КИРИЛ И МЕТОДИЙ – Св. Константин-Кирил Философ (826-869) и Св. Методий (815-885), братя, създателите на старобългарската азбука и писменост (българската словенската* = българо-словестната, българо-говоримата = черковно- или църковно- словенската) – дело, което било завършено в основни линии през 855 г. (6363 г. от Сътворението на Света, което станало през 5508 г. пр. Хр. – по Византийската догма; вж. ІІ., Г*). Кирил и Методий се явяват главни жреци на борбата за прогрес и демокрация в света през ІХ в. С победата си над догматичното триезичество в Константинопол и Рим, те поставят основата на ново стъпало във философията и мирогледа на средновековието и в развитието на човечеството. Делото им получава материализация и става градивна сила в израстването на цивилизацията чрез действията на Св. Борис І* (852-914), Св. Симеон І* (893-927), Св.Св. Седмочисленици*, Българската православна църква* и България*. Това поставя България в по-активна позиция спрямо другите държавни християнски общества в света от ІХ в. нататък и на по-висша цивилизационна позиция от Византия и останалите страни, носещи модерното развитие и прогреса през този период (вж ІІ., З*);

За БЪЛГАРСКИЯ етнически произход на братята  К. и М. се знае от житията им и от други стари исторически извори, където същевременно категорично се подчертава, че те не са славяни* (склави*), а са принцове от българския царски (владетелски) род. Това ограничава кръга до няколко фамилии в периода V-ІХ в., като вторичната и късна връзка на семейството им с т.н. “македонска област“ не е от съществено значение. Вероятен е произходът им от родовете на Аспар* (400-471), на Бузан* (пр. 475-488), на Хрун ІІІ* (488-521; Крун, а също Реан*), на Борис Булгар* (521-541), на другия Булгар* (597-599)...

... на Кубер* (665 – сл.709) – сина на Кубрат* (605-665), на Сабин* или Савин (760-770/773), на Кормисош ІІІ (737-754, или 742/749-760), на Винех* (от 760 г.) и Телец* или Телесий (760-763), на Умор* (кан 40 или 60 дни през 765 г., в Дилом тутом*), на Токту* (765), на “Паган”* (765-767), на Телериг* (768-777) и на други древно-български боили (принцове) от царския български род Дуло*, в това число и на известните “чичовци на кан Тервел* (699-720) в Солунско“ (вж. Тервел*, Мадарският конник* и пр.).

Например един от вероятните им предци – българският царски принц Кубер*, се заселва в Македония* (Долната земя охридска*) към края на 679 или в началото на 680 г., в синхрон с действията на брат си Аспарух* (668-699), който присъединил от 679 до началото на септември 680 г. – до подписването на мирния договор с Византия към 5-8 септември 680 г. – днешна Северна България (Мизия – римските провинции Долна Мизия, Прибрежна Дакия и Вътрешна Дакия), а може би и Горна Мизия до Белград* и до земите на Срем*. На югозапад Аспарух, който стигнал при настъплението си през лятото на 680 година “отвъд [провинция (окръг)] Тракия” – т.е. до Западно-Беломорското крайбрежие и навлязал във византийската област Тесалия, като включил в Българската държава т.н. Вардарска Македония, където бил отседнал Кубер*; което пък принудило през 688 г. Юстиниан ІІ (685-695, 705-711) да създаде нова военна област по река Струма*, за да подсигури стратегическия за Византийската страна Струмски път между важните средища Сердика (Средец*) и Тесалонике (Солун*);

Категоричното определяне на Константин-Кирил, а значи и на брат му Методий, като българин по род и син на родители-българи (“Кратко жигие на Кирил”, наречено и “Успение Кирилово”), както и ! “българин от царски род”, прави невъзможно словосъчетанието “ромеин (византиец) от царски род“, както и “славянин (склавин) от царски род“, защото:

1., по това време няма каквато и да е славянска държава, от която той би могъл да бъде - евентуалната връзка с Велико-Моравия* (създадена като полу-автономен феод към 855 г., но откъсната от България към 870 г. и дори по-късно) е нереална, освен по много други причини, и заради отдавнашното пребиваване на семейството на братята в Солун;

2., евентуалният “славянин-цар”, от чийто род би следвало да са Кирил и Методий, би трябвало да е класифициран и описан по Византийската имперска систематика - т.е. като не-българин и при това положение без каквато и да е нужда да се споменава (дори) български произход;

3., рождените (светски) имена на К. и М. са Църхо* и Страхота*, които са български, а не славянски или други;

4., Климент Охридски* (†916 г.) – ученик и съратник на К. и М., пише в “Успение Кирилово” (Краткото житие на Кирил): “По род и рождение той е българин.” - т.е. в ІХ в., когато ясно се различават двата етноса – българи и славяни* (склави*, венеди) - по културни, политически и пр. причини, Климент еднозначно заявява етническия произход на Кирил (и Методий) като български;

5., за дворцовия протокол в Хазария* (858 г.) Кирил бил попитан за сана си и произхода си (въпреки изричните дипломатически акредитивни документи и писма – т.е. писмени пълномощия, дадени му от Византийския император Михаил ІІІ /856-867/). Той се позовал на българския си произход и казал: “Имах дядо, много велик и богат, който стоеше близо до Царя (т.е. до Българския цар; в някои преписи – “стоеше до царя“; ст.-бълг. Цар* = император;

склавите /славяните/ нямат дори крале до времето на Полския крал Болеслав І Храбри /1025/ и на Чешко-Бохемския крал Вратислав ІI /1086-1092/, Унгарците до първия си крал Ищван /1001-1038/, а първия самозван и непризнат руски цар е чак от 1547 г. – Московския велик/главен княз Иван ІV Грозни /1533-1584/, вж. ПВ* и руск. историография).
Но когато доброволно отхвърли дадената му голяма чест, той бе прогонен и отиде в чужда земя (тази “чужда земя” е Византия), [той/семейството му] обедня и там ме роди (т.е. там, най-вероятно в Солун, се установил дядо му със сина си – известен с името Лъв и баща на братята, а след това там се родили Методий и Кирил). Аз потърсих предишната си прадядовска (! на своите деди) чест, но не можах да я постигна, защото съм Адамов внук.” – “внук Адамов”, т.е. внук на първородния и първоправния, което означава “внук на сина на Царя” или “внук на брата на Царя”; знае се, че Бат Оркан* (602-603, † ок. 640-645) отказва да се възкачи повторно на Българския престол през 618 г. и че известно време след 603 г. е служил на Византия в района на Крим* (Българските върховни канове Сабин* или Савин, и Телериг* също се оттегляд от престола и се установяват във Византия);
В тези думи на Кирил ясно се виждат събитията в България: причината за излизане на Алцек* и Кубер* от Стара Велика България* и “странния” им път през Авария* (Панония или Сулу*) до Италия и до Македония*, принадлежносстта им към рода Дуло* и родството им с Кубрат* (605-665) и с първенстващия от 603 г. кан* Гостун* (603-605, †618, който изглежда е “наместник сы” именно на правоимащия наследник Кубрат или Курбат*, Курт*); а под “Адам” – тоест “първороден; първенстващ; правоимащ“, също е много вероятно да се подразбира факт, свързан пряко със семейството и наследниците на Кубрат* (605-665), в неговата позиция на главен представител на царстващия род Дуло от времето на възкацването му на Българския престол през 605 (или 618 г.), или дори с кан Авитохол* (153-173<).

