Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
13.04 23:09 - Кан, Василевс и Цар БОРИС I МИХАИЛ (852-914) [2]
Автор: dichodichev1 Категория: История   
Прочетен: 563 Коментари: 3 Гласове:
0


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 След дълга подготовка, започнала още към 852 г. с искането на Борис І към висшите български аристократи и братя Константин-Кирил и Методий* да се създаде модерна азбука, заместваща остарялата за нуждите на деня Κънθγъ (Книга*), и на нея да се преведат основните книги на съвремието, и след продължителна политическа игра със Свещената Римо-Германска империя, Папата и Константинопол, включваща и показна война между Византия и България, чак през есента на 863 г., използвайки умело и обожествяваните от българи и византийци природни сили – вълната от 40-дневни силни разрушителни земетресения през август и първите две седмици на септември същата година, Българският владетел обявява приемането на християнството и покръства семейството си и близкото си обкръжение от велможи и техните подчинени. Изхождайки от това, бунтът на 52-та боили следва да се постави през цялата следваща 864 година. Същевременно знаем, че Римският папа Св. Николай І (858-867) благословил българските християнски книги през 866 година, когато получил и меча, с който Борис І разбил метежниците. Практиката показва, че такъв ход от страна на Папата не е спонтанно действие. Още повече, че този ход, както показват събитията, стоял на острия граничен ръб между приемливите и неприемливите за Византия и Рим позиции, и за него се изисква многомесечна конкретна дипломатическа работа.

Във връзка с тези дадености окончателната победа на Борис І следва да се отнесе към 865 година. Тоест датата 22 март е през 865 г., която е българската 6373 г. от Сътворението на Света (от 1 март 865 г. до 28 февр. 866 г.), а според византийския календар – ХІІІ индикт (от 1 септ. 864 г. до 31 август 865 г.). Някои историци приемат именно 865 г. за времето на приемането на християнството в България, но такава позиция игнорира акта на Борис І от есента на 863 г. (6371 г. от Сътв., ХІІ индикт), което води до редица неточни изводи и съждения, включително и за такива детайли като годината на раждането на Симеон І; защото Симеон се появил на бял свят след покръстването на баща му и майка му през есента на 863 г., “в години на мир” с Византия (в години на дошлия с приемането на християнството духовен мир, според Николай І), а не в периода след 22 март 865 г., както се потвърждава и от писмата на Константинополския патриарх Николай І (901-907, 912-925; ИБИ*).

Ето, впрочем, последователността на събитията в германските “Бертински летописи”, проследяващи хроникално периода от 741 до 882 г., където те са поставени под крайната 866 година, в която Римския папа Св. Николай І (858-867) благословил българските православни свети книги, а също българският словенски* (говорим) език и българската писменост, на които били написани:

866 г. Князът (Борис І е Велик кан /Кан*/, Цар*, Самодържец*, Магестик екселенс: “над всички издигнат, максимално превъзходен”, а осен това е и архонт: “върховен военачалник”) на българите приел своето кръщение [през есента на 863 г. от Византия]. Той бил замислил да стане християнин миналата (предишната) [862] година (когато поел ангажимента към Людовик І Германски да приеме кръщението от Римо-Германия), понеже Бог го вдъхновил и му внушил това чрез поличба и бедствия сред народа на царството му. Недоволни от това [че приел кръщението през есента на 863 г.], неговите боляри (боили) разбунтували [през 864 г.] народа против него, за да го погубят. И тъй, колкото [недоволни боили] били в 10-те комитата, те се събрали около двореца му (?; под “събрали се около двореца му” най-вероятно става въпрос за свикан общобългарски Събор, на който единствено можели да се взимат важните решения; по това време Борис І е бил в района на Брегалница*, но може да е пресрещнал бунтуващите се и в Никулицел* или северно от него – в Онгъла*; възможно е тук да се визира и град Плиска*, който от последните години на царуването на Крум* />796-814/ започнал да се оформя като главен център за България в района на юг от Дунав, в земите между Дръстър*, Варна* и Средец*, но пък и самите византийци свидетелстват, че още Крум имал много “столици“, поне една от които била в днешна югозападна Бйлгария). Но той, като призовал името Христово, потеглил срещу цялото множество [и извоювал победата на 22 март 865 г., ХІІІ индикт (1 септ. 864 – 31 авг. 865); през първата полвина на 866 г. са осветени българските християнски книги, написани на новото ст.-българско словенско* писмо, което било сторено лично от Св. Римски папа Николай І (858-867), в ХІV индикт (1 септ. 865 – 31 авг. 866)]

[Според българските закони боилите можели да отстранят владетеля само след общодържавен аристократичен събор, на който да вземат такова решение. Напр. такива събори имало при възкачването на Телец* (760-763) – “българите,… като се договорили (на събор) помежду си, убили тези, които обладавали по родова линия властта над тях, а за свой архонт поставили така наречения Телец*, строг мъж, който… проявявал от младини смелост.” (Никифор), и също: “Когато Савин* (760-770) изпратил веднага пратеници при Императора (на Византия) и поискал да сключи мир, българите направили събор [през 765 г.] и се противопоставили твърдо на Савин, казвайки – “Чрез тебе българите ще бъдат поробени от ромеите”. Станал бунт, Сабин избягал в Месемврия (Несебър*) и преминал към Имперотара. А българите си поставили (на събора) друг господар, по именуване Паган* (765-767).” (Теофан). Това, че през 864 г. недоволните от действията на Борис І боили “се събрали около двореца му”, говори именно за свикването на такъв събор и за опит да се издаде законосъобразен съборен акт. За сега остава загадка дали Борис І е участвал първоначално на събора, заедно с членовете на правителството и подържащите го принцове – 48 боила и други велможи, като се е включил в дебатите; или пък той веднага е обградил с войските си събралите се със своите свити и армейски отряди 52-ма боили, опитващи се да вземат нужното за тях съборно решение, като на 22 март 865 г. той им наложил категоричната си позиция, превръщайки я и в съборно решение, а по този начин и в легитимно законово държавно решение. Факт е обаче, че за същинско сражение, за битка на две противостоящи армии, никъде не се говори. Същевременно е и известно, че българите, особено пък без някаква законна юридически обоснована база, нямали право да воюват срещу други свои сънародници – българи, под страх от обявяването им за прокълнати, което автоматично водело до отлъчването им от цялото българско общество];

Царят (Борис І) наказал със смърт само 52 от болярите (боилите), които най-много бунтували народа против него, а на останалия народ позволил да си отиде невредим. Той проводил пратеници при Германския крал Лудвиг (Людовик ІІ или Людовик І Германски /843-876/), с когото [по-рано] бил сключил мирен договор, и поискал от него епископи и свещеници. И когато му били изпратени, той (Борис І) ги приел с дължимата почит. А Лудвиг изпратил пратеници при брат си Карл (ІІ Плешивия /843-877/, владетел на Франция, Испания, Португалия, Холандия и пр.) и поискал от него църковни съсъди (съдове, утвар), одежди и книги за службата на свещениците. Затова Карл взел от епископите на своето кралство голям брой от исканите вещи и му ги [изпратил], за да ги препрати на Българския княз (архонт, кан; този пасаж говори за мирен договор между Борис І и двамата братя – Людвик І Германски и Карл ІІ, като най-големият от братята – Лотар І /822-844/, вече бил починал; тоест, Борис І имал мирен договор с Римско-Франкската империя, обхващаща цялата Западна Европа, която империя започвала от западната граница на България; вж. карта 751-911 г., България по време на Каролингите).

Последният (т.е. Борис І) отправил [в края на 865 и началото на 866 г.] в Рим своя син (Владимир І*) и много от болярите* (първенците) на своето царство, като с тях изпратил за [Престола на] Свети Петър между другите дарове и оръжието, с което бил въоръжен, когато в името на Христос възтържествувал над своите противници [на 22 март 865 г.]. Той също така отправил до Папа Николай много запитвания, за да се съветва с него относно тайнствата на вярата. Поискал от него да му изпрати епископи и свещеници и молбата му била удовлетворена.” (ЛИБИ, т. ІІ, с. 287-288, превод Стр. Лишев, ТИБ* - с. 35-36; бел. мои);

С акта на Римския Св. папа Николай І (858-867) през 866 г., който благословил българските богослужебни книги, българският език и българската писменост, на какъвто били написани, като покръстил наново България и българите (или официално признал и препотвърдил кръщението им), Борис І завършил един цял етап от предначертаните си цели. Българският владетел най-сетне получил от всичките АПОСТОЛИЧЕСКИ ХРИСТИЯНСКИ ЦЪРКВИ В СВЕТА нужното признание за българското християнство, за АПОСТОЛИЧЕСКИЯ СТАТУТ НА БЪЛГАРСКАТА ХРИСТОВА ЦЪРКВА (оповестен категорично от Константинополския патриарх Фотий /858-867, 877-886/, а вероятно признат и от патр. Игнатий /847-858, 867-877/, и постановен още от Юстиниан I /527-565/ в 535 г. и Вселенския събор в 553 г.) и за каноничността на българския език и писменост (вж. Брегалнишка мисия*); тоест получил безспорно признание както от апостолическата Константинополска църква на Византия (в 855-863 г.) и от всички други източно-православни апостолически църкви – Йерусалимската, Александрийската и Антиохийската, така и от апостолическата църква на Рим (866 г.). А този факт е равносилен на Вселенско съборно решение и има същата върховна сила.

