Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
16.04.2020 11:39 - САМОДЪРЖЕЦ и ЦАР
Автор: dichodichev1 Категория: История   
Прочетен: 1164 Коментари: 2 Гласове:
0


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

САМОДЪРЖЕЦ – засвидетелствано още при царете от т. нар. Първо българско царство*, което, в тесния смисъл, се простира от 963 г. – официалното приемане на християнството в България, до 1018 г. (в широк смисъл Първо българско царство започва да съществува от 153 г., когато е създадена от Авитохол* българската държава в И. Европа).

Известни са надписите на Иван Владислав* (Битолски надпис): самодържец български... родом българин..., което е записано САМОДРЬЖЪЧЕМЪ БЛЪГАРЬСКОМЪ … и пр. (ББ*), както и на Самуил* (997-1014): “Во Христе верен Цар и самодържец български”. Но тази титла съществува за българите най-късно от времето на Симеон І* (893-927), който под зоркото око на баща си Борис І* (852-914) пръв установява трайните българо-християнски форми в титолатурата на България и новите правила за прилагането им.

Самият Симеон І* (893-927) от една страна е титолуван като ДРЪЖАЛИВЪIИ ВЛАДЪIКА и ВЕЛИКЪIИ ВЪ Ц̃РЬХЪ Ц̃РЬ СИМЕОNЪ, а от друга Лъв Дякон пише, че: “Симеон /.../ увлечен в скитското (т.е. българското, доколкото България владеела Скития* от Волга и Дон до Дунав, наричана и Саклан*) си и добре известно безумие, заповядал на ромеите да го наричат АВТОКРАТОР” (БЕ*), като autokratora = бълг. САМОДРЪЖЬЦЪ (фонет. Самодържец), = титлата на Византийския върховен император (доколкото често имало по няколко формални императора едновременно).

При това е “очевидно, че Симеон вече сам се е титолувал така, съответно така е бил титолуван и от Царската канцелария, а към 915 г., за което време се отнася сведението на Лъв Дякон, е пожелал настоятелно официалното признаване на титлата и от Византия” (Златарски, БЕ*).

Т.е. терминът Самодържец е засвидетелстван в България още във времето преди държавите на Славяните* да постигнат завършената си обособеност и структурна форма, и категорично е плод на конкретните цели, които преследва Българската държава по това време (852/863-927 г.) – обединяване под короната на България и на Българската православна църква* на всички етноси между Византия, Свещената Римска империя (Франкската държава) и Хазария* (Волжка България*, за чието начало може да се приеме 922 г., още не е реалин факт и към това време се представя от феода на град Болгар*); в тези територии през ІХ в. най-значимите групи, след българите, са сакланите* (заедно с хоните*; сабаните* са саклани), а едва след тях по брой и значение са анчийците*, после угрите* (себери*, маджари*) и българизираните славяни* (вж. Борис І*, Кирил и Методий*, Симеон І* и пр.).

За сравнение, в Русия* терминът С. за първи път се споменава като част от титлата едва при Иван ІV Грозни (1533-1584), чак когато България намалява активитета си като политически фактор в Европа и титлите Цар* и Самодържец са самоволно присвоени от руските властители (вж. Царство Русия). Тези титли, обаче, не са признати от Полско-Литовското кралство, а вероятно и от никоя държава по време на властването на Иван ІV Грозни (това е косвено доказателство, че поне до първата половина на ХVІ в. България, българската аристокрация и Българската църква продължават да са значим фактор в източната половина на континента). Но с този си акт Московия*, Московска Рус или Русия* се опитва да наследи България както по време и по място в структурата на И. Европа, така и по статут. От това развитие на нещата не може да се отдели и факта за силното присъствие на българска аристокрация, етнос и култура в земите на изток от Дунав и Карпатите – вж. Стара Велика България*, Половци*, Черна България*, Дулебия*, Киев*, Владимиро-Галичко кралство*, Асеневичева*, Виола*, Сърби*, Владимир І Святой*, Борис*, Глеб*, Цамблак*, Киприан*, Фружин* и пр.; вж Сама*, Кана Сибиги*;

 

ЦАР – в Европа “цар” е исконна българска титла, донесена с древно-българската традиция още при заселването на българите в Европа през ІІ в. пр. Хр. и налагана и отстоявана от тях през вековете до ден днешен; др.-бълг. цасарь, цэсар†ь, ц‚ср-: “цасар, цесар, цар”, царъ, цръ, ц‚р-, ц‚рю-: “цар, царю”, ц‚рев-: “царев”, цƒри-: “цари-”, в цƒπθγπDа: “Цариграда” (СТР*, VІІІ-ІХ в.; Манасиева хроника, 1331-1345 г.; и др.);

В Западна Азия титлата цар е позната още от епохата на Шарукин І* (2369-2314), знаен и с елинизираната форма Саргон І (срв. авест. sara-, sarah-: “връх, върховен”); срв. също във Втора династия на Исин (1157-1027), от която са Набуку-Дара-Цара І (1127-1105, елин Навухудоносор І; при авест. sara-: “цар”), Мардук-Шапил-Дзери/Цери (1083-1070; при ст.-бълг. S = “дз, dz, θz, tz, ц”; вж. Мардукан*), и Мардук-Цери-Кс (1047-1035), от Втора династия на крайморската страна (1027-1006) – Еа-Муки-цери (1009), от Еламската династия – Мардук Бел-цери (?-?) и Набу-Надин-цери (734-732; Набу: “небесният, божественият”), от “Девета династия” (732-626) – Набу-му/кин-цери (732-729), Шару-кин ІІ* (710-705), Шамаш-шуму-кин (669-648; за Шамаш вж. Сама*, Самбат*, Шамаша*) и Кан-далану (648-627), от Халдейската династия (626-605) – Набу-Пола-Сар или Набу-Бала-Цар (626-605), Набуку-Дара-Цара ІІ (605-562; елин. Навухудоносор ІІ*) и Неригли-Сар (560-556), които са последвани от Персийската династия Дарии* (522-327).

