест.- činvaiti: “избира, подбира, взима избраните”, ст.-бълг. Чинъ: “ред, порядък”; срв. и ст.-бълг. Жениχъ: “жених, младоженец”, Женишь: “женихов, на жениха, на младоженеца”; но ако началната е Д-, тя води към Дон*: “здрав, мощен, вечен” - вж Дъб*, Дърво*;

ДЖЕНДЕМ – “пропаст”, “преизподня”, “място, от което няма излизане”, “безкрайна дълбочина (за пропаст)”, “безкрайна непроходима гора, от която няма излизане”, “клопка”, “лабиринт” и пр.; Джендем /2/* се нарича една огромна пропаст в Балкана* или Стара Планина*, днес в резервата “Централен Балкан”, която нямя как да е получила названието си в този независим български район от османските турци, още повече, че името е пряко свързано с древно-българската религия и с Митра*, и с факта, че Бог с Добрите божества живее на върха на Балкана, а в Подземното царство или Преизподнята (Джендема) живее и управлява Богинята Мамету*. Срв. и връзката на Джендем с Чинват* - моста, на който Митра* и помощниците му Сраоша* и Рашну* избират праведните, а грешниците изпращат в Преизподнята (Джендема); авест. dažaiti: “изгаря, изпепелява; унищожава; пъкъл, преизподня, ад”, činvaiti: “изисква, подбира; взима определени, подбрани“, Чинват*, sčindayeiti: “ломи, троши”, skъnda-: “разлом, недъг”, sčandayeinti: “те разломяват, разтрошават, ломят, трошат, унищожават; пречупват, променят; убиват”; според българските речници от 1945-1994 г. Джендем е евр. > арабска, т.е. симитска, и от там влязла в турския език – тур.- cehennem (ТР*, РЧ*), което обаче е много далеч и фонетично, и като словообразуване, и етимологично от българското Джендем; Паралелните авестийски понятия и видимата връзка с българската митология показват, че Д. е древна българска дума, дошла с дедите ни, които за разлика от тюрките са исконни симити - вж Българският език*; вж. Джоб*;

ДЖЕНДЕМ (2) – най-дълбоката и страшна пропаст в най-високата част на Балкана*: “Божа планина” (Стара Планина*). Там според вярвянията на българите на най-високия връх живее Бога с Добрите божества, а в дълбините на планината се намира и Подземното царство или Преизподнята – т.е. Джендема*. В Джендема* властва Мамету*; вж. Шумеро-Акадска митология, Иранска митология*, Древните българи*, Заратустра*, Митра*, Мамету*, Ад* и пр.;

ДЖЕРДЖЕ – Гйрге, от Гйрги, Гьорги*, Георги*;

ДЖЕРДЖЕВДЕНСКА ЧЕРКВА – Джерджевденска църква (ИБГ*, стр. 206, 273), тоест Гергьовденска черква (църква) в с. Якоруда*, разположено на рида Бунтишка по р. Черна Места* в Западната част на Родопите; името Джерджевден- явно е свързано с факта, че точно в тази черква се ходело на празника Гергьовден* (днес на 6 май); от Гьорги*, Георги*, Герги, Герго, Гюрго и пр., във формата Гергев, което в случая е трансформирано конкретно в Джерджев – производно от личното име Джерджи, Джерджо, Джердже*;

ДЖЕРМАН – Герман*;

ДЖИБАН – Джабур, Джубан, „дървен съд като ведро, с определен обем, който се поставя под корабите, за да се събира гроздовия сок, и с който се присипват и измерват джибрите“ (НГ*);

ДЖИД – Джит, Жид, Жит, Жидавец, Жидовец, Джидавец, Джидовец, дев*, елен, елен исполин, баснословен великан (НГ*, РД*); срв. бълг. Джитна се: “втурна се, спусна се, врязя се, вмъкна се” (РД*), Жидав: “слаб, сух, мършав, жилав” (РД*);

