Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
16.04.2020 14:19 - ИОАН, принц Иоан Български (пр. 885 - сл. 930)
Автор: dichodichev1 Категория: История   
Прочетен: 576 Коментари: 2 Гласове:
2

Последна промяна: 16.04.2020 18:19

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
ИВАН (3) – Иоан или Иоан Български* (пр. 885 – сл. 930), син на Цар Симеон І* (893-927), брат на Боян* и на Цар Петър І* (927-970); След възкачването на брат му Петър І*, И. продължавал да се облича в “български дрехи”, в противовес на “ромейското облекло” и мода, които въвел в двореца царя; това по-масово навлизане на византийската мода в дворцовите среди ставало във връзка с провежданата политика на мир с Византия и под влияние на съпругата на Петър І* – внучка на Император Роман І Лакапин (913/919-944); вж. Лакапин*.

През 927-928 г. И. бил в центъра на съзаклятие, подкрепяно от мнозина най-знатни велможи на Цар Симеон и целящо детронацията на Петър І*. Заговорът бил разкрит, сподвижниците му - пратени в тъмницата и изтезавани, а не след дълго Иван (Иоан) бил замонашен насила. Роман І Лакапин (919-944) организирал бягството му от местото, където бил въдворен. През Месембрия (бълг. Несебър) принц И. пристигнал в Константинопол и скоро решил да се ожени. Лакапин му намерил за жена арменка (Лакапин е “арменец”, но вероятно от български произход, срв. бълг. име Лъчин*, Лачин /ДТ*/, срв. др.-бълг. и ст.-бълг. Лък*, Лъка*, също Лакът*: “1., става на ръката; 2., място на пречупване, на прегъване, лъка; 3., мярка за дължина“, както и Лакати, лакайъ (Лакати, лака«, лака¬ши): “постя; който пости, постещ“, Лаканьѥ: „постене“ /СТР*/; много българи живеят от векове в Армения* - вж Вананд*, Артаван* и пр., а някои от тези българи-“арменци” са преселени по византийската граница с България, понеже традиционната военна тактика повелявала, че за да има по-траен мир по Византийската граница с България, то срещу българи трябва да се заселват и да противостоят българи). Кумували престолонаследникът Христофор - бащата на Българската царица Мария, и ректор Иоан, които лично извел И. от България, а младоженецът получил великолепни имения и подаръци.

Намерени са два печата (моливдовули) свързвани с Иван (Иван Симеон) - единият във Варна*, с надпис “Иоан багатур”, като според проучнания името Иван е придружено с българската титла Канартикин*: “престолонаследник”, а това означава, че Иван е най-големият син на Симеон І* (893-927). Интерес представлява въпросът какво е станало с евентуалните деца от този брак, които най-вероятно са се влели във висшата византийска аристокрация, осигурявайки нови родови връзки между двата държавни двора (КК*). Не само че не е изключено, но е и напълно вероятно Иоан І Цимисхи (969-976), който прави опит да стане Цар на България и отстранява формално Борис ІІ* (970-977) от престола в Преслав* през 972 г., да е наследник на Иван (вж. Борис /5/*);

Печатът на Иван, изписан като IWAN или ¶wан = Иван и Иоан за българите, както същевременно и Иоан за ромеите (използващи елински), носещ надпис “Иван (˛wанъ = Иоан), багатур* и канартикин* (божи воин и канов наследник)”, е датиран към 927-928 г.; запазени са два екземпляра – един в Ермитажа в Санкт Петербург, открит в Константинопол, и друг, принадлежащ на Историческия музей в Русе (инв. № 584), който е открит във Варна, на брега на морето до морската градина (ПП*). Той се свързва с друг печат, с надпис “Иоан, багатур и Василевс на българите”, датиран в 928 г. (срв. печатите на баща му - “Симеон, Василевс на ромеите” /?-927/, “Симеон, Миротворен василевс” /913-?/, както и на брат му – “Петър, Благочестив василевс” /940-959/, “Петър, Василевс” /945-?/, “Петър, Цар на българите” /?-970/, ПП*).

От вторият Иванов печат също са открити два екземпляра – един от землището на с. Сушина, Шуменско (ИМ Шумен, инв. № 14342), и втори от Преслав, от района на Дворцовия манастир (АИМ Шумен, № 32). Именно последният е интересен с лицевата си страна – кръстообразен инвокативен монограм (вж. 928 г.), в четирите полета е изписано: TW – CW // ΔΥ – ΛW (ПП*).

Кръстообразният монограм, разделящ двубуквените срички (? думи), е много близък с монограмите от т.н. Кубратови пръстени (вж. 645 г.; тези пръстени са на Бат Оркан* - чичото на Кубрат* /ДТ*/, като не може да се изключи, че е възможно единият пръстен да е на Кубрат), а долният ред: ΔΥ-ΛW, явно следва да се чете на български като Ду/ло(в), а на елински – Дуло. Такъв пръстен съвпада с поведението на Иван, който демонстративно подържал древните български традиции и открито се противопоставял на модата, която идвала в двореца откъм Константинопол - Теофан пише: “Иоан пък и Вениамин, братята на Петър, още се обличали в българско облекло.”, и по-нататък – “Срещу Петър Българина се вдигнал братът му Иван заедно с други боили на Симеон. След като били заловени, Иван бил подложен на бой, и затворен в тъмница и замонашен, а другите били подложени на необикновени наказания.” (ПП*). Същевременно надписът бил четим и за византийците, и за латинците, което пък отговаряло и на битието на Иван, който пребивавал в Константинопол или се готвел да замине натам, и на изискванията на периода – до приемането на християнството през 863 г. и влизането в по-близки политически и църковно-канонични контакти с Византия, с Папата в Рим и с германската Свещена Римка империя (800-1806), това не било необходимо и, съвсем логично, не се вижда в монограмите от Кубратово време.

По-важното обаче е, че тоя печат на Иван показва връзката на династията на Симеон І* (893-927) с рода Дуло*, а това се превръща в доказателство, че най-късно Крум* (>796-814) е възстановил на престола именно основния ствол на първодинастията Дуло*.




