Положението в Източната Римска империя – Византия, е също впечатляващо от българска гледна точка и много важно за изясняване на ситуацията в Източна Европа и в целия континент:

Аморийската или Фригийската династия (820-867), с чиито водещи фигури Борис І* (852-914) е в близки и мирни отношения, вероятно защото Теодора (842-856) е от българския род Мамекона, който обитава Малоазийската Армения.

Фригийската династия била заменета през 867 г. от т.н. Арменска династия (867-1057; или Македонска династия, по епитета на основателя й Василий І – Македон, вж. Васил*; или Василиева династия); основополжникът Василий І (867-886) е въздигнат на престола в Константинопол от българи (вж. Самбата*). Арменската династия, произлизаща от живеещите в Одринска Тракия “арменци”, идва на власт и укрепва положението си на престола с помощта на Борис І* (852-914) и цялата Българска династия (Дуло*), имаща от векове разклонания и в Константинопол (вж. Сабин*, Телериг*, Аспар*, Аеций*, Максимин I* и др.). Явно Арменската династия се представлява от български арменски род, вероятно клон от Династията Дуло* и в близки родствени връзки с управляващия Българския царски род (вж. Вунд*, Вананд*, Артаван*, Артаз*, Тарс*, Катерина*, Мамекона*, Алусиан*, Цуло* и др.):

↓

Михаил ІІ (820-829), Аморийска или Фригийска династия

(820-867);

↓

Теофил (829-842);

↓

Теодора Мамекон (842-856), майка на Михаил ІІІ;

↓

Михаил ІІІ (842/856-867), син на Теофил;

↓

Василий І Македон (867-886), Арменска или Македонска династия (867-1057); на 26 май 866 г. станал Кесар, а на 24 септември 867 г., след убийството на Михаил ІІІ – император; Василий е родом от арменските военни колонии около Одрин* (ИЗ*), като тези “арменци” ако не изцяло, то поне в голямата си част са българи от областта на Армения – простираща се от средна М. Азия до Кавказ, и включваща 5 големи и няколко по-малки български княжества (П. Голийски) – вж. Вунд*, Вананд*, Тарс*, Артаван*, Артаз*, Татул Ванандаци*, Татул Димаксеан*, и пр.; тея българи от Арменските области са заселвани от Византия по границата с България именно защото са можели успешно да се противопоставят на сънародниците си; а реципрочно, българи от България са заселвани в Арменските територии с цел да управляват тамошните български общности, срв. Алусиан* и пр.; в домогването си до Византийския трон Василий І използвал услугите на своя “сънародник” и логотет на дрома, който се казвал Симват или Симбат, Самбата* – явно исконно български име; срв. името-титла Самбат* (618-675), което носи брата на Кубрат* (605-665), срв. исконната и единствено българска титла Бат*, срв. древната титла Сама*;

↓

Лъв VІ Мъдри (886-912), при когото се преговаряло с Арбат;

↓

Александър, съимператор (след 871-912), сам (912-913);

↓

Константин VІІ Багренородни (913/945-959, роден 905);

↓

Зоя, августа-регент (914 - март 919), майка на Константин VІІ

Багренородни;

↓

Роман І Лакапин (март 919-944), Василеопатор (тъст) на

Константин VІІ Багренородни от април 919 г., Кесар от 24

септември 919, Император от 17 декември 919;

↓ син на Роман І Лакапин

Христофор – император (920-931), син на Роман І; дъщеря

му – Мария, наричана Ирина (“господарката”, от Ар* – срв.

Арьа, майката на Айдар* /814-855/), става съпруга на Цар Петър

І* (927-970) от 8, Х, 927 г., въпреки изричната забрана за

Византийски принцеси с право върху короната и трона на

Византия да се омъжват извън пределите на Ромейската империя

(Константин Багренородни); Ирина-Мария е майка на Цар Борис

ІІ*, на Цар Роман Симеон*, на Анна /3/* - годеница и вероятно

формална съпруга на главния Византийски император Василий

ІІ (976-1025), а от към 988 г. е съпруга на Киевския владетел

Владимир І Святой* (977-1015);

↓

синовете на Роман І управляват през 944-945 г.;

↓

Константин VІІ Багренородни, действителна власт (945-959);

↓ син на Константин VІІ и на Елена Лакапина – дъщеря на

Роман І Лакапин (919-944) и сестра на Христофор (920-931)

