Прочетен: 362 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 14.04.2020 12:20
МИСЪЛ – др.-бълг. и ст.-бълг. Мысль, Мысль: 1. мисъл, идея, замисъл; 2. помисъл, намерение, умисъл; 3. замислям, възнамерявам да извърша нещо (МС*); авест. mas-: “дълъг”, mazant-: “голям”, mazga-: “мозък”, mata-: “измерван, образуван, образован”, авест. maezaiti: “наторявам, облагородявам”, авест. maeni-: “коря”, авест. mizdъm: “победа, награда”, осет. (алан.*) mizd: “награда”; кимр. meddwl: “дух, ум, мисъл”, ирл. midiur: “мисля”; род. с Миг*, с Ме* и с др.; вж. Мисля*;
МИТ – ирл. mith-, mis-: “лъже-“; род. с Мина (1 и 2)*;
МИТАР (1) – ст.-бълг. Мъıтарь: “митар, събирач на данъци”; също Мъiтоимьць, Мъiшьникъ (МС*); вж Митар /2/*, Митница*, Мито /1/*;
МИТАР (2) – Митър*, Митра*; именно Митра*, заедно с помощниците си Сроаша* и Рашну*, стои на моста Чинват* - свързващ Света на живите със Света на мъртвите, и проверява като митар* (митничар) кой от починалите носи праведност, а кой пренася прегрешенията си, натрупани по време на своя живот; срв. връзката с Митар /1/* и Митра*;
МИТКАЛОТО – нариц., прякор; от Миткам*, Миткане*;
МИТКАМ – бродя, обхождам области и земни краища, обикалям от място на място, обхождам земи и хора и събирам от тях дан (мито /1/*);
МИТКАНЕ – от Миткам*;
МИТКАЩ – който митка; от Миткам*;
МИТНИЦА – от Минавам*, Преминавам; ст.-бълг. Мъiтьница: “място, където се събират данъци” (МС*); вж Мито /1/*, Митар*;
МИТНИЧАР – Митар*; вж Мито /1/*;
МИТО (1) – др.-бълг. и ст.-бълг. Мъıто: 1. дар, подарък; подкуп, рушвет, откуп; 2. плащане, заплащане, плата, възнаграждение; 3. данък, налог (МС*); думите Мито*, Митар*, Митничар*, Миткам* и пр. са обвързани пряко с Митра* и с функциите и дейностите, които той пряко изпълнява и извършва – вж Чинват*, мостът на който Митра с помощниците си Сраоша и Рашну посрещат и оценяват праведните и грешните души на умрелите хора, вж. Митра*, Сраоша*, Рашну*;
МИТО (2) – Митьо, Митю, Мицо*, Мичо*, Михо*; умал. Митко*, Мите, Митето, Митенце, Митенцето; старо и традиционно българско мъжко име, производно от базовото Митра*;
МИТО (3) – брат на Иванко*, убиецът на Асен І* (Иоан Асен І* /1185-1196 или 1197/); Последвал брат си при бягството му във Византия през 1196 г., а след като през 1200 г. Византийския император Алексий ІІІ Ангел (1195-1203) заловил с измама Иванко*, Мито* успял да се укрие и да се завърне обратно в България (КК*); има вероятност Мито, а може би и целия род на Иванко*, да е свързан с българския царски род Мицо*, който е известен още от ІІ век; за името вж. също Мито*, Михо*, Митко*, Митро*, Митра*; най-вер. Мито* е членувана форма на Ме*, което е корен и в името Митра*;
МИТРА (1) – авест. Mitra, букв. “Договор”, “Съгласие”, а също и “Ред, Зоконност”, “Победител”, “Спасител”; Митра е др.-ирански митически персонаж, свързан с идеята за Договора и реда, и е персонификация на Слънцето*, което всеки ден обикаля над целия Земен свят (Земното царство) и следи стриктно всичко, което става в него; нощно време пък, неразделните спътници на Митра – Сраоша* и Рашна*, пазят хората от злите сили. Това, че Древните българи* почитат Слънцето* (Фа*) както до официалното приемане на християнството за държавна религия през 863 г. от Борис І* (852-914), така и до днес (Еньовден*, Игнажден* и др.), всъщност е неразривно свързано с Митра, който е изобразен и на т.н. Мадарски конник*; т.е. Митра е обединяван от българите в триада с Мада* и с ежедневното раждане, умиране и прераждане на Слънцето* (срв. Триада и Трифон*, Трифон Зарезан*).
Митра най-вероятно е мъжка персонификация на Богинята-майка (Ма*, Майка*, Мара*), съпругата на Върховния бог Ан*, Ану* или Тан* (Тангра*) [в този смисъл срв. Тит Лукреций Кар (95-51 г. пр. Хр.) за “Култът на Великата майка” (ТЛК*, кн. ІІ, 600-665), където се дава визия за честването на този култ в Рим чак към късния период ІІІ-І в. пр.Хр., но достатъчно ясно се вижда връзката между др-иранската традиция, отстанала от времето на матриархата и преминала през вековете на патриархата до тогава (като през патриархата божествените приоритети са поделени между мъжа Бог-баща и жената Богиня-майка), и възприетата от римляните практика от Западна Азия за почитането на Богинята-майка].
Това поставя появата на Митра и началото на върховенството му в божествения пантеон на древните хора от Западна Азия (Северо-Източна Западна Азия) много след като към 150-70 хиляди години пр. Хр. в общественото съзнание са фиксирани естествените божества (Огън*, Вода* и пр., на брой най-малко 7 и са почитани най-късно от 100-73 хиляди години пр. Хр.) и конкретно към времената в края на матриархата (VІІ-VІ хдл. пр. Хр.) и установяването на патриархата, което в местната (западно-азиатска) древна митология е фиксирано с мита за Змията, Орела*, Световното дърво (= Световната планина, наричана и с имената Машу*, Имеон*, Хара* и пр.) и мъжа-Юнак*, изкачил се върху гърба на Орела до Горната земя (Небесното царство = Божественото царство), за да получи разрешение от Богинята-майка да властва над мъжете и над управляващите до тогава жени в Средното (Земното) царство (NG, His.).
Тази приказка-притча за Юнака*, Орела* и пр., е исконно българска (БНТ*; и на етносите, живеещи в този анклав) и е фиксирана в конкретни артефакти както върху каменни изображения от V-ІV хдл. до ІІ и І хдл. пр. Хр. в района на Древните българи* - на север от Хиндукуш (между Каспийско море* и Танкан*, тоест в Бактрия*, His., NG), така и в поне две от изображенията върху съдовете в съкровището от Наги-Сент-Миклош (късно др.-българско сборно съкровище, съдържащо предмети от времето на Българските влаетели Аспарух* /668-699/ и Крум* />796-814/, телевизия БНТ – “Памет българска”, 2009).
Богът Митра винаги е свързван директно с лъва (силата, мощта, могъществото; царя, владетеля, вседържателя; съдията, договорът, правото, истината), тоест със силата и мощта в най-широк смисъл [според Римската традиция от ІІІ-І в. пр. Хр. Великата богиня-майка има корона “подобна на крепостна стена” – тоест тя е градостроителка и зашитница на градовете и строителството (срв., че българската столица Балх* е наричана “Майката на всички градове”), и е възпявана “седнала на колесница, теглена от два лъва”, ТЛК*, кн. ІІ, 600].
Митра е изобразяван като държащ в ръцете си лъв или лъвче (за да се подчертае мащабното му превъзходство над лъва-сила), а понякога дори главата му е заменена с глава на лъв (МН*; срв. единството лъв-Херакъл, като при това се има предвид, че Херакъл се появява като прото-елински герой много късно – най-рано през ІХ в. пр. Хр., тоест хилядолетия след Митра, чак в края на Критско-Микенския културен период и след Троянската война /ХІІІ в. пр. Хр./, когато се създава новото Изт.-Средиземноморското общество, което едва през V в. пр. Хр. ще “роди” елините – вж. Грък*). Смисълът на това е, че именно той държи в подчинение силата (лъва), властта (лъва) и правото да съди (лъва), а по този начин и контролът над всичко живо и неживо в природата, тоест над цялата Вселена. На барелефа в Мадара* богът Митра е изобразен като въоръжен конник (срв. връзката на Митра с изображенията на Тангра*), който държи веригата на вързания с нея лъв, тоест държи в ръцете си Силата.
Именно пряката връзка между матриархатната Богиня-майка, патриархатния Митра и властовия лъв (сила, мощ, могъщество, господство) дават по-точна представа за същността на самото божество Митра от началото на VІ хилядолетие пр. Хр. до късните 5-9 векове на І хдл. след Христа*. А пък точно в тази плоскост са интересни и съвкупната представа, и разсъжденията на хората от І век пр. Хр. за върховната Богиня-майка:
“Земята съдържа в себе си първоначални тела (елементи)… Затова са я нарекли едновременно Великата майка на боговете, Майка на дивите животни и Създателка на човека. Древните учени-поети на елините я възпяваха седнала на колесница, теглена от два лъва; с това те представяха, че обширната Земя виси във въздушното пространство и че няма място, на което тя може да застане. Те присъединяваха към нея диви животни, понеже потомството, колкото и да е свирепо, трябва да бъде укротено и победено от обичта спрямо родителите. Корона, подобна на крепостна стена, увенчава главата й, понеже тя поддържа в избрани места крепости и градове (срв. герба на град София). Украсен с тази корона, образът на божествената Майка бива и днес носен по обширната Земя, за да вдъхва страхопочитание.
Различни народи според един древен обичай я наричат майка на Ида (егип. Изида, елин. Деметра – свързана по-късно с фригийската Велика богиня-майка Кибела /ЮП*/, др.-иран. Ищар*, Астар*, Астарта*, богини на плодородието в различните райони и цивилизации) и й дават за спътници фригийци (! Западно-азиятци; Фригия е в М. Азия и е част от античната Западно-Азиятска цивилизация; срв. че всички богове, които са на страната на Троя-Илион в Омировото описание от VІІІ-VІІ в. пр. Хр. на Троянската война от края на ХІІІ в. пр. Хр., са западно-азиатски божества, които по-късно влизат в елинския божествен пантеон), понеже, както се разправя, във Фригия са се родили първите житни растения (вж. Хипер-бореи*, Бореи*) и оттам са се разпространили по цялата Земя. Определят й за жреци гали* (! Галите са Келти*, които към ХV-ХІV в. пр. Хр. идват от Зап. Азия в Европа и са родствени по произход, култура и език с Древните българи*), за да покажат, че тези, които са осквернили святостта на Майката и са проявили неблагородност спрямо своите родители, трябва да бъдат считани за недостойни да създадат потомство за Света. Опънатите тъпани ехтят под ударите на ръцете, изкривените цимбали бучат наоколо, тръбите издават груб и заплашителен звук и фригийските (зап.-азиатските) мелодии на флейтата възбуждат душите; свитата размахва оръжия, признак на силна ярост, за да всее всеобщ страх в неблагодарните души и в нечестивите сърца на тълпата пред могъществото на Богинята.
Когато Я возят през големите градове, безмълвният образ на Богинята изпраща на смъртните мълчалив поздрав; целият път, откъдето Тя минава, бива осеян с бронз и сребро, обилно Я отрупват с подаръци, дъжд от рози вали и засенчва Божествената Майка (Богородица*) и нейните спътници. В същото време група въоръжени люде, които елините наричат фригийски (зап.-азиатски) курети, играят с оръжието си и скачат в такт, развеселени от кръвта (?), и страховито разтърсват с движението на главата си перата на шлемовете си. Те напомнят онези диктейски курети, които някога, според преданието, заглушили в Крит плача на Зевс (вж. Зиези*, Зиусудра*): около детето-бог (т.е. Зевс, срв. бълг. Млада-бога*) въоръжени деца бързо играели и удряли в такт бронз срещу бронз (меч срещу меч), да не би Сатурн да намери детето (Зевс) и да го разкъса и да нанесе в душата на майка му вечна рана.
Ето защо въоръжени люде съпровождат Великата Майка; или може би те означават, че Богинята заповядва людете да защищават родната си земя с оръжие и храброст, и да бъдат защита и гордост на родителите си. …” (ТЛК* - ІІ, 590-660);
По своето произхождение Митра принадлежи най-общо към единния др.-ирано-индийски пантеон, т.е. той е от епохата преди времето на разделянето му на др.-ирански и др.-индийски към средата на ІІ хдл пр. Хр. (в др.-инд. Mitra: “приятел”, приема се като “вторият участник, втората страна в договора”, в ср. род буквално “дружба”, “договор”).
Митра е от др.-иран. Ме* и неговата членувана форма Мета-, Мита-, оформено с наставката -ра*, -хра* [подобно на Ба*: “върховенста”, Бат/а*: “върховенстващият”, Батара, Батъра*: “който е върховенстващият (бого)храним”], като значението на Мита- може би е “главният Ме”. Коренът Ме* изглежда възхожда към Ма*: “Богинята-майка”, поставяйки времето на появата на божеството Митра в периода на Матриархата и малко преди или по време на началото на Патриархата, точно с което е свързана др.-иранската легенда от района на Бактрия* (Древна България*) и българска народна приказка за Юнака*, Змията* и Орела*, който издигнал Юнака на Горната (Небесната) земя или Небесното царство, за да получи разрешение от Върховната Богиня-майка (Ма*) да царства над Земното (Човешкото) царство (NG, His., БНТ*). Този мит-приказка за преминаването от Матриархат към Патриархат е фиксиран с релефни картинни сцени върху кръгли каменни печати от района на долна Амударя*, където именно живеят Древните българи* и се намира столицата ни Балх*, датирани в ІV и ІІІ хдл пр. Хр., но се отнася към по-ранен период (най-вероятно Балх* е създаден в 5792 г. пр. Хр.). Установяването на Патриархата следва да се постави във времето след края на Ледниковия период (настъпил в 13 500 - 8 300 г. пр. Хр.) и преди Библейския потоп (между 7 000 и 5 600 г. пр. Хр.), защо първият важен мит след Библейския потоп – за Билга-мес* или Гилга-меш*, не поставя под съмнение мъжкото начало на властта нито относно главния герой, нито относно Ной* (Зиусудра*, Зиези*), при когото отива героят на повествованието (все пак се вижда, че жената на Ной играе по-скоро водеща роля в повествованието на епизода от Епоса за Билга-мес* и от Вехтия Завет, но нейното водачество явно по-късно е било редуцирано в разказа и текстовете по времето на главенстващия патриархат);
Приема се, че самото име М. възлиза към индо-европейският корен *mi-, *mei-, имащ отношение към обозначаване на идеята за посредничество, взаимност, обмена и мерките, закономерност, съгласие, състоянието на мир, дружба, симпатии (МН*). Но то следва да се свърже с Ме* и да се разглежда като нарицателно от членуваната падежна форма на Ме* - *Мий ~ *Михта ~ *Мита ~ *Митара, *Митхара (срв. арм. Михра: “Митра”), род. с Миткам*, срв. ст.-бълг. Мите, Митя: “поред, с редуване, на смени, на периоди, последователно”, Митетечениiе, Митетицани¬, същ. ср., и Митеплоути¬, Митеплоутия, същ. ср.: “приливи и отливи”, авест. māta-: “измерен, премерен, образуван, оформен”, mātar-: “майка, родителка, създателка”, maēθana-: “местопребивание, жилище”, mitayaiti, miθnaiti: “живее, битува, пребивава, обитава”, miθa-: “превратен, лъжлив, непостоянен”, miθva-, miθvana-: “двоен, чифтен, сдвоен; по-силен, мощен”, които са свързани със значението “договор”, като са родствени с Мая* и с Мада*; б.а.);
Култът към М. получил изключително широко разпространение; образът му влиза, пряко или косвено, в най-противоположни културно-исторически традиции и религиозно-митологически системи;
Дори през ІV в. от н.е., освен българите, дажи и Римският император Юлиан (361-363) изповядва религията към Слънцето-Митра (в елино-римски вариант Хелиос-Митра), като го нарича “Спасителят” (тоест Христа*), а също “Всевиждащият бог” (тоест Слънцето*, но и Исус*: “всеможещ, всевиждащ, всеправещ, всемогъщ”), използвайки изрази като “дано Спаси те Всевиждащият бог”, “кълна се в моето Спасение, кълна се във Всевиждащият бог” и пр. (ЮП*). И това е във времето, когато Западно-Римският император Констанций ІІ (350-361) вече е наложил християнството за единствена държавна религия, когато поне от І в. български отряди участват в състава на Римската армия във всички части на Ромейската империя, и малко преди обединена Западна и Източна България, оглавявана от Булимир* (ок. 340/370-378) и сина му Алавив* (пр. 378 – сл. 420) да установят българската граница по долен Дунав (от 9 август 378 г.), като непосредствен съсед на Римската държава (именно пряката връзка между Митра и Исус-Христа*, и традиционно-консервативното придържане на българите към исконната древна философско-митологична база на първобожествата и Митрианството, дават отговор на това защо България толкова късно /през 863 г. от н.е./ приема християнството за държавна религия, като тази българска позиция много ясное изразена от Омуртаг* /814-831/ в отношението му към византийското божество Христос и в поредица от негови действия спрямо Византия и религиозната й догматика; да не се бърка Христа* с Христос*).
Митра се ражда в полунощ на 24 срещу 25 декември (20-ти срещу 21 или 21-ви срещу 22 декември през средновековието, когато е зимното слънцестоене и както тогава се е чествало Рождество Христово – у българите това е поредица от 19 празнично-ритуални дни, започващи според българската традиция с Игнажден* и завършващи с Ивановден*, вж. Коледа*); роден е от майка-дева (Богородица*), участва в тайна вечеря преди да се възнесе, възкръсва и се завръща всред хората, причастието към него се извършва с хляб и вино (NG). Заедно с това и още много основни елементи от Митрианството и свързаните с него традиционни вярвания и митология се пренасят в Християнството и стават база на неговата същност [През периода до утвърждаването си като водеща религия християнството има доста конкуренти. Наред с Митра и Богинята дева и майка (Изида, Ищар*), се появяват култовете към Иоан Кръстител, Аполоний от Тиана, Симон Магус (срв. Мария Магдалена*), през първата пол. на ІІ в. – Симон Бар Кохба (“син на звезда”), и др. (NG). Дори самият Римски император бил божество, като се започне от Октавиан Август (31 г. пр. Хр. – 14 г. от н.е.), който от 27 г. пр. Хр. бил едновременно и “Бог”, и “Син Божи”. Това показва, че в обществото изглежда е назряла нуждата от промени в култово-религиозната сфера, основаващи се върху прехода от антични към по-съвременни социално-властови отношения. Едва през първите десетилетия на ІV в., и то след като през 301 г. форма на христианството е приета за официална религия в Армения с прякото участие на българите (вж. Артаван*), Канстантин І Велики (306/324-337) сформира един идеологическо-редакционен консулт от свещеници, който редуцира християнската доктрина и литература (Библията) до оня съкратен, изчистен и внимателно подреден вид, отговарящ преди всичко, ако не и единствено, на нуждите на властващата Римска императорска институция. Изхвърлени са, унищожени са и са обявени за ерес всички неудобни писания, които са в противоречие на новата управленска идеология, а мощните традиционни култове, чиято сила би могла да провали начинанието, са приобщени към новата формулла];
Ежегодно празникът на раждането на Бога на 25 (21) декември, в пряка връзка с Игнажден* или Еднажден*, се свързва с подписването на Новия договор с Бога и с Природата (Майката-Природа, Майката-Земя) през Новата Слънчева година; ритуалната песен “Замъчи се Божа Майка от Игнажден до Коледа” е пята първоначално за Митра и Слънцето, и именно Митра е Млада Бога*. Тоест Рождество Митрово е равно на Рождество Христово (днес 24-25 декември) и на Коледа* (днес 24-25 декември). След като Император Теодосий (379-395) забранява през 391 г. в Римската империя всички други религии, освен християнската, която е и държавно-имперска от (318 г., ПВ*) реформата на Константин І Велики (310-337), храмовете на Митра били превърнати в светилища на Христа*, а тези на Богинята на девствеността (Изида*) и раждането (плодородието) - на Дева Мария. Може да се предположи, че към същия период култът към Христа* включил напълно детайлите от култа към Митра.
Всъщност първоначално Исус* или Исус Христа* е споменаван само като Христа* (Спасителят*; да не се бърка с евр.-елин. Христос*: “помазан, помазаният; упълномощен, оторизиран”). Името или епитетът Христа* е непонятен за евреите и за елините, които изрично трябва да обясняват, че “Помазаният” или “Богопомазаният” е и “Спасителят”, докато на др.-български, ср.-български, ново-български и на авестийски* еднозначно носи значението “Спасител” = “Хранител”; Христа*: “Спасителят, Хранителят” – срв. Храм*, Храня*, Хранилище* (включвайки и начина на действие на пророка – Хрисим*); епитетът на Божб майка Дева Мария – Христородица* = “родилата Спасителят”.
Оказва се, че Христа*, както и Исус*, са епитети на Митра, които придобил Новият Бог (Христос), наред със “Син Божи” – епитета, носен от Римския император и Бог [от 27 г. пр. Хр., когато Император Октавиан (31 г. пр. Хр. – 14 г. от н.е.) приема титлата Август и се обявява за Бог и син Господен]. Ситуацията, довела до преливането на Митра в Христа, напълно запазва активната връзка с основната българска религиозно-философска доктрина, конкретизирана в ритуали и божества - Игнаждун* или Еднажден*, Еню*, Еньо* или Енох*, Еньовден* и Коледа*, Лошия бог Коледо* и Нечистите дни* или Вълчите дни*, Янкул*, Бъднивечер* и Бъдник*, и пр., като предопределя съхраняването на тази традиционна верига от празници и обреди до наши дни.
Същевременно запазването на Митрианството като същностна част от новата религия - Християнството, на което пък е наложено, още от Константин І Велики, да включи личностната характеристика на върховната Римо-Византийска имперска власт, става една от причините България да не желае да приеме христианството като държавна религия преди средата на ІХ век (852-863 г.); самата управленска структура на Римо-Византийската империя била в диалектична конфронтация с традиционната управленска структура на Стара Велика България*, което пряко влияело върху изповядвания и практикувания морал, а от там противопоставянето се прехвърляло и в сферата на държавно-приоритизираните религии в двете страни. Друга важна причина, стояща на пътя на по-ранно официално християнизиране на България, е връзката на българина* с гностизма – както в Митрианството, така и в Християнството (вж. Българин*), където тази линия остава на втори план и скоро е отречена като ерес – още от редакцията спрямо християнските документи, която прави лично Константин І Велики според нуждите на момента и преследваните цели, допускайки само една подбрана част от евангелията и посланията на светците в Новия завет (NG), и от християнските събори през ІV век; не случайно, когато държавната линия на християнството в България - прието за официална религия през 863 г., започва да се сближава с Византийската позиция – преследваща и изразяваща по-остро централизиране на феодална власт, в страната се активира Богомилството* - т.е. гностическата доктрина, изповядваща, че Бога Христос е пълнокръвен и жизнен човек, а не догматична безжизнена абстракция.
Тук е мястото да се припомни, че приемането на християнството в България през 855-863 – т.е. преминаването от Слънчевата религия и Митрианството към Христианството и по-точно към българската форма на християнска духовност, не е едновалентен и прост акт. Това е част от колосална реформа, започната от Св. Борис І Михаил (852-914) още с възкачването му на престола. През 855 г., действайки по поръчка на Св. Борис І*, братята Св. Св. Константин-Кирил и Методий* - етнически българи и висши български аристократи, вече са готови с новата българска азбука (Глаголицата - тържествената българска азбука, основана на др.-българската сакрална азбука Книга* - ст.-бълг. кънигъ), което включва и осъвременен (словенски*: “говорим”) духовно-служебен и административен терминологичен фонд (словено-български: “словесен български, съвременно-говорим български”, а не склаво-български, венедо-български или саклано-български, при положение, че тогава славяните* са наричани склави* и венеди, а ирано-езичните етноси – саклани*).
Светите братя веднага започват прилагането и доусъвършенстването на делото си в ЮЗ България - през т.н. Брегалнишка мисия* (от 855 г., ДМБ*). Конкретната нова цел, свързана пряко с бъдещата мощ и независимост на владетелската институция на България и на цялата държава, е признаването на българската писменост и език като равнопоставени спрямо елинския, еврейския и латинския, за да може да се гарантира самостоятелност на Българската духовно-храмова институция, на чийто връх е принципатът на кана (царя, императора). След т.н. Хазарска мисия (858-859) в района на източната периферия на България, в началото на 863 г. в западната българска периферия започва Моравската мисия на Св.Св. Константин-Кирил и Методий, която включвала и земите по Висла с районите на Краков и Вроцлав, но при нея вече е обвързана не само Византийската корона, а и Папството, и Свещената Римска империя на Людвиг І Германски (843-876), и немското духовенство. Едва тогава, през есента на 863 г., след като била потвърдена ангажираността и на Византия и на Свещената Римска империя, Борис І Михаил оповестил, че приема християнството, а през 863 и 864 г. направил решителни структурни промени в управлението на страната. През 867 г., на път за Рим, Констонтин-Кирил и Методий останали с учениците си 6 месеца в Блатненското княжество на Коцел (861-872) – полунезависима държавица, образувана край българо-германската граница в Панонските земи на България, където също обучавали черноризци и администратори, и проповядвали.
През същата 867 година, най-вероятно под прякото ръководство на Борис І Михаил (вж. Самбата*) и във връзка с извършваната в България реформа, бил отстранен Византийския император Михаил ІІІ (856-867) и на престола застанал Василий І Македонец (867-886), основател на тъй наречената Арменска династия (867-1057), който низвергнал Цариградския патриарх Фотий (858-867, 877-886) и направил повторно за глава на Константинополската църква “послушният старец” Игнатий (847-858, 867-877) [КК*; всъщност Игнатий бил съмишленик с властващата Императрица-майка – майката на Михаил ІІІ, управляваща еднолично до 856 г., която била в отлични отношения с Борис І и безприкословно му отстъпила Странджа*, вероятно заради подкрепата, получавана от него – б.а.].
В тази политическа обстановка, създадена от ходовете на Борис І Михаил (852-914) – близък и с Лудвиг І Германски (843-876), новият Римски папа Адриан ІІ (867-872) разрешил на пристигналите през втората половина на декември 867 г. в Рим братя-философи Константин-Кирил (826-27 г. - †14, ІІ, 869 г.) и Методий (ок. 815 - †6, ІV, 885 г.) християнско богослужение на говорим български (словенски*, словено-български*) език в катедралата “Св. Петър”, която била последвана от литургии и служения на български в много други църкви на свещения град (КК*). На 4, ІІІ, 870 г. Вселенският събор от 869-870 г. провъзгласява Българската христова църква за автономна и равнопоставена на Константинополската и Римската, а през 880 г., при посещението на Методий в Рим, правото да се служи на български (словенски*, словено-български), узаконено от Константинополската пагриаршия през 855 г. (вж. Брегалнишка мисия*) и от Римския папа Св. Николай І (858-867) още през 866 г., е препотвърдено с нова була от Папа Иоан VІІІ (872-882). На Събора в Плиска през 893 г. е забранено служенето на друг език, освен на български, във всички храмове на Българската православна църква (включително тези на българските епископии в Прага, Вроцлав и Краков), и са прогонени византийските, римските и германските проповедници от страната. Този акт бележи края на преходния период на реформите на Борис І Михаил (852-914) и началото на разкриването на съдържащата се в тях мощ – т.н. Златен век на България.
В случая е интересно, че при прехода от Елинистичната* форма на Заратустризма*, която се създала след смъртта на Алескандър ІІІ Велики (330-323 г. пр. Хр.) в североизточната част на Западна Азия и към която българите се придържали чак до ІХ век, към външно новата религия - Християнството, самото Християнство не е главната цел на предприетата от владетеля промяна. При това усилията на Борис І да съхрани българската духовно-обредна институция извън обсега на Византийската, Папската и Немската църкви и духовници, наред с придържането към собствена българска духовна и културна доктрина, позволяват в България и в Българското християнство да се запазят много повече от позициите на хуманната антична религия, изповядвана и практикувана от етноса и даваща му неповторим същностен облик, отколкото, например, това станало при прехода към християнство в Римската империя през 310-391 г. Съвсем не е случайно, че и до днес думата Българин*, в единство и противоположност с Грък, Сърбин, Турчин, Русин, Французин, Китаец и пр., носи значението “човек от българската вяра, от българскат религия”, “човек, изповядващ и носещ българската духовност и култура”, човек, който е “български християнин или български мюсюлманин”.
Интересна е връзката на Митра с налагането на Христа* през ІV век в Константинопол и цялата Римска империя, а от там и в Света. При все, че от 301 г. християнството било прието за основна религия в Армения*, то все още нямало големи шансове за разпространение. Успоредно с Исус от Назарет от І в. пр. Хр. до ІV век имало други месии, в т.ч. Иоан Кръстител, чиито култове били по-популярни от неговия (NG). Почти всички изследователите са на мнение, че за разпространението и утвърждаване на християнството е била нужна широка подкрепа, каквато самите евреи – при това преследвани от Римските императори и заклеймявани, не били в състояние да осигурят. Решаваща била именно множествеността на Заратустристите в Римската империя, прекланящи се пред Митра, Слънцето и Ищар* (Изида*), които естествено подели новият култ, хармонизиращ с изповядваните от тях позиции. Голямата част от тези хора идвали от земите на някогашните Персийска империя и Партия*, както и от Европейска България, която до към 378 г. се простирала от района на Галите* при Днепър и Днестър, до Северен Кавказ, като имало няколко български области и в обширния географски район Армения, а от 378 г. директно граничела с Византия по най-долното течение на Дунава (ДТ*, вж. Алавив*, Реан* и пр.). Погледнато от плоскостта на Митрианството и връзката му с Християнството това дава ново звучене на констатацията на средновековния автор, който възкликва: “защото българите и персите и влъхвите са едно и също”;
Най-древните и най-надеждните сведения за М. се съдържат в “Авеста”, преди всичко в “Яшт” Х [наричана и “Митра (Михр) Яшт”]. Първоначалността на договорната функция на М. за авестийската традиция не подлежи на съмнение. Точно за това говори на Заратустра* създателят на Митра - Ахурамазда*: “негодяите (нечестивците), които са лъжливи по отношение на договора, довеждат до гибел цялата страна… Никога не нарушавай Договорът, о ти, от рода на Спитама, независимо от това дали ти си го сключил с носещите лъжата или с обладаващите правдата последователи на истинската вяра, тъй като (ибо*) Договорът е в сила и по отношение на носещите лъжата, и по отношение на носещите правдата” (Х, 2), и още: “Най-бързите коне дава Митра, владетелят на безкрайните пасища за добитъка, толкова повече, на оня който не е лъжлив към Договорът” (Х, 3; т.е. който не мами Договорът, не се опитва да мами Договорът. Вижда се играта на думи по отношение на Митра /= Договорът/ и Договора, при която се получава “Договорът… дава… толкова повече на онези, които не мамят Договора”. Това дава основание не само за разбиране на М. като персонификация на абстрактното понятие “договор”, но и за това, в подобни случаи, думата Митра да се чете, вместо като собствено име, буквално като “договор”. Приложимо към ведийските материали, това заключение може да се прилага с много повече основание към ред авестински примери, както и към българските - древните и новите).
Връзката на М. с Договора, с присъствието при това на гаранции за съответствието му с Космическия закон, или даже разбирането на М. като въплатен договор, се потвърждава от много примери. Нпр. Митра на всяка височина (Балкан*, Хълм*, Връх* - срв. Черни връх*, Чука* и пр.), на всяко място за обзор, има по осем служители следящи за Договора, като той следи и чрез хилядите си възприятия, с десетки хиляди очи, хиляди уши, десетки хиляди шпиони (съгледвачи).
Договорната функция на М. обяснява и редица други мотиви, в които той въвежда ред и организира Земята и живота на нея. Социалният аспект в дейността на М. е особено очевиден и в него отчасти може да се види онази митопоетическа историософия и спиране на създаване на квазиисторическа схема, които отличават древноиранската културно-религиозна традиция (вж Иранска митология*). М. гарантира устойчивостта на обществото и съгласието между хората, охранява страната от раздора и нещастието, ако в нея почитат Договорът, и разрушава и наказва враговете, ако те не зачитат Договора, нарушават го и служат на лъжата. Митра обединява хората, настанява ги на тяхното собствено, правилно, т.е. избрано в съответствие с правилата и законите, място (тоя мотив изразява глаголът yat: “който, иже*, iаже, еже*, iеже” - “митрически” глагол според Е. Бенвенист), защитава страната, в зависимост от избора на правилното място по отношение към М. (срв. местата на гробовете на Кубрат* /605-665/ и Аспарух* /665-699/), и унищожава тези страни, които се отказват от неговия избор и отхвърлят призива на М. (срв. Авитохол* и значението, което е имал за българите като създател на Стара Велика България* - т.е. като въплъщение на Митра). Един от епитетите на М. е “изправител на линиите (границите)” (karso-razah; авест.- kars: “влека, мъкна, тегля, изтеглям, влача”; срв. др.-евр.- kor: “мярка”, др.-инд.- carus: “котел, гърне”, ирл.- cern: “дълбока паница, кюп”, согд.- kr’z’kh: “мях”, ст.-бълг. Корити: “коря*, налагам правилната мярка”, и от там срв. имената Курт* /Кубрат*/, Кормисош*, Крум* и пр. Съставната razah носи и отразява корена свързан с др.-инд.- rajan /цар, раджа/ и лат. rex). Подобни фрагменти подчертават посредническата роля на М. и функцията му да разграничава Доброто от Злото, Правдата (Истината*) от Лъжата и така да определя моралните граници.
М. е споменат под формата “Mi-it-ra” в договор от Предна Азия още в ср. на ІІ хдл пр. Хр. С него е свързано и индо-иранското божество *Bhaga (авест.- Mitrah bagah - Митра Бага /Бога/, согд.- Mysyy bgyy, вед.- Mitra-bhaga), водещо разпределенията на благата, съдбата, късмета, дяловете; Согдийският Bg, доближаващ се до Бага, се явява като Бог на сватбите и при този ритуал видимо си “съперничат” с М., явявайки се и двамата като равностойни гаранти на брачния договор (което обаче е от срв. по-късно време, когато нпр. при пехл. Mihragah - името на посветен на М. празник, согд. име на същия празник е Bagagan; може би същият период е характеризиран от съвместителството на храм на М. в арменско село с име Багаарцуж /ако името не е основано на конкретна и близка по фонетика предходна основа, или в/у др. причини, различни от пряката връзка с Бага/). В този смисъл трябва да се разглежда и религиозната формулла, която използва Кан Омуртаг* (814-831) в един от надписите си: “Нека Бог даде на поставения от Бога Владетел, като тъпче добре (от религ. категория Добро*, т.е. с Доброто тъпче Злото, налага Божието Добро) с нозете си Императора (на Византия), докато Туча* тече и докато /Слънцето грее/ ...” (ТИБ*). “Туча тече” е образ на едната божествена сила и стихия, и на Бог, а “Слънцето грее” - на Бог Митра, Договорът и неговата сила и стихия.
Освен на социалния космос, М. е уредник и на природния. Той е свързан с водата - с Апам-напат [авест.- “потомък на водата”, “филиз, издънка на водата”, благ дух в др.-иран. митология от времето на индо-иранската общност. От тогава е съхранена представата за огнената му природа, като персонификация на буреносната мълния, която е неразривно свързана с водната стихия. В древни фрагменти от “Яща” е съхранен мита, че за да се спаси от триглавия дракон Ажи-дахаки - символ на иранския династически суверенитет, Апам-напат се скрил на дъното на езерото Ворукаша*, където създал човешкия род (срв. Тун-Бури, в “Сказание за дъщерята на Кана” на Микаил Бащу*, който живее на дъното на Сакланското /Българското, Черно*/ море). Заедно с Ахурамазда* и Митра, той е Ахура* (Аура*), което показва изключителната му древност и високия му ранг в иранската митология].
М. е свързан със Слънцето (Бог на Слънцето), стопанин е на “широките пасища” и е създател и пазител на животворността на водата, благодарение на него валят дъждовете и израстват растенията, той е “даващият живот” и “даващият синове”, той разпределя благоденствието на стадата и самите стада, прави удобно и благоприятно съществуването, обезпечава притежаването на истина, изпълнява молбите и прошенията. М. осигурява дома, жените, колесниците, богатството, щастието, телесното здраве, комфорта, потомството. М. е свързан с Богинята на плодородието Ардви-сура Анахит [авест. букв. “Ардви* могъщата, безпорочната” /срв. Арда*, Сур*, Ан*/; в “Авеста” й е посветен отделен химн (”Ардвисур-ящ” или “Абан-ящ”). Първоначално под Ардви разбирали “Изворът на всемирните води”, извиращи от Върхът (Кан*) на Първосъздадената планина (Танкан*, Балкан*) в божественото царство на Света; по-късно така започнали да наричат и самата Вода*, даваща началото на всички води и реки на Земята (срв. Арда*, Арджеш*). Някои учени /Х. Нюберг/ смятат, че култът към А.А. като Богиня на водата е създаден от номадите-древноиранци, обитаващи бреговете на Сърдаря* (Саки*, Масагети*, Алхон*, Валхон*, Скити*, Савромати*). Но по-скоро А.А. е персонификация на отделна функция на Всеобщото божество Тангра*, което можем да проследим назад във времето до ср. на VІ хдл пр. Хр., като едва ли култа към нея може да е номадска “прищявка”, при положение, че от напояване и наличие на вода - като причина за плодородие или за унищожаване на реколтата, са били зависими точно тези етноси, които водят уседнал земеделски начин на живот и имат възможност да създават традиции и да ги пренасят дългосрочно през времето (вж ІІ*- Г, Д; Древните българи*). В “Авеста” култът към А.А. съществува успоредно с култа на Митра. Тя е описана като прекрасна Дева*, тъжаща за такъв богатир, който би я прославил: “Винаги можеш да видиш нея, Адвисура Анахит, в образа на девойка прекрасна, силна, стройна, високо препасана, изправена, знатна по род благородница”. А.А. се представя като дъщеря на самия Ахурамазда*. Нея я молят, принасяйки й жертва, да им дари сила и могъщество (Сур*), както иранските, така и туранските /тюркските/ богатири*, но тя удовлетворява единствено молбите на първите. Тя дарява на Ахурамазда както Заратустра*, така и Йима* - властта над девите* и хората, Кепсаспа* - победата над дракона Кандарва, и пр. Помага на Трайтаона* /”третият” - срв. третият брат в “Тримата братя и златната ябълка”/, син на Атвай, да надделее над тюрките и водачът им Ажи-Дахака, подкрепя Зариварай*, за да победи вожда на номадските турански племена Арджасп. А.А. отказва помощ на дракона Ажи-Дахака, пожелал да унищожи човешкия род и на коварния цар на туранците Франграсйан Воин - непримирим враг на иранските царе, който искал да похити царствения нимб - фарн* (вж Фа*); Част от името на А.А. влиза във фарси като Нахид - име на планетата Венера и нейна персонификация; във формата Анахит /Анаит/ влиза в арменската митология. В др.-гръцките паметници се среща Анаитида /Анатис/ - Богиня почитана в М. Азия, за която се предполага, че може да е адаптация на името на А.А.].
Заедно със Сраоша* (срв. Срацимир*) и Рашну*, М. се явява като съдия над душите на умрелите на моста Чинват*. В обкръжението му е също и Бога на вятъра Веретранга (пехл.- Вархран, фарси- Бахрам; в иранската митология е Бог на войната и победата. В. е от епохата на индо-иранската общност, а им-ето му съответства на епитета на гръмовежеца Индра във ведската мито-логия - Вритрахан: “убиец на Вритра” - змей-демон. Описани са превъп-лащенията му във вятър, бик, кон, камила, вепър, коршун /или сокол/, овен, козел и накрая - в прекрасен воин. В. дарил на Заратустра* мъжка-та сила, твърдостта на ръцете, мощта на тялото, остротата на зрението. В образа на сокола, в “Авеста”, се изобразявал като Фарн* - символът на царската власт).
В авестинската мит., мотивите свързващи М. със Слънцето не могат да се считат основни - в нея са налице само известни предпоставки за формирането на слънчевата функция на Митра. Вкл. и в епитетите на М. “изпълненият със собствена светлина”, “сияещият”, “блестящият”, и т.п. Срв. също (“Ящ” - Х, 142,143; “Видевдат”, 19, 28) мотивите за безсънния, винаги бодърстващ (като Слънцето) М., където той незаспиващ бди на стража пред творенията на Ахурамазда* и следи за тях. Близостта на М. и Слънцето - М. се явява преди изгрева на Слънцето сутрин и остава след залеза му вечер. Атрибутите на М. - конете и колесницата, също са в инструментариума на слънчевите богове.
В другите ирански традиции обаче, М. несъмнено се явява като божество на Слънцето или даже просто като изображение на Слънцето. Срв. согд.- mysyy bgyy, което се употребява именно в това значение, което приема особен смисъл във връзка с мотивите на Слънцето като свидетел на брачния съюз и Договора, парт. (вж Парти*)- myhr = mihr: “Слънце” (срв. бълг. л. име Михър наред с Митър*, Митро*), заимствано и в новоперсийския език - mihr (много от късните антични и източни текстове описват М. като Бог на Слънцето), йидга- mira: “Слънце” и пр. Показателно е, че в Партските* и Согдийските* манихейски текстове т.н. Трети посланик носи съответно названията myhryzd и mysyy bgyy, свързани с името Митра (срв. ролята на Третия посланик като слънчево божество, което е длъжно да завърши освобождаването на пленения Свят). Ср.-персийското myhryzd обозначавало манихейския Жив дух, което е също характерно като се има предвид мотива на М.- носител на живота (срв. сближаването му с Гайомарт), а също наличието на обща за тях демиургическа функция (Гайомарт = Гайа Мартан, авест.- “живия смъртен”. В иран. митология Г. е родоначалник на човечеството, първият смъртен, понякога първият праведник, към когото били отправени думите на Ахурамазда*; Г. заменил в “Мл. Авеста” друг първопредтеча на хората - Йима /Iima/. Образът на Г. се отнася към епохата на индо-иранската общност /т.е. преди навлизането на Арийците в Индия към ср. на ІІ хдл пр. Хр./: аналог във ведийската митология е Мартанда. Окончателното оформяне на образа му става сравнително късно, което е видно от Фарвардин яща, където в рамките на едно повествование механично са съвместени трима родоначалника на човеците: Г. е напълно митологизираният образ на Заратустра* и Йима; Г. бил първата жертва на Ангро Майню /в иран. мит. глава на силите на злото, тъмнината и смъртта, противник на Ахурамазда*, символ на отрицателните подбуди в човешката психика/, създавайки по този начин образа на смъртта в света. Прародители на Г. и в т.с. на цялото човечество, били Небето и Земята; по-късно, в пехлевийско време, за родители се смятали Ормазд /пехлев. наименование на Ахурамазда*/ и Богинята на Земята Спандармат. Спандармат понякога се смятала за дъщеря на Ахурамазда*, затова техният съюз би следвало да се възприема като идеален прототип на свещеното кръвосмешателно бракосъчетание в ранно-заратустрийската традиция. Този мотив на мирообразуващия инцест напълно се възстановява на индо-иранско равнище и с голяма вероятност на индо-европейско). Възможно е именно от източно-иранската среда да е заимствано името на Мансийския слънчев Бог Мир-сусне-хум. Така едно от най-важните отклонения на част от източно-иранската традиция от “Авеста” се състояло във формиране на нов ипостас на М. - Бог на Слънцето, при което у М. оставали Договорните функции, а в други случаи те повече или по-малко се прехвърляли автоматично върху Слънцето* - като трансформация на Митра (вж Фа*). Соларната функция на М. обяснява многочислените по-късни примери на синкретическите образи на Митра-Хелиос в митраическото изкуство. Понякога М. се отъждествявал чрез мотива на Огъня* и с Хефест.
Изясняването на митологичната предистория на образа на М. се вижда в наличието на съответстващи си божествени двойки в Иранската и Индийската традиции: Митра - Ахурамазда* в “Авеста” и Митра - Варуна в “Ригведа”. В тази двойка, свързвана с магико-юридическата функция и поколението на “старите божества”, Ахурамазда* (съответно Варуна), видимо, моделирал в индо-иранския период основно космологическите елементи на вселената. А М., очевидно, завеждал социалната организация на хората и съответното устройство на “човешката” вселена, осъществявал посредническата функция между горе и долу, небето и земята, външното и вътрешното пространство, божественото и човешкото. Такава схема обяснява възникването на следващия по време период в историята на М. - превръщането му в Бог на Договора. В хода на подобна еволюция М. можел понякога да придобие някои черти, които първоначално били присъщи на съседа му в божествената двойка - Ахурамазда*. Това обяснява причастието на М. към войната, разрушението, недружелюбните действия и даже към убийството (нпр. убийството на бика, станал своеобразен символ на Митраическата митология на запад от Иран, убийството на Сома в др.-индийската митология), връзката с водите, която първоначално била приоритетна за другия член на двойката, връзката с нощното небе (дрехата на М. понякога се изобразявала като звездно небе), с глъбините и тайната (в “Ящ” /Х, 25/ се въздава почитание към “дълбоката ахура”).
В следствие на реформите на Заратустра*, Ахурамазда* придобил статус на единствен главен Бог, а М., загубвайки мястото си редом с него, бил изключен дори от кръга на най-близките му помощници Амеша Спента (името на М. не се среща в “Гата”) и намерил место сред по-ниските по ранг помощници на Ахурамазда* - язатите (авест.- Язата: “/този/ комуто подобава преклонение”. Терминът е от пред-заратустрийско време. В др.-персийският пантеон Язата съотв. на “бага” /baga-/. Язатите включват Митра, Ардвисура Анахита, Веретранга, Мах и др. божества с по-нисък ранг от Ахурамазда и Амеша Спента, но в широкото си понятие като “божество”, “небесен жител”, те включват и Ахурамазда и Амеша Спента; срв. връзката Яз- ~ Аз* и значението “неповторим”, “единствен”, “независим”, “самостоятелен”). Независимо от това, на М. видимо било отредено место в заратустрийския календар - месецът на жертвоприношенията Багаядиш (от baga-, като втор. част спокойно може да се приравни към бълг. Ядене* ~ Ядеш и дори формата Ядеса; др.- и ст.-бълг. iадениiе /СС*/). Не е изключено, намеренията на Заратустра* относно М. да са били още по-радикални. Сред другите изменения в характеристиките на М. след реформите на Заратустра* са отпадането на функцията му на Бог на войната, актуализацията на тавроктоническата тема (от кръвта на убивания бик прорастват растения, тя увеличава плодородната и жизнената сила, като особена роля в култа на М. играят жертвоприношенията на животни), появява се образа на “утроения” М. - един голям М. съпровождан от двама малки М. със светилници (символ на утринното и вечерното зарево Кауто и Каутопат), формирането на митологемата за Слънцето (светлината) от камъка (скалата), оформя се мотива за конния М. (което съвпада с времето на широко разпространение на коня и увеличаване на стопанското му значение за човечеството, и конните нашествия от ХVІІ-ХV в. на Хиксоси, Келти* и Арии* до тези от ІХ-VІІ в. на Скити* и Сармати*) и пр.
Митра, възможно като Слънце обгърнато от космическите води (срв. мотивът за златният зародиш /яйцето/ в бездната на световните води), се отъждествявал с орфическото първородно божество Фанес, родено от яйце хвърлено във водата (интерес представлява връзката на Орфизмът и лично на Орфей с култовете към Митра, Ахурамазда*, Зерван и пр., включително личността на Заратустра* от ХІІ-Х в. или по-рано, която в контекста на хегемонията на Западно-Азиатската философия над Елинската култура до, и във междинния период от ІV-І в. пр. Хр., може да обясни “южния път” /на Ю от Каспийско и Черно море*/ на взаимно изграждане на културата в средището на И Средиземно море и З Азия - вж Хипербореи*, Бореи*). За това свидетелстват някои посветителни надписи, като например формуллата - “/на/ Зефс - Хелиос - Мита - Фанес”, барелефът на юношата М.-Фанес (музея в Модена) и пр. Много изображения на М. съдържат такива детайли, които обединяват М. (и Фанес) с Бога на времето Зерван [авест.- Зрван, Зурван, Зарван; в ир. митология Бог, персонифициращ Времето и Съдбата. Върховен Бог в Зарвенизма - религиозно течение съперничещо на Маздизма (религията на Ахурамазда*) чак до епохата на Сасанидите /ІІІ-VІІ в./. Зерван се представял като Безкрайното време /Зерван Акарана/, съществуващо изначално, когато Светът бил в ембрионално състояние (късната “Авеста” различава Безкрайното време и Зерван Даргахвадата - Крайното време, което се съотнася с този Свят, създаден и обречен на гибел). Митът рисува Зерван като андрогинно божество (което също го свързва с най-древните митични пластове, като той е и подобен и на Кронос /Хронос: “Времето” в гръц. мит.): той в продължение на хилядолетия прави жертвоприношения, за да се роди синът му Ормазд /Ахурамазда*/, призван да сътвори Света. Но накрая Зерван се усъмнил в ползата от тези жертвоприношения и от това съмнение заедно с Ормазд /Ахурамазда*/ се зародил и Ахриман (върховният бог на злото, в най-ранната “Авеста” е наречен Ака Мана, а в другите - Ангро Майню). Зерван дал обет, че ще даде властта на този, който пръв се появи на света. Ормазд /Ахурамазда*/ предугадил мислите на Зерван и ги споделил с Ахриман, а той, разкъсвайки утробата на Зерван, преждевременно се появил на света и се нарекъл Ормазд /Ахурамазда*/. Като видял отвратителната му външност и сремежът му към злото, Зерван отхвърлил Ахриман /Ангро Майню/. Тогава се родил прекрасният Ормазд /Ахурамазда*/, но Зерван бил принуден да даде властта над Света на Ахриман за 9 000 години; след това трябвало да се възцари Ормазд /Ахурамазда*/ и да изправи всичко направено от духа на злото. Съгласно химна на Вечното време в “Бундахишна”, Зерван “е по-могъществен от двете си творения - доброто и злото”. Хода на двубоя между доброто и злото, и всичко, което става на този Свят, в т.ч. и живота на човек, е предопределено он Зерван. Противоположно на Маздеизма, за последователите на Зерван е характерна песимистична тенденция, разглеждайки днешния свят като владение на “Княза на тъмнината”. Зерван - Зарва, като върховно божество, “Баща на Величието”, бил възприет от манихейците, а също и в Митраизма];
Във връзка с разпространението на култа към М. извън пределите на Иран и особено в Римската империя (граничеща с България по С Черноморие и в Голям Кавказ, с онези българи, които продължават да живеят в елинистична Партия* /Персия*/ и заселниците в Армения от І в. пр. Хр. - вж Вананд*), се наблюдава и вълна от свързани с него ритуали (митраически мистерии), ритуални съоръжения (митрейони; има предположение, че Бехистунската скала /на пътя м/у Багдад и Техеран/, още в доахеменидско време – т.е. преди 645 г. пр. Хр., е била култово место на М. - вж Перси*, Парти*, Мидийци*, Арии*, Дарий І*, Древните българи*, Заратустра*, Шарукин І*, Шарукин ІІ*, Семирамида* и пр.), изображения и скулптори, мотиви и сюжети, езикови образи и имена със съответстващи корени (изобилни в самия Иран /срв. персеполитанския ономистикон/, но и далеч зад пределите му; прави впечатление голямото струпване на такива имена всред Българите /за разлика от прото-Славяните* и без пласта на привнесените от Българите в Славянството имена/, които под влияние на христианският бит започват да се свързват с новата религия - нпр. Мит`р* и Митър*, Митро*, Михър*, Митра* /ж.р./, Митко*, Мицо* /Митсо/, Мичо*, Михо* /от Михър*/ и пр. с гръко-християнското Димитър, а Михър ~ Михо ~ Михал и с Михал ~ Михаил. В т.с. изразът “Да гониш Михаля” не означава “Да гониш Св. Михаил” и придобива своя конкретен и древен смисъл).
Впечатляваща е изключителната леснота, с която култа към Митра се усвоява в Римския свят (в частност, видимо, във военна среда - М. бил особено почитан всред римските легиони от Ефрат до Рейн; в Дур-Европос почитали М. едновременно с Юпитер, а в други случаи го отъждествявали със Зевс) и бързата трансформация на образа му (така в Армения М. дал името на Мгер - герой от епоса за сасанидските богатири, убил, в частност, черният бик). И разпространението на култа към М. във военните среди на Рим, и силното му присъствие в Армения, вер. са във връзка с наличието на Ср.-Азиатски етнически елементи и в частност на Българи. В Армения българското присъствие е относително мощно още от първите години на заселването на Кан Вунд* през І в. пр. Хр. и представлява значителен процент както от населението, така и от мощта - военна и стопанска, на държавата. В битността си на Голяма Армения страната е била достатъчно силна да се отбранява известно време срещу общите усилия на Рим и Партия* да я завладеят и поделят, но продължителната й съпротива, фиксирана и от хрониките, не е минала и без участието на живеещите в нея Българи (което е гарантирало както авторитета им, така и независимостта им в границите на страната), и без подкрепата на живеещите по границите й от С Кавказ и Каспийския Дербент* до Днепър* и Ю Буг* Българи (вж Арменски българи*). При това след консолидирането на Стара Велика България* в 153 г., тази външна подкрепа е станала както по-значима, така и единствената, на която Армения е можела да разчита срещу могъщите си противници (не може да се пренебрегва фактът, че Партия* е в родови връзки с България и българската върхушка, каквито се афишират и от Арменските князе, и по-точно от Аршакидите - вж Древните българи*, Стара Велика България*, Вананд* и пр.).
В тази светлина следва да се разгледа и Арменският култ към Михр или Мхер (пехл.- Mihr, Митра) - в арм. митология Бог на Небесната светлина и Слънцето, син на Арамазда (върховен арм. Бог, създател на Небето и Земята, Бог на Плодородието, баща на Боговете Анахит, Михра, Нане и пр. Възхожда към ир.-бълг. Ахурамазда*. Епитетът му е “Ари”*: “мъжественият”. Култът към Арамазда идва от Иран, възможно в VІ-V в. п.н.е., при Ахеменидите /645-331/, като се слива с култа към местните божества /които от своя страна също са под влияние на симитската културата в Двуречието от ХХІV до VІІ в./. В Елинистичната епоха /от 330 [323] г. пр. Хр./ той се отъждествявал със Зевс. Главното светилище на Арамазда се намира в култовия център на древна Армения и пантеон-некропол на арм. Царска династия на Аршакидите - Ани /дн. Камах в Турция; вер. от Ан*: “небе”/. Храмът му в Ани бил разрушен в края на ІІІ в., вер. във връзка с разпространението на християнството);
В древна Армения на Михр били посветени храмовете в Багаариджа (днес в Турция), жертвеникът Мхери дур (“вратата на Мхер”, от пехл.- Der-i Mihr) в планините край град Ван* (Вананд*), а най-вер. и храмът в Гарни (І в.; Харни; срв. Хар*, вж Харк /2/*). Следи от култа към Михр са намерени: в др.-арм. календар - името на осмият ден на всеки месец: “Михр”, името на седмият месец (февруари): “Мехекан”; в арменската ономастика /вкл. топонимиката/: над 150 наименования, производни от името Михр. Влиянието на култа Михр след разпространението на християнството (срв. паралелите м/у Заратустризма* и Християнството), са проявени в арм. духовни песни (Шаракани, срв. Шар* и Кан*, както и Шарукан*, Шарукин І* и пр.), дооформени към V-VІІІ в. В тях Христос се отъждествява с Божеството на Светлината, наричат го “Светлина”, “Творецът на Светлината”, “Слънцето на Правдата* /Истината*/”, “Мислената Светлина”, “Слънчевата Светлина”, “Източникът на Светлина”;
В трансформиран вид образът на Михр преминал в епоса “Сасна црер” (вж Саса*, Сама*, Само* и пр.), където вместо единният Михр, се явяват Мхер Старшият (дядо) и Мхер Младши (внук). Мхер Старши е син на Санасар и Дехцун - дъщеря на Царя на Каджите (арм.- Кадж: “храбрец”; те са духове на Вятъра и Бурите. Ту са уродливи /и приемани за зли духове/, ту светли, добри и красиви. Според по-късни митове /след приемане на християнството/, имат човешки произход: по време на Потопа* на Ной* се раждат син и дъщеря. След Потопа Бог попитал Ной има ли деца, но той отрекъл и тогава децата станали невидими. Каджите и парите са техни потомци, които живеят във високите планини, в пещери, скали, дълбоки оврази и имат там дворци. Ехото е техният глас. Бродят нощем на групи, обикновено в свадбено шествие с музика, песни и танци.
Женските Каджи крадът женски дрехи, за да се пременят в тях, които на сутринта връщат /за да не откраднат дрехите, в тях се забучва игла, което се прави по сходни причини и от Българите/. Понякога се явяват в образа на някой познат, съблазняват и водят нарочения към кладенец, урва, скала, където хората загиват. На свадбите си те викат музиканти, бръснари, акушерки и щедро ги възнаграждават. Смята се, че крадът деца, особено от люлките, и ги подменят със свои - болни и уродливи. Понякога мъчат конете в обора, катерят се на тях и ги яздят до утрото. Според поверието: ако намажеш коня със смола, можеш да хванеш Каджа; ако го прободеш с игла - той /тя/ престава да е невидим; който е ударен от Каджа губи разум, наричат го Каджакокох, Каджакакал: “хванат от Каджа”). Той е исполин, надарен с богатирска сила. Както Митра, Мхер извършва ред подвизи. Влиза в бой с чудовищен лъв, преградил пътя по който в Сасун доставят храна; с ръце раздрал лъва на части (за което получил прозвището “лъвораздирател”), след което жителите на Сасун получили храна в изобилие. Мхер надвива Девите (вж Самодива*); убива черният бик - символ на тъмнината и преизподнята, и лишил с това главният Бял /Бел*/ дев от магическата му сила, го сразява в битка; Мхер Младши, син на Давид и Хандутхатун, живее в странстване и постоянна борба с неправдата и злите сили. Той побеждава дева Купа, старицата-човекоядка, чуждоземните пълчища застрашаващи Сасун; спасява град Джезир от наводнение, хвърляйки канара в течащата през него река, която я разделила на два ръкава. Когато срещнал връщащият се в Сасун Давид, без да знае, че той е негов баща, Мхер влязъл в единоборство с него и го повалил на земята (според друг вариант .../
Опозореният Давид проклина сина си: обрича го на безсмъртие и бездетност. Мхер се оказал безсилен да унищожи несправедливостта в Света; него повече земята не го издържа: Мхер и неговият кон (Куркик Джалали) затъват в земята. За да реши съдбата си Мхер отива при гроба на родителите си. Там той чува гласовете им, които му предлагат да се уедини в една скала и да изчака света да се промени. Според вариянт, пътят към скалата на Мхер е посочен от мъдър, вещ и проницателен Гарван (аграв), затова и скалата била наречена Агравакар (“гарванова, вранова скала”). От удара на меча на Мхер, скалата се разтворила и го приела заедно с коня. Един или два пъти в годината (вариант: всяка събота) Мхер излиза от скалата и пробва дали земята е укрепнала. Като се убеди, че не издържа тежестта му, той се връща в нея. На един пастир, който видял Мхер в отварящата се скала, той казал, че ще излезе за винаги от скалата, когато се разруши стария и се създаде справедливият Свят, когато пшеничното зърно стане по-голямо от орех /лешник/, а ечемиченото - от шипка.
Според различни версии на легендата, в скалата на Мхер гори вечна свещ (или кандило), върти се Чархи-фалак (Колелото на съдбата; срв. Чарк*); когато колелото спре Мхер ще излезе от скалата и ще разруши несправедливият свят; Според друг вариянт Мхер Младши, по волятя на Върховното божество, се оказва прикован за скалата и Гарванът кълве бъбрека му. Този мотив вер. е възникнал под влияние на представите на богоборците за Артавазда, прикован с вериги в пещера, с когото др.-арменската митология свързва спасението на Света (МН*); Според времето на създаване и съзряване на митовете за Мхер и Артавазда, както и за Арамазда, и близостта с периода, в който елински митични разкази (за Херакъл, Прометей и пр.) навлизат в Скитската* и Сарматската* митологии, могат да се открият много близки мотиви, за детаилното разграничаване на които са нужни по-задълбочени и конкретни тематични проучвания.
В случая е интересна ясно откроената връзка между културите на Ср. Азия - Бактрия* и Партия* - Персия* с Армения между VІІ в. пр. Хр. и VІ в. сл. Хр. (въпреки тюркско-арабските наслоявания, които са от следващият исторически период). Тази връзка е базирана и върху българския етнически елемент, който до 100 г. пр. Хр. се идентифицира до голяма степен с културата на Персия и Елинистичните Бактрия* и Партия*, а от І в. пр. Хр. има значимо присъствие както в самата Армения*, така и в региона непосредствено граничещ с нея от С, СИ и Ю;
В района на Иран еволюцията на образа на Митра не завършила с реформите на Заратустра*. Ахеменидите* (645-331) несъмнено почитали М. Той се споменава заедно с Ахурамазда* и Ардвисура Анахита в надписите на Артаксеркс ІІ (405-359) и Артаксеркс ІІІ (359-338). Ксенофонт (ок. 427 - ок. 355) съобщава за поклонения на М. от Кир Младши, Ктесий - за жертвоприношения на М. от Персийските царе, Курций Руф - за поклонения на Дарий ІІІ (336-331) правени на М., Слънцето* и Вечния огън.
Култът към М. се съхранил и в епохата на Сасанидите (от 226 г. насетне). На Бактрийските монети на Деметрий (ІІ в. пр. Хр.) се виждат отчетливи следи на синтез между образите на М. и Херакъл (МН*); За М. вж още Иранска митология*, Шумеро-Акадска митология*, Заратустра*, Ахурамазда*, Тангра*, Мада*; вж Древните българи*, Стара Велика България*, Вананд*, Артаван*, Вунд*, Мидийци*, Перси*, Парти*, Арии*, Скити*, Сармати*, Саки*, Саклани*, Масагети*, Хипербореи* и Бореи*, Шарук-ин І*, Шарукин ІІ*, Семирамида*, Тангра*, Бактрия*, Келти* и пр.;
МИТРА (2) – във Ведийската митология (Индия), букв. “приятел”. От гледна точка на древо-българската история и митология този М. е втори-чен, отразен образ на основния за българите Митра (1)* = Договора и прчее. Затова сравнен-ието между двата образа може само да даде допълнителна информация, но не и да замести българската представа за Митра (1)*;
МИТРА (3) – римското божество М. (лат. Mithras) е разпространена форма на персийския култ към Митра (1)* в Римската империя, дошла заедно с преселниците и азиатските войски, ползвани като имперска армия. Римският култ придобива някои, не толкова съществени, изменения, които са наложени от новата среда и развитието на обществените отношения (вж Иранска митология*). По голямото му разпространение може да се съди за количеството на азиатските представители в Римската империя, центровете на пребиваването и съсредоточаването им; за възможностите на “персийската” култура да влияе върху “римската” и причините за това; за близките, ако не и еднакви, пътища по които се развиват и структурират империите, което прави не само безконфликтно и закономерно, но вер. и задължително възприемането на култове, които са съзвучни с имперското развитие и степента на обществена организация; и пр. Интерес представлява фактът, че по едно и също време Митра се почита в Римската империя и в елинистична по своята същност Стара Велика Българрия*, която от 153 г. е мощна държава при северно-черноморските граници на Рим.
Култът към Митра е фиксиран в днешните български земи още от ІІ век (нпр. срв. мраморният оброчен релеф на Митра от с. Куртово Конаре, Пловдивско, датиран във ІІ-ІІІ в. /ЕБ*/). Поради липса на данни, това не може пряко да се свърже с присъствието на българи и военни отряди от българи в римската армия още от І-ІІ век, но е достатъчна предпоставка, за да се търси целенасочено за такова българско присъствие. Още повече, че култа към Митра е разпространен преди всичко във Вътрешна Азия, а не толкова при скитите*, които до голяма степен се елинизират в V-І в. пр. Хр., и той идва през определен период от разширяването на Рим в Западна Азия и навлизането му в Армения, където римското настъпление се среща и с българските заселници (вж Вунд*, Вананд*). Въпреки че името Митра е трудно за откриване в българските царски надписи, то е кодирано чрез хипостаза си “Слънце” (Омуртаг*), “договорът” (Кубрат*, Тервел*, ...Крум* ... Иван Асен ІІ* и пр.), Фарн* (Фружин*), дори в Мада* (Мадара*) и чрез съставната Мир* в царските имена (Омуртаг, О`мир Пресиян, Маламир, Владимир и пр.), и е разпространено в българските лични имена; при това целият култ на Заратустризма*, изповядван от българите, е фактически проява на Митризма; вж Иранска митология*, Митра (1)*, Стара Велика България*, Мада*, Мадара* и пр.;
МИТРА (4) – м. име; наставката “-а” е характерна за м. имена от българския език и българската езикова група в Ср. Азия; М. = Митра (1)*; съвременната форма на името в България е Митро*, Митър*;
МИТРА (5) – ж. име, при което наставката “-а” е оконч. за ж. р.; от Митра (3)*, Митро*, Митре*, Митър* (и Митр);
МИТРО (1) – звателно от Митра (2)*;
МИТРО (2) – Митру*, Митрю*, Митрьо*, Митър*, зват., вин. п. на Митра*, традиционно древно българско мъжко име;
МИТРОВО ЕЗЕРО – название на местност (топоним) и хидроним, езеро в Пирин*;
ШАМАШ – Шамаша*, Самас, Самаса; Бог Митра*; в шумерската и акадската митология Бог на Слънцето* и на Правосъдието (ДОГОВОРЪТ), и на Предзнаменованието (вж. Сън*). Смята се от някои изследователи, че съответства на шумерския Уту, но е възможно това да са две имена на един и същи бог или пък зоните на действие на двете, първоначално различни божества, да са се преплели във времето. Към Шамаш следва да се прибавят западно-симитския Шамшу - Бог на Слънцето и на част от Небесното войнство (Слънце, Луна и звезди), създадено в четвъртия ден на Творенето, както и йеменската Шамс - Богиня на Слънцето или самостоятелно Слънчево божество;
Шамаш е явно изключително древно божество, много широко почитано, чийто култ бил първостепенен. Това се вижда още в легендата за Билга-мес* (Гилгамеш*), която е най-късно от средата на VІ хдл пр. Хр. (Билга-мес или Гилгамеш се изкачва на Световната планина, откъдето изгрява Слънцето – Шамаш, и отива при Ной, от когото получава цветето на вечната младост). Наследникът на Шарукин І* (2369-2314) – Маништусу (2305-2291), “за да получи поддръжката на шумерското жречество, … със специален указ установил размера на владенията и доходите на Храма на Бога Шамаш, жертвайки му в същото време златни и сребърни слитъци с тегло 30 таланта.” (ИИ*). Известно е, че шумерите идват в района на Двуречието от североизток, от района, където живеели българите (вж. Древните българи*), които и през ІХ-Х в. почитали Слънцето (Фа*, Фарн*), а също и Митра*.
Видима е връзката между Шамаша и Митра*, който всяка година се ражда на 24 срещу 25 декември (до XVII-XVIII в. сл. Хр. на 21 и 22 декемри) – Коледа*, а по-късно тази дата (21 и 22 декември, а по-късно 24 и 25 декември) е възприета за рождението на Христа*. В българската традиция, жива и до днес, именно Митра е Млада бога* или Новото Слънце, което се ражда към деня на зимното слънцестоене (Еднажден*, Игнажден*).
Същевременно “старото слънце”, вече натоварено с негативите на преминалата година – Злия дядо Коледо*, се прогонва. Единството между Митра*, който е и персонификация на Договорът, и Шамаша – Слънцето, е документирана още в барелефа на колоната със законите на Хамураби (1792-1750 г. пр. Хр.), който явно онагледява една много по-древна представа. Там е изобразен Цар Хамураби, стоящ в тържествена поза пред Бога на Слънцето Шамаш (ИИ*). Всъщност тук Шамаш е във функцията си на Митра* = Договорът, което се подчертава и от функцията на самата колона – да представи 247-те члена на законите, установени от Хамураби, и да подчертае тяхната вечност, непреходност. От тези факти излиза, че Шамаша е само един епитет на Слънцето – Митра, членувана форма на Сама* (Шама), който показва статута му спрямо Върховния космически бог – Ан*, Ану*, Тан*, а по-късно пред Върховния добър бог – Ахура-Мазда*; срв. Сама*, Самбат*, Митра*; вж. Шумеро-Акадска митология*, Заратустра*, Иранска митология*, Древните българи*, Фа*, Фарн*;
ШАМАША – Шамаш*, Самаса;