ДЖИДЖ – Джиджъ – “овчарско ведро (може би първоначално конярско ведро, срв. Джилки /1/*), което събира 5 оки“ (НГ*), 1 ока = 1282 грама, 5 оки = 6410 гр. или ок. 6 Ѕ литра, на практика ок. 6 литра; срв. Джабур, Джибан*, Джубан – „дървен съд като ведро, който полагат под корабите, за да се изтича виното, и с който присипват джибрите, наричан и Оток“ (НГ*);

ДЖИЕН – *Чиен, *Чуен (срв. бълг. Чуван: „отглеждан, обгрижван“, Чувам*: „грижа се за нещо или за някого, полагам грижи, оказвом специално внимание някому или на нещо“; в.-бълг. Джиен (ДТ*); във Волжка България* през ХII-ХIII век така са наричани традиционните ежегодни областни събори в края на есента – вероятно към края на ноември и началото на декември, когато се събирали данъците от отгледаната и събрана реколта и от стадата и дивеча, провеждал се съд от областния кан (или от Върховния кан, ако той присъствал на дадения джиен) и се въздавало правосъдие, а също били награждавани отличилите се в едно или друго българи (ДТ*); Думата Джиен най-вер. възхожда към др.-българския корен Ча*, явяващ се и във формите Че, Чи, Чу и пр., срв. др.-бълг. Чар*, Чер*, Чор и пр.; срв. че Чар и Цар* във волжко-българския от този период са записвани на арабица като Джар (вж. Караджар* и др.); Същевремнно срв. в.-бълг. Джоген: „кожена връв и прикрепена към него пломба (с царски или бюрократичен знак – печат), която се прикрепяла към царската или правителствената грамота (бълг. Чокбн, Чэкан: „печат; нещо с което се чука, нещо с което се поставя печат, отпечатък“). Така този български термин влязал от волжко-българския език в средновековния руски език в тази форма и в значението "закон" [Извадка от "Краткия речник на средновековните Булгарски (волж.-български) географски, етнографски и административни названия и термини"];

ДЖИТКА – стрела (џитка, БД*);

ДЖИТКАМ – Джитнувам, „мятам, хвърлям, стрелям, пускам срела от лък“ (џитна, џитнувам, БД*);

ДЖИТНА – Джиткам*;

ДЖИР (1) – Ростов*; от Джур, Джура*; средновековен град в днешна Сев. Русия, волгобълг. Джир (ДТ*; срв. перс. дѓждр: “канавка, ров, прекоп*; бариера, пост; митница”, ПС* - І, с. 432), днес град Ростόв* в Русия; град Джир, с цялата негова област, е даден под наем през 965 г. от Волжка България* на Киевския княз, заедно с Кан* (Муром) и част от обл. Кърчаг*, като този “Джирски данък” или Ростовски данък е взиман от волжко-българските канове поне до 1552 г. (ДТ*), ако не и до 1583 г. (ДТ*); Към името Джир следва да се прибави и това на Ростов на Дон; Джир (Ростов) бил граничен град по пътя към и от Скандинавия и Прибалтика, където стоките се обмитявали, като явно в.-бълг. Джир следва да се свърже с данък и с Джиросвам*. Руското название Ростов е свързано с рус. Ростовщик: “лихвар, данъчник, взимащ лихва или данък – процент от цената на стоката или от нейния обем или брой” (Кан Алмъш* /895-925/ плащал данък на Хазария, но вземал от всеки хазарски кораб по Волга, както и от скандинавските кораби, по една десета – т.е. 10 %, от стоката и от робите за продан, ФА*), наред с производните рус. Ростовщический: “лихварски”, Ростовщичество: “лихварство”, Ростовщичий: “лихваров, на лихвара”. Видимо името Ростов се явява калка на българското Джир, независимо че руското Ростόв – фонет. Растόв, е производна форма, базирана върху синонимното др.-бълг. и ст.-бълг. понятие Растовиıе: “ръст; растеж; нарастване”; срв. Джидж*, Джибан*, Джоб*; вж. Ростов*;

