В този (предшестващият) откъс на хрониката си авторът Гази Барадж* (1229-1246) отново пледира за начална дата на създаването на Източната Българска държава (Ак-Булгар Йорты) или Волжка България* - една от общо поне пет такива датирания

 
І., през 38-40 г. от н.е., когато е създадена Утигуро-Котрагската държава Буляр* от река Кама и долна Волга до Седморечието* и реките Ишим и Иртиш;

ІІ., към 370 г., когато Булимир* (ок. 340-378) обединява източната Буляр и Кара-Булгар: “Западна България”, със столица Аскал* (дн. Киев*);

ІІІ., при възкачването на Албури* или Гостун* (603-618) през 603 г.;

ІV., при възшествието на Джилки (855-882) в град Болгар през 865 г.;

V., при възкачването на Алмъш* (895-925) на трона в град Болгар, но по-точно при приемането на исляма за официална религия от Балтавара (Кана) на Волжка България* през май 922 г. сл. Хр. (Ибн-Фадлан) и даже десетилетия по-късно, когато мюсюлманството се настанява трайно в средите на управляващите на тази страна. 

Всъщност тук Гази Барадж* отразява поредното възвестяване за отделяне на Източно-Българския трон от единната Българска корона през 865 г. (съставлявана от Източно-Българска корона и Западно-Българска корона, както източна и западна корони има Римската империя, а и след 814 г. на Свещената Римо-франкска империя на Каролингите); доколко това прогласяване носи юридическа стойност, е отделен въпрос, защото то става факт едва след 922 година, когато е признато от Арабския халифат в Дамаск. Затова, вероятно, през 865 г. и Борис І (852-914) не обърнал голямо внимание на прокламациите на Джилки (ако наистина е имало такива в международното пространство), защото тогава, във връзка с осъществяването на Българската доктрина, имал да решава много по-важни проблеми с Константинопол (където през 867 г. издигнал на власт Василий І /867-886/ и “арменската” династия /867-1057/, вж. Самбата*), с Германия (Свещената Римска империя) и с Римския папа.

При това канството на Болгар било в далечната източна периферия на България, най-вече източно от Волга, а неговото въздигане не носело активна опасност за страната, защото, най-малкото, по традиция българите нямали право да воюват с българи [затова и през 895-896 г. Симеон І* (893-927) отрязал носовете или една от ръцете на пленените през 894 г. мишари-маджари от войската на Арбат* (882/885-907), част от днешните унгарци, за да помнят с поколения, че нямат право да нападат България];

[За положението в Хазария през 885-893 г. вж. Гагаузи*; вж. Хазария*, Самбата*, Владимир І*, и др.];

В съвременната българска историография все още се разпространява невярната възрожденско-следосвобожденска теза от последната трета на ХІХ век и първата трета на ХХ век – издигната от нашите деди за щит срещу агресията на антибългарската панславистка* доктрина на Русия, че Симеон І* (893-927) е главната личност на този период, наречен “Златен век” на България.

Всъщност Симеон І* управлява относително малко време без баща си – от 2 май 914 г. до смъртта си през 927 г. (13 години), и по-скоро предимно бере плодовете от направения от Борис І културогенен преход, отколкото да създава нови измерения на българското развитие. В този смисъл е необходимо Борис І да заеме полагащото му се място в българската история и особено в популярната историография, чрез която възпитаваме децата си от най-ранно детство. За повече сведения за Борис І – преки и косвени, виж Микаил Бащу*, Самбата*, Българският език*, Кирил и Методий*, Арабска култура*, Олга*, Угър Лъчин*, Мал*, Волжка България*, Волжко-българският диалект*, Олег*, Каспийско море*, Малуша*, Борис /5/* (Святослав І*), Алавив*, Авитохол*, Булимир*, Владимир І Святой*, Анна /3/*, Крум*, Омуртаг*, Кирил и Методи*, Симеон І*, Петър І*, Роман Симеон*, Гагаузи* и пр.;