Същевременно под “Адам” – т.е. “първороден = правоимащ”, може да се крие Бат Оркан* (602-603, † към 640-645), който през 603 г. е свален с организиран от Аварския хакан преврат и първоначално е принуден, макар и за кратко, да живее в Крим* като федерат на Византия. А именно в Крим започва т.н. “хазарска мисия” на Кирил и там той дава отговора, за това, че дядо му е “Адам” (след като историята на Бат Оркан* се е помнела с подробности през ХІІІ в., когато е записана от Гази-Барадж /1129-1246/, то тя се е знаела и в Хазария* през ІХ в., където при това живеят множество българи, а и я управляват). От 605 г. Кубрат* управлявал на изток от Ю. Буг и Днепър, но явно въпросът за върховната власт в България не бил окончателно уреден. Защото след смъртта на Гостун* през 618 г., той отново излиза на дневен ред. Тогава Бат Оркан* отказва предложението да стане върховен кан на България и да измести вече управляващия от 605 г. свой племенник Кубрат* (605-665), като изтъква причината, че Бог го е удостоил с дарбата да е Аскал*: “пророк”. В допълнение се знае, че Кубрат изключително много е обичал чичо си Бат Оркан* и всяка година – след кончината му през 640-645 г., е посещавал неговия гроб, който се намирал “на един ден път от [столичния град] Балтавар*…” (ДТ*), т.е. от Полтава*, което съвпада със селището Малая Перешчепина (“Прещипина” = Прищина*) и квартала му (рус.) Кур-город (Кур-град или Курт-град, защото Кубрат е всъщност Курбат и Курт, Коуртъ, &#194;№рт&#250; – ДТ*, Именник*, ММ*). Тъй като всред жертвените предмети в Малая Перешчепина са открити пръстените и на Бат Оркан и на Кубрат, то е много вероятно погребението да е двойно – на Бат Оркан от 641-645 г., в битността му на пророк и най-старши български велможа, и на Кан Кубрат, който починал през 665 г. (вж. Стара Велика България*);

В отговора на Константин-Кирил Философ, даден на “хазарите” (вж. Микаил Бащу*), е кодирана и причината, поради която К. и М. не могат да се реализират в България: от 787-796 г. на престола е Крум* (787-814), който е от рода Дуло* и чието право на трон може да се явява дори вторично спрямо това на К. и М. Братята, волю-неволю, са претенденти за властта. Същевременно Кан Тервел* (699-720) пише, че Император Юстиниан ІІ Риномет (685-695, 705-711) предложил в 705 г. съюз не само на него, но и на “чичовците” му в Солунско (т.е. в южна Македония*, в Долната земя охридска*). Поведението на К. и М. - категоричната подкрепа за България във вътрешен и външен план и в същото време тяхното стоене извън страната - показва, че те много добре съзнават вероятността да се превърнат, без самите те да искат, в оръдие на себичните интереси на част от българската аристокрация при евентуалното им завръщане и установяване в царството – срв. поведението на опозицията по време на покръстването (863-865 г.) на България от Цар Борис І* (852-914) и при Цар Владимир І* (889-893).

От тази гледна точка действията на К. и М., в т.ч. оставането им извън извън кръга на евентуалната борба за власт в България, са проява на висша форма на държавничество и пример за житейската позиция на отстранени от властта - по едни или други причини, членове на царско (аристократично-управленско, т.е. династично) семейство, в условията на установяване и решаване на Националната доктрина. Поради това, че до сега няма официална научна концепция за древнобългарския, старобългарския (средновековно-българския = черковно-словенския български) и новобългарския език, и безразборното им омесване със славянски (?), всички досегашни опити за определяне на езика, който използват К. и М. и следовниците им, остават в сферата на добрите (и не дотам) намерения и на лаизма. По-скоро те и учениците им (т.е. всички Седмочисленици*), заедно с Борис І*, Симеон І*, Петър І* (927-970) и Роман Симеон* (977-997), въвеждат от ср. на ІХ в. модерен български език (словенски* = “говорим български”), като част от общата промяна в страната и в противовес на “мъртвите езици”, на които вече отдавна не се говори в широките социални среди, но на който се проповядва по това време в християнската църква – класически латински и др.-гръцки (елински).

А единството и логиката на поведението на К. и М. може да се разбере и проучи само когато се поставят за изходна база българските държавни интереси от VІІІ-ІХ в. и пътя на развитието на Света в този период (вж ІІ., З*). В основата на Глаголицата* и следващата (или успоредната) форма на азбуката* - Кирилицата*, стои Древно-българската азбука* (вж f № 1). Факт, който също показва, че не създаването (модернизиране) на Азбуката е главната цел за К. и М. и българските архонти – канове и царе, а въвеждането и разпространение на съвременна цивилизационна култура, и по-важното - отваряне на пътищата за нейното свободно циркулиране мужду българското и другите общества.

Бащата на К. и М. – известен с византийското си име Лъв (&#923;&#941;&#969;&#957;, др.-бълг. и ст.-бълг. &#923;евъ, Льв&#250;: “Лев, Льв, Лъв”, но и &#923;ео&#957;-, Леонь-: “Леон” /СТР*/), е друнгарий, помощник-стратег на Солун*. Кирил е седмото дете, а Методий е най-големия син. Майка им се казвала Мария – българско династично име по това време (Мария* е и съпругата на Борис І*); тя най-вероятно е българка, още повече, че няма сведения да е ромейка или славянка. Бащата на двамата братя също е българин и висш български аристократ – както потвърждава това Константин-Кирил по време на Хазарската си мисия, а и защото иначе синовете му нямаше да носят българските имена Страхота* и Църхо* (*Чърго, &#247;&#240;&#252;&#227;о, срв. др.-бълг. и ст.-бълг. &#247;&#240;&#252;&#227;№&#225;&#251;&#235;&#255;: “върховен боил”, фонет. Чъргубиля*, от др.-бълг. Ичиргу-боил*; срв. др.-бълг. и ст.-бълг. &#246;&#240;&#252;&#234;&#238; от &#246;ръков, ц¶ръковъ, црьква, црькъве: “църквен, на църквата, на храма, на енорията, на обществото”, и &#246;&#240;ьковьнъ: “църковен”, СТР*).