Гласувай:
2



1. dichodichev1 - История на Българите
16.04.2020 14:22
Така отпадат поне част от неизвестните около произхода на Крум*, а кръга на местата, от които би могъл да дойде, за да се възцари, се стеснява доста:

до Долната земя охридска*, където били “чичовците на Тервел* (699-720)” и наследниците на Кубер* (>665-709<); до Киев* и Дулебия* с района на Червен* (дн. Люблин, ЮЗ Полша) – апанажа на Самбат* (619-675); и до областта на юг и изток от там, в чиито територии след 922-1019 г. се формирали т.н. Половци* - там през 665-668 г. на север от Дон*се оттеглили Котраг* (665-?), а Безмер* - Бат Баян* (665-690) се установил в Крим и крайморските земи.

За главата на българския царски род Дуло в Италия – наследник на Алцек* (665-?), знаем от писмата между Ватиканът и българските владетели Борис І* (852-914) и Калоян* (1197-1207), че заемащите тази позиция продължавали да живеят на Апенините. А понеже само пряк наследник и първороден син на някой от произлезлите от синовете на Кубрат* (605-665) родове, можел да се възкачи на трона на България, то Крум няма как да бъде от този клон. Според древните халдейско-асировавилонски, мидийски, персийски и български закони: “няма обичай незаконороден (безправен) да стане цар, при положение, че е налице законен (правоимащ) наследник” (Х*, ІІІ, 2).

Именно върху този традиционен канон се опирал Иван (Иоан) – законният престолонаследник, и боилите на Симеон І*, когато се опитали да отстранят Петър І* от трона, именно на него се базирал и Иоан І Цимиски (969-976), като пряк наследник на Иван (Иоан), който считал себе си за правоимащия владетел на България, чиито права са отнети от възцарилия се Петър І (927-970) и синовете му Борис ІІ* (970-979) и Роман Симеон* (979-997) – вж. Иван /2/*. Вероятно такава или подобна ситуация описва и Св. Константин-Кирил* в Хазария, когато казва, че по род е пряк наследник на Адам, т.е. на Кубрат*, Авитохол* и родоначалника на династията Дуло*; вж Византийско-Българско управление през ХІ и ХІІ век*, Борис ІІ*, Роман Симеон*, Богородица с Богочовека-Слово*, Самуил*, Анна /3/*, Борис І*, Олга* и пр.;

ИВАН (4) – Иоан Черноризец, българин, пророк, известен към средата и третата четвърт на ІХ в., живеел в обителта Петра (дн. Петра, сев. от дн. Провадия*, Одринско) край селището Скопел*, на СЗ от Лозенград*; вж Скопел*;

ИВАН (1) – Йуван, Иуван, Юван*, Свети Юван, Ювановден*, Свети Юван Летни и пр., което в догматиката на официалния съвременен български език е възприето, съвсем неправилно, като Иван /1/*, Ивановден*, Свети Иван Летни и пр.; др.-българското и ст.-българското Юван, употребявано и до ден днешен в разговорния български език като Юван и Йован, Йовно, Йовчо, Йово и пр., е фиксирано още в авестийската редакция на др.-българския език – авест. yuvan- (йуван-, юван-), род. п. y&#363;n&#333;: “юноша, млад, младеж”, др.-бълг. и ст.-бълг. Юн*, Юнак*, Юноша* и пр., като се отнася пряко до Млада Бога* и навежда на извода, че Летни Свети Юван (Свети Иван Летни или Еньовден*) е последното честване на Млада Бога през годината, след което той започва да старее и преди Коледа* се явява като Злия бог Коледо*; вж. Иван /1б/*, Иван /2/*;

ИВАН (2) – лично име, м.р., най-разпространеното име както в България и всред всички българи, така и в българския културен ареал* – Изт. Европа; Няма връзка с евр.-елинското Иоаннис, влязло в ст.-бълг. като Иоанъ, Иоаннъ, Iоань, Iоановъ, Иоанiевъ, въпреки че в народно-християнската и в официално разпространената, а и приемана до сега, етимологична версия го свързват пряко именно с гръц. (елин.) `Ioannis, което е от евр. Johanan – букв. “Бог милостив” (БЕР*), евр. Jehohanan, или Johanan: “Яхве /Йехова/ милостив” (МН*). П. Добрев (ПД*) също отбелязва, че в българските текстове W, w = В (V), а не О, както това се приема заради част от руско-славянски* транскрипции, където W = О. Срв. също авест. yuvan-, род. п. yuno-: “юноша, млад, юнак; силен; буен; пръв, първенстващ”, др.-инд. yuvan-, род. п. yunas: “млад, юноша”, сравн. степен yaviyan, превъзх. степен yavisthas; от др.-иранско-авестийски в перс. &#228;ван (еван, ьован): “страж, пазител; съдник, съдебен изпълнител” (ПС*, т. 2, стр. 196).

В др.-руските документи, където се ползва българската езикова, терминологична и писмена традиция, записването като Иваннъ се запазило до ХVІ век, наред с притежателно прилагателната форма Иванъ, нпр. в др.-рус. Иваньгород, Ивановскую (ЕР*). Иванъ - Iwанъ е пряко свързано с Ивац*, което е форма на Ава- в Авитохол* със значение “Господар”, “Владетел”, “Всевишен”, “Този”, “Онзи, който” и пр. (вж Ивац*, Авитохол*; срв. Васил, смятано за гръцко-българското производно от василевс = господар, но по-вер. приемано от българите за сродно с авест. vazaiti: “върви му, има щастие, важи, пътува, язди, върви напред”; срв. също коренът Ас-* в Аспар*, Аспарух* ~ Есперих* ~ Исперих*, който корен приема формата Асен*, подобно на Ава*-, Авитохол* в Ивац*, Иван).