БОРИС ІІ – Цар на българите (970-977), син на Цар Петър І* (927-970); годините след 971/2 прекарал, заедно с брат си Роман или Роман-Симеон* (977-997), във византийски плен, когато Византия безуспешно се опитвала да се намеси във българските работи, препятствана от категоричната позиция на родната аристокрация, предвождана от комитопулите Самуил*, Арон*, Давид* и Моисей. Това обаче не позволило на друг български весш велможа да бъде коронован за цар на България. Убит е от българските граничари при бягството си от Византия, защото бил облечен във византийски дрехи. След това за цар е коронован брат му Роман Симеон* (977-997), при чието управление през 988 (990) г. започва покръстването на Русия* от Българската православна църква* и само от български епископи, свещеници, дяци и псалти (вж Михаил /4/*). Едва след смъртта на Роман за Цар на българите се провъзгласил Самуил* (977-1014); вж. Роман Симеон*, Самуил*;

***

ГАГА (2) – Човка*, Клюн*; род. с Гега*; срв. българският идиом: “къде си пъха гагата, къде си вре гагата”; авест. aibi-gъrъnte: “(той) пее, хвали, възвещава”, gar-: “хвала”, осет. γжr: “вик, крясък, звук”, авест. gъrъwnāiti: “грабна, хвана, граби, хваща”, а също и перс. gaga: “сладост, приятност, лакомство, сласт” (срв. Човъркам*); осет. gaga: “зърно, зрънце”; груз. kaka: “testiculum” (лат.); арм. kakay: “плодове”, авест. gūθa-: “тор”;

 

ГАГАУЗИ – Мйнци; вероятно съвпадат с в.-бълг. Кук-огузи, от в.-бълг. Кук: “Север, северен; син, гълъбов; божествен, свят, свети; небе, небесен”, т.е. Северни огузи, Северни узи (ДТ*, ФА*, СБ*); същинското име на племето е Гузи, Хузи или Узи – т.е. Гуз, Хуз или Уз (Узи), което е фиксирано в различни текстове, например както в хрониката на арабския дипломат Ибн-Фадлан от 922 г. във формата „ал Гуз“ (ФА*) или „ал Гхуз“, „ал Хуз“ (ПР*), така и в името на един от Хазарските владетели – Уз-бек или Йосиф II Уз-бек (944-966); ...

ГАГАУЗИ – Минци; вероятно съвпадат с в.-бълг. Кук-огузи, от в.-бълг. Кук: “Север, северен; син, гълъбов; божествен, свят, свети; небе, небесен”, т.е. Северни огузи, Северни узи (ДТ*, ФА*, СБ*); същинското име на племето е Гузи, Хузи или Узи – т.е. Гуз, Хуз или Уз (Узи), което е фиксирано в различни текстове, например както в хрониката на арабския дипломат Ибн-Фадлан от 922 г. във формата „ал Гуз“ (ФА*) или „ал Гхуз“, „ал Хуз“ (ПР*), така и в името на един от Хазарските владетели – Уз-бек или Йосиф II Уз-бек (944-966<); Гагаузите, Кук-огузите или северните Узи са европейски етнос, който още при Асирийския цар Асарнадон (681-669 г. пр. Хр.) или най-късно в периода на Елинизма* (ІV-І в. пр. Хр.) се изселва в Азия, а към времето на тюркския хан Аламир-Султан (VІІ-VІІІ в., вж. Аламир*) или непосредствено след смъртта му (СБ*, ДТ*), започва завръщането си на запад и първоначално се настанява в района на северозапад от Хорезъм, северно от единното все още Каспийско-Аралско море. Там, в годините на господството на Хазария* (673-969) и на Арабския халифат (661-1258), те са по-скоро автономни по статус, но пък същевременно в земите им настъпва силна суша (ДТ*), което ги превръща в стопански (и политически) и неатрактивна територия.