- бащата на Българската царица Мария-Ирина, съпруга на

Петър І* (927-970) и майка на Борис ІІ*, Роман Симеон*, Анна (3)* и пр.;

Роман ІІ (959-963), първи братовчед на Царица Мария-Ирина;

↓ син на Роман ІІ

Василий ІІ (963/976-1025), от 1014 г. или от 1018 г. (ИЗ*) е

наричан Българоубиец; до 976 г. е съимператор без право на

глас в реалната политика на империята; сгоден е и вероятно

оженен от Иоан І Цимиски за Анна /3/* - първата дъщеря на

Цар Петър І* (927-970) и близка братовчедка на самия

Василий ІІ. През 1018-1019 г. Василий ІІ успява да обедини

Българската и Византийската корони, но установява тази

сборна власт единствено на юг от Дунав и за много кратко

време в Онгъла* и Бесарабия* - от този момент до 1185 г. е

периодът на т.н. Българо-Византийска власт в земите на

юг от Дунав през ХІ и ХІІ век*. След 1019 г., като ответна

реакция на действията на Василий ІІ и на Цариградската

политика през този отрязък от време, част от българските

аристократи в земите на север от Дунав се съюзяват с

Унгарската корона. Отговор за постъпката на българите и

съюза им с Унгария дава както мястото на земите им, така и

произхода на Унгарската династия - зачената от Арбат

и от внукът му Геза (972-997), като Унгария изглежда все

още е район или област на България (Унгария започва да се

откъсва от България когато приема християнството от Рим

през 1000 или 1 януари 1001 г., и църквите се разделят – в 1054 г.). Друга част – тази в по-източните български земи, се съюзява с короната на князете-властници на Галичко-Владимирското кралство* - униатско на Литово-Полското кралство, които също имат български произход (вж. Червен*, Виола*, Иван Асен ІІ*, Григорий Цамблак* и пр.);

↓

Никифор ІІ Фока (963-969);

↓

Иоан І Цимиски (969-976);

↓ син на Роман ІІ

Константин VІІІ (861-1027), брат на Василий ІІ, до 976-1025 г.

съимператор, а от от 1025 г. – сам;

↓

Зоя (1028-1050) се омъжва за Роман ІІІ (1028-1034) и

осиновява племенника на Михаил ІV - Михаил V Калфат

(1041-1042); 

↓

Роман ІІІ Аргир (1028-1034);

↓

Михаил ІV Пафлангон (1034-1041);

↓

Михаил V Калфат (1041-1042), осиновен от Зоя;

↓

Константин ІХ Мономах (1042-1055);

↓

Теодора (1042-1056), от 1042 съвместно, а 1055-1056 – сама;

↓

Михаил VІ Стратиотик (1056-1057);

↓

Династия на Комнините (1057-1059, 1081-1185), близки

роднини на Българската династия (Мария /2/*, Арон*, Самуил*,

Алусиан* и пр.; вж. Анна Комнина*);

Исак І Комнин (1057-1059);

↓

Династия Дука (1059-1078):

Константин Х Дука (1059-1067); племенникът му Андроник

Дука бил женен за Мария (3)* - внучка на Царица Мария (2)* и

на Цар Иван Владислав* (1015-1018), и майка на Ирина,

съпругата на Алексий І Комнин (1081-1118); 

Михаил VІІ Дука (ок. 1060-1078), с Роман ІV Диоген

(1068-1071);

↓

Династия на Никифор ІІІ Вотаниат (1078-1081);

↓

Династия на Комнините, повторно (1081-1185) –

Алексий І Комнин (1081-1118); женен за Ирина - пра-внучка на

Царица Мария (2)* и на Цар Иван Владислав* (1015-1018), и

майка на писателката Анна Комнина*;

↓

Иоан ІІ Комнин (1118-1143);

↓ …..

