ПЕТА – др.-бълг. и ст.-бълг. Пента, п­та, п­ты: “пета, част от стъпалото, от крака, част от човешкото тяло” (СТР*); афган. punda: “пета”; членувано със Тъ, -Та (от Тоу, Този*), от корена Пъ- (Па* ~ По ~ Пе): “лежащ, стъпил здраво, наложен плътно” (срв. Под*, Път* и пр.); род. с Пъна*; срв. родствените др.-бълг. и ст.-бълг. п­дь, п­ди: “(1) педя*; (2) мярка за дължина, наричана педя”, п­сть, п­сти: “пестник, юмрук”, п©пъ: “пъп” (СТР*, МС*), както и родствените др.-бълг. и ст.-бълг. пэшь: “пеш, пеши”, пэшьць: “пешец, пешак, пехотинец”, п­ть, п©ть: “път, улица; проход; направление; маршрут; пътешествие, пътуване”, п©та: “окови, вериги; подпетяване, пречене да се движиш”, п©тьникъ: “пътник”, п©тьнъ: “пътен, пътуващ, за пътуване”, п©тьшьствь¬: “пътешествие”, и пр. (СТР*);

ПЕТЕЛ – зват. Петльо*; от Пея* (ЕР*), букв. “пеещият”, “този, който пее”, “този, който буди” – от инфинитивната форма на корена Пей, членувана с Та- (Те-), и суфикса -Ла; др.-бълг., ст.-бълг. Οэтлъ: “петел”, ΚΉđъ: “петел”, κΉđъ морόρκъ: “паун”, ΚΉđ­: “кокошка, ярка”, ΚΉđии: “петльов, петелски” (от др.-бълг. Кур*: “висок, изправен; висш”, срв. Курт*; висша птица, служеща на Слънцето, която е изобразена и в композицията на Мадарския конник*); а също др.-бълг. Сабль: “петел”, откъдето производното Саблица: “кокошка”, букв. “петелица” – от Сабль: “петел” (срв. Перя*); връзката със Сабя* не е случайна, доколкото П. е птица на Слънцето*, което със сабите-лъчи сразява враговете, а същевременно при бой П. използва срещу своя противник удължения си горен заден шип-сабя, какъвто има на всеки от краката си; Петел, Кур и Сабль са синоними, съществуващи успоредно и независимо един от друг, като изразяват различни позиции спрямо Петела; Петелът е свързан неразривно с култа към Слънцето*, с пътя му през денонощието, и с Добрите божества; Петел е изобразен до Мадарския конник* (Митра*) и е важен колкото другите съпътстващи го божества – кучето* и лъва*, като Петела и Кучето отговарят на Сраоша* и Рашна* - двамата спътници-помощници на бога Митра*, а Лъва е символ на силата, която Митра държи в подчинение, и при това следва да се има предвид, че самият Мадарски конник е центъра в светилището на Мада*; едно от превъплащенията на Веретрагна* е превръщането му в Петел [срв. приказките, в които се появява Петел - за магьосника Ох и момчето (юнака, юначето), когато единия се превръща в просени зърна, а другият в Петел, а също приказката “Мамче и Вятър”, в която Вятърът-Веретрагна подарява Петле на момчето-юнак, и пр. (БНТ*)]. Същевременно Петелът е свещената птица на Сраоша*, ако това саму по себе си не е всъщност олицетворение на Сраошовия спътник и другар Рашна*; вж. Петльов ден*, Митра*, Мадарски конник*, Слънцето*, Сраоша*, Трифон Зарезан* и пр.;

ПЕТЕЛКА – част от затварящ механизъм, наподобяващ по форма петел, глава на петел или петльов гребен; (2) всяко нещо или част, елемент от нещо, което наподобява или напомня на петел или детайл от него; от Пегел*;

ПЕТЕЛОВ – Петльов*;

ПЕТИ – пети по ред, от Пет*;

ПЕТИМЕН – др.-бълг. п©тьмь: “желаещ, стремящ се, пътуващ към нещо, към някаква цел” (СТР*), от Път* (вж. Пета*), срв. п©тьмь ити, в п©ть ходити: “пътувам, вървя, стремя се”, а янъ попъ п©тьмь ид© свэщиц­ полаг© за сво­ грэхъи; ... и помоливъ сЇ идэаше п©тьмь; ... иде же цэсарь п©тьмь своим", и др. (СТР*), пътица, пьтица: “птица; стемаща се, летяща към нещо, към някаква цел”, също пъпьрище, попьрище: “поприще*” (СТР*); срв. др.-бълг. пытати, пыта«: “любопитствам, изследвам, издирвам, изучавам; желая, искам” (СТР*); вж. Път*, Пета* и пр.;