Именно този своеобразен лимес Борис I Михаил, блестящият политик и стратег, отбелязал с надписа от с. Балши* (днес селото е в Албания):

… (покръсти се) от Бога владетелят на българите Борис, преименуван [в 6371 (863) година] Михаил, с дадения нему от Бога народ в година 6374.”, тоест в 866 г. сл. Хр. (ММ*).

***

Следва да прибавим и още едно формално потвърждение на събитията в България от 863-866 година. То е от 867 г., когато напълно е завършен и осветен един специално наречен църковен храм в Преслав*, където в почетния надпис на латински език е казано:

През понти[фиката] (управлението) на блаженопоменатия папа Николай І (април 858 – 13 ноември 867) в десетата година [на неговия понтификат], в името на Всемогъщия бог е осветена тази черква в присъствието на Княза (Каназа, Владетеля, Господаря) на българите Борис и целия му клир и народ.” (ТИБ*, стр. 38; превод на В. Гюзелев от ІV. Dujcov, Modioovo bizantino-slavo. V.I. Roma, 1965, p.189); става въпрос за Римския папа Св. Николай І (858-867), който се възкачил през април 858 г. и починал на 13 ноември 867 година.

Тоест, Борис І започнал да гради специалната църква-храм в Преслав*, а не в местната столица Плиска*, което пък означава, че Българският владетел е предприел създаване на нова духовна столица на България, различна от светската столица, и това станало много време преди 893 г., когато с решение на Всебългарския събор в Плиска* било постановено незабавно превръщане на Преслав* в столица на държавата. Явно градежът на храма в Преслав е започнал не по-рано от май-юни 865 г. и той е завършен и осветен след април 867 г. и не по-късно от септември-октомври 867 г., когато Римския папа Николай още бил жив и нямало сведения, че е смъртно болен, защото тогава надписът би имал друга насоченост и би съдържал различна информация. Тоест, освещаването станало преди смъртта на Римския папа Николай, обаче и след като този папа приел българската делегация в края на 865 г. или в началото на 866 г., и осветил българската азбука и християнските книги написани на нея.

А пък фактът, че надписът на храма в Преслав е посветен на Римския папа и е на латински език – тоест на езика ползван в ареала на Римската църква, показва единствено това, че през април 867 г. Българският владетел Борис І вече бил поставил в международното политическо пространство, както и конкретно пред Константинопол, категорично въпроса за независимостта на Българската православна църква (а не че Българската църква по това време се намирала под властта на Римскя папа, както пишат през ХХ век без каквано и да е връзка с фактологията някои историци; самата стопанска и военна мощ на България в този период отхвърля всякаква възможност Българската христова църква – макар и твърде млада, да бъде под нечия зависимост, дори и формална, даже и да е декларирана формално такава зависимост). Автономността на Българската църква в тоя момент се подчертава в дадения християнския църковен надпис от това, че Българският владетел Борис-Михаил е споменат единствено с българското си име Борис*, а християнското му име Михаил неслучайно е пропуснато. И това видимо е умишлено и целенасочено, защото по-късно и на Вселенския църковен събор от 869-870 г. членовете на височайшата българска делегация, изпратена от християнина Борис І Михаил да защити и извоюва изрично официално решение за автономията на Българската христова църква, също се представят с автентичните си български имена, въпреки че повечето от тях, ако не и всички, са покръстени най-късно още през есента на 863 г. и имат свои християнски имена (вж. Владимир І*).

Освещаването на черквата в Преслав се извършила през пролетно-летния период на 867 г. при доста дълга предварителна подготовка и във възможно най-пищната и величествена обстановка – “в присъствието на Каназа на българите Борис и [на] целия му клир и народ”. Това означава, че от една страна, присъствали Българския владетел с обкръжението и правителството си, включително и съответстващия им антураж, а наред с това и бляскавата владетелска гвардия и акредетираните при двора чуждестранни дипломати със свитите си. Същевременно България, която е разделена в земите си от Германската граница до Урал на 10 области и няколко самостоятелни важни градове и райони, била представена от поне между 15 и 30 епископа с техните свити от подопечни свещеници, монаси, дяци и псалти, а “народа” – от още толкова на брой областни губернатори и подчинени пряко на Кана градски и районни управници с почетни гвардейски отряди и свити, като видимо присъствали и представители на федератските и васалните племена, влизащи в състава на държавата.

В тая обстановка позицията, която официално и на всеслушание изразил Борис І пред агентите-дипломати на владетелите от целия свят със своя надпис на латински език в храма на Преслав* във времето между май и септември 867 г., безспорно била предназначена най-вече и преди всичко за управницине на двете съседни на България империи – Византийската и Римо-Германската, откъдето Людовик І Германски (843-876) държал в подчинение и Римския папа. В този период юдаизираната върхушка на Хазария* (673-969), която от време на време в съюз с Византия се опитвала да досажда на огромната България (нпр. при Крум*, Омуртаг* /814-831/ и др.), не представлявала проблем за Българския владетел. Няколкото склавинии* в териториите около Солун и югозападно от него, както и разположени като защита на България по западната й граница, една от които е например бъдещата Сърбия*, са в пределите на държавата и декларират послушание, въпреки опитите на някои византийски управници да ги бунят срещу бъргарските власти. Князете на Моравия*, намираща се при средното течение на Дунав, до времето преди 862-863 г. и отново след заточаването на Св. Методий* (815-885) през есента на 870 г., също се опитвали да правят някаква самостоятелна политика, балансирайки между суверена си България и западната си съседка Германия, и кокетствайки с агресивните германо-римски свещеници.

Във Византия пък през пролетно-летния период на 867 година, когато е осветен храма в Преслав, управлява 27 Ѕ годишния Михаил ІІІ Пияницата (856-867, роден на 19 януари 840). Защото по това време Императрицата-майка Теодура ІІ (5 юни 830-856, Θεοδώρα) – родена през 815 г. и омъжена на 5 юни 830 г. за 16-годишния Византийски император Теофил (829 – 20 януари 842), която подържала добри, лични и взаимно изгодни отношения с Борис І (837/852-914), починала още на 11 февруари 867 г. [през 1460 г. Османския владетел Мехмед ІІ (1451-1481), роден на 1 април 1430 г. в Бурса и син на българската принцеса Мара Бранкович* (пр. 1427-1488, род. 1414/15 г.), предал мощите на Св. Теодора на християните от о. Корфу*, управляван от българския династичен род Булгари*, където те се съхраняват и до сега]. Възкачването на Михаил ІІІ (19 ян. 840 – 23/24 септ. 867) станало през 856 г., когато 16-годишния формален император, подтикван и подкрепян от брата на майка си – регента Варда, отстранил от властта Императрицата-майка и върховен регент Теодора (20 януари 842-856) и наредил да убият логотета Теоктист; скоро принудил майка си и четирите си неомъжени сестри да се подстрижат за монахини, въпреки че те останали да живеят в Константинополския дворец Кариан (според други данни Теодора по свое желание приела моташеството).

Тоест, преди освещаването на храма в Преслав, което станало във времето след април и преди средата на септември 867 г., владетелят Борис І останал без своя върховен политически съюзник във Византия – августа Теодора, която починала на 11 (24 н.ст.) февруари 867 година. На власт в Константинопол били противниците на Теодора, които държали в ръцете си лабилния Михаил ІІІ Пияницата и направлявали действията му (Теодора е от българския род Мамекон/а или Мамекоен, Мамекоян*, който е от Малоазийската част на региона Армения, тя има 2-ма братя, починали през 865 и 866 г., и 3 сестри, всички родени в областта Пафлагония – средната част на Северна М. Азия, където южно от град Синоп е и планината Булгар* /ИОД*/, напълно различна от масива Булгар-даг* в южната част на М. Азия и западно от областта на Тарс*; сестра й Ирена е съпруга на Константинополския патриарх Фотий /858-867, 877-886/, вж. Словени*).