 

Наследниците на АРБАТ или Ар-Бата в Унгария е цялата Династия на Унгария или т.н. Династия на Арпатидите (от унгарската форма на името – Арпат). След появяването си в Европа през V век – между 455 и 475 година, маджарите – една определена част от номадите башкорти (срв. Башкири*, срв. Печенеги*) или угри, са под властта на Киев* – тоест на Бащу*, и на България. Маджарският управник Юлай-Бата* се сродява с Кан Айдар* (814-855) още през 814 година. През ІХ в. част от тях са фиксирани в Панония. През 823 г. маджарите правят рейд от района на Дон* до Панония, явно извършвайки съюзнически действия по отношение на Византийско-Хазарската уния, но са не само разбити и наказани от Омуртаг* (814-831), а и са преследвани обратно от Панония чак до града-крепост Харка* (дн. Харков*), край който става решителното сражение между Хазарската армия и Българската войска на Омуртаг*.

Цар Симеон І* (893/914-927), след като разбива още през 894 година (ИБИ*) маджарите в бойните действия на Българо-Византийскта война (893-896), по време на триумфа си отрязва носовете на пленените маджарски (мишарски) вождове и на няколкото хиляди воини (ИБИ*), а после въдворява част от победените маджарски племена в Панония.

 Арбат, обаче, се е установил в този западен район малко по-рано от основната маса на маджарите, въдворени от Симеон І*. Ето как са описани събитията във Волжко-Българската хроника от началото на ХІІІ в.:

“През 882 година срещу Бащу (Киев*) тръгнал от Галидж (Новгород) сина на Ерек (рус. Рюрик, ПВ*) – Салах-би (рус. Олег, ПВ*; волж-бълг. Би: “бек, бат*”), а от [град] Болгар – Алабуга с отряди сабани* и баджанакци (печенеги*), с цел да отмъстят за набега срещу тях на западно-българските маджари во главе с [балтавара*] Лъчин. В навечерието на настъплението се поминал Кан Джилки* (855-882) и на Българския трон бил издигнат неговия син Бат-Угър Мумин (882-895), който не отменил разпореждането на баща си. …   

Старшият син на [бъдещия мюсюлманин] Алмъш* – АРБАТ, служещ при Балтавара* Лъчин (чичо на баща му Алмъш), се устремил срещу Алабуг със своите башкорти (“западно волжко-български маджари” от башкортската област), но бил поголовно разбит и се укрил в Батавил* (дн. Путивль, на р. Сейм в Сумска област, Украина). Хазарите, които били в Батавил, се приготвили да защитят крепостта, но разчетливият АРБАТ предпочел да отвори едната от двете врати на Батавил и да излезе с преклонена глава пред баща си [Алмъш]. След това анчийците* на [войводата] Джун със страшна сеч нахлули през тази врата в града и го превзели. Алмъш самолично отишъл при балтаварската шатра и изхвърлил от нея треперещият от страх свой чичо [Лъчин] като пале. За щастие у него имало достатъчно благородство и великодушие за това, че да не наказва брата на баща си и го пуснал [да отиде] в Хазария. Лъчин, плачейки от унижение, заминал с двете си жени в Итил (столицата на Хазария*, вероятно Царевград, източно от днешния Волгоград-Царицин) и скоро умрял там от позора, а неговият син от башкортката (угърката) – Угър, Алмъш оставил при себе си (този Угър или Угър Лъчин е автономен Киевски княз 921-944 г., но е известен в руската история като Игор и като княз на Киев от 912 до 945 г., женен за Олга* и баща на Святослав І*) …

Дотогава Уруското княжество (т.е. на сакланите*-уруси) се подчинявало на Лъчин* (чичото на Алмъш), затова Алмъш тръгнал към Бащу* (Киев*), с намерение да принуди [управляващият го] Ас-Халиб (рус. Асколд, ПВ*) да му се подчини. При града се съединил с дошлия малко по-рано Салах-би (рус. Олег* /879-912/, ПВ*) и в началото се договорил с него, че той ще князува в града, в качеството си на данъкоплатец на Балтавара* [Бат-Угър Мумин]. Но после [войводата на анчийците] Джун ги посъветвал [скандинавеца] Салах-би (Олег) да остане в Бащу (Киев) в качество на съуправител на сина на Лъчин – Угър (т.е. Угър Лъчин, който е български княз по род и при това има нужните наследствени права), и като размислили, князете се съгласили с анчиеца*.

Салах-би (Олег*) - [сина на Ерек (рус. Рюрик, като според руската версия Игор-Угър е син на Рюрик-Ерек, а не Олег ПВ*, РН*)], показвайки на Бащуйските (Киевските) боляри княза Угър-Лъчин, им обявил своето решение да приеме Уруското князуване в качеството си на везир на княза [Угър Лачин] и предупредил, че в случай на тяхно противопоставяне ще бъде убит Булат и ще предприеме жесток български пристъп (срещу града). Болярите се съгласили да сключат договор със Салах-би (рус. Олег), защото се опасявали от мъст заради погрома над мюсюлманите [който преди това извършили в Бащу-Киев].