Методий на 20 г. станал архонт на област, северно от Солун, вер. в т.н. Стримонска архонтия, създадена от Юстиниан ІІ (685-695, 705-711, род. 669 г.) при първия му поход срещу Аспарух* (668-699) през 686 г. и където първи управител от 686 г. бил българина Мавър* (пр. 678 – сл. 713), защото по-късно свързват Методий с областта Брегалница*. На този архонтски пост останал 10 години. След 845 г. заминал за манастир в Олимп (М. Азия), където скоро го избрали за игумен.
Константин (Кирил) още на 17-годишна възраст постъпил в Магнаурската школа (с намесата на далечния семеен роднина Теоктист – велик логотет: “първи министър”, който по това време реорганизирал школата Магнаура*, реформирана и в 863 г. от кесаря Варда Мамеконин, чичо на имп. Михаил III /842-867/ и брат на императрицата-майка Теодора Мамеконина /842-856/). Там учил: 1. антична поезия (Омир, и история), 2. геометрия, 3. диалектика и 4. “всички философски науки”, 5. реторика, 6. аритметика, 7. астрономия, 8. приложна механика, 9. музика и 10. “всички други елински изкуства” (музите са 9, като едната от тях е на историята – Клио). За кратко бил библиотекар на Константинополския храм Св. София, отличил се на Събора през 843 година и станал преподавател по философия в Магнаура.

През 851 г., само на 24 г., Константин е включен във важна държавна мисия при Сарацините (арабите, вж. Арабска култура*, Авицена*), където участвал в много спорове с висши мохамедански духовници. След мисията се оттеглил в манастира на Методий, където двамата създали модерна Българска азбука – явно по лична поръка на Борис І* (852-914, съвладетел от 837 г.) и със знанието, покровителството и благосклонността на управляващата Византийска императрица-майка Теодора Мамеконина (842-856). Азбуката, или поне тържествената й форма – известна днес под името Глаголица*, а може би заедно с нейната бързописната работна форма Кирилица* (доц. д-р Николай Димков, “Св. Климент, епископ български”), е завършена към или през 855 г. и веднага е приложена в практиката и на усъвършенстване в България – по време на Брегалнишката мисия*, започнала в 855 г., която продължила и след края на 863 година (когато към месец ноември братята К. и М., заедно с група от по-напредналите си ученици, заминали за Константинопол, а от там през декември на мисията в Моравия*, където пристигнали и започнали своята работа не по-рано от месец януари 864 година).

През 858-859 година К. и М. били изпратени на мисия при Хазарите*, в своята т.н. Хазарска мисия*, като минали през град Херсон (в Крим*), град Тмутаркан* (? Фанагория*, Тана*), долната част на Дон* и долната част на Волга*, град Итил* (Zarefgorod или *Царевъградъ в картата от 1680-81 г., на север от Астрахан* и източно от Царицин – дн. Волгоград); а от Итил стигнали до град Дербент* на Каспийско море*, като фактически прекосили земите на Стара Велика България* (без планината Кавказ) и териториите заселени от Оногондурите* още от ІІ в. пр. Хр., където до 668 г. управлявал Аспарух* (638-699).

Докато бил в Крим, във византийския град Херсон, Константин-Кирил Философ открил мощите на Св. папа Климент І (ок. 91 – ок. 101), който е 4-тия Римски папа след Св. папа Петър (?-64), Св. папа Линий (66 - ок.78) и Св. папа Анаклетий (79 – ок. 91). По-късно Константин Философ занесъл тези мощи в Рим и ги предал на Римския папа;

Според “Пространното житие на Кирил”, в Херсон той изучил еврейския (хазарския) език и книжнина, и превел на гръцки еврейската (хазарската) граматика. Пак там Кирил “…намери евангелие и псалтир, написан с (?) у/руски букви и срещна човек, който говореше на тоя език …” (вероятно буквите били “уруски”, защото Урусите са Саклани* и пишели на българската азбука Книга*, &#234;ъниг&#250;, кънига, кънигы /ДТ*/, а същевременно до ХІ-ХІІІ век Русин, Рус* означава единствено “скандинавец, викинг, варяг*, датчанин” /ФА*, ДТ*, ПВ*/; обаче вж. и Азбуката на Готите* от епископ Вулфила /311-383/, Г*).

От този откъс псевдоучени стигнаха в твърденията си до абсурда, че Кирил не бил създал българската азбука, а я е преписал от руските славяни. Фактите говорят, че по това време (ІХ в.) славяните нито са достигнали социално равнище, което да налага нуждата от писменост, нито са ползвали такава;

[Като изключим Великоморавия* и Блатненското княжество*, които, поради географо-политическото си положение между България и Германия, се нуждаят от писменост за Канцеларията на княза и за църквата си, като за целта си служат с чужда – латинска и германска. Именно Великоморавският княз Растиц/а или Ростислав (840-870), под давлението и по нареждането на Българския цар Борис І* (852-914), иска от Константинополския император учители на говоримия и канонизирания от Византийския император и от Константинополския патриарх словенски* език. За целта Византия му изпраща Кирил и Методий, които вече не само били създали ст.-българската азбука към 855 г., но и я били експериментирали и доразвили при своята Брегалнишка мисия* от 855 до 863 г. (ДМБ*); Брегалница* е ляв приток на Вардара*, извиращ от района на р. Струма* и течащ общо-взето в права посока от изток на запад – перпендикулярно на Струма и Вардара*, минавайки през селищата Берово, Тработивище, Царево село, Теранци, Щип*; срв. Брегаре* - селище на левия бряг на Искър*, на вис. 42 м (ЕБ*)].

Всъщност има сведения, че през ІХ в. славяните Анчийци* (Анти) са ползвали “българската азбука (писменост) Кънигъ” (ДТ*), тоест Книга*, но това е било единствено доколкото Анчийските главни аристократи (имащи статут войвода*) – етнически българи по произход, както князете на други не-български етноси, били на служба към Българската държава и обслужвали задълженията си спрямо нея.

В този район на света, където се намирала и Хазария*, освен “хазари”, византийци и българи, писменост имат още копти, арменци (от ІV в.), грузинци (от V в.), араби (от ІV в., разпространена на запад от Арабския п-ов след 651 г.; арабската писменост се основава на арамейското писмо /ЕС*/ - езикът на Христа*).

