Постинг
13.04.2020 10:22 -
Кан, Василевс и Цар БОРИС I МИХАИЛ (852-914)
Автор: dichodichev1
Категория: История
Прочетен: 731 Коментари: 3 Гласове:
Последна промяна: 13.04.2020 10:41
Прочетен: 731 Коментари: 3 Гласове:
2
Последна промяна: 13.04.2020 10:41
След като вияхме какви са отношенията в Зап. Азиа и Европа от Сасанидите и Арабите до Германия (без да обръщаме много внимание на Византия, с която сме в единство и двубой) - до IX век и през IX в. сл. Хр., нека да видим какви са действията на Българския предводител Борис I от името му до актовете му.
БОРИС – исконно българско лично име, вероятно епитет; известно в историческото пространство от времето преди 852 г., когато се възкачва на Българския престол Борис І Михаил* (852-907); Борис е богът-див (алп*) на Огъня, на Пречистването чрез огън, на Справедливостта и на Възмездието (СБ*, Микаил Бащу* /ок. 819-900/; вж. Огън*, Атар*, Слънце*, Шамаша*). Той е най-главното божество от старшите божества, които са родени от първите 7 божества – “Слънцето*, Месеца* и някои други” (СБ*), като същевременно е поне равностоен на Хурса или Курса – божеството на металургията, ковачеството и оръжието, което е син на Слънцето и Месеца (СБ*; на него е кръстен българския град Хурс/а или Курс/а, днешния Курск* в Русия, известен от 912 г., ДТ*); тоест дивът Борис, носещ първичността на едновременнто съчетаване на доброто и лошото в себе си, е олицетворение – образ, дух и същност – на едно от най-висшите и най-древните български божества (вж. Българин*), а бога Митра*, който е по-древен от времето на появата на Ахурамазда* и Заратустризма* (ок. ХV в. пр. Хр.), явно първоначално е посредник именно между първични 7 божества и хората, и в този смисъл се разпорежда с Огъня и със Силата (изобразена на барелефа на Мадарския конник* като завързан на верига лъв). Най-вероятно речното елинско име Бористенес или по-точно Бористен, носено през античността от Днепър*, е всъщност скитско-сарматското др.-иранско название на реката, а съвсем погрешно се свързва от някои пряко с елинското Борей: “северният вятър, север”, като се пропуска, че Бореите (Хипербореите*) са всъщност живеещите на север от Хиндукуш и Куш народи – Бактрите* и техните съседи, които са териториална общност от уседнали и номадски племена; вж. Скити*, Сармати*, Савромати*, Саки*, Саклани*;
От др.-бълг., авест. barəzah-, barъzah-: “връх, височина, висш, най-висш” (т.е. баръза-, бар`за-, барыза-), което е в близка родствена връзка с етнонима Българин* и синонимните му авестийски термини – авест. baraiti: “нося, принасям, дарявам, принасям жертва, жертвам, почитам Бог и божествата”, barъman-: “съхранение, грижа; пазене на традицията, съхраняване на почитта към Бога и божествата, към мъртвите прадеди”, bъrъzaitī: “висок; северен”, bъrъg-: “религиозен обичай, обряд”, bъrъχδa-: “желан, драг, скъп, ценен, незаменим”, bъrъјayeiti: “призовава (боговете, предците), преклонява се; жертвува, жертвоготовен”; от корена БОР (1)* + ИС*, реципрочно на името Ис/пор*; ИС* е синоним на АС* (и АЗ*);
Едва ли Борис е в пряка връзка с БАРС: “лъв, тигър”, в кавказки (лакски) – БАРЦ: “лъв”, както твърдят някои изследователи; въпреки че Барс, Борец* и Борис имат един и същ корен (срв. БОР- ~ БАР-) и съвсем близка фонетика, в БОРИС има цяла втора дума – Ис* (срв. ИСКАМ, ИСЧАМ, ИСКОНЕН, ИСТИНА, ИСТУКАН*, ИСПОР и пр.), което го превръща в сложно, сборно слово; самата форма Ис* е от Ас*, което пък е родствено с авест. azəm, azъm: “азъм*, аз”;
Името Борис категорично не може да се обвързва по един или друг начин с тюркското Бьори: “вълк” – др.-тюрк., чагат., хивин., туркм. bцri: “вълк”, кипч., казах. bцrь, уйг.- pцri, алт., тел., лаб., койб. pцrь, тат., тоб. bьri: “вълк”. Защото според българската традиция вълка е представител на Злото, за разлика от позицията му в митологиите на тюрките, славяните* (Серий волк и пр.), тюрките и турците (“Сивите вълци” – турска терористична организация от вт. пол. на ХХ век), италианците (Капотолийската вълчица), угрите* и др., които го свързват с добрите сили; вж. Вълк*, Вълчи дни*, Нечисти дни*. При това българското Вълк* е неделимо от авест. vъhrka, vъhlka: “вълка” – фонет “вълка”, от корена Въ-, Ва*, отделйн с крайната -h, -χ, -х, която е граматична и не се изговаря, подобно на сродните й “-ъ” и “-ь”, когато изпълняват в ст.-българския същата разграничителна функция и също не се фонетизират (за преминаването на “r” във “l” вж. Л*);
У Микаил Бащу* (ок. 819-900) - в “Сказание за дъщерята на кана” (СБ*), Б. се ...
Следващ постинг
Предишен постинг
У Микаил Бащу* (ок. 819-900) - в “Сказание за дъщерята на кана” (СБ*), Б. се среща във формата Барис*, от араб. Барис и Борис [ﺒﺎﺭﻴﺲ] (фонет. Барис, Борис) или Барис, Берис и Борис [ﺒﺭﻴﺲ] (Б-рис) или Барас, Барс, Бäрäс, Борос и Борс [ﺒﺭﺲ] (Б-р-с). Тя е фиксирана и в превода (от устен български в запис на арабски и от там – в превод на руски) на хрониката от арабина Ибн-Фадлан (>920-923<) и също кой знае защо се представя от сегашните преводачи еднозначно като Барис, вместо традиционното българско Борис (ФА*), което е регистрирано от античните елини и римляни, и от средновековните византийци дори и в скитското др.-иранско име на р. Днепър* – Борис/тенес*.
Арабският ерудит ибн-Фадлан посетил Волжка България* през 922 г., придружаван от българина Барис*, т.е. Борис – български велможа, пристигнал наскоро от Европа във Вътрешна Азия. В “История” на Гази-Барадж (1229-1246) се съобщава за висшият български аристократ Барис (Борис), който бил владетел от към 840 до 864 г. на областта със столица град Болгар*, намиращ се в района на устието на Кама* във Волга. Синът на Угър Лъчин* (рус. Игор, ПВ*) и на Олга*, познат в руската хроника “Повест врем. лет” (ПВ*) като “великият княз руски” и “князът на Киев” Святослав І* (род. 942-972), също носел името Борис* (ДТ*, с. 51). Формата Барис и Борис подсказва, че коренът на думата е еднакъв с Бал*, Бай*, Ба*: “глава, главен и пр.”, а Борис е най-вер. във винително или звателно наклонение - срв. Аспар* ~ Испор*, а също Кал* ~ Кол* и пр.; срв. др.-инд. bhuris: “обилен, голям, многочислен”, което е род. с Буен*, Борец* и пр.; вж Барис*;
БОРИНА – от Бор*;
БОРИС І – Борис І Михаил* (852-914), род. към 819-821 г., защото през 837 г., когато следва да е между 14 и 18 години, командва самостоятелен военен отряд при офанзивата на баща си Пресиан* (836-852) към Беломорието и Тесалия, когато българските войски превземат и град Филипи;
БОРИС І МИХАИЛ – Борис І* (852-914, роден ок. 819 г.), Борисъ, Боришъ, Български върховен владетел с титли Кана-Субāги* и Цар*, = Василевс* = Император*, във византийски документи: “Борис василевс Български“; Борис І е роден в периода 819-820/821 г., син е на Кана-субиги Пресиан* или О`мир Персиан = Великия Персиан (836-852). Борис, като пряк и безспорен наследник на баща си – престолонаследника Персиан, става съвладетел още от 834 г. при Маламир-цар* (831-836) и кавкан Исбул, а участва като предводител на самостоятелен боен корпус още във военни действия срещу ареала на градовете Филипи и Солун през 837 г., тоест когато вече бил над 16-годишен и според известна от други документи традиция на или към 18-годишен. Борис управлява като върховен владетел Велика България от пролетта на 852 до 914 г.; починал на 2 май 914 г. в деня събота* или в нощта срещу неделя*;
За титлата Цар* срв., че още Крум* (787-814) е наричан Кара-цар: “Запад-цар” (в.-бълг. Караджар* – ﺭﺎﺟﺍﺮﺎﮏ /Караджар/ или ﺭﺟﺍﺭﮎ /К-ра-дж-р/, което е от др.-бълг. Кара-чар ~ Кара-цар), както и синът на Омуртаг* (814-831) е титолуван в т.н. Шуменски надпис Маламир-цар (831-836) – KANE CYBYГН MAΛΙАМНР-ТZ(АР)Е; Борис І е наричан Кана Субāги* – буквално “Върховен (господар, поставен) от Бога“, също Magestic exelaence, също Канадз (Кан*: “върховен“), по-късно (от 863 г.) християнски Княз или Каназ во христе, а в Синодика на Българския владетел Борил* (1207-1218), датиран в 1211 г., Борис І е представен с титлата Цар*, която в българската й битност отговаря на римо-германската и на византийската най-виша владетелска степен – Император (= Август, = Василевс*);
Борис І Михаил е канонизиран Светец както в Православните църкви, така и в Католическата църква;
***
За годината на възкачването на Борис І имаме сведения дори и в др.-руската хроника „Повест временных лет“, датирана към началото на 12-ти век. Например, там е записано:
“В година 6374 (866). Тръгнали (от Киев*) Асколд и Дир на война срещу гърците и пристигнали при тях в 14-та година от царстването на Михаил (Борис І* /852-914/, т.е. стигнали при Цариград след началото на май, когато в 852 г. се възкачил Българският цар Борис І Михаил*). … Те влезли вътре в Суд (Златният Рог), множество християни убили и обсадили Цариград с 200 кораба (8 000 бойци). Царят (Михаил ІІІ /856-867/)… цяла нощ се молил с [Константинополския] патриарх Фотий (857-867 и повторно в 877-886) в църквата на Света Богородица във Влахерна, и изнесли те с песни Божествената риза на Света Богородица, и намокрили в морето полите й. … тогава внезапно се вдигнала буря с вятър, и отново се вдигнали огромни вълни, размятала корабите на безбожните руси ( = скандинавци), и ги блъснала у брега, и ги разтрошила, така че на немного от тях се отдало да избегнат тази беда и да се върнат у дома.” (ПВ*);
Тук 14-та година на “Михаил“ е изведена според възкачването на Българския цар (император, василевс*) Борис І Михаил* в 852 г., понеже 852 г. + 14 = 866 година. Византийският “цар“ Михаил ІІІ (роден в 840 г.) е формално император от 842 г., което с още 14 г. дава 856 г., когато с преврата на чичо си Варда Мамеконин* (856-866) – по-късния “кесар Варда“, той станал действително владетел и прогонил от трона и своята майка – управляващата императрица-майка Теодора Мамеконина* (842-856, †867). Обаче 856 година е невъзможна за нападението на тръгналите от Киев* скандинавци на Асколд и доста по-малобройните анчийци* на Дир. Още по-невероятна и извън събитията е 870 г., която е 14-тата година от властването на Византийския император Михаил ІІІ и се получава от сбора на 856 г. + 14 години;
***
За годината на раждането му може да се съди по едно съобщение на Георги Монах (ІХ в.), работил по време на Византийск. императрица-майка Теодара (842-856, †11 февр. 867) и сина й Михаил ІІІ Пияницата (842/856 – 24 септ. 867), което може да се ограничи към периода след възцаряванито на Борис І, а най-вероятно и след приемане на християнството от Българския владетел, семейството му, двора му и цялата държава през есента на 863 година. Сведението на този византийски хронист, от чиито трудове се ползват следващите ромейски (византийски) историци, е свързано с 837 г., когато княз или по-вярно каназ [Борис] Михаил Български извършил поход срещу Солун*: “Θґшдешу же Миχаилу Блъгарскому Ê'ΝΕSą (канеsą) íа Солуíъ”, = “έξελθόντες δέ τoũ Μιχαίλ Βoυλγάρoν ε’ν Θεσσαλoνίκη” (ВГ*; от това, че ê‚íås, кнеs /К̅NEЅ/ следва да е Каназ, а не Княз или Къназ, срв. съкращението цръ, öѓđú, ö‚đú, öđú което е Цар*, а не е фонетичното “Цър” или “Цръ”).
Това сведение за войната с Византия се потвърждава и от надписа на Българския велик кана-субиги Пресиан* или О`мир Персиан (836-852), поставен в завладения от него град Филипи през 837 г.:
“І. От Бога владетел на многото българи Персиан* изпрати кавкан Исбул, като му даде войски и ичилгу-боила и кана-боила-коловър, и кавканът [тръгна] при смоланите.
ІІ. Ако някой говори истината – Бог вижда. И ако накой лъже – Бог вижда. Българите сториха много добрини за християните (византийците), но християните забравиха. Ала Бог вижда!” (БН*); [тези думи от 837 г., запечатани във вечният каменен надпис на Великия български владетел Персиан* /836-852/, са изключителни по свояна капитална стойност, защото:
(1) фиксират реалната официална религиозна представа на българите в епохата преди средата на ІХ в., тоест от техния предхристиянски период, а именно, че Бог – тоест Върховният бог или Господ-Бог (Б*) – е един за всички човеци на Земята, както за българите и за християните (буквално в случая “християни” = “византийци, ромеи, римляни, поданици на целия източен и западен Рим”), така и за всички останали религиозни ощности в Света;
(2) споменава се и формулата (от Бога владетел) “на многото българи“, която е известна и от други др.-български и византийски документи най-късно още от времето на Византийския император Анастасий I (491-518) и фиксираща българите в Македония, в Арбана (Албания, Епир), в Панония с Банат, в равнината на север от долни Дунав и в Карпатите, в Трансилвания и Галиция, в Скития с речните равнини на Днестър и Днепър с Киев* /от 378 г./ и с Балтавар* /дн. Полтава*/ и в земите на Тавро-Скития и Крим, в района на средна и долна Волга с градовете Болгар* /от 745 г./ и Кан* /от 813 г., днес Муром/, в Северен Кавказ и по реките Кубан и Дон с Донец и град Харка* /днес Харков/, в Мизия и в Тракия, и в Тесалия, и в Илирик или Илирия (някои области и техни отделни части се припокриват, доколкото в различните векове са промемяни границите на отделните области и представите за техните територии)];
От похода в 837 г., а по-точно от конфликта между България и Византия, се възползвали византийските заточеници – въдворени още от Крум (787-814) и Омуртаг (814-831) във Влахия* (Вътрешната област*, др.-бълг. Вълахиа, лат. Valahia, от др.-бълг. Въла: “вътрешен, вътрешност“, срв. Вълаз: “вход, входище“). Тея заточеници, водени от Кордила (поставен през септември 813 г. от Крум* за пóмощен стратег на боила-кавкан Иратис*) и от съратника му Цанц избягали във Византия с пратените им лично от Император Теофил (829-842) кораби; достигането до казаните византийски кораби и отплуването с тях било осъществено от бегълците едва след няколко военни сблъсъка с [областните] български войски и притеклите им се на помощ маджари (ВГ*). Тези маджари* или угри*, наричани също турци* (ИБИ), торки (ПВ*) и себери*, тогава живеят главно по източните притоци на Донец* (рус. Северский Донец), в степта между Донец и северния бряг на Долни Дон, и по източните притоци на Днепър* (по река Десна* - наричана Себер-река, и от там на юг до р. Сула*), и са подчинени отново на България най-късно още след разгрома им от Омуртаг* през 822-823 г. (самото бягство на Кордила от Вътрешната област* или т.н. Влахия* във Византия, в което бил замесен и самия Византийски император с военачалниците и флотата си, и акта на въстание на византийските заточеници във Влахия* или др.-бълг. и ст.-бълг. Вълахиа, са безспорно свързани и логично се поставят като последователност едно след друго, но при това са почти едновременно във времето – в една десетдневка или до 15-тина дни).