Същевременно Борис І бил застрашен и от запад, от огромната и мощна Германия (Свещената Римска империя на Каролингите /751-800-911/), която водела агресивна политика по източните си граници в ущърб на традиционните български интереси, а войнстващите фанатични германски свещеници се опитвали да овладеят и подчинят васалните на Българския владетел Великоморавия и околни склавски племена (под същия германски натиск Полша се обособила и отделила чак към 960 г.). Единствената възможност за по-спокойно развитие на България била да се осигури благоприятна политика от страна на Източната Римска империя или Византия (владееща и Ю. Италия), където още от ІІІ и ІV в. живеели множество сановити велможи с български произход, част от които заемали висши дворцови постове и държавни длъжности (вж. Максимин І*, Аспар*).

И Българският владетел, поставен в поредната сложна ситуация, се възползвал от даденостите и постигнал неоходимата му цел. Борис І, чрез мощната българска агентура във Византия и столицата, организирал дворцовия преврат в Константитопол, състоял се на 23 срещу 24 септември 867 г., който бил ръководен и извършен само от българи (вж. Самбата*). Те въздигнали на престола българин – Василий І (24 септември 867-886), произхождащ от българските родове в арменските земи, чиито предци неотдавна били заселени в района на равнинната българо-византийската граница в Одринско, срещу буферната зона на юг от българския вал Еркесията*, където трябвало успешно да защитават Константинопол и Византия срещу България (самите етнически арменци са високопланинци и съвсем не са равнинци, а в случая византийските властници използвали своя стара традиционна стратегия – да поставят едни срещу други едноплеменници, в случая българи от Армения били заселени по византийската граница срещу българите от Българската държава). А чрез Василий І (867-886) бил поставет на власт във Византия неговия династичен род (867-1057), който, когато след цели 190 години му дошло времето, бил заменен от друг българо-византийски родКомнини* (1057-1059, 1081-1185/1461);

***

Същевременно оная спомената политически обоснована година, но неистинска като датировка – 6374 г. от Сътворението на Света или 866 г. след Хрста – обаче този път назована по базиса на Древно-българския календар*, е съобщена спрямо по-късно събитие от 914 г. сл. Хр. и от черноризецът-принц Тодор Дукс* или Дукс*:

… В същата година (914 г., б. м.) на 2 май, в събота вечерта, почина Божият раб, бащата на този (сегашният, новият, ново-въздигнатият) каназ [Симеон] (Симеон І*), живеещ в чистата вяра и правоверното изповедание на нашия господ Исус Христа. Това бе великият, честният и благоверният наш господар, каназ български (т.е. каназ* = ! кан*, а не княз*), на име Борис, чието християнско име бе Михаил. Този Борис покръсти българите в годината Етх* (866 г. сл. Хр.) [в месец] Бетхи* (≈ Май*). В името на Отца и Сина и Светого Духа – амин!” (ММ*, с. 107).

Тази др.-българска година Етх*, фонет. Ет` (от базовото др.-бълг. Ат) или 866 година сл. Христа – протичаща според българските календарни параметри от 1 март 866 до 28 (29) февруари 867 г. – обаче, не може да се приеме за действителното покръстване на Борис І Михаил, на семейството му, на неговите най-близки велможи и техните подопечни, на българското правителство с подопечните им и на цялата държава; защото това покръстване официално е извършено от Константинополски върховни свещеници още през есента на 863 година (ИБИ*).

През 866 г. е станало само формалното признаване на българското християнство и от Римската апостолическа църква, а заедно с това и от западните съседи на България – владетелите на Свещената Римска империя, управляващи Германия, Франция, част от Италия и прочее, като този процес започнал най-късно още от преди 863 г. с двустранните съюзни договорености между Борис І (852-914) и Людовик І Германски (843-876), когато Българския владетел поел задължение, обоснованото от политическата игра в конкретния случай, да приеме християнството от Рим и римско-франкската църква. През 866 г., с канонизирането на Българския език* и от Римската църква в лицето на Папа Николай І (858-867), Борис І заключил, че задачата му по канонизацията е най-сетне напълно завършена, понеже вече целия Свят, включително християнския Запад, приел езика и писмеността ни за канонични (въпреки, че развоя на политическите събития наложили още две-три канонизационни решения на най-високи равнища – през 869 г. от Римския папа Адриан ІІ, на 4 март 870 г. от Вселенския събор, и през есента на 870 г. от Църковния римо-германски събор).

Същевременно пък, именно във връзка със знаменателната заради приемането на християнството в България 863 година може да се определи и точното време на раждането на Симеон І* (863/864-927), защто то станало непосредствено след покръстването и сключването на мира между България и Византия през есента на 863 г.; и по-точно раждането на Симеон І било в последните седмици на 863 г. или в първите седмици на 864 г. (ИБИ*, “Писма на патриарх Николай І /901-907, 912-925/ …”). А данните в писмата на Константинополския патриарх Николай І (901-907, 912-927), които са потвърдени и от много други факти, един от които е отхвърлянето на договора с Людвик І Германски (843-876) за приемането на християнството в България от Рим и Германия, са неоспоримо доказателство, че покръстването на Борис І и близките му роднини и съратници е станало именно през есента на 863 г. Пък и ако не беше извършено официалното покръстване на България през есента на 863 г., тогава срещу какво и защо щяха да възроптаят и въстанат онези български велможи през 864 година, които са несъгласни именно с приемането на християнството за официална религия (вж. Словени*, Словенобългарски*, Волжка България* и пр.);

Годината на покръстването на България е спомената в руската хроника “Повест временных лет” повече приблизително, отколкото точно, във връзка с една по-ранна договореност между Борис І и Византийския император Михаил ІІІ (856-867) от 6366 г. (858 г. сл. Хр., което е по-скоро 857 или 859 година, в зависимост от това дали става въпрос за VІ или за VІІ индикт във византийското летоброене). Но е отбелязана и косвено в др.-руската хроника, чрез споменаването на размириците в българската страна, свързани с това. Те са поставени под 6370 г. от Сътворението, отговаряща формално на 862 година от Христа. Но, както става ясно от множество съпоставяния на датировките, в руската хроника годините, появили се вторично в повествованието – някъде през късното средновековие (втората половина на ХVІ в.), ако въобще отговарят на точното време, то те са сложени най-често по началната дата, от която започва византийския индикт. Така 6370 година от Сътворението, отговаряща уж на 862 г. сл. Хр., е всъщност ХІ индикт, който е от 1 септември 862 г. до 31 август 863 г.; тоест, в действителност става въпрос за 863 година сл. Хр., особено като се знае, че дори и големите реки – основни водни пътища в днешните земи на Украина и Русия, по онова време замръзват скоро след 1 септември – още през месец октомври, както свидетелства за Днепър* и притоците й съвременникът Константин VІІ Багренородни (913/945-959, роден 905 г. сл. Хр.).

Та ето какви събития започнали през 863 г., според руската “Повест”, като следва да се има предвид, че срещу множеството от годините след 852 година, когато се възкачил Българският владетел-император Борис І, не е отбелязано нищо:

В година 6361 (853 г. сл. Хр.; не е записано нищо).

В година 6362.

В година 6363.

В година 6364.

В година 6365 (857 г. сл. Хр.).

В година 6366 (858 г.). Цар Михаил (Визант. император Михаил ІІІ /842-867/, роден на 19 януари 840 г., който всъщност управлява чак от 856 г.) се отправил с воините си срещу българите по брега на морето (вероятно Егейско, т.е. Бело море*, защото от 855 г. Борис І започнал т.н. Брегалнишка мисиа* в Македония*). Българите пък, виждайки, че не смогват да им се противопоставят, помолили да ги кръстят и обещали да се покоряват на гърците (източно-православните). Царят (Михаил ІІІ) пък, кръстил Княза (Кана, Канеза) техен и всички [български] боляри и сключил мир с българите (тези събития се отнасят за есента на 863 година; самата дума княз* е много по-късна славянизирана форма от Канъзь и славяно-русите могат да я използват не по-рано от ХІ-ХІІ век, а може би и от по-късно; в “Именникът” е отбелязана като KNSЬ, КNЗЬ и др. /ММ*/, което е съкръщение от Каназь: “кан, каназ”, фонет. Кандз, Кандзь, Канз, Канзь, Канзе, Каназа, Канъзъ и пр.; срв. и ст.-бълг., др.-рус. Къνеsь = фонет. К`недзь, представляващо развита писмена форма от съкратената КNSЬ, която обаче е от Канезь, а не от Кънезь; изходната форма е спомената в някои извори като к‚нъ, тоест канъ, Кан*; вж. Княз*).