След 969 г. Гагаузите (Кук-огузите) са в границите на Волжка България*, която от 969 г. окупира и присъединява земите на Хазария. Няма съмнение, че Волжко-българската култура оказва влияние върху тях. Според волго-българските хроникални сведенията от ІХ-ХІІІ в., обобщени от кана-летописец Гази-Барадж* (1229-1246), те се отличавали с красотата си и сините си очи (ДТ*). А това се констатира и в сведенията от ХІХ и ХХ век;

Известен е и фактът, че Г. не са мюсюлмани, както това е и досега, а почитат своята стара антична традиционна вяра (ДТ*, ФА*). Приемани са за тюрки (“Тюркмени”, ДТ*), но според собствената им митология и физическите им характеристики – категорично са европеидни; те по-скоро са само тюркизирани, видимо във времето, когато живеят в пределите на Сасанидската Персийска империя (224-751). Пътят на групата на Г. от земите между Хорезъм и р. Урал, до трайното й усядане в района от Варна* до към Крим* може би е свързан с проблемите на Волжка България* през ХVІ в., но е вероятно настаняването им около Крим да е станало и под натиска на Ногайската орда през ХІІІ в. (вж. Чака*). Прави впечатление, че фиксираното към Х-ХІ век тяхно понятие Мен, Мэн: “мен, мене, аз”, напълно съвпада с българския термин Мен, Мене (срв., че българите-мюсюлмани от областта Гора* в Косово* се самоназовават Нашинци*: “нашенци”, ед. ч. Нашинец, Нашинка);

Известните във волго-българските хроники Кук-огузи, наричани и Тюркмени, съвпадат по име с Гагаузи: “северно-огузи” = “тюркмени”; волгобълг.- Кук: “север”; срв. в.-бълг. Узи Йорты: “Узи-Държава”, както е наричан Селджукския султанат (ДТ*), което предполага, че и представката “ог-” или “ок-” в “огузи” се свежда към в.-бълг. Ак: “изток, източен”, като в т.с. превода на етнонима Кук-огузи е “Северни изток-узи”, а редуцираното Гагаузи – “Северни узи”.

Кук-огузите или Гагаузите следва да се разграничават от Селджуците, които също носят нарицателното “Узи”. Именно от държавата на Селджуците се откъсва сборната номадска група на Османските турци, битуващи първоначално край Малоазийската граница на Византия, но Османците и Гагаузите са на стотици километри разстояние едни от други. Пък и Гагаузите, за разлика от Османците, са уседнало общество на земеделци.

За сина на Алмъш* (895-925) – Мал*, се знае, че майка му била дъщеря на хан Салар (? Солар) – първенеца на кук-огузите. А това се потвърждава категорично през 922 г. и от арабския първенец Ибн-Фадлан (ФА*). Тя се казвала Нуша-би* (в.-бълг.- Би, Бика: “боилка, княгиня, господарка”); името-епитет Нуша*, което й е дадено от волжко-българите, също се свежда до “малка, ниска, мъничка; млада” – срв. Ниш*, Никулица*, Никулицел*, срв. бълг. ж. имена Младена и Малена, епитета ж.р. Малуша;

***
Около времето на падането на Асирийската столица Ниневия, което станало през 614 г. или 612 г. (ИИ*, стр. 393), са известни двама Скитски или Бактрийски царе (Диодор, ІІ 26). Те са споменати от Херодот (V в. пр. Хр.) като баща и син, и с елинизирани форми на иметата им, в следният текст:
“… [Мидийският цар Киаксар] (Киакцар или Киацар, ок. 635-595, или 634-594; елините нямат “ц” и го заместват със “с” или “кс”) събрал всички свои подвластни и [през 4892 г. (616 г. пр. Хр.)] се отправил към град Ниневия да отмъсти за баща си [Фраортес (657-635), убит след 22 годишно царуване в бой с асирийците,] и да го разруши. Но междувременно [Киакцар] попаднал на асирийците (вероятно “асурците”, жителите на град Асур), победил ги (и превзел град Асур) и докато обсаждал град Ниневия, бил нападнат от голяма войска скити (бактри). Водел ги царят им Мадюес (Мадю), син на Прототюес. Те (скитите от Азовските степи, както смятал погрешно Херодот) били навлезли в Азия, изтласквайки Кимерийците от Европа, и така, следвайки по петите бегълците (Кимерийците), пристигнали в Мидийската страна. …” (Х*, І, 103-104).

За да е по-нагледно, ще предложим следната таблица:

&#8595; Цар на скитите или на бактрите
Прототюес (Х*) или Баратуа (Х*, бел.), т.е. бълг. *Барат, *Баратва или *Братва (от Прото- в Прототюес у Херодот, където –тюес е окончание); за Баратуа се говори в асирийски клинописни текстове от времето на Асирийския цар Асарнадон (681-669 г. пр. Хр.), като той бил цар и на скити – Ашгузаи (Ас-гузи, О-гузи ?, т.е. вид Гузи) – които дошли от Източен Кавказ, или от Източна Европа през Източен Кавказ (през Дербент* или през Кавказките порти*), и се установили в региона на езерото Урмия, влизащи тогава в пределите на Асирийската държава (този факт потвърждава тезата на Кук-Огузите, фиксирана от хрониста Гази-Барадж в периода 1190-1246 г., че те най-напред живеели в Европа, от където отишли в Азия, а накрая тръгнали пак да се завръщат в европейската си родина);

&#8595; син на Прототюес (Баратуа)
Мадюес или М&#225;дю (пр. 616 – сл. 614<), Цар на Бактрия; името Мадю съвпада с това на др.-ирано и др.-българското божество Мада*, почитано в българското светилище Мадара* край Шумен* и в другите светилища с такова име;
&#8595; наследник на Мадю
…
Този Бактрийски цар Мадюес (*&#924;&#945;&#948;&#965;&#951;&#962;) или по-точно Мадю (*&#924;&#945;&#948;&#965;), първоначално, преди и през 616 г. бил съюзник на град Ниневия, т.е. на Асирия. Той дошъл със своята “голяма войска скити”, която според Херодот (обърквайки Европейските скити* от района на “езерото Меотида” – Азовско море, със Средно-Азиатските саки*) пристигала от Европейска Скития през Кавказ (Х*, І, 103), като точно в тази връзка древният историк уточнява, че:

“има трийсет (30) дни път за един леко въоръжен войник от езерото Меотида край река Фазас (? Кубан*) до Колхида (ЮЗ Грузия); а от Колхида не трябва много време за да се прехвърли човек [по долината на р. Кура*] в Мидия – между тях (Колхида и Мидия, покрай р. Кура*) обитава само един народ – Саспейрите (Саспи), и като го подминеш [този народ], си в Мидия*” (Х*, І, 104).

Тоест, независимо от объркването и смесването на няколко събития в едно от отличния за времето си географ и пътешественик Херодот (V в. пр. Хр.), той ни съобщава конкретни и важни неща: че тая “голяма войска скити” дошла от много далеч и че пристигнала от своята изходна база до съюзния асирийски град Ниневия, да речем, за около 45 дни път, защото тя се предвижвала много бързо.
Тук трябва да припомним, че разстоянията от Скития* и от Бактрия до Ниневия са практически равни и съотносими като планински препятствия и пътни трасета, дори и формално да се различават при еднаква скорост на движение с един-два дни път. И този факт е важен, защото Диодор (ІІ, 26) уточнява, че тези Херодотови “скити” от района на Меотида (Ацовско море) всъщност били “бактри”, които се притекли на помощ на съюзната си Ниневия и отблъснали могъщата армия на Мидийския цар Киакцар (634-594) от столицата на Асирия.

Тоест, през 616 г. пр. Хр., след като с огромната си армия, която съставил от “всички свои подвластни”, превзел старата асирийска столица Асур или Ашур и накрая обсадил Ниневия, Киакцар бил прогонен, а изглежда и разбит, от пристигналите край града бактрийски войски – вероятно бързо придвижващата се Бактрийска кавалерия, съставена както от конни части, така и от отряди с воини-ездачи на двугърби камили и обоз от товарни камили, мулета, катъри и магарета (осли). Обаче Бактрите (Древните българи*) много скоро, още през 614 г. пр. Хр. (4894 г. от Сътвор.) сменили политическите си позициите и преминали на страната на асирийските неприятели, т.е. на страната на Киакцар. През същата 614 г. пр. Хр. Ниневия била превзета от обединените войски на Мидия и Вавилон, явно и на Бактрия, а през 605 г. съюзниците сложили край на същестнвуването на Асирийската държава (вж. Навухудоносор*).