В случая важното е позицията на Борис – млад съвладетел и канартикин* (канов наследник, престолонаследник, др.-бълг. Канар-тикин: "канов следовник", срв. бълг. Тикам: "бутам, натискам отзад, идвам отзад, следвам", срв. др.-бълг. Тикъ, Тикъръ, Тикъра: “огледало; отразител на образа, който идва отзад“). Борис предвождал през 837 г. съвсем самостоятелно боен корпус в казания показен или наказателен поход към Солун (Солунъ), докато пък баща му Персиан* (936-952) бил начело на главния военен отряд, предвождан формално от кавкан Исбул* и другите най-висши военни чинове, действащ в района на град Филипи и отдалечен на поне 4-5 дни от Солун. По-късно ще видим, че управляващия вече от 852 г. Борис І по същия начин ще праща малкия Пресиан* или Персиан (бъдещия Владимир І*) и на военни походи – като този в Хърватско през 869 г., и на важни дипломатически срещи като Вселенския църковен събор от 869-870 г. (Пресиан-Вледимир, като 4-ти член на делегацията на Борис І, е именуван “Пресиан канпсис”, т.е. “кана”, “канъза”). И това сведение на съвременника Георги Монах не било опровергавано от тогавашните българи, а напротив, възприемали го за неподлежаща на съмнение истина и като доказателство за това – го превеждали от гръцки на български и го разпространявали.
Като приемем, че към 837 г. Борис следва да е бил повече от 12-14-годишен и може би поне над 16 и към 18-годишен, то той трябва да е роден около 819-820-821 г., т.е. между 819 г. и 821 година. Пóказното му, но и напълно искрено отказване от властта през 889 г. (ако изобщо е имало такова формално отказване, понеже то напълно противоречи на базовите феодални закони), което не е в паралел с годината на възкачването му (852), може би е свързана с годишнина от неговото раждане – ? 819 г., ? 823 г.; но в този смисъл срв. също 12-годишния български годишен зодиакален цикъл, според който през 889 г. Борис І вече е бил царувал 3 по 12 = 36 г. (852 + 36 = 888/889), както и 19-годишните календарни цикли на Древнобългарския календар*, според който пък, преди края на календарната 889 г. (от 1 март 889 до 28 февруари 890 г.) или към началото на 890 г. (от 1 март 890 г.), се изпълвали 2 пълни цикъла по 19 години (= 38 години) след възцаряването му през март-май 852 година.
Любопитно и показателно е едно съобщение в Манасиевата хроника, преведена след възкачването на Цар Иоан Алескандър* (1331-1371) през май-юни 1331 г., която е допълнена с исторически данни за България. Тази хроника ни е позната от един вторичен препис от 1344-1345 г., където към периода 842-867 г. е записано следното:
“При царуването на [Византийския август] Михаил (842/856-867, род. 840 г.), син Теофилов (Византийският император Теофил /829-842/, от тъй нар. Фригийска или Аморейска династия /820-867/).
При този Михаил-цар и при неговата майка [Теодора] (842-856, †867, императрица-майка и регент, от българския малоазийски род Мамекона и/или Мамекоен*) българите се покръстиха (т.е. в периода между 842 и 856 г.). Оттогава досега има 511 години. Някога, незная как, сестрата на българския кѓназ (каназ*, срв. съкращението öđú: “цар”) била пленена от гърците (византийците) и предадена в царския [византийски] двор, [където била] покръстена и научена на книга (т.е. “на божия, християнска книга”). В царството на тези царе, понеже [в един период] съществуваше голям мир между гърци (византийци, православни) и българи, тя бе разменена за един [византийски] болярин на име Теодор Куфала. Като пристигна [в България], тя не преставаше да поучава своя брат [Борис] в Христовата вяра, докато го покръсти и него. След като се покръсти той [в 863 г.], въстанаха [в 864 г.] българите срещу него, искаха да го убият, понеже оставил тяхната [древна] вяра. Но той излезе на бран [за Христовата вяра] и ги победи [в 865 г.], и оттогава едни покръсти доброволно, а други насила принуди” (ПРЛ*, стр. 266).
Безспорните факти, налични в най-ранния известен екземпляр на Манасиевата хроника са, че преписът е от 1345 г. (1344-1345), а от покръстването на българите до тогава са били изминали 511 години, като автора на преписа – поп Филип (ПРЛ*), би следвало да е синхронизирал времето на писане (1344-1345) и на завършване на своя препис (1345 г.) с броя на изминалите след казаното покръстване години. Свързването на двете цифри (1345 и 511) дава датировката 834 г. след Христа (6342 г. от Сътворението), когато българите приели християнството.
Видимо това датиране, свързано с приелия християнството Борис І, фиксира годината, когато Борис I станал владетел – тоест бил въздигнат за съвладетел на баща си и на чичо си Маламир-цар* (831-836). А това по традиция ставало щом младия принц навършел юношеската възраст 14 г. и начевал да навлизал в 15-та си годишнина, когато вече момчето се превръща в младеж. От това става ясно, че Борис I e роден през 819 г. или в първата трета на 820 г.
Всъщност от цитата се вижда, че посочената дата се отнася за сестрата на Борис І. Точно нейното християнизиране и кръщение, наред с това на свитата и прислугата й, се възприема като първоначалното българско покръстване. То се случило при управлението на Маламир-цар* (831-836), чийто съвладетел бил Омир Пресиан* (836-852) – баща на Борис І, на Тудор Докс* и на сестра им, която била дадена във Византийския дворец вероятно като гарант по сключен мирен българо-византийски договор (мир, наречен тук “голям мир”, е сключения при Омуртаг* т.н. “вечен мир” или “30-годишен мир”, който е препотвърден след инцидентно византийско нахлуване в Българската част на Дунав и ответно наказателно превземане на Пловдив от Маламир-цар и Исбул*, а протоколно е препотвърден и още веднъж след възкачването на Пресиан през 836 г.).
Именно този мирен договор е нарушен от Константинополския император Теофил (829-842) през 836-837 г., което е отбелязано ясно и категорично в надписа на Пресиан І* (836-852), поставен в завзетия по този повод от него византийски град Филипи (между днешните Драма и Кавала*). По време на същата българска военна кампария от 837 г. Борис предвождал една самостоятелна колона от войската и нападнал Солун*, като най-вероятно не целял да превземе града, а да не позволи на византийците да тръгнат от там с армия в помощ на Филипи и околните византийски градове.
Знае се, че мира между България и Византия бил нарушен след възкачването на Маламир-цар (831-836) и относително скоро след това бил възобновен, а при Пресиан І* (836-852) още през 837 г. отново бил прекъснат. Имайки предвид тези факти, най-вероятно Борисовата сестра – Na. Пресианина Звиницина Крумина, била пратена във Византийския дворец при възобновяването на мира от Маламир и Теофан (по време на царуването на Маламир именно децата на Пресиан били единствено възможните млади принцове и принцеси от управляващото семейство, които пряко и на най-високо равнище представлявали династията и били най-годни за гаранти на двустранния мирен договор). А завръщането й в България станало след смъртта на Маламир и възкачването на Пресиан, когато мирния договор трябвало задължително наново да се препотвърди от владетелите на България и Византия, и преди войната между двете държави през 837 г. Обаче не е изключено тя да се е завърнала и след войната от 837 г., при поредното подновявяне на мирните отношения между двете държави.
Същевременно казаното в Манасиевата хроника, че “българите се покръстиха при [управлението на] този Михаил цар (842-867) и при [властването на] неговата майка [Теодора] (842-856)”, тоест в периода между 842 и 856 г., също отговаря на истината, защото бележи друг епизод от българската история. През 852 г., още веднага след възкачването си, Борис І, вероятно в координация с Византийската владетелка Теодора, предприел конкретни действия.
В пряка връзка с бъдещото приемане на християнството за държавна религия на България, за което 32-33-годишния Български кан вече бил взел твърдо решение, той поискал от българския велможа Константин Философ – чийто баща, заедно със съпругата си, се бил установил в Солун на византийска служба – да създаде нова съвременна графия на българската азбука; тогава към Константин се присъединил – самоволно или по Борисово желание, и старшия му брат Методий. А понеже по онова време всички значителни азбуки имали два варианта – тържествен и работен (бързописен), Константин Философ и Методий завършили още през 855 година Тържественият вариант на българската азбука – тъй наречената Глаголица*, като вероятно същевременно бил оформен и работния й бързописен вариант – Кирилицата*. Важно условие при създаването на двата варианта на новата българска азбука било това, че те, т.е. съставляващите ги буквени знаци, трябвало да бъдат изработени в такъв вид, че безпроблемно да бъдат канонизирани от Християнската църква (при това вече имало прецеденти с Арменската азбука и с Грузинската азбука, както и с т.н. “Готска“ азбука, която била изработена от епископ Вулфила или Булфила /311-383/).
Преди тази нова българска азбука да бъде изпробвана в практиката и приложена на дело – при провеждането на Брегалнишка мисия* (855 – сл. 863<), която започнала в същата 855 г. сл. Хр. – тя и написаните с нея книги трябвало да бъдат благословени, което било задължително в името на христианизирането на България. Тоест, в месеците след завършването на азбуката от братята Константин и Методий, и преди началото на Брегарнишката мисия, коята се провела в селищата в района от поречието на р. Брегалница до град Девол* (днес в Ю. Албания), новата българска азбука и написаните с нея на български език богослужебни християнски книги били благословени от Константинополския патриарх Игнатий (847-858, 867-877), което пък станало по решение и в присъствието на управляващата Императрица-майка Теодора (842-856) и на около 16-годишния непълнолетен Император Михаил ІІІ (842-867).
В това отношение е синхронно твърдението в Българската апокрифна летопис от ХІ в. (или от ХІІІ в. /ПРЛ*/), че Борис получил царството си на река Брегалница (ББ*), т.е. през 855 г., като явно става въпрос за неговото Християнско царстване над България или за неговото царство во Христа, а не за същинското му царуване, което започнало през 852 г., или за властването му като принц и съвладетел, наченато още от 834 година. Самият текст в Българския апокриф, който говори за положението след смъртта на Пресиан* или Персиан* (836-852) и цитиран заедно с необходимите допълнения, е следният:
“… прие Българското царство сина му Борис (март 852-914) и бе [той] благочестив и много благоверен [Цар]; и този Цар [Борис] (852-914) покръсти цялата Българска земя, и създаде църкви по Българската земя, и [първо създаде църкви] на река Брегалница (в 855 г.), и там прие [през есента на 6371 лето (863 г.)] царството [во Христа].” (ПРЛ*, стр. 268).
Към посоченото и в единство с него следва да се прибавят и други известия, съобщаващи, че Константин Философ (826-869; вж. Кирил и Методий*) покръстил на река Брегалница хиляди българи (ББ*, стр. 225). Тоест, това станало по време на Брегалнишката мисия* от 855 до втората половина на 863 година, когато Константин Философ заминал първо за Цариград; а от там, след като през есента Борис І се покръстил и приел християнското име Михаил, той потеглил към самия край на календарната 863 година (вероятно през месец декември) за своята т.н. Моравска мисия* (864-869) във Велика (Голяма) Моравия или Великоморавия, където управлявал местният княз Ростислав (840-870).
Тази неоспорима последователност на събитията съдържа един факт, който остава встрани от погледа на изследователите. А именно, че едва след приемането на християнството от Борис І през есента на 863 г. в Константинопол последвало повторно благославяне и канонизиране на българската християнска азбука и книгите написани с нея на български език (първото канонизиране е извъшено още през 855 г., в присъствието на властващата Императрица Теодора и непълнолетния й син-император Михаил III /856-867/, лично от Константинополския патриарх Игнатий /847-858, 867-877/ и висшия му клир в пряка връзка със създаването на азбуката и започването на Брегалнишката мисия*).
И едва след този акт на повторно канонизиране Константин Философ, с брат си Методий и подготвените по време на Брегалнишката мисия* техни български ученици и с написаните на благословения и каноничен за източното православие български език църковно-християнски книги, заминали през България за очакващото ги и васално на Българския владетел феодално владение Моравия или Великоморавия, където пристигнали в началото на 864 година.
[Борис І (834/852-914), някъде във времето след 856 г., станал съюзник на Людовик І Германски (826/843-876) в доста и съществени за властта му дела, включително помогнал с български войски срещу опита на сина му Карломан да го свали от трона. При тази дипломатическа “игра“ Българският владетел успял да си възвърне властта над Моравия или Великоморавия, която първоначално, използвайки съперничеството между Българската и Германдската империи, направила опит да се отцепи временно от България и да си извоюва автономия. Но на практика Моравия – нищожно малка по размери и ресурси спрямо коя да е от обграждащите я империи, се прилепила към ненаситно лакомата римо-християнска Германия, която веднага се опитала да я подчини всецяло – политически, стопански, идеологически и църковно.
Моравия нямала никакъв шанс за успех срещу Германия без помощна на България. А пък Българският владетел Борис І още от 852 г. изпаднал във война с Германия и изпратила през 855 г. войска на Моравския княз – действащ в случая като български областен управител, за разгрома на германската армия. Накрая, към пролетта или началото на лятото на 863 г., в пряка връзка със своя план и преследваните цели, далновидният Борис І наредил на васала си Ростислав – Княза на Великоморавия (840-870), да поиска формално от Византийския император Михаил ІІІ (856-867, род. 19 ян. 840) да му бъдат изпратени български проповедници-граматици.
С това си искане Ростислав практически официално признавал принадлежността си към Източно-православната християнска църква и скъсването си с Римо-германската. И този акт на Великоморавския княз, според очакванията и плана на Борис І, изключително зарадвал маниакално религиозният и същевременно глуповат и лековерен 23-годишен Византийски император Михаил ІІІ Пияницата (856-867, род. 19 януари 840), който по това време бил в мирни, съюзни и дори в лични съзаклятнически отношения с Българския владетел (“войната” между България и Византия през есента на 863 г. била съвсем формална и в действителност е едно театрално изпълнение за пред Римо-германската управленска и църковна клика).
Всъщност обаче, Великоморавският княз Ростислав (840-870), при сложната обстановка на притискащите го и разпореждащи се в собствената му страна германски свещеници, със своя ход на практика осъществил напълно завръщането си под крилото на България, която обграждала Великоморавия от юг, изток и север, и влязъл в лоното на Българската православна църква, което той много ясно съзнавал и приемал като единствена възможна алтернатива в този съдбоносен за страната му и за собственото му князуване момент. Самата Византия се намирала на хиляди километри от границите му и какъвто и да е пряк контакт с нея или получаване на каквато и да е византийска помощ срещу Германия били възможни единствено през България и чрез българското посредничество].
