Прочетен: 910 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 15.04.2020 20:11
СИМЕОН І ВЕЛИКИ – Български владетел (893-927), Кан и младши съвладетел (893-914), и Цар (2 май 914-927) [за титлата Цар* вж. също и Самодържец*];
Симеон І е син на Борис І Михаил* (852-914) и се родил към края на 863 г., след като Борис І приел през късната есен на същата 863 г. християнството за официална държавна религия и бил покръстен заедно с цялото си семейство и своите по-близки върховни боили. За времето на раждането на Симеон говорят текстове от кореспонденцията на Патриарх Николай І Мистик до него – “син на мира, понеже се родил от светия си баща по времето на мира”, т.е. след приемането на християнството, като се фиксира християнския мир между България и Византия (от 863 до 915-917 г.), а през 923 г. – че Симеон наближава своята 60-годишнина (българската календарна година е от 1 март до 28/29 февруари, което поставя раждането на Симеон І най-общо между октомври-ноември 863 г. и края на февруари 864 г.); т.е. той още като новороден бил покръстен в християнство, малко време след приемането му от Борис І*, между наколко часа или дни до два-три месеца (ИЗ*; Златарски слага рождението на С. през 864-865 г., защото поставя погрешно сключения от Борис І* мир, свързан с покръстването, и съпътстващите този акт събития в 864-865 г.).
Симеон бил третият по ред син на Борис І Михаил* (852-914) от всичко 6 известни деца от брака му с Мария* – Пресиан* (Владимир І*, Храсате*), Гавриил, Симеон (863-927) и Яков, и две дъщери – раба божия Евпраксия (Пракси, вероятно Пресиана, Персиана) и Ана* (ИЗ*, КК*); видима е връзката между Пресиан и Пракси – наречени по името на дядо им Пресиан* (836-852) или Омир Пресиян: “Велики Пресиан”, в някои варианти Персиан, което показва, че името на по-големия от Симеон син – Гавриил, е християнско и явно е различно от българското му, получено при неговото раждане преди покръстването през 863 г.;
Приема се, че името Симеон е навлязло чрез християнството от гръцки, където пък е дошло от др.-еврейски (ЕР*). Но българите са добре запознати с християнството най-късно от ІІ в. и преди 301 г., когато то става основна религия в съседна Армения* (вж. Вананд*, Артаван*) - т.е. по-вер. е свързаните с християнската религия имена да са приети от българите още през ІІ-ІІІ в., чрез апологетите на християнството в Сев. Кавказ и представителите на арменската Григорианска църква (през ІІІ в. е унищажен от християните храма на Армазд в Армения, вж. Анахит*). Същевременно българите се заселват в С. Кавказ през ІІ в. пр. Хр. и малко по-късно в Армения* (вж. Вунд*, Вананд*), но пристигнали там заедно със “своите евреи” - т.е. българите са познавали еврейските имена от етническите евреи, а не от еврействащите хазари*, които приели юдаизма през вт. пол на VІІІ или през ІХ век. Още по-рано, в Ср. Азия и Двуречието, българите живеят в симитската среда на Шумеро-Акад, Вавилон и Асирия (вж. Шумеро-Акадска митология*, Иранска митология*), най-вероятно отново в съжителство с евреи. Всичко това прави необоснована версията за др.-еврейско-гръцки път на проникване на името Симеон в българската езикова и култтурна среда.
Ако потърсим близко до Симеон име в др.-бълг.-др.-иранската езикова сфера, ще стигнем до Сама* (вж. Самбат*), което може да е с окончание носовката “-он”. Към това следва да се прибави, че както името на баща му Борис І* е българско, така и името на брат му - най-големия от синовете и престолонаследник (канартикин*) - Владимир* (от Влада* + Мир*), също е българско, а не славянско или християнско. Въпреки че са покръстени през 663 г., висшите сановници, които Борис І* (852-914) изпраща на Вселенския събор от 669-670 г., за да извоюват независимото положение на Българската православна църква (БПЦ*), също се явяват на 10-то заседание на Събора с българските си, а не с християнските си имена (знае се, че братът на Борис І*, който води делегацията, има християнско име Петър, под което пътува многократно до Рим. Но на Събара е записан с името Стасис, следващия по сан като Сундика, Владимир І е вписан като Пресиан кнпсис, и пр. При това съборът се е състоял 6 години след раждането на Симеон в 863 г. и кръщаването му).
Т.е. в България, по традиционни или политически причини, няма установена практика да се носят на всяка цена християнски имена. Същевременно титлата или името Сама* (~ Сима-) още от древността е било носено от втория по сан в държавата - брат на престолонаследника, а по-късно брат на Царя, Кана (всъщност е фиксирано само като име на брата на царя) - срв. Самбат*, вж. Сама*. Точно такъв се явява и Симеон спрямо Владимир І* (889-893), точно такъв е и Самбат* спрямо Кубрат* (605-665), точно такъв е и Шамаш-шуму-кин (Самас + шуму: “славен” + кин: “кан*” спрямо брат си - Цар Ашурбанипал (668-626 пр. Хр.), и пр. [само между Ашурбанипал и Симеон І вече има над 15 вековна традиция в използване на това име - сан]. В т.с. името на Цар Симеон І (893-927) е по-скоро древно българско име, което в следващите времена е било напълно приравнено с християнското Симеон (за това спомага и факта, че точно при Симеон І християнската религия се утвърждава като държавна и всебългарска), независимо от това, че може би двете имена имат един и същ древен произход;
Произходът на името Симеон подсказва детайли, имащи пряка връзка с разкриването на същноста на действията на Симеон І, който е под страгия поглед и контрол на баща си Борис І* най-вер. до самата му смърт през 914 г. Когато през 893 г. свалил Владимир І* и възкачил Симеон на Събора в Плиска, Борис І* “го заплашил пред всички, че ще изтърпи същото наказание (Владимир е и ослепен), ако с нещо отстъпи от християнството” (КК*) - т.е. от заложения път на развитие на България, който е много по-мащабен от формалното въвеждане единствено на християнството като държавна религия в страната (вж. Борис І*, Кирил и Методий*). Това, заедно с всички актове, осъществени от Симеон до 927 г., потвърждават факта, че при разглеждане на дейността му трябва да се има предвид, че сътвореното от него за и във България, и пожънатите безспорни успехи в единната сфера на държавното и културното развитие на страната, са производно от националната доктрина, заложена и реализирана в дела от Борис І* (852-914). А корените на тази доктрина са видими още в стъпките предприети от Крум* (787-814) и Омуртаг* (814-831), и наследниците им Маламир* (831-836) и Пресиан* (836-852);
При възцаряването на Симеон през 893 г. (той се възкачва като Самодържец* чак през 914 г., след смъртта на баща си), в България – в Охрид* и Плиска*, работят университетите, основани от Борис І* и учениците на Константин-Кирил и Методий*. На събора в Плиска* през 893 г. се взима решение за прогонване на чуждите свещеници от Българската църква, която е апостолическа независима (автокефална) най-късно от 4, ІІІ, 870 г., и се слага начало на провеждане на църковните служби само от българи и на български език, наричан и словено-български*: “словесно-български, говоримо-български” или само словенски*: “словесен, говорим (български)”.
[На Всебългарският събор в Плиска в 963 г. “българският език е обявен за официален и богослужебен в държавата”, а “византийското духовенство било прогонено” (КК*). При това българският писмен и устен език, българската азбука и книгите написани на български, са канонизирани от Византийския император и от Константинополския патриарх през 855 г., преди Брегалнишката мисия*, както и през 863 г. преди Моравската мисия*, а са канонизирани от Римския папа през 866 г. и през 869 г., което станало и с разрешението и благопожеланието на Римо-Германския император Людовик Германски (843-876). А при това и решението от 870 г. на Вселенския събор за независимост (автокефалност) на Българската христова църква е ново всеобщо (вселенско) признаване на българския език и писменост, книгите написани на тях и проповедите и божиите слова произнесени на български за канонични и пълноправни с тези на Цариградската и на Римската, на Александрийската, Арменската, Антиохийската и пр. християнски църкви].
Решението на Събора в Плиска* (893) териториално включва и Българските епископии в Прага*, Вроцлав* и в Краков*, а също областта на Червенските градове* (облостта на ЮИ Полша с дн. Люблин*, Владимир-Волински и др.) и прочее. На изток и юг България е във война с Хазария*, с част от Маджарските племена (васални на Хазария), и с Византия. Войната приключва победоносно за България през 896 г. (на Маджарските пленници са отрязани носовете – “заради греховете на ромеите”, и племената на нападналите България маджари, водени от Българския принц Арбат* /пр. 885-907/, са заселени в края на краищата в Панония, първо западно от Дунав, а после между Дунав и Тиса, като буфер между България и Франкската империя).
Може би от 882 г. в Киев* и близките околности на юг до река Стугна* е започнало трайно да се оформя Варяжко или Руски княжество (от Рус*: “скандинавец, варяг, швед” /ФА*, ПВ*/), или поне така се твърди в “Повест временных лет” (ХІІ-ХVІ в.) и в съвременната руска и съветска историография (РН*; но вж. Волжка България*, Каспийско море*, Олег*, Олга* /941-969/ и пр.). Ако това е било наистина така, то тогава град Канев*, на 100-на км южно от Киев, вер. е поел функциите на местната столица Киев*, ставайки български областен център. Същевременно се знае, че в 882 г. събитията в Киев и възкачването на Бат-Угър Мумин на Източно-Българския трон подтикнали Микаил Бащу* (ок. 819-900) да напусне града и района му и да отиде на изток в Болгар*, столицата на Българския кан Бат-Угър Мумин (882-895);
Това Руско княжество подчинило населението на днешната Киевска област (СЛ*), а може би и някои територии на север от него. Всъщност, обаче, Киев подчинил тогавашната Киевска област, която съвсем не била толкова голяма, колкото днешната;
[Пристигането на скандинавеца Олег* (879-912) и малолетния Игор Рюрикович (912-945) в Киев* през 882 г., според руската версия, съвсем не означава, че Новгород* (Хълмград*) е влизал в техните владения. Нито пък означава, че Олег е владял пълновластно Киев и земите до Балтийско море. Споменава се, че Олег* е поставил свои хора само в Смоленск* и Любеч*, т.е. по пътя, по който бил дошъл от север, но не пише да е завладял Чернигов* на р. Десна*, отстоящ само на 60-на км от Любеч (по това време Ерек, руския Рюрик, който всъщност е баща на Олег*, е управител на Ростов и е васал на Кана на Болгар /ДТ*/).
Едва след утвърждаването си в завзетите територии, Олег* подчинил близките околни племена – древляни (край Любеч*), северяни (на изток от Киев и Днепър, вж. Себери*), радимичи (северно от древляните), поляни* (около Киев), което може да е направил по решение и разрешение на суверена си – Канът на Болгар.
В 907 г. Олег* организирал поход “на кораби и коне” срещу Константинопол, в който повечето участници били наемници. Вер. минаването им през България било предварително дговорено, а може би и насърчено от Симеон І, защото в похода участват Дулеби* и Хорвати (ако верно е “преведено“ от др.-руски на ново-руски и ако не е демагогизиран “превод“ на руските идеологизирани историоведи, то може би става въпрос за Белохървати* при Северните Карпати, които обаче тогава са в пределите на България, защото земите на Киевското княжество са изключително малки по площ; вж. Сърби*).
През 911 г. Олег изпратил делегация в Константинопол, която подписала мир с Византия, включващ 12 пункта (но делегатите са само скандинавци, а договора се отнася само за скандинавско-византийските отношения, като явно не се засягат отношенията между Киев и Византия, които най-вероятно са решени в Българо-Византийская междудържавен договор, б.м.Д.Д.).
Според руската историография наследникът на Олег – Игор Рюрикович (912-945), направил първият си поход извън Киевските си владения едва през 941 г., когато бил разбит от византийската флота в Черно море, при връщането му от Константинопол (РН*). Точно след тоя свой разгром, когато оцелелите киевски бойци-корабокрушенци трябвало да минат пеш през България, Игор (в.-бълг. Угър-Лъчин*) е принуден при създадените обстоятелства да се ожени за българската принцеса Олга* (941-969), която през 942 г. родила сина им Борис* (ДТ*), наричан в по-късни руски хроники и Святослав І* (942-972)].
Сведенията дават основание да се определи българската граница от Дон* на юг (с Хазария*), на И-СИ до Волжка България* (по това време тя, имаща за столица град Болгар*, ако е автономна, е на практика полузависима от Хазария* - Хазарския хакан държал при себе си един от синовете – Мал*, и една от дъщерите на Болгарския кан; а от средата на май 922 г., когато Болгарският кан официалното приема исляма от Арабския халифат, е вече независима).
На СИ само Киевското княжество, може би, е полу-независим от Царство България субект, но пък се знае, че Олег* бил васал на Кана на Болгар. При това няма данни, че някое от племената между Царство България, Хазария* и Киевска Рус са били автономни и извън властта на тези три държави. Дулебия* по традиция е българска област (вж Иван Асен ІІ* /1218-1241/) или васална на България. След 894 г. в част от Панония са заселени Маджарите, които са буфер между България и Франкската империя, в договорни отношения със Симеон І и най-вероятно негови васали. Същевременно Панонските българи* продължават да са силен фактор в района си и в отлични отношения с властващата българска династия (някои предполагат, че от Панония или Седмоградско е Българският кан Крум* – прадядото на Симеон І).
Като се вземе предвид и наличието на български епископии в Прага*, Вроцлав* и вер. в Краков*, разпространението на български названия на селища и местности, факта, че няма сведения за инвазия от северните Прибалтийски степи на юг – към България, и традицията от времето на Кубрат* (605-665) ...
[Като дата за появяване на първия Полски княжески род се сочи 840 г. с Княз Пяст (>842-861), следван от Семовит или Земовит (? 861-892), Лешек или Лемшек (?-921), Земонислав или Лемшек (?-964), Мечислав І или Мешко, или (!) Бурислав (род. ок. 922, княз ? 964 - 25, V, 992), и пр. (ХР*);
Същевременно за образуване на първото феодално Полско княжество (държава) се сочи 960 г., а за първи Княз на Полша - Мешко І (960-992), който едва през (!) 966 г., с двора си, приема християнството по латински (католически) обряд, разпространил се през следващите десетилетия из Полша, заедно с латинската писменост; в 972 Мешко І предприема поход срещу нахлулите немски феодали.
Синът му Болеслав І Храбри (967-1025) бил тъст на Киевския княз Святополк Окаянный (980-1019), който погинал в “Пустинята между Полша и България”*. Болеслав І Храбри продължил от 992 г. обединението на Полша, като едва през 999 г. присъединил Краков* и Краковските територии. През 1003-1005 г. била първата Полско-Германска война, като в 1004 г. Полша завладяла Чехия. През 1007-1013 г. била втората Полско-Германска война, а в 1013 г. Полша предприела поход срещу Киев*. В 1015 г. започнала трета война с Германия (до 1018) и имало нов поход към Киев. През 1018 г. поляците завзели Киев и поставили на престола Княз Святополк Окаянный, включили в Полша българските Червенски градове*, и при мира, сключен със Свещената Римо-Германска империя, получили Лужицката област (sema, ХР*);
Този обзор дава представа за развитието на събитията по северните граници на България във времето от Симеон І до Иоан І Владислав* (1015-1018), включително по времето на Петър І* и Роман Симеон* (977-997), когато през 993 и 996 г. българските свещеници били прогонени от Чехия (Прага*) и от Полша, като българските епископии в Прага*, Вроцлав* и Краков* са закрити (Вроцлав и Краков с областите си влезли в състава на Полша чак 3 години по-къдно – през 999 г. сл. Хр.). Но пък през 988 (990) г. започнало покръстването на Киевска Рус и на Новгород* от български духовници (вж. Анна /3/*), които създали и започнали да управляват Руската църква и Киевската администрация. Голям интерес представляват и следващите събития по северната и североизточната български граници – по времето на Самуил* (997-1014), Гавраил Радомир и Иоан Владислав* (1015-1018), които, колкото и да са важни за случващото се в България, остават в периферията на досегашната българска историография];
Въпросът за границите между Дунавска България и Волжка България* през ХХ-ти век не е поставян от историците, но това е факт, който следва да бъде проучен. Той засяга и изясняването на Българо-Хазарската граница от 673 г. до 969 г., както и границите на “руското” (варяжкото*) Киевско княжество след 882 г., ако въобще съществува такъв автономен субект до към 965-967 г., когато Киевския княз Святослав І* (965-972, род. 942 г.) въстанал срещу властта в Българската столица Преслав*.
Знаем, че ислямизирането на част от българите – вер. една група от тези, които са в състава на Хазария, започва през 737-38 г. А откъсването на областта Черна България /3/* (Чернигов*, Путивл* и прилежащите земи) от хазарската власт, което е подкрепено от Омуртаг* (814-831), е може би от 820-821 г. (ако не е още от смъртта на Батбоян през 690 г., вж. Волжка България*) и завършва с победата на Омуртаговата армия над Хазарите на изток (при Харков*) и прогонването на Маджарите - съюзници или васали на Хазарите, от Панония и/или Сулу* през 824 г. Според някои източници през 850 г. започва война между ислямизираните българи и българите, изповядващи традиционната си религия, която вер. поставя началото на формирането на Волжка България* като самостоятелен политически субект по средна Волга* (вж. Волжка България*).
Като се вземе предвид традицията, според която българите оставяли буферни зони между своите земи и териториите на другите държави (нпр. спрямо Византия - на юг от Ерсекията*, към Франкската империя = Свещената Римска империя - на запад от Среден Дунав), то е най-вероятно в посока И-СИ за това да служат полето между Дон и Донец, и “Оковския лес”, от който “Днепър изтича... и тече на юг, а Двина (Зап. Двина, Дуна*) от същия лес тече...на север... От същия лес тече Волга на изток и впада... в морето Хвалидско (Каспийско)” [ПВ*].
Хазария* (673-969) пък се ограничавала в границите на изток от Дон (но без обработваемите земи, които оставали български), където построила крепостта Саркел* към 834 г. В т.с. заповедта на Симеон да се отрежат носовете на пленниците маджари (кавари) при победата му във войната с Хазария и Византия през 893-896 г., е свързана с навлизането им в свещените български земи около гроба на Кубрат* (605-665) - край дн. Малая Перешчепина в областта на Полтава (Балтавар*), и гроба на Аспарух* (668-699), който е край или във днешната Вознесенка* (при Мелитопол, Запорожска обл.), на повече от 200 км източно от устието на Днепър и на 100-на км на югоизток от руслото му.
Западната българска граница на юг била с Хърватия (традиционно по руслото на р. Лим и р. Дрина - приток на Сава), като включвала Сараево, стигала до Осийек на р. Драва, до Брод на р. Сава и до Мостар на р. Неретва. А на север минавала по Среден Дунав и българо-германския лимес, и включвала от 896 г. маджарите като федерати – поне до въстанието на Арпад (вж. Менеморут*), ако западните (Панонските) маджари не са останали васали и след това, като разрешили разногласията и сключили нов федеративен договор с Българския цар. Едва след освобождаването на маджарите от упеката на българската корона към края на царуването на Петър І* (927-970) или дори след 977-997 г., границата на северозапад следвала българо-унгарския лимес.
Южната граница от 904-905 г., след като Симеон І отстъпил Солун на Византия към началото на 905 г. (годината започва от 1 март), минавала на 22 км северно от този град (ИЗ*); а от започването на острия българо-византийски конфликт от 913-915 до 927 г. границата била по Беломорския бряг и до Дългата стена на Константинопол (п-ов Галиполи също бил в пределите на България); по ирония на съдбата Дългата стена* е построена още от Анастасий І (491-518) през 512 г. за отбрана на Византийската столица именно от българските войски, водени от Кан Реан* (Еран*) или Хрун ІІІ* (488-520< ?). Традиционната българо-византийска граница в земите на днешна Гърция минавала южно от долината на р. Бистрица (дн. Aliakmon в С. Гърция), а въпреки, че Солун останал Византийски от първата половина на 905 г., Симеон включил нови земи на юг от Бистришката долина към териториите на днешна Ю. Албания и “Гръцка” Македония;
Дори само очертанията на границите на Симеонова България дават достатъчно представа за мощта на държавата, която й позволявала да противостои на двете страховити империи – Византийската и Римо-Германската, с които граничела, на Папата и на Константинополската патриаршия, и на непрестанните атаки на техните сателити. Едва към края на управлението на Цар Петър І* (927-970), не без активната намеса на немското духовенство, подкрепяно от Папата, и на задкулисните игри на Константинопол, от периферията на България започнали да се откъсват новосъздадени държавици, които намалявали стопанската и политическата й хегемония – Полша през 960 г., Киевска Рус направила опит за самостоятелност през 967-972 г., Волжка България* (започнала автономното си развитие от 922 г.), Унгария (Маджария), Чехия (Бохемия);
