УГЪР (2) – Бат Угър Мумин*, Бат Угор*, Български кан (882-922), Кан на Болгар (882-895); Угър е брат на Кан Алмъш* (895-925) и чичо на Арбат* (893-907) – родоначалника на Унгарската династия; Угър бил принуден да се откаже от трона на Болгар в полза на Алмъш през 895 г. Починал след завръщането си от Хазария*, което било съвсем скоро след кончината на съпругата на Газан (Казан, Хасан) – хорезмийката Мусалла, а пък тя умряла малко преди да бъде убит от един кон Салахби (Олег*) през 922 г. (ДТ*, с. 65). Тоест смъртта на Угър и на Салахби (Олег*) се отнасят към едно и също време през 922 г.; вж. Волжка България*, Олег*, Арбат*;

УГЪР АЙДАР – Айдар*, Кан на българите (814-855), син на Кан Караджар* (787-814); Възцарил се едва 15-годишен. Майка му била “леля на Омуртаг”, но вероятно баща му – Кан Караджар* или „Запад-цар“, е идентичен с Крум* (>796-814) – бащата на Омуртаг* (814-831), което го превръща в полу-брат на Омуртаг. В този смисъл родството между майка му и майката на Омуртаг, което е подчертано в хрониката, и във връзка с многоженството при българите, вероятно има отношение към издигането на Айдар за кан на една от 10-те области на България, или дори на позицията Източно-български владетел. Първата му женитба – свързана с първият му мирен съюзен договор, е за дъщерята на угърския (маджарския) вожд Юлай Бата (Бата /3/*), заради което приел и името или епитета Угър.;

УГЪР ЛЪЧИН – Угор Лъчин* (882-944, род. 870/871), волгобълг.-рус. Угыр Лачын (ДТ*); гръц. Υγορ-; рус. Игорь, Игорь Рюрикович (ПВ*), който според официалната руска история е Велик княз на Киев и Киевска Рус (912-945), съпруг на Великата княгиня Олга* (941-969) и баща на Киевския велик княз Борис /5/* или Святослав І* (963-972, роден 942 г.);

[(!) Следва да се отбележи: 1., налага се в статиите да бъде използвана формата Угър-Лъчин, за да бъде разграничаван от другите князе с името-епитет Угър;

2., Угър Лъчин е принц, което отговаря на “велик княз”. Но Киевския феод не е “велико княжество”, поради което не е ясно дали и кога той става “велик княз”, защото статутът на титлата му се определя от статута на управлявания от него феода, от Киевския трон. А и във волжкобългарските извори го наричат само “бий”, тоест “княз; родов княз; управител на село”, а не в.-бълг. улу-бий: “областен княз, княз на голям град”, нито в.-бълг. улуг-бек: “губернатор; владетел-управител на автономна губерния; велик княз, принц” (ДТ*)];

Угър или Угър Лъчин е син на Лъчин* (855-883), който е брат на Кан Джилки* (855-882), и всички те са от династията Дуло*;

Угър-Лъчин е роден към края на 870 или началото на 871 г. Тогава баща му Лъчин* (855-883), съюзник на Хазария*, бил свален от трона в Батавил* (Хорысдан, дн. Путивл). Причината за отстъплението на Лъчин от Батавил е, че той “бил в кавга с Хакана [на Хазария] и не получил от него помощ”. А разривът и скандалът станали заради това, че Лъчин “бил женен за сестрата на [Хазарския хакан] Исхак (858-895), но дълго нямал деца от нея. Накрая, в 870 г. търпението му свършило и той (Лъчин) се оженил за маджарка (угърка) и я направил своя любима съпруга. Хазарката се оплакала за това на брат си и Хакана [Исхак] се разсърдил на Лъчин.” (ДТ*, с. 42).

Своето име-нарицателно Угър, синът на Лъчин, получил по произхода на майка си – угърка от клана на маджарите (себерите*), които живеели на отделни родове от р. Донец* до р. Десна*.

Отново се споменава за Угър Лъчин през 882 г., когато той е едва на 11 или 10 години. Тогава, да завладеят Киев*, “тръгнали от Галич (Новгород*) [скандинавецът] Салах-би (рус. Олег*) – сина на Ерек (рус. Рюрик), а от [град] Болгар* - Алабуга с отряд сабани* (масагети*, саки*, от рода на печенегите) и баджанаки (печенеги*), стремящи се да отмъстят за нападението срещу тях на Кара-българските маджари, водени от Лъчин (855-883). В навечерието на настъплението се поминал Кан Джилки* (855-882) и на Българския трон (т.е. на областта Кара-Булгар: “Западна България”, Черна България /2/*) бил издигнат неговия син Бат-Угър Мумин* (882-895), който не отменил разпореждането на баща си. …   