Според изследвания, представени през 2001 г. от Я. Й. Шопов на лекция, изнесена на “Българския ден” в Европейския Университет във Флоренция, първият владетел на кутиите, живеещи през IV-III хдл. пр. Хр. в региона по горното течение на р. Тигър, Енриду Пизир, който е завладял в 2495 г. пр. Хр. страните Шумер и Акад, се титулова “Аз могъщият шар (цар) на кути, владетел на четирите четвъртини на света” в клинописен надпис, намерен в Нипур (...). Титлата ЦАР е срещана в Шумер (П. Добрев, 1994) и в Египет като "ШАР" (Димитров, частно съобщение) със значение ИМПЕРАТОР (повече за Я. Шопов и за данните, представени в лекцията вж. http://uni-sofia.academia.edu/YavorShopov/Papers/434443/Bulgarian_State_tradition_during_centuries ).

Това, че титлата Цар (наред с Кан*) е известна поне от ХХVI в. пр. Хр., прави невъзможно свързването на българската титла Цар с елино-латинските Цезар или Кесар (откъдето е герм. Кайзер). При това по-скоро е вероятно западно-азиатско влияние за натурализиране на елино-римските титли в античното европейско общество, какъвто е случая и с по-късното Василевс*, Василеус (вж. Васил*), което Ираклий І (610-641) заимства “от Изток” и въвежда във Византия. А следва да се отбележи и фактът, че лично за Византийския император Ираклий І този “Изток” означава както Сасанидска Персия (224-651), така и Стара Велика България* (от 153 г. натам), която е управлявана по това време от близкия му съратник Курт* или Курбат* (605-665) и от Куртовия чичо Бат Оркан* (602-603, †ок. 641-645).

Титлата Цар се вижда в изписването на името и сана на Маламир* (831-836), който е наследник на безспорния император Омуртаг* (814-831). Отбелязано е в Шуменския надпис от времето на Маламировото управление като др.-бълг. Малıамир-ц(ар)е, където титлата е записана по традиция със съкращение, с латински и елински букви във формата ТZE – от TZAPE ZАРť), от бълг.  ЦАРž, ЦАРť, ЦАРЕ, ЦАРЕ (вж. СТР*). Цялата титла с името на Българския владетел е записана на др.-български с латинско-елински букви като КАNE CYBYГН МАΛIAMHP-TZ(AP)E (“P” = лат. R, гръц. Ρ), = фонет. Кане Съ-Бăги Малıамир-царе.

При това следва да се има предвид, че Маламир е син на “Великият господар” (= император) Омуртаг*, както и внук на “Великият господар” Крум* (787-814), който пък е наричан във волжко-българската историческа литература директно Кара-цар: “Запад-цар” (в.-бълг. Кара-джар*, ДТ*). Малко по-късно и синът на Борис І* (852-914) – Симеон І* (893-927), е наричан в българските текстове от времето на властването му Симеоне-цари (в надписа за Мостич*), и пр.;

Титлата Цар е синонимна с Кана-Субиги* и със Самодържец*. Цар има значението “Император”, “Цар на кановете”, “Цар на царете” (Кан* = rex, крал; васален на императора регионален или родово-етнически цар).

Още през ІХ и началото на Х век българите категорична слагат знак за равенство между българската християнка титла Цар (Царъ, цѓđъ, цръ: “цар, император, върховен господар, велик владетел, главен владетел”) и римо-византийската Император (= Август = Василевс*); същевременно, независимо че се случва Цар (цƒđь, ц‚рь: “младши цар, съвладетел”) да се изписва понякога и с по-особеното значение на “владетел, господар” като Цасар, Цесар (цđTђь; обаче това е в руски препис от втората пол. на ХІ в. – 1072 г., СС*), титлата винаги е равна на Август (император). За това по категоричен начин свидетелства текста от Симеоновия сборник или изборник* (893-925; СС*), който може би е изготвен още по поръчка на Борис І* между 863 и 893 г. – споменат като “Отечески книги” или “Отьчески книги, От’чески книги” в пространното житие на Методий* (815-885; СС*). Ето и самият текст: “Лэтописьць въ кđатъцэ от авъг№ста даже и до кwнстантина˘ и зwя˘ цTђрь грьчьскыихъ˘” (СС*, 1073 г.).

Ясно се вижда, че в тази кратка хронология или списък (летописец в кратце) от вт. пол. на ІХ в., всички Римски императори от Октавиан Август (27 г. пр. Хр. – 14 г. сл. Хр.), през Константин І Велики (август от 310 до 337; цезар е от 306 до 309 г.), до Лъв ІV (886-912) и допълнението на преписвача от ХІ в. до августа Зоя (1038-1050), са представени с българската титла “царе”, поставена пред определението “гърчски” [видимо Святославовия препис на Симеоновия сборник (СС*) е започнат да се изработва по време на Зоя и е завършен в 1073 г., към възкачването на Святослав ІІ (1073-1076, род. 1027) на Киевския трон, когато му е подарен от преписвачът “дяк Йоан” – вероятният фалшификатор, изстъргал в текста вече записаното име на Симеон и заменил го със Святослав].

Следва да се обърне внимание на факта, че в Небесните селения и в целя Космос и Земен свят, на самия връх на Световната обществена пирамида, има само един Цар и това е Господ-Бог, бащата на Исус Христа*. Спрямо Божественият си баща Исус е “младши владетел и съвладетел”, тоест Цесар (Кесар). Поради това всички земни предхристиянски и християнски Императори (Август, Василевс*) спрямо Всевишния Господ-Бог и сина му Исус Христа са само принцове – тоест князе*.

А по статут под християнските императори, които са само трима в християнска Европа – Византийският василевс, Българският цар (от Борис І* /852-914/) и Римо-Германският император (от Карл Велики /800-814/) – са Младшите царе-съвладетели (в България), Кралете (на Полша, Унгария, Бохемия, Франция, Навара, Испания, Неаполитания, Дания, Готия, Норвегия, Швеция, Англия, Шотландия, вж. карта 1540 г.) и Императорските принцове (царски принцове, ерц-херцози); едва после са принцовете – според своята йерархия, а след принцовете са останалите велможи в низходяща линия съобразно статута си.

Затова и Българският император Борис І Михаил* (852-914) е титулуван “княз”, т.е. “принц”, вероятно още при официалното му кръщаване през есента на 863 г., защото е такъв неговият християнски владетелски статут спрямо Господа-Бога и Исус Христа. Това обаче не означава, че Борис І по сан не е Цар (= Император, Август, Василевс*), нито че стои по титла и статут по-ниско от Византийския василевс и/или от Свещено-Римския император;

Формата “цесар” в значението Цар е използвана и в изписаното  на латински, за да бъде по-разбираемо за договарящите се страни, название “Страната на Цар Шишман” (terra Cesaris Sysman) в договора от 1519 г. между Полско-Унгарския крал и Османския емир.

Успоредното наличие на титлата Цар, заедно с по-низшата титла Цесар (Цезар, Кесар), се вижда и от такъв страничен факт, като епитета на Константинопол – Цариград*, др.-бълг. и ст.-бълг. цЃđи градэ, црЃэграда, цригрЃадэ, црЃэграDђ, црЃиградъ: “цариград” (СТР*, т. ІІ, стр. 1181 и др.), което в българския език и писмена практика никога не е наричан с умалителното и по-скоро предполагаемо Цесаревград (др.-бълг. и ст.-бълг. *цэсаđ†ь γрадϊ /СТР*/); като название Цесарев-град би могло да се употреби, евентуално, само съвсем целенасочено, когато става въпрос именно за младшия съимператор Цесар (Кесар, Цезар) в този град. Същото се отнася за Царски дворец, Царски палат, Царска власт – др.-бълг. и ст.-бълг. цđЃи βласти: “царев дворец, царев палат”, βϊ тьмници бэхъ се въ цđЃи власти жив© (СТР*).

Обаче съвсем друго е, когато се говори за по-нисшия съимператорски статут на Цесара (Цезара, Кесара), когато този статут ясно и целенасочено се конкретизира – др.-бълг. и ст.-бълг. цэсаđ†и полаты, полаты цэсар®: “цесарски палати, цезарски дворец”, цэсарь вэньць: “цесарски венец, цезарска корона” (СТР*); 

Със сана “Император на българите” се обръща Иоан І Цимиски (969-976) към “носещия знаците на Царската власт” Цар Борис ІІ* (970-977/978) през 971 г. (КК*). А това означава, че Византия е признала равнозначността на християнските санове “цар” и “император” най-късно още при възцаряването на Петър І* (927-970).

Бащата на Петър І* – Симеон І* (893-927), получава през 913 г. в Константинопол титлата Цезар (или Кесар) – т.е. съвладетел, който е втори след императора, като, според Златарски (ИЗ*), равнопоставеност на титлата “цар” спрямо “император” не му е призната от Византия до края на неговия живота през 927 г., което пък е и една от причините за Българо-Византийските войни, водени от Симеон след смъртта на баща му Борис І* (852-914) [Всъщност Симеон І* искал да омъжи една от дъщерите си за законния император Константин VІІ Багренородни (род. 905-959; ИЗ*) и по този начин той и внукът му да наследят и управляват Византия – тоест целял България да присъедини Византия. Затова след като Роман І Лакапин омъжил през 919 г. дъщеря си Елена за Константин VІІ Багренородни и станал Василеопатър – “баща на василевса*” (т.е. тъст* на Константин VІІ), а през 920 г. и Император на Византия, Цар Симеон І никога не признал Роман І и титлата му за легитимни и воювал безкомпромисно с него до смъртта си].

Дуклянският презвитер пише по повод приемането на царската титла от Самуил* (997-1014) в 997 г., че той se imperatorem vоcari jussit (ИЗ*, І, 2, с. 706). А това се отнася както за Роман-Симеон*, Борис ІІ*, Петър І*, Симеон І*, Владимир І*, Борис І* и титлата на предците им Кана-Събāги (Кана-Субиги*: “Върховен от Бога” = Цар = Император), така и за българските царе след Самуил* и до Константин Срацимир* (1396-1422) и Фружин Шишман* (1395-1460);

В картата от 1410-1420 г. в Европа са посочени само трима императори – Византийският Мануил ІІ Палеолог в Константинопол, Българският цар Константин ІІ Срацимир в Белград* и Римо-Германският император Сигизмунд І* (1400/1410-1437). Първата карта, която не посочва българските владетели за императори е от 1540 г., когато такива в Европа са единствено Карл V (1519-1556) – архонта на Свещената Римо-Германска империя, и Османският турски крал (turka rex) Сюлейман І Великолепни (1520-1566) – съпруг на Рокселан* (1520-1558). Обаче малко по-рано, в договорът между Унгаро-Чешко-Полско-Литовският крал и Османския емир от април 1519 г. се гарантират правата на “Страната на Цар Шишман”, които тя имала и след 1526 година;

Да не забравяме, че още Българският кан Булимир* (348-378) се провъзгласил за император и над Римската империя, когато неговият син Алавив* или Бат Алаба (378 – сл. 420) му донесъл императорските инсигнии на убития от българските войски на 9 август 378 г. при град Дере* (Одрин*) Римски император Валент І (364-378).

Обратната страна се вижда в постъпката на Византийския владетел Ираклий І (610-641, род. 575), който към 628 г. си присвоил “персийската титла” или “източната титлаВасилевс*, която станала постоянна за всички следващи императори на Византия (вж. Васил*, Василевс*); при това в тази плоскост следва да има предвид старото средновековно становище: “защото перси, и влъхви* (мидийци*), и българи са едно и също”.

Всъщност в европейската история на България първият българин, който станал Император на Рим, е Максимин І* (235-238, род. 173 г.), чийто съимператор е синът му Максим І (235-238). Защото въздигнатият от армията за Римски император Максимин І* е внук на Авитохол* (153 – сл.173) и син на Авитохоловата дъщеря Аваба* (или Ава-ба, *Ава-бика = Ава-принцесата, Ава-господарката); при това съпруг на Авава-Аваба и баща на Максимин І е Мицо* (Micco, Мичо), а преките наследници на този български род стават през XIII в. владетели на България в лицето на Мицо Асен* (ХІІІ в.) и на сина му Цар Иоан Асен ІІІ* (1299);

До 914 г., когато след смъртта на Борис І Михаил* (852-914) започнало самостоятелното управление на Симеон І* (893-927) и той се провъзгласил за Самодържец*, равенството на статусите на българските и римските владетели се признавали взаимно чрез двустранните договори. След това настъпил период на остър конфликт между двете държави от към началото на 915 г. до 927 г., защото Симеон І* не признавал за легитимни действащите Византийски императори, приемайки ги за узурпатори (Симеон І приемал за легитимен само Константин VІІ Багренородни /913-959/ – роден в 905 г., който бил допуснат до реалната власт едва през 944 г.).

После Византия признала официално равенството на статутите на титлите на християнските български и византийски владетели “цар” и “император”. Това станало още при преговорите между България и Византия, водени от българска страна от Георги Серсубила*. То било задължително условие преди официалното сключване и подпечатване на Договорът за Дълбок мир между двете страни от Роман І Лакапин (919-944) и Петър І* (927-970) на 8 октомври 927 г., когато Петър І се жени за внучката на Роман І – принцеса Мария-Ирина*; а по изричното желание на българската страна тогава и Христофор – сина на Роман І и баща на Царица Мария-Ирина, е издигнат за Първи съ-император (ИЗ*), поставяйки по този начин на задна позиция законния владетели и ръкоположен още през 913 г. за император Константин VІІ Багренородни (913-959, роден 905 г.).

Това показва, че България участва като съюзник на Роман І в борбата му да овладее трайно властта във Византия за своя род – Лакапини, срещу което българската страна получава множество предимства и отстъпки. Едно от тях е женитбата на Цар Петър І за Византийска принцеса (Мария-Ирина Лакапина) с преки права върху императорската корона и престола на Византия, т.е. трона на Римската империя – нещо, което е абсолютно забранено от действащите Ромейски закони (Константин Багренородни).

Друго съществено право е българските посланици да се приемат от Византийските императори на първо място и без да чакат ред, и да стоят на първо място на императорската трапеза, включително и преди посланиците на Свещената Римска империя (ИБИ*, ИЗ*; всъщност тези права на бълг. посланици били валидни от много по-рано, а в християнската практика на българо-византийските отношения са най-късно от възкачването на Василий І през 967 г., вж. Самбата*).

Тези две позиции, макар и косвено, но пък достатъчно директно сочат, че сановете цар (на България) и император (на Византия) са приравнени още в този мирен договор от 927 г., който урежда дългосрочно отношенията между двете християнски държави. Самият Борис І* (852-914) не е имал причини да търси след 863 г. специално признание на християнската си титла от Византия, защото Римския папа се отнасял с императорско достойнство към него, както това е правел и Германския император.

Като “император” се превежда титлата “цар” и в западните дипломатически преписки от ХІІ, ХІІІ, ХІV и ХV в.; нпр. Българския цар Калоян* (1197-1207) се титулувал с исконно право в писмата си до Римския папа Инокентий ІІІ (1198-1216) със сана Император (Imperator) на България (ББ*, стр. 345; вж. Петър ІV*). Още през 1876 г. в своята “История на българите” проф. д-р К. Иречек съобщава:

Цар Калоян* (1197-1207) пише в две послания до [Римския] папа Инокентий ІІІ, че неговите предшественици Симеон* (893/914-927), Петър* (927-970) и Самуил* (997-1014) са получили от Римската църква (Римският папски престол)coronam imperii et patriarchalem benedictionem” (Theiner, Mon Slav. merid. І, 16, 28). Това … свидетелство (в папските архиви липсват грамоти от толкова стара епоха [тоест от Симеон до Самуил]) се потвърждава от издирванията на Дринов” (ИРЧ*, стр. 123, бел. 21).

Следва да се обърне внимание, че Калоян поставя в единство дадените (признатите) от Римската църква на Българските царе Симеон І*, Петър І* и Самуил* “короната имперска” с “патриаршеското добруване (благословение, достойнство)” на Българския първосвещеник. А тези две позиции само в своето единство дават Императорски – тоест върховен автономен (ατονομία) и автокефален (ατοκεφαλή-) статут на държавата България, на Българския владетел и на Българската христова църква. Такъв висш статут бил признаван и препотвърждаван няколко пъти на Българската православна църква по времето на Борис І Михаил* (852-914) и на неговите наследници.

Това станало например на Вселенския събор в 869-870 г., на 10-тото извънредно заседание на 4 март 870 г., когато от най-висшите християнски свещеници в Света, включително Византийския и Римския първосвещеници с клировете им, била призната независимостта на Българската църква и нейното равноправие спрямо Константинопол, Рим и другите църковни престоли (вж. Владимир І*).

По-късно същото е препотвърдено и на 8 октомври 927 г. пред стените на Константинопол, при тържественото сключване на новия Българо-Византийски мир и на брака на Българския цар Петър І* (927-970) с Византийската принцеса Мария-Ирина – внучката на Византийския император Роман І Лакапин (919-944) и дъщеря на съимператора Христофор Лакапин (919-931; вж. Георги Серсубила*, Мария-Ирина /1/*). Тогава “в мирния договор, освен царската (императорската) титла на [Българския владетел] Петър, било признато Пратриаршескто достойнство на пребиваващия (служещия на църковния престол) в Дръстър* архиепископ Дамян и заедно с това самостойността (υτοκεφαλία) на Българската народна (национална) църква; Византия [в този договор] също тъй се задължила да почита Българския господар по-високо от всички Европейски крале (владетели), дори от Немския (Римо-Германския) император” (ИРЧ*, стр. 126, 134 – бел. 4; Разказ на Лиутпранд, изпратен от Император Отон І в Цариград в 968 г.; Liutprand, Antapodosis, ІІІ, 36, у Пирц ІІІ, 311).

Имало едно важно условие за това, че на 8 октомври 927 г. Византия, в лицето на властващия Император Роман І (919-944), на наследствения император Константин VІІ Багренородни (913-959, род. 905 г.), на Цариградския патриарх Стефан ІІ (925-927; или на патр. Трифон /927-931/), на съимператорите и на правителството, признала официално и документално Императорския статут на Българския владетел и на титлата му цар, и Патриаршеския статут на главата на Българската христова църква. А именно фактът, че за това вече имало категорично решение още на Вселенския събор от 869-870 година. В тази плоскост ясно се вижда, че една от причините за тоталната политическа и военна офанзива, която предприел Симеон І* (893/914-927) срещу Византия след смъртта на баща си Борис І Михаил* (852-914) на 2 май 914 г., бил именно фактът, че Константинопол, по едни или други причини, не пожелал в дипломатическата практика да се съобрази с решенията на Вселенския събор относно България и статута на нейния владетел и на църковния й глава; или че Византия не искала да приложи тези решения конкретно спрямо Българския владетел Симеон І след 2 май 914 г., когато той станал Самодържец*;

Десетилетия след Калоян*, през юни и юли 1281 г., в Неапол пристигнали пратеници на Българския цар Георги Тертер І* (1280-1292) – “magnifici principis, imperatoris Bulgarorum” (ИРЧ*, стр. 216). Вижте също и статиите за Българските владетели Иоан Срацимир* (1355-1396/97) и Константин Срацимир* (1396-1422), които са титулувани със сана “император” от Сигизмунд І* – Унгарски крал, Бохемски (Чешки) крал и Императора на Свещената Римо-Германска империя (1387-1437), в неговата активна политическа кореспонденция с владетелите от Западна Европа.

Със същата титла “император” е определян и наследникът на Цар Константин Срацимир* – Иоан Шишмански Български* (1422-1430). В документ от годината на смъртта му – 1430 г., Иоан Шишмански* е представен с върховния държавен владетелски епитет “Български”, показващ категорично неговото положение на най-висш велможа на България и суверен над всички нейни и васални й страни, принцове и феодали. Същевременно той е обявен със сана “Император велик” (ПРЛ*), който е възоснова на формулата “Цар велик”, за да бъде разграничен сана му от този на младшите царе, титулуващи се също със сана “цар”. При това за периода на втората половина на ХІV и ХV в. има сведения, че дори и някои отделни Деспоти се величаели с титлата “цар”, като не може да има съмнение, че при строгата йерархичност в класическата част на Европейския феодализъм (вж. ФК* и пр.) става въпрос именно за степента “младши цар и съвладетел” или цезар, кесар (ст.-бълг. цэсаръ, цэсар†ь), а не за някакво съперничество с върховния владетел – “Царя велик” или “Императора”, за каквото не можело и дума да става. Пък и Деспотите, ползващи и за свой сан титлата “цар”, всъщност безспорно признавали върховенството на Българския цар и самодържец*, декларирайки по този начин принадлежността си към Българската династично-сановническа имперска пирамида.

Според руските историографи още Московска велик княз Иван ІІІ (1462-1505) и сина му Василий ІІІ (1505-1533) се величаели, макар и неофициално – само за вътрешно държавно и дворцово ползване, с титлата “цар” (РН*; вж. Зоя-София Асенина*, Асенина /2/*). Това, обаче, може да се разглежда именно и единствено от гледна точка на Българската династична йерархия (вж. Асенина /2/*), още повече, че в Европа и в Света няма по време на феодализма друга империя или дори редова държава, която да ползва “цар” за своя владетелска титла. Чак синът на Московския княз Василий ІІІ – известният Иван ІV Грозни (1533-1584, род. 1530), си позволява в младежко дръзновение да обяви сам себе си за “цар” в зората на своето пълнолетие – на 16 януари 1547 г. (РН*), но тази му титла, поне първоначално, не била призната от околните държави. Същевременно, но съвсем не случайно, Московският първи министър при Иван ІV Грозни, а по-късно и владетел, Борис Годунов* (1584/1598-1605) бил титулуван още преди 1570 г. със сановете “Цар Казански” и “Цар Астрахански”;

Буквалното значение на Цар е “върховен”, в смисъл “най-върховен, император”; авест. sarah-, sara-: “глава, връх” (фонет. sara), sūra-: “сила, мощ”, срв. и авест. zara-: “стремеж, цел”, zaršayamna- (царшайамна-): “царствам, държа се царствено”, и е известна от титлата-име Шарукин І* (2369-2314 г. пр. Хр., елин. Саргон І) и Шарукин ІІ* (722-705 г. пр. Хр., елин. Саргон ІІ), познато и в др.-българската форма Шарукан* (ХІ в.); родствено е с Чар*; коренът Са-, Ча-, Ша-, се вижда в Шамаш* - епитет на Слънцето, в титлата Шама ~ Сама*, в името Саса*, Шар-планина* и пр.

В България също се слага равенство между Император и Цар. Например, както казахме и по-горе, Калоян* (1197-1207) превеждал титлата си “Цар” с латинското съответствие “Imperator” (вж. Петър ІV*). Същевременно, обаче, имаме и обратния пример в “Манасиевата хроника” (ок. 1332-1345 г.) от времето на Българския цар Иоан Александър* (1331-1371). Там на страницата с миниатюрите за събитията от 971 г., илюстриращи влизането на Византийския император Иоан І Цимисхи (969-976) в Преслав* и атаката на другия Византийски император Василий ІІ (963-1025) срещу Плиска*, пише: “цимисхии ц‚πь прэ©тъ прэславъ” и “васил·е цръ прэ©ть плиск­”.

Съвсем ясно са посочени и разграничени сановете на двамата владетели на Византия. С титлата “цπъ”, т.е. царъ, Цар, = Император (Август, Василевс*), е посочен статутът на легитимния от 963 г. император Василий ІІ Багренородни, независимо че той бил съвсем млад по онова време, като през 971 г. е към 13-годишен. Защото Василий ІІ е роден в 958 г., когато баща му Роман ІІ (959-963) бил съимператор на баща си Константин VІІ Багренородни (945-959).

А същевременно е посочена и титлата “ц‚πь” или цT‡πь, ц‚рьT, цTђрь т.е. Цесар (Цезар, Кесар), = Младши цар, Младши съвладетел, отнасяща се за узурпатора, нелегитимен владетел и около 46-годишен през 971 г. Иоан І Цимисхи (11, ХІІ, 969 – 10, І, 976, род. ок. 925 г.), който бил в съюз и любовна връзка с Императрицата-майка и регент Анастасу-Теофано (ок. 956-972




Гласувай:
0



1. dichodichev1 - История на Българите
16.04.2020 11:47
А същевременно е посочена и титлата “&#246;‚&#960;&#252;” или &#246;T‡&#960;&#252;, &#246;‚р&#252;T, цTђрь Цсрь, т.е. Цесар (Цезар, Кесар), = Младши цар, Младши съвладетел, отнасяща се за узурпатора, нелегитимен владетел и около 46-годишен през 971 г. Иоан І Цимисхи (11, ХІІ, 969 – 10, І, 976, род. ок. 925 г.), който бил в съюз и любовна връзка с Императрицата-майка и регент Анастас&#243;-Теофано (ок. 956-972<?). По онова време и във Византия, и в България било известно, че именно Иоан І Цимисхи, по личното желание на легитимната Императрица-майка, убил предхождащия го неин съпруг Никифор ІІ Фока (963-969). Така той се добрал до фактическата власт във Византия, което постигнал преди всичко заради своята любовна и политическа връзка с владетелката Теофано (тя от 956 г. е съпруга на Роман ІІ /959-963, род. 939 г./, а след това и на Никифор ІІ Фока).

Все още не е проучен въпросът по какъв начин и защо Руските (Московските) велики князе, т.е. князе-управители, приемат българската титла “цар”. Знае се, че още Московския велик княз Иван ІІІ Велики (1462-1505), женен от 1472 г. за Зоя-София Асенина* и направляван в действията си от нея, се величаел неофициално с титлата “цар”. Това е най-малкото доста любопитно, при положение, че по древна българска династична традиция царе са както владетелите на християнска България, така и архонтите на ислямската Волжка България*. Архонтите на Волжка България* се титулували царе дори когато били във васална зависимост на Московска Рус и за управник бил поставен руския княз, вероятно от етнически български произход, Алег или Алега (рус. Алега; срв. Олег*, Олга*; вж. Средец*).

Едва непълнолетният и буен Иван ІV Грозни (1533-1584, роден 1530 г.) – внукът на Зоя-София Асенина*, си позволил официално да си присвои титлата “цар” на 16 януари 1547 г., когато бил 17-годишен. При това Иван ІV Грозни успял да завладее столицата на Волжка България – град Казан*, чак на 2 октомври 1552 г. (стар стил). Първият му опит да превземе Казан обаче е още от 1545 г., когато към Москва били присъединени чувашите* и черемисите (мари), които носели нарицателното “българи” [с името “българи” и до сега се самоназовават повечето етнически групи от саклански* и тюркски произход (нпр. угри = маджари, мишари, башкорти или башкири, торки, турци), влизащи в състава на мюсюлманска Волжка България* още от създаването й през 910-922 г. като отделен субект от християнска (от 863 г.) България].

Това предполага, че Московско-руските князе са си присвоили Волжко-българската титла цар, а не тази на Християнска България, за чието узурпиране биха имали непреодолими проблеми, свързани с феодалното право. Дори и това, обаче, е в крещящо противоречие с руските твърдения, че държавата им е наследник и продължител на Византия. Защото ако наистина беше така, то от ХVІ в. Московските владетели щяха да приемат и носят титлата император или василевс*, или август, а не исконно-българската титла Цар; вж. Шарукин І*, Шарукин ІІ*, Шарукан*, Шар планина*, Сама /2/*, Сама /3/*, Шамаш*, Самодържец*, Кана Субиги*, Средец*, Борис Годунов* и пр.;

ЦАР (2) – досега в българското общество няма официално становище кои от Българските владетели* да бъдат наричани “царе” и кои не, но донякъде съществува една неофициална практика с този сан да се титулуват единствено владетелите след приемането на християнството през 863 г. И до ден днешен (2008 г.) се водят остри спорове как да се титулува граничният владетел, който приема християнството – Св. Борис І* (852-914), дали да е “княз” или “цар” (проф. Овчаров-баща – за царската титла, която Бож. Димитров поставя пред Борис І). Всъщност Българската православна църква (БПЦ) е издигнала Борис І Михаил* не само за светец, но и го споменава като цар – не са една и две църквите “Св. Цар Борис І”. Санът “княз” (принц) се дава на Борис І* във връзка с християнството, доколкото на земята Цар може да бъде единствено Исус Христа* (Б*). В този смисъл и Византийският император Михаил ІІІ Пияницата (842-867; рус. Михаил ІІІ Пьяница, ок. 839 – 24, ІХ, 867 г., /ПВ*, бел./), в сравнение с княз Борис І, също може единствено да е принц (княз*) во Христе. Същевременно, доколкото княз* е производна форма от Каназ* = Кан* = Кана Субиги* (Кан от Бога), то Борис І всъщност е Кан во Христе = Цар во Христе, Император во Христе, както се обръща към него и Римския папа.

Титлата Княз во Христе се явява разновидност на сана Апостол на Христовата вяра, който получава при приемането на християнството от Римо-Германската църква през 1001 г. Унгарския крал Вайк (997-1000-1038, род. 970/975) или Ищван І (1000-1038), носена от унгарските крале до 1920 година. Тя дава правото на носителя й “да разпространява самовластно християнската вяра и да налага автономното управление на църквата вътре в самата своя страна” (вж. Арбат*).

В българските анали и в писания на БПС обаче се казва, че първият български владетел-светец е Св. Тривелий*. Някои от бълг. историци, като нпр. Бож. Димитров, приемат че това е Тервел* (699-720), който не само е християнин, но от 705 г. е буквално и Цар (Цезар) на Византия (btv, 29 ноем. 2008, “Памет българска”); като при това след отстраняването на Августа-Василевс Юстиниан ІІ (685-695, 705-711) през 711 г., Тервел* остава единствения легитимен владетел на Византия и управлява, наред с България, и Византийската империя чак до смъртта си (ИБИ*); [Тъй като историците през ХVІІІ-ХХ в., изключвайки от полезрението си България, не могат да си дадат сметка какво точно става в Източната империя от 811 до 820-21 г., то в историята на Византия тези години се наричат “Период на междуособици” (ДИВ*, Larousse). Всъщност е видно, че т.н. Сирийска династия (717-802) идва на власт по личното желание на Тервел*, което дава отговор на въпроса защо Константин V Копроним (741-775) е активен съюзник на Българския кан Сабин* или Савин (763-765, 767-770) в борбата му срещу узурпаторите на българската власт след Кан Умор* (765)].

Българският владетел Сарачин* (759-787) също носи директно статуса Цар* (др.-бълг., авест. sarah-, sara-: “цар; глава, връх”), като чрез името-епитет вероятно се подчертава пряката връзка с Цар Тервел* (699-720); не е изключено Сарачин да е внук на Цар Тервел, може би по майчина линия (баща на Сарачин е Севар*), но пък при всички случаи двамата са родственици и са представители на рода Дуло*.

Българският владетел Крум* (787-814) е известен и с епитета си във волж.-българската историография Караджар* или Кара-цар: “Запад-цар”, където ясно се вижда титлата “цар”.

В своя надпис от Шумен* владетелят Маламир* (831-836), внук на Крум*, също е записал името си с титлата цар като Маламир-цар;
Следва да се прибавят и още няколко факта:

1., всички западни монарси се наричат в историографията ни “крале”, но те се титулуват “rex” (рекс), което се превежда в българските текстове с “цар” – нпр. рекс (rex) е Българския владетел Бузан* или Буза* (?-488), който обаче е “кан”, вж. Кан*;

2., всички крале “царуват”, като не се прави разлика между “царуване” и “кралстване”, “властване”, “управляване” и пр.;

3., всички антични владетели от Западна Азия – както на градове-държави, така и на империи, се наричат “царе”; Навухудоносор* (606-562), който “управлявал 45 години” (Именник на бълг. канове*) и с когото започва изброяването на Българските владетели*, носи в своето име-епитет съставната титла “цар” – Набуку-Дара-цара*;

4., в Стария Завет (Вехтия Завет) на Библията владетелите на Шумер, Вавилон, Асирия и Персия също се наричат в българския превод на книгата “царе”;

5., през втората половина на ХІV и ХV в. има много български владетели, които се титулуват “цар”, въпреки че някои от тях имат и по-нисък статут (деспот, севастократор, което се приравнява към царски княз, императорски принц, ерцхерцог, велик княз, принц), но същевременно носят наследствени права върху царската титла от втора степен – тоест, могат да станат те или наследниците им царе, обаче само ако се прекъсне пряката царска родово-наследствена линия;

6., и Българският кан Реан* или Хрун ІІІ* (488-сл.520) е наричан “Виликиат кан”, което е еднозначни с “Кана Субиги*” и Император;

7., първият европейски българин, който станал Император на Римската империя е внукът на Авитохол* (153-сл.173) и син на дъщеря му Авава* – Максимин І* (235-238), чийто съимператор е сина му Максим І* (235-238);

8., през 378 г., след победата на Алавив* на 9 август 378 г. над 80-хилядната римска армия на Валент І (364-378) при Одрин* или Дере* (рим. Адрианопол), Българският кан Булимир* (ок. 340-378; баща на Алавив*), получавайки от сина си взетите от Валент І инсигнии на Римската императорска власт, “се обявил за Кан” (Цар, Император, Август) и над Рим и Римската империя (ДТ*);

Имайки предвид, че българската титла Цар означава Император и Българските владетели* я носят най-късно от Набуку-Дара-Цар ІІ* (606-562), ако не и от баща му Набопаласар или Набо-Бала-цар (626-605) и неговите предци, то всички български върховни владетели следва да се определят с титлата Цар*, тоест “Император” (Царете на Балх* управляват само своята етническа област, независимо от броя на подчинените им номадски племена, поради което тяхната титла не може да се определи като “император” – т.е. като “цар на царете”, “цар на кановете” = Шару-кан*, Шару-кин*).

И това царско достойнство българските владетели носят независимо дали те са изповядвали традиционната древно-българска вяра или християнството, и независимо дали през последните 2635 или 7800 години (след 5792 г. пр. Хр.) България е била многонационална империя или пък относително малка по размерите си държава (За древността на българския народ според днешни генетични изследвания и други жалони вж. Древнобългарският календар*). Няма случайност във факта, че на Вселенския събор в Констанц (1414-1418) Българският владетел Фружин* (1395-1660) - сина на Цар Иоан Шишмен* (1371-1395), представя, като неоспорима през вековете дотогава истина за древността на Българската царска титла, именно герба на Царя на Халдея* (626-539 пр. Хр.) – Rex Caldeorum. При това на този Вселенски събор Фружин представлява и братовчед си Константин* (1396-1422) – сина на Иоан Срацимир*, а цялата Северо-Източна Европа е представяна от друг българин – Григорий Цамблак* (1399-1422), висш български аристократ и виден европейски духовник, който по статут е феодално подчинен на Константин* и на Фружин*; вж. Цар /1/*;

ЦАР (3) – от манифести и други официални документи на Московско-Петерсбургските Российски императори (1721-1918), в т.ч. тези на последния император Николай II (1894-1917, †1918), ясно се вижда, че Российската императорска власт и администрацията &#1117; приравняват российската титла "Цар" към римо-католическата титла "Крал" (Rex); в тях Российският император е определян, освен всичко друго, и като "Цар на Полша", което е равно на "Крал на Полша", понеже Полша е по статута си кралство.

Това е с една степен по-високо от онзи сан "Цар", в който парадно се самопровъзгласил (без да бъде признат за "цар" от другите владетелски домове и държави в Европа и пр.) през януари 1547 г. Московския владетел Иван IV Василич Грозный (1533-1584, роден 25 авг. 1530 г.), чийто статут е "велик княз" = "велик херцог, велик дук", както и самата Москов&#1117;я е "велико княжество, велико херцогство, велико дукство" (по това време Литовия е също велико княжество и/или велико херцогство, докато Полша е кралство, Унгария е кралство, Чехия /Бохемия/ е кралство и т.н.).

Откъм XIV (14-ти) век и насетне някои български най-висши принцове (деспоти и др.), родствени с Българската царска династия и с управляващото Царско семейство, започнали да се представят почетно-представително с титлата “цар“, което изобщо не променяло действителния им аристократичен статут на деспоти, севастократори и др. – нпр. деспот Георги Бранкович* (ок. 1394-1456, род. към 1375 г.); други пък с титлата „Крал“ – Вълкашин* (1366-1371, род. 1320 г.), крал на българските Прилеп* и Прилепския феод, и сина му Крали Марко* (1371-1395).

Следва специално да бъде отбелязано, че освен Българският върховен цар ( = император), каквито са Тодор Тертер Асен* (1300-1321), Гьорги ІІ Тертер Асен* (1321-1322), Михаил ІІ Шишман Асен* (1323-1330), Иоан Стефан или Иван V (1330-1331), Иоан Александър* (1331-1371), Иоан Срацимир* (1371-1396/7), Константин II Срацимир* (1396/7-1422), “Императорът велик“ Иоан Шишмански* (1322-1330) и т.н., в България има царе и с по-нисък статут.

Такива в този период са, например, Иоан Срацимир* - владетел на Видинско-Белградско-Сремския регион откъм 1355/1356 г. до възкачването си като върховен владетел на България през 1371 г., полубрат му Иоан Шишман* - Търновски владетел в 1371-1395 г., Иоан Асен IV (132?-1349, син на цар Иоан Александър* /1331-1371/), Иоан Асен V (?-1388/1393, син на цар Иоан Александър* от втората му съпруга Теодора и брат на Иоан Шишман*) и други. Те са със статут “младши цар и съвладетел“ и това им положение е отбелязано както във византийските документи на Императорската канцелария, така и в български текстове, в т.ч. българския превод на Манасиевата хроника (направен между 1330 и 1345 г.).

Когато на Великден 1346 г. по повеля на Българския цар Иоан Александър (май 1331-1371), чрез Българския патриарх, са въздигнати Сръбския крал Стефан IV Душан* (8 септ. 1331 – †20 дек. 1355, българин по майка, по баба, по дядовци и пр.) и съпругата му – Сръбската кралица Елена* (апр. 1332 – †7 ноем. 1376, родна сестра на Българския цар Иоан Александър*) чрез пре-тържествен ритуал в града-крепост Скопие* в българските санове “цар“ и “царица“, те всъщност получили титлата “младши цар и съвладетел“ – тоест, те станали “младши цар и царица, и съвладетели на Българския цар (император)“ Иоан Александър* и наследниците му.
И фактически, и формално, от този момент през 1346 г. нататък Сърбия* станала част от Царство България. Свидетелствата на Иоан Кантакузин* (1341-1354, род. 1292, †1383), пътуването на Елена „Сръбска“ до столицата Велико Търново* и много други известни ни сведения, изобщо не противоречат на този факт (това, че този факт се премълчава и заобикаля от сръбски и российски историчарци е достатъчно красноречиво мълчание!).

Московската титла "цар" със статут "велик княз, велик херцог" е с този си ранг чак до 1721 г., когато Москов&#1117;тския цар (велик княз, велик херцог, велик дук) Петър I Големия – рус. Великий: "гол&#233;мий, гол&#233;мия" (1682-1725, роден 1672) се самопровъзгласил за "император".
Обаче! Българската титла Цар*, носена от ВЪРХОВНИЯ БЪЛГАРСКИ ВЛАДЕТЕЛ до към края на XV (15-ти) или до XVI (16-ти) век, от край-време означава единствено и еднозначно "император", което е с поне една степен по-високо от титлата "Крал" (лат. Rex). Ще припомним, че включително и Българският кан Борис I* (852-914, съвладетел от 834/835 г. и престолонаследник от 836 г., роден ок. 819 г.) е наричан еднозначно от Византийската императорска канцелария и във византийските документи &#914;&#959;&#961;&#943;&#963;&#959;&#965; &#946;&#945;&#963;&#953;&#955;&#941;&#969;&#962; &#914;&#959;&#965;&#955;&#947;&#940;&#961;&#969;&#957; (Бор&#1117;су/Бор&#1117;съ васил&#233;ос Булг&#225;рон/Бълг&#225;рон) = "Борис император (василевс*) на Българите" (вероятно У-то /-&#959;&#965;/ е от българската писмена и устна форма с "Ъ" - Борисъ и Българи).

Същевременно е ясно, че Българските владетели още от 2-ри - 3-ти век сл. Хр. смятали себе си за императори и били всепризнати безапелационно за такива от аристокрацията на Европа и Света, което е фиксирано дори и в римо-византийската форма "Стара Велика България*" = Старата Империя България, което е антипод на Новата Велика България = Новата Империя България;

За повече конкретни факти вижте статията-изследване ЦАР*, ЦАР (2)* и съпътстващите я КАН*, КАНА СУБИГИ*, САМОДЪРЖЕЦ*, ВАСИЛЕВС*, КУБРАТ*, САМБАТ*, АСПАРУХ*, ТЕРВЕЛ*, КРУМ*, БУЛИМИР*, АЛАВИВ*, АВАБА*, МАКСИМИН I*, БОРИС БУЛГАР*, АСПАР*, БОРИС I*, ОМУРТАГ*, ПРЕСИАН* (О`МИР ПЕРСИАН), ИОАН СРАЦИМИР*, КОНСТАНТИН II СРАЦИМИР*, ЕЛЕНА*, ИОАН ШИШМАНСКИ*, ЕВТИМИЙ*, ИОАН ШИШМАН*, МАРА БРАНКОВИЧ*, ГЕОРГИ БРАНКОВИЧ* и пр.

ЦАР КУБЕР – в.-бълг. Цар Кубар (ДТ*, за 745 г. сл. Хр. и след това), Царят Слънце, Богът Слънце, Слънцето*; той е “велик”, “могъщ и блестящ”, с блясъка си “ослепява враговете”, “винаги е наш защитник и помощник”, а спрямо враговете ни се явява и като огнения и гръмотевичен змей-хала Мардукан*; вж. Кубер*, Слънцето*, Фа*, Фарн*, Митра*, Мардукан*, Омуртаг*;
цитирай
2. kirk - Наличието на титлата "самодържец"
16.04.2020 22:20
Наличието на титлата "самодържец" в Битолския надпис на т.нар български цар Иван Владислав, е още едно, поредно, вероятно - десето, доказателство, че тя е принадлежала на цар Йоан Асен от Второто бълг. царство. Тя е превод на византийската титла автократор и си има точно определено време на възникване и точно определен, конкретен византийски владетел, който я "въвежда" в употреба. Фалшифицирането на Битолския надпис на цар Йоан Асен и пришиването му към въображаемия цар Иван Владислав е позорно дело на Заимов и Мошин. Те дописват, надписват с тъпизми оригиналният надпис и така той става поредното фалшиво доказателство, че Македония е (била) българска и до днес българите имат някакви права над нея! Срамна и жалка работа!!! А иначе побеснели шовинета като Дичо Дичев са за психодиспансер!!!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: dichodichev1
Категория: История
Прочетен: 194267
Постинги: 266
Коментари: 337
Гласове: 113
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031