Книгите – “евагелие и псалтир”, били християнски – познати за К., който въпреки това и след разговор с приносителя им, положил усилия “да раздели гласните от съгласните при разчитането им”- т.е. те били на консонантно писмо, при което гласните само се маркират. То е характерно за източни симитски народи: финикийци, евреи, араби и пр. Затова се смята за по-достоверно, че книгите били написани на сирийски - “сурски” в оригинала на Житието на Кирил, което при по-късните, често идеологизирани в една или друга степен преписи, е станало на “руски”. Всъщност това, че славяно-руската общност съществувала като формиран етнос към 852-882 г. е късно руско твърдение от средата на ХVІ век, когато е писана руската хроника “Повест временых лет”, чието повествование завършва със събитията от началото на ХІІ в. (на тази база руските историци твърдят, че “Повестта” има І редакция в 1113 г., ІІ - в 1116 г., ІІІ редакция в 1118 г., ЕС*);

В 863 г. или началото на 864 година К. и М. заминали за Велика Моравия*, чийто Княз Ростислав или Растиц* (840-870), който бил в хватката на сложните Българо-Германски, Българо-Византийски, Българо-Папски и Византийско-Папски отношения, поискал през 862 г. (или 863 г.) от Император Михаил ІІІ (842-867) “…епископ и учител… който да ни обяснява на наш език истинската христова вяра…” и оказал всестранна помощ на братята и сподвижниците им Климент, Горазд, Наум, Сава*, Ангеларий. Този ход на Ростислав (840-870<) бил предприет под диктовката на Борис І* (852-914), който, като активен участник във вътрешно-германския конфликт за власт, успял да отклони апетитите на Людвик Германски (843-876) към Великоморавия* след Моравско-Германската война от 855 г. и отново да я подчини на България – напълно, или в споделена с Германия зависимост (вж. Моравската мисия*).

Но враждебните действия на немското духовенство срещу “византийските” мисионери К. и М. наложило заминаването им за Рим, където да защитят позицията си пред духовенството и Папа Св. Николай І (април 858 – 13 ноември 867). На път за там, в началото на 867 г., К. и М. с учениците си останали 6 месеца в Панония* – в Блатненското княжество на Княз Коцел* (861-872), където проповядвали и обучавали “на разбираем за местните хора език” (Панония е населена масово с българи от V-VІ в.; същевременно още през 620-623 г. или 632-635 г. във Венетската марка – дн. Словения, се заселили 700 семейства българи, прогонени от Бавария, като само българските воини наброявали към 4 000 човека; Венети: “склавини, славяни”, Венетска марка: “склавиния*, склавинска област”; най-вероятно точно след тази мисия на К. и М. населението на Венетската марка е можело да приеме нарицателното Словени*: “говорещи разбираемо (български или за българите, спрямо българите)”, срв. Грък*; аналогично е нарицателното Словаци след мисията на К. и М. и учениците им по Висла* и установяването на Българската църква в района на Прага* /до 993 г./, Вроцлав* и Краков* /до 996 г./; вж Панонски българи*, Реан*, Гостун*, Самбат*).

Тези събития най-общо са описани и в “Ипатиевската летопис” (1118 г. – ІІІ редакция на “Повест временных лет”) под 6405 г. след Сътворението на Света, което отговаря на 898 година сл. Хр.:
“Вървяха Угрите (Маджарите) край Киев* към планината, която се нарича сега (1113-1118 г.) Угърска планина (Карпатите*?), пристигнали до Днепър и вдигнали шатрите си: държали се те така [самовластно спрямо руснаците], както сега (края на ХІ и нач. на ХІІ в.) Половците* [се държът към руснаците]. И, идвайки от изток, устремили се през големите планини, които били наречени [по-късно] Угърски планини, и започнали да воюват там с Вълъхите (“волохами”, влъхвите = българите) и Славяните (словените). Нали преди живеели там Славяните, а след това Славянската земя я завладели Вълъхите (Българите). А после Угрите прогонили Вълъхите (Българите), унаследили тази земя и се поселили заедно със Славяните, подчинявайки ги на себе си; и от това време се нарекла земята Угърска (Унгарска).

И започнали Угрите да воюват с Гърците (“Християните” от източното православие, т.е. “българите-християни”; воювали през 893-894 г. и през 902-907 г., вж. Арбат*) и плячкосвали земята Тракийска и Македонска до самия Солун. И почнали да воюват с Моравците и Чехите. Бил един народ славянският (словенският*): славяните (т.е. ! словените*), които живеели по Дунав, покорени от Угрите, и Моравците, и Чехите, и Поляците, и Поляните, които сега се наричат Руси (срв. също Рутенците, т.е. галичко-киевските етноси от южна Литовия, наричана в картата от 1330 г. Россиа, Русиа или Рутениа – Rossia, Rucia, Rutenia).

За тях, за Моравците, първи били създадени буквите, наричани славянска (словенска) грамота; същата грамота е и у Руснаците и у Българите Дунавски.
[Българите не са поставени в “списъка” на т.н. Славяни* (по-точно Словени*), което е важно, когато се прави съобщението, че “и у Руснаците, и у Българите Дунавски грамотата (писмеността) е една и съща”. Следва да се отбележи и това, че към 1118 г. Поляните са смятани за Руснаци, а Киев* за руски (рутенски) град. Същевременно Българите и Половците* не са смятани за Славяни* (Склави*) – едноплеменници на Моравците, Чехите, Поляците и Руснаците. Интерес представлява това, че в откъса са описани събитията от 896 г., когато след победата си във войната с Угрите в земите около Дон и с Византия, проточила се от 893 до 896 г., Симеон І* (893-927) настанил в района на долината на р. Тиса Маджарите (Угрите), със статут на васално население. Към това са прибавени и обстоятелствата след бунта на Угрите по време на вожда им Арбат*, започвайки от 903 г. и стига чак до към 962 г., когато вътрешния Българо-Маджарски договор бил променян и доуточняван на няколко пъти (вж. Салан*). Според казаното в руската хроника Угрите – федерати* на България, покорили в района на въдворяването си около р. Тиса единствено Славяните, което отговаря на известните ни от други източници факти. Същевременно в Ипатиевската летопис под година 902 се казва, че:

“Леон-цар (Визант. импер. Лъв VІ /886-912/) наел Угрите против българите. Угрите, нападайки [през 893 г.], опустошили цалата земя Българска. Симеон, узнавайки за това, тръгнал срещу Угрите, а Угрите тръгнали срещу него и победили Българите така, че Симеон едва избягал в Доростол” – съобщение, което явно фиксира събитията от 893-894 г., развиващи се на изток от Дунав и чак до Дон, а не тези от 903-907 г., които били на запад – в района на р. Тиса];

Когато славяните (словените: Великоморавците и Блатненците) живеели вече покръстени, князете им Ростислав (846-870), Святополк (870-894) и Коцел (850/861-872, род. 833 г., Княз на Блатненското княжество в Ю. Панония) изпратили [посланици] при цар Михаил (Император Михаил ІІІ /842-867/ или Цар Борис І Михаил /852-907/, като и двамата в руската хроника се споменават само с името Михаил), казвайки: ”Земята наша е покръстена, но нямаме учител, който би ни поучавал и наставлявал и би ни обяснил светите книги. Защото ние не знаем нито гръцкия език, нито латинския; едните [книги] ни учат така, а другите иначе, от което не знаем ние нито очертанията на буквите, нито тяхното значение. И пратете ни учители, които биха могли да ни изтълкуват словата книжни и смисълът техен”.
Чувайки това, Цар Михаил извикал всички философи и им предал всичко казано от славянските князе. И казали философите: “В Солун има мъж, по име Лъв. Има той синове, знаещи словенския език; двама от синовете му са изкусни философи. Чувайки това, Царят изпратил за тях [пратеници] при Лъв в Солун (др.-рус. Селунь, което показва, че русите-скандинавци и руснаците не свързвали името със Сол*, за разлика от българите), с думите: “Изпрати Ни без забавяне своите синове Методий и Константин”. Чувайки това, Лъв скоро ги изпратил, и отишли те при Царя, и той им казал: “Ето, изпрати при мен посланици Славянската (словенска* или склавска*) земя, искат учител, който да може да им изтълкува свещените книги, защото това те искат”. И ги уговорил Царят, и ги изпратил в Славянската земя при Ростислав, Святополк и Коцел.

Когато [тези братя] пристигнали – (?) започнали да съставят славянската (словенската) азбука и превели Апостола и Евангелието. И радвали се славяните, че чули те за величието Божие на своя език. След това превели Псалтира и Октоиха и други книги. Някои започнали да хулят славянските книги, говорейки, че “нито един народ не следва да има своя азбука, освен евреите, гърците и латините, съгласно надписа на Пилат, който на кръста Господен изписал [само на тези езици]”.

Чувайки това, Папата римски осъдил онези, които хулят славянските (словенските) книги, казвайки така: “Да се изпълни словото на Писанието: “Нека възхвали Господ всички народи” и още: “Нека всички народи възхвалят величието Божие, колкото духът свети им е дал да говорят”. Ако някой хули славянската (словенската) грамотност, да бъде отлъчен от църквата, докато не се поправи; това са вълци, не овце, те следва да се познават по постъпките им и да се пазите от тях. Вие, чада, послушайте божественото учение и не отхвърляйте църковното поучение, което ви е дал вашия наставник Методий”.

Константин [тогава] се върнал назад и се отправил да учи Българския народ, а Методий останал в Моравия. След това Княз Коцел поставил Методий за епископ на Панония, на престола на светия апостол Андроник, един от седемдесетте (които превели светите книги от еврейски, вж. Черноризец Храбър*), ученик на светия апостол Павел. Методий поставил двама попа, добри бързописци, и превел всички книги напълно от гръцки на славянски (словенски) за шест месеца, започвайки през март, а завършил в 26 ден на октомври месец. Завършвайки, въздал достойна хвала и слава на Бога, дал такава благодат на епископ Методий, приемника на Андроник. При Моравците ходил и апостол Павел и учил там; там се намира и Илирия, до която достигнал апостол Павел и където първоначално живели славяните (словените, които първоначално са наричани склави*, но за това няма спомен в др.-руските знания и текстове, налични от ХІ в. насетне). Затова учител на славяните (словените) е апостол Павел, от същите славяни (словени) сме и ние, Русите; затова и на нас, Русите, учител е Павел, понеже той учил славянския (словенския) народ и поставил след себе си при славяните (словените) за епископ и наместник Андроник. А Славянският (Словенският) народ и Руския са един, от Варягите* те се нарекли Руси, а преди били Славяни (Словени); макар че и Поляни се наименували, но речта им била славянска (словенска). Поляни се нарекли затова, че живеели в полето, а езика им бил общия – славянския (словенския).” (ПВ*).

[Нарицателното Поляни, дадено на населението в региона на град Киев* и областта му, най-вероятно е от корена Ляхи, др.-рус. Ляси, вин. п. мн. ч. Ляхы: “поляци” (ПВ*, ЕР*), пол. lach, крим.-тат. l&#228;h: “полак” (ЕР*), от което е производната форма Поляхи, съвпадаща с рус. Поляки: “поляци” (СР*). Няма да се спираме на опитите на руснаците през вековете да си обяснят етнонима Поляни с термина Поле*, защото те са по-скоро наивни, необосновани и далеч от действителните факти, опират се единствено на външното сходство на думите, напълно са откъснати от събитията преди ІХ-Х век, които са съвсем неизвестни за руснаците от Киевска Рус, започващи историята си от 852 г. с възкачването на Българския цар Борис І Михаил* (852-914), но по-скоро с покръстването на българите през 863-865 година (сравнете и преданието на руснаците за създаването на Киев от Кий, Шчек, Хорив и сестра им Лыбед, която няма нищо общо с действителните факти, независимо, че съдържа някои детайли, свързани с живота на Самбат* - ходенето му до Константинопол, страхопочитанието на Византийския император /Ираклий І/ към него, форсирането на Дунав, смъртта му в Киев, властта на рода му над Поляните и др.).

За ентическия състав и предисторията на населението в района на Киев, което по-късно руснаците започват да наричат с нарицателното Поляни (Поляци), пише още през 865-882 г. сл. Хр. българският писател-летописец Микаил Бащу* (ок. 819-900):
Но когато Фарангите (Франките, Германците)
прогонили [в 658 г.] Шамбат (Самбат*) [от Дулоба* (държавата на Самбат, съществувала от 623 до 658 г. в сегашните земи на Полша, Чехия, Словакия и Унгария или Панония)]
отново [при брат му] в България –
все пак [Курбат] му върнал крепостта Бащу* (Киев*).

С Шамбат (Самбат*) [през 658 г.]
пристигнали в Бащу (Киев*)
неизчислимо множество
от народа ульчийци (др.-рус. уличи, в.-бълг. ульчии /СБ*/, букв. “подвластни, зависими, служещи на Българския кан и на държавата, васали”, като това се жители на Централна Европа и Ср. Дунав – предимно авари, панонски, чехо-моравски и полски склавини* и/или венеди, панонски българи, зап.-карпатски готи и пр., вж. карта: 050./ етносите северно от долен и среден Дунав; тъй като дотогава били жители на Самбатовата държава Дулоба*: “Върховенстващият Дуло”, след настаняването си през 658 г. в областта на Киев те получили българското нарицателно Дулеби*: “д&#253;ловци”; следва да се сложи знак за равенство: 1., между пристигналите през 658 г. от Дулоба* в облостта на Киев т.н. Дулеби и тогавашните др.-бълг. и в.-бълг. ульчии или др.-рус. Уличи; 2., между по-късните производни от смесването на тези Дулеби с местното население в областта от Киев до Карпатите, получили различни наименования в др.-руската практика като древляни, уличи, поляни, уруси и др., които продължавали да носят и общото местно и др.-руско название Дулеби).