В година 6367 (859 г., но всъщност 860 г.). Варягите от задморието (Скандинавия) вземали дан от чудите, и от словените (вер. става въпрос за настанилите се към 745 г. в земите около Новгород балтийски славяни), и от мерите, и от кривичите. А хазарите вземали [данък] от поляните (балинци /ДТ*/, дн. белоруси), и от северяните (себери, сэбэри – угри, маджари, торки, турци, от поречието на р. Десна*), и от вятичите (батишчи, ДТ*) по сребърна монета и по [кожа от] белка от дим (огнище, дом; всъщност тук изразът “сребърна монета” в ново-руския превод едва ли съвпада с др.-руския текст).

В година 6368

В година 6369.

В година 6370 (862 г., но по-точно 863 г.). Изгонили варягите зад морето, и не им дали данък, и започнали сами себе си да владеят, и нямало сред тях правда, и въстанал род срещу род, и настанала при тях междуособица, и започнали да воюват един срещу друг. И си казали: “Да потърсим за себе си княз, който би владял нас и би съдил по право (закон)”. И отишли зад морето при варягите, при русите. Тези варяги* (викинги, скандинавци) се наричали руси, както другите [варяги] се назовават шведи, а други нормани и англи, а още по-други – готландци (готи*), - ето така и тези [варяги се наричат руси]. Казали на русите чудите, словените, кривичите и весите: “Земята наша е голяма и обилна, а порядък в нея няма. Елате да князувате и да ни владеете”. И се избрали трима братя със своите родове, и взели [те] със себе си цялата рус, и дошли, и седнал старшият, Рюрик (Ерек, ДТ*), в Новгород*, а другият – Синеус, на Белоезерието, а третия – Трувор, в Изборск. И от тези варяги (т.е. “руси”) се прозовала (излязло името) на Руската земя. Новгородците пък – са същите тея хора от варяжкия род, а предишните били словенци.

След две години пък (т.е. към 865 г., обаче според посоченото в текста летоброене може да става въпрос за 864 или за 861-862), умрели Синеус и брат му Трувор. И приел цялата власт самостоятено Рюрик, и започнал да раздава на мъжете свои градове – на оня Полоцк, на тоя Ростов, другиму Белоезеро. Варягите в тези градове – [са] пришълци, а коренното население в Новгород – са словени (балто-венеди, дошли там през 745 г.), в Полоцк – кривичи, в Ростов – мери, в Белоезеро – веси, в Муром (Кан*) – муромци (т.е. “местни”, а това са Волжките българи*), и над тези всичките властвал Рюрик. И имал той двама мъже, не родственици негови, но бояри (боляри), и измолили те [да идат] в Цариград със своите родове. И отправили се по Днепър, и когато плували наблизо, то видели на планината (хълма) неголям град. И попитали: “Чий е този град ?”. Ония пък отвърнали: “Имаше трима братя – Кий, Шчек и Хорив, които построиха този град и погинаха, а ние тука седим, техните потомци, и плащаме дан на хазарите”. Аскалд и Дир пък, останали в този град, събрали при себе си много варяги и започнали да владеят земята на поляните (волгобълг. Балините, жителите на Белорусия и СИ Русия). Рюрик пък князувал в Новгород.

В година 6371 (= 863 г., но най-вероятно е грешно датиране).

В година 6372.

В година 6373.

В година 6374 (866 г.). Тръгнали Асколд и Дир срещу гърците и пристигнали при тях в 14-тата година от царуването на Михаил (Българският цар Борис І Михаил /852-914/, защото 14-та година от формалното царуване на родения на 19 януари 840 г. Михаил ІІІ /942-867/ е 856 г.). Царят [на Византия Михаил ІІІ (856-867)] пък, бил по това време в поход срещу агаряните (арабите), стигнал бил вече [в Мала Азия] до Черната река (вероятно Халис, елин. χάλις: “бесен, свиреп; страшен; убиващ”, река в западния край на област Пафлагония), когато епархът (Патриарха Фотий /858-867/) му пратил вест, че Рус е тръгнала на поход срещу Цариград, и върнал се царят [назад] (накои руски учени смятат, че това нахлуване на Асколд и Дир е станало през септември 863 г., след като византийците, водени от Петрон Мамекоян /856-865/ и племенника му Михаил ІІІ /856-867/, разбили в Пафлагония при Посон или Порсон арабите на Малатийския емир Омар ал-Акта на 3 септември 863 г.).

Онези пък (Асколд и Дир), влезли вътре в Суд (предградие на Цариград), множество християни убили и обсадили Цариград с двуместни кораби (т.е. лодки, еднодръвки). Царят пък с труд влязал в града и цяла нощ се молил с Патриарха Фотий (858-867, 877-886) в църквата на Света Богородица във Влахерн, и изнесли те с песни божествената риза на Света Богородица, и намокрили в морето нейните поли. Била в това време тишина и морето било спокойно, но на момента внезапно се вдигнала буря с вятър, и отново се вдигнали огромни вълни, размятали корабите (лодките) на безбожните руси (т.е. езичниците руси), и ги приковали у брега, и ги изпотрошили, така, че на немного от тях се отдало да избягнат тази беда и да се върнат у дома (което завръщане до Днепър и Киев можело да стане само покрай брега на България).

В година 6375 (867 г.).

В година 6376 (868). Започнал да царства Василий (но Василий І се възкачва на 24 сетптември 867 г. (ДИВ*, ИЗ*), което е І индикт (1 септ. 867 – 31 август 868) и потвърждава неточността на някои от датировките в руската хроника; вж. Самбата*).

В година 6377 (869, но по-точно 870 г.). Кръстена била всичката земя Българска (под това съобщение се крие фактът, че на 4 март 870 г., на 10-то извънредно заседание на Вселенския събор от 869-870 г., Българската православна църква е призната за автономна от Константинополската патриаршия и от Римското папство /ИЗ*/; с тоя акт България се признавала както за пълноправна християнска държава, така и за всецяло християнска страна; вж. Владимир І* /889-893/).

В година 6377.

…..

В година 6387 (879 г.). Умрял Рюрик и предал княжението свое на Олег* - родственика свой, отвавайки му на ръце сина си Игор, нали бил оня още много малък (всъщност Киевският воевода Олег* е син на Рюрик или Ерек, а Игор – наричан в българската хроника Угър и Угър Лъчин*, е българин и български принц от рода Дуло*; Рюрик, който в българската хроника е именуван Ерек, бил жив и през 925 г., след смъртта на сина си Олег*, който през 921 г. е прогонен от Киев, е убит през лятото на 922 г. от един кон на пазарището в град Болгар* - столицата на Волжка България*, като това е документирано от пребиваващия в града от май 922 г. арабски висш сановник ибн-Фадлан, /ДТ*, ФА*/; този откъс в руската хроника ясно показва, че някои от сведенията в нея са късни легендарни представи на славяно-русите, които отдавна са били забравили действителните събития и родословието на участниците в тях).

В година 6388.

В година 6389.

В година 6390 (882 г.). Встъпил в поход Олег*, взимайки със себе си много воини: варяги, чуди, словени, мери, веси, кривичи, и пристигна при Смоленск с кривичите, и приел властта в града, и поставил в него свой мъж. Оттам се отправил надолу (на юг), и завзел Любеч (вж. карта: Киев, Чернигов, Любеч), и също поставил мъж свой. И пристигнали към града Киевски, и узнал Олег*, че князуват там Асколд и Дир (вж. Олег*). …” (ПВ*);

Видимо е, че посочените събитя в годината 6370 (= 862 сл. Хр.) са по-продължителни от едногодишен период и се простират по-дълго във времето. Същевременно тези брожения в периферията на България явно отговарят на започналото от края на 863 г. противопоставяне на някои от боилите срещу Борис І. Нека, обаче, да съпоставим казаното в руската хроника с последователността на събитията според волжко-българската хроника от ХІІІ век, което до голяма степен ще изясни ситуацията в източната половина на България и проблемите там, стоящи за решаване пред Борис І от към 855 г. насетне. При това следва да се има предвид, че за фактическо откъсване на Волжка България* от единната Българска държава може да се говори най-рано едва към 910-922 година. Косвено тоя момент на разграничаване се потвърждава и от Константин VІІ Багренородни (913/945-959, род. 905), който в трудовете си фиксира чак към 935-945 година полуавтономната Черна България* на българите-митрианци (т.н. “черни българи” или кара-българ: “западни българи”, Половци*), формирала се в зоната между християнското Царство България и ислямската Волжка България*.