Имайки предвид последователността на събитията от 855 г. до 863 г., то след официалното покръстване през есента на 863 г. на Българския владетел със семейството му и с управляващите боили и семействата им и с всички техни подопечни българи, тоест след покръстването на България, вече дори и формално Моравската мисия* не може да се нарича и да се състои само като “византийска”; а пък осъществяващите мисията апостоли – етнически българи, проповядващи на български и чрез написани на български книги – да се наричат единствено “византийски мисионери” (както безпринципно, безочливо и формалоидно ги обявява в официални свои документи ЮНЕСКО – във връзка с подготвяното през 2013 г. честване на 1150 годишнината от Моравската мисия на етническите българи Св. Св. Константин-Кирил и Методий);
***
Сигурно е, че Борис І е починал “на 2 май, събота вечер”, а според българската датировка в година и месец “етх бехти” (ИЗ*; вж. Бехти*, Етх*).
Но не е безспорна тезата, че това се е случило “в 907 г.”, което поставя под въпрос и сведението, че е починал “на 80-годишна възраст” (Ил. Пехливанов, ПЛА*), като последното явно се отнася за годините на властване от преди 837 г. (от март-май 834 г. до май 914 г. са 80 години). Защото през 837 г. Борис предвожда самостоятелно действаща армейска настъпателна част при бойно нахлуване във Византийските територии и явно не може да е бил 3-годишен. Тоест, че към момента на смъртта си Борис вече 80 години бил владетел, включвайки и времето, когато бил съвладетел при управлението на баща си Омир Персиан или Пресиан* (836-852). Същевременно изразът “на 80-годишна възраст” може би следва да се разбира и в по-широкия смисъл, че вече е бил навършил 80 години и е в десетилетието след този юбилей – т.е. между 80 и 90 годишен, а и по-възрастен, но не чак толкова, че да се сближава със “столетие”. Възможно е изразът “на 80 годишна…” да е остатък от “на 80 и 9 годишна възраст”, при който от числото “80 и 9” е отпаднало във времето при преписването “… и 9” – срв. ο = 80, ‹ = 9, а пък Пѓ‹, Пѓ», οѓ» = 89 (СС*, МС*).
Всъщност решението на тази енигма е в текста от Именника*. Там единствено за епохите Авитохол*, продължила 300 години, и Ирник* - продължила 150 години, се казва “ζитú лýтú” (“жит лет“съответно 300 и 150), докато за владетелите, които конкретно са управлявали от 3 години до 61 години се ползва израза “(3) лýтú” (3 лет), “(60) лýтú δπúζΰ” (60 лет държа) и “δπúζΰше к(ΰ)нζени¬ ... лýтú (515) остπиζенΰмиҐ глΰвΰм襔 (държеше к(а)неженийе … лет 515 остриженами главами). Излиза, че думата ζитú (жит) се ползва при израза “беше във властта, властваше” (родът му беше във властта, династията му беше във властта), а не означава буквално “живя” или “държа к’нежението”. В този смисъл Борис І е бил във властта 80 години, а не е живял 80 години. Тоест той е бил съвладетел още от годините, когато владетел е Маламир* (831-836) и кавкан е Исбул*. Тази практика на съвладетелстване, включваща и Борисовия баща Пресиан* (836-852), е нормална за средновековна България, а се практикува и в съседна Византия, където понякога има по 3, 4 и 5 императори-съвладетели, без да броим императриците (августи) и цезарите (кесарите).
Същевременно едва ли може с абсолютна сигурност да се приеме и наложената в научната и популярната литература година на смъртта на Борис І – 907 г. сл. Хр. (6415 г. от Сътворението на Света). Още повече, че тя е определена от Златарски с доста уговорки (ИЗ*) и е видимо по-близка до датата на смъртта на Климент Охридски* (836 - †ок. 21-23 юли 916 г.), който починал “на 80-годишна възраст” и е “погребан на 27 юли” (ИЗ*, КК*); при това той на младини станал ученик на Константин-Кирил и Методий с началото на Брегалнишката мисия* през 855 г., когато е 19-годишен. Категорично се знае, че роденият през 836 г. Климент Охридски е по-млад от Българския владетел Борис І, който пък поне от 855 до 863 г. лично подбирал ученици на Константин-Кирил и Методий измежду младежите от най-висшата българска аристокрация, един от които бил и самият Климент.
Към това трябва да прибавим и факта, че денят, в който починал Борис І – събота, др.-бълг. и ст.-бълг. ñ©ботà (С™ÁÎÒÀ), фонет. Сâбота, е с поне три значения: “1., събота; събота и неделя; 2., неделя; 3., седмица, период от 7 денонощия” (МС*, СТР*). Възоснова на посоченото можем да кажем, че смъртта на Борис І Михаил е през периода 913-915 г., като се вземе предвид, че “2 май” е “събота” и през 914 г., и до 24 ч. през нощта в неделя на 2 май 915 г. (вж. ИЗ*);
Фактът, че Климент Охридски е по-млад от Борис І е интересен, с оглед на пространното Климентово житие, където се описва как Митрополитът на България отишъл при Царя, за да поиска разрешение да се оттегли от поста си, отправяйки такива думи към Българския владетел: “виждаш как и старостта ме е налегнала и множеството големи трудове е отнело всичката [моя] сила, [затова] погрижи се за църквата и постави [на моето място] в Домът Господен човек, който при духовна сила има и телесна [сила], и е по-млад [на възраст от мен], за да се натовари с църковните грижи …” (ИЗ*, І, 2, стр. 353).
“Царят, обаче, поразен от неочакваността на чутото, …, му възразил така: “Защо, отче, казваш това? Как бих могъл да понеса да видя друг да седи на тоя (Българския църковен) престол, когато ти си жив? Как бих могъл да лиша своето царство от твоите архиерейски благословии? Твоето напущане на епископския престол е лоша поличба – свалянето ми от царския престол (в т.ч. и “смъртта ми”). … каквото и да казваш, няма да се убедя; каквото и да правиш, ще остана непреклонен, защото оставка, мисля, подобава само на недостойните, а ти си по-горе от всяко достойнство.” (ИЗ*, там, стр. 354).
Същевременно “Краткото житие” на Климент Охридски, в § 13 – третиращ епизода с опита за отказ на отеца от поста си на Епископ на България, посочва и името на този цар: “Когато, обаче, той (Климент Охридски) от любов към безмълвие и съзерцание, чисто от земните работи, решил да се откаже от епископската грижа (понеже старост висеше вече над главата му), [Цар] МИХАИЛ (Борис І Михаил) не [го] отпусна, с молба и просба едвам [го] измоли и убеждава да ги управлява пастирски до края на живота си. Това така и стана. …” (ИЗ*, пак там, стр. 355).
По ред определящи причини и съпоставка на фактите, които говорят, че събитието е станало след смъртта на императорите Лъв ІV Философ (11 май 912 г.) и брат му Александър (6 юни 913 г.), Златарски поставя този разговор между Българския цар и отец Климент Охридски доста след 907 г. и в годината преди смъртта на Климент (†20-24 юли 6424 г. = 916 г. от рожд. Христово). Обаче като приема априори своето собствено твърдение, че Борис І вече отдавна е бил починал, историкът смята еднозначно, че този цар е Симеон І* (893-927), пренебрегвайки факта на ясно посоченото в документа име “Михаил”.
Безспорно е обаче, че докато Борис-Михаил е жив, той е Царят на България и владетелят, с когото Климент би говорил за поста си и за трудностите на старостта си (през 913 г. Симеон І* е само на 50 години, Климент е към 77-годишен, а Борис І е между 90 – ако е роден 822 г., и 93 г. – ако е роден в 819 г.). Така напълно логична и разбираема е “неочакваността” и очудването на Борис І Михаил от опита на 77-годишния “младеж” Климент да се оттегли от важния за България и за цялата цивилизационна реформа своя длъжност, при положение, че той, царят, който е доста по-възрастен от първосвещеника, продължавал да стои на своя пост, давайки на всички останали пример за твърдост, родолюбие и себеотрицание. Ярко изпъква и още едно противоречие – че д-р. Златарски напълно отрича твърдението на автора или авторите на житието на Климент, които безспорно стоят много по-близо до събитията и по-добре знаели истината.
Като допълнителен факт в подкрепа на твърдението, че миролюбивия Борис І е починал на 2 май 914 г., стои поведението на самият младши цар-съвладетел Симеон І* (893-914, върховен владетел 914-927). До 912 г. и през 913 г. той все още търсел мирно разрешаване на конфликтите с Византия и предпочитал повече парадните действия, отколкото същинската война (вж. ИЗ*). Едва “в края на лятото на 914 г. той навлязъл в Тракия и, като достигнал Одрин*, го обсадил”, а още “през септемви” наистина превзел града, като не оставил на Византия никакъв друг изход, освен да падне на коленé или да воюва. Действията на Симеон този път били толкова категорични (а и вече в Константинопол не можели да разчитат на антивоенната миролюбива политика на Борис І), че Византия, управлявана от Августа Зоя (ок. ІІ, 914 – ІІІ, 919) – майката на Константин VІІ Багренородни (912-959, род. 905 г.), избрала преклонението.
Пък и същевременно Симеон І* (893-927) се провъзгласява за “царь и самодрьжьцъ въсемъ блъгаромъ”, тоест за (!) единствен владетел – Цар* и САМОДЪРЖЕЦ* на всички българи, което станало едва в периода след май 914 г. и до началото на 915 г. или поне преди второто двумесечие на 915 г. (ИЗ*, І, 2, стр. 381), когато от 1 март 915 г. започвала новата българска календарна година.
Още по-категорично отнася смъртта на Борис І през 914 г. българската датировка “Етх бехти” (фонет. Ет бети), дадена от черноризец Тудор Докс*, брат на починалия Борис І и чичо на Владимир І* и на Симеон І*. Годината Етх* (фонет. Ет) вероятно съвпада с Теку-читем*: “куче-пазач”, в която умира Аспарух* (година прибл. от 1 март 698 до 29 февр. 699) и когато през месец твирем* се възкачва Тервел* (699-720). Според изследванията на М. Москов (ММ*) годината Етх или “куче-година” (вж. Сраоша*) е 11-та поредна от 12-годишния зодиакален цикъл, като такива през новата ера са: 2-ра г. сл. Хр., 14 г.,… 50 г., 98 г., … 146, 158, 170, … 338, 350, 362, 374, 386, 398, 410, 422, 434 …, 494…, 518…, 602 (възкачването на Бат Оркан*)…, 662…, 698 (до 29 февр. 699 г. е времето на възкачването на Тервел*)…, 722…, 758…, 782…, 818…, 830, 842, 854, 866 (пратена делегация в Рим, където българският език е признат за каноничен и е благословен), 878, 890, 902, (!) 914 г., 926, 938, 998 и прочее, започващи приблизително от 1 март и с традиционния празник на Мартеницата*, и завършващи с края на февруари на следващата слънчева година (Слънчевата година е от 21/22 декември /ХІІ месец/ – тоест от Игнажден* и Коледа*, до следващите Игнажден и Коледа).
В същото време Римските години – индикти, започват от 1 септември и завършват с края на август през следващата слънчева година, приемайки че със септември започва есента, като са в цикли по 15, тоест от І до ХV индикт. Така възкачването на Борис І е в “ХV индикт” и през “852 г.” (ПВ*), тоест между 1 март 852 и 31 август същата година. А денят 2 май 914 г. е година Етх* (от 1 март 914 г. до 28 февруари 915 г.), месецът е календарен втори или слънчев пети – Бехти*, Бе’ти (приблизително от 30 април до 29 май), което е ІІ-ри индикт (от 1 септември 913 г. до 31 август 914 г.);
Налагането на двете годишни датировки (Етх* и ІІ-ри индикт) една върху друга ограничават периода на смъртта на Борис І Михаил най-общо между 1 март 914 г. и 31 август 914 г., в който се включва и посочената в документите дата “2 май” – “мсца маїа въ в. (= 2) днь; в суботньı вечерь.” (Тудор Докс, ИЗ*), като Етх-бехти = Текучитем-бехти = 6422 г. от Сътв. на Света, = 914 г. сл. Хр., и е 17-та поред не-високосна година от 19-годишния български календарен цикъл.
За съвпадането на името-епитет Май (свързавано от българите с Мая*: “1. омайвам, мая, замайвам; 2. втасвам, накипявам, ставам, бухвам, нараствам, ставам сочен, ставам ядлив, ставам годен и пр.”, както и с производното му Мада*, откъдето е нарицателното Мадара*) с названието Бехти*, срв. сродните термини в др.-бълг.-авестийския фонд спрямо българския месец Бехти*, фонет. Бе`ти – авест. būta- (бюта, бόúта, бйúта): “ставащ, изправен; същ, същински; истински, действителен”, др.-перс. βατια-κή: “чаша (за ритуал); възлива, лее”, авест. baχša-iti: “участва; действа”, което е в синхрон с началото на същинската пролет, съживяването на природата и процесите, развиващи се в плодоносните растения;
Самият академик В. Н. Златарски (14, ХІ, 1866 - 15, ХІІ, 1935, ИЗ*) отхвърля категорично възможността Борис І Михаил да е починал още през 902 г. – която е предходната др.-българска година Етх*, и преди завладяването на Солун от Симеон І* през 904 г., още повече, че това биха отбелязали поне някои от седмочислиниците – Св. Климент Охридски (ок. 838-916), който по това време е в разцвета на творческите си сили, или Св. Наум Охридски (†23, ХІІ, 910) – започнал от 905 г. при оттока на Охридското езеро “с богатството и [по] повелението на благочестивия Български цар [Борис І] Михаил и на неговия син Симеон” строежа на манастира “Св. архангел Михаил” (КК*).
При това мотивите на Златарски, с които отнася смъртта на Борис І към 907 г., са само политически и събитийни, в плоскостта на господстващата към този период от ХІХ и ХХ век позиция за първенстващото положение на Симеон І* спрямо това на баща му, нямащи пряка връзка със самия Борис І и преплетени в логическа главоблъсканица, целяща единствено да ни докаже, че владетелят (Борис І) е починал именно тогава (в 907 г.). Всъщност поне толкова такива аргументи има и против доводите на знаменития европейски историк и археолог. Още повече че той, както и въобще в научните български и европейски среди от първата половина на ХХ век, няма що-годе изградена стабилна представа за Древнобългарския календар*, смятайки го за тюркски и ту за лунен, ту за комбинация от лунен и слънчев (ИЗ*, ММ*). Затова, с оглед на по-новите факти и сравнението им с отдавна известните ни, няма място да се съмняваме, че кончината на прославения български владетел се отнася чак към 914 година.
В синхрон с датата на смъртта му, следва да посочим, че Борис І е станал съвладетел на баща си Пресиан* към началото на 834 година (при смъртта си Борис І вече бил царувал “80 години”), а през 837 г. вече предвожда самостоятелно една военна колона във войната срещу Византия, разразила се в полето на Долна Струма и Места, по посока на Солун и Филипи. Тогава той следва да е бил поне 14-16 годишен, а това показва, че е роден към 818-820 година, като е живял 94-96 години, или е роден към 821-823 г. и живота му е продължил около 91-93 години (Интересен факт е, че Борис І Михаил е връстник на родения ок. 819 г. Микаил Бащу*, който едва ли случайно е също Михаил, но пък загинал случайно при един инцидент по време на своята поредна експедиция към основния хребет на Урал през 900 г. Това показва, че дълголетието и жизнеността на Борис І съвсем не са изключение);
Самостоятелното властване на Борис І започва в 852 г., когато е на 32-34 години, с прогонване на германците, нахлули след смъртта на баща му Пресиан* (836-852) през Среден Дунав във вътрешността на България от земите на Западната римо-германска империя, по трасето Óсиек - Будапеща* - Крáков*, а може би едновременно и в други места – нпр. в района на река Драва* и Сремска област, откъдето през 818-827 г. ги прогонвал и Омуртаг* (ТИБ*; вж. карта 052+/, 818-827 г.).