Съвсем не е случайна синонимната връзка между Иванден и Еньовден* (БЕР*) – днес 24 юни, защото Еньов- = небесен = господен, и е свързано със слънцестоенето (вж Тангра*, Митра*, Ан* = Ен* и пр.). При това срв. празникът “Црън Свети Йован” = “29 август” (фиксиран във Велес* - БЕР*) = “Чер Свети Иван”, където Црън = Чер*: “висш”; най-вер. е свързан с лятното слънцестоене по по-древна българска традиция, изтласкана по-назад в календара заради постоянното изместване на Слънцето спрямо звездните позиции в по-предни зодиакални съзвездия – от Овен към Риби, от Риби към Водолей и пр., което пък показва, че тази българска традиция е от периода между 5-6 и 7-8 хиляди години или по-точно от към 6-то - 5-то хилядолетие пр. Хр. (по генетичен път Иво Кременски доказа, че българския етнос е на 7 800 години /ИК*/, а и поредица от български термини, използвани и до днес, сочат към този древен период – например срв. Мадара*, Слънцето*, приказката за Юнака* и за Орела*, който го изкачил на Горната земя, Мамету* и пр.); Чер Св. Иоан е букв. “най-висок Свети Иован” = “най-високо (силно, видимо, осезаемо) Слънце” = “най-висок Митра*”, при което Свети Иван = Млада Бога* = Слънце* = Митра* = Договорът. В т.с. срв. народните притчи за договора с Бог да има само лято - “Защо има лято и зима”, “Св. Петър моли Бога да няма сиромаси и зима”, както и за договори със Слънцето = Свети Йоан “Дарът на Слънцето”, “Дека се Срекя* дели” и пр. (БНТ*, ІІІ).
Лятното слънцестоене по използвания днес календар е на 21-22 юни, но срв. и есенното - 23 септември. При календарните промени и разликите между Древнобългарският календар* и Юлианския календар, по който се фиксират християнските празници в България след 863 г., но не и традиционните, останали на старите си времеви позиции, и късното приемане на Григорианския календар - в нач. на ХХ в. с прескачане на 13 дни, празникът от “29 август” се явява в средата на двете, в средата на лятото, в средата на топлото. Това свежда знач. на Чер* еднозначно към значението “висш” = “най-висок”, т.е. = “най-голям Свети Иван”. Явна е връзката с Древнобългарският календар*, със Заратустризма* и с Митра*.

Срв. също “црън” – от Чер* (от Чар*): “висш, висок” с Черен Петър*, Черно море*, Черна България*, Черни българи*, Черни връх* и пр. Това е в съзвучие със значението на формата на Йован, където “Йо-“ /io-/ е един звук - т.е. “Йо-“ е едногласна, отговаряща по форма на “И“, докато “Ио-” в Иоанъ е двугласна форма “И-О”, лат. yo-. Т.е. в Иоанъ “и” е равно по дължина на следващия го звук “о”. Следователно Йован е Иван*, но не е Иоан. Не може да се подмине и етимологичната бариера да се премине от звукът “О” (в Иоанъ), към звук “В” (Слагането на знак за равенство между двете имена, обаче е станало на практика възможно - най-рано едва когато се е смесило значението на тези две различни по произхода си думи /Иванъ и Иоанъ/ в съзнанието на българина. Това би могло да се случи чак след акта на покръстването в 863 г. и след като премине онзи инкубационен период от време, който е необходим за сливането на техните образи и приемането на това сливане от официалната българска доктринна среда. Интересен е фактът, че етимологичната и фонетичната трудност да се съчетае “о” в Иоан със “в” в Йован/Иван е намерила решение в графичното изписване на имената чрез W - иiwаннъ, иwанна, иwнъ, iwанна, иwанна, ииwанне /СС*/ и пр., където W се чете на български и като “В” = лат. “V”, докато на гръц. се чете еднозначно като “О”. Именно заради етимологичната и историческата разлика между Иванъ и Иоанъ, следва да се разграничат и производните им - л. имена, топоними и пр. нарицателни;

В подкрепа на произхода на Иван - Ивац* от Ава- (корен в Авитохол*) е производната от Иван форма Ва-, Ван- във Ване, Вано, Ванко, Вачо, Вате, Вато (БЕР*), Вацо, Вальо, Вайльо (срв. Вайльо ~ Въйло в Ивайло* - възможно нарицателно и сравнимо с Авитохол* производно или умалително от Ава-, Ави-) и пр., която не може да се изведе от Иоа- в Иоан, а единствено от Ива-* в Иван ~ Ивац* (и Ава- в Авитохол*). В т.с. срв. и употребата на “ивановски” и “иваномство” като епитет или сравнение към “побратимство”, което се приравнява на божествено свидетелство за сключване на Договорът за побратимство. Нпр. в бълг. нар. песен “калесал е (!) Богдан (!) юнак от край до край (!) фрет по света иваномство побратимство” (БЕР*) - съчетават се сакралните понятия “Богдан”, “юнак” в единството “Богдан юнак”, термините “калесал*” = наложил, договорирал, от калявам*, “фрет” - от Фа* ~ Фарн*, и образът “от край до край ...по света”, които в своя сбор представляват древна заклинателна формула [подобна на “Слънце блънце - Богуву яйце*” (“блънце” от Бал*: “глава, главен, Бог, божи”) и много др. древни устойчиви форми, останали от дълбока древност (вж Шумеро-Акадска митология*), залегнали в основата на Заратустризма* и Митриянството*, и запазени в българското народно творчество (БНТ*)].

В случая “иваномство” е със значение “всевишество”, “осноположничество” (срв. Митра* = Договора = Слънцето); Етимологията на името Иван, връзката му с Ивац*, Иваница*, Авитохол* и пр. др.-бълг. термини, е база за изключителното му разпространение сред българите и българския културно-политически ареал в И Европа, което слага край на спекулациите, че гръко-ортодоксалните (а не др.-българските и българо-християнските) канони са в основата на популярността му; За навлизането на името Иван в номенклатурата на сръбските имена вж Анна-Неда*; вж Древните българи*, Митра*, Заратустра*, Иранска митология*, Стара Велика България*, Българският език*, Авитохол*, Ивац*, Владимир*, и пр.;

ИВАН (2а) – Иоан*; Всъщтност формата Иоан е същинската форма на името, носено от българските царе и принцове, и техните родственици и кръщелници, затова е по-скоро неправилно то да се заменя с Иван (същевременно виж и срв. Иван /1а/* и Иван /1б/*).