Ето какво съобщава Гази Барадж* (1229-1246), базирайки се на по-стари документи:

След смъртта на Айдар (814-855) [роденият в началните месеци на 799 г. Айдар е син на Крум* или Караджар* = Кара-цар* (787-814) и е полу-брат на Омуртаг* (814-831)] боилите поставили на велико-канския трон [на Източна България] неговия син – мюсюлманина Хабдулла Джилки (855-882; Джилки е годината “Кон”, каквито са 814, 826, 838 и 850 г., като най-вероятна година на раждането му е 814 г. сл. Хр. или 6322 г. от Сътв. на Света – от 1 март 814 до 28/29 февр. 815 г.; защото веднага след смъртта на Крум* - 13 април 814 г., притиснатият от обстоятелствата 15-годишен Айдар се жени за дъщерята на Угърския княз Юлай-Бата*; т.е. Джилки, ако не е седмаче, е роден във времето от края на декември 814 до края на февруари 815 г.).

Младшият брат на [кан] Джилки – [принц] Лъчин* (855-883), неразделящ се със суеверията (т.е. бил от традиционната българска вяра, почитаща Митра*), и някои неверници от Кара-Булгар (Западна България, управлявана от Борис І) били от това недоволни и започнали да мислят за метеж. Узнавайки за това, Хазарският бек Илияс (843-870, внук на кан Бесерман* и пра-внук на Българския кан Севар* /727-759/; в.-бълг., рус. Ильяс: “Илияс”; град Елец, в района на най-горната част на Дон, първоначално е Илияс) започнал да подтиква Хазарския хакан Манас (840-858) към вмешателство в българските дела, но оня всячески отказвал заради неприязън към войните и въобще към кръвопролитията. Три години (от 855 до 858 г.) бекът [Илияс] се опитвал да сблъска двете държави (Хазария и България), но безрезултатно.

Тогава през 858 година хазарите-йудеи, възглавявани от него, заклали Хакана [Манас] през нощта в шатрата по време на чергаруване (тържества, провеждани в полетата и свързани с живите номадски традиции в Хазария, каквито липсват при уседналите от хилядолетия българи, БИХ*), а обвинените в това [убийство] западно-български търговци, пътуващи през хазарските владения към Дима-таркан (рус. Тмутаркан*), били веднага посечени.

След това Илияс поставил за хакан послушния нему син на Манас – Исхак (858-895), по прозвище Аксак Тимер, и нахлул с него в Кара-Булгар (Западна България). Лъчин начаса се присъединил с езичниците към хазарите. На съюзниците се отдало да заобиколят при столичния град Балтавар* (дн. Полтава в Украина) излезлия срещу тях Джилки и го принудили да отстъпи в Караджар* (дн. Чернигов* в Украина). Въодушевените от успехите си врагове тръгнали към Бащу* (Киев*, който по това време се нарича Самбатис*,  както свидетелства Константин Багренородни /913-959/).

Между това, помощникът на Илияс – Чинвъз (син на Хазарск. хакан Урус /824-840/, който е син на Асен-кул* и на Na. Сарачинина, дъщерята на Българския кан Сарачин* /745-787/), се добрал до Балин (дн. СИ Русия – Белорусия и съседните райони на север) и обявил себе си в Новгород за посланик на новия [Хазарски] хакан [Исхак]. Халиб (Ас-Халиб, рус. Асколд), също свързал се с Илияс, веднага предал пребиваващия при него [войвода на източните анчийци*] Будим* (български велможа и етнически българин, оглавяващ анчийците*), а оня (Чинвъз) незабавно го хвърлил за разкъсване на тълпата недоволни от балтавара [Джилки] новгородци. След това злодейско убийство, двамата, без бавене, тръгнали с отряд новгородци срещу Киев* и пристигнали при столицата на Кара-Булгар (Западна България, управлявана от Борис І; т.е. в 858 г. Киев още е една от столиците на България, наред с “долната (столица)” – Никулицел*) почти едновременно с хазарите.

Джир (рус. Дир /ПВ*/), бидейки войвода на анчийското* опълчение (в Киев и областта), запрял трите порти на Киев и се приготвил скъпо да продаде живота си. Но тогава се явил пратеник на Илияс и обявил желанията на Хакана [Исхак] – в случай, че киевчани изявят своята покорност към него, ще дари (признае) на Киевска област* и на Уруска област (дн. Белорусия, но е възможно Уруска област да е между р. Рос*, р. Припят и Киевската град-област) положение на отделно от Кара Булгар (Западна България, управлявана от Борис І; прави се и неясен паралел с областта Кара-Булгар със столица Балтавар*-Полтава*, но тя се появява през Х-ти век /Конст. Багр./) княжество [с име] Рус (Урус; по това време значението на думата Рус* е “скандинавец” /ФА*/, а хазарите няма как да предложат на Урусите, които са др.-ираноезични саклани*, такова “Скандинавско княжество”), с център (столица) [града-крепост] Киев (явно предлаганото от Илияс за създаване ново княжество-феод Урус със столица Киев формално обединява даденостите Уруска област и Киевска град-област; следва да се има предвид, че областта на град Киев не можела да съществува практически на източния бряг на р. Днепър*, където живеели угри /ПВ*, ДТ*/, и реално обхващала само близките горски и полски околности на града, на разстояние до 1 ден път – т.е. в радиус от около 20 до 30-35 км, и по едно-две съседни Днепърски селища нагоре и надолу по течението на реката).

Значителна част от жителите на столицата била объркана от това и се явила при Джир-Ас (Джир - син на Ас, = рус. Дир) с искане незабавно да предаде града на хазарите. Войводата се държал две седмици, очаквайки помощ от Балтавара (областният владетел Джилки), и, като не я получил, бил принуден да встъпи в преговори с неприятелите (преговорите, чиято главна задача било печелене на време, продължили доста дни). Двете страни се уговорили за това, че Джир (Дир) ще получи титлата на Руски (Уруски) [областен] княз и ще управлява под наблюдението на хазарския наместник Ас-Халиб (Асколд), а Киев ще изплаща на Хазария данък и ще й помага с войски. Ас-Халиб (Асколд) със своя отряд влязъл в Киев и заел своето място. Веднага при едната [градска] врата, получила названието Яхудска (Еврейска, Юдейска), създали хазарска митница, а част от града била отделена за хазарски квартал (вж. карта: 1240 г., Киев; отбелязана е Жидiвськi ворота: “Жидовска врата”, т.е. Яхудска врата, където е бил и хазарския квартал, а целият град явно се е помещавал в най-малката и най-старата част на крепостта Киев, изградена от Самбат* през 620-623 г.; срв. карта: 945 г., Киев). За три дни жителите на града събрали данъка, и Илияс извел хазарските войски от града. В Батавил* (дн. Путивл) той формално издигнал на [областния] кара-български трон нов балтавар – покорният на хазарите Лъчин* (855-883) - вместо сваления [му по-голям брат] Джилки (Бащата на Джилки и на Лъчин – Айдар /814-855/, е втори братовчед с Илияс /843-870/. Тъй като Айдар е полу-брат с Омуртаг* /814-831/, то Илияс е втори братовчед и с Омуртаг*, който е дядо на Пресиан* /836-852/ и пра-дядо на Борис І /852-914/).

Така заради метежът на Лъчин престанало да съществува единството на държавата Кара Булгар (Западна България)[От съобщеното до тук става ясно, че Киевска област и Белоруска област станали от 858 г. (до 863 г.) временно васални на Хазария* (673-969), а в Новгород* (Хълмград*) и областта му обединените усилия на Хазарския представител Чанвъз и Скандинавския велможа Ас-Халиб (рус. Асколд) довели до отхвърлянето на българската власт. Според руската хроника в същата 858 г. Византийският император Михаил ІІІ (856-867) нападнал Балканските земи на България в района на Беломорието*, където воювал с Борис І. Не е изключено хазарската и византийската инвазии да са били координирани];

Илияс, винаги твърде ревностно отнасящ се към държавата Ромейска (Византия), след тази победа поискал да я съкруши също тъй, както Кара Булгар* (Западна България). Бидейки син на старика (старикана*) Дамян (син на Бесерман* /746-787/ и внук на Севар* /727-759/), отровен от ромеите по искане на [Хазарския бек] Буртас (ок. 824-842), той заедно с млякото на майка си влял в себе си впиващото се самолюбие на баща си (българският принц Дамян, който е християнин и владетел на Дима-таркан, наричан на рус. Тмутаркан*), и това го направило невероятно честолюбив и готов на каквото и да е в името на достигането на висшата власт. На служба на Рим (Византия, в земите на Крим*) той приел християнството, а отивайки в Хазария – исляма, за да получи поста кадѝ (кадѝя: съдия, върховен областен управител) на Самандарския окръг. Нямайки възможност да направи кариера във Византия или Кара Булгар (Западна България), той решил да се въздигне в Хазария и постигнал своето. Мюсюлманите го обичали като свой, яхудите (иудеите) виждали в него свой спасител, а за езичниците той бил баща-благодетел (Илияс е принц от рода Дуло* и като такъв, подтикван от амбицията си, искал да стане независим върховен владетел, обаче заедно с това бил длъжен да се съобразява и подчинява на всеобщите феодални закони, поради което не можел формално да се обяви за Хакан на управляваната всевластно от него Хазария).