ДЖИР (2) – Ас*, също в.-бълг. Ас-Джир и Джир-Ас (ДТ*), български велможа, Войвода на града и областта на град Киев* или Самбатис* (пр. 840-870), наследствен войвода на анчийците* и наследствен таркан*, християнин от 863 г. (ДТ*); Джир е син на българския велможа Будим* (пр. 814-858), който е Войвода и Таркан* на Източно-Българския кан Айдар* или Угър-Айдар* (814-855, род. 799 г.), син на Кан Караджар* или Крум* (787-814); в руската хроника “Повест временных лет” Джир се споменава с името Дир (ПВ*); убит е през 870 г. от Ас-Халиб, който в руската хроника е наричан Асколд (ПВ*); името му е Ас* – срв. Аспар*, Аспарух*, а епитета Джир прибавил към името си след като превзел град Джир (вж. Джир /1/*), днешния Ростов*;

ДЖИРЕНЛИВА СЕ – „поболява се, дава фира“; срв. “Зели веке да са джиринливат лозьбта (лозята)” (НГ*);

ДЖИРОСАМ – Джиросвам*;

ДЖИРОСВАМ – ипращам, дарявам, отива за Бог да прости, жертвам, затривам, губя, прикачвам към накого или към нещо, давам някому отговорността за едно или друго; авест. gouru-: “с тежест, тежък, важен”, zaršayamna-: “пйри се, разперва перата си, надува се, важничи”, čaχra-: “колело, чарк”, čārā: “средство, помощ, хитрост”, което се сближава към kъrъnaoiti: “прави, върши, действа, извършва”; Джиросвам обикновено се свързва с итал. giro: “оборот”, а то с елин. γύρος: “кръг” (РЧ*), γυρός: “кръгъл” (ЕР*), което обаче се отнася до парично-банковото значение на термина: “прехвърлям полица, чек и пр. на друго лице” (РЧ*), и може да се свърже с определен исторически период; срв. Джиренлива се*, наред с Джир*, Джоб*, Джидж* и пр., което говори, че Джиросвам в първото си значение има исконно български произход; срв. Джиросвам = идиома “слагам от единия Джоб в другия Джоб”, но за това действие не може да се използва производната Джобя*: “пребърквам джобовете, взимам, изземам, конфискувам, крада”, поради което изисква друга дума; вж. Дар*, Джир /1/*, Джоб*, Ростов*, Мито*, Митница* и пр.;

ДЖОБ – думата няма паралел в славянските езици [рус.- Карман: “джоб” е от тюркски (ЕР*), а Жопа: “задник, дупка” може да се приеме за странично производно от Джоб, останало в украинския и руския, където са явно проследими следите от ст.-бълг. (църк.-слав.) – Жупа: “яма” (ЕР*), свързано с др.-бълг., ст.-бълг. Жоупище, Жоупилище: “гроб, гробница” (МС*), укр. Жупа: “солница, солен рудник, солна яма” (Галиция*), и гръцката - вероятно заемка от Азия, гръц.- gupe`koiloma ges (ЕР*)]. В българския език Джоб няма заместител; Лоно* може да се приеме за не много близък по значение синоним. Смята се, че в Българският език* по произход тя е “арабско > турска” (ТР*) или е навлязла “чрез тур.- сер (цеп; срв. цепка*), от арабски” (РЧ*), но тя има пряка връзка с Джич*, Джабур* и др., които в никакъв случай не могат да се приемат за чуждици.