Борис І води активна външна и вътрешна политика, в постоянни контакти е с владетелите и църквите на Византия и Римо-германската империя, с Папата, със Св. Кирил и Св. Методий и учениците им. Подкрепя през 861-863 г. с български войски Людвик І Германдси (840/843 - 28 авг. 876, род. 806) във войната срещу сина му Карломан (крал на Бавария 864/876 – 22 септ. 880, род. 830), като по това време се договорил с Людвик І да приме християнството от Римския папски престол. После обаче приема покръстването на България от Константинополския патреаршески престол и налага християнстото в цялата държава през 863-865 г., а себе си и висшите аристократи от близкото си обкръжение кръщава още през есента на 863 г., за което категорично говори съобщението на почти съвременника на събитията Никита Пафлангонец (кр. на ІХ - нач. на Х в.), който можел да черпи сведения както от хроникалната литература, така и от непосредствени свидетели:
“Настъпил месец август [на 863 година, ХІ индикт] и Столицата (Константинопол) започнала да се тресе от извънредно силни трусове… Земетресението продължило 40 дни, докато сломило жестокостите и безсрамието им (става дума за конфликт между привържениците на Патриарх Фотий /858-867, 877-886/ с тези на управляващия църквата по същото време Патриарх Игнатий /848-858, 867-877/) ... Прочее земетръсат спрял веднага (на 40-тия или 41-вия ден, т.е. между 10 и 11 септември 863 г., през ХІІ индикт). А тогава по Божия помисъл и българите, измъчвани от силен [духовен] глад, а освен това привлечени от даровете на Императора (Михаил ІІІ /856-867/), сложили оръжието и пристъпили към своето кръщение” (ИБИ*); тоест през септември-октомври 863 г. българите пристъпили към Своето Кръщение во името Христово, во името на Христа.
Според някои историци Борис І се бил покръстил още през 855 г. (БТВ, Канал 1, “Памет българска”, 2007-01-21), но за това няма преки данни, а и личната религия на Върховния български кан никога не се е отразявала на върховенството на традиционната българска заратустро-елинистична Митрианска религия в България и затова не е тема в конкретиката на приемането на христианството като държавна религия на България. Всъщност още Пресиан може да е взел решение за промяна на българската политика по посока на християнството, свързано с новата степен на феодализирането на България, което е актуализирано пък още с реформите на Крум* и Омуртаг*, а Борис само да е продължил активно тази линия в практиката. За това говори и факта, че новата тържествена българска азбука – Глаголицата*, неразривно свързана с новата словенска* (“словесна, говорима”, а не славянска* или склавинска*, или венедска*, или ульчийска) концепция за писмения език и съответната терминология, вече е готова през 855 г. Тоест, назрялото решение е конкретизирано преди смъртта на Пресиан* (836-852) и е приведено в действие от Борис най-късно през 852 или началото на 853 г., когато е поискал от Константин-Кирил да състави нужната азбука (а може би и по дипломатически път се е обълнал към управляващата във Византия Августа-императрица Теодора /842-856/, с която е в отлични отношения до отстраняването й през 856 г. от нейния син Михаил ІІІ /856-867/).
В случаят е важно времето на прилагането на самата реформа в границите на България – във феодално-властови и културен план, част от която е както приемането на християнството, така и автономията на Българската църква, а не кога се е покръстил лично Борис І. Защото той може да е бил християнин още от рождението си, а християнин би могъл да е и баща му Пресиан*, и дядо му Звиница*, и прочее, защото нпр. още Тервел* (699-720) е християнин, а явно и Бат Оркан* (602 – ок. 641/645), и Кубрат* (605-665), и Аспарух* (668-698/9). А и понеже личната религия на Българския владетел не само, че не би следвало да се приравнява към политическата линия, преследвана официално от държавата, но и по древна традиция тя не можела да се налага на който и да е поданик (вж. Българин*, Тервел*, ФА* и пр.);
Борис създава първите в тъй нар. “славянски свят” (тоест СЛОВЕНСКИ* свят) книжовни центрове през 855 г. (Брегалнишката мисия* – БДИ*, Лил. Грашева – ПЛА*), подготвя и осъществява образователната мисия във Великоморавия* (започтала от 863-864 г.), основава университети в Охрид* и Преслав* най-късно през 886 година (за сравнение, Магнаурската школа* е създадена чак през късната 863 г. и това е станало вероятно под въздействието на образователните начинания в България – Брегалнишката мисия* от 855 г. – и политиката на Св. Борис І и на българските принцове Св. Константин-Кирил Философ /826-869/ и брат му Св. Методий /815-885/, вж. Високата порта*).
Именно Борис І поставя началото на родовото обединение и моновластието у сърбското племе. Той събира (т.е. привежда в действие) нови войски и разбива унгарците в източните територии на България (893 – нач. на 894 г.), където освобождава обсадения в Дръстър свой син и младши съвладетел от 893 г. Симеон І, а после ги заселва (с вътрешен договор) на запад – вероятно в аварските територии и региона на запад от Пеща*, Буда* и хинтерланда им, като буфер срещу десетилетната експанзия на Германската империя срещу България (първоначално голяма част от тези угри или маджари, начело с българския принц Арбат*, които са от района на Донец* и горен Сейм*, са заставени от българските сили да останат на запад и са напъдени в германските земи, но от към 902 г. правят въстание и са настанени като български федерати и данъкоплатци в бившите земи на Авария*, в района между р. Тиса и Българо-Германската граница, вж. Салан*).
Борис І извоюва пълна независимост на Българската църква от Римската и Византийската (на VІІІ Вселенски събор в Константинопол от 869-870 г.) на 4, ІІІ, 870 година. Той провежда практическото разбиване на триезичната догма и въвежда ст.-българският словенски* (“словесен, говорим”, от Слово*) език като равноправен каноничен, книжовен и държавно-административен християнски език в цяла Източна Европа. Създава най-модерната за времето държавна структура и отношения, която става базата за духовната и културната хегемония на България в Източна Европа през следващите векове (поне до ХVІ-ХVІІІ в), и за национално-идеологическото спояване, развитие и самочувствие на българите, което е в основата на нацията ни до днес. Борис І е баща на Каназ Владимир І* (889-893 г.) и на Цар Симеон І* (894-927 г.), дядо е на Цар Петър І* (927-970) и на Владимировата дъщеря и Киевска княгиня (царевна) Олга* (941-969), която е майка на Киевския княз Борис (5)* или Святослав І* (942-972), чийто син Владимир І Святой* (978-1014) християнизира и ограмотява Киевския феод през 990 г. и в следващите десетилетия чрез Българската православна църква*;
Интерес представляват някои факти свързани пряко с дейността на Борис, но останали в периферията на популярната история. Нпр. едва след като българите се покръстват и приемат христовата религия като официална, чак от това време във византийската хронография започва да се говори по-определено за България като за държава (срв. текстовете в ИБИ*). До тогава се говори по-често за “българи”, “скити”*, “хуни”* (използвано и за Хони*), “варварите хуни”, “мизи”, “варвари” и др., но по-рядко за България и Българска държава (включително и за “Стара Велика България”* – термин, срещу който рядко намираме очакваната опозиция “Нова България” и/или “България”). Византийските писатели свързват пряко “скити” с местоживеенето на все още множество българи в областта Скития* (Европейска Скития е на север от Карпатите, от Висла до линията Дон* - Дуна* /Зап. Двина/, а на изток от там е Азиатска Скития), с българските владения в Скития, простиращи се до Червен* (дн. Люблин, Полша), Варшава* и Краков*, до Дон*, Харков*, Москва (Кучково*) и Киев*, с българите от Волжка България* (от 895-922 г.) и с тези в географския регион Армения* (Вананд* и други български области).
А “варвари” е определение, което сродява българите, а при това съвсем основателно, с Персите*, с Магите*: “влъхвите” и с Мидийците*, т.е. пак с Влъхвите* [срв. Влъхва*, др.-бълг. ст.-бълг. (словенски*) Влъхвъ: “маг” ~ Блъгва]. През първите десетина векове от Новата ера едно от значенията, които носи термина варвари* е “др.-ирано-езични”, в отличие от “тюрко-езични”, “германо-езични” и пр. В някои римо-византийски сведения понятието “мизи”, което хронистите използват за българите, често откровено е свързвано с “мидийци” и Мидия* (Персия*), а не толкова с двете области Мизия*.
Поради ред политически причини, връхлитащи България най-вече от изток през последните два и половина века, за днешния българин остава неизвестен фактът, че Русия извежда властта, легитимността и статуса на руската династия и нейните князе, наред с християнската им легитимност, пряко от България и от Българския цар Борис І Михаил (852-914, роден в периода 819-821 г.). Достатъчно доказателство е дори само един от откъсите в основната руската хроника “Повест временных лет”, поставен под датата 852 г. – първата спомената в документа година, с която фактически той и започва:
“В година 6360 (852 г.), индикт 15 (от 1 септември 851 до края на август 852 г.), когато започна да царства [Борис І] Михаил (852-914), започна да се споменавава Руската земя (т.е. понятието Рус се появило между 852 и 914 г., но по това време то е с единственото значение “скандинавец” – ФА*). Узнахме ние за това нещо, защото при [управлението на] този цар ходила Рус срещу Цариград,…
{За ходенето на Рус в Цариград в “Повестта” се казва: “В година 6374 (866 г.). Тръгнали [русите (= скандинавците)] Асколд и Дир на война с гърците и стигнали при тях в 14-тата година от царстването на [Борис І] Михаил.” (866 г. – 14 = 852 г., от 1 март и до 31 август);
А също: “В година 6415 (907 г.). Тръгнал Олег* срещу гърците (= 1. източно-православните; 2. византийците), оставяйки Игор в Киев; … на 2 000 кораба, а имало във всеки кораб по 40 мъже …” (ПВ*)};
… както пише за това в летописанието гръцко (т.е. “източно-православно” = “ромейско” и/или “българско”; терминът Грък* се появява от втората половина на Х век и не означава “ромей, византиец”, а византизирани склави=славяни в региона Елада /ЕНД*/). Ето защо от това време (когато се възкачил Борис I Михаил) и ще започнем и числата (датите) да слагаме.
[Защото] “от Адама и до Потопа [са] 2242 години, а от Потопа до Авраама – 1000 и 82 години, а от Авраама до изхода на Моисей – 430 лета, а от изхода на Моисея до Давида – 600 и 1 години, а от Давида и от началото на царстването на Соломон до пленението на Иерусалим – 448 лета, а от пленението да Александър [Велики] (336-323, род. 356) – 318 лета, а от Александър [Велики] до Рождество Христово – 333 години;
а от Христовото рождество до [първата година на имперстването на] Константин [Велики] (310-337) – 318 лета; а от [първата година на имперстването на] Константин [Велики] (310-337) до [първата година от царстването на Българския цар Борис І] Михаил (852-914) – всичко 542 години”.
[Първата годината на управлението на Константин І като император (август) е 310 г., а като единствен император на двете части на империята – Източната Римска империя (Византия) и Западната Римска империя – е 324 година. Затова сборът от числото на 310 година, когато Константин І става за пръв път Август, плюс рацликата от 542 години, образуват 852 г., когато именно се възкачил Българският цар Борис І. А пък е любопитен и сборът от 324 г. и 542 г., който сочи 866 година. Това е точно първата година, след като вече през 865 г. Борис І е потушил въстанието на 52-мата боили и бил наложил християнството в цалата страна, и е именно годината, в която Св. Папа Николай І (858-867) “освети учението им (на Св. Борис І, Св.Св. Кирил и Методий*, и българите), като сложи словенското* (ст.-българското) евангелие в олтара на храм “Св. апостол Петър” (в Рим), а блажения Методий посвети за свещеник.”, както е записано в житието на Св. Методий от Св. Климент Охридски (836-916)];
А от първата година на царстването на [Българския цар Борис І] Михаил (852 г.) до първата година на князуването на Олег* (882-912), руския (= скандинавския) княз, [са] 29 лета, а от първата година на князуването на Олег*, от момента когато седнал в Киев (882 г.), до първата година на [князуването на] Игор (912 – края на 944) [като самостоятелен княз в Курск* от 912 г., са] 31 години, а от първата година на Игор (912 г.) до първата година на Святослав* (945-972) – 33 години, а от първата година на Святослав (от януари 945 г.) до първата година на Ярополк (972-980) – 28 лета; а князувал Ярополк 8 лета (от 972 до 980), а Владимир [І Святой]* (978-1014) князувал [в Киев] 37 лета, а Ярослав (1015-1054) князувал 40 лета. По този начин, от смъртта на Святослав (март-април 972 г., която е 6780 г.) до смъртта на Ярослав (1054 г.) [са] 85 (83) години; от смъртта пък на Ярослав (1054 г.) до смъртта на Святополк (1093-1113) – 60 години.
Но да се върнеме ние към предишното и да разкажем какво станало в тези години, както вече започнахме: от първата година на царстването на [Българския цар Борис І] Михаил (852-914), и да разположим по порядък годините.
В година 6361 (853).
В година 6362 (854).
В година 6363 (855).
В година 6364 (856).
В година 6365 (857).
В година 6366 (858). (всъщност събитието станало през есента на 863 г. и тук грешката в хрониката е над 5 ½ години или 5 индикта, а това вероятно се отразява и върху датите на следващите събития) Царят [православен, византийски] Михаил (т.е. Михаил III /856-867/) се отправил [на запад] с воините си срещу българите по брега (на Тракия, по Беломорския браг) и по морето (Егейско или Бело море). Българите пък, виждайки, че не смогнали да им се противопостав ят, помолили да ги кръстят и обещали да се покорят на гърците (източно-православните, т.е. става въпрос за покоряване в духовно, в православно отношение). Царят (императорът) пък кръстил Княза (Кана*, Каназа*) техен (Каназа = Кана български Борис I с името Михаил) и [кръстил] всички боляри (боили*) и сключил мир с българите.
В год 6367 (859). Варягите от задморието вземали дан от чудите, и от словените, и от мерите, и от кривичите*. А хазарите* взимали [дан] от поляните* (в Киев и областта), и от северяните (Себери*, Угри*, стануващи по Донец* и от р. Сула до р. Десна, и по р. Сосна), и от вятичите (Батиш*, Батишци*) по сребърна монета и по [кожа от] белка от дим (огнище, дом).
В год 6368 (860).
В год 6369 (861).
.......“ (ПВ*);
Коментарът е излишен. Но може да се добави, че Византийският император Михаил ІІІ (856-867, роден 19 януари 940 г.) се възкачва формално след смъртта на баща си Теофил (829-842) през 842 г., Византийски император от Фригийската (или Аморийската) династия (820-867), обаче започва да управлява чак когато – с помощта на чичо си Варда Мамекона (по-късно Кесаря Варда) – отстранява през 856 г. майка си, властващата императрица-майка Теодара Мамекона (842-856). Както се вижда и двете дати – 842 г. и 856 г., напълно се разминават с посоченото в киевско-руската хроника. Реално е посочен Михаил III едва в съобщението за 858 г., но то се отнася за събитията от есента на 863 г., когато Борис I (852-914), активно ангажиран с Бегалнишката мисия* в района от реките Струма* и Вардар* до Арбана* (Ю. Албания), извикал византийската войска, за да разиграе с Цезара (Кесаря) Варда Мамекона (856 – †21 април 866, чичо на Михаил III и брат на майка му Теодора) един предварително договорен театрален спектакъл за пред Римо-Германските агенти на Людовик I Германски (843-876).