Неговата борба с Византия можела да му струва главата, затова той я водел с всичката си страст и жестокост. Вначалото той предал територията на Византиската църква в Киев (т.е. Оногондурската епископия*, която била към Константинополската патриаршия, оглавявана от Фотий /858-867, 877-886/) към хазарския квартал и задължил яхудските данъчни служители да взимат от нея аренден данък.

После, в 860 година, [Илияс] заповядал на Джир и Ас-Халиб (рус. Дир и Асколд) да направят внезапно и безпощадно нападение на град Рум (Константинопол, при управлението на Михаил ІІІ /856-867/ и Патриарх Фотий /858-867, 877-886/, Кесара Варда Мамиконян /852 – 12, ІV, 866/ и полководеца Петрони Мамиконян /856 – 11, ХІ, 865/);

[В др.-руската хроникална “Повест” нападението на Цариград е поставено в 866 г. Обаче то всъщност е заповядано в 860 г. или в 861 г., понеже тук датите са преведени от ислямското летоброене и годината изглежда отговаря на 246 г. по Хиджра = 860-861 г. сл. Хр., а поради нуждата от подготовка на стотици или хиляди двуместни лодки-еднодръвки и дългото пътуване по нисководния летен Днепър и от него през Черно море до Босфора, то можело да се осъществи не по-рано от средата на следващото лято – 247 г. по Хиджра или 861-862 г. сл. Хр. От друга страна, ако датировките в тази част на руската хроника, свързани с България и Византия, отбелязващи кръщаването на българите – на “Княза техен [Борис І] и всички български боляри” (былари = боили) през 858 г., са изместени с 6 години, тогава и следващото съобщение в “Повестта”, че “в 869 г. била кръстена цялата земя Българска”, всъщност се отнася за 863 г., когато било в действителност кръщението, и е натъкмено по-късно към датирането и повествованието. При това и съобщението за възкачването на Василий І в 868 г. е неточно поне с една или две години, защото дадената 6376 г. = 868 г., отговаря на ІІ индикт – от 1 септ. 868 г. до 31 авг. 869 г., който следва приемуществено да съвпада с 869 г. сл. Хр. или 6377 г. от Сътворението)].

Двамата князе (Ас-Халиб и Джир) изпълнили тази заповед (да нападнат Константинопол), но понесли големи загуби (не е казана дата или година на събитието). Това смутило много скандинавци, балинци (уруси, белоруси) и киевчани, решавайки, че християнските богове са по-силни от техните езически богове… Джир (Дир), тормозейки се от хазарската власт и разчитащ на помощта на Византия в борбата с нея, първи приел лъжевярата християнска (хронистът-мюсюлманин изхожда от позицията, че ислямът е правилната вяра) и след него това направили някои влиятелни балински (т.е. от Киевска и Уруска област) боляри.  От тази съблазън (християнството) се въздържали за известно време анчийските предводители, надяващи се на връщане на благодатните за тях времена на българското управление (става въпрос за българската власт през периода на единна България, която се простирала от Дунав и Авария до Урал и Хазария). Но в борбата против хазарите те били готови да подържат когото и да е.

Пламъците на войната с Византия, разгаряни от [Хазарския бек] Илияс, внезапно обгорили самия бек с въстание в Киев през 863 година. То започнало със скандали между анчийците и хазарските данъчни служители, безжалостно дерящи всичко и всеки в полза на себе си и на своя хакан (господар; всъщност те били подчинени на Илияс, а не на Хазарския хакан Исхак). Възмутени от несправедливите извънредни и непосилни налози, анчийците разрушили митницата (данъчното), след което нахлули в самия град и погромили хазарския квартал. В това дело охотно взели участие и християните (в обединените срещу окупаторите-хазари сили на българо-саклано-склавите анчийци* и първоначално стоящите на заден план в конфликта българи-християни, увлекли и другите пребиваващи в Киев християни – белоруси, новгородци и скандинавци, определено може да се съзре ръката на Борис І, който през същата 863 година обявява подготвяното още от 852-855 г. приемане на християнството за официална религия на “цяла България”).

Но след това Ас-Халиб (Асколд), изплашен, че въстанието може да усили [позициите на] Джир (Дир) – пречка на пътя към желания от него Киевски [областен] трон, призовал християните и към погром над мюсюлманите (които са предимно българи). Няколко десетки християни, заедно с две стотни новгородци и балинци (белоруси) на Ас-Халиб (Асколд), се устремили към мечета … “Джок”, създаден още от Шамс* (ок. 790 – сл. 840 г., баща на Микаил Бащу*; този мюсюлмански мечет вероятно е издигнат преди 840 г., към която година Шамс се оттеглил от секретарския си пост при кан Айдар* /814-855/ и отишъл да живее в отшелническа пещера край Киев; в град Киев било и седалището на християнската Оногондурска епископия*, която била на подчинение към Константинополската патриаршия, затова тук се сблъскват “хазарските” интереси на българина Илияс с тези на Византия, което давало видимо приемущество на антихазарските сили в града). Микаил Бащу (ок. 819-900), който бил останал в града (Киев*) заради опасения да не попадне в ръцете на хазарите или на езичниците на Лъчин* (855-883), а също и заради молбите на Джир (Дир), сам им преградил пътя. Балинците и новгородците извадили мечовете си, за да съсекат муллата [Микаил Бащу*], но тогава се появил Джир (Дир) с няколко верни нему християни и анчийци, и предотвратил престъплението (видимо Джир вече бил християнин).

Независимо от това, Микаил Бащу, потресен от вида на озверелите от кръв човеци, заедно с няколко правоверни отишъл (през 863 г.) в пещерата на баща си [Шамс] (в околностите на тогавашния Киев). Превръщайки я в ханак (молитвен дом), той останал там, изтощавайки се с пости, а в 865 година, получавайки вдъхновение свише, започнал да пише в нея своя дастан (сказание) “Шан кызы” (“На Кана за щерката” или “На Шан за щерката”, СБ*; вж. Шан Албан Риштав*). […] …

В разгара на тези събития един от анчийците избягал от Киев в Чернигов* (“Караджар*”) и съобщил на Джилки (той явно е кан на град Караджар – дн. Чернигов, и на прилежащия район, който може би е родовия му апанаж, въпреки че е свален от областния трон в Батавил* - дн. Путивл) лъжовната вест, за погрома на мечета от ненавистните за анчийците балинци (белоруси) и новгородци. Джилки, изпитващ дотогава пълен упадък на духа, при тези думи изведнъж почуствал възмущение и прилив на сили. Като призовал феодалите си и своите анчийци на оръжие, той отчаяно се хвърлил с тях към Батавил (дн. Путивл*, на р. Сейм* в Сумска обл., Украина) и го завзел. Не очакващият нападение Лъчин панически избягал в Хазария и дошъл на себе си чак в стана на Илияс (столицата  Итил*, в района на Царицин* - дн. Волгоград, или по-скоро в областта срещу него, на източния бряг на главния ръкав на Волга, където е Царефгород). Джилки пък, въодушевен от успеха, се втурнал към Киев. При приближаването на Балтавара [Джилки], Ас-Халиб (Асколд) избягал от града в Новгород, където управлявал сина му Турма, а Джир (Дир) незабавно излязал от Киев да го посрещане с изявление за своята верност към Кана (Джилки) и с разяснения на обстоятелствата за случилото се [действията на Джилки, който е областен кан – каквито са Морут* (пр. 800 – ок. 850), Менуморут*, Салан* (пр. 900-947) и др., но с отнети му през 858 г. от принц Илияс права, се свеждат до прогонване на завоевателите и възстановяването на българската власт в областта – една от 10-те области на България, като хронистът избягва да спомене кой всъщност е върховният суверен на Кара Булгар: “Западна България”, от чието име всъщност воюва самият Джилки].