За да се поставят по местата си различните сведения, които Херодот е съчетал в една обща картина, ще съпоставим някои факти. А именно, че в клинописните текстове за Гимираи (Кимери), които уседнали при езерото Ван и дошли до там през проходите на Централен Кавказ (Кавказките порти*), се съобщава в края на царуването на Саргон ІІ или Шару-кин ІІ* (722-705 г. пр. Хр.). А за скити – Ашгузаи, които дошли от Източен Кавказ и се установили при езерото Урмия, се съобщава по времето на Асирийския цар Асарнадон (681-669).
Тоест между появата на Кимерите при езерото Ван и на скитите при езерото Урмия има 30-35 години разлика, което е период на цяло едно поколение. След смъртта на Асарнадон (669) изминали още 53-55 години или почти две поколения до обсадата (616 г.) и падането на Ниневия в 614 г. пр. Хр., което също предполага, че няма нищо общо между Баратуа или Прототюес – вожда на скитите Ашгаузи между 680 и 670 г. пр. Хр., и Мадю – Царя на бактрите през 616-614 г. пр. Хр. (Х*, І, вж. бел. 83, 84, 85).

Същевременно името на казаните “скити” – Ашгаузи или Асгаузи, чийто цар бил Прототюес или според клинописните текстове Баратуа (*Баратва, *Барат) – много прилича на етнонима Огузи (Узи), които пък през Х в. ибн-Фадлан нарича Ал-Гузи (ФА*, 7), а волжките българи знаели като Кук-Огузи: “Северни Огузи”, днешните Гагаузи.

През последната десетдневка на март 922 г. сл. Хр. Багдадският халифски тържествен керван от 5000 човека и 3000 ездитни и бързи товални животни (ФА*, 9), чийто секретар-водач бил ибн-Фадлан, се натъкнал на страната Ал-Гузия в земите, които били южно от долното течение на Сърдаря* – в района на днешния Узбекистан и Ю. Казахстан, на 360-400 км северно от Джурджания, между възвишението Ирлир (764 м) и Сърдаря* (ФА*, 7; според друга теза са на около 400-450 км северно от долното течение на Сърдаря, в района северозападно от планината Улу-тау /1133 м/, но в такъв случай ибн-Фадлан би следвало да не е споменал знаменателната река Сърдаря, което е невъзможно).

След като тръгнал в северна посока от главния стан на Ал-Гузите или Кук-огузите, керванът стигнал река Багнади или Бог-нади [&#65170;&#65166;&#65232;&#65255;&#65166;&#65194;&#65264;] (вж. бълг. Бог*, авест. baga: “бог”, вж. бълг. Нада*, Надява*: “слага”, Нажда*, авест. nazdy&#333;, *nady&#333; /надй&#333;/: “сближава, сближаване, сближаващ се; съединява, свързва, снажда”), т.е. значението на Бог-нади е “с Бог снада (снажда)”, “с Бога свързва”; това име следва да е нарицателно на днешната река Сърдаря*, намираща се през древността и средновековието в района на Древните българи* и сродните им др.-ираноезични етноси в областите Бактриа* и Согдиана*, която извира от Божията свещена планина – носеща имената Хара*, Хон*, Сара*, Тара*, Машу*, Имеон* и Танкан*, кит. Тян-шян*.

Същевременно трябва да отчетем, че в началото на април Сърдаря би трябвало все още да е маловодна, защото, както свидетелства в разказа си самият ибн-Фадлан, времето било много студено, снеготопенето в равнината още не било започнало (камилите газели в сняг, стигащ до корема им), а снеговете в планините, откъдето идва реката и притоците й, се разтапяли поне месец по-късно (според друга теза на това място в пътеписа се говори за сегашната р. Четан, извираща от Мугаджари*).

Северно от река Баг-нади (Сърдаря), в каквато посока се намира и Седморечието*, били териториите на Башкортите или Башкирците (Мугаджари*, = Маджари*, Башкирци, Угри). Обаче краят на башкирските земи било руслото на река Джемба – днес Емба (ФА*, 11), явно съвпадайки със западния край на областта Мугаджари* (Маджари*).
След като по пътя си на запад керванът на ибн-Фадлан, напускайки Башкортските земи преминал река Джамба (Емба), тогава навлязал в района на Печенегите*, живеещи край огромен морски залив (Печенеги* или Баджанаки* живеели и на запад от делтата на Волга и до долни Дон*, в степния район около град Саркел* или в.-бълг. Хин). А чак след номадските катуни на Печенегите керванджиите достигнали и до река Джайх (ФА*) или Джаик, Яик (ДТ*) – днешната р. Урал, която също трябвало да преплуват от изток на запад. Това било към началото на последната трета на април и река Джайх или Урал вече била изключително пълноводна и буйна (ФА*, 12), защото с пълна сила се топяли снеговете по южните склонове и югозападните предрланини на масива Урал.