Интерес представлява и датата 22 март, когато Българската православна църква* чествала в миналото деня на победата на Борис І над 52-мата боили, които въстанали срещу приемането на християнската религия като официална за България. Тук следва да се обърне внимание и на фактът, че християнството отдавна имало своите последователи всред българите (вж. Артаван* /пр. 338 - ? сл. 350/), съществувала Оногондурската епископия* и от 535-553 г. Българската апостолическа архиепископия*, а някои от Българските владетели били християни – Курбат* (605-665), Тервел* (699-720), вероятно и Аспарух* (668-699), със сигурност Грот* (пр. 528 – ок. 530), чийто кръстник е Юстиниан І (527-565), и прочее. Но докато въвеждането на християнството в управляваното от Грот котрагско княжество в Крим станало, според византийски източници, причина за въстание срещу този регионален владетел и за смъртта му (всъщност причина за бунта е сепаратизма на Грот и съюза му с Византия срещу България), то против Кан Курбат (Кубрат), Аспарух и Тервел нямало брожения на религиозна основа, в пълен синхрон с традиционната толерантност на българите спрямо другите етноси и религии, особено към сходните (вж. Митра* = Исус Христа*). По-скоро въстанието на 52-мата боили срещу Борис І е продиктувано именно заради налагането на християнството за официална върховна религия на България, което влизало в конфликт не само с традиционната религия, но и със самият базов принцип на толерантността, основен в българската философско-морална доктрина.
След дълга подготовка, започнала още към 852 г. с искането на Борис І към висшите български аристократи и братя Константин-Кирил и Методий* да се създаде модерна азбука, заместваща остарялата за нуждите на деня азбука (ст.-бълг.) Кънигъ, Кънига (Книга*), и на нея да се преведат основните книги на съвремието, и след продължителна политическа игра със Свещената Римо-Германска империя, Папата и Константинопол, включваща и показна война между Византия и България, чак през есента на 863 г., използвайки умело и обожествяваните от българи и византийци природни сили – вълната от 40-дневни силни разрушителни земетресения през август и първите две седмици на септември същата година, Българският владетел обявява приемането на християнството и покръства семейството си и близкото си обкръжение от велможи и техните подчинени. Изхождайки от това, бунтът на 52-та боили следва да се постави през цялата следваща 864 година. Същевременно знаем, че Римският папа Св. Николай І (858-867) благословил българските християнски книги през 866 година, когато получил и меча, с който Борис І разбил метежниците. Практиката показва, че такъв ход от страна на Папата не е спонтанно действие. Още повече, че този ход, както показват събитията, стоял на острия граничен ръб между приемливите и неприемливите за Византия и Рим позиции, и за него се изисква многомесечна конкретна дипломатическа работа.
(Следва)...
цитирайАрабският ерудит ибн-Фадлан посетил Волжка България* през 922 г., придружаван от българина Барис*, т.е. Борис – български велможа, пристигнал наскоро от Европа във Вътрешна Азия. В “История” на Гази-Барадж (1229-1246) се съобщава за висшият български аристократ Барис (Борис), който бил владетел от към 840 до 864 г. на областта със столица град Болгар*, намиращ се в района на устието на Кама* във Волга. Синът на Угър Лъчин* (рус. Игор, ПВ*) и на Олга*, познат в руската хроника “Повест врем. лет” (ПВ*) като “великият княз руски” и “князът на Киев” Святослав І* (род. 942-972), също носел името Борис* (ДТ*, с. 51). Формата Барис и Борис подсказва, че коренът на думата е еднакъв с Бал*, Бай*, Ба*: “глава, главен и пр.”, а Борис е най-вер. във винително или звателно наклонение - срв. Аспар* ~ Испор*, а също Кал* ~ Кол* и пр.; срв. др.-инд. bhuris: “обилен, голям, многочислен”, което е род. с Буен*, Борец* и пр.; вж Барис*;
БОРИНА – от Бор*;
БОРИС І – Борис І Михаил* (852-914), род. към 819-821 г., защото през 837 г., когато следва да е между 14 и 18 години, командва самостоятелен военен отряд при офанзивата на баща си Пресиан* (836-852) към Беломорието и Тесалия, когато българските войски превземат и град Филипи;
БОРИС І МИХАИЛ – Борис І* (852-914, роден ок. 819 г.), Борисъ, Боришъ, Български върховен владетел с титли Кана-Субāги* и Цар*, = Василевс* = Император*, във византийски документи: “Борис василевс Български“; Борис І е роден в периода 819-820/821 г., син е на Кана-субиги Пресиан* или О`мир Персиан = Великия Персиан (836-852). Борис, като пряк и безспорен наследник на баща си – престолонаследника Персиан, става съвладетел още от 834 г. при Маламир-цар* (831-836) и кавкан Исбул, а участва като предводител на самостоятелен боен корпус още във военни действия срещу ареала на градовете Филипи и Солун през 837 г., тоест когато вече бил над 16-годишен и според известна от други документи традиция на или към 18-годишен. Борис управлява като върховен владетел Велика България от пролетта на 852 до 914 г.; починал на 2 май 914 г. в деня събота* или в нощта срещу неделя*;
За титлата Цар* срв., че още Крум* (787-814) е наричан Кара-цар: “Запад-цар” (в.-бълг. Караджар* – ﺭﺎﺟﺍﺮﺎﮏ /Караджар/ или ﺭﺟﺍﺭﮎ /К-ра-дж-р/, което е от др.-бълг. Кара-чар ~ Кара-цар), както и синът на Омуртаг* (814-831) е титолуван в т.н. Шуменски надпис Маламир-цар (831-836) – KANE CYBYГН MAΛΙАМНР-ТZ(АР)Е; Борис І е наричан Кана Субāги* – буквално “Върховен (господар, поставен) от Бога“, също Magestic exelaence, също Канадз (Кан*: “върховен“), по-късно (от 863 г.) християнски Княз или Каназ во христе, а в Синодика на Българския владетел Борил* (1207-1218), датиран в 1211 г., Борис І е представен с титлата Цар*, която в българската й битност отговаря на римо-германската и на византийската най-виша владетелска степен – Император (= Август, = Василевс*);
Борис І Михаил е канонизиран Светец както в Православните църкви, така и в Католическата църква;
***
За годината на възкачването на Борис І имаме сведения дори и в др.-руската хроника „Повест временных лет“, датирана към началото на 12-ти век. Например, там е записано:
“В година 6374 (866). Тръгнали (от Киев*) Асколд и Дир на война срещу гърците и пристигнали при тях в 14-та година от царстването на Михаил (Борис І* /852-914/, т.е. стигнали при Цариград след началото на май, когато в 852 г. се възкачил Българският цар Борис І Михаил*). … Те влезли вътре в Суд (Златният Рог), множество християни убили и обсадили Цариград с 200 кораба (8 000 бойци). Царят (Михаил ІІІ /856-867/)… цяла нощ се молил с [Константинополския] патриарх Фотий (857-867 и повторно в 877-886) в църквата на Света Богородица във Влахерна, и изнесли те с песни Божествената риза на Света Богородица, и намокрили в морето полите й. … тогава внезапно се вдигнала буря с вятър, и отново се вдигнали огромни вълни, размятала корабите на безбожните руси ( = скандинавци), и ги блъснала у брега, и ги разтрошила, така че на немного от тях се отдало да избегнат тази беда и да се върнат у дома.” (ПВ*);
Тук 14-та година на “Михаил“ е изведена според възкачването на Българския цар (император, василевс*) Борис І Михаил* в 852 г., понеже 852 г. + 14 = 866 година. Византийският “цар“ Михаил ІІІ (роден в 840 г.) е формално император от 842 г., което с още 14 г. дава 856 г., когато с преврата на чичо си Варда Мамеконин* (856-866) – по-късния “кесар Варда“, той станал действително владетел и прогонил от трона и своята майка – управляващата императрица-майка Теодора Мамеконина* (842-856, †867). Обаче 856 година е невъзможна за нападението на тръгналите от Киев* скандинавци на Асколд и доста по-малобройните анчийци* на Дир. Още по-невероятна и извън събитията е 870 г., която е 14-тата година от властването на Византийския император Михаил ІІІ и се получава от сбора на 856 г. + 14 години;
***
За годината на раждането му може да се съди по едно съобщение на Георги Монах (ІХ в.), работил по време на Византийск. императрица-майка Теодара (842-856, †11 февр. 867) и сина й Михаил ІІІ Пияницата (842/856 – 24 септ. 867), което може да се ограничи към периода след възцаряванито на Борис І, а най-вероятно и след приемане на християнството от Българския владетел, семейството му, двора му и цялата държава през есента на 863 година. Сведението на този византийски хронист, от чиито трудове се ползват следващите ромейски (византийски) историци, е свързано с 837 г., когато княз или по-вярно каназ [Борис] Михаил Български извършил поход срещу Солун*: “Θґшдешу же Миχаилу Блъгарскому Ê'ΝΕSą (канеsą) íа Солуíъ”, = “έξελθόντες δέ τoũ Μιχαίλ Βoυλγάρoν ε’ν Θεσσαλoνίκη” (ВГ*; от това, че ê‚íås, кнеs /К̅NEЅ/ следва да е Каназ, а не Княз или Къназ, срв. съкращението цръ, öѓđú, ö‚đú, öđú което е Цар*, а не е фонетичното “Цър” или “Цръ”).
Това сведение за войната с Византия се потвърждава и от надписа на Българския велик кана-субиги Пресиан* или О`мир Персиан (836-852), поставен в завладения от него град Филипи през 837 г.:
“І. От Бога владетел на многото българи Персиан* изпрати кавкан Исбул, като му даде войски и ичилгу-боила и кана-боила-коловър, и кавканът [тръгна] при смоланите.
ІІ. Ако някой говори истината – Бог вижда. И ако накой лъже – Бог вижда. Българите сториха много добрини за християните (византийците), но християните забравиха. Ала Бог вижда!” (БН*); [тези думи от 837 г., запечатани във вечният каменен надпис на Великия български владетел Персиан* /836-852/, са изключителни по свояна капитална стойност, защото:
(1) фиксират реалната официална религиозна представа на българите в епохата преди средата на ІХ в., тоест от техния предхристиянски период, а именно, че Бог – тоест Върховният бог или Господ-Бог (Б*) – е един за всички човеци на Земята, както за българите и за християните (буквално в случая “християни” = “византийци, ромеи, римляни, поданици на целия източен и западен Рим”), така и за всички останали религиозни ощности в Света;
(2) споменава се и формулата (от Бога владетел) “на многото българи“, която е известна и от други др.-български и византийски документи най-късно още от времето на Византийския император Анастасий I (491-518) и фиксираща българите в Македония, в Арбана (Албания, Епир), в Панония с Банат, в равнината на север от долни Дунав и в Карпатите, в Трансилвания и Галиция, в Скития с речните равнини на Днестър и Днепър с Киев* /от 378 г./ и с Балтавар* /дн. Полтава*/ и в земите на Тавро-Скития и Крим, в района на средна и долна Волга с градовете Болгар* /от 745 г./ и Кан* /от 813 г., днес Муром/, в Северен Кавказ и по реките Кубан и Дон с Донец и град Харка* /днес Харков/, в Мизия и в Тракия, и в Тесалия, и в Илирик или Илирия (някои области и техни отделни части се припокриват, доколкото в различните векове са промемяни границите на отделните области и представите за техните територии)];
От похода в 837 г., а по-точно от конфликта между България и Византия, се възползвали византийските заточеници – въдворени още от Крум (787-814) и Омуртаг (814-831) във Влахия* (Вътрешната област*, др.-бълг. Вълахиа, лат. Valahia, от др.-бълг. Въла: “вътрешен, вътрешност“, срв. Вълаз: “вход, входище“). Тея заточеници, водени от Кордила (поставен през септември 813 г. от Крум* за пóмощен стратег на боила-кавкан Иратис*) и от съратника му Цанц избягали във Византия с пратените им лично от Император Теофил (829-842) кораби; достигането до казаните византийски кораби и отплуването с тях било осъществено от бегълците едва след няколко военни сблъсъка с [областните] български войски и притеклите им се на помощ маджари (ВГ*). Тези маджари* или угри*, наричани също турци* (ИБИ), торки (ПВ*) и себери*, тогава живеят главно по източните притоци на Донец* (рус. Северский Донец), в степта между Донец и северния бряг на Долни Дон, и по източните притоци на Днепър* (по река Десна* - наричана Себер-река, и от там на юг до р. Сула*), и са подчинени отново на България най-късно още след разгрома им от Омуртаг* през 822-823 г. (самото бягство на Кордила от Вътрешната област* или т.н. Влахия* във Византия, в което бил замесен и самия Византийски император с военачалниците и флотата си, и акта на въстание на византийските заточеници във Влахия* или др.-бълг. и ст.-бълг. Вълахиа, са безспорно свързани и логично се поставят като последователност едно след друго, но при това са почти едновременно във времето – в една десетдневка или до 15-тина дни).
В случая важното е позицията на Борис – млад съвладетел и канартикин* (канов наследник, престолонаследник, др.-бълг. Канар-тикин: "канов следовник", срв. бълг. Тикам: "бутам, натискам отзад, идвам отзад, следвам", срв. др.-бълг. Тикъ, Тикъръ, Тикъра: “огледало; отразител на образа, който идва отзад“). Борис предвождал през 837 г. съвсем самостоятелно боен корпус в казания показен или наказателен поход към Солун (Солунъ), докато пък баща му Персиан* (936-952) бил начело на главния военен отряд, предвождан формално от кавкан Исбул* и другите най-висши военни чинове, действащ в района на град Филипи и отдалечен на поне 4-5 дни от Солун. По-късно ще видим, че управляващия вече от 852 г. Борис І по същия начин ще праща малкия Пресиан* или Персиан (бъдещия Владимир І*) и на военни походи – като този в Хърватско през 869 г., и на важни дипломатически срещи като Вселенския църковен събор от 869-870 г. (Пресиан-Вледимир, като 4-ти член на делегацията на Борис І, е именуван “Пресиан канпсис”, т.е. “кана”, “канъза”). И това сведение на съвременника Георги Монах не било опровергавано от тогавашните българи, а напротив, възприемали го за неподлежаща на съмнение истина и като доказателство за това – го превеждали от гръцки на български и го разпространявали.
Като приемем, че към 837 г. Борис следва да е бил повече от 12-14-годишен и може би поне над 16 и към 18-годишен, то той трябва да е роден около 819-820-821 г., т.е. между 819 г. и 821 година. Пóказното му, но и напълно искрено отказване от властта през 889 г. (ако изобщо е имало такова формално отказване, понеже то напълно противоречи на базовите феодални закони), което не е в паралел с годината на възкачването му (852), може би е свързана с годишнина от неговото раждане – ? 819 г., ? 823 г.; но в този смисъл срв. също 12-годишния български годишен зодиакален цикъл, според който през 889 г. Борис І вече е бил царувал 3 по 12 = 36 г. (852 + 36 = 888/889), както и 19-годишните календарни цикли на Древнобългарския календар*, според който пък, преди края на календарната 889 г. (от 1 март 889 до 28 февруари 890 г.) или към началото на 890 г. (от 1 март 890 г.), се изпълвали 2 пълни цикъла по 19 години (= 38 години) след възцаряването му през март-май 852 година.
Любопитно и показателно е едно съобщение в Манасиевата хроника, преведена след възкачването на Цар Иоан Алескандър* (1331-1371) през май-юни 1331 г., която е допълнена с исторически данни за България. Тази хроника ни е позната от един вторичен препис от 1344-1345 г., където към периода 842-867 г. е записано следното:
“При царуването на [Византийския август] Михаил (842/856-867, род. 840 г.), син Теофилов (Византийският император Теофил /829-842/, от тъй нар. Фригийска или Аморейска династия /820-867/).