Доволният от срещата си с Джир (Дир) Джилки отстъпил [с войските си] в Батавил (Путивл*), назначавайки за свой посланик при уруския княз [Джир] (Дир) Микаил Бащу (тоест, Микаил, който явно придружавал Джир в тази му среща с Джилки, се оттеглил в пещерата на баща си по-късно; Джилки въобще не влязъл в Киев, защото там била възстановена властта на Владетелят на Западна България, който може да е единствено Борис І)

Илияс не смогнал веднага да отвърне (отмъсти) на Балтавара [Джилки], но на следващата година (864 г. – от 1 март 864 до 28 февр. 865 г.) тръгнал срещу стана на Джилки – град Батавил* (дн. Путивл) със 75-хилядна войска, състояща се основно от кумани и печенеги* (тази мащабна и явно подготвяна още от края на предходната 863 г. инвазия на Илияс няма как да не се свърже с факта, че именно в дадената 864 година се разгорял с пълна сила бунтът на 52-мата боила в България, които искали отмяна на решението от есента на 863 г. за приемане на християнството като официална религия, а вероятно и отстраняването на Борис І от престола; както по-горе беше отбелязано, бунтът е потушен окончателно на 22 март 865 г.).

Получавайки известие за това, Джир (Дир) пуснал в Киев върналия се от Новгород (Хълмград*) с войска Ас-Халиб (Асколд), понеже не вярвал в крайната победа на Балтавара [Джилки] (този извод на хронистът е пресилен, доколкото за политическия ход на Джир-Дир, вероятно предприет както за лична предохранителност, така и за печелене на повече време, имало доста по-важни и многообразни причини, с оглед на бруженията обхванали България; една от тях е, че в тоя момент Джир не можел да очаква да получи в помощ войски от Борис І). Пристигналият с баща си Турма се отправил с голяма част от новгородците и балинците (белорусите) към Батавил (Путивл), за да се съедини с Илияс. Той се приближил към столицата [на кана] пръв и бил поголовно разбит от българите и анчийците на Джилки. Самият Турма (най-големият син на Ас-Халиб или Асколд), попадайки в обкръжение, самонадеяно се хвърлил на пробив, осланяйки се на крепкостта на своите доспехи, но бил катурнат [от коня си] с удар на копие от анчийския началник Нанкай (срв. бълг. име Ненко*, Наньо, Нано, Нане, от Нено*: “смирен”) и погинал под копитата на конете. Хазарите, междувременно, се промъкнали към Батавил* (дн. Путивл) и разбили Джилки, който прибързано им преградил пътя. За щастие хазарите и печенегите се скарали едни с други заради плячката (преди всичко за знаменитите български железни доспехи на тежката конница, изработвани само за българската държавна войска, които се ценяли по-високо от златото, вж. Читко*) и не започнали да преследват отстъпилите към Караджар* (Чернигов) българи (следва да се има предвид, че един областен владетел, какъвто бил Джилки, разполагал по статут с около 20-хилядна българска войска, като само част от нея била тежко въоръжена – нека си припомним списъците с брони и въоръжение, известни и от каменни надписи в България – вж. Читко*; друг въпрос е с колко воини е разполагал в случая Джилки и какво опълчение е бил събрал, но е ясно, че както хазарските, така и славяно-скандинавските отряди на Турма, били съставени само от леко въоръжени бойци и неголяма част със средно въоръжение, което компенсирали с числеността си; скандинавците – руси, по сведението на ибн-Фадлан за 922 г. /ФА*/, са по традиция леко въоръжени, а славяните* или склавите – по византийски сведения, воювали полуголи, предпазвайки се с големи и тежки щитове)

В [град] Кара-цар* (Караджар*, днес Чернигов*) Джилки срещнал търговеца Туймаз от [град] Болгар*, и оня му съобщил, че [в град Болгар] династията на Борис (пр. 840-864) се прекъснала и че е необходимо да се възпрепятства намерението на част от гражданите, които решили да поканят да князува Чинвъз (сина на Хазарския хакан Урус /824-840/, който по майчина линия е принц от рода Дуло*).

[Този пасаж, свързан със събитията в 864 г., е доста интригуващ, като вземем предвид, че става въпрос за “династията на Борис”, която “се прекъснала”, и за желанието на населението в областта на Болгар да се присъединят към друга държава – Хазария*. Можем да предположим, че управляващият в град Болгар български принц Борис (>840-864) е бил убит, заедно с цялото си семейство, което означава, че там е имало бунт, но за такова нещо не се говори. Същевременно от действията на Джилки се вижда, че тази ситуация е неочаквана за него, а явно и за другите, както и за българите – жители на Булгар, които търсят пътища да запазят стабилитете на града и областта си. Тогава, дали в случаят не става въпрос за връзка между починалия Борис от Болгар и апологета на християнството от есента на 863 г. Борис І? И именно тази връзка не позволявала да бъде издигнат за каназ на не-християнския град Болгар някой от семейството на починалия областен владетел – свързани с наложилия християнството в България Борис І, още повече, че в момента бил пикът на въстанието на 52-мата боили? Дали жителите на града, които в основната си част са “кара-българи” – т.е. западни българи, не са търсели някакво временно разрешение на проблема си, позволяващо им, в името на мира в Болгар, да не заемат крайна, полярна позиция, за да изчакат по-спокойно и безкръвно победата на про-християнската или на анти-християнската групировки и успокояването на нещата в България. Именно за такава “средна” позиция на аристократите и населението на град Болгар говорят и следващите им действия, когато Джилик се опитал да се възкачи на областния трон на Болгар];

Джилки, изпълнен с най-благородни намерения, веднага повелил на своя старши син Алмъш* (864/895-925) да възглави Кара-Българското (Черниговско-Путивълското) районно княжество (бейлик: “бейство, малък феод”) и с 10 хиляди бойци спешно тръгнал към [областта] Буляр (т.е. Джилки тръгнал с половината от войската на областта си, която по статут била 20 хиляди; според данните, княжеската корона на град Болгар имал статут на губернаторска, т.е била център на една от 10-те области на България – носеща името Буляр*, а местният владетел имал статут Комит*, ст.-бълг. Къметъ /ИЗ*/; такъв статут имал и починалия Борис* />840-864/, към такава корона на комит или къметъ се стремял и сваления от хазарите Джилки, защото титлата останала у брат му Лъчин*; вероятно властта над Болгар и областта Буляр давала право и на царската корона на Източна България, волгобълг. Ак-Булгар: “Източна България”).

Жителите на Болгар, обаче, не го пуснали в града (не го смятали за легитимен), но печенегите*, гневни на хазарите, му дали във владение зависимото (владяното) от тях княжество Есегел (Эсегель, волго-българско княжество в Закамието, ликвидирано през 922 г. като самостоятелно владение, т.е. ликвидирано като отделна княжеска корона). От своята есегелска столица Сулча (срв. бълг. град Тулча*) Балтаварът [Джилки] повел преговори с Болгарските жители и през 865 година отново пристигнал [с войските си] при [град] Болгар. Като се помолил в храма Мардуан (Мардукан*, който е езическо божество, наричано от угрите Маджар), Джилки обещал да създаде в [областта] Буляр (!) ислямска държава със столица [град] Болгар и този път вратите на града се разтворили пред него (Доколкото хронистът е апологет на исляма, а пък в Болгар върховенства древно-българската религия и традиция, то тук под “ислямска” следва да се разбира “справедлива” и “равноправна, независима” държава; и това не може да се отделя и от факта, че Джилки е