Защо ли българите е трябвало да вземат от турците думата “цеп”, вместо своя термин “цепя*, цепка, чеп*, чепка*”, за да си направят думата Джоб. Пък и от това излиза, че преди да дойдат турците на Балканите през ХV в. и да имат възможност да оказват влияние върху езика на българите (най-рано от ХVІІ-ХVІІІ в.) или преди Волжка България* да приеме исляма през 922 г., или пък преди арабите да приемат мохамеданството към 632 г. и да извършат своята инвазия от Арабския полуостров към Азия и Европа от 651-750 г. (вж. Арабска култура*), българите не са имали изобщо джобове по дрехите си, най-малкото, защото нямат своя дума за това приспособление (пък и Цепка*-та не е Джоб). Такова твърдение, разбира се, е абсурдно; в Древна Азия, вероятно поне от времето на Шумер, Акад и Вавилан, са носели джобове. Дори и фактът, че Билга-мес* (Гилгамеш*), живял някъде към ІV-V хилядолетие пр. Хр. или по-рано, оставил скъпоценното за него Цвете на младостта на брега, докато се къпел, съвсем не означава, че не е имал джобове на дрехата си. А в Българския език* има достатъчно близки до Джоб термини, при това с начален звук, който традиционно се променя в “дж”, нпр. от “г” (g) в “ж” и “дж”, или от “ч” в “дж” (срв. Герман* ~ Джерман, Гюбрена* ~ Джубрена, Чорап* ~ Джурапки*, Чуркам* ~ Джуркам*, Огън* ~ Оджак* ~ Очак): ст.-бълг. Чьванъ: “съд; чаша”, Чьпагъ: “платка на дреха” (МС*), Гобино, Гобина: “изобилие, богатство”, Гобьзие (от Гобь-): “изобилие, богатство, плодородие”, Гъба: “гъба, сюнгер; нещо, което събира в себе си (течност)” (МС*); авест. gufra-: “дълбок, скрит”, gъrъdo: “пещера”, gatu-: “място”; срв. Дзея*, Дзина*, Дзяпам*;

ДЖОБЯ – от Джоб*;

ДЖУДУЛ – уред за Джуркане*;

ДЖУМАЯ – Горна Джумая*, Горна Жумая (от преди ХVІ в.), днес Благоевград; от Джам*: “къща с прозорци, хан, административна сграда, феодален замък, дворец на местен велможа; наблюдателница, пост, митница”, ст.-бълг. ζ­ти, ζьě©, ζьěеши: “стикам; притискам, подчинявам; държа, владея, властвам; управлявам” (от което и бълг. Жумя*, Жмъ), наред със ст.-бълг. ζище: “жилище, обиталище, дом, къща”; срв. бълг. Джупа*; на онези, които приемат името Джумая за османо-турско, следва да се припомни, че българския епитет Горна предопределя като българска и основната дума Джумая, независимо и в единство с факта, че може и турски епитет да се поставя пред българска дума – срв. осм.-тур. Ески Заара: “Стара Загора” (османо-турски Eski: “стар”, БТР*), но тур. Заара категорично е завалена профанирана форма на бълг. Загора*; срв. и волго-бълг. Джам, Джамал, днес Ямал – название на полуостров Ямал и на крайния север на Волжка България* по името-епитет на първия урало-волжки Източно-български цар Джам (38/40-? г. сл. Хр.), което се извежда от Шама (Сама*), като това е Утигския (Утигурския) кан Камар-Таркан; срв. също и волго-бълг. Джамаил и Шамаил (срв. Самуил*; в.-бълг. Шамлин е днешния Смоленск на р. Днепър*) – изображение върху различни материали (дърво, кожа, камък, метал, стъкло, плат) на фантастичния град или дворец на първия волго-български цар на Урал – Джам (Шама), и на дома на божеството Мардукан*, придружено с магически надпис; дворецът-град Джамаил бил наричан от Волжките българи и Халджа (Аладжа*); Джамаил е сабанско (вж. Сабани*) название на това изображение, означаващо “Домът (или двореца, града, царството) на Джама”, тоест домът на Мардукан*; след приемането на исляма през 922 г. Волжките българи* започнали да наричат Цар Джам и с името “Амин” (ДТ*); срв. Джупа*, Джура*, Джука*, Чука* (връх, зъбер), Джърджа*, Дзея*;

ДЖУМАЯТА – централна част от стария Пловдив, главното тепе, където са важните църкви, административните сгради и домовете на по-богатите и влиятелни жители; вж. Джумая*;