Обаче Ас-Халиб (рус. Асколд) отказал да се подчини на решението на болярите и тогава те го довели при Салах-би (Олег) със сила. Котато оня се приближил към него, то внезапно и с крясък: “Проклет роб – ти измени на своя господар и трябва да умреш!” – измъкнал своя меч и искал да заколи с него Салах-би (Олег). Но Джун бил на щрек и убил Ас-Халиб (Асколд) с копие, което грабнал от стоящия редом анчиец, а Алабуг разсякъл Булат, който се устремил на помощ на баща си. Последният син на Ас-Халиб – Ход, узнавайки за кончината на баща си и на брат си, тайно избягал от Бащу (Киев) при Хакана [на Хазария]…

 Салах-би влязъл заедно с Джун и Угър-Лъчин в Бащу (Киев*) и като първи данък към Алмъш предал на Балтавара имуществото на иудейските [хазарски] търговци. Джун, ставайки първи болярин и глава на всички анчийци* (т.е. славянизираните-анчийци са само една част от жителите на Киев и района), за което те го наричали по български “бата”, наказал както трябва убийците на своя баща и на мюсюлманите. Доволни от развоя на делата, Алмъш се завърнал в Батавил (Путивл, Искористен*), а Алабуга – в [град] Болгар. (срв. разликата, че докато Алмъш управлява в Батавил = дн. Путивл, което отговаря вероятно на реалния му властови сан по това време - Бат*, то Балтавара* Бат-Угър Мумин е в град Балтавар* = дн. Полтава*, и е в подчинение на някой друг феодал с по-висок сан от неговия; но не се съобщава, че Балтавара се подчинява на Хазарския хакан – напротив, от Киев-Бащу били прогонени именно тези, които били във връзка с Хазария) …

През 885 година Хаканът [на Хазария] тайно уговорил АРБАТ да свали [от власт] баща си, обещавайки му срещу това бащиния трон [в Батавил] и прекратяване на войната. Каубуйските (Украинска групировка от няколко български рода, ДТ*) и Маджарските родови князе, издържащи основната тежест на тази война и с недоволство отнасящи се към новия налог на Балтавара (Алмъш) от езичниците – джизие, подкрепили АРБАТ и по негов сигнал отблъснали Алмъш от [крепостта] Батавил (Путивл) в Караджар (Чернигов*, на р. Десна*; явно войната се водела в земите около течението на Волга от Хазария на север, без да закачат Полтава, а град Чернигов бил в близост до Киев-Бащу, в управляваната от него област, и явно извън тези военни действия, които са свързани с Путивл).

Но и тук (в Чернигов) Алмъш не намерил покой, защото АРБАТ го преследвал неотлъчно и обезсърчения анчийски глава (войвода) започнал да умолява Балтавара да напусне града, за да предотврати вражеския пристъп. Виждайки, че този път няма да може да отстои Караджар (Чернигов), Алмъш със своите баринци (Украинска групировка от няколко български рода, ДТ*) се отправил при верния Салах-би (Олег) в Бащу (Киев*) и бил тържествено посрещнат от него. В отреденият му квартал на града Алмъш построил собствен дворец, затъмнил всички други със своя разкош. Бащуйските (Киевските) българи и анчийци по старому го считали за свой Балтавар и ходели да се съдят при него, а балинците (земите на север от Средна Ока* и от Горни Днепър*) и скандинавците – [се съдели] при Салах-би (Ясно се вижда, че Салахби-Олег, който е управител на Киев и областта, не е подчинен нито на Алмъш, нито на брат му – управляващият в Полтава кан Бат-Угър Мумин. Вероятно седалището на Бат-Угър Мумин по-късно е преместено в областната столица Болгар*, където го намираме през 895 г., когато властта му е отнета от брат му Алмъш и неговите съюзници. Самият Бащу-Киев, който е център на отделна област – една от 10-те в структурата на България, следва да продължава да е на подчинение на българските Кана-Субиги* или Царе, а в конкретния момент – на Борис І* /852-907/. От това може да се предположи, че тържественото посрещане на Алмъш в Бащу съвсем не било случайно – Борис І* се стремял да привлече отново към короната отлъчилите се след приемането на християнството през 663-665 г. князе).