Обаче през ХХ в. и до сега широко е наложена практиката в българската историография и в българския бит, вероятно по руска и панславистка мода, аристократичното българско име Иоан да бъде преиначавано и записвано като Иван (вж. нпр. ИРЧ* под редакцията на Златарски). Поради тази причина тук ще разглеждаме формата Иван, под която всъщност се крие действителната Иоан.
Същевременно трябва да се отчита, че съществува и именните форми Юван или Иуван, а също Иван, Ивац*, Ян* и др. (вж. Иван /1а/*, Иван /1б/*, Ивац*, Иоан*, Ян*);
И. е едно от основните имена от номенклатурата на българския владетелски именен фонд (висшите български аристократи, носещи името Иван* или Иоан*, са проследени по-долу); Като изключим формите Авитохол* и Ивац*, първият каназ* или княз (царски княз, принц, ерцхерцог, престолонаследник на царя-император, съвладетел на царя-баща), носещ името Иван* и/или Иоан*, е третият син на Симеон І* (893-927, род. в края на 863 или самото начало на 864 г.; това едва ли следва да се свърже с Трита*, Трифон* - Трифон Зарезан*, и Трайтаона*). Обявяването му за “трети” син не може да се приме за безусловно, защото Иван или Иоан бил Канартикин*: “престолонаследник”, тоест бил най-висшият принц след Царя на България, и може би е най-големият от синовете на Симеон І* (вж. Иван /3/*). Доколкото Симеон І се възкачил като съвладетел на баща си Борис І* (852-914) през 893 г., когато бил на 30 години, то най-вероятно Иван (Иоан) е роден няколко години по-рано – не по-късно от 885-887 година. При това следва да се отбележи, че както баща му Симеон, така и той и братята му са кръстени само с християнски имена (за разлика от дядо им Борис І, който приел християнското име Михаил, и чичо им Пресиян*, който приел името Владимир*).

За първи български висш аристократ и християнин от ареала на Византия и България, носещ име Иоан (сега представяно и като Иван), следва да се приеме известният принц от български етнически произход Иоан Аспар (ок. 530-550, Iohannes, Giovanni). Той е роден вероятно преди 499 г., когато Българския кан Реан* или Хрун ІІІ* (488 – сл. 520<) още от 491-492 г. е в тотална война срещу Византия на Анастасий І (491-518) и владее както териториите на север от Дунав до границата на земите на Германците, така и Балканските земи на юг от Дунав до Дългата стена*, обграждаща Константинопол от западната страна.
Иоан Аспар е Магистър милетиум (военен министър) на Източната Римска империя (Византия) по времето на Юстиниан І (527-565), трети по ред сан след този на Императора – Август, и на императорския съвладетел – Цазар (елин. Кесар, но елинския става официален език във Византия чак от управлението на Ираклий І /610-641/).

По това време Български канове са Булгар или Борис Булгар* (ок. 521/525-541), който съвсем законно и по безпорен договор с Византия се настанил да живее в “Доростол (Дръстър*, Силистра*) и в цяла Мизия” (Генезий, ИБИ*), най-вероятно поради преките поземлени наследствени права идващи директно от Максимин І* (173-238), както и Българският велик кан (император) Заберкан* (541 – ок. 565), комуто Юстиниан І се молел за помощ срещу могъщия Персийски император Хосров І (531-579).

Иоан Аспар се жени за Юстина, дъщеря на генерал Герман и на Пасара от знатната фамилия Аниции, и създава нов български род от принцове и принцеси във върхушката на Византия (Изт.-Римската империя) и Южна Италия (по-късното Неаполитанско кралство). Участва в Готската война, под командването на Велизарий и Нарсез, против Остготите на крал (rex) Витигис през 537 г. После обсажда град Таранто по заповед на Велизарий.
„През 547 г. действа успешно срещу избягалите от Рим сенатори на границата между Лукания и Калабрия, и след като ги пленява ги изпраща (заточава) в Сицилия; И тук, при Иоан Аспар* (пр. 500-550) или неправилното Иван Аспар*, още през първата половина на VІ в., името Иоан*, като име на най-висш принц – който е наследствен аристократ, Военен министър и трети по сан след Императора в Източно-Римската империя – е носено от етнически българин и български велможа, при което това име се предава само и единствено по родство и няма как да стане име на велможа от не-български произход. При това никой друг принц или наследствен аристократ с по-нисш сан във Византия (Изтомно-Римската империя) и в България не може да си позволи да носи това име, ако то не е получено по пряко родство (името се получава след строгия каноничен ритуал на светото кръщение, чието нарушаване се смята за светотатство и смъртен грях срущу Бога, религията, църквата и обществото);

В пряка връзка с това, следва да бъде обърнато внимание и на факта за духовното родство – вероятно много древна традиция, която е характерна за античността и е възприета напълно от християнството, наред с митрианството (виж Митра*), части от заратустризма (вж. Заратустра*) и други антични филосовски, митологични и религиозни възгледи и тези (вж. Диоген Лаерций – ДЛ*, III век). През средновековието (а и до днес в много общества), Кръстничеството и Кумството се възприемат за духовно родство, смятано поне за равно на кръвното родство и много често за по-силно от него, а кръщелникът и/или кумецът – като духовен син на своя Кръстник* или Кум*, може да получи и да носи името на кръстника или кума си, или пък онова име, което получи от кръстника си при ритуала на покръстването; Кръстникът, като духовен баща, покровител, наставник и гарант на кръщелниците си, по право става и Кум на своите кръщелници. И този принцип на родство е спазван строго от всички нива на аристократите в Европа, включително от тези в региона на православните империии – тоест на България и Византия, и подопечните на императорите им райони, княжества, войводства, градове, села, апостолически църковни престоли и помесни църкви с диоцезите (за извънредните и специфични права, които имат императорите виж нпр. Филип де Комине /Philippe de Commynes, ок. 1447-1511/, Мемоари, кн. I, гл. I /ФК*/).
***
Първият управляващ български цар с името Иоан е Иоан Владислав – представян в българската историография с неточното Иван Владислав* (1015-1018), който следва да се приеме за Иван І – тоест Иоан І, а в т.с. известният като Иоан Асен І или Иван Асен І* (1185-1196) трябва да е Иван ІІ (Иоан ІІ).
От сравнителния анализ се налага изводът, че както Петър ІІ* (1185-1197; или Петър ІV - след Петър ІІ Делян* /1040-1041/ и Петър ІІІ* /1072/ – Константин Бодин) е приел това име, за да подчертае родовата и приемствено-традиционната връзка с Петър І* (927-970) и династията на Крум* (>796-814), Борис І* (852-914), Симеон І* (893-927) и Роман Симеон* (979-997), така и брат му Иоан Асен І или Иван Асен І (1185-1196) е приел името Иван – т.е. Иоан, за да подчертае връзката и приемствеността с Иоан Владислав (1015-1018), след когото Българския и Византийския тронове са обединени в един столичен град – Константинопол, а понякога и в лицето на един и същ владетел – поредния Константинополски василевс от българо-византийския род и династия Комнини* (1057-1185-1461); (вж. Византо-Българско управление през ХІ и ХІІ век в земите на юг от Дунав*).

С имената Петър и Иоан двамата братя Асеневци* заявили, че по всички линии и в пълен обем са правоприемници на българските царе до 1018 г. (и поне до 1041 и 1072 г.), и че с акта си разделят Българската корона и престол от Византийската корона и престол. Така се слагал край и на формалните права – получени от Константинополския владетел заедно с Българския трон някъде в десетилетията след 1018-1019 г. – да се домогва до Половските (Куманските) български владения (вж. Половци*), както и върху традиционно подвластния на българите Киевски престол. Третият брат на Петър и Иоан – Калоян* (1197-1207), наричан и Иваница* или по-точно Иоаница*, наследил и събрал в едни ръце всички права, декларирани от Петър ІІ (IV) и Иоан Асен І. В тази светлина следва да се разглежда и заявеното от Калоян (1197-1207) на Римския папа Инокентий ІІІ (1198-1216), че единствено България, т.е. Българският владетел-император, има правото да покръсти Половците* и все още не-хрисиянизираните земи на изток от Днепър и поне чак до границата на Волжка България*.

След Българският каназ~княз Иван* или Иоан (сл. 885 – сл. 930, вж. Иван /3/*), след Цар Иоан Владислав* (1015-1018) и след Иоан Асен І (1185-1196), името Иоан (неправилно подменяно с именна форма Иван) носят:
Иоаница* или Иоан (1197-1207, т.е. Калоян*, вж. също Иваница*), Иоан Асен ІІ* (1218-1241), Ивайло* или Иоан Тертер* (1279-1280), Иоан Стефан* (1330-1331), Иоан Александър* (1331-1371) и синовете му Цар Иоан Срацимир* (1356-1396), Цар Иоан Асен ІV* (пр. 1331-1349), Цар Иоан Шишман* (1371-1395), Цар Иоан Асен V* (1351/2-?), Цар Иоан Шишмански* (1422-1430).

Трябва да се добавят и принцовете:
Иоан Комнин Дука Ангел Врана Палеолог – син на Цар Смилец* (1292-1298);
Иоан Драгушин* (род. ок. 1300 г. – ок. 1340 г.) – син на Деспот Алдимир* и деспотица Мария*, внук на Смилец*; (срв. Драгушин* и Драгутин*, успоредно с Далмация и Далматиа /Dalmatia/, Кроациа и Кроатиа /Croatia/, и пр.);
Иван (Иоан), “стратег …, много изтъкнат и известен мъж”, висш велможа при Самуил* (977/997-1014);
Иванко* – висш велможа при Цар Иоан Асен І (1185-1196), Император Алексий ІІІ (1195-1203) и Цар Калоян* (1197-1207), заловен от Алексий ІІІ през 1200 г. и вероятно убит през 1200-1203 г.;
Иванко* – синът на Добротица*, когото наследил през 1385 г.;
Иоан Тихомир* – български феодал от Скопска област в кр. на ХІІ и нач. на ХІІІ в.;
Иоан Мирча Старши* (1385-1418, наричан днес погрешно и като Мирчо Стари*) – български феодал, войвода на Влашкото войводство, което е само едно от няколкото български войводства във Влашката равнина;

Иоан Корвин Хуниади (1385-1456), владетел на Седмоградско (Трансилвания*), назоваван е от българите също Ивъна (бълг. летопис – ПРЛ*, стр. 277) и със сакралното име-епитет Янкул*; наричан е в историографията и Ян Хуниади, но в официалните надписи името му е Johan Hunniad, виден военачалник и Унгарски държавен регент (1444-1456);

Иоан-Александър Басараб, Велик влашки войвода (1310-1352) – всъщност войвода Молдавски* (Кара-Кашански: “Западно Кашански”, вж. Кашан*) или Бесарабски; дъщеря му още от 1322 г. е съпруга на принца и Български цар Иоан Александър (1331-1371);

И много други...

За сравнение, първият владетел на Византия, носещ името Иоан е Иоан І Цимиски (969-976; също Цимисхи), съвладетел с малолетните Василий ІІ (963-1025) и малко по-големия му брат Константин VІІІ (961-1028). Иоан І Цимиски е от Арменската династия (867-1057), известна и като Македонска – по епитета на основателя й Василий І Македонец (867-886), а също и като Васил(и)ева династия. Тази “Арменска” династия е всъщност династията на доведените от Армения войскови части, които Византийската власт настанила по българските граници за защита на Константинополския хинтерланд срещу нападателни действия на България, като по стара традиция византийците поставяли срещу българите други българи (както срещу готи – други готи, срещу перски – други перски, и пр.); тоест, поставените от Византия по българската граница “арменци” всъщност били арменски българи.

Арменската династия, която е възкачена на Константинополския трон чрез подготвен и осъществен от българи заговор (вж. Самбата*), вероятно била в родствени връзки – преки, или по линията на българските аристократи в Армения* (вж. Вунд*, Вананд*, Артаван*, Татул*, Мамеконян* и пр.), с Българската династия още преди брака на Петър І (927-970) с Мария-Ирина (927-963, вж. Мария-Ирина /1/*), внучката на Император Роман І Лакапин (919-944) и дъщеря на сина му – съимператора Христофор Лакапин (919-931). На такъв извод навежда както мирното съжителство на двете династии по времето на Борис І* (852-914) и първите десетилетия от царуването на Симеон І* (893-927), така и “незаконността” на брака на Петър І – понеже законът изрично забранявал на византийска принцеса с право на престолонаследие да се омъжва извън Византия (Конст. Багренородни).
Има голяма вероятност Борис І* лично да е спомогнал за възцаряването и укрепването на Арменската династия на Византийския трон, като е известно, че именно българи възцарили на императорския трон основополжника на династията Василий І (вж. Самбата*). Точно в светлината на това родство, пораждащо силна конкуренция, следва да се разглежда и настъпилата остра конфронтация между владетелите на Византия и България през последните години от живота на Симеон І*, който признавал за легитимен Византийски владетел единствено Константин Багренородни (913-959, род. 905 г.), но нито един от Лакапини, обявени от него за узурпатори на трона и властта.