ДЖУН – Юн*, лично име или епитет, др.-бълг. Юн* (др.-бълг. юнъ: “млад”, юныи, юнэи: “който е млад, който е по-млад; юноша, младеж”, СТР* - пр. VІІІ-ІХ в.), в.-бълг. Джун; в българското име-епитет Бата Джун* (870-?), кан на българите във Волжска България* и върховен войвода на анчийците* от Киев*, Чернигов*, Любеч* и прилежащите им земи. Сановническото си положение на Войвода на анчийците той наследил от баща си – Джир-Ас (пр. 858-870), който бил убит заедно с по-големия си син и брат на младия Бата-Джун или Бата-Юн (др.-бълг. *бата-юнъ). От това може да се направи изводът, че името-епите на доста младия предводител, който поради убийството на баща му и по-големия му брат приел наследственото войводство над анчийците много време преди да дойде естествения му ред – в.-бълг. Бата-Джун или др.-бълг. Бата-Юн, означава буквално “Бата-млади”, “Младият Бата”, “Младият господар (на анчийците)”, “Младият предводител, Младият войвода” (вж. Бата*, Юн*); споменат е в летописа на Гази-Барадж (1229-1246), както и под общото за баща му и за него име “Дир” в др.-руската хроникална “Повест временных лет” (ПВ*); вж. Бата Джун*;

ДЖУН КАЛА – Джун Кула, др.-бълг. Юн-Кула: “Млада кула, Нова кула”, също в.-бълг. Джуннэ Кала и в.-бълг. Ибрахим-Балик (Ибрахим град-крепост), по-късно крепост-селище Нижни Новгород* (от 1220 г.), а от 1932 г. Горки; вж. Джумая*; вж. Нижни Новгород*;       

ДЖУПА – Жупа*: “квартал, махала, страна, околия” (Копривщица, НГ*); срв. Жупан*, ст.-бълг. Ζиωε, жиωа: “жилище, обиталище, владение, родно място, родина, страна, държава”, род. с Ζити: “живея, съществувам”, Ζивотъ: “живот, съществуване”, Ζитό: “живот, съществуване”, Ζитόнъ: “жизнен, който се отнася до живот; хранителен, който служи за храна”, Ζитόница: “жизнен район, страната където живее; житница, хамбар, склад за зърно, склад за храна”; вж. Джумая*;

ДЖУПЧЕ – Гюпче, егюпче, египетче, циганче (НГ*), вж. Гюпти*, Български цигани*;

ДЖУР – Джура /2/*;

ДЖУРА (1) – високо, тънко, извисено, издигнато (тънкогласо и високо свирене на гайда); срв. Джука*, Чука*;

ДЖУРА (2) – в.-бълг. Джур*, Джура: “1. наемен професионален воин, елитен воин, старши, командир на отделение; 2., служещ феодал в гвардията и дружината на кана или на някой от принцовете” (ДТ*); също “рицар”, “конник”, тежко въоръжен и брониран елитен конен боец, към когото през ХІV-ХV в. се числяли още 4 или 5 спомагателни конни воини с различно снаражение (ФК*); срв. Джир*;

ДЖУРА (3) – Георги*, Гьорги*, срв. умал. Жоро: „Георги“ (ПХИ*);

ДЖУРА (4) – Георги Бранкович* (1398-1456); така Паисий* в своята „История“ (1762) предава името на този български деспот, който е баща на Мария, Каламария или Мара Бранкович* (ПХИ*, стр. 59); вж. Джура /1, 2, 3/* и пр.;

ДЖУРА ГАЙДА – СУРА ГАЙДА*, Чура гайда: тънкогласа, високогласа гайда; вж Сур*, Сурваки*;

ДЖУРАПКИ – ЖУРАПКИ, ШУРАПКИ, в рус.: “персийски цветни чорапи, чорапи с шарки; вид Чорапи” (ЕР*); срв. Џогъли: “крака (обикновено дълги и слаби)”, Ѕипъм, Ѕипнъ: “ритам”, Ѕупъм, Ѕупнъ: “играя хоро”, Ѕурнъ: “явявам се внезапно, неочаквано” (БД*); вж Чорап*;

ДЖУРИЛО – Джурилка, “бутало, бухало, уред за джуркане” (НГ*);

ДЖУРКАМ – разбивам на ситно (за гостба), разкашквам, повишавам качеството; вж. Джуркане*;

ДЖУРКАНЕ – „вдигане на утаеното от дъното на съда, разбиване на течността“; от Чар* ~ Чур-*;

ДЖУРУЛЕК – Джурул*;

ДЖУСКАМ – Джусна, Джускане: “перкам, блъскам, мятам, хвърлям”; срв. Джуркам* (НГ*);

