Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
17.04.2020 22:07 - Цар Борис II (971-977), Роман, Цар Роман-Симеон (977-997), Атаман, Атар
Автор: dichodichev1 Категория: История   
Прочетен: 1066 Коментари: 0 Гласове:
1


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
БОРИС ІІ – Цар на българите (970-977), син на Цар Петър І* (927-970); годините след 971/2 прекарал, заедно с брат си Роман или Роман-Симеон* (977-997), във византийски плен, когато Византия безуспешно се опитвала да се намеси във българските работи, препятствана от категоричната позиция на родната аристокрация, предвождана от комитопулите Самуил*, Арон*, Давид* и Моисей. Това обаче не позволило на друг български весш велможа да бъде коронован за цар на България. Убит е от българските граничари при бягството си от Византия, защото бил облечен във византийски дрехи. След това за цар е коронован брат му Роман Симеон* (977-997), при чието управление през 988 г. започва покръстването на Русия* от Българската православна църква* и само от български епископи, свещеници, дяци и псалти (вж Михаил /4/*). Едва след смъртта на Роман за Цар на българите се провъзгласил Самуил* (977-1014); вж. Роман Симеон*, Самуил*;

 

РОМАН* (1) – името навлиза в номенклатурата на руските княжески имена във връзка с факта, че християнизирането и ограмотяването на Киевска Рус от 988 (по-точно в 990) година насетне – извършено от Българската православна църква като всички “епископи, попове, псалти и дяци били българи”, станало при царуването на Българският цар Роман Симеон* (977-997). В същия начален за др.-руснаците период в Киевска Рус навлизат като християнски княжески и имената Борис*, Владимир*, Глеб*, Предслава* (това женско име може да е още от времето на Великата киевска княгиня и българска принцеса Олга* /941-969/), както и Давид* - името на най-големия брат на Цар Симеон* (997-1014), който управлявал България по време на заточението на Борис ІІ* (970-977) в Константинопол от 972 г.;

 

РОМАН СИМЕОНРоман, Цар на българите (976-996), син на Петър І* (927-970) и брат на Борис ІІ* (970-976) и на Анна /3/* - съпругата на Киевския княз Владимир І Святой (978-1015); името Роман Симеон, под което тук се представя Цар Роман, е по-скоро работен епитет, доколкото не е доказано категорично, че формата Роман-Симеон е използвана от или за този забележителен български цар и внук на Симеон І*;

По ред причини, вероятно повече политически, отколкото по липса на данни, в съвременното българско историческо пространство управлението на Роман Симеон остава в сянка. Няма причини да се смята, че след завръщането на Р.С. във Воден и короноването му през 976 или 977 г., до повторното му пленяване през 991 г., Самуил* (971/997-1014) е действал сам и на своя глава, без да се съобразява с решенията на Царя. Напротив, има достатъчно факти, че Самуил* напълно е подържал и укрепвал единоначалието и държавната власт; той не само убил брат си Арон* на 14 юни 978 г. заради негов опит да си присвои царските пълномощия и да детронира Р.С., но и приел царската титла едва след смъртта на Роман Симеон през втората половина на 996 г. или в самото начало на 997 година, а не след пленяването на Българския цар през 991 година.

При управлението на Роман Симеон продължават да действат българските Епископии в Прага* (до 993 г.), Краков* (до 996 г.), а най-вероятно и във Вроцлав* (до 996 г.; на запад, около района на Прага, изглежда има няколко български епископии, защото в писмото си до Чешкия крал Папата говори за тях в множествено число – вж. Пражка българска eпископия*). България граничи с васалната й или полузавима Унгария, с Чехия и с Полша, а Дулебия* е част от страната (завоеванията на Святослав І* /964-972/ са частични и мимолетни, а новия Искорестен* – град Любеч*, управляван до 970 г. от Мал*, е относително близко до Киев*, но и северно от него). Така Киевския феод граничи директно с България (за периферната организация на страната вж. Външна България*), ако не е и част от нея.

Печенегите* от Северно-черноморските степи (Саклан* или Кара Саклан: “Западен Саклан”) са на изток от Днепър* (по р. Сула* - ляв приток на Днепър) и около Днепър от 5-тия до 7-мия най-южни прагове (Конст. Багр. /913-959/), като граничат с българите Половци* (от Днепър до Дон и Крим със столица Полтава* и град Харков*); пък и по традиция Печенегите са съюзници на България и по-рядко противници - наемници на някого, и точно те, по поръчка на “преславците” (ПВ*, т.е. българите със столица Преслав*, Преславското правителство), убиват Святослав І* (Борис /5/*) през 972 г., след като е сключил мирен и съюзен договор на Киев с Византия, който е неизгоден именно за Царство България, а не за печенегите (вж Кур*, Борис /5/*). Всъщност още към средата и втората половина 972 г. временното обединение на печенегите, под предводителството на кана им Кур*, престанало да съществува, а самият Кур с хората си заминал да служи във Волжка България* (ДТ*).

По времето на Роман Симеон Царство България е достатъчно мощно политически, за да наложи покръстването на Киевския феод през 987 г. (Шахматов, ПВ*) или през 988 г. – всъщност през 990 г. по безспорни византийски данни, което е извършвано само от български свещеници – “всички епископи, попове, дяци и псалти са  българи”, които поемат и управлението на епископиите и на всяка църква, църковните подразделения и църковни писмовно-ограмотителни училища в Киевското княжество (според др.-руските текстове, които може и да са подправени и преправени, с изключението на една църква, която е построена през 995 г. и е дадена на “херсонските попове”; вж Владимир І Святой*, Добрина*, Малуша*, Болгариня*, Анна /3/*).

Интерес представлява и произходът на “царица Анна” (ПВ*), която се жени за Киевския княз Владимир І (вж Анна /3/*, Борис и Глеб*) и кръщава децата си с българските имена Борис* и Глеб* (РН*), или единствения си син с христовото име Роман /2/*, а не с варяжки или императорско-византийски имена, свързани с тези на Византийските управници Василий ІІ (876-1025) и брат му Константин VІІІ (вж Глеб*).

Едва след пленяването на Роман Симеон от византийците през 991 г. започва и натискът срещу периферните български земи. Още през 991 г. Киевският княз Владимир І Святой* (978/980-1015, всъщност 980-1014), след 3-годишни преговори (от 987 г.), е въвлечен от Василий ІІ в съвместна авантюра и е склонйн да нападне Саркел* (рус. Бела Вежа*, от 967 г. е град на Волжка България*), заедно с византийски войски (ДТ*), което, макар и насочено пряко срещу Волжка България*, нанасяло удар срещу българските позиции в Крим и съседните земи. След това – най-вероятно през 994 г., Владимир І Святой* (978/980-1015), който продължавал да е в съюз с Византийския император Василий ІІ (976-1025), нахлува в Царство България (Улаг Булгар: “Велика България”) “вземайки от там действително голяма плячка” (ДТ*, с. 104); вероятно точно с отразяване на това нахлуване в района на Галиция* (Сама-тера*), Червенските градове* и горен Днестър е свързан военния поход на Самуил* (971/997-1014) в Отвъддунавските земи*.

След пленяването на Роман Симеон в 991 г., през 993 г. и 996 г. българските свещеници са прогонени от Българските епископии в Прага, Краков и Вроцлав – чрез жестоката политика на римско-германското духовенство, но не и без съгласието и помощта на Константинопол и личната политика на императора Василий ІІ (976-1025) срещу Царство България. Възможно е именно тоя успех на антибългарската коалиция да е “позволил” смъртта на Роман Симеон във византийския затвор през 997 г., или поне да я е ускорил; във връзка с това не бива да се забравя, че синовете на Борис ІІ* - поне двама, живеят в Константинопол от 972 г. и безспорно Василий ІІ е ползвал този факт в интригите и действията си; вж. Роман /1/*, Роман /2/*, Самуил*, Петър І*, Борис ІІ*, Анна /3/*, Владимир І Святой*, Половци* (Кумани*), Печенеги*, Глеб*, Вроцлав*, Киев*, Дулебия*, Сама-тера*, и пр.;

***

АТАМАН – казашки предводител; първичната форма (от ХІІІ-ХVІ в.) е ”ватаман” – трансформирана форма от БАТ/БАТА (БАТ*), ВАТАМАНЪ от 1294 г. и натам, и WATAMAN (1584 г.); използвана е пълната форма БАТА (ВАТ/А) с окончание А; няма връзка с Хетман в полския, което е от нем.- Хауптман, и е с друг корен (ЕР*); наставката е сходна с М* - МОЙ*, Мене*, на мен; за крайната На* вж. АСЕН*; авест.- mana: “мене, ми” в българския *Батаманъ води до значението “Старшият ми”, ”моят главатар, вожд, командир”, въпреки че тук –man може да означава и единствено конкретиката “мъж, човек”; Отпадането на началния звук Б- (В-) от БАТАМАН-ВАТАМАН и сближаването с тюркското АТА - баща, може да е станало под влияние на тюрките (татарите), с които казаците воюват векове. Волжко-българският кан (балтавар*) Гази Барадж (1229-1246) съобщава, че той лично е създал този вид войска и й е дал името Казаци, ед.ч. Казак, противопоставяйки го на Татари, Татарин (ДТ*). Явно може да се търси близко значение на двете думи – българската и монголо-татарската, в единство с факта, че Казак е основано върху българската терминология - срв. Казанъ: “(град) Казан”, столицата на Волжка България* след като е разрушен Болгар* или Велики Болгар, Казаниiе: “наставление, указание, наказание”, Казатель: “наставник”, Казати: “казвам; показвам; наставлявам; наказвам; заповядвам”, Казнити: “наказвам”, Казнь: “наказание; заповед, разпореждане”. Българският произход на цЕлия вид войска предполага и българска база за названието на предводителите й – Бата*, Батаман. Наставката -ман, *-манъ, е позната както в древно-българския така и в днешния български, срв. авест.- šāman-: “капка; шаман”, kamna-: “малък, дребен; камък (за хвърляне, за прашка)”, др.-перс.- framāna-: “заповед” (от което е по-късното персо-турско fermвn: “заповед, ферман”; авест.- fra-: “про, ради”), авест.- uyamna/s: “deficiens” (лат.), zaršayamna-: “пери се, разперва се, надува се, фука се, хвали се”, čarъman-: “кожа, козина (кожух), кора”, като обобщаващ в случая е авест. термин manuš: “мъж, смъртен, човек; важен, съществен; фактор” (Мануш*);

***

АТАР – авест. Ātar-, ātar-: “Огън, огън”; В Иранската митология* е персонификация на Огъня, от времето на индо-иранската общност (atharyu е епитет на Огъня в “Ригведа” със значение “пламтящ; силно горящ, светещ и изгарящ”, др.-инд.- бtharvā: “жрец на Огъня”; ирл.- бith: “печка” от келт.- *ati- /ЕР*/). Според учението “Гата” А. не е самостоятелно действаща сила, а символ и външно проявление на Върховното божество (34, 4; 43, 9; 51, 9), понякога негово “тяло” (30, 5; 36, 6; “Яща” ХІІІ, 3 и др.).

На индоевропейската представа за огнената природа на цялото битие съответства древния Ирански мит за това, че Бог създал Небето, Водата, Земята, растенията, животните и Човека, и “във всички тях бил разпределен Огъня” (“Затспрам” - І, 20, по-кратко в “Ясна” 17 и 19). В “Младата Авеста” А. е син на Ахурамазда* (“Ясна” 17, 1 и пр.) и за разлика от “Гата” той се разглежда като отделна личност със собствена воля. Авестийската традиция подчертава родството на Āтар (Огъня*) с духовните, а не с телесните сили на космоса (срв. българският израз: “(Той е) Огън-човек”, при който се подчертават именно духовните и моралните сили и извисеност на конкретната личност).

Според “Видевдата” (ХVІІІ) и “Яща” (ХІХ) Огънят е смъртен, неговото съществуване постоянно е застрашавано от силите на Злото и Тъмнината, особено от дракона Ажи-Дахака (срв. българската традиция да се взима Млад огън* на някои основни празници – обикновено свързвани с Върховния бог Еньо* или Енох*, да се взима при необходимост “чист огън” от благочестиви съседски домове, както и постоянно да се “пази огъня”). Атар се бори с дракона, в частност за правото да обладава атрибутите на царствеността – Хварна или Фарна*.

Известни са древни светилища на Огъня в Иран (археологически паметници в Мидия* от VІІІ-VІІ в. пр. Хр. – Нуш-и джан, Къзкапан, Дуккан-и Дауд). Поклонението към Огъня било характерно за цЕлия Древно-ирански Свят, при забележими различия на локалните му форми. В Древно-Персийския календар фигурирал месец “Поклонение на Огъня” (може би др.-българският месец Алтом*, със значение “блестящ, искрящ, огнен, слънчев”, когато се чества Еньовден*) и се извършвали огнени ритуали (релефите в Накша-Рустем), известни също на Скитите, Партите (т.е. Древните българи*), Хорезмийците (Скити* = Саки*, Парти* - обобщаващо в единство Бактрите* и Согдите, и Хорезмийци всъщност са трите големи общности, които населяват Средна Азия – при Имеон*, между Каспийско море*, Хиндукуш и Танкан*). По огъня гадаели и предсказвали бъдещето [“Ясна” 31, 9, 19; 36, 7; съобщения на Катул (90, 5), Агафий, Порфирий и др.] – традиция, запазена и до днес в България (БМ*) и всред българските общности извън пределите на държавата; (МН*);




Гласувай:
1



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: dichodichev1
Категория: История
Прочетен: 194562
Постинги: 266
Коментари: 337
Гласове: 113
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031