Смесили се [Дулебите] тук (в Киев и областта му)
със сакланското племе Уруси (процесът на смесването започнал след 658 г. и бил завършен към 865-882 г., когато Микаил Бащу* /ок. 819-900/ написал сказанието си; Сакланите* от това племе, наричани Уруси по имено на убития към 370 г. свой вожд Урус, се настанили трайно в района на селището Аскал* - по-сетнешния Киев, още от 373-375 г., когато Българския кан Булимир* /ок. 340-378/ прогонил от там Готите, които се оттеглили към района на долни Дунав и в Трансилвания (Амиан Марцелин /330-400/; СБ*; ДТ*).

От данните се вижда, че Урусите и всички Саклани*, които са др.-ираноезични и идват от Западна Азия в Източна Европа, нямат нищо общо с Венедите или Склавите* – по-сетнешните Славяни*, които се появили чак през VІ в. и през VІ-VІІ в. отиват от Западна Европа в района на Източна Европа)
в един народ
на храбрите Уруси (срв. Анчийци*, вж. Алан /2/*, Алани /2/*;

В този етнически конгломерат, създаден след 658 г. в ареала на Киев, където се установил с много десетки хиляди, а може би и стотици хиляди човека бягащия от безмилостното нашествие на Франките кан Самбат*, участват главно склави* или венеди от Централна Европа, авари, аварски славяни, панонски българи, местните саклани Уруси и местните българи, както вероятно и българо-склавите (българизирани склави), които Българския кан Тубджак* (587-602) извел от пределите на Византия и заселил като лодкостроители в България (вероятно за тях говори и Константин VІІ Багренородни /913-959/, поставяйки ги на север от Киев, по Днепър и притоците му, където всъщност са т.н. Древляни* и главното им селище Любеч*). Като изключим местните Уруси и българи от Киевска област, всички останали идвали от Централна Европа, където след 960 г. се появила Полската държава, която през ХІ-ХІІ в., когато е създавана др.-руската хроника, била значима за Киевска Рус и дори се намесвала във вътрешните й работи, а Киевският княз Святополк /1015-1019/ бил женен за дъщерята на Полския княз и крал Болеслав І Храбри /992-1025/. Тези факти са в синхрон с появата на нарицателното Поляни /Поляци/ в терминологията на Киевския феод, който самия се превъртал в подобие на държава чак в периода след 988-990 г. и не по-рано от 1051 г., когато за първи път Киевския княз Ярослав І /1019-1054/, успял по стечение на обстоятелствата да обедини страната си едва през 1036 г., поставил на Киевския митрополитски престол най-сетне свещеник, роден в руските земи /ПВ*/).

Обичали урусите
Шамбат (Самбат* /618-676/),
покланяли му се
като на бог.

Нарекли град Бащу
с неговото прозвище Кий* (др.-бълг. &#202;&#251;&#232;, т.е. Киев*),
а крепостта Бащу (крепостта на град Бащу) –
на неговото име Шамбат (Самбат*, т.е. Самбатис*).

Поставили даже
в негова чест
идол* (истукан*, кумир*) с четири глави –
една – неговата, и три – на синовете му.

Изоставил той тримата си сина,
при бягството [си], в Дулоба,
тъгувал за тях.
Идолът бил за него приятен (според сведения, записани в по-късната хроника на Гази-Барадж* /1229-1246/, Самбат* или Шамбат изоставил тримата си сина в Дулоба* заедно с майките им, като не се разбира дали тези майки и негови съпруги са три или две; по-вероятно е да са две, защото според известните данни по толкова жени можел да има през живота си един българин, като може би би могло да има по изключение трета жена, когато първата или втората му съпруга не можели да имат деца, вж. Лъчин*).

Разказаха ми (между 840 и 882 г.)
урусите в [град] Бащу (Самбатис*, дн. Киев*),
че се разкаяла пред Всевишния (в текста “Аллах”)
душата на [алп*] Куян [дев* Куян е божество на крадците, който бил убит от старшия алп Борис* – алп* (дев*, божество) на огъня*, пречистването и възмездието; нажеженият от Борисовия огън Куян паднал в реката на божеството на водите Тун-Бури или Дун-Бури – днес Днепър* (от Дун-Пъра, Дун-П’ра, вж. Дон*, Дуна*, Дунав*; но също и реката на Борис – скит., сармат., саклан., др.-бълг. *Бористон, или *Борис-дон, елин., лат. Borysthenos; Дун-Бури е брат на божеството на воинската слава Бури, вж. Буря*); в реката нажеженият Куян изпил половината от студената й вода, а после се разпаднал, като частите му образували Днепровите прагове, а главата му – Киевските възвишения, наричани Куян-тау: “Куян-планина”, или Кук-Куян-тау: “Север-Куян-планина”].

Всемилостивият [Господ-Бог] дал
обновена душа на Куян – Кук-Куян (Северен Куян или Божи Куян, Небесен Куян, в.-бълг. Кук: “1. божествен, свети; 2. небе, небесен; 3. север, северен; 4. син, небесносин”, ДТ*),
в облика на огромна Каменна Глава – Таш-Баш [(др.-бълг. Ба-: “върховенствам”, Бай*, Бан*, Бал*: “глава”, срв. Балтавар* или Baltachuira, Baltachurra – Балтахвира, ? Балтачура, Балтахурра (карта 1330 г.), дн. Полтава*; срв. Балин* - ХІV в.; срв. Балкан*];
с каменна чаша на главата.

Назначил Таш-Баш
за покровител на търговията.
Започнал той ревностно
да служи на Всевишния.

Сега (865-882 г.) търговците на пазарите (в Киев и околните селища, а вероятно и в цяла Велика България, включително и в района на бъдещата Волжка България*)
поставят огромни
Каменни Чаши – “Ташаяки”,
подобия на Таш-Баш –

и пишат на стените й
за сключените сделки,
за своите дългове,
за своите молби.

А в чашата хвърлят
своите пожертвувания за Таш-баш –
нали от него, говорят,
зависи успехът в търговията”
(СБ* - ІV, стих 1312 и сл.);

От цитираното става ясно, че след като разнородното население, събрало се в района на Киев през 658 г., се сродило и обединило в една общност, там надделяли и българските културни и религиозно-философски традиции (независимо какви термини и названия са използвани във волжко-българската хроника от първата половина на късния ХІІІ век);

Видно е, че този откъс от “За Кановата щерка сказание” (в.-бълг. “Шан къзъ дастан”) за появата на предците на славяно-русите е поставен не само в последната глава на “Сказанието”, която може да е допълнена с дадения текст по-късно от други “преводачи” и “редактори”, но е и всред митологичните разкази за създаването на Днепърските прагове и на Киевското възвишение Куян-тау, т.е. Куянова планина; Куян може да се фонетизира и като Киян, а от там да се уеднакви с Кий, др.-рус. Кыи и “хълма на Кий” (ПВ*) – едно от основните 3-4 върха на Киевските възвишения, обаче така се заформя голямя каша, каквато наблюдаваме изобщо в “Повест врем. лет”, защото Кий* е Самбат* (618-676), а Куян е божество (алп*, дев*) на крадците и търговците, почитано от хората в прото-волжкобългарската общност (в.-бълг. Тау: “планина, хълм, височина, могила”, срв. в.-бълг. Риш-тау и бълг. Ришки проход; според Константин Багренородни праговете по Днепър на юг от Киев са осем и всеки от тях носи по две имена – българско и скандинавско-руско, вж. Борис /5/*);