При този Михаил-цар и при неговата майка [Теодора] (842-856, †867, императрица-майка и регент, от българския малоазийски род Мамекона и/или Мамекоен*) българите се покръстиха (т.е. в периода между 842 и 856 г.). Оттогава досега има 511 години. Някога, незная как, сестрата на българския кѓназ (каназ*, срв. съкращението öđú: “цар”) била пленена от гърците (византийците) и предадена в царския [византийски] двор, [където била] покръстена и научена на книга (т.е. “на божия, християнска книга”). В царството на тези царе, понеже [в един период] съществуваше голям мир между гърци (византийци, православни) и българи, тя бе разменена за един [византийски] болярин на име Теодор Куфала. Като пристигна [в България], тя не преставаше да поучава своя брат [Борис] в Христовата вяра, докато го покръсти и него. След като се покръсти той [в 863 г.], въстанаха [в 864 г.] българите срещу него, искаха да го убият, понеже оставил тяхната [древна] вяра. Но той излезе на бран [за Христовата вяра] и ги победи [в 865 г.], и оттогава едни покръсти доброволно, а други насила принуди” (ПРЛ*, стр. 266).
Безспорните факти, налични в най-ранния известен екземпляр на Манасиевата хроника са, че преписът е от 1345 г. (1344-1345), а от покръстването на българите до тогава са били изминали 511 години, като автора на преписа – поп Филип (ПРЛ*), би следвало да е синхронизирал времето на писане (1344-1345) и на завършване на своя препис (1345 г.) с броя на изминалите след казаното покръстване години. Свързването на двете цифри (1345 и 511) дава датировката 834 г. след Христа (6342 г. от Сътворението), когато българите приели християнството.
Видимо това датиране, свързано с приелия християнството Борис І, фиксира годината, когато Борис I станал владетел – тоест бил въздигнат за съвладетел на баща си и на чичо си Маламир-цар* (831-836). А това по традиция ставало щом младия принц навършел юношеската възраст 14 г. и начевал да навлизал в 15-та си годишнина, когато вече момчето се превръща в младеж. От това става ясно, че Борис I e роден през 819 г. или в първата трета на 820 г.
Всъщност от цитата се вижда, че посочената дата се отнася за сестрата на Борис І. Точно нейното християнизиране и кръщение, наред с това на свитата и прислугата й, се възприема като първоначалното българско покръстване. То се случило при управлението на Маламир-цар* (831-836), чийто съвладетел бил Омир Пресиан* (836-852) – баща на Борис І, на Тудор Докс* и на сестра им, която била дадена във Византийския дворец вероятно като гарант по сключен мирен българо-византийски договор (мир, наречен тук “голям мир”, е сключения при Омуртаг* т.н. “вечен мир” или “30-годишен мир”, който е препотвърден след инцидентно византийско нахлуване в Българската част на Дунав и ответно наказателно превземане на Пловдив от Маламир-цар и Исбул*, а протоколно е препотвърден и още веднъж след възкачването на Пресиан през 836 г.).
Именно този мирен договор е нарушен от Константинополския император Теофил (829-842) през 836-837 г., което е отбелязано ясно и категорично в надписа на Пресиан І* (836-852), поставен в завзетия по този повод от него византийски град Филипи (между днешните Драма и Кавала*). По време на същата българска военна кампария от 837 г. Борис предвождал една самостоятелна колона от войската и нападнал Солун*, като най-вероятно не целял да превземе града, а да не позволи на византийците да тръгнат от там с армия в помощ на Филипи и околните византийски градове.
Знае се, че мира между България и Византия бил нарушен след възкачването на Маламир-цар (831-836) и относително скоро след това бил възобновен, а при Пресиан І* (836-852) още през 837 г. отново бил прекъснат. Имайки предвид тези факти, най-вероятно Борисовата сестра – Na. Пресианина Звиницина Крумина, била пратена във Византийския дворец при възобновяването на мира от Маламир и Теофан (по време на царуването на Маламир именно децата на Пресиан били единствено възможните млади принцове и принцеси от управляващото семейство, които пряко и на най-високо равнище представлявали династията и били най-годни за гаранти на двустранния мирен договор). А завръщането й в България станало след смъртта на Маламир и възкачването на Пресиан, когато мирния договор трябвало задължително наново да се препотвърди от владетелите на България и Византия, и преди войната между двете държави през 837 г. Обаче не е изключено тя да се е завърнала и след войната от 837 г., при поредното подновявяне на мирните отношения между двете държави.
Същевременно казаното в Манасиевата хроника, че “българите се покръстиха при [управлението на] този Михаил цар (842-867) и при [властването на] неговата майка [Теодора] (842-856)”, тоест в периода между 842 и 856 г., също отговаря на истината, защото бележи друг епизод от българската история. През 852 г., още веднага след възкачването си, Борис І, вероятно в координация с Византийската владетелка Теодора, предприел конкретни действия.
В пряка връзка с бъдещото приемане на християнството за държавна религия на България, за което 32-33-годишния Български кан вече бил взел твърдо решение, той поискал от българския велможа Константин Философ – чийто баща, заедно със съпругата си, се бил установил в Солун на византийска служба – да създаде нова съвременна графия на българската азбука; тогава към Константин се присъединил – самоволно или по Борисово желание, и старшия му брат Методий. А понеже по онова време всички значителни азбуки имали два варианта – тържествен и работен (бързописен), Константин Философ и Методий завършили още през 855 година Тържественият вариант на българската азбука – тъй наречената Глаголица*, като вероятно същевременно бил оформен и работния й бързописен вариант – Кирилицата*. Важно условие при създаването на двата варианта на новата българска азбука било това, че те, т.е. съставляващите ги буквени знаци, трябвало да бъдат изработени в такъв вид, че безпроблемно да бъдат канонизирани от Християнската църква (при това вече имало прецеденти с Арменската азбука и с Грузинската азбука, както и с т.н. “Готска“ азбука, която била изработена от епископ Вулфила или Булфила /311-383/).
Преди тази нова българска азбука да бъде изпробвана в практиката и приложена на дело – при провеждането на Брегалнишка мисия* (855 – сл. 863<), която започнала в същата 855 г. сл. Хр. – тя и написаните с нея книги трябвало да бъдат благословени, което било задължително в името на христианизирането на България. Тоест, в месеците след завършването на азбуката от братята Константин и Методий, и преди началото на Брегарнишката мисия, коята се провела в селищата в района от поречието на р. Брегалница до град Девол* (днес в Ю. Албания), новата българска азбука и написаните с нея на български език богослужебни християнски книги били благословени от Константинополския патриарх Игнатий (847-858, 867-877), което пък станало по решение и в присъствието на управляващата Императрица-майка Теодора (842-856) и на около 16-годишния непълнолетен Император Михаил ІІІ (842-867).
В това отношение е синхронно твърдението в Българската апокрифна летопис от ХІ в. (или от ХІІІ в. /ПРЛ*/), че Борис получил царството си на река Брегалница (ББ*), т.е. през 855 г., като явно става въпрос за неговото Християнско царстване над България или за неговото царство во Христа, а не за същинското му царуване, което започнало през 852 г., или за властването му като принц и съвладетел, наченато още от 834 година. Самият текст в Българския апокриф, който говори за положението след смъртта на Пресиан* или Персиан* (836-852) и цитиран заедно с необходимите допълнения, е следният:
“… прие Българското царство сина му Борис (март 852-914) и бе [той] благочестив и много благоверен [Цар]; и този Цар [Борис] (852-914) покръсти цялата Българска земя, и създаде църкви по Българската земя, и [първо създаде църкви] на река Брегалница (в 855 г.), и там прие [през есента на 6371 лето (863 г.)] царството [во Христа].” (ПРЛ*, стр. 268).
Към посоченото и в единство с него следва да се прибавят и други известия, съобщаващи, че Константин Философ (826-869; вж. Кирил и Методий*) покръстил на река Брегалница хиляди българи (ББ*, стр. 225). Тоест, това станало по време на Брегалнишката мисия* от 855 до втората половина на 863 година, когато Константин Философ заминал първо за Цариград; а от там, след като през есента Борис І се покръстил и приел християнското име Михаил, той потеглил към самия край на календарната 863 година (вероятно през месец декември) за своята т.н. Моравска мисия* (864-869) във Велика (Голяма) Моравия или Великоморавия, където управлявал местният княз Ростислав (840-870).
Тази неоспорима последователност на събитията съдържа един факт, който остава встрани от погледа на изследователите. А именно, че едва след приемането на християнството от Борис І през есента на 863 г. в Константинопол последвало повторно благославяне и канонизиране на българската християнска азбука и книгите написани с нея на български език (първото канонизиране е извъшено още през 855 г., в присъствието на властващата Императрица Теодора и непълнолетния й син-император Михаил III /856-867/, лично от Константинополския патриарх Игнатий /847-858, 867-877/ и висшия му клир в пряка връзка със създаването на азбуката и започването на Брегалнишката мисия*).
И едва след този акт на повторно канонизиране Константин Философ, с брат си Методий и подготвените по време на Брегалнишката мисия* техни български ученици и с написаните на благословения и каноничен за източното православие български език църковно-християнски книги, заминали през България за очакващото ги и васално на Българския владетел феодално владение Моравия или Великоморавия, където пристигнали в началото на 864 година.
[Борис І (834/852-914), някъде във времето след 856 г., станал съюзник на Людовик І Германски (826/843-876) в доста и съществени за властта му дела, включително помогнал с български войски срещу опита на сина му Карломан да го свали от трона. При тази дипломатическа “игра“ Българският владетел успял да си възвърне властта над Моравия или Великоморавия, която първоначално, използвайки съперничеството между Българската и Германдската империи, направила опит да се отцепи временно от България и да си извоюва автономия. Но на практика Моравия – нищожно малка по размери и ресурси спрямо коя да е от обграждащите я империи, се прилепила към ненаситно лакомата римо-християнска Германия, която веднага се опитала да я подчини всецяло – политически, стопански, идеологически и църковно.
Моравия нямала никакъв шанс за успех срещу Германия без помощна на България. А пък Българският владетел Борис І още от 852 г. изпаднал във война с Германия и изпратила през 855 г. войска на Моравския княз – действащ в случая като български областен управител, за разгрома на германската армия. Накрая, към пролетта или началото на лятото на 863 г., в пряка връзка със своя план и преследваните цели, далновидният Борис І наредил на васала си Ростислав – Княза на Великоморавия (840-870), да поиска формално от Византийския император Михаил ІІІ (856-867, род. 19 ян. 840) да му бъдат изпратени български проповедници-граматици.
С това си искане Ростислав практически официално признавал принадлежността си към Източно-православната християнска църква и скъсването си с Римо-германската. И този акт на Великоморавския княз, според очакванията и плана на Борис І, изключително зарадвал маниакално религиозният и същевременно глуповат и лековерен 23-годишен Византийски император Михаил ІІІ Пияницата (856-867, род. 19 януари 840), който по това време бил в мирни, съюзни и дори в лични съзаклятнически отношения с Българския владетел (“войната” между България и Византия през есента на 863 г. била съвсем формална и в действителност е едно театрално изпълнение за пред Римо-германската управленска и църковна клика).
Всъщност обаче, Великоморавският княз Ростислав (840-870), при сложната обстановка на притискащите го и разпореждащи се в собствената му страна германски свещеници, със своя ход на практика осъществил напълно завръщането си под крилото на България, която обграждала Великоморавия от юг, изток и север, и влязъл в лоното на Българската православна църква, което той много ясно съзнавал и приемал като единствена възможна алтернатива в този съдбоносен за страната му и за собственото му князуване момент. Самата Византия се намирала на хиляди километри от границите му и какъвто и да е пряк контакт с нея или получаване на каквато и да е византийска помощ срещу Германия били възможни единствено през България и чрез българското посредничество].
Имайки предвид последователността на събитията от 855 г. до 863 г., то след официалното покръстване през есента на 863 г. на Българския владетел със семейството му и с управляващите боили и семействата им и с всички техни подопечни българи, тоест след покръстването на България, вече дори и формално Моравската мисия* не може да се нарича и да се състои само като “византийска”; а пък осъществяващите мисията апостоли – етнически българи, проповядващи на български и чрез написани на български книги – да се наричат единствено “византийски мисионери” (както безпринципно, безочливо и формалоидно ги обявява в официални свои документи ЮНЕСКО – във връзка с подготвяното през 2013 г. честване на 1150 годишнината от Моравската мисия на етническите българи Св. Св. Константин-Кирил и Методий);
***
Сигурно е, че Борис І е починал “на 2 май, събота вечер”, а според българската датировка в година и месец “етх бехти” (ИЗ*; вж. Бехти*, Етх*).
Но не е безспорна тезата, че това се е случило “в 907 г.”, което поставя под въпрос и сведението, че е починал “на 80-годишна възраст” (Ил. Пехливанов, ПЛА*), като последното явно се отнася за годините на властване от преди 837 г. (от март-май 834 г. до май 914 г. са 80 години). Защото през 837 г. Борис предвожда самостоятелно действаща армейска настъпателна част при бойно нахлуване във Византийските територии и явно не може да е бил 3-годишен. Тоест, че към момента на смъртта си Борис вече 80 години бил владетел, включвайки и времето, когато бил съвладетел при управлението на баща си Омир Персиан или Пресиан* (836-852). Същевременно изразът “на 80-годишна възраст” може би следва да се разбира и в по-широкия смисъл, че вече е бил навършил 80 години и е в десетилетието след този юбилей – т.е. между 80 и 90 годишен, а и по-възрастен, но не чак толкова, че да се сближава със “столетие”. Възможно е изразът “на 80 годишна…” да е остатък от “на 80 и 9 годишна възраст”, при който от числото “80 и 9” е отпаднало във времето при преписването “… и 9” – срв. ο = 80, ‹ = 9, а пък Пѓ‹, Пѓ», οѓ» = 89 (СС*, МС*).
Всъщност решението на тази енигма е в текста от Именника*. Там единствено за епохите Авитохол*, продължила 300 години, и Ирник* - продължила 150 години, се казва “ζитú лýтú” (“жит лет“съответно 300 и 150), докато за владетелите, които конкретно са управлявали от 3 години до 61 години се ползва израза “(3) лýтú” (3 лет), “(60) лýтú δπúζΰ” (60 лет държа) и “δπúζΰше к(ΰ)нζени¬ ... лýтú (515) остπиζенΰмиҐ глΰвΰм襔 (държеше к(а)неженийе … лет 515 остриженами главами). Излиза, че думата ζитú (жит) се ползва при израза “беше във властта, властваше” (родът му беше във властта, династията му беше във властта), а не означава буквално “живя” или “държа к’нежението”. В този смисъл Борис І е бил във властта 80 години, а не е живял 80 години. Тоест той е бил съвладетел още от годините, когато владетел е Маламир* (831-836) и кавкан е Исбул*. Тази практика на съвладетелстване, включваща и Борисовия баща Пресиан* (836-852), е нормална за средновековна България, а се практикува и в съседна Византия, където понякога има по 3, 4 и 5 императори-съвладетели, без да броим императриците (августи) и цезарите (кесарите).