В същата (885) година синът на Чинавъз - бек Арслан, добрал се до Хазарския престол под маската на приятел на Хакана, а в действителност бидейки приятел само на себе си, уговорил глуповатия Хакан Исхак да започне война с баджанакците (печенегите) с цел да остави Булгар (Волжко-Камската област с главен град Болгар*, или България на Борис І*) без главния си съюзник. По заповед на Исхак [княз] АРБАТ със своите маджари и каубуйци нападнал баджанакските (печенежките) пасищни лагери, но Саркелци (Саркел* на р. Дон, рус.- Бела Вежа*), с помощта на Суварския бек, сина на Джилки (855-882) - Мардан (Мардукан*), обърнали нападателите и опустошили [областта] Буртас (от р. Урал до р. Мокша и р. Ворона - приток на горен Дон). Тази победа усилила Мардан, който в чест на нея взел второ име – на богатира Ар-Буга, а всички подчиняващи му се земи: Арчу, Северен Буртас, Нур-Сувар и Есегел, обявил за свое царство Есегел. Болярите се почувствали много неуверено и започнали да се мятат между двамата владетели. А Арслан, представяйки това на Хакана като успех на своята политика, получил от него разрешение да наеме огузи или тюркмени за нанасяне на решаващ удар по отслабените баджанакци (печенеги). Той лично преплувал Българско море (Каспийско море*) и в областта Мен-Къшлак (Къшлата на Мен) наел на хазарска служба отряда на Кук-огузкия бек Салар (кук-огузи: “северни огузи”). А Мен-Къшлак бил някога цветущ и многолюден край, и затова го нарекли “Хилядата града”, но след това изменението на руслото на река Бинеджа и предизвиканата от това засуха постепенно свели до нула неговото благополучие (съобщението илюстрира постоянното пресушаване в района на Каспийско море*, започнало към І в. пр. Хр.) …

По заповед на Арслан кук-огузите нападнали печанегите и, като ги отрязали от Хорезмийското море (Аралско море, но в случая откъм запад и север на морето – вж. картите Каспийско море 652-922 г.), се съединили с източните башкорти (угри, на изток от печенегите и от горното течение на р. Тобол). Маджарите с охота се съгласили да воюват с печенегите, защото отдавна и жадно гледали към земите им. През 891 г. те предприели първият поход срещу печенегите, съвместно с маджарите на АРБАТ (нападащи от западната страна, като координацията между двете угърски групи вероятно бил осъществен от Хазарския бек Арслан), но били отблъснати. Успехът на печенегите отново се обяснявал с помощта на Мардан [- сина на Джилки]. Той се провъзгласил за Кан, но неочаквано се озовал в числото на данъкоплатците на печенегите. Когато принцът се оплакал за това на Печенежкия бек Илак, оня с любезна усмивка му пояснил: “По-рано ти не беше самостоятелен владетел – и аз не взимах от тебе данък. Сега ти стана кан – и аз започнах да взимам от тебе, както от другите, при това – не повече. От какво си недоволен?”… Затова в 894 година, когато кук-огузите отново нападнали печенегите, Мардан … не им помогнал. Илак бил поголовно разбит. Половината от хората му с ужас се подчинили на завоевателите, а самият той с другата половина от печенегите предпочел да препусне на запад.