Гласувай:
0
0



1. dichodichev1 - История на Българите
13.04 23:23
(Доколкото хронистът е апологет на исляма, а пък в Болгар върховенства древно-българската религия и традиция, то тук под “ислямска” следва да се разбира “справедлива” и “равноправна, независима”, “господова“ държава, а не мюсюлманска; и това не може да се отделя и от факта, че Джилки е принц от рода Дуло*, което гарантирало в голяма степен тези негови обещания, към каквото статукво се стремели и аристократите и жителите на столицата Болгар и на областта Буляр. Същевременно сключеното между двете езически страни спораземуние не може да се отделя от факта, че към даденият момент Борис І вече бил потушил анти-християнския бунт на 52-мата боили, отбелязано тържествено на 22 март 865 г. – на Всебългарски събор. Определяща е и българската практика, показваща категорично, че дори и Джилки да е изповядвал тогава вече исляма, това нямало никакво отражение върху върховенстващата в страната древнобългарска религия – за сравнение Кубрат* /605-665/, Бат Оркан* /602-603 – †ок. 642/645/, Аспарух* /668-699/ и Тервел* /699-720/, а и други български владетели между ІІІ и ІХ век са християни, но това не оказало ни най-малко влияние на върховенството на традиционната българска религия в България).
Влизайки в града (Болгар), Джилки обявил своите владения за Българска (?) ислямска държава (по-скоро за традиционно-правова и не-християнска страна-феод, противопоставяйки се на решението на Борис І за приемане на християнството за държавна религия, или пък е обявил феода си за Ак-Булгар Йорты: “Източна Българска държава”), а себе си – за неин кан* (върховен автономен владетел, но не и равен по статут на “великият кан” Борис І, каквато титла носят всички предци на Борис-Михаил поне от времето на Крум* /787-814/, но също и от преди това). Анчийският началник Нанкай, Есегелският княз (“бий, бек”) от сабанския (масагети*, саки*) род Джулут – Тарнак (Торнак, Търнак), Есегелският княз (“бий, бек”) от сабанския род Барин – Алабуга, и Българският княз (“бий, бек”) от рода Оморт* - Бел*, го издигнали на царския трон. От тогава всички български канове (на тази област или държава) преди въздигането си на трона извършвали молитва в този храм (! на древното българско божество Мардукан*) …

Докато враговете на България (тук хронистът приема този акт от 865 г. за същинско създаване на Волжка България*) не се били опомнили, Джилки започнал да разширява пределите на своята държава. Първо той се придвижил към река Тамта-зай (Зай) и с това спечелил подчиняването на [областта] Бершуд, която била управлявана от маджарския – или по български “чирмишки” (мишарски; срв. р. Черемшáн Большой – ляв приток на Волга, ЕС*) – княз (“бий”) Куш, от рода Аскал (др.-бълг. Аскал*: “прорицател, пророк”). Куш, желаейки да покаже на Кана, че той е придобил в негово лице верен княз, със своето опълчение – урма (“опълчение”, както и военна част от 1000 бойци), извършил поход на запад и север. На запад той стигнал до река (дн. Кострама), която обявил за граница на България под името Куш-Урма (Куш-Урма е днешния град Кострома, на р. Волга, при вливането на р. Кострома). А на север [чирмишкият] княз Куш подчинил на България финските, себерските (маджарски, угърски, тюркски) и урските (ненци, самоеди) племена, живеещи между реките Нукрат-су (дн. Вятка) и Чулман (Кама*), и Кар-дингезе (Карско море). Северните фински владения започнали да наричат провинция Бий-су (Князева река), а себерските (угърски, тюркски) – провинциите Ур и Байгул…

А Бел* с 400 български кавесци* (стрелци, на редовна служба при градоначалника; от Кави*) преминал по десния бряг на Западна Волга (от изворите до вливането на Кама) до Тукран-тау (в.-бълг. Тау: “планина, хълм; град”) в устието на Ока* и, като се убедил, че тези земи принадлежат на Куш, завил на юг… На брега на река Мурдас (Мордва), наречена така в памет на отдавнашното преминаване през нея на мурдасите (мордвите) след бягството им от [областта] Буляр, той си устроил стан. …

Всички [местни] князе (които приели властта на Джилки) Канът оставил на своите места и ги обявил за таркани*. На всеки таркан* бил определен конкретен данък от кожи, мед, восък, зърно (жито и ечемик) и домашен добитък. Места на съборите, на които Канът се срещал с князете и техните родове, [където] съдел, правел назначения и взимал данъка, станали [селищата] Болгар, Нур-Сувар (Нови Сувар), Сулча (в областта Есегел), Буляр*, Аламир-Султан (дн. Елабуга), Кашан (на северния бряг на долна Кама) и Джукетау (Тухча, дн. Чистопол). Но от тях само Болгар и Нур-Сувар били истински градове… На съборите се събирали множество търговци, защото търговията на тях не се облагала с налози.

Канът предложил на бершудските маджари (Бершуд - от 865 г. българско княжество в Прикамието, ликвидирано в 922 г., ДТ*) и башкортите (угри, маджари, тюрки, днешните Башкири) на [реките] Сак и Сок да плащат двойно по-малко данък, отколкото давали другите, но срещу това – да излизат с целият си народ на война и да дават 4 хиляди конника на годишна служба в постоянната армия на царството. Бершудците и сак-сокските башкири* (угри*) – никога не обработвали земя и живеещи от война (грабежи), лов и риболов, охотно се съгласили да поемат опълченското рало (черясло), и затова в България всички опълченци и войници започнали да наричат чирмиши (срв. Черясло*, Чирясло*). И реката..., зад която започвали владенията на сак-сокските башкорти (башкири), получила названието Чермеш-Ан или Черемшан, тоест “Граница на Чирмишите” (вж. Чирмиши*, срв. Мишари – клон от Маджарите*). А самите тези башкорти назовавали себе си също “хон-турчии” (от Хони* и Турци, Тюрки), затова река Сак започнали, в края на краищата, да именуват “Хонтурча”…

Същото Канът предложил на пет сабански* (саклански*) рода: Барин* (рус. Берендеи*), Тук-Суба (Юг-Суба), Ак-Суба (Изток-Суба), Джулут (? Чулут, ? Тулут) и Бахта (Ба’та), но при това и данък им назначил на половината от маджарския и дал във владение на Тук-Суба и на Бахта част от [областта] Бершуда между Джукетау (Тухча, дн. Чистопол*) и Кичи-Черемшан (Малък Черемшан). Сабаните (масагети*, саки*) принудително се съгласили да влязат в тази категория, наречена с тяхното общо име “сабан” (в.-бълг. Сабан, бълг. Чобан*: “пастир”), но не скривали, че това им е в тежест. Понеже те, с изключение на Тук-Субайците, се занимавали повече със земеделие, отколкото със скотовъдство, и откъсването на хората за служба и в опълчението ги разорявало… А Тук-Субайците се преселили във Вътрешна България или Мардуан (Мардукан*), както почнали понякога да наричат земите между [река] Агидел* (Кама* и Бела*) и [река] Сок, от бреговете на река Тук, на която в своето време дали своето име. Причина за преселението било нашествието на башкортите (угри, наричани още маджари, мишари, турки, торки, турци, себери и пр., живеещи в Седморечието*), които, впрочем, не докоснали сабаните (масагетите) и само обложили Есегел с данък. Този данък се съгласил да плаща за своите земи и Джилки (тази инвазия на маджарите – себери от Седморечието* следва да се постави най-общо между 855 г. и 865 г.) …

А почти всички кара-българи (западни българи) на Джилки говорели на сабанско наречие (диалекта на масагети* = саки* = саклани*, т.е. на североизточен др.-ирански, под което вероятно трябва да се разбира др.-български и ст.-български, който не е тюркизиран за разлика от езика на останалите съставни на Волжка България етноси), защото били част от потомците на кара-българите (запад-българите) на Тат-Угек Бесерман* (759-787; брат на Сарачин*, синове на Севар* /727-759/), наричащи се Барини (рус. Берендеи*). В самата Кара Булгар (Западна България, тоест българските земи на запад от Волга) – след заминаването на Джилки [на изток от Волга – в Буляр], те (мюсюлманите) останали немного, а болшинството съставлявали кара-българите – езичници (западно-българите – Заратустрийци* и почитащи Митра* и Слънцето* в елинистичната форма на СИ Западно-Азиатска религия от края на ІV-І век пр. Хр., заселили се от ІІ век пр. Хр. до І век от н.е. в Сев. Кавказ), наричащи се Каубуйци или Каубийци (*Кавуби – от Кави*: “господар, поставен от Бог властелин, Божи властник”, и наставката -Бу, -Ба*: “върховенстващ”, точно каквото е значението и на термина Българин*: "божии, господови, принадлежащи на Господ, върховнстващи, върховни"). Кара-българите били избавени от Канът от всички налози, но се задължавали да съставляват неговата лична войска (гвардия, охрана; ярянлар, т.е. аранлар – тюркизъм, от аран-, от др.-иран.-др.-бълг. ара*: “господар”, със значение “господарска войска”). Те или носели охраната на [столицата] Болгар, или станували заедно с Кана (Джилки) из страната …“ (ДТ*, с.34-40);
цитирай
2. shtaparov - Българите са имали кани и стомни, а ...
14.04 02:39
Българите са имали кани и стомни,а турците са имали канове!
цитирай
3. dobrodan - Щапаров :), турците са имали СУЛТАНИ,
14.04 12:44
не канове :)...
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: dichodichev1
Категория: История
Прочетен: 53327
Постинги: 262
Коментари: 332
Гласове: 104
Архив
Календар
«  Ноември, 2020  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
30