Същевременно едва ли може с абсолютна сигурност да се приеме и наложената в научната и популярната литература година на смъртта на Борис І – 907 г. сл. Хр. (6415 г. от Сътворението на Света). Още повече, че тя е определена от Златарски с доста уговорки (ИЗ*) и е видимо по-близка до датата на смъртта на Климент Охридски* (836 - †ок. 21-23 юли 916 г.), който починал “на 80-годишна възраст” и е “погребан на 27 юли” (ИЗ*, КК*); при това той на младини станал ученик на Константин-Кирил и Методий с началото на Брегалнишката мисия* през 855 г., когато е 19-годишен. Категорично се знае, че роденият през 836 г. Климент Охридски е по-млад от Българския владетел Борис І, който пък поне от 855 до 863 г. лично подбирал ученици на Константин-Кирил и Методий измежду младежите от най-висшата българска аристокрация, един от които бил и самият Климент.
Към това трябва да прибавим и факта, че денят, в който починал Борис І – събота, др.-бълг. и ст.-бълг. ñ©ботà (С™ÁÎÒÀ), фонет. Сâбота, е с поне три значения: “1., събота; събота и неделя; 2., неделя; 3., седмица, период от 7 денонощия” (МС*, СТР*). Възоснова на посоченото можем да кажем, че смъртта на Борис І Михаил е през периода 913-915 г., като се вземе предвид, че “2 май” е “събота” и през 914 г., и до 24 ч. през нощта в неделя на 2 май 915 г. (вж. ИЗ*);
Фактът, че Климент Охридски е по-млад от Борис І е интересен, с оглед на пространното Климентово житие, където се описва как Митрополитът на България отишъл при Царя, за да поиска разрешение да се оттегли от поста си, отправяйки такива думи към Българския владетел: “виждаш как и старостта ме е налегнала и множеството големи трудове е отнело всичката [моя] сила, [затова] погрижи се за църквата и постави [на моето място] в Домът Господен човек, който при духовна сила има и телесна [сила], и е по-млад [на възраст от мен], за да се натовари с църковните грижи …” (ИЗ*, І, 2, стр. 353).
“Царят, обаче, поразен от неочакваността на чутото, …, му възразил така: “Защо, отче, казваш това? Как бих могъл да понеса да видя друг да седи на тоя (Българския църковен) престол, когато ти си жив? Как бих могъл да лиша своето царство от твоите архиерейски благословии? Твоето напущане на епископския престол е лоша поличба – свалянето ми от царския престол (в т.ч. и “смъртта ми”). … каквото и да казваш, няма да се убедя; каквото и да правиш, ще остана непреклонен, защото оставка, мисля, подобава само на недостойните, а ти си по-горе от всяко достойнство.” (ИЗ*, там, стр. 354).
Същевременно “Краткото житие” на Климент Охридски, в § 13 – третиращ епизода с опита за отказ на отеца от поста си на Епископ на България, посочва и името на този цар: “Когато, обаче, той (Климент Охридски) от любов към безмълвие и съзерцание, чисто от земните работи, решил да се откаже от епископската грижа (понеже старост висеше вече над главата му), [Цар] МИХАИЛ (Борис І Михаил) не [го] отпусна, с молба и просба едвам [го] измоли и убеждава да ги управлява пастирски до края на живота си. Това така и стана. …” (ИЗ*, пак там, стр. 355).
По ред определящи причини и съпоставка на фактите, които говорят, че събитието е станало след смъртта на императорите Лъв ІV Философ (11 май 912 г.) и брат му Александър (6 юни 913 г.), Златарски поставя този разговор между Българския цар и отец Климент Охридски доста след 907 г. и в годината преди смъртта на Климент (†20-24 юли 6424 г. = 916 г. от рожд. Христово). Обаче като приема априори своето собствено твърдение, че Борис І вече отдавна е бил починал, историкът смята еднозначно, че този цар е Симеон І* (893-927), пренебрегвайки факта на ясно посоченото в документа име “Михаил”.
Безспорно е обаче, че докато Борис-Михаил е жив, той е Царят на България и владетелят, с когото Климент би говорил за поста си и за трудностите на старостта си (през 913 г. Симеон І* е само на 50 години, Климент е към 77-годишен, а Борис І е между 90 – ако е роден 822 г., и 93 г. – ако е роден в 819 г.). Така напълно логична и разбираема е “неочакваността” и очудването на Борис І Михаил от опита на 77-годишния “младеж” Климент да се оттегли от важния за България и за цялата цивилизационна реформа своя длъжност, при положение, че той, царят, който е доста по-възрастен от първосвещеника, продължавал да стои на своя пост, давайки на всички останали пример за твърдост, родолюбие и себеотрицание. Ярко изпъква и още едно противоречие – че д-р. Златарски напълно отрича твърдението на автора или авторите на житието на Климент, които безспорно стоят много по-близо до събитията и по-добре знаели истината.
Като допълнителен факт в подкрепа на твърдението, че миролюбивия Борис І е починал на 2 май 914 г., стои поведението на самият младши цар-съвладетел Симеон І* (893-914, върховен владетел 914-927). До 912 г. и през 913 г. той все още търсел мирно разрешаване на конфликтите с Византия и предпочитал повече парадните действия, отколкото същинската война (вж. ИЗ*). Едва “в края на лятото на 914 г. той навлязъл в Тракия и, като достигнал Одрин*, го обсадил”, а още “през септемви” наистина превзел града, като не оставил на Византия никакъв друг изход, освен да падне на коленé или да воюва. Действията на Симеон този път били толкова категорични (а и вече в Константинопол не можели да разчитат на антивоенната миролюбива политика на Борис І), че Византия, управлявана от Августа Зоя (ок. ІІ, 914 – ІІІ, 919) – майката на Константин VІІ Багренородни (912-959, род. 905 г.), избрала преклонението.
Пък и същевременно Симеон І* (893-927) се провъзгласява за “царь и самодрьжьцъ въсемъ блъгаромъ”, тоест за (!) единствен владетел – Цар* и САМОДЪРЖЕЦ* на всички българи, което станало едва в периода след май 914 г. и до началото на 915 г. или поне преди второто двумесечие на 915 г. (ИЗ*, І, 2, стр. 381), когато от 1 март 915 г. започвала новата българска календарна година.
Още по-категорично отнася смъртта на Борис І през 914 г. българската датировка “Етх бехти” (фонет. Ет бети), дадена от черноризец Тудор Докс*, брат на починалия Борис І и чичо на Владимир І* и на Симеон І*. Годината Етх* (фонет. Ет) вероятно съвпада с Теку-читем*: “куче-пазач”, в която умира Аспарух* (година прибл. от 1 март 698 до 29 февр. 699) и когато през месец твирем* се възкачва Тервел* (699-720). Според изследванията на М. Москов (ММ*) годината Етх или “куче-година” (вж. Сраоша*) е 11-та поредна от 12-годишния зодиакален цикъл, като такива през новата ера са: 2-ра г. сл. Хр., 14 г.,… 50 г., 98 г., … 146, 158, 170, … 338, 350, 362, 374, 386, 398, 410, 422, 434 …, 494…, 518…, 602 (възкачването на Бат Оркан*)…, 662…, 698 (до 29 февр. 699 г. е времето на възкачването на Тервел*)…, 722…, 758…, 782…, 818…, 830, 842, 854, 866 (пратена делегация в Рим, където българският език е признат за каноничен и е благословен), 878, 890, 902, (!) 914 г., 926, 938, 998 и прочее, започващи приблизително от 1 март и с традиционния празник на Мартеницата*, и завършващи с края на февруари на следващата слънчева година (Слънчевата година е от 21/22 декември /ХІІ месец/ – тоест от Игнажден* и Коледа*, до следващите Игнажден и Коледа).
В същото време Римските години – индикти, започват от 1 септември и завършват с края на август през следващата слънчева година, приемайки че със септември започва есента, като са в цикли по 15, тоест от І до ХV индикт. Така възкачването на Борис І е в “ХV индикт” и през “852 г.” (ПВ*), тоест между 1 март 852 и 31 август същата година. А денят 2 май 914 г. е година Етх* (от 1 март 914 г. до 28 февруари 915 г.), месецът е календарен втори или слънчев пети – Бехти*, Бе’ти (приблизително от 30 април до 29 май), което е ІІ-ри индикт (от 1 септември 913 г. до 31 август 914 г.);
Налагането на двете годишни датировки (Етх* и ІІ-ри индикт) една върху друга ограничават периода на смъртта на Борис І Михаил най-общо между 1 март 914 г. и 31 август 914 г., в който се включва и посочената в документите дата “2 май” – “мсца маїа въ в. (= 2) днь; в суботньı вечерь.” (Тудор Докс, ИЗ*), като Етх-бехти = Текучитем-бехти = 6422 г. от Сътв. на Света, = 914 г. сл. Хр., и е 17-та поред не-високосна година от 19-годишния български календарен цикъл.
За съвпадането на името-епитет Май (свързавано от българите с Мая*: “1. омайвам, мая, замайвам; 2. втасвам, накипявам, ставам, бухвам, нараствам, ставам сочен, ставам ядлив, ставам годен и пр.”, както и с производното му Мада*, откъдето е нарицателното Мадара*) с названието Бехти*, срв. сродните термини в др.-бълг.-авестийския фонд спрямо българския месец Бехти*, фонет. Бе`ти – авест. būta- (бюта, бόúта, бйúта): “ставащ, изправен; същ, същински; истински, действителен”, др.-перс. βατια-κή: “чаша (за ритуал); възлива, лее”, авест. baχša-iti: “участва; действа”, което е в синхрон с началото на същинската пролет, съживяването на природата и процесите, развиващи се в плодоносните растения;
Самият академик В. Н. Златарски (14, ХІ, 1866 - 15, ХІІ, 1935, ИЗ*) отхвърля категорично възможността Борис І Михаил да е починал още през 902 г. – която е предходната др.-българска година Етх*, и преди завладяването на Солун от Симеон І* през 904 г., още повече, че това биха отбелязали поне някои от седмочислиниците – Св. Климент Охридски (ок. 838-916), който по това време е в разцвета на творческите си сили, или Св. Наум Охридски (†23, ХІІ, 910) – започнал от 905 г. при оттока на Охридското езеро “с богатството и [по] повелението на благочестивия Български цар [Борис І] Михаил и на неговия син Симеон” строежа на манастира “Св. архангел Михаил” (КК*).
При това мотивите на Златарски, с които отнася смъртта на Борис І към 907 г., са само политически и събитийни, в плоскостта на господстващата към този период от ХІХ и ХХ век позиция за първенстващото положение на Симеон І* спрямо това на баща му, нямащи пряка връзка със самия Борис І и преплетени в логическа главоблъсканица, целяща единствено да ни докаже, че владетелят (Борис І) е починал именно тогава (в 907 г.). Всъщност поне толкова такива аргументи има и против доводите на знаменития европейски историк и археолог. Още повече че той, както и въобще в научните български и европейски среди от първата половина на ХХ век, няма що-годе изградена стабилна представа за Древнобългарския календар*, смятайки го за тюркски и ту за лунен, ту за комбинация от лунен и слънчев (ИЗ*, ММ*). Затова, с оглед на по-новите факти и сравнението им с отдавна известните ни, няма място да се съмняваме, че кончината на прославения български владетел се отнася чак към 914 година.
В синхрон с датата на смъртта му, следва да посочим, че Борис І е станал съвладетел на баща си Пресиан* към началото на 834 година (при смъртта си Борис І вече бил царувал “80 години”), а през 837 г. вече предвожда самостоятелно една военна колона във войната срещу Византия, разразила се в полето на Долна Струма и Места, по посока на Солун и Филипи. Тогава той следва да е бил поне 14-16 годишен, а това показва, че е роден към 818-820 година, като е живял 94-96 години, или е роден към 821-823 г. и живота му е продължил около 91-93 години (Интересен факт е, че Борис І Михаил е връстник на родения ок. 819 г. Микаил Бащу*, който едва ли случайно е също Михаил, но пък загинал случайно при един инцидент по време на своята поредна експедиция към основния хребет на Урал през 900 г. Това показва, че дълголетието и жизнеността на Борис І съвсем не са изключение);
Самостоятелното властване на Борис І започва в 852 г., когато е на 32-34 години, с прогонване на германците, нахлули след смъртта на баща му Пресиан* (836-852) през Среден Дунав във вътрешността на България от земите на Западната римо-германска империя, по трасето Óсиек - Будапеща* - Крáков*, а може би едновременно и в други места – нпр. в района на река Драва* и Сремска област, откъдето през 818-827 г. ги прогонвал и Омуртаг* (ТИБ*; вж. карта 052+/, 818-827 г.).
Борис І води активна външна и вътрешна политика, в постоянни контакти е с владетелите и църквите на Византия и Римо-германската империя, с Папата, със Св. Кирил и Св. Методий и учениците им. Подкрепя през 861-863 г. с български войски Людвик І Германдси (840/843 - 28 авг. 876, род. 806) във войната срещу сина му Карломан (крал на Бавария 864/876 – 22 септ. 880, род. 830), като по това време се договорил с Людвик І да приме християнството от Римския папски престол. После обаче приема покръстването на България от Константинополския патреаршески престол и налага християнстото в цялата държава през 863-865 г., а себе си и висшите аристократи от близкото си обкръжение кръщава още през есента на 863 г., за което категорично говори съобщението на почти съвременника на събитията Никита Пафлангонец (кр. на ІХ - нач. на Х в.), който можел да черпи сведения както от хроникалната литература, така и от непосредствени свидетели:
“Настъпил месец август [на 863 година, ХІ индикт] и Столицата (Константинопол) започнала да се тресе от извънредно силни трусове… Земетресението продължило 40 дни, докато сломило жестокостите и безсрамието им (става дума за конфликт между привържениците на Патриарх Фотий /858-867, 877-886/ с тези на управляващия църквата по същото време Патриарх Игнатий /848-858, 867-877/) ... Прочее земетръсат спрял веднага (на 40-тия или 41-вия ден, т.е. между 10 и 11 септември 863 г., през ХІІ индикт). А тогава по Божия помисъл и българите, измъчвани от силен [духовен] глад, а освен това привлечени от даровете на Императора (Михаил ІІІ /856-867/), сложили оръжието и пристъпили към своето кръщение” (ИБИ*); тоест през септември-октомври 863 г. българите пристъпили към Своето Кръщение во името Христово, во името на Христа.
Според някои историци Борис І се бил покръстил още през 855 г. (БТВ, Канал 1, “Памет българска”, 2007-01-21), но за това няма преки данни, а и личната религия на Върховния български кан никога не се е отразявала на върховенството на традиционната българска заратустро-елинистична Митрианска религия в България и затова не е тема в конкретиката на приемането на христианството като държавна религия на България. Всъщност още Пресиан може да е взел решение за промяна на българската политика по посока на християнството, свързано с новата степен на феодализирането на България, което е актуализирано пък още с реформите на Крум* и Омуртаг*, а Борис само да е продължил активно тази линия в практиката. За това говори и факта, че новата тържествена българска азбука – Глаголицата*, неразривно свързана с новата словенска* (“словесна, говорима”, а не славянска* или склавинска*, или венедска*, или ульчийска) концепция за писмения език и съответната терминология, вече е готова през 855 г. Тоест, назрялото решение е конкретизирано преди смъртта на Пресиан* (836-852) и е приведено в действие от Борис най-късно през 852 или началото на 853 г., когато е поискал от Константин-Кирил да състави нужната азбука (а може би и по дипломатически път се е обълнал към управляващата във Византия Августа-императрица Теодора /842-856/, с която е в отлични отношения до отстраняването й през 856 г. от нейния син Михаил ІІІ /856-867/).