По пътя си на запад Илак ожесточено громял всички области на хазарите, считайки тях виновни за своето нещастие. АРБАТ тогава го нямало в [района на областта] Кара-Булгар, защото той, по заповед на Арслан, воювал на страната на Византия срещу Българското царство (т.е. срещу Борис І* и Симеон І*). Това, че Бекът [Арслан] изпратил Балтавара [Бат Угър Мумин и маджарите на АРБАТ] на помощ на Византия в същото време, когато той бил нужен при [река] Урал, потвърждава сведенията на Абдаллах за таен съюз между него и Византийския цар (Лъв VІ Мъдри /886-912/ и съимператора Александър /сл. 871-913/; Тук става въпрос за войната от 893-896 г., когато Византия и съюзната й Хазария нападнали от две страни България. При триумфа си след победата, Симеон І* заповядал да се отрежат носовете на всички маджари, които по заповед на Хазария нахлули западно от Дунав и влезли дори в Добруджа през 894 г. Според някои източници те били водени от сина на АРБАТ – Лиунтин /ИЗ*/ или Леонтин, който може би следва да се приравни към Джакин или Джакан. В такъв случай нахлулите в Добруджа маджари, където били прехвърлени от флота на Византия, и маджарите на АРБАТ, били две различни формирования, като Арбатовите орди най-вероятно действали срещу българите в Панония – вж. Омуртаг*, Морут*, срв. Аварите, част от които били угри и продължавали да живеят в района на Българо-Германската граница. Наказанието, наложено от Симеон І* на победените маджари, било продиктувано от факта, че те не спазили договорните отношения, което се смятало от българите за най-тежкото прегрешение. Именно по това време Симеон І* и Борис І* сключили военно споразумение с печенегите на Илак, ИЗ*. Участието на Бат Угър Мумин в тази война на страната на Лъв ІV му коствало престола, на който през 895 г., явно с намесата на Борис І* и Симеон І*, се възкачил брат му Алмъш, който до тогава живеел в Бащу-Киев).

Останали без мъже, номадските живелища на маджарите (в областта Ателкюса, Atelkьsь /ИЗ*/, “Приволжие” - от Атил, Ател-: “Волга”, т.е. в района между горни Дон и Волга) били съвършено разгромени от печенегите*, не знаещи жалост към своя заклет враг. След това (граничещата с Ателкюса) [област] Кара-Булгар била обхваната от истински ужас. Каубуйците избягали със семействата си в Хазария и били разместени по река Кубан, а 5 хиляди баринци отишли в Бащу (Киев) и помолили Алмъш да ги поведе в Булгар (бъдещата Волжка България* с център около град Болгар)…

През 895 г. Алмъш бил издигнат на трона на град Болгар* - при р. Кама* и недалеч източно от Волга, от Джулут – сина на Алабуг, от българския княз Бел-Оморта*, от Аскал* – сина на маджарския вожд Юлай-Бата*, и от сина на Микаил Бащу* - молла Абдаллах. След това “единственото, което тревожело Кана [Алмъш], било положението в [областта] Кара-Булгар (земите на запад от град Болгар и на изток от Киев* и Днепър*, в района, където искал да наложи личната си власт). АРБАТ, като узнал за печенежкото нахлуване (на Илак в Ателкюса), обърнал назад, но печенегите (и българските войски изпратени от Симеон І*, ИЗ*) вече били завардили Сакланската степ между Дунав и Дон, и не го пропуснали в Кара-Булгар (в Ателкюса – на изток от горни Дон, което по-точно определя местоположението и големината на областта Кара-Булгар към това време). Тогава АРБАТ със своите овладял Дулоба* или Авария, където намиращите се под гнета на франките башкорти (угри) го посрещнали като освободител и го провъзгласили за свой кан (т.е. АРБАТ нямал никакъв достъп до българските територии, но вероятно вследствие на преговорите между Лъв VІ и Арнулф /887-899/ от есента на 894 г. за неутралитет на германците /ИЗ*/, бил допуснат като съюзник на Византия в германските земи, и то при някакви условия). Воините на АРБАТ, вече основателно позабравили или даже не знаещи маджарски език, се оженили за аварски башкортки (угърки) и децата им отново започнали да говорят на маджарски език...” (ДТ*; слага се знак за равенство между Аварските угри и източните угри, в противовес на западните угри на АРБАТ, които вече били забравили езика, явно поради силното смесване с другите етноси в земите на И. Европа, където обитавали от 455-475 г. дотогава, т.е. вече повече от 400 години);

Едва след 903 г. АРБАТ влязъл в конфликт с България, вероятно както заради родовите си права, така и отново във връзка с обтегналите се Българо-Византийски отношения, когато българите на Симеон І* и “арабите” - водени от ренегатите-византийци Дамиан (902 г.) и Лъв Триполит (903-922 г., родом от Атталия в М. Азия; ИЗ*, с. 326) и включващи в състава си голям армейски корпус от българи от Тарс* и от страната на Дулкадър* (Дуло-Дара) – Дуле или Дуло*, завладели през 904 г. Солун*. Византия традиционно използвала подкупи, за да вдига на въстание срещу централната българска власт отделни васални князе в пределите на България, които властвали в етническите си райони, а същевременно искала помощ срещу България и от Римо-германската империя (където след 895 г. намерил подслон Арбат и неговите маджари).

През 904 г. били изпратени пари на родовия княз на Сръбската област, а през 922 г. по поръка на Византия Сръбския княз трябвало да вдигне на въстание и маджарите (“турци”, “угри”) от района на Панония (когато говори за ползата от мира между Византия и печенегите*, което ще държи с вързани ръце както русите [варягите ?], така и маджарите, Константин VІІ Багренородни /913-959/ има предвид маджарите на изток от Днепър, а не тези на запад в Панония, вж. ИЗ*, с. 384).

За да въвлекат през 903 г. АРБАТ в активни военни действия срещу българската власт в района между Карпатите и Германия най-вероятно Лъв VІ Философ (886-912) отново прибягнал до подкуп. Още през 894 г. Византийският император изпратил “патриций Никита Склир с няколко кораба“ някъде в земите на север от Черно море (вероятно по р. Дон). “Той се срещнал с маджарските главатари АРБАТ (Арпада) и Козана (етноним от Хазари), и ”сполучил с помощта на подаръци и други обещания за богата плячка да ги убеди да вдигнат оръжие срещу Симеона (Симеон І*) при условие, че маджарските пълчища ще бъдат прекарани през Дунав … от византийската флота, и, като взел заложници от тях (за гаранти по изпълнението на сключеният договор), се върнал в Цариград.“ (ИЗ*, с. 294, 295). Тоест във Византия не само познавали АРБАТ и били в активни връзки с него, но и знаели каква е цената му. За големината на подкупа може да се съди относително по платеното към 967-968 г. на Святослав І (945-972) за да нападне България. Според Лъв Дякон тогава Никифор ІІ (963-969) “изпарил (Калокир – син на протевона на Херсон)… при тавроскитите (с които Никифор се намирал тогава във война – Святослав І нападал Кримските римски земи), които на общия език се наричат Рус (Ρως = Рос), с поръчка, като им раздаде златото, с което Императорът го снабдил на тегло до 15 центенария (1 центенарий = 100 литри, 1 литра = 72 златни солида (жълтици); 15 центенария = 108 000 златни солида), да ги доведе в земята на мизите (българите), за да я завоюват.” (ИЗ*, 574).

През периодът 904-907 г., след няколко сражения с променлив упех, най-накрая АРБАТ сключил договор със Салан* и чрез него с царя, според който ставал управител на определена област в Панония – вероятно с по-нисък сан от комита (защото такъв бил Салан*), оставайки под властта на Българския цар Симеон І* (893-927; вж. Салан*). При това като представител на всички маджари битуващи на запад от Карпатите АРБАТ е можел да действа най-много в качеството си на общ върховен военен предводител на маджарите, избран от Съвета на 7-те (или 10-те) маджарски вожда в в този район, но не и като едноличен Маджарски властелин. Като вземем предвид и това, че маджарския клан на Юлай Бата* останал във Волжко-Камския район, където под предводителството на Аскал (сина на Юлай Бата), взел през 895 г. участие в издигането на Алмъш за върховен княз на Болгар*, то може да се предположи, че при преговорите си с областния управител на северозападния комитат на България АРБАТ се ръководел повече от личните си интереси, отколкото от маджарските.

След Арбат едва третият Унгарски предводител - внукът му Такшон (949-972), е идентифициран като пряк негов наследник. Ето кои са владетели на Унгария до към средата на ХVІ в., като се започне от родоначалника Алмъш* (895-925) и сина му Арбат (896-907).

 

Династия на Арпатидите в Унгария, която според унгарските източници започва с унгарския Алмош (889) [?], идентичен с волжко-българския Алмъш* (865-882, 895-925) [името Алмъш следва да се изведе от др.-българския език - от корена Ал*: “блестящ, бляскав” или “посредник, родоначалник”, и наставката Мас-Маш: “велик” (срв. Билга-мес*, Гилгамеш*), което предполага, че то е по-скоро нарицателно - титла или епитет]:

 

Алмош (889), т.е. Алмъш* – каназ (865 - †925; роден ок. 845 г.),

Глава (Кан) и върховен съдник на българите в Киев (сл. 882-895),

Кан на град Болгар* (895-925) и на Волжка България* (основана

след 906 г. – към 922 г.), приел исляма за официална религия през

922 г. (ФА*); унгарската именна форма Алмош предполага ст.-

българската писмена форма с “©” – Алъм©шъ, Ал`м©ш; 

↓ син на Алмош (Алмъш*)

АРБАТ – унг. Арпат (882/896-907); през 882 г. вече бил служил при брата на дядо си Джилки (855-882) - Лъчин (855-883), като командир на башкортите (угрите*); Башкортите са част от угрите, с вожд Юлай-Бата*, които приемат името маджари* или мишари* (ДТ*). Според различни сведения онази част от маджарите, които съставлявали т.н. “западни тюрки (турци)” (патр. Николай Мистик, ИБИ*, ИЗ*), заселили се в района на Ц. Европа (приблизително в областта на днешна Унгария), били обединение от няколко племена, които имали 7, а според други 100 вождове. Макар и доста несигурно, но може да се предположи, че “западните маджари (тюрки, турци*, угри*, башкорти)” са били 7-10 родови съюза и около 100 рода (семейства), отговарящи на приблизително 100-тина родови номадски селища и техните пасищно-стопански райони. Тъй наречените “Централно-Европейски” или “Западни угри” включвали както новозаселените от Борис І* и Симеон І* през 894-896 г. башкорти-маджари, така и васалните на германците угърски родове, които всъщност били част от Аварското обединение, унищожено завинаги като държава към 796 г. от Германския император Карл Велики (†814) и от Българския император Крум Страшни (†814). Арбат постепенно - след 896 г., когато първоначално бил избран за кан единствено на ония угри*, които живеели в пределите на Германската държава, станал главен военен вожд, излъчен от съвета на 7-те (или 10-те) съюзни вождове, представляващи по-голямата част от всички угърски племена в Тисо-Дунавския район на Централна Европа (вж. Салан*);

↓

Шолт (>907-943); най-вероятно унгарският Шолт е българския

комит*, кмет* Салан* (>902-947) или Шалан (Salan, Šalan,

*Šъlan), роднина на Симеон І* (893-927, роден 863) и на сина му

Петър І* (927-970); представяният за унгарски владетел Шолт-

Салан документира, че в този период областта в Ц. Европа,

където живеели маджарите, била част от България, а в подкрепа

на това е и факта, че до към края на живота на Салан не е

отбелязан българо-унгарски конфликт, въпреки перманентните

желания и на Византия, и на западните сили, в т.ч. Римо-

Германското духовенство;

↓

Файс (943-949); вероятно избран за главен маджарски военен вожд (канар*) на няколкото тогавашни маджарски пастирски (т.е. номадски) родове-племена в Панония, които били независими едно от друго и в стадий на т.н. “военна демокрация“ (http://www.bulgari-istoria-2010.com/booksBG/Kratka_Istorija_na_Ungarija.pdf);

↓

Такшон (949-972), внук на Арбат; в уния с Българския цар-император Петър І* (927-970) и по-скоро все още федерат на Балгария, поради което маджарски отряди участват в сраженията на Киевския княз Борис /5/* или Святослав І* (964-972) с Византия в района на Тракия през 970-971 година;

↓ пра-внук на Арбат и син на Такшон 

Геза (972-997), женен за Шарлота. Геза приел християнството чрез немското духовенство чак след като Отон І Велики (962-973) през 972 г. оженил сина си – бъдещия Отон ІІ (973-983), като гаранция по сключения съюзен договор (насочен и пряко срещу България) между Свещената Римска империя и Византия, за византийската принцеса Теофано, дъщеря на Иоан І Цимиски (969-976); Иоан І Цимиски имал вероятно български княжески произход, произлизащ пряко от Симеоновия син и престолонаследник Иоан*, и желаещ по това си наследствено право да се възкачи и на Българския престол (вж. Иван /2/*, Иван /3/*, Иван /1/*).

За да бъде покръстен Маджарския предводител, по заповед на Отон І бенедиктинският монах Бруно от Санкт-Гален извънредно бил ръкоположен за епископ и изпратен при Геза. През 973 г., след като вече бил покръстен, Геза изпратил свои представители на асамблеята при Отон І в Кведелинбург, за да декларират добрите му чувства към Императора. Прави силно впечатление, че Геза не отишъл лично на асамблеