Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
15.04.2020 19:05 - Олег, Киевски войвода (882-911, 912-921)
Автор: dichodichev1 Категория: История   
Прочетен: 724 Коментари: 2 Гласове:
0

Последна промяна: 15.04.2020 19:49

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 ОЛЕГСалах-бат (881-922, роден към 858-860 г.), в.-бълг. Салахби (ДТ*), Салах-би, *Бат-Салах (волгобълг. би: “бат, боил, княз, бий, бей”, срв. волгобълг. Юрган-би = Бат-Оркан*); преведеното от арабица и в.-български име на днешен руски като Салах, най-вероятно е Салаг или Салагх [ﺴﺎﻟﺎﺥ] (с-а-л-а-х), или Салйх [ﺻﺎﻟﺢ] (с-а-л-h): “1. добродетелен, справедлив, добър; 2., достоен, подходящ; 3., компетентен, сведущ, осведомен, знаещ, вещ; способен, можещ, годен; разпореждащ се, господстващ” (ПС*, т. ІІ, стр. 132, 779), което по-скоро следва да се фонетизира с гърлено “х” (h) като Сāлдгх, Соләгх, Солйгх; свързано е най-вероятно с др.-бълг.-авест. sarah-, *salah-: “глава, връх; господар”;

Всъщност др.-рус. Олег е от др.-бълг. и ст.-бълг. Олгу*: “велик (княз); принц, господар”, както и името Олга*, а не е от волго-българската транскрипция Улаг, Улак: “велик” (ДТ*), която е с “У”, но също е форма на др.-бълг. Олгу*, срв. Олгу-таркан* (ІХ-Х в., в надпис на Симеон І* от 904-905 г.);

Олег е Новгородски княз (881-882) и Киевският княз (882-921, †922). Баща му – в.-бълг. Ерек, швед. Ерек, др.-рус. Рюрик, е бил Джирски (Ростовски) княз от 870 г. (ДТ*), а преди това служи при Хазарския наместник на Новгород Булат – син на Ас-Халиб (др.-рус. Аскольдъ, рус. Аскольд) [ДТ*, ПВ*].

В руската историография Олег е известен като Новгородски княз от 879 до 882 г., а от 882 г. бил Киевски княз, починал през 812 г. (ПВ*, РН*), което, както ще видим по-надолу от фактите и изворите, е твърде легендарно и доста далеч от истината.

В българската хроника на Гази-Барадж* (1229-1246), писана по по-стари български и волжко-български документи, руският Олег е наречен Салах-би – т.е. Салах-бата или Бат Салаг. Той се споменава за първи път към 881 г. (когато баща му Ерек – рус. Рюрик, превзема с Ростовските си войски Новгород*). Умира поне 10 години по-късно от посочената в руската историография 912 г. – чак през юни-август 922 г. сл. Хр. (ДТ*, ФА*).

При това именно Олег (Салах-би) е син на митичния измислен “основоположник” на руската княжеска династия Рюрик (Ерек), докато според руската версия Рюрик е баща не на Олег, а на Игор (912-945); всъщност “руският” Игор е Българският каназ Угър или Угър-Лъчин* (871-944), син на българския принц Лъчин* (855-883). Руският Рюрик (862-879) или Ерек, когото пък руската история “погребва” още през 879 г., е жив и през 925 г., доста след смъртта на сина си Олег-Салахби, и живее в родната си Скандинавия (ДТ*, с. 62).

И според двете хроники – др.-руската и в.-българската, смъртта на Олег-Салахби е свързана с кон. По др.-руското предание, записано в хрониката “Повест временных лет”, на Олег, който князувал в Киев – “имайки мир от всички страни”, един магьосник (рус. кудесник) му предсказал, че ще умре от любимия си кон. Той се зарекъл да не се качва повече на него и въобще да не го вижда, заповядал да го хранят добре, а после заминал на поход срещу Цариград (в 907 г. според руската хронология). След 5 години – през 912 г., Олег се сетил за Коня, но той вече бил умрял. Князът пожелал да отиде на мястото, където бил погребан, за да се присмее и на Коня, и на предсказанието. Когато стигнал при скелета му, той стъпил с крак върху костите на животното и казал надменно: “От този ли череп смъртта ще ме настигне!”. Но точно тогава от конския череп изпълзяла змия и ухапала княза по крака. Олег се разболял (отровил) и умрял. Погребали го на Киевския хълм Щековица (Шчековица) – “има я могилата негова и досега” (към 1110-1113 г. ?). А бил дотогава “княжил 33 години” (РН*, ПВ*) – тоест от 879 до 912 година.

Всъщност тази др.-руска версия от (?) ХІ-ХІІ век, или вмъкната в текста на “Повестта” през ХVІ в., която няма нищо общо с истината за мястото и времето на смъртта на Олег*, е копирана от един български мит, отнасящ се за периода на втората и на третата четвърт на ІV век. Там става въпрос за смъртта на Джок­-Утиг († ок. 335/338 г.) – последният Утигски владетел на източно-българската държава Буляр* в земите от долна Волга* и Кама до реките Тобол* и Ишим; Буляр е създадена към 40-та г. сл. Хр. от дошлите от района на Хин – полетата край Хиндукуш и в СЗ Индия, племена Утиги (Утигури) и Котраги* (Котригури), наричани и с общия епитет хони* (по името на масива Хон*, от Хара*). Първи властител на Буляр бил Утигският архонт Камар-Таркан (38-?), чийто пряк потомък и последен владетел от династията е Джок­-Утиг (?-335/338; волгобълг.-рус. Джокэ-Утиг, ДТ*). В българския мит се говори също и за смъртта на наследниците и на целия владетелски род на Джок­-Утиг към 373-378 г., което събитие, по едни или други причини, е отпаднало в др.-руската версия. Но нека да проследим българския митологичен разказ, според волго-българския текст от 1190-1246 година:

Последният Утигски (утигурски) управник на [държавата] Буляр* – Джокэ-Утиг († ок. 335/338 г.), имал неразумността да изгори гнездото на [Змея-бог] Барадж (Мардукан*) в угода на своята жена – мурдаска (угро-финка; др.-рус. Мордва /ПВ*/, лат. Mordens /Иордан 23/ - угро-фини; Μορδία – страната на мордвините /Конст. Багр./, ЕР*), изискваща от него да издигне на това място град. В огъня погинали всички деца на Барадж (Мардукан*), освен едно, а самият той полетял на друго място и казал на прощаване на Джокэ-Утиг: “Аз винаги съм бил покровител на хоните* - и ще остана такъв. Но ти заради своето зло деяние ще умреш от ухапването на моя последен син, а всички твои деца ще бъдат убити”.

Но този принц (в.-бълг. Бак, Бек: “принц, княз, предводител”) не само не се изплашил, а, наопаки, по нов съвет на своята жена, се заел да търси хински (хиндукушко-индски, индийски) съкровища в могилите на своите предци. И ето, че когато разкопал една могила, то от земята вместо човешки останки се появили кости на кон. Това бил предупредителен знак от Всевишния бог (Тангра*, Ахура-мазда*), но Джокэ-Утиг не разбрал това предупреждение и продължил да копае. Тогава изпод костите [на Коня] изпълзял Змей – сина на Барадж (Мардукан*), и ухапал принца, от което той веднага умрял…

Неговите деца започнали да враждуват помежду си, а после, не желаейки да предадат властта на който и да е един от тях, взели та дали (в 340 г.) царството на Булимир* (ок. 340-378)… Когато кан [Булимир] тръгнал (към 370 г.) по-нататък (на запад от Волга), те се присъединили към него и всички, освен Баксу (от в.-бълг. Бак: “каназ, принц, господар”), погинали в боевете. Баксу, опасявайки се от проклятието на Барадж (Мардукан*), взел за съпруги 30 девойки и имал от тях 17 синове. Но веднъж (след 373 г.) в земята на анчийците* (сакланите от племето на вожда Уруси, живеещи в областта на Аскал*, дн. Киев*, край р. Рос*; анчийците се появяват като новосъздадена общност чак м/у 727 и 759 г.) го нападнали галиджийци (Готи*) и го убили заедно с всичките му синове…” (ДТ*, стр. 10-11);

Според българската летопис, чиино сведения са потвърдени и от очевидеца ибн-Фадлан (ІХ-Х в.), Салах-би или Салах-бата (Олег) починал чак през лятото на 922 г., около времето след като Великото посолство на Багдатския халиф пристигнало във Волжка България на 12 май 922 г. (ФА*, ДТ*). По това време Кан Алмъш* (895-925) започнал да подготвя поход срещу Хазарската столица Итил* (вж. карта: “1681 г., Итил…”).

Тогава от Ростов (“Джир” = Ростов Ярославски, Ростов Велики), тоест от езерото Неро по р. Которосль (Кота-Росль, вж. Кота*, Котраг*, Котраги*, срв. Росль и Ростов) и по Волга*, доплувал в района на град Болгар* с ладиите си Салах-би, за да участва във войната. С появата на скандинавския княз в столицата на Волжка България* - град Болгар*, Кан Алмъш* успял да сложи край и на “Въстанието на боилите” (волго-бълг. мн. ч. “бии”, от ед. ч. бий, бек, бак, би, бу, бал*, бат*: “родово-племенен или служещ феодал, родов аристократ, господар”). Канът простил на метежниците и съсредоточил вниманието си върху подготовка за нахлуването в Хазария*, където формално управлявал Хазарския хакан Алан (? 918-944), но под властта на бека Маджар (921-944).

Непосредствено преди похода Салах-би решил да си купи кон и се отправил от Болгарската крепост-предградие (“балик”) Ака-Басар – “Изток-Пазар” (търговско пристанище и пазар на град Болгар на р. Волга), за крепостта-предградие Хал/а/джа (ДТ*, ФА*; вж. Аладжа /2/*), която наричали също и “Хорезмийски балик” (балик: “крепост, укрепено предградие, укрепен квартал на град, пост, митница, пазарище, пазарно пристанище или пристан, градче”).

Там той (Салах-би) избрал тюркменски (огузки) кон с прякор Джилан [в.-бълг., булг. ogur: “огур, угър* мн. угри*, маджар*, тюрк*, огуз” = тюрк. oguz: “огуз, огур., угър, тюрк” (ЕР*); от 895 г. Алмъш* е зет на Огузкия хан (ФА*); срв. Джилан и Джилки*: “кон, жребец; годината на Коня, кон-година”]. Обаче при покупката той (Салах-би) изтървал под крака на Коня една монета и непредпазливо се навел за нея. Джилан пък, обучен да тъпче в боя [вражите] пехотинци, начаса го ударил с копито и го убил на място. Алмъш бил потресен от загубата на своя верен васал и лично присъствал на погребението на Салах-би (на погребението присъствал и арабина ибн-Фадлан, който описва това събитие доста подробно, ФА*).

Част от скандинавците (“садумци”, от Садум: “Скандинавия”, = руси* /ФА*/, варяги*), наети от Салах-би, се отправили скоро след погребението (описано подробно от Ибн-Фадлан, ФА* - 23) по Айха-юла (волго-бълг.- Юл, Юла: “път, главен път, търговски път”) в своята земя (Скандинавия), и готвеният поход [срещу Хазария] не се състоял…

Другата част от скандинавците се отправила в Ростов (“Джир”), заедно със сина на Салах-би – Хум, назначен от Алмъш за нов български наместник на Джир (град Ростов и Ростовска област, днес Ярославска област и част от съседните райони в Русия). Когато отплавалите за Скандинавия (“Садум”) се завърнали [обратно] в Ростов (“Джир”), то разказали на Хум, че дядо му Ерек (рус. Рюрик /862-879/, ПВ*, РН*) е още жив и че след разгрома на Худ [в 912 г.] той взел в памет на това името на Худ. През 925 г. Хум бил изхвърлен от Ростов от Угър (Угър-Лъчин* – рус. Игор, Княз на Киев /921-944/), но в същата година бил въдворен обратно [в Ростов] от Алмъш*…” (ДТ*, с. 62). Помощта, която Алмъш трябвало да окаже през 925 г. на Хум за завръщането му като областен управител на Ростов (“Джир”), явно е свързана и с факта, че заминалите за Скандинавия през 922 г. сънародници на Сарах-би до този момент още не се били завърнали.

Пристигането на скандинавците по Волга при Алмъш през 922 г., техният бит и погребението на вожда им Салах-би (Олег), са описани много подробно от арабският хронист ибн-Фадлан (ІХ-Х в.), който лично предвождал като главен секретар Великото посолство (Великото пратеничество), проводено от Багдатския халиф Джафар ал-Муктадир (908-932) в град Болгар – посрещнато от Кан Алмъш край Болгар на 12 май 922 г. (ФА*, 22, 23). В своя труд ибн-Фадлан нарича скандинавците “руси”, което е разпространено по това време название на скандинавците или т.н. варяги* (ПВ*), а характеристиките им не дават ни най-малко основание да бъдат приети за славяни* или анчийци* (анти*). Българите и сродните им ирано-езични етноси арабинът нарича Саклиба, т.е. Саклани*, което руските преводачи – много преднамерено и зловредно за историческата правда, заменят със “славяни” – понятие от края на ХVІІІ и началото на ХІХ век.

Разказът си за русите*, т.е. за скандинавците (“садумци”, ДТ*), ибн-Фадлан започва с думите:

Видях Русите, когато пристигнаха по търговските си дела и се разположиха на река Волга (“Атил”). Не съм виждал хора с по-съвършено телосложение от тяхното. Можеха да се оприличат с палми – с руси коси, с румени лица, с бели тела. Те не носят куртки, нито кафтани, но мъжете носят киси (вълнени пелерини за облекло и завивка), с които те покриват едната си страна, при което едната им ръка остава навън. Всеки един от тях носи със себе си брадва, меч и нож, при това той никога не се разделя с тях. Мечовете им са плоски, с бразди по тях, франкски (германски), и от крайчеца на ноктите до шията на всеки русин има нарисувани (татуирани) изображения на хора и предмети и други подобни…” (ФА*, 22). За сравнение във византийските източници пише, че Славяните* не са чак толкова бели и руси, като се дават и други характеристики, доста разграничаващи ги от скандинавците-руси (вж. Славяни*). Траките също се татуирали, докато българите никога не са имали такава религиозна традиция (срв., че и мумиите от Тарима* са изрисувани с цветни орнаменти при погребалния ритуал, на телата не са татуирани приживе).

За погребението на руския (Руси: “скандинавци, викинги, шведи, варяги*, датчани, пруси”, ФА*, ПВ*, ДТ*) княз Салах-би (рус. Олег) хронистът ибн-Фадлан пише следното:

И по-рано неведнъж са ми разправяли какво правят [Русите] (скандинавците) със своите вишестоящи началници при тяхната смърт, най-малкото от които е изгарянето им, така че много ми се искаше да присъствам при това [погребение]. До мен дойде известие за смъртта на един известен (знатен) мъж (Салах-би, Олег) от тях. И ето те го поставиха в гроба, сложиха капака над него, след [което] изминаха 10 дни, докато не свършиха с кроенето на дрехите му и не ги ушиха.

За бедния човек това (погребението) става така: построяват малък кораб, полагат мъртвеца в него и го запалват, а за богатия [и знатния] постъпват така: събират парите му, разделят ги на три части – една трета остава за семейството му, една трета използват, за да му се скроят дрехи, и една трета, за да приготвят набиз (Набиз е арабско-персийска дума, ползвана в ІХ-Х в., а вероятно както по-късно, така и по-рано, срв. перс. Наби (ﻨﺎﺒﻰ): “чистота; отсъствие на примеси”, ПС* - т. 2, с. 595; перс. Напдз, Напдза (ﻨﺎﺜﺬ, ﺒﺎﭙﺬﺍ): “дълго не сваряващ се, трудно сварим”, с. 596-597; перс. Нафэз (ﻧﺎﻔﺬ): “влиятелен, имащ влияние; проникващ, проникновен, пронизващ, пронизителен; остър”, с. 614; а също перс. НдбидІ и Ндбиз: “вино (от финика или от грозде); пиво”, с. 628; срв. авест.-др.-бълг. nabah-, naba-: “небе*; небесен, божествен”) – напитка, която те ще пият до деня, когато неговата девойка ще се самоубие и ще бъде изгорена зад своя господар, а те изцяло се предават на властта на набиза, пият го денонощно, така че някой от тях умира, държейки чашата си в ръка. […].

И ако умре такъв мъж [старейшина], за който споменах преди, то казват на момичетата му: “Кой ще умре заедно с него ?”. Едната от тях казала “Аз”. И така заръчали на две от момичета му да я (избраната) пазят и да бъдат с нея, където и да ходи тя, даже и до там, че да мият краката й със собствените си ръце. Неговите родственици (синът му Хум и други) се заели с неговата работа – да кроят дрехи за него, да приготвят това, което е необходимо. А девойката всеки ден пила и пяла, веселила се, радвала се на бъдещето.

Когато настъпил деня, в който трябвало да бъдат изгорени той (Салах-би) и девойката, аз пристигнах до реката (? притока, ? ръкава), в която се намираше корабът му – и ето виждам, че той е вече изнесен на брега и за него са сложени четири подпорки от хаданг (бяла топола) и друго дърво, поставено около него, нещо като възвишение от дъски. След това корабът бе примъкнат по-нататък, докато не бе наместен на тези дървени съоръжения. Започнаха (русите, тъжителите) да идват и да си отиват. Говореха език, който не разбирах. А той, мъртвецът, беше далеч, в своя гроб, тъй като още не бяха го извадили от там. После донесоха легло, сложиха го на кораба и го покриха с тегелирани дюшеци и византийски брокат и възглавници (от същия брокат), и тогава дойде старица, която наричат “ангел на смъртта”, тя разстла върху ложето постелките, за които вече споменахме.

Тя ръководи обшиването му и приготвянето му, и тя убива девойките. Аз я видях, че прилича на вещица и че е грамадна, дебела, мрачна и сурова. Когато те пристигнаха до гроба му, отстраниха пръстта от дървения капак, дръпнаха дървото настрана и извадиха мъртвеца от неговия изар (дрехата, с която е облечен мъртвеца, спомената още от Херодот – б. пр.), с който той е погребан и ето, че видях как той (Салах-би) е почернял от студа на тази страна. А те още преди това са сложили с него в гроба му набиз, плодове и тамбура.

И така те извадиха всичко това навън, той съвсем не смърдял и нищо не било променено, освен цвета му, и го облякоха с шалвари и гетри, и ботуши, и куртка, и кафтан от брокат със златни копчета, сложиха на главата му шапка също от брокат и самурени кожи. Понесоха го, не спряха, докато не стигнаха до палатката, опъната за него на кораба, поставиха дюшека и го подпряха с възглавници и донесоха набиз, плодове и благовонни растения и го оставиха заедно с тези предмети.

Донесоха хляб, месо и лук и го поставиха пред него, донесоха куче и го разрязаха на две части и го хвърлиха в кораба. После донесоха всичкото му оръжие и го туриха до него, сетне взеха два Коня и ги пришпорваха, докато те не плувнаха в пот, след което ги разрязаха с меч и запокитиха месото им в кораба (жертването на конете може пряко да се свърже с това /Коня/, от което е убит Салахби; възможно е епизода с кучето да е свързан само с българските обичаи, защото на церемонията присъства лично Кан Алмъш, а Салах-би е негов личен васал и доверен приятел).

Подир това доведоха две крави, заклаха и тях и хвърлиха и тях в кораба. Най-накрая донесоха петел* и кокошка, убиха ги и ги запратиха на същото място.

А девойката, която поискала да бъде убита, отивайки и връщайки се, влизала в палатките (къщите) една след друга, при което към нея се присъединява стопанинът на дадената палатка и й дума: “Кажи на своя господар: “Аз направих това от любов към теб.”

Когато настъпила икиндия, в един петък, довели девойката до нещо, което били направили по-рано, приличащо на корнизи на вратите, тя поставила двата си крака върху дланите на мъжете, повдигнала се на този корниз и хортувала нещо на своя език. След това слязла, после я повдигнали за втори път, при което извършила същите действия, както и първия път, сетне отново я спуснали и я повдигнали трети път, сторила същото, което и предишните два пъти. Подир това й подали кокошка, отрязала главата на кокошката и я захвърлила. Те (жалещите) взели обезглавената кокошка и я захвърлили на кораба. Попитах преводача за стореното от нея и той ми обясни, че тя казала първия път, когато я повдигнали: “Виждам моя баща и моята майка”, а втория път изрекла: “Виждам моите умрели роднини седнали”, третия път мълвяла: “Виждам моя господар, той ме вика, така че водете ме при него!”. И те тръгнали с нея към кораба. Тя свалила двете си гривни, които били на ръцете й, и ги дала на жената, която се наричала “ангел на смъртта”, а тя била тази, която щяла да я убие. Тя [девойката] свалила и двете халки, които били на краката й и ги дала на тези девойки, които й помагали – те двете били дъщери на жената, позната с прозвището “ангел на смъртта”. След това я повдигнали на кораба и още не влязла в палатката, дошли мъжете, които носели със себе си щитове и тояги и й подали чаша с набиз, тя пяла над нея и я изпила. Преводачът ми каза, че така тя се сбогува със своите приятелки. След това й бе дадена друга чаша, взе я и започна песен, при което старицата я окуражаваше да пие и да влезе в палатката, в която се намираше нейният господар (Салахби). И аз видях как тя се заколеба, искаше да влезе в палатката, но вмъкна главата си [между нея и кораба]. Старицата сграбчи главата й и я напъха в палатката и влезе вътре с нея.

Мъжете започнаха да удрят с тоягите си по щитовете, за да не чуват виковете на девойката, а биха се изплашили и другите момичета и не биха поискали да умират заедно с господарите си. После в палатката влязоха 6 мъже и всички те извършиха прелюбодеяние с девойката. Сетне поставили девойката на една страна, редом с господаря им (Салахби), двама хванали двата й крака, двама я уловили за ръцете и старицата, позната с името “ангел на смъртта”, омотала около врата й въже и дала двата му края на намиращите се в противоположните краища други двама мъже, за да го държат, а самата тя се приближила, като държала в ръката си нож с широко острие. И ето тя започнала да го забива в ребрата на девойката и да го изважда, а в същото време двамата мъже я душили. И така, докато момичето не издъхнало. След това се приближил най-близкият родственик на този мъртвец (Хум – синът на Салахби), взел тоягата и я запалил на огъня, след което тръгнал заднишком [с гръб към кораба], с лице към своите хора, в едната му ръка била запалената пръчка, а другата била в задника му, а той, както си е гол, останал така, докато не запалил дървото, намиращо се под кораба.

След това надойдоха хора с парчета от дърво за подпалки и дърва, и всеки държеше борина, краят на която преди това беше запалил. Огънят обхвана дърветата, после кораба, сетне палатката, а така и мъжа (Салах-би) и девойката, и всичко, което се намираше там, задуха и ужасно силе вятър, пламъците на огъня се увеличиха и се разгоряха неукротими и обхващащи всичко наоколо. До мен стоеше някакъв русин и чух, че той разговаря с преводача, който беше с мен. Попитах го за какво разговаря с него и той ми отговори: “Правилно разсъждава той (русина), казвайки ми: “Вие, о, араби, сте глупави!”. Той каза: “Наистина вземате най-любимия и уважаван човек от Вас, хвърляте праха му в земята и изяждят праха му червеите, а ние го изгаряме в едно мигновение, така че той се озовава в Рая незабавно и веднага”.

След това [русинът (скандинавецът)] се изсмя, аз го попитах за това, а той ми каза: “От любов към него (Салах-би) Бог изпрати вятър, за да го вземе веднага, начаса”. И наистина не бе изминал и час и корабът, и дървата, и девойката, и господарят (Салах-би) се бяха превърнали в пепел. След това построиха на мястото на този кораб, който извлякоха от реката, нещо, наподобяващо заоблен хълм, и забиха в средата голямо дърво (хаданга), написаха на него името на този мъж (Салах-би) и името на царя на русите (скандинавците) и се отдалечиха.” (ФА*, 23).

Видно е, че в двата независими източника – “История” на Гази-Барадж (1229-1246) и разказа на очевидеца ибн-Фадлан (>921-922




Гласувай:
0



1. dichodichev1 - История на Българите
15.04.2020 19:08
Видно е, че в двата независими източника – “История” на Гази-Барадж (1229-1246) и разказа на очевидеца ибн-Фадлан (>921-922<), се разказва за едно и също събитие, гледано от различните позиции на авторите. При това двете хроники взаимно се допълват без да си противоречат. На този фон става ясно, че сведенията в руската “Повест временных лет” (ХVІ в.) са чиста легенда, прелетяла през вековете, и стояща много далече от действителните факти. И това може да се каже за много от твърденията в “Повестта”; вж. Олга*, Киев*, Анна /3/*, и пр.;

А ето и как стоят нещата с Рюриковия род, който в др.-руската хроника и в руската и съветска историография се представя дотолкова преднамерено (с цел на територията на Руската империя да се изтрие всякакъв спомен за Волжка България и за българите изобщо), че всъщност напълно е заличен не само в популярната литература, но и в специализираните издания и разработки:

1., Ерек (пр. 870 – сл. 925) или др.-рус. Рюрик (862-879), наричан и директно “Скандинавеца” – в.-бълг. Садумец, Содумец (ДТ*, стр. 42), от Садум, Содум: “Скандинавия, Скандинавски полуостров”; първоначално е на служба при Хазарския наместник на града и областта Галидж (Новгород*) – Булат (син на Ас-Халиб или рус. Асколд), а после – от 870 до 882 г. или до по-късно, е войвода на Ростов* като военен федерат и данъкоплатец на Кана на Болгар Джилки* (865-882) и вероятно на сина му – Болгарския кан Бат-Угър Мумин* (882-895); известните от средновековието данни не дават представа кога Ерек или Рюрик се е оттеглил от Ростов, но се знае, че всъщност е живял в родната си Скандинавия поне до 925 г., през която бил все още жив;

2., Салах (881-922) или др.-рус. Олег; в.-бълг. Салах-би (= Салах-бат): “Салах-княз, Салаг-княз, Солаг-княз, Солак-княз”, свързано вероятно с др.-бълг.-авест. sarah-, *salah-: “глава, връх”; известен е и с формата на името в др.-рус. Олег (879-912), което е производно от др.-бълг. Олгу*: “велик, голям, пръв, водещ, предвождащ”, в.-бълг. Улаг, Улуг: “велик, голям, пръв”; той е син на Ерек (др.-рус. Рюрик); починал по-рано от баща си, но чак през 922 г., и то не в Киев, а във волжко-българската столица Болгар, където било извършено и погребението му (ФА*, ДТ*);
Според руската историография Олег не е син на Рюрик, а Олеговият наследник Игор (българинът Угър или Угър-Лъчин*) е Рюриков син. Всъщност преките наследници на Ерек и Салах-би (ДТ*, с. 62-65), тоест генетичните и легитимни Ериковичи или Рюриковичи след тях са известни:

3., Хум (922-943), син Салах-би или Олег; от 922 г. е губернатор на Ростов* и областта – със сан Улуг-таркан (волгобълг. “Улуг-бек”, = др.-бълг. Олгу-таркан*: “Велик таркан”, = &#242; &#959;&#955;&#947;&#959;&#965; &#964;&#945;&#961;&#954;&#945;&#957;&#959;&#962; = &#242; &#954;&#945;&#955;&#959;&#965;-&#964;&#949;&#961;&#954;&#940;&#957;&#959;&#962;, ВГ*, ДТ*). През 943 г. Хум бил изпратен от Кана на Волжка България Микаил* (930-943) на поход срещу Грузия, където пак започнали да тормозят тамошните българи и северците (Себери*). Хазарският бек Маджар (921-943) не пропуснал флотата на Хум да мине по Волга от град Итил* към Каспийско море* (“Българско море”). Ядосани от стрелбата, която започнали хазарите (вероятно тюркменските наемници, които Хазарските бекове ползвали като по-надеждна за властта им войска) от брега срещу флотата, войската на Хум слязла от корабите и завзела двореца на Хакана с щурм. Бекът Маджар бил убит, а неговото протеже Хазарския хакан Юсуф І или Иосиф І (?-943) избягал при куманите (вероятно става въпрос за кумани-кипчаци, които живеят на изток от Итил, и не трябва да се бъркат с половците*). На Хазарския трон в Итил седнал отново Юсуфовия брат-близнак Алан (явно майка им е Аланка*, т.е. оногондурка*, българка), който бил освободен от тъмницата от итилските българи (т.н. бурджани*: „българи“, живеещи в хазарската столица Итил, което потвърждава пряката връзката между майката „аланка“, т.е. от племето на т.н. Хайлан-дури* или Оногон-дури и етническите българи). Нововъздигнатият Хазарски хакан Алан (? 918-?, 943-944) веднага пропуснал флотата на Хум към Каспийско море* (наричано и Българско море).
След като прекосил морето Хум се качил по р. Карачай* (Запад-река, Западна-чая) до град Алаберда, чиито жители, макар и мюсюлмани, били здраво обвързани с грузинците и с Хазарския бек Маджар (921-943), затова посрещнали отряда враждебно и отказали да го пропуснат за Грузия. Хум превзел цитаделата на града и предложил на Алабердийския управител (валия) да сключат договор за пропускането на болгарския отряд в Грузия и обратно. Но валията искал да се прослави с “победа над българите” и заповядал на гражданите да атакуват крепостта. Когато дори грузинците се уплашили от присъствието на българската войска до границата им и пуснали при тях в Алаверда вождовете на северците (Себери*), валията хванал северските боляри и нападнал цитаделата. Като не постигнал успех, той предложил на Хум да напусне града в замяна на освобождаването на северците и откуп. Но когато българите излезли, валията ги нападнал. Те си пробили път и се завърнали [в Болгар], но Хум бил смъртоносно ранен. Според завещанието му, което той съобщил на сина си Сип, с всичко придобито при похода бил изграден красив двеутажен мечет “Ел Хум” в град Нур-Сувар (“Нови Сувар”, Сувар, Шам-Сувар), който е на югоизток от град Болгар и на югозапад от град Буляр (вж. карта Волжка България);

4., Сип (943 – към 971/972 г., или по-късно) или Сип-Хусман (Хосман, Осман), син на Хум (волгобълг.-рус. Сып, Сып-Гусман; ДТ*, с. 96); “Сип не рядко плавал до Бащу* (Киев*), прекарвайки корабите си от Волга* в Дон* по Бехташ (вероятно канал между Дон и Волга, или река), заради което получил прозвището Шамбат” (ДТ*, с. 63) – тоест Самбат*, със значение “велемощен, независим, автономен” (срв. Бехташ* – с възможното значение (?) “пролив, канал, пролом; брод, проход”, с името на др.-бълг. месец Бехти*); именно на епитета Кий*, който бил даден към 625 г. на Самбат* или Шамбат (618-676) от брат му Кубрат* (605-665), е кръстен град Киев*, който официално носел името Бащу*, по прозвището на Кубрат Бащу*. Обаче точно през същия Х век, в който живеел Сип, Константин VІІ Багренородни (913-959) свидетелства, че Бащу-Киев се казвал Самбатис* (Шамбатис), по името на Самбат* (Шамбат) и явно носел това название още от 658-665 г. насетне.

Може би в митовете на “Повест временных лет” е запазена една смътна връзка. А именно, че варягът Сип, който е Кий (а не Самбат*), съвпадал по едно или друго условие с предисторическия за украино-руските славянски държавици Самбат-Кий (618-675); той пък по нареждане на Кубрат* наистина построил в град Аскал* през 619-623 крепостта Бащу* - т.е. Киев*, и затова е отъждествен с легендарния в руско-украинския епос Кий – строителя на Киев. От това пък произлиза първоначалното твърдение, че митичния Кий – строителя на Киев, и братята му Шчек и Хорив, и сестра им Лыбед, са саклани*, а от там етнонима саклани по-късно преднамерено се превръща в склавини* и после в славяни*, и по-точно в славянското племе “поляни” (срв. ПВ*, СБ*, ДТ*). Името “Поляни” (рус. фонет. Паляни, Пали&#225;ни), обаче, е славянизирана форма на Балини, Балинци, по името на град Балин – днес Суздал, и областта около него, обхващаща в разширен мащаб от по-късно време Северо-Източна Русия и Московска Русия. През ІХ и Х в. именно в района Балин били губернатори Ерек (Рюрик), Хум и Сип. Получава се така, че всъщност Кий, Шчек, Хорив и Лыбед са по-скоро скандинавци;

Сип дружил със (? скандинавеца) Салман, който плавал с баща му в Алаберда (през 943 г.). Владенията им били в окръг Улем. Потомците на Хум се наричали “дома Утар”, по името на прадядото на Худ – Ерек (рус. Рюрик; т.е името на т.н. Рюрик може да се реконструира като Ерек-Утар). Те имали още владения по Чуила и Агидел (Чуыла и Агидел; Агидел* е Волга от устието до Кама и Кама до устието на Бела*, заедно с цялото поречие на Бела – това се наричало “Сребърната река”, защото и живеещите там българи, т.е. Волжките българи*, се наричали “Сребърни”, което пък е в синхрон с положението им спрямо българите на запад от тях, в контекста на цялата българска общност).

При една страшна буря Сип поел обещание към Бог и след завръщането си приел исляма под името Хусман (волгобълг.-рус.- Гусман; ? Осман, Усман, вж. Османска династия*). Със свои пари издигнал крепостта Хусман (Усман) на река Юг, която станала главна крепост по Нукратския път, започващ от град Болгар* и водещ на север; от Болгар по Агидел (Кама и Бела) и по Вятка (Нукрат-река), и от там до крепостта Хусман, където се събирали пътищата от Болгар и Ростов (“Джир”), от Хусман-Катау (волгобълг. Катау: “стан, укрепен лагер, стена от дървени колове, дървена крепост”) по р. Юг и Дуна* (С. Двина) се излизало при река Бишек (?), и по нея се добирали до притока на Печора (Бий-су) – Ошма, и по него също стигали до Печора; отклонението на Нукратския път, минаващо от Болгар по Агидел и Чулман (Кама от изворите, до устието на Бела) до Печора [и по крайбрежието на Северно (Чулманско) море до Скандинавия (Садум)], се наричало Чулмански път (ДТ*, с. 63);