А от река Урал до град Болгар* по права линия са към 500 км и по криволиците на равнинния път едва ли повече от 600 км, които в пролетния климат от стремително движещ се керван от ездитни и бързи товарни животни (ФА*) се преминават за 15 дни, при средна скорост от минимум 40 км в ден по 6-8 км/час (5-7 часа преход на ден), и без да се броят 3-те или 4-те дни принудителна почивка. Така или иначе, но керванът на ибн-Фадлан, който тръгнал от град Джурджания край Амударя* сутринта на 4 март 922 г. (ФА*, 6), успял благополучно да пристигне край град Болгар* на 12 май 922 г. (ФА*, 14), тоест точно за 70 дни, заобикаляйки от изток и от север Аралско и Каспийско море.

Към 36 години по-рано, през 885 г. и преди това, тези Кук-Огузи живеели приблизително на същото място южно от най-долното течение на Сърдаря*, или както се определя в текста – в района на “Хорезмийско море”, т.е. в югоизточната част на единното Каспийско и Аралско море, при владенията на Хорезъм. Те битували някъде в областта източно от тогавашното Аралско море, което било много по-голямо и все още здраво свързано с Каспийско море* – наричано “Българско море*” (ДТ*). Населявали част от областта “Мен-къшлак” (от Къшла*, което е умалително от др.-бълг., др.-иран. Къшта*) – някога процъфтяващ регион, назоваван “Хиляда поселения” (номадски станове, катуни*); но след изменението на руслото на река Бинедже (?, вероятно южни ръкави на Сърдаря) и настъпилата с това суша, бил сложен край на благополучието и за хората настанал глад. Кук-Огузите не били мюсюлмани, обаче били подвластни на Хорасанските Саманидски емири и им плащали данъци. Когато данъците станали непосилни, заради настъпилата суша, Кук-Огузкият вожд Салар започнали въстание срещу емирите и срещу Хорезъмските тюркмени.

През 885 г. Кук-Огузите на княз Салар били наети от Хазарския бек Арслан (870-921) на служба на Хазария – управлявана от Хзарския хакан Исхак (858-895), за да бъдат ползвани за война срещу Баджанаките* (Печенегите*) – “с цел [хазарите] да оставят България без главния й съюзник” (ДТ*, стр. 45); т.е. съюзник на България в конкретния регион на полетата между Долен Дон, Кавказ, Волга и Емба, където живеели племената на автономните Сабани* и/или Баджанаки* (по това време Волжка България все още не се е откъснала и България е единна държава, управлявана от Борис І Михаил* /852-914/, който през октомври 863 г. приема християнството, от 864 до май 865 г. приключва с въстанието на боилите-староверци, а през 889 г. поставя временно на престола сина си Владимир І* /889-893/).

“По заповед на [Хазарския бек] Арслан, менците (Кук-Огузите на Салар) нападнали Баджанаките и, отрязвайки ги от Хорезмийското море (западната и югоизточната част на Каспийско море и обединеното с него Аралско море), се съединили с източните Башкорти (угри*, маджари*, себери*, живеещи в Седморечието* и в югозападните предланини на Урал към Каспийско море). Маджарите (угри*, башкорти*) охотно се съгласили за война срещу Баджанакците (Печенегите*, наречени “хински” = “саркелски”, вж. Саркел*), потеже отдавна и жадно гледали на техните земи. През 891 година те (угрите, маджарите) предприели първия поход срещу Баджанакците съвместно с [Донецките] маджари на [Българския принц] Арбат* (ок. 882-907, син на Алмъш* /865-925/), но били отблъснати.” (ДТ*, стр. 46). Прави впечатление, че Хазария организирала мащабна война срещу Баджанаките (Печенегите*) – откъм маджарските земи по Донец* на изток и откъм маджарските земи в Седморечието* и съединените с тях “Каспийски” кук-огузи на запад.

Във връзка с тези събития Гази-Барадж* (1229-1246) разказва легендарната история на това племе, която безспорно добре се знаела от Волжките българи. Най-малкото, защото именно дъщерята на Салар – военния вожд на Кук-огузите, наричана Нуша-би*, се омъжила в края на 895 г. за Кана на Болгар Алмъш* (пр. 882-925) и му родила няколко деца – български принцове и принцеси (този брак, заедно с различни подробности, е засвидетелстван и от ибн-Фадлан през 922 г. /ФА*/). Ето обаче какви са фактите и легендата:

“... А Кук-Огузите са най-красивото племе от тюрките (по-скоро не са тюрки, а са тюркизиран етнос) и много от тях имат, подобно на синдийците, висок ръст, коси със златист цвят и сини очи. Самите м&#233;нци (Кук-Огузи) обясняват това с факта, че бидейки лесни за местене, в далечни времена първи от тюрките тръгнали след синдийците и на територията на Самара (Шумер = Двуречието = Персия) и днешния Рум (М. Азия, Армения и Сирия = Източна Византия) се поселили редом [със синдийците] и се смесили с тях. После, когато Самарския (Персийския) цар Аламир Султан (Александър ІІІ Велики /330-323/), наричан от персите Искандър*, отстъпил от тези места пред потопа на Изток, то заедно с него отстъпили [на запад] и менците (Кук-Огузите) …” (ДТ*, стр. 46);

С епитета “синдийци” се наричат онези българи (бактри), които във връзка с разрастването на т.н. Елинистичното Бактрийско царство* (ок. 250 – ок. 140/130 г. пр. Хр.) към 190 г. пр. Хр. се заселили в Синд* - района в долната част на река Инд, а след векове започнали да се завръщат към родната Балгара* или Бактрия. Тези българи и техните наследници се наричали “синдийци”; синдиец бил и дядото на Микаил Бащу* (ок. 819-900), поради което и Микаил е наричан със същия епитет (ФА*). Но в легендарния разказ на Кук-Огузите, който включва както Александър ІІІ Македонски, така и Библейския Потоп, под “синдийци” трябва да разбиламе изобщо “индийци”, и конкретно арийците, които от района на Иранската планинска област нахлули в Индия към средата на ІІ хилядолетие пр. Хр. и се установили трайно да живеят там.

Обаче, изглежда съществената част от спомена на Кук-Огузите или Гагаузите* се отнася именно за отиването им от района на Скития през Източен Кавказ на изток през 680-670 г. пр. Хр. под името Аш-гаузи и усядането им в региона около езерото Урмия. Там те живели в държавите Урарту, Асирия, Мидия*, Персия*, Партия* (250 г. пр. Хр. – 224 г. от н.е.), тюркизираната Сасанидска Персия (224-651/661) и Арабския халифат (661-1258) или арабизираната Персия и Хорасан след 661 г. от н.е. Именно по времето на Сасанидска Персия и на Арабска Персия те се тюркизирали в известна степен, а явно процесът продължил успоредно и в синхрон и с тюркизацията на Волжка България*, докато част от Кук-Огузите – вече с име Гагаузи, не уседнали в района на Северозападното Черноморие, където са и до днес. Огузите, които тъгнали от Скития на изток и се установили първоначално в ареала на езерото Урмия през 680-670 г. пр. Хр., постепенно започнали да заобикалят Каспийско море откъм източната и северната му страна, в странния си път на завръщане на запад към Европа и то именно към района Скития* (Саклан*).

Многото общи термини в езика на Българите и Гагаузите, фиксирани както в днешния език на двата етноса, така и в древната им терминология – като например Тикин*: “наследник, следовник” (ФА*), Канартикин: “канов наследник, престолонаследник” – изкривено от ибн-Фадлан на Кударкин (ФА*), Мен*: “мен, мене, аз; мене ми” – откъдето е епитета им “м&#233;нци” (ДТ*), и др., показват, че базата на кук-огузкия или гагаузкия език е др.-иранския диалект на скитите* или на сарматите* и савроматите*, които от ІХ в. пр. Хр. и от VІІІ-VІІ в. пр. Хр. се заселили в земите от Дунав до Волга и Урал;