ПЕТКА (1) - мъжко име, зват. падеж на Петко*;

ПЕТКА (2) - женско име, от мъжкото име Петко*;

ПЕТКА (3) - Света Петка;

ПЕТЛЕ – умал. от Петел*;

ПЕТЛЬО – Петлю, нарицателно за Петел*;

ПЕТЛЬОВ

ПЕТЛЬОВ ДЕН – на 20 януари (БМ*) и/или на 2-ри февруари, денят след Трифон Зарезан* (1 февруари); вж. Петел*, Рашна*, Сраоша*, Митра*, Мадарски конник*, Нестинар*, Нестинарство*;

ПЕТО – от Пет*;

ПЕТОРЕН

ПЕТРИЧ (1) – град в днешна югоизточна България;

ПЕТРИЧ (2) – град и крепост в средновековна България, при днешната Асенова крепост* (край Асеновград*), от която до днес е запазена в архитектурна цялост църквата “Св. Богородица Петричка”;

ПЕТРОВАРАДИН – град на десния бряг на Дунав, срещу днешния Нови Сад, отбелязан от немския дипломат Антон Вранчич в 1553 г. (НА*); безспорно градът е български и в български етнически район, за което говори и името – срв. Варадин, Вардим, и пр., срв. Верчели* и Булгароверчели*, вж. Вар*, Вара*, Варна*, Вароша*, Враня* и пр.;

ПЕТРОВДЕН – ПЕТРОВ ДЕН, ден на Св. Петър и Св. Павел, чества се на 29 юни (БМ*); българите на този ден почитат преди всичко Св. Петър (християнско име, под което се крие древен персотаж), който е един от петимата братя-юнаци, на когото при подялбата на Небето* и Земата* се паднали ключовете за Рая (вж Рай*) [БМ*]. Тази притча за Св. Петър показва, че празника е от много старинна епоха (вж. Рангел*, Рашна*, Страоша*, Митра*). А като се има предвид, че човека има 5 части (вж. Шумеро-Акадска митология*, Иранска митология*) – колкото са братята-юнаци, и на толкова части бил разкъсан Мада* – то вероятно притчата, говореща и за началото на разделянето на хората на племена и разпръскването им по Земята, следва да се свърже с ритуалите в светилището Мадара* и с традициите от времето много преди Заратустризма* (ХV в. пр. Хр.). Тоест някъде към V и ІV хилядолетие пр. Хр., защото имаме връзка с мъртвите предтечи и роднини (вж. Петровско пиле*) и тяхното прераждане, а както Мада* се поставя от изследователите в посочения период, така и Богинята-майка на Подземното царство Мамету* или Мамата* също се появява в българските представи за Света най-късно през ІV хилядолетие пр. Хр. При това следва да се има предвид, че през VІ-V хдл. пр. Хр. е границата, когато Древните българи* и някои от съседните им по-напреднали уседнали земеделски народи преминали от Матриархата към Патриархата, което е главната тема в приказката-притча за Дървото*, Змията*, Орела* и Юнака*, и издигането на Юнака-мъж върху гърба на Орела до Горната земя или Небесното царство, за да поиска разрешение от Богинята-майка (Ма*, Мама*) да управлява Средната земя или Земното царство. И при това приказката-притча за Юнака и Орела, изобразена поне на два от съдовете в българското съкровище от Наги Сент Миклош, е много по-стара от притчата за Билга-мес* от V-ІV хдл. пр. Хр. (позната и в късния Асирийски вариант за Гилгамеш* от 9-7 в. пр. Хр.); срв. Еньовден* (24 юни), който се нарича и Свети Иван (Иоан) Летни* – Върховният бог (Иван и/или Иоан е от Ава*: “създател, сътворител”), и двата празника са част от един продължителен ритуален период поне от две седмици или от 19 дни, или от 20-21 дни, вж. Древнобългарския календар*; вж. Рангел*, Иван Летни* и пр.

ПЕТРОВКИ – вид дребни и много сладки круши, които узряват в периода около Петровден*; също вид червени ябълки, които се раздават на Петровден (БМ*);

ПЕТРОВСКО ПИЛЕ – пилето, което се сготвя и изяжда на Петровден* (29 юни), с което се слага завършек на двуседмичните “Петрови пости”, а в този ден се жъне до обяд и после се празнува, колят се Обречени (Наречени) курбани и се правят и раздават и други жертвени ястия, като се има предвид и връзката с мъртвите деца, родственици и предтечи, извършват се свързани със семейството ритуали (нпр. Пращаване на младата булка* от кумовете*), при нужда се прави и молебен за дъжд, деня завършва с общоселски курбан и празнуване (БМ* и др.); вж. Петровден*, Петел*, Еньовден*;

ПЕТРОВСКА ЦЪРКВА - нарицателно за църква и за местност;

ПЕТЪК – петият ден от седмицата*; от Пет*, Пйти*, срв. Пета*; вж. Събота* и пр., вж. Древно-българският календар*;

ПЕТЪР* – от християнското име, влязло в елинския като Petros; двама от спътниците-ученици на Исус Христа*, известни с имената Петър и Павел (Паол/о), са патрони на двете основни римохристиянски вселенски църкви – на Източната римска империя в Константинопол (или Никея) и на Западната римска империя в Рим; вж. Петровден*;

ПЕТЪР І – Цар на българите (927-970/971), починал вероятно на 30 януари 970 или 971 г., може би след като е приел монашеската схизма, а властта временно се упражнявала – откъм 969 г. или 970 г. – от държавния съвет и младшия съвладетел и старши негов син Борис II* (ок. 970-977), който бил и законния легитимен престолонаследник (през 971 г. престолонаследникът-съвладетел Борис II* вече имал поне две деца, от които най-малко един син, и като не е ясно дали в число на „децата“ влизат и дъщерите му или не).

Обаче на миниатюрата в Манасиевата хроника (в т.н. Римски препис), където е изобразена смъртта на Петър I, той е представен в царските си одежди, което предполага, че до края на живота си през 970 или 30 януари 971 г. именно той бил върховният владетел на България (независимо от фатка на приемането монашеска схизма, което станало дни, седмици или няколко месеци преди смъртта му).

Българският цар Петър I е син на Цар Симеон І* (893/914-927, род. към края на 963 г.). Той, от съпругата си Мария-Ирина Лакапина* (927-963 ?), е баща на Цар Борис ІІ* (970-977) и на Цар Роман-Симеон* (977-997), както и на поне две български принцеси – Анна Лакапина Петрина Симеонина Борисина Крумина и Na. Лакапина Петрина Симеонина, които са официално сгодени за своите втори братовчеди и Византийски императори Василий II (963-1025) и Константин VIII (861-1028), а от ранната есен на 969 г. живеят в Константинополския владетелски дворец (там са и през нощта на 11 декември 969 г., когато Никифор II Фока, вследствие на организиран от собствената му съпруга заговор, е убит от Иоан I Цимисхи /969-976/). Вероятно именно Анна Лакапина Петрина (Анна /3/*) става от 990 г. (според проблематичната руска историография уж от 988 г.) Киевска княгиня и съпруга на Киевския княз Владимир I Святой* (978-1014), който е син на Киевския княз Борис /5/* или Святослав I* (965-972, род. 942, син на Олга* и на Угър-Лъчин*) и на българската принцеса Малуша Любечанка*;

За дипломацията на Българския цар Петър I (927-971) са показателни например отношенията с Бохемия (Чехия), имащи основа най-късно от времето на Самбат* (618-676), Крум* (787-814) и Борис I*  (852-914), и с новосъздаващата се римо-канонична Полша, която едва от 960-966 г. става автономна страна на т.н. “ляхи“ ( = поляци). Управлявана е от княз Мешко I (ок. 960/961-992). Именно тогава тази страна* (територията и населението, което я обитава) била откъсната от Царство България и е поставена постепенно под пълната “опека“ (зависимост) на Римо-германската империя.

От този период датира стара българска политическа връзка с Полското кнжеско семейство, фиксирана още през втората третина на Х век, тоест още в началния период на формиране на Полската прото-държава и на нейното автономизиране. А такива политически актове, осъществявани най-често чрез династически бракове, са безспорно в преките отговорности на Българския цар – главният дипломат на България.

За да напомним колва важни за дипломацията и за текущата политика били династичните бракове в периода на управлението на Българския цар Петър І* (927-971) и на синовете му Борис ІІ* (971-977) и Роман-Симеон* (977-997), ще оповестим един факт. А именно, че Римо-германският император Отон І Велики (962-973) през 972 г. оженил сина си – бъдещия Отон ІІ (973-983), като гаранция по сключения съюзен договор (насочен и пряко срещу България) между Свещено-Римската империя и империята Византия, за византийската принцеса Теофано Фокина Склирина (872/983-991, род. 960), която е племенница на Иоан І Цимиски (969-976). А пък за да проведе тази своя лична политическа линия, Византийският властващ съ-император Иоан І Цимиски положил много усилия и византийски средства, докато договори и осъществи този брак между Византия и Отон І, и да наложил своята собствена кандидатка-агент Теофано (тя пък в много голяма степен цивилизовала примитивната германска върхушка). При това “византиецът“ Иоан І Цимиски видимо имал български висш аристократичен произход, произлизащ пряко от сина на Симеон І* (914-927) и легитимен престолонаследник Иоан* (по-голям брат на Петър І), и именно затова силно желаещ, по силата на това си върховно наследствено право, да се възкачи и на Българския престол (вж. Иоан*, Иван /2/*, Иван /3/*, Иван /1/*).

През 965 г. Полският първовладетел княз Мешко I е оженен за Доумбовка, Дубравка или Домбрувка = ст.-бълг. Дъбравка* (вж. Дъб*, Дъбрава*). Тя е дъщеря на Пшемисловския херцог на Бохемия (Чехия) дук Болеслав I Страшни (935-972), и на неговата съпруга – Бохемската херцогиня Биагота или ст.-бълг. Бягота (965-977), известна ни от надписи на латински: BIAGOTA CONIVNX – “Биагота съпруга“, които са открити в единични археологически находки (монети), и за изследователите са базово основание, че именно тя е съпругата на чешкия владетел [Marek, Miroslav. Complete Genealogy of the Přemyslid dynasty. // Genealogy.EU].

Името или епитетът ѝ *Бѩгота, *Бıагота сочи славянски* ( = словенски* – т.е. словено-български* = български) произход, като без уж да имат преки доказателства специалистите предполагат, че става въпрос за династичен брак, сродяващ Пшемисловските херцози с Българското царство на Петър I* (927-971), а по-вероятно с някой пряк родственик на Българското царско семейство.

Под латинската форма на името BIAGOTA и конкретно под двубуквието “-IA-“ безспорно се крие българския звук “я“ (ia) или доста подобен на него, който в ст.-българския – както с Глаголица*, така и с Кирилица* – се пише чрез няколко различни букви; а най-близкият до името базов глагол е др.-бълг. и ст.-бълг. Бѣгати, бѣгаѭ, бѣгаѥш- (Бягати, бягайо/ъ, бягяйеш-): “бягам, тичам; бягам, избягам, отивам от едно на друго място; летя; политам, излитам, прелитам от едно място до друго; тека, протичам, изтичам; бягвам, побягвам, махам се бързо и устремно; отбягвам, страня от нещо или от някого; отстранявам се от нещо, напускам нещо“ (СТБ*), срв. ст.-бълг. същ. Бѣгѹнъ, бѣгѹна: “бягэн, бегбч; беглйц; който бяга от съда; който изтича, оттича; който отлита или/и излита, който лети, който прелита от едно място към друго място“ (МС*) и пр.; видима е формалната разлика и липсата на звука “я“, “ia“ при еквивалентите в чеш. bĕhati, в словен. bėʹgati, bἔgati, в пол. biegać (ЕР*); за българско окончание от този вид и от същия период срв. българските тогавашни имена-епитет Драгота*, Белота*, и пр.; срв. Качка*, Качкин*, Кучка*, Качам*, Качвам*, Скачам* и пр.;

За Българския цар Петър I (927-971) виж още факти в статии: Симеон I*, Иоан Рилски*, Иоан /2/*, (Иван /3/*), Борис II*, Борис /5/*, Роман-Симеон*, Анна /3/*, Мария-Ирина /1/*, Олга*, Угър-Лъчин*, Олег*, Владимир I*, Борис I Михаил*, Владимир I Святой*, Алмъш*, Мал*, Малуша Любечанка*, Волжка България*, Арбат*, Маджари* (Угри*, Себери*), Печенеги* и пр.;

ПЕТЪР ІІ – Петър ІІ Делян, Цар на българи и ромеи (1038/1040-1041). Той е първи син на Цар Гавриил Радомир* (1014-1015) и на Маджарска принцеса – дъщеря на Унгарският владетел Вайк (997-1038), който бил покръстен и провъзгласен през 1000 г. или на 1 януари 1001 г. за Крал на Унгария под името Ищван І (1001-1038). За произхода и династията на Вайк-Ищван вж. Арбат*;

Петър се родил в Унгария, където била отпратена бременната му майка след разтрогването на брака й с Гавриил Радомир* – Цар на България (1014-1015) и син на Цар Самуил* (997-1014). Повод за развода най-вероятно било покръстването на Вайк-Ищван от Римската църква и съюзът му с Германският император Отон ІІІ (983-1002), което давало независимост на Унгария. Това обаче било причина за прекратяване на Българо-Унгарския договор и противопоставяло Вайк-Ищван на Самуил* (997-1014) и на България, още повече, че Отон ІІІ бил в активни съюзни антибългарски отношения с Византийските императори Василий ІІ (976-1025) и Константин VІІІ (976-1028) най-късно от 993 г., когато пратил германски свещеници да прекратят  съществуването на Българската епископия в Прага*.

Тези събития предполагат, че Петър се родил в 1000 или 1001 година в Унгария, където се прибрала вече бременната Унгарска княгиня Маргарита (Маргьорит).

Приема се, че принц Петър се е завърнал в България след възцаряването на баща си през 1014 г. – вероятно през 1015 г., а от 1018 г. е живеел във Византия, където бил отведен от Василий ІІ (976-1025). Не се знае каква позиция е заемал в събитията през 1029 г., когато Царица Мария* – съпругата на Цар Иван Владислав* (1015-1018), подготвила преврат срещу Роман ІІІ Аргир (1028-1034), за да постави на престола в Константинопол първородния си син Пресиан ІІ* или Фружин*, заедно с Теодора – сестрата на управляващата по това време Византийска императрица Зоя (1028-1050).

Началото на действията му за провъзгласяването си за цар на България се отнасят към 1038 г., когато “започнал да се скита из България, стигнал до Морава* и Белград*, като разгласявал своя произход” (КК*). Интерес предсавлява фактът, че активната дейност на Петър ІІ Делян съвпада с възкачването и краткото управление на Кралят на Маджария Петър І (1038-1041), който изглежда е брат на майка му, а не по времето на управлението на дядо му – Маджарският крал Ищван І (997-1038). Зад това изглежда се крият доста по-сложни българо-маджаро-византо-германско-полско-литовски отношения, а не толкова видимото на повърхността; вж. Виола*, Арбат*, Галичко-Владимирско кралство*, Тихомир*, Българо-Византийска власт на юг от Дунав през ХІ и ХІІ век*;

През 1040 г. Петър ІІ Делян, с подкрепата на маджарите, обявил въстанието си и от Белград* през Ниш* и Скопие* се насочил към Солун*, където “дръзко прогонил императора” Михаил ІV Пафлагон (1034-1041) – втория от 3-мата съпрузи на Императрица Зоя, който избягал, “изоставяйки целия си обоз, шатрата си и колкото имал злато, сребро и тъкани”. Преди настъплението си към Солун Петър Делян успял да отстрани конкурента си – провъзгласения за цар от въстаниците в Драчка област Тихомир*, който най-вероятно бил негов братовчед, и с този акт обединил двете армии. След победата си над Михаил ІV към него се присъединил Алусиан* - внук на Арон* и втори син на Цар Иван Владислав* (1015-1018), който е брат на ослепения през 1029 г. Пресиан-Фружин и втори братовчед на Петър Делян. Последвало неразбирателство между двамата, основано на неуспешните военни действия на Алусиан* и подозренията на Петър, че братовчед му е свързан с предателство. Конфликтът стигнал до там, че през септември 1041 г., на един пир, Алусиан накарал хората си да упоят Петър, а после да го ослепят. Войската временно била обединена от Алусиан, но след няколко неуспешни сражения той се видял принуден да премине на страната на императора. Скоро след това верните на Петър Делян полкове били разгромени от водените от Михаил ІV “избрани войски и най-опитни във военно дело стратези”, в чийто състав били и 500 норвежци (варяги), предвождани от княза си Харол Хардрад. Слепият цар бил заловен и отведен в Константинопол (1041).

Петър ІІ Делян се провъзгласил се за цар на българи и ромеи (византийци), каквато била и титлата на Цар Симеон І* (893-927), и на Цар Самуил* (997-1014), а вер. и на Цар Иоан Владислав* (1015-1018). Но явното противопоставяне на официалната власт в Константинопол е във факта, че титлата е приета от провъзгласилия се за български владетел Петър ІІ Делян във времето, когато действало общо Българо-Византийско управление в земите на юг от Дунав през ХІ и ХІІ век*, обединяващо както Българската и Византийската (Ромейската) корони, така и българската аристокрация, особено живеещата преди всичко в земите на юг от Дунав; вж. Тихомир*, Алусиан*, Арбат*;

ПЕТЪР ІІ ДЕЛЯН – Петър ІІ*;

ПЕТЪР ІІІ – Константин Бодин, Цар на българите 1072 г.; вж. Бодин*;