5., Кер, син на Сип, наречен Кер-Хум, защото се оженил за пленена робиня, ромейка (т.е. християнка). Кер, заедно с баща си Сип (†971/972 ?), по заповед на всемогъщия, управляващ всецяло Волжка България [принц] Талиб-Мумин (везир 960-976, върховен кан 976-981) – везир на Кан Мохамед (943-976), участвали в похода на Киевския княз Борис* (Святослав І* /965-972/, син на Олга* и на Угър Лъчин* или рус. Игор †944/945) срещу Византия (“Рум”), тоест и срещу християнска България, наричана Улаг-Булгар: “Велика България”. Но при нахлуването си на юг от Дунав в 968-969 г. Киевският княз Борис или Святослав І* (965-972) е съюзник на Византия, затова по-скоро става въпрос за вторият му поход – през 970-971 г., който той предприел след смъртта на майка си Олга* (941-969); тогава Борис или Святослав I нападнал Византия в Тракия и Одринско, понеже източната част на Мизия, източната част на равнината Влахия* и поне част от Онгъла* били завладени от Византийския император Иоан І Цимиски (969-976), а Цар Борис ІІ* (970-977) и брат му Роман-Симеон* (цар 977-997) били отведени в Константинопол. Може би Сип изгубил живота си в някое от сраженията в Мизия или в Тракия, но дори и да е останал жив, то той със сигурност изгубил живота си при злополучния за Киевския княз Днепърски брод през април-май 972 година;

6., Туки, син на Кер;

7., Кадил (Кадыл), син на Туки;

8., Шуран (Суран, срв. р. Сура /1/*), син на Кадил; вероятно по време на неговото князуване е убит княз Ярополк Изяславович (?-1086), син на Киевския вел. княз Изяслав І Ярославович (1054-1068, 1069-1073, 1077-1078, род. 1024 г.). В “Повест врем. лет” се казва:
“В година 6594 (1086). Пристигнал Ярополк от Полша (Полша и Литовия) и сътворил мир с Владимир (тогава княз на Чернигов*, син на Кевския вел. княз Всеволод І Ярославович /1077, 1078-1093/, по-късно Владимир ІІ Мономах /1113-1125, род. 1053 г./), и тръгнал Владимир назад към Чернигов*. Ярополк пък седнал (да князува) във [град] Владимир (дн. Владимир Волински, във Волинска област на Украина, при град Луцк, чиито жители са “лучани”). И, изчаквайки немного дни, тръгнал срещу Звъниград (един от няколкото Звениграда в областта на Черниговските градове*, ПВ*). И още не стигнал до града, пронизан бил от проклетия Нерадец, подучен от дявола и от зли люде. Той лежал на колата, и пронизал го [оня] със сабя от коня през месец ноември на 22-я ден. И тогава се вдигнал Ярополк, изскубнал от себе си сабята и викнал с гръмък глас: “Ох, хвана ме врагът тоз”. Побягнал Нерадец триклети в [град] Перемишл при Рюрик, а Ярополк го взели отроците негови Радко, Вонкин и другите, и го носили пред себе си в [град] Владимир (Владимир Волински, при Луцк), а от там в Киев. … И вси Киевляни горко го оплаквали, с псалми и песнопения го проводили до свети Димитър, украсявайки тялото негово, с чест го положили в ковчег мраморен през месец декември в 5-я ден, в църквата на Свети апостол Петър, която сам някога започнал да въздига.” (ПВ*).
Излиза, че по това време поредният Рюрик (в.-бълг. Ерек), вероятно Шуран или Суран, бил княз или по-скоро войвода и управител на град Перемишл, рус. Перемышль (ПВ*, ІV), като вероятно продължавал да бъде по семейна и скандинавска традиция наемник и да се занимава с поръчкови задачи. Следва да се отбележи, че по това време Перемишл не влизал в състава на Киевския феод и съюзните му градове. Представлява интерес фактът, че в руските извори има данни, че родословието на Рюрик продължава да живее или поне да пребивава в Русия, като при това се разграничава от Киевската княжеска династия и не е част от нея;

9., Мишар, син на Шуран; най-вероятно от майка Мишарка, т.е. от угрите – маджари, от клона Мишар (реките с име Миша – в днешна Русия и другаде, бележат живелищните райони на Мишарите; в съвременна Унгария и в Трансилвания има техни общности-наследници; може би точно на част от тях Симеон І одрязал за назидание носовете през 895-896 г., но това било “заради нашите (ромейските) недостойни дела” – пишат Византийските хронисти, ИБИ*);

10., Кукча (? Кучка*), син на Мишар; живял ? ок. 1100-1150 г.; явно майка му е от рода Кукча (ДТ*), наричан от руснаците Кучка* (ПВ*); този брак има връзка с действията на Юри Дългоруки (1149-1150, 1150, 1155-1157) в Кучково* (Москва*), когато той завладял селището-крепост; вж. Кучково*, Москва*, Кучка*, Улита*, Асеневичева*;

11., Калга Ширдан, син на Кукча (Кучка);

12., Халмъш (Алмъш), син на Калга Ширдан; Халмъш или Алмъш е живял през втората половина на ХІІ век (сл. 1150 – ок. 1210<?); той освободил от руснаците емир (принц) Азан (Асан, Асен); видимо майка му е от рода на Алмъш* (895-925);

13., Хаир, син на Халмъш;

14., Гали, син на Хаир; той прехвърлил бек Газан (Казан) през Агидел* (долна Волга* и долна Кама) и след това се укрил в Ашита (?);

15., Кутлуг, син на Гали; участвал в похода срещу град Джуке-тау или Тухча (дн. Устюг);

16., Асил (Асыл, *Асыл&#250;, от Ас*, ст.-бълг., др.-рус. Ас&#250;-), син на Кутлуг; бил се на бродовете на Днепър с татарите през 1278 г. и после се укривал в своя апанаж до 1293 г.;

17., Урус-Куюк, син на Асил; явно майка му е от сакланското племе Уруси (вж. Саклани*);

18., Амат, син на Урус-Куюк; оказал през 1323 г. съпротива срещу татарската Булюм-Орда (“Голамата Орда”) и после се укривал в своите владения до… (?);

19., Буй, син на Амат (средата на ХІV в.);

20., N., син на Буй (втората пол. на ХІV в.);
…..

Видно е, че поне до втората половина на ХІV в. могат да се проследят главните представители на рода Рюрик (Ерек), които носят и родовия сан. Те са отделна аристократична линия, която стои встрани от главната Киевско-Руска и Московска княжеска линия. Фактите са в остро противоречие с представените в основната руска хроника “Повест временных лет”, утвърждаващи, че именно Рюриковичи управлявали в Киевска Рус и Московия*. Всичко това, в съчетание с други широко известни данни, още веднъж доказват митологичността на “Повестта”, особено в по-древния слог на хрониката, и това, че твърденията в нея не са много сигурни. До голяма степен се потвърждава тезата, че тази руска “история” не е съставена в началото на ХІІ в. (1113-1118 г.), когато завършва повествованието в нея. А чак през ХVІ в., когато на властта в Московия й бил необходим обширен идеологически документ и политически инструмент, утвърждаващ не само древността и непрекъснатостта на Московската династия от 862-882 г. насетне, но и връзките й с германските народи на север и запад, и с Византия (Рим) в Средиземноморието, и с Александрово-Цезаровата империя, които да я лигитимират пред висшите аристократически среди в Европа (където вече с пълна сила властвали Ренесансовите идееали). Това ставало в ущръб на българската връзка, която фактически стои в основата на руското общество и държавност, но пък тенденцията била подпомогната от ситуацията през ХVІ век – България вече не била мощен и толкова практически значим фактор в Европа, а миролюбивата Волжка България* все повече отстъпвала пред яростното настъпление на Московия.

Явно следите на автора на “Повестта” се губят в мътните години на управление на Московския велик княз Иван ІV Грозни (1533-1584, род. 1530). На него му било нужно да получи утвърждение на титлата си “цар”, която той още 17-годишен сам си присвоил (16, І, 1547), но пък никой по света не му я признавал. Въпросът, който Иван ІV си поставил за цел да разреши, бил в диалектична връзка с факта, че той е внук на Зоя-София Асенина* - Българска и Византийска принцеса, с права и върху двете императорски корони – Българската царска и Визинтийската василевска (вж. Цар*, Васил*). От християнската България той не можел да се сдобие с исконната българска титла “цар*” (пък и може би по това време тя – Българската исконна титла цар, била съхранявана от Унгарския владетелски дом). Затова през 1552 г. Московският велик княз Иван ІV нападнал и подчинил формално и само частично Казанското царство. Но на международната сцена не минал дори и номерът с “възцаряването” на Симеон (Юсупов*) – носещ правата на Волжко-Българската царска корона, когото Иван ІV сложил за повече от година вместо себе си на Московския трон за “Господар на цяла Русия”. Накрая неистовият, фобиен стремеж за легитимиране на царската си титла, отвела към 1581 г. Иван ІV до предприемането на поредица конкретни и последователни външнополитически стъпки – включително до бърз развод (с Мария Фьодоровна Нагой, негова съпруга от 1580 г., от която вече имал син-престолонаследник Димитър), размяна на лични посланици между владетелите на Моск&#242;вия* и Англия (Елизабет І, 1558-1603) и установяване на постоянен Английски кралски посланик при Московския владетел, и прочее – с единствената цел Московският монарх да сключи брак с някоя английска принцеса (т.е. ! легитимна в Европа принцеса и то ! през 1580-1590 г.; още след възкачването на Елизабет І /1558-1603/ Московският монарх Иван ІV й предложил, а по-скоро поискал, доста нетактично и грубо, да се ожени за младата кралица, което довело до 5-годишно пълно прекъсване на кореспонденцията и дипломатическите отношения от страна на Английската корона). В случаят към 1580 г. двете директно преговарящи дипломатически страни стигнали до избора на племенницата на Английския крал, дъщеря на лорд Хенри – Мэри Х&#230;сти&#331;с, но внезапната, неочаквана от никого смърт на Иван ІV Грозни (18 март 1584 г.) сложила край на този план (вж. РН*); вж. Василий Блажени*, Борис Годунов*;
цитирай
2. dobrodan - Салахби е Слагви,
16.04.2020 00:16
Олег е Йолъг, Халик. УЛДЖАЙ-ОЛГА, сравни улчии...
При това потомците на Галич-Угър се наричали Лачини (Рюриковичи; лачин и рюрик означава сокол) - Галич-Угър бил приемен син на Карт-Угър...
По заповед от Насър Галич-Угър започнал да подготвя силен флот за съкрушаване на Ромея, която постоянно вредила на Хазария. На помощ хакан-бекът му изпратил от Балик-Бистя (Рибната слобода в Казанска област) сина на Салахби (Слагви) или Карт-Йолуг (Старият или Вещият Олег) - Йолуг-Балък с две хиляди души...
Отначало Йолуг-Балък с урусите взел всички ромейски градове в Крим (Джалда) освен Кряшен (Херсонес), след това през 941 г. атакувал Истанбул (Константинопол). Ромеите били нащрек и отбили пристъпа, но тогава Йолуг-Балък опустошил целия север на Кимер или Капдаг (Мала Азия, Турция) и получил прякора Кимер.
През 882 г. хакан-бекът Арслан иззел Рус и я предал под управлението на Йолъг Салахби (Вещият Олег, 882-912 г., починал през 922 г. в град Велики Болгар), като така привидно изпълнявал молбата на православните граждани...
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: dichodichev1
Категория: История
Прочетен: 194354
Постинги: 266
Коментари: 337
Гласове: 113
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031