Казаното за етническия състав на населението в Киев и района му от Микаил Бащу през ІХ в. (СБ*) се потвърждава и от Гази Барадж (1229-1246) през ХІІІ век (ДТ*).];

Цитираният по-горе текст от Ипатиевската летопис (“Повест врем. лет”, писана до 1118 г. или през ! ХVІ в., ПВ*) не само се опитва да обобщи един дълаг период от време, прескачайки множество съществени събития и размествайки други, но и съдържа явни фактологически неточности – едва ли може Ростислав (840-870), Святополк (870-894) и Коцел (861-872) да изпратят едновременно и заедно през 862 г. пратеник при Михаил ІІІ (842-867) или при Борис І Михаил (852-907). Вълъхите* пък, са поставени в района около Тиса, от където това ромео-славянско население било изведено още от Кубер* през 679 г. и препратено към Византийските територии (друг въпрос са Влахите в североизточната част на Долно Дунавската равнина – вж. Влах*, които обаче нямат взимане-даване с Угрите през периода от 895 до 903-907 година). Ясно е, че под Вълъхи (“волохи”) се разбира Българи, и то тези, които не влизали в състава на Константинополската държава, т.е. не живели южно от Дунав и южно от България. Обаче объркването става още по-голямо след като не се прави разлика между Склавини*, Склавински или Венедски език и Словенски език*, както и между Склавини*, Словени* и Славяни* – понятия, съответно от VІ в., от ІХ в. и от ХVІІІ век.

След победа на Събора във Венеция (византийско владение) и пътуване до Константинопол, вероятно при новия Император Василий І Македонец (867-886; до преврата и възшедствието си началник на имперската конна гвардия, вж. Самбата*), който търсел сближение с Папството, К. и М. пристигнали към края на декември 867 в град Рим. Папа Адриан ІІ или Хадриан ІІ (867-872) ги посрещнал тържествено (в контекста на взаимната изгода между Изтока и Запада) и се отнесъл с голямо внимание, като ръкоположил в санове петима от учениците им и разрешил литургия на словенски език (т.е. на словенски*: “словесен, говорим български” = ст.-български) в храм “Св. Петър”, което било последвано от литургии и богослужения в много други църкви на свещения град.

Към края на 868 г. Константин се разболял и в края на декември – 50 дни преди кончината си на 14, ІІ, 869 г., приел монашеска схима и името Кирил, с което остава в популярната ни история.

Папа Адриан ІІ (867-872) ръкоположил М. за архиепископ на Панония със седалище град Сирмиум (Sirmium, Срем*, дн. Сремска Митровица, на 70 км западно от Белград*, на р. Сава*) и намиращ се в безспорните земи на България* (!); при това му дал и изрична папска закрила срещу триезичниците, за които отбелязал: “…те са вълци, а не овце…”, и изпратил специално послание на Блатненския княз Коцел (в което оценил учителя като “... мъж съвършен по разум и правоверен...”), поставяйки само едно условие, което било най-вече с политико-дипломачески характер: службите да се четат първо на латински, а после на друг език (тоест на словенски*).

Но през пролетта на 870 г., поради успеха на Борис І* на VІІІ Вселенски църковен събор (869-870) с признаването на Българската православна църква* за независима (аvtonomia) и равноправна на всички други христови църкви, а българския език за каноничен и равностоен на латински, гръцки и еврейски (10-то екстрено и закрито заседание на събора от 4, ІІІ, 870), се стига до разрив между Рим и Цариград.

Княжествата между България и Източно-Франкската държава – Великоморавия, Блатненското и Хърватското, загубили политическата папска закрила, а М. бил оставен на произвола на немските духовници. Людовик І Германски (840-876) се възползвал от ангажираността на България с други проблеми, свалил от Великоморавския трон Ростислав (др.-бълг., ст.-бълг. Растиц/а, както точно го нарича съвременника му Черноризец Храбър*) и поставил на негово място племенника му Святополк (870-894) – първоначално послушна немска марионетка и оръдие. После Императорът свикал специален Църковен германски събор през есента на 870 г., на който лично присъствал, осъдил Ростислав (840-870) и го ослепил. На събора съдили и архиепископ М., който обаче бил и папски легат (т.е. личен и неприкосновен пратеник на Римския папа Адриан ІІ /867-872/). Немските духовници загубили пред хладнокръвието и красноречието на М. и “…

Като изприказваха много думи и не можаха да му възразят, Кралят (Людвик Германски) рече изпод вежди: “Не измъчвайте моя Методий, защото се е изпотил като пещ”. А той (Методий) рече: “Тъй е, господарю. Защото някои хора срещнали един философ изпотен и му рекли: “Защо си изпотен ?” Той отговорил: “Препирах се с простаци”…” (Пространно житие на Методий).

Въпреки всичко Методий бил заточен вер. в манастира Елванген в Зап. Бавария, където престоял две и половина години. Новият Римски папа Иоан VІІІ (872-882), под силният политически натиск от Борис І*, започнал преговори с архиепископа на Залцбург и епископа на Пасау за освобождаването му (но тези преговори нямало как да не минават пряко през осведомяването и позицията на Римо-германския император Людовик І Германски /840-876/). От своя страна България водела постоянни преговори с Германия (както и с Византия) по всички политически и стопански въпроси, което й позволявало директно да защитава интересите си и да се домогва до освобождението на М., на който в 873 г. било позволено да замине за възстановяване в манастира “Св. Пирмин” на о. Райхенау в Боденското езеро, а после да се установи във Великоморавия (за Методий вж. също и Черноризец Храбър*).

Там новият Великоморавски княз Святополк (870-894) водел настъпателна политика – често в синхрон с интересите на България (което показва зависимостта му от Борис І*), и в средата на 70-те г. разбил и пленил Княза на Висляните и (?) завзел земите по горна Висла (Вистула*) с Малополша и Краков* (в град Краков има българска християнска епископия и града е в границите на България най-късно от VІ-VІІІ в. до 996 г.; вж. Реан*, Хрун ІІІ*, Самбат*, Краковска българска епископия*). Този акт, инспириран най-вероятно от Борис І*, бил продиктуван от опита на местните вождове да се освободят от зависимостта си от България (вж. Крум* /787-814/ и Омуртаг* /814-831/). Методий с учениците си веднага се отправил на ограмотителска мисия в тези земи, (поне) половината от които оставали извън Великоморавия – в пределите на пряката българска власт. Срещу това разрастване на българския църковен ареал (успоредно с действията на Борис І* за пълна независимост на БПЦ* от Рим и Константинопол) се изправили немските духовници (и Римските интереси), подпомагани от франкската експанзивна политика (в 874 г. франките присъединили Блатненското княжество, а Луи ІІ умира през 875 г. в Бреша); вж. Борис І* и пр.;

КИРИЛИ – Кирилица*, нарицателно наименование на Българския език* от към втората четвърт на Х век, формирано върху названието на българската нарицателна форма Кирилица*, което е наименование на писмения ст.-български език (наред с Глаголица*, което се отнася до тържествената официална форма на ст.-българската азбука), като това име-нарицателно означава буквално Български (език) = Словенски* (език) = Словенобългарски* (език): “словесно-български, словимо-български, говоримо-български“ (език).

Според едно известно старо свидетелство на арабски изследователи-пътешественици от Х век, предвождани от ерудита Ал-Масуди (ок. 896-956), точно Кирили (&#64400;&#65267;&#65197;&#65267;&#65248;&#65264;) [к-и-р-и-л-и] е името на езика, на който говорели през ІХ-Х век, а явно и столетията преди това, българите в държавата България в Индия – т.е. в Индийска България (известна от “Махабхарата“ и “Рамаяна“, където е спомената десетки пъти).

С това арабите безспорно слагат равенство между езика на българите в Индия и езика на отдалечените на хилади километри от там българи в тогавашна Европейска християнска България; срв. перс. Кир [&#64400;&#65267;&#65197;] (к-и-р): “извисен, изправен, стоящ прав; издигащ се над, висш, върховенстващ, първенстващ, водещ, законодателстващ; мъжки полов член, кур” (ПС*, т. ІІ, стр. 378), вж. и срв. бълг. Кур*, Курт*, Ка*; вж. Словенски*, Словенобългарски /1/*;

КИРИЛИЦА – ср.-ар. (Х век) Кирили*, наименование на работната средновековна българска азбука, по името на Св. Кирил Философ (826-869, вж. Кирил и Методий*). Според някои изследователи от ХІХ и началните десетилетия на ХХ век Кирилицата е създадена след смъртта на Св. Кирил и Св. Методий (815-885), от техните ученици – Седмочисленици*, и главно от Св. Климент Охридски* (ок. 830-916). Тази теза всъщност противопоставя Кирилицата на Глаголицата* и възприема “двете” азбуки като различни и едва ли не несъвместими. Такова твърдение само по себе си е безумно, защото е факт, че тези два варианта се базират върху един и същ език – българският. При това Кирилицата и Глаголицата, които са изработени и наложени в културата, в политиката и в практиката от една и съща група хора – Борис І* (ок. 819-914), Константин-Кирил, брат му Методий и техните ученици, и с една единствена и ясно поставена цел – осъвремяване на българската писменост и нейното канонизиране за богослужебна християнска писменост, няма как да бъдат в конфронтация една с друга. „

Но двата варианта имат различно предназначение – Глаголицата е тържествена азбука, каквато има и латинския, а Кирилицата е работна бързописна азбука. Буквените знаци, използвани в Глаголицата, са базирани повече върху древнобългарските писмени знаци от азбуката Кънигъ (Книга). А Кирилицата е основана върху перийско-елинистичната азбука, ползвана още в Партия* (250 г. пр. Хр. – 226 г. от н.е.), където на пръв поглед изглежда, че се съчетават др.-ирански (др.-български и др.-персийски), с елински букви, а по-късно и с латински букви (самите елински букви са всъщност финикийски, както свидетелства още Херодот /Х*/, т.е. те също са от др.-иранския регион и в този смисъл са напълно съзвучни с др.-българските и др.-персийските).

Това съчетание на писмени знаци може да се види например в надписите на Омуртаг* (814-831; срв. “CANE SYBHГI ОMOPTAГ”, наред с “KANA-CYBIГI-OMOYPTAГ…” и др., вж. Субиги*) и на други български владетели от периода преди Борис І* (852-914), както и в азбуката на “готския” епископ Вулфила или Булфила (311-383), но са налице и в надписите на Сасанидска Персия (226-651/661), както и на тъй нареченото Елинистично-Индийско царство (вж. Бактрия*, Древните българи*); а това означава, че тази тенденция била модерна в района от Западна Индия и Ср. Азия до Източна Европа (България и Готия) включително, в продължителният период от ІІІ в. пр. Хр. до ІХ век. Интерес представлява фактът, че др.-иранските (др.-българските и др.-персийските) буквени знаци, особено по-особените и правещи веднага впечатление като нпр. “ч”, “ш”, “щ”, “ъ”, “у”, “ц” и др., са възприети и съхранени както в българската, така и в съвременната арабо-персийска азбука – срв. например перс. “ш” [&#65207;], перс. “с, ш” [&#65204;], наред с графиките на перс. “к” [&#64401;] или [&#64401;], “ка” [&#64401;&#65165;] или [&#64401;&#65165;], “г” [&#64404;] или [&#64404;], “ч” [&#64378;] или [&#64378;], “з” [&#65214;] или [&#65213;] (срв. бълг. &#180;, &#179;), “у” [&#65262;] или [&#65262;] (бълг. &#243;), “о” [&#65228;] (бълг. &#238;) и др. (ПС*), които са твърде близки с графиките на българските буквени знаци за да са случайни.

От събраните факти се вижда, че най-вероятно двете форми на българската средновековна азбука – Глаголицата и Кирилицата, са били създадени по поръчката и изискванията на Борис І* (852-914) в едно и също време от Светите братя Кирил и Методий, още в периода между 882 и 885 г., и са изпробвани в практиката при Брегалнишката мисия* - проведена от 855 г. до 863 г. и насетне, както и в Моравската мисия (863-670). Може би ударението първоначално е било поставено върху Глаголицата, която като тържествена българска азбука трябвало с предимство да бъде канонизирана от Константинопол и Рим, но това не превръща Кирилицата във второстепенен азбучен вариант, нито пък означава, че е създадена по-късно от Глаголицата*; вж. Кирил и Методий*, Българският език*, Словенски*, Словено-български* и пр.;

https://www.google/search?q=%D1%88%D0%B2%D0%B5%D0%B4%D0%B0+%D1%80%D0%B8%D1%82%D0%BD%D0%B0%D0%BB+%D0%BA%D0%B0%D0%BC%D0%B5%D1%80%D0%B8%D0%B5%D1%80%D0%BA%D0%B0&source=lnms&tbm=isch&sa=X&ved=2ahUKEwiwidal8unoAhXlxoUKHbteAZ8Q_AUoAXoECAsQAw&biw=1536&bih=734&dpr=1.25

tretotrol. Дай ми адресът на кратки редове.