В случаят е важно времето на прилагането на самата реформа в границите на България – във феодално-властови и културен план, част от която е както приемането на християнството, така и автономията на Българската църква, а не кога се е покръстил лично Борис І. Защото той може да е бил християнин още от рождението си, а християнин би могъл да е и баща му Пресиан*, и дядо му Звиница*, и прочее, защото нпр. още Тервел* (699-720) е християнин, а явно и Бат Оркан* (602 – ок. 641/645), и Кубрат* (605-665), и Аспарух* (668-698/9). А и понеже личната религия на Българския владетел не само, че не би следвало да се приравнява към политическата линия, преследвана официално от държавата, но и по древна традиция тя не можела да се налага на който и да е поданик (вж. Българин*, Тервел*, ФА* и пр.);
Борис създава първите в тъй нар. “славянски свят” (тоест СЛОВЕНСКИ* свят) книжовни центрове през 855 г. (Брегалнишката мисия* – БДИ*, Лил. Грашева – ПЛА*), подготвя и осъществява образователната мисия във Великоморавия* (започтала от 863-864 г.), основава университети в Охрид* и Преслав* най-късно през 886 година (за сравнение, Магнаурската школа* е създадена чак през късната 863 г. и това е станало вероятно под въздействието на образователните начинания в България – Брегалнишката мисия* от 855 г. – и политиката на Св. Борис І и на българските принцове Св. Константин-Кирил Философ /826-869/ и брат му Св. Методий /815-885/, вж. Високата порта*).
Именно Борис І поставя началото на родовото обединение и моновластието у сърбското племе. Той събира (т.е. привежда в действие) нови войски и разбива унгарците в източните територии на България (893 – нач. на 894 г.), където освобождава обсадения в Дръстър свой син и младши съвладетел от 893 г. Симеон І, а после ги заселва (с вътрешен договор) на запад – вероятно в аварските територии и региона на запад от Пеща*, Буда* и хинтерланда им, като буфер срещу десетилетната експанзия на Германската империя срещу България (първоначално голяма част от тези угри или маджари, начело с българския принц Арбат*, които са от района на Донец* и горен Сейм*, са заставени от българските сили да останат на запад и са напъдени в германските земи, но от към 902 г. правят въстание и са настанени като български федерати и данъкоплатци в бившите земи на Авария*, в района между р. Тиса и Българо-Германската граница, вж. Салан*).
Борис І извоюва пълна независимост на Българската църква от Римската и Византийската (на VІІІ Вселенски събор в Константинопол от 869-870 г.) на 4, ІІІ, 870 година. Той провежда практическото разбиване на триезичната догма и въвежда ст.-българският словенски* (“словесен, говорим”, от Слово*) език като равноправен каноничен, книжовен и държавно-административен християнски език в цяла Източна Европа. Създава най-модерната за времето държавна структура и отношения, която става базата за духовната и културната хегемония на България в Източна Европа през следващите векове (поне до ХVІ-ХVІІІ в), и за национално-идеологическото спояване, развитие и самочувствие на българите, което е в основата на нацията ни до днес. Борис І е баща на Каназ Владимир І* (889-893 г.) и на Цар Симеон І* (894-927 г.), дядо е на Цар Петър І* (927-970) и на Владимировата дъщеря и Киевска княгиня (царевна) Олга* (941-969), която е майка на Киевския княз Борис (5)* или Святослав І* (942-972), чийто син Владимир І Святой* (978-1014) християнизира и ограмотява Киевския феод през 990 г. и в следващите десетилетия чрез Българската православна църква*;
Интерес представляват някои факти свързани пряко с дейността на Борис, но останали в периферията на популярната история. Нпр. едва след като българите се покръстват и приемат христовата религия като официална, чак от това време във византийската хронография започва да се говори по-определено за България като за държава (срв. текстовете в ИБИ*). До тогава се говори по-често за “българи”, “скити”*, “хуни”* (използвано и за Хони*), “варварите хуни”, “мизи”, “варвари” и др., но по-рядко за България и Българска държава (включително и за “Стара Велика България”* – термин, срещу който рядко намираме очакваната опозиция “Нова България” и/или “България”). Византийските писатели свързват пряко “скити” с местоживеенето на все още множество българи в областта Скития* (Европейска Скития е на север от Карпатите, от Висла до линията Дон* - Дуна* /Зап. Двина/, а на изток от там е Азиатска Скития), с българските владения в Скития, простиращи се до Червен* (дн. Люблин, Полша), Варшава* и Краков*, до Дон*, Харков*, Москва (Кучково*) и Киев*, с българите от Волжка България* (от 895-922 г.) и с тези в географския регион Армения* (Вананд* и други български области).
А “варвари” е определение, което сродява българите, а при това съвсем основателно, с Персите*, с Магите*: “влъхвите” и с Мидийците*, т.е. пак с Влъхвите* [срв. Влъхва*, др.-бълг. ст.-бълг. (словенски*) Влъхвъ: “маг” ~ Блъгва]. През първите десетина векове от Новата ера едно от значенията, които носи термина варвари* е “др.-ирано-езични”, в отличие от “тюрко-езични”, “германо-езични” и пр. В някои римо-византийски сведения понятието “мизи”, което хронистите използват за българите, често откровено е свързвано с “мидийци” и Мидия* (Персия*), а не толкова с двете области Мизия*.
Поради ред политически причини, връхлитащи България най-вече от изток през последните два и половина века, за днешния българин остава неизвестен фактът, че Русия извежда властта, легитимността и статуса на руската династия и нейните князе, наред с християнската им легитимност, пряко от България и от Българския цар Борис І Михаил (852-914, роден в периода 819-821 г.). Достатъчно доказателство е дори само един от откъсите в основната руската хроника “Повест временных лет”, поставен под датата 852 г. – първата спомената в документа година, с която фактически той и започва:
“В година 6360 (852 г.), индикт 15 (от 1 септември 851 до края на август 852 г.), когато започна да царства [Борис І] Михаил (852-914), започна да се споменавава Руската земя (т.е. понятието Рус се появило между 852 и 914 г., но по това време то е с единственото значение “скандинавец” – ФА*). Узнахме ние за това нещо, защото при [управлението на] този цар ходила Рус срещу Цариград,…
{За ходенето на Рус в Цариград в “Повестта” се казва: “В година 6374 (866 г.). Тръгнали [русите (= скандинавците)] Асколд и Дир на война с гърците и стигнали при тях в 14-тата година от царстването на [Борис І] Михаил.” (866 г. – 14 = 852 г., от 1 март и до 31 август);
А също: “В година 6415 (907 г.). Тръгнал Олег* срещу гърците (= 1. източно-православните; 2. византийците), оставяйки Игор в Киев; … на 2 000 кораба, а имало във всеки кораб по 40 мъже …” (ПВ*)};
… както пише за това в летописанието гръцко (т.е. “източно-православно” = “ромейско” и/или “българско”; терминът Грък* се появява от втората половина на Х век и не означава “ромей, византиец”, а византизирани склави=славяни в региона Елада /ЕНД*/). Ето защо от това време (когато се възкачил Борис I Михаил) и ще започнем и числата (датите) да слагаме.
[Защото] “от Адама и до Потопа [са] 2242 години, а от Потопа до Авраама – 1000 и 82 години, а от Авраама до изхода на Моисей – 430 лета, а от изхода на Моисея до Давида – 600 и 1 години, а от Давида и от началото на царстването на Соломон до пленението на Иерусалим – 448 лета, а от пленението да Александър [Велики] (336-323, род. 356) – 318 лета, а от Александър [Велики] до Рождество Христово – 333 години;
а от Христовото рождество до [първата година на имперстването на] Константин [Велики] (310-337) – 318 лета; а от [първата година на имперстването на] Константин [Велики] (310-337) до [първата година от царстването на Българския цар Борис І] Михаил (852-914) – всичко 542 години”.
[Първата годината на управлението на Константин І като император (август) е 310 г., а като единствен император на двете части на империята – Източната Римска империя (Византия) и Западната Римска империя – е 324 година. Затова сборът от числото на 310 година, когато Константин І става за пръв път Август, плюс рацликата от 542 години, образуват 852 г., когато именно се възкачил Българският цар Борис І. А пък е любопитен и сборът от 324 г. и 542 г., който сочи 866 година. Това е точно първата година, след като вече през 865 г. Борис І е потушил въстанието на 52-мата боили и бил наложил християнството в цалата страна, и е именно годината, в която Св. Папа Николай І (858-867) “освети учението им (на Св. Борис І, Св.Св. Кирил и Методий*, и българите), като сложи словенското* (ст.-българското) евангелие в олтара на храм “Св. апостол Петър” (в Рим), а блажения Методий посвети за свещеник.”, както е записано в житието на Св. Методий от Св. Климент Охридски (836-916)];
А от първата година на царстването на [Българския цар Борис І] Михаил (852 г.) до първата година на князуването на Олег* (882-912), руския (= скандинавския) княз, [са] 29 лета, а от първата година на князуването на Олег*, от момента когато седнал в Киев (882 г.), до първата година на [князуването на] Игор (912 – края на 944) [като самостоятелен княз в Курск* от 912 г., са] 31 години, а от първата година на Игор (912 г.) до първата година на Святослав* (945-972) – 33 години, а от първата година на Святослав (от януари 945 г.) до първата година на Ярополк (972-980) – 28 лета; а князувал Ярополк 8 лета (от 972 до 980), а Владимир [І Святой]* (978-1014) князувал [в Киев] 37 лета, а Ярослав (1015-1054) князувал 40 лета. По този начин, от смъртта на Святослав (март-април 972 г., която е 6780 г.) до смъртта на Ярослав (1054 г.) [са] 85 (83) години; от смъртта пък на Ярослав (1054 г.) до смъртта на Святополк (1093-1113) – 60 години.
Но да се върнеме ние към предишното и да разкажем какво станало в тези години, както вече започнахме: от първата година на царстването на [Българския цар Борис І] Михаил (852-914), и да разположим по порядък годините.
В година 6361 (853).
В година 6362 (854).
В година 6363 (855).
В година 6364 (856).
В година 6365 (857).
В година 6366 (858). (всъщност събитието станало през есента на 863 г. и тук грешката в хрониката е над 5 ½ години или 5 индикта, а това вероятно се отразява и върху датите на следващите събития) Царят [православен, византийски] Михаил (т.е. Михаил III /856-867/) се отправил [на запад] с воините си срещу българите по брега (на Тракия, по Беломорския браг) и по морето (Егейско или Бело море). Българите пък, виждайки, че не смогнали да им се противопостав ят, помолили да ги кръстят и обещали да се покорят на гърците (източно-православните, т.е. става въпрос за покоряване в духовно, в православно отношение). Царят (императорът) пък кръстил Княза (Кана*, Каназа*) техен (Каназа = Кана български Борис I с името Михаил) и [кръстил] всички боляри (боили*) и сключил мир с българите.
В год 6367 (859). Варягите от задморието вземали дан от чудите, и от словените, и от мерите, и от кривичите*. А хазарите* взимали [дан] от поляните* (в Киев и областта), и от северяните (Себери*, Угри*, стануващи по Донец* и от р. Сула до р. Десна, и по р. Сосна), и от вятичите (Батиш*, Батишци*) по сребърна монета и по [кожа от] белка от дим (огнище, дом).
В год 6368 (860).
В год 6369 (861).
.......“ (ПВ*);
Коментарът е излишен. Но може да се добави, че Византийският император Михаил ІІІ (856-867, роден 19 януари 940 г.) се възкачва формално след смъртта на баща си Теофил (829-842) през 842 г., Византийски император от Фригийската (или Аморийската) династия (820-867), обаче започва да управлява чак когато – с помощта на чичо си Варда Мамекона (по-късно Кесаря Варда) – отстранява през 856 г. майка си, властващата императрица-майка Теодара Мамекона (842-856). Както се вижда и двете дати – 842 г. и 856 г., напълно се разминават с посоченото в киевско-руската хроника. Реално е посочен Михаил III едва в съобщението за 858 г., но то се отнася за събитията от есента на 863 г., когато Борис I (852-914), активно ангажиран с Бегалнишката мисия* в района от реките Струма* и Вардар* до Арбана* (Ю. Албания), извикал византийската войска, за да разиграе с Цезара (Кесаря) Варда Мамекона (856 – †21 април 866, чичо на Михаил III и брат на майка му Теодора) един предварително договорен театрален спектакъл за пред Римо-Германските агенти на Людовик I Германски (843-876).
Интерес представлява и датата 22 март, когато Българската православна църква* чествала в миналото деня на победата на Борис І над 52-мата боили, които въстанали срещу приемането на християнската религия като официална за България. Тук следва да се обърне внимание и на фактът, че християнството отдавна имало своите последователи всред българите (вж. Артаван* /пр. 338 - ? сл. 350/), съществувала Оногондурската епископия* и от 535-553 г. Българската апостолическа архиепископия*, а някои от Българските владетели били християни – Курбат* (605-665), Тервел* (699-720), вероятно и Аспарух* (668-699), със сигурност Грот* (пр. 528 – ок. 530), чийто кръстник е Юстиниан І (527-565), и прочее. Но докато въвеждането на християнството в управляваното от Грот котрагско княжество в Крим станало, според византийски източници, причина за въстание срещу този регионален владетел и за смъртта му (всъщност причина за бунта е сепаратизма на Грот и съюза му с Византия срещу България), то против Кан Курбат (Кубрат), Аспарух и Тервел нямало брожения на религиозна основа, в пълен синхрон с традиционната толерантност на българите спрямо другите етноси и религии, особено към сходните (вж. Митра* = Исус Христа*). По-скоро въстанието на 52-мата боили срещу Борис І е продиктувано именно заради налагането на християнството за официална върховна религия на България, което влизало в конфликт не само с традиционната религия, но и със самият базов принцип на толерантността, основен в българската философско-морална доктрина.
След дълга подготовка, започнала още към 852 г. с искането на Борис І към висшите български аристократи и братя Константин-Кирил и Методий* да се създаде модерна азбука, заместваща остарялата за нуждите на деня азбука (ст.-бълг.) Кънигъ, Кънига (Книга*), и на нея да се преведат основните книги на съвремието, и след продължителна политическа игра със Свещената Римо-Германска империя, Папата и Константинопол, включваща и показна война между Византия и България, чак през есента на 863 г., използвайки умело и обожествяваните от българи и византийци природни сили – вълната от 40-дневни силни разрушителни земетресения през август и първите две седмици на септември същата година, Българският владетел обявява приемането на християнството и покръства семейството си и близкото си обкръжение от велможи и техните подчинени. Изхождайки от това, бунтът на 52-та боили следва да се постави през цялата следваща 864 година. Същевременно знаем, че Римският папа Св. Николай І (858-867) благословил българските християнски книги през 866 година, когато получил и меча, с който Борис І разбил метежниците. Практиката показва, че такъв ход от страна на Папата не е спонтанно действие. Още повече, че този ход, както показват събитията, стоял на острия граничен ръб между приемливите и неприемливите за Византия и Рим позиции, и за него се изисква многомесечна конкретна дипломатическа работа.
(Следва)...
и "бунта на боилите" се описват в една от книгите :), но - добре... Бури е вълк, Барьiс е барс или див котак, рис. Вълкът е бил лош дух за славяните, българите сме имали знамена с вълча глава, има илюстрации.
Аспарух не виждам начин да е бил християнин, за Тервел не е ясно :). Кубрат и да се е покръствал, не му е личало :). "Светите" книги на славянски език, учтиво поднесени от Източноримското православие, са чашата с отрова, от която и до днес пием...
цитирайАспарух не виждам начин да е бил християнин, за Тервел не е ясно :). Кубрат и да се е покръствал, не му е личало :). "Светите" книги на славянски език, учтиво поднесени от Източноримското православие, са чашата с отрова, от която и до днес пием...
Българите са имали кани и стомни,а турците са имали канове!
цитирайТърсене
За този блог
Гласове: 113