ДЖУСТРЯ – Джустрене: “търкам, търкане” (НГ*);

ДЖЪЕР – „скреж“ (Банат, НГ*); род. с Дъжд*;

ДЖЪРДЖА – Джърджане (Стържене, Джрънкане, Дрънкане), „пищящ звук на стържене“ (НГ*); вж. Дингир*;

ДЗЕЯ – Дзее, Дзя*, “зея, широко отворен, който не е затворен; стоя с отворена уста, зяпнал, дзяпам; викам, издавам звук”, ст.-бълг.- S*: “дз, з”, Sело, Sяло: “много, твърде; голямо, дълго, далечно”, Sелыи: “твърде голям, прекомерен”, срв. авест.- dašina-: “годен, способен, работен, работлив, ловък, умел, десен, южен, слънчев, светъл, отворен” (срв. север = студен, лош за живот, стоящ на противната на слънцето и светлината страна, затворен), dāšta-: “доставен, получен, достигнал, придобил; приел жертвата” (др.-бълг., ст.-бълг. Достати: “стигна, достигна, бъда в достатъчно количество, бъда достатъчен”, Даси, Дасть: “дам, родя, въздам, отдам; дам (воля, глас, вик, извикам), дам жертва, дам слава, прославя”, МС*), zaōtar-, zaoθr-: “оня, който прави жертва, жертвоприношение, отвореният към Бога”, zaēni-buδra-: “бдителен, усърден, отворен за нова информация” (buδra-: “бодър”), zadah-: “podex, отвор, дупка”, zasta-: “ръка”; срв. Зян*;  

ДЗИАКАН – дн. Сукан* (Суган), масив в Ц. Кавказ, наричан към VІ-VІІ век в арменската география “Ашхарацуйц” и Конската планина, вероятно по значението на Джилки*: “кон”; името-епитет “Конска” най-вер. е във връзка с култа на българите – по-конкретно на свързаните с Аспарук*, Кардцам* (Кардам*), Вунд*, Вананд*, Авитохол*, Ирник* и Кан Кубрат* (605-665) и целия клан на Оногхондор-блгар* към коня* и начина на отглеждането му в полудиво състояние. От Д. “избягал синът на Худбадра (Кубрат)”; в Д. “Дзи-“ е близко до Ци- ~ Чи* от Чир* - Чар*, като вер. записаното Дзи-, Дзиа- е омекотено Дзь-, Дзьа- от първоначално Дъза- или Джа-, което отвежда директно към Чар* (срв още Църква* ~ Черква*, Джа (1)*, както и Джура* ~ Сура*, което е почти идентично с Дизиа-кан ~ Сукан) и свежда Дзьакан към Чакан (Чикан*, Шикан* ?). В “превод” Д. - Дзьакан (*Чакан) озн. Дзьа-: “здрав, силен” + Кан*: “върховен”. Това отговаря на Сукан* от Сур*: висок (вж Джура гайда* = Сура гайда*) + Кан*, както и на др.-бълг. традиция в окончанията на те-рмините за планини да стои -Кан (“върховен”, с по-старата форма Кхан, от което често в говора се редуцира към “-Ган”) - нпр. Балкан*, Танкан*, Сукан*; вж Сукан*, Стара Велика България*;

ДЗИНА – Зина, от Дзея*, Зея*; род със Зова*; срв. ст.-бълг. По-зети, По-зяти, По-зеıъ, По-зяıеши: “прозявам се”, букв. “позея”, което предполага формата *По-sети (ст.-бълг. S* = “дз”);

ДЗЯ – 2 и 3 л. ед. ч. на Дзях, срв. Дзя, Дзяхме, Дзяхте, Дзяха, мин. несвърш. вр. на глагола Дзея*; Зея*;

ДЗЯН – Зян*;

ДЗЯПАМ – Зяпам; от Дзея*;

Волжкобългарският език ?! Какво е това? Волга изобщо не се е наричала Волга преди това. Подобни писаници и игра на думи са опровергани преди 1-2 века. Волга се е наричала преди това Ател, Итил или Идил.