При наличните обстоятелства след женитбата на Петър І* (927-970) за Мария-Ирина Лакапина (927-963) още през 927 г. и като са известни имената на владетелите и на най-видните принцове на Византия и България в този период, е напълно реално, че Иоан І Цимисхи е пряк наследник на Българския принц Иоан или Иван (вж. Иван /3/*). Самият Иоан е най-висш всред българските принцове, внук на Борис І Михаил* (852-914) и първороден син и законен пресолонаследник на Симеон І* (893-927, род. края на 863 г.), който след възкачването на брат си Петър І (927-970) избягал във Византия с помощта на Роман І Лакапин (919-944). Под личният патронаж и с активното съдействие на Византийския император, Иоан бил оженен в Константинопол и създал свое византо-българско родословие, заемащо почетно място всред няколкото най-висши родове, управляващи Цариград и империята Византия (вж. Георги*).

На Византийския престол следват Иоан ІІ Комнин (1118-1143) и още един Иоан Комнин (1183-1185), който бил съименик и съвладетел на Андроник І Комнин (1183-1185). Династичният род Комнини* е българо-византийски по произход и е родствен с Асеневци*, включително и по линията на Арон* - брата на Самуил* (997-1014) и внука му Алусиан* (съществуват и много други родови връзки между Българската династия и управляващите във Византия императорски семейства, които имат по-стар произход – нпр. от Сабин* /763-765/, Телериг* /768-777/ и др.).

Двама представители на Византийската династия Ласкарис (1204-1261), сродила се с Българския цар Иоан Асен ІІ* (1218-1241), носят името – Иоан ІІІ Дука Ватаци (1222-1254), и последният й предсавител – Иоан ІV Дука Ласкарис (1258-1261).
В Династията на Палеолозите (1261-1453), които според герба си се наричат Палеолог-Асен, и в династията на Кантакузините (1341-1357) са Иоан V Асен Палеолог (1341-1354, 1355-1376, 1379-1391; Андроник ІV Палеолог /1373, 1376-1379/ е зет на Цар Иоан Шишман* /1371-1395/, вж. Киприан*, КК*), Иоан VІ Кантакузин (1341-1354), Иоан VІІ Асен Палеолог (1399-1409/10) и Иоан VІІІ Асен Палеолог (1425-1448) [ДИВ*].

Интерес представлява активната завоевателна политика срещу България, която провел Иоан І Цимиски (969-976, † 11 януари 976). Вероятно именно той накарал Киевския княз Святослав І (965-972), след като майка му Олга* (941-969) починала, да нахлуе повторно в България. При това по същото време, още от преди убийството на Никифор ІІ Фок (963-969) през 969 г., две от дъщерите на Цар Петър І* (927-970) – първородната Анна Лакапина Петрина (Анна /3/*) и сестра й Na. Лакапина Петрина, били в двореца в Константинопол като годеници на императорите Василий ІІ (963/976-1025) и брат му Константин VІІІ (961/976-1027), и като най-значими гарантки за подържане на сключения между двете държави мир. Но пък действията на Иоан І Цимиски могат ясно да се обяснят, ако той е пряк наследник – син или внук, на Иоан Симеон (Иван /3/*), сина на Цар Симеон І* (893-927) и брата на Петър І (927-970), който бил оженен в Константинопол през 928 г. Това обяснява и появата на името Иоан в номенклатурата на византийските императорски имена, което явно е прецедент.

При такъв български произход императорът Иоан І Цимисхи имал формалното право над българския престол, както и сюзеренно право над българските аристократи (като княз от царско потекло, и то пряко от Симеон І*), което му давало допълнителни предимства. Следователно идеята да се съединят двете корони – Българската и Византийската, и то според действащите по това време правни норми, е идея, приведена в действие още от Иоан І Цимиски, а не е приумица на Василий ІІ. В тази светлина отнемането на царските символи от Борис ІІ* (970-978) през 971 г., което станало тържествено в Константинопол, всъщност е със значението, че Иоан І Цимиски възвръщал законните си права над българския трон и обединявал двете корони и двата престола. Това явно не се понравило на част от висшите среди в Константинопол, сред които имало множество велможи с български произход, защото след смъртта на деспотичния Иоан І Цимиски, било организирано бягството на Борис ІІ* (970-878) и на брат му Роман Симеон* (979-997) в България (Борис ІІ* нелепо загинал при преминаването на българската граница).