Старшият син на [Кан] Алмъш* – Арбат* (>882-907), служещ при Балтавара* Лъчин (чичо на баща му Алмъш), се устремил срещу Алабуга със своите башкорти (“западно-български маджари”), но бил поголовно разбит и се укрил в Батавил* (дн. Путивль, на р. Сейм в Сумска област, Украина). Хазарите, които били в Батавил, се приготвили да защитят крепостта, но разчетливият Арбат* предпочел да отвори едната от двете врати на Батавил и да излезе с преклонена глава пред баща си [Алмъш*]. След това анчийците* на [войводата] Джун със страшна сеч нахлули през тази врата в града и го превзели. Алмъш самолично отишъл при балтаварската шатра и изхвърлил от нея треперещият от страх свой чичо (Лъчин*) като пале. За щастие у него имало достатъчно благородство и великодушие за това, че да не наказва брата на баща си [Кан Джилки (855-882)] и го пуснал [да отиде] в Хазария. Лъчин*, плачейки от унижение, заминал с двете си жени (хазарката и угърката – майката на Угър Лъчин) в [Хазарската столица] Итил и скоро умрял там от позора, а неговият син от башкортка (угърка, маджарка) – Угър (Угър-Лъчин, в 882 г. към 11 годишен), Алмъш* оставил при себе си …

Дотогава Уруското княжество (“бекство”; “уруско” – т.е. на сакланите*-уруси, а не на анчийците* и на дулебите, доведени от Самбат*, нито на русите*: “скандинавци, датчани, германци”, и др.) се подчинявало на [Балтавара*] Лъчин* (чичото на Алмъш), затова Алмъш тръгнал към Бащу* (Киев*), с намерение да принуди [управляващият го] Ас-Халиб (рус. Асколд /ПВ*/) да му се подчини (Ас-Халиб или Асколд “през 870 г. убил Джир-Ас, заедно със сина му”; Джир-Ас е рус. Дир /ПВ*/).

При града (Киев) се съединил с дошлия малко по-рано Салах-би (Олег*) и в началото се договорил с него, че той ще князува в града, в качеството си на данъкоплатец на Балтавара* [Бат-Угър Мумин (882-895), брат на Алмъш*]. Но после [войводата на анчийците] Джун ги посъветвал [скандинавеца] Салах-би (Олег*) да остане в Бащу (Киев) в качество на съуправител на сина на Лъчин – Угър (т.е. Угър Лъчин, защото е български принц по род и при това има нужните наследствени права), и като размислили, князете се съгласили с анчиеца*.

Салах-би (Олег*) - [сина на Ерек (рус. Рюрик, като според руската версия Игор-Угър е син на Рюрик-Ерек, а не Олег ПВ*, РН*)], показвайки на Киевските (“Бащуйските”) боляри [малолетния] княз Угър-Лъчин, им обявил своето решение да приеме Уруското князуване в качеството си на везир (първи администратор) на княза [Угър] и предупредил, че в случай на тяхно противопоставяне ще бъде убит Булат (големият син на Ас-Халиб или Асколд) и ще предприеме жесток български пристъп (срещу града). Болярите се съгласили да сключат договор със Салах-би (рус. Олег), защото се опасявали от мъст заради погрома над мюсюлманите [който преди това извършили Ас-Халиб в Киев].

Обаче Ас-Халиб (рус. Асколд) отказал да се подчини на решението на болярите и тогава те го довели при Салах-би (Олег*) със сила. Когато оня се приближил към него, то внезапно и с крясък: “Проклет роб – ти измени на своя господар (Хазарския хакан) и трябва да умреш!” – измъкнал своя меч и искал да заколи с него Салах-би (Олег*). Но Джун бил на щрек и убил Ас-Халиб (Асколд) с копие, което грабнал от стоящия редом анчиец, а Алабуга разсякъл Булат, който се устремил на помощ на баща си. Последният син на Ас-Халиб – Хот (Худ), узнавайки за кончината на баща си и на брат си, тайно избягал от Бащу (Киев) при Хакана [в Хазария]…

 Салах-би влязъл заедно с Джун и Угър-Лъчин в Бащу (Киев) и като първи данък към Алмъш предал на Балтавара имуществото на иудейските [хазарски] търговци. Джун, ставайки първи болярин и глава на всички анчийци* (т.е. анчийците са само една част от жителите на Киев и района), за което те го наричали по български “бата”, наказал както трябва убийците на своя баща [Джир-Ас, рус. Дир – ПВ*] и на мюсюлманите. Доволни от развоя на делата, Алмъш се завърнал в Батавил (Путивл, Искористен*), а Алабуга – в [град] Болгар. (срв. разликата, че докато Алмъш управлява в Батавил = дн. Путивл, което отговаря вероятно на реалния му властови сан по това време - Бат*, то брат му Балтавара* Бат-Угър Мумин, който се възкачил след смъртта на баща им Кан Джилки през 882 г., е в град Балтавар* = дн. Полтава*, и е в подчинение на някой друг феодал с по-висок сан от неговия; но не се съобщава, че Балтавара се подчинява на Хазарския хакан – напротив, от Киев били прогонени именно тези, които били във връзка с Хазария);

Епизодът на влизането на Олег* (Салах-би) в Киев през 882 г. е описан доста правдоподобно в др.-руската хроника “Повест временных лет” (ХVІ в.), за разлика от някои други епизоди и факти:

“В година 6390 (882 г.). Встъпил в поход Олег* (Салах-би), вземайки със себе си много воини: варяги* (“скандинавци”), чуди (“галиджийци”, “датчани”), словени* (българи и анчийци*), мери, веси, кривичи, и пристигнал до Смоленск (“Шамлин”, ДТ*) с кривичите, и приел властта в града и поставил в него свой мъж [скандинавец, да управлява]. От там се отправил надолу (на юг), и взел Любеч*, и също сложил мъж свой (скандинавец, да управлява). И дошли до града Киевски, и узнал Олег, че княжат тук Асколд (Ас-Халиб) и Дир (Дир или Джир-Ас е убит от Асколд още през 870 г., затова вероятно тук става дума за сина на Ас-Халиб или Асколд – Булат, от Бал*: “глава, главен (син)”, срв. Балза* или Балша*). Скрил той едни воини в ладиите, а други оставил назад, и сам пристъпил, носейки младенеца Игор (Угър, който е към 11-годишен). И доплувал до Угърския хълм, скривайки своите воини, и изпратил [пратеници] при Аскалд и Дир (Булат), казвайки им, какво-друго “ние сме търговци, отиваме при Гърците (източно-православните християни, българи и византийци) от [името] на Олег и княжича Игор, Елате при нас, роднините свои”. Когато Асколд и Дир (Булат) дошли, изскочили всички останали от ладиите, и казал Олег на Асколд и Дир (Булат): “Не сте князе вий и не сте от княжески род, но аз съм от княжески род” (действително, Олег* е син на Ерек или рус. Рюрик), и показал Игор (Угър): “А това е синът на Рюрик (Ерек)”. И убили Асколд (Ас-Халиб) и Дир (Булат), отнесли на височината и погребали Асколд на върха, който назоваваме и днес Угорски (Угърски), където сега е Ольмин дворец; на тая могила Ольма поставил църквата на Свети Никола; а Дировия гроб – зад църквата на Света Ирина (тук може би става дума за гроба на Дир или Джир-Ас, погребан в 870 г.). И седнал Олег, князуващ, в Киев, и казал Олег: “Да бъде той майката на градовете руски”. И имал той варяги*, и (?) славяни*, и прочее, наричащи се руснаци. Същият Олег започнал да прави градове и установил дан на словените, и на кривичите, и на мерите, и установил варягите да дават дан на Новгород по 300 гривни (по 204 гр. сребро, т.е. 61,2 кг) ежегодно заради съхраняването на мира, което се и давало от варягите до самата смърт на Ярослав (Киевският княз Ярослав І Владимирович Мъдри 1015-1017, 1019-1054).” (ПВ*);

Волжкият българин, Кан Гази-Барадж (1229-1246), дава много подробности за разглеждания период: “През 911 г. синът на Ас-Халиб (Асколд) – верният на хазарите Худ, завладял Киев и освободил държания там под стража син на Лъчин* (855-883) – Угър Лъчин (ок. 870-944). Салах-би (Олег*), верен на България [едва ли става въпрос за областта, управлявана от Кан Алмъш (895-925, известен от 864 г.)], едва отишъл в Ростов (“Джир”), а главата на анчийците* Борис, сина на Джун, и Джакин – сина на Арбат* (>882-907), попаднали в плен. Борис бил взет от Худ първоначално в един негов набег срещу Азърбайджан и Персия, а Джакин бил продаден на хорезъмски търговци. По време на боя Борис успял да избяга от скандинавците (“галиджийците”) [на Худ], след което известно време се скитал. За щастие хората на Багдадския бек Насър, който искал да отиде при Алмъш още през 906 г., а в 911 г. вече бил назначен за глава на Великото посолство (921-922) във [Волжка] България, го прибрали – нали техният господар [Багдадския халиф] им заповядал да помагат на всеки българин, заради своите симпатии към България. След това те намерили и Джакин (друг разказ за Великото посолство, потвърждаващ съобщеното в 1229-1246 г. от Гази-Барадж, е хрониката на очевидеца ибн-Фадлан, ФА*)…

След варварският набег в ислямските области Худ се върнал в [Хазарската столица] Итил*, но тук бил подложен на внезапното нападение на огузите (кук-огузи: “северни-огузи”) и избягал нагоре по Волга… Огузите (“тюркмените”) били в началото съюзници на Хаканата (Хазария*) и в 912 година – по молба на [Хазарския бек] Арслан (885-921) и заедно с хазарите – нападнали [Волжка] България. Отдало им се да превземат [град] Сулча, или “Селджук” по огузки, и там пленили децата на [Кана на Волжка България] Алмъш* (895-925) – сина му Мал* и дъщеря му Зухра.” (ДТ*, с. 53; вж. Мал*);

През същата 912 г., “като привършил край [град] Болгар с враговете (5 000-та армия и флота на Худ), Салах-би (Олег*) веднага, с помощта на анчийците*, овладял Киев и взел за съпруга датчанката [Улджай, рус. Олга*] – вдовицата на Худ. …

Арслан (885-921) с помощта на хински (хазарски; Хин: “град Саркел*, Бела Вежа*”) печенеги* изгонил Рыштау (Ристов, ? Христув) от Батавил (Путивл) и поставил Угър Лъчин (ок. 970-944) начело на областта (“бейлика” = бейство, бат*-ство, феод) Кара-Булгар. Но Салах-би (Олег*) веднага тръгнал към Батавил с част от присъединилите се към него каубуйци (украинска групировка от няколко български рода, наричани от Киевско-русите “ковуи”, ДТ*) и изхвърлил Угър Лъчин вън. Тогава оня (Угър Лъчин) си устроил нова столица, по-източно от Батавил, и я нарекъл Хурса (дн. Курск). Печенегите я наричали “Кура”… (ДТ*, с. 54, 55). През тази 912 г. Угър Лъчин или рус. Игор (ПВ*) е на 41-42 годишна възраст, а за “датчанката Улджай” (рус. Олга*), вдовицата на Худ-Датчанина или Худ-Датски (“Худ-Анатыш”, волгобълг.- Анатыш: “Дания”, ДТ*) се оженил сина на скандинавеца Ерек (рус. Рюрик) – скандинавеца Салах-би, тоест руския Олег*. При това Угър или Игор въобще не е в Киев, а управлява своя град-феод Курск. Той се настанява в Киев едва през 921 г., която може да се приеме за дата на създаването на Киевска Рус.

“В 921 година …, избирайки моментът, когато [Хазарският бек] Арслан (885-921) изпратил верния си Угър Лъчин с карачайци*, кашеки и саклани* против Салах-би [в Киев], Маджар вдигнал метеж и завладял Итил*. Угър отнел Киев от Салах-би (Олег*) и той избягал в Ростов*, но Арслан изгубил властта [в Хазария] и избягал в Самандар* … Куманите все пак превзели града и убили Арслан, след което Маджар (921-943) изселил джурашките бурджани (източно Северно-Кавказките българи) в пустинната местност Кумък (Кара-Кум и Казъл-Кум). По тази местност тях от тогава започнали да наричат кумыки.

Угър, ставайки господар на Киев, преди всичко друго се оженил за попадналата в плен Улджай (Олга*, вдовицата на Худ, която обаче от 912 г. е омъжена официално и по всички закони за Салах-би – рус. Олег*. Тук “името” или по-точно епитетът Улджай-Олга следва да се разбира в буквалното си значение: “върховната (господарка)”, върховна княгиня на феода”, като действителното име на тази княжеска съпруга остава неизвестно). Узнавайки за свалянето на своя господар и благодетел Арслан, той (Угър Лъчин) силно се ядосал и се обявил за независим уруски господар (“бек” – боил, господар, княз; “уруски” е по името на областта, където по-рано живеели единствено сакланите* Уруси, срв. Саклан*, Скития*, Тракия, Влахия*, Македония* и пр.). Когато [Хазарският бек] Маджар изпратил при него [данъчни] чиновници, той им заявил: “От сега аз, подобно на ак-българите (“източните, срабърните българи”, т.е. Волжките българи*) ще изплащам на Хазарския бек данък само за охраната на нашата граница и не повече от това”. А в [град] Болгар Угър проводил свои пратеници с такива думи към [Кан] Алмъш: “Аз чух, братко, че ти измъчваш привържениците на нашата древна българска вяра, към които се отнасям и аз. Предпазвай се, защото аз вече станах самостоятелен уруски господар (“бек”) и съм в състояние да помогна на своите единоверци!” … А трабва да се каже, че след разгрома на хазарите при Сулча [в 912 година], Бърак заедно с Маржан овладял град Кан* и нашите (Волжки българи*) започнали да събират данъка от цялата област между Ростов и река Ока*. А в тази област имало твърде много пчели [восък и мед] и затова я наричали Корджак (Кърчаг*, др.-бълг. *Каръчагъ, ст.-бълг. Кръчагъ: “кърчаг, стомна, кана, съд за поставяне, пренасяне и съхранение на течни и полутечни вещества”; ).“ (ДТ*, с. 58);

Един епизод от живота на Киевския княз Угър Лъчин или Игор, който е съхранен в “Повест временных лет”, е много интересен за българската история:

“В година 6449 (941 г.). Тръгна Игор срещу гърците. И пратили българите вест на царя [на Цар Петър І* (927-970) или ? на императорите Роман І Лакапин (919-944), синовете му (до 945) и Константин VІІ Багренородни (913-959)], че идат русите срещу Цариград: 10 хиляди кораба (по 40 човека = 300-400 000-на нередовна в голямата си част армия, но по 10-20 човека = 100-200 000, което отговаря на струпаните от Византия сили за отблъскването им). И дошли, и доплували, и започнали да разоряват страната Витинска, и заробили земята от Понтийско море (Черно море*) и до Хераклея, и до Пафлагонската земя, и всичката земя Никомедийска заробили, и Златния рог (“Суд”) целия изгорили. И когото хванали – едни разпъвали, в други пък, поставяйки ги пред себе си, стреляли, хващали, връзвали назад ръцете и вбивали железни гвоздеи в главите им. Много и свети църкви предали на огъня, манастири и села изгорили и по двата бряга на Златния рог задигнали немалко богатства. Когато пък пристигнали от изток воини – Панфир-доместик с 40 хиляди, Фока-патриций (Варда Фока) с македонците (византийските войски от Балканите), Теодор-стратилат с тракийците (византийските войски от М. Азия), с тях пък и [другите] сановити боляри, то обкръжили русите. Русите пък, като се посъвещавали, излезли против гърците с оръжие, и в жестоко сражение едва надвили гърците. Руските [отряди] пък вечерта се върнали при дружината своя (основният лагер на Игор) и през нощта, сядайки в ладиите, отплавали. Теофан пък ги посрещнал в ладии (кораби) с огън и почнал с тръби да пуска (пръска) огън по ладиите руски. И станало (се видяло) страшно чудо (И беше видяно страшно чудо). Русите пък, като видели пламъците, хвърлили се във водата морска, стремейки се да се спасят, и така останалите [живи] се върнали у дома. И, пристигайки в земята своя, разказали – всеки на своите – за станалото и за ладийния (корабния) огън. “Като-че мълния небесна – говорили те – имат у себе си гърците и, пускайки я, изгориха ни; затова и не ги надвихме”. Игор пък, с връщането си, започнал да събира множество воини и изпратил [посланици] през морето (Балтийско море или езерата в СИ земи) при варягите, канейки ги [да воюват] против гърците, отново готвейки се да тръгне [на война] срещу тях.” (ПВ*).

Лъв Дякон (вт. пол. на Х в.) дава кратка характеристика на този Киевски поход чрез казаното от Иоан І Цимисхи (969-976) на Угъровия син Борис* или Святослав І* (945-972): “…Игор, който като не счете за нищо клетвения договор (сключен от Олег*, който обаче е с русите-скандинавци, а не с Киевското княжество на Угър), с голямо опълчение и, на 10 хиляди лодки като приплува към царствения град (Константинопол), едвам на 10 лодки пристигна в Босфора Кимерийски (Крим), като стана сам известител на собствената си злополука.” (ИЗ*, І, 2, с. 602). Вижда се, че флотата на Угър била вероятно от ония “еднодръвки” – годни само за едногодишно ползване, за които говори и Константин VІІ Багренородни (913-959) в описанието си за търговските походи на “русите” (скандинавците) от Новгород и другите северни области, събиращи се ежегодно в Киев към месец май и по Днепър – през 7-те му прага, и край брега на Черно море стигали до Константинопол (вж. Борис /3/*);

Варягите* (русите) обаче, са по-скоро законно регламентирани наемни войници и търговци, и както знаем от мирния договор от 912-913 година между Олег* или Салах-би (882-922) и императорите на Византия “Лъв VІ Философ (886-912), Александър (сл. 871-913) и Константин VІІ Багренородни (913-959)” (ПВ*), едва ли биха били привлечени от перспективата за едно дивашко нападение над непобедима по това време и с наличните си сили империя, с цел обикновен разбойнически грабеж, рискувайки да постигнат само повече неприятности и прекратяване на постигнатите договорености. При това този договор, чието сключване започва при Лъв и Александър, т.е. през 912 г., а е подписан при “Лъв, Александър и Константин” – може би чак през 913 г. и след смъртта на Лъв (въпреки датата “септемврий 2, индикт 15 [но 2, ІХ е 1-ви индикт], в годината от Сътворението на Света 6420” = 912 г., ПВ*), се отнася единствено до “русите”, т.е. до скандинавците, а не до славяно-руснаците от Киев и областта му. За това категорично говорят имената на упълномощените от Олег* пратеници: “Ний сме от рода руски (тоест “скандинавски”) – Карлы, Инегелд, Фарлиф, Веремуд, Рулав, Гуды, Руалд, Карн, Фрелав, Руар, Актеву, Труан, Лидул, Фост, Стемид” (ПВ*); те явно са скандинавски, а не български, нито саклански*, нито анчийски*, нито печенежки*, нито угърски, нито тюркски. Съвсем различно изглежда списъкът на посланиците, пратени от Игор (Угър Лъчин) в Цариград през 944 г., където има и доста български имена (вж. Олга*). Може би към авантюристичното си нападение срещу Византия през 941 г. самият 70-годишен Игор, който е Княз на Киев едва от 921 г., е бил подтикнат от Хазария* и е станал оръдие на нейната политика, насочена срещу Константинопол.

В руското сведение липсва един важен детайл – как руските войски, чиито ладии в голямата си част са повредени и потопени от Византийската флота, са се добрали до своите земи (в Крим стигат “едвам… 10 лодки”, но не може всичките други 9990 да са потопени в боя с византийския флот). Тази хроникална “дупка” е доста голяма, защото изключва огромната България, стояща по този маршрут от Константинопол до Киевска област. Явно предвижването на Игоровата армия не е можело да стане по морето от всички, които са тръгнали с ладиите от Византийския бряг. На Малоазийското крайбрежие, което е византийско от Босфора до Грузия (вж. карта 922-1019 г., руска историческа версия), те биха били пленени, поробени и дори избити като доказани агресори-разбойници. Но пък Игор бързо, още същата година, се завръща в Киев и дори активно, имайки предвид някакви обстоятелства, се опитва веднага да събере нова армия. Единственият път за връщане в Киев на Игор и войската му е през българските земи, пътища и крепости, и през българските териториални води, пристанища-крепости, пристани, корабни патрули и лодките на местните рибари. Факт е, че флотата на Игор е била забелязана още при тръгването си от Киев и след като е установено, че няма опасност за България, сведението за това е стигнало по-бързо през България до Цариград от нея самата. А и да не забравяме, че охранителната вътрешна и външна земна, речна и морска гранична система на България, която е подобна на Византийската и ползва “паспорти” и разрешителни за точно описани маршрути (ИБИ*), е толкова стабилна, че дори един български цар – Борис ІІ* (970-977), е прострелян смъртоносно от граничен пазач.

При това положение Игор и разбитата му войска, неспособна да се противопостави на и без това мощната българска армия, е можела да мине от района на Мидия до среден Днепър* и Киевска област (над 1000 км) единствено през България на миролюбивия Цар Петър І* (927-970). Това обаче, можело да стане единствено след сключване на взаимно изгоден договор, който обикновено се скрепял с женитба, особено що се отнася до исконно българските земи, каквито са Киев и района около него. Игор или Угър Лъчин (род. 870-944) е принц от рода Дуло* - тоест, макар и езичник, е легитимен аристократ в България. Същевременно той е братовчед на Арбат* (882-907), чиито синове в Панония вероятно вече създавали неприятности на Цар Петър І* със стремежа си към сепаратизъм, а управлявания от него Киевски феод е атрактивен и поради напрежението между Днепър и Дон в контекста на Българо-Хазарските отношения и противопоставяне. Затова Игор-Угър можел да разчита на едно добро и делово отношение от страна на Българската власт. Явно нужният договор с Игор е бил сключен, а неговият плод е родения на следващата 942 г. Киевски княз Борис /5/*, наречен по-късно в историографията Святослав І* (942-972; вж. Олга*). След него пък се появил синът му – Киевският княз Владимир І Святой* (970-1015), който пък се оженил за Анна /3/*, дъщерята на Петър І (927-970), а с помощта на Българската църква провел на територията на владението си цивилизационната реформа, започната от Борис І* (852-907);

Волжко-българският кан и хронист Гази-Барадж (1229-1246) съобщава следното за смъртта на Угър-Лъчин (Игор). През 944 г. “Юнус и Михаил – син на Алпамъш, били принудени да дадат съгласието си да участват в нападение над Хазария под водачеството на Кубар, син на Гали. В 944 година те завладели Хазарската столица Итил* и поставили за хакан Уз-бек, при когото бек станал Кубар. Юсуф и Мал* (син на Алмъш* /895-925/ и баща на Малуша* - майката на Владимир І Святой* /970-1015/) избягали в [областта] Кара-Булгар (“Западна България”, известна като Черна България /2/*), но ловкият Кубар решил да се разправи с тях с помощта на Угър-Лъчин* (882-944; рус. Игор /912-945/).

Пратениците на Хазарския бек Кубар предали на Угър-Лъчин, че Хазарския хакан Узбек няма да има нищо против той да завладее [областта (феода)] Кара-Булгар, ако уруския областен управител (! “улу-бий”) намисли да осъществи това. А по това време в Кара-Булгар имало много значими градове – Хорысдан (Искористен*, Батавил*, Путивл*), Хурса (Курск*), Себер (?), Харка* (Харков*), Салтау (?), Чалды (?) и други (т.е. по-южните земи, управлявани от Балтавар* - дн. Полтава*, не влизали в областта).

Затова Угър много се зарадвал на предоставилата се възможност да придобие такъв богат край. За да провокира [през лятото на 944 г.] война с Хорысдан (Батавил*, Искористен*, дн. Путивл*) той поискал от Мал* да му плати данък. Оня се съгласил с това и му заплатил исканото. Тогава Угър отново поискал от него данък – този път за неговата съпруга Олга* (“Ульджай”). Мал платил и него. Но Угър, със своите балински (северно-руски) войски от смоленци (“шамлинци”, Шамлин – дн. Смоленск) се явил пред Хорысдан (Путивл*) и поискал трети път данък, вече за син си Борис (Святослав І*, Борис /5/*), поставен от него в Галич* (?, Ладога, Новгород, Галич-Мерский или ? Гадяч; според едно византийско сведение тоя град е Новгород /ИЗ*/).

Този път Мал отказал. Започнала война, в която Угър бил пленен. Жената на Мал, която по-рано била съпруга на Угър и избягала от него по причина на интригите на Олга* (941-969), заповядала да разсекат областния княз на късчета и да ги закичат по дърветата (зимата на 944-945 г.).” (ДТ*, с. 86-87);

Историкът Лъв Дякон (вт. пол. на Х в.), който хроникира своето съвремие, чрез думите на Византийския император Иоан І Цимисхи (969-976) към Угъровия син Борис или Святослав І* (945/964-972), съобщава следното за смъртта на баща му Угър-Лъчин: “Премълчавам и за неговата (на Угър Лъчин) жалка участ, когато той (Угър), след като потегли с война против германците (sic), пленен от тях, биде привързан към две дървета и разсечен надве.” (ИЗ*, І, 2, с. 602). Тук “батишците*” (от Бат*) = рус. “вятичи”, се определят директно като “германци”, макар че според друго сведение готите* са само една от съставните на тази общност – вероятно останки от изтласканите от Българския кан Булимир* (348-378) на запад от Днепър готи*, или пък като готи-германци се определят някакви скандинавци; 

Според Гази Барадж събитията се развили така:

“Овдовялата Олга* настъпила срещу Хорысдан (Батавил*, Икористен*, Путивл*) с нови балински войски от скандинавци (“галиджийци”, т.е. новгородци), защото анчийците* отказали да воюват срещу българи.

Кара-българите (от областта на Путивл*, Курск*, Себер, Харков*, Салтау, Чалди) се разцепили: барините решили да продължат войната с балинците (от Киев), а пък каубуйците во главе с рода Рыштау (Ристов, ? Христов), недоволни от управлението на Мал*, преминали този път на страната на Олга* (Ульджай) след нейното обещание да запази тяхното (“каубуйското”) управление в случай, че признаят върховната власт на Киев*. С помощта на каубуйците, галиджийските (скандинавските, новгородските) войски на Олга* завладели Хорысдан (Путивл*) и пленили Мал и Юсуф. Когато галиджийците (“балынци”) им сложили вериги, Мал горчиво се пожалил на Юсуф: “Воистина, Всевишният може да промени всичко в един ден! До преди няколко месеца аз се готвех да заема Болгарския трон (тронът на цялата Волжка България* в град Болгар*), а сега ето изгубих и Кара-булгарската къделя (брънка, къс, парче) и се намирам в плен на улакците!” (ДТ*, с. 87);

Терминът “улакци”, който е употребен тук, е интересен с това, че Улаг: “Велик”, се употребява като епитет само в два случая – за столицата на Волжка България* град Болгар* - Улаг-Болгар: “Велики Болгар”, и за т.н. Дунавска България – Улаг-Булгар: “Велика България”, както и за нейната област Онгъла* или Молдова – Улаг-Кашан, за да се разграничава от областта Кашан във Волжка България*; “улагци” има значението и на “християни, ромеи, романски народи”, а за руснаците като Велико-руси, терминът “улакци” се използва едва в периода след Татарското нашествие от 1238-1480 г. В случаят вероятно става въпрос за принадлежността на Олга* и Киевското княжество към България на Петър І* (927-970), а същевременно е и в потвърждение на сепаратизма на областта Кара-Булгар със столица град Путивл, на река Сейм, съставна на река Десна*.

След това “Олга*, установявайки рода Рыштау в Хорысдан, който повелила да наричат единствено “Батавил” (дн. Путивл*), се върнала с пленените князе (Мал и Юсуф) и баринци* в Киев. Хвърлили Юсуф в тъмница, а Мал с барините настанили в Двореца на [баща му] Алмъш* и му наредили да бъде огняр в банята на Олга (преди да се възкачи на трона в град Болгар през 895 г. Кан Алмъш* живял няколко години в Киев*, управляван от Салахби или рус. Олег*, и от Угър Лъчин; Алмъш* е първи братовчед с Угър Лъчин, защото са синове на двама братя – на Кан Джилки* и на Лъчин*, а Мал, който е син на Алмъш, е племенник на Угър Лъчин; вж. Арбат*). Когато владетелката (“бика” = “върховенстваща, господарка, княгиня”) влязла в банята заедно със слугиня, принцът (“емирът”) изгонил девойката вън и овладял Олга, направо като див жребец. След станалото Олга направила Мал първи уруски боил (“бек” на Киев, какъвто преди това от 882 г. бил  Угър-Лъчин в съвместителство с воеводата на Киев Салах-би или Олег*) и го държала заедно с неговите баринци около себе си и на най-висока почит. После нашите (Волжките българи*) насмешливо казвали, че от самото начало принцът трябвало да се сражава с Олга…, а не със сабя…

Скоро при Олга пристигнали батишки (волгобълг. батиши, “смес от българи, саклани* и славяни”, а вероятно и с примес от готи; рус. вятичи) пратеници от Хадад – сина на Мардан (Мардукан), и й предложили да се омъжи за техния княз (“бек”). Мал, чувствайки заплаха за своето положение, прекъснал [срещата на] пратениците и уговорил Олга да започне война с батишците (вятичите) със силите на ненавижданите от него скандинавци (“галиджийци”) и смоленци (“шамлинци”, Шамлин е дн. Смоленск). Скандинавците и смоленците с труд отнели от Хадад един от неговите градове и се отказали да воюват повече. Тогава Мал със своите барини* разбил метежниците, а предалите се заселил в завзетия град, наименован от него Улак.

Но неочакван случай довел до упадъка на властта на Мал. Олга, опасявайки се, че връзката й с княза (емира) ще стане известна и ще предизвика възмущение, заповядала на Мал да убие свидетелката на греха й – прислужницата. Обаче Мал обладал девойката и я пуснал [да си отиде при родителите си]. Впрочем, тя била дъщеря на един славянски княз (“ульчийски бий”), на когото и всичко разказала. Князът вдигнал метеж, искайки Мал да се ожени за дъщеря му. Олга решила да се възползва от този случай и да отдалечи Мал от Киев, защото на нея започнало да й дотяга от него и от своята страст, а също от поведението на неговите барини и анчийци. От една страна, тя трябвало често да прекъсва дори болярския съвет и приемите на посланици, за да се съвокуплява с любовника си направо на тронното място, от друга – барините и анчийците* едва ли не ежедневно предизвиквали боеве с балинците и ограбвали галичките и смоленските търговци. Затова Олга заповядала на Мал да стане управител (“бек”) на онази област и той, лесно разгромявайки княза (бащата на слугинята), седнал на неговия трон. На мястото на стана на княза Мал построил град, който нарекъл Хорысдан (Искористен*) и установил обичай, според който неговите барини и анчийци можели да вземат за съпруга всяка харесала им славянска (“ульчийска”) девойка.

Независимо от това Мал* въпреки всичко останал на висока почит. Синът на Угър Лъчин – Борис (Святослав І*), се оженил за неговата дъщеря (Малуша*), а сина на Мал – Диу-Барин (Добрина*), станал първи уруски болярин [в Киев]…” (ДТ*, с. 87, 88);

Имената на Мал*, Малуша* и Добрина*, както на Игор (Угър-Лъчин) и на Олга*, познаваме и от “Повест временных лет” (ПВ*), а съобщеното от Гази-Барадж (1229-1246) за тях само потвърждава и допълва написаното в руската хроника. Отношението към морала на Олга, както и към многоженеца Владимир І Святой* (970-1015) в руската “Повест...”, изразено във включването на специални откъси, стоящи по-встрани от линията на повествованието, е свързано преди всичко с противостоенето на религиозните възгледи и норми – на мюсюлмани към християни (Олга е християнка), на християни към езичници, и пр.; вж. Олга*, Борис /5/*, Владимир І Святой*, и др.;

УГЪРЧИН – или Угарчин, селище в България; от Угар /1/*;