В т.с. е много вероятно името или епитетът Цимиски също да е от български произход; още повече, че близката латинска дума е c&#299;mex, c&#299;mices: “дървеница”, което едва ли може да се приме и да съществува като реален епитет на византийски монарх. Преди всичко имаме и други имена, като Цуло*, Цула (гръц. &#932;&#950;&#959;&#965;&#771;&#955;&#959;&#962;) и Цамблак*, които по една или друга причина започват с Ца-.; в гръцки вариант е и името Цуила (&#932;&#950;&#959;&#965;&#912;&#955;&#945;&#962;) = Чуила*, като и трите форми се свеждат към българските звукове с Ч-, Ш-, ДЖ-, а и Щ-, които са неизговорими за елини и гърци*: срв. гръцкото изписване на Черноглав – &#932;&#950;&#949;&#961;&#957;&#972;&#947;&#955;&#945;&#946;&#959;&#962; (в името Черноглав Иоан или Иоан Черноглав - друнгарий в турмата на българите, разположена в западната част на Халкидическия полуостров, командвана от турмарха Василий Българина /996 г./, ИБ*).
Цамблак*, както и Цимиски, може да се сведе до авест. &#269;ayeiti: “изисква, избира, подбира”, което с представката v&#299;- означава “разделя” (ЕР*), елин. &#960;&#959;&#953;&#941;&#969; (*&#960;&#959;F&#941;&#969;): “деля”, беот. &#941;&#960;&#959;&#953;F&#951;&#963;&#949; (ЕР*), срв. бълг. от-чаян*, което може да се преведе като “отделен от божественото благоволение, от силите на доброто, от благополучието” (*отъ-чаiънъ, ст.-бълг. Отъчаiати се, Отъчаiаiъ се, Ттъчаiаiеши, МС*), ст.-бълг. Чаiaти ~ Чаiамъ, Чеiемъ, Чаюште, Чаiъште, Чеiемааго, Чеiъште, Чаiъшта, Чаiалъ (СС*), което е родствено с Чьтениiе: “четене, прочитане, прочит; броене”, Чьтьцъ: “почитател; четец”, Чоути, Чоуiъ: “усещам, чувствам; възприемам, разбирам, схващам; забелязвам; осъзнавам, осезавам”, Чувам*: “отглеждам с внимание, с разбиране; пазя, съхранявам”; авест. &#269;ayeiti е родствено с авест. &#269;invaiti: “изисква, избира, отбира”, бълг. Чиня*, Чин*, ст.-бълг. Чинити, Чинiъ: “подготвям, устройвам, разполагам; слагам на място, подчинявам; съчетавам, съчинявам” (МС*, ЕР*); срв. също Шоумънь ~ Шъмьни (СС*): “известен, значим; славен”, шумер. Шуму: “славен”, Шимату: “участ, съдба, орис” (вж. Шумен*), авест. Шамаша: “Слънцето” (= “Светлейшия”), което по-точно е епитет на божеството Слънце. Шамаша е родствено с Шама = Сама*, титлата, която носел брата на царя – вж. Сабмат* (619-675), чието име древните българи от времето на Кубрат* (605-665) изговаряли като Шамбат (срв. Шегор*, Шумен*, Шиба* и пр.).
Точно титлата Шама – Сама*, следвало да носи отстранения канартикин* (престолонаследник) Иван, сина на Симеон І и брата на Цар Петър І*. А пък Шимишки, Шимиски, е производно от Шама и дори от Шамаша, към което е прибавена наставката “-ка”, подобно на Пеш ~ Пешак*, Пешка*, Тошо ~ Тошко*, Тата, Тате ~ Татко, и пр. (наставката “-ка” е със значение “който (е), като”). Заместването на гласната “а” в инфинитивната форма, със “е” и със “и” в производните, в Българският език* е свързано с времето, в което се развива действието – срв. Аспарух*, който в сегашно действено е Есперих*, а в минало свършено – Исперих, *Испирих (и до днес българите поставят думите в “е” и “и” форми, в зависимост от времето, в което е действието, за което говорят, но това лекомислено се приема за диалкт, за “не-литературно”, и не му се обръща внимание, защото такова нещо не съществува в славянските езици, за какъвто - единствено по частичен терминологичен признак, се приема и Българският език* – но, българският не е славянски език!): “И по томъ приде на страноу Дунаiа Исперихъ кънезъ. Тожде и доселе Есперихъ канезъ.” (“Именник на българските канове”, ММ*), т.е. “и след това дойде на страната на Дунав Исперих канъз. Също и досега [в земите при Дунав са владенията на] Есперих канъз.” (вж. Аспарух*). Същевременно името на Симеон І* се припокрива формално с гръцкото &#931;&#965;&#956;&#949;&#974;&#957; – от др.-еврейски произход (всъщност от Зап. Азиатското Шама ~ Сама*, както евреите заемат и Адам* от др.-перс. adam: “аз” = др.-бълг., авест. azъm: “аз”, докато съвсем различни са венетск. e&#967;o: “аз”, гръц. &#941;&#947;&#974;, лат. ego, гот. ik). Това вероятно е търсено умишлено от баща му Борис І*, но всъщност неговото значение следва да се изведе от българската титла Сама* - Шама.

От казаното до тук може де се приеме с доста голяма сигурност, че Цимиски следва да се преведе като “Светлейшия, Сияйния, Славния” или като “Взискателния, Изискващия, Чинящия, Стремящия се”, като стремежа е основно качество на светлината, а взискателността – на Слънцето и Договора (вж. Митра*). Да не забравяме, че традиционната религиозно-битова предхристиянска култура в Армения* от периода ІІІ в. пр. Хр. – ІХ в. сл. Хр., била много близка с българската, а това имало своя паралел – има го и до днес, в сферата на езика. Същевременно в географския район Армения, обхващащ Трапезунд, Тарс*, Вананд* и пр., имало много етнически български области (П. Голийски – новият му труд, който в момента е под печат).

Фактът, че името Иоан става императорско във Византия едва след като то вече е в номенклатурата на царските имена в България, се наблюдава и в Руската владетелска традиция.

За първи път руски (т.е. според приетата в руската историография формула „руско-славянски“) княз е наречен с името Иван (Иоан*) чак към средата на ХІІ век. Този киевско “руски” княз Иван, по-точно Иван Юриевич или Иоан Юриевич, бил едно от последните деца на многодетните Юрий І Долгорукий (роден 1090 г., Велик Киевски княз 1149-1150, 1150, 1155-1157) и съпругата му Асеневичева*, която е дъщеря на Половския* (българския) кан Аспа Асеневич*.
Децата им преди този Иоан или рус. Иван били Андрей, Борис*, Василько*, Всеволод, Давид*, Мстислав, Олга*, Михаил*, Святослав, Ярослав и Глеб*, а след него – Ростислав и една дъщеря, която е неизвестна по име;

[Следва да обърнем внимание, че всяко от имената на тук посочените деца на Юри Дългоръки и на Асеневичева*, отбелязано със звездичка, са български или са приети в руската княжеска практика, защото са носени от значими за руснаците българи – Борис и Михаил са свързани в християнската си битност с Борис І Михаил* (852-914), от когото руснаците извеждали своята държавност и нейната легитимност (ПВ*), а Давид* (†978) е най-големият брат на Самуил* (997-1014).
Именно Давид наследил баща си Комит Никола* и оглавил от 970-971 г. преговорите с Киевския княз Святослав І (945/65-972, роден 942 г.) и борбата срещу Византия на Иоан І Цимиски († 11 януари 976 г.; ИЗ*, т. ІІ, ч. 2, с. 641) и на Василий ІІ (976-1025), по време на която – през 988-990 г., при Киевския княз Владимир І Святой* (970/78-1015), от Българската православна църква и от Цар Роман Симеон* (979-997) било наченато и осъществено покръстването на Киевска Рус.

Арон* (971/972-987) - брат на Давид и на Самуил*, и баща на Цар Иоан (Иван) Владислав (1015-1018), в периода след боевете при Средец* и погрома над византийците при Траянови врата (17 авг. 986), бил подмамен от Василий ІІ (976-1025) да приеме позицията на Византия; за това свое предателството, станало по време на подготовката за покръстването на Киевска Рус от Българската православна църква*, Арон бил екзекутиран от Самуил на 14 юни 987 г. в обастта Разметаница* – край Дупница, заедно с цялото си семейство, като изключение било направено само за принца Иоан Владислав.
Внукът на Арон – Алусиан*, син на Иван (Иоан) Владислав*, също едва ли е имал добро име сред българите, защото предал каузата на Петър Делян* (1040-1041) и го ослепил. Братя на Алусиан са Пресиан, ослепен през 1029 г., който имал връзка с Императрица Теодора (от 1042 г. с Константин ІХ Мономах /1042-1055/, сама 1055-1056), и Арон* - магистър и управител на стратегически важната източна византийска провинция в района на Древните българи* – Горна Мидия и Васпуркан, а от 1048-49 г. магистър на Грузия (Иверия; вж. Волжка България*), където поставил през 1055-56 г. надпис на арменски, че със собствени средства възстановил стените на столицата Ани и построил водопровод с “изобилна вода за радост и разхлада на жадните”; той извоювал и “грамота на свободните със златен печат от Самодържавната багренородна царица (Теодора), относно данъка върху къщите и относно десятъка” на местното грузинско население (КК*).
Показателно е, че имената на Арон и Алусиан, които нямали преки взаимоотношения с Киевска Рус по едни или други въпроси, не се срещата в руския княжески регистър, за разлика от тези на родовия главя Давид и на царя-пакръстител Роман (977-997)].

Следващият руски княз Иван (Иоан*) е внук на Юрий І Долгоруки и Асеневичева* - един от синовете на Всеволод ІІІ Юриевич Болшое гнездо (род. 1154, Велик княз Владимирски 1176-1212); този Иван Всеволодович е племенник на Иван Юриевич.

Синовете на Александър Невски (1252-1263; внук на Всеволод ІІІ Болшое гнездо) – Дмитрий Александрович (1276-1281; женен от 1267 г.) и Даниил Александрович, също имали синове Иван.
Иван І Данилович Калита (1328-1341, роден ок. 1280 г.; рус. Калита: “торба, чувал”) бил първият руски велик княз Владимирски и Московски, който носел това име;

Княз Иван Переяславский, който починал след 1294 и вер. преди 1300 г., бил внук на Александър Невски, племенник на Данаил Алескандрович и братовчед на Иван І Данилович Калита.

Иван І Калита, след управлението на по-големия от синовете му – Симеон Иванович Гордий (1341-1353, род. 1316 г.) е последван от сина си - великият княз Иван ІІ Иванович (1353-1359, роден 1326 г.) [срв. по това време са Българските царе Иван Асен ІІІ* (1279-1280) – внук на Иван Асен ІІ* (1218-1241), Иван Смилец* (1298-1300, роден към или след 1292 г.), Иван Стефан* (1330-1331, род. към 1300-1301 г.), Иван Александър* (1331-1371, роден около нач. на ХІV в.), Иван Срацимир* (1356-1396), Иван Шишман* (1371-1395), и само двама Византийските императори от Иоан ІІІ Дука Ватаци (1222-1254) и Иона ІV Дука Ласкарис (1258-1261) до Иоан VІІ (1399-1402), а именно: - Иоан V Палеолог (1341-1354, 1355-1376, 1379-1391) и Иоан VІ Кантакузин (1341-1354)].

След Иван І Калита (1328-1341) почти всеки руски велик княз имал син Иван, но на върховния престол застанали малцина:
Иван ІІ Иванович (1353-1359), син на Иван І Калита и дядо на Дмитрий Иванович Донскй (1362-1389; вж. Киприан* - Митрополит Московски и на Цяла Русия /1378-1406/);
Иван ІІІ Василевич (1462-1505), правнук на Дмитрий Донски (1362-1389), който се оженил за Зоя-София Асенина* през 1472 г. и след 1490 г. станал “Господар на Цяла Русия”;
Иван ІV Василевич – Грозний (1533-1584, роден 1530; вж. Иван /12/*), внук на Иван ІІІ и на Зоя-София Асенина*, приел официално титлата цар през 1547 г., която обаче не му била призната от никоя чужда държава;
Иван V Алексеевич (1682-1696, род. 1666) – брат и съвладетел на Петър І Велики (1682-1725; император от 1721 г.);
Иван VІ Антонович (1740-1741, роден 1740 г., †1764) – заточен, заедно с майка си, от Елисавета Петровна (1741-1761) и убит в затвора си през 1764 г. от Екатерина ІІ Велика (1762-1796);

Обаче името Иван толкова широко се разпространило в земите, които по-сетне започнали да се наричат “руски”, и всред различните етноси, които ги населяват, че то станало и нарицателно за “руснак” – каже ли се “Иван”, се разбира “руснак”, а каже ли се “Иванушка” – това означава “Дурачок”, т.е. “глуповат добряк от руски произход”;
Влашко*, Молдова*, Бесарабия*, Седмоградско*, Крим*, Арбана* (Албания) и др. са български провинции, в които управляват родственици на Българската царска династия и често носят имената Иоан (Иван), а също българските царски (императорски) имена Михаил*, Георги*, Теодор*, Петър*, Иоан-Александър и др., като сред някои велможи от български произход се налагат имената Срацимир*, Балза* или Балша* и др. Същия канон се спазва и при женските династични и аристократични имена;

Сърбите* имат едно единствено владетелско име – Стефан, и то след 1190 г. е отличително за сръбските и босненските владетели и висши велможи. Същевременно името Стефан – унг. Ищван, Иштван, е династично име на римо-католическите Унгарски крале, с които по една или две линии се родеят Сръбските православни владетели; при това без да се включва линията на родство между Сръбските крале и Унгарските крале, което пряко минава през посредничеството на Българската династия.

Отделен въпрос са имената в ареала на римо-католическата църква, но практиката показва, че това не е възпрепятствало преливането на аристократичните имена по родствена линия от православните предели и династии към римо-католическите и обратно; вж. Иоан*, Иван /1а/*, Иван /1б/*;

Същият родствен принцип за пряко онаследяване се отнася и за българските родови имена – Дуло*, Харка*, Асен*, Тертер*, Срацимир*, Шишман* и прочее;
цитирай
2. shtaparov - Този материал вече ми хареса- в него ...
17.04.2020 01:33
Този материал вече ми хареса- в него няма фалшиви титли и съчинени от казионните псевдоучени догми!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: dichodichev1
Категория: История
Прочетен: 111486
Постинги: 266
Коментари: 337
Гласове: 113
Архив
Календар
«  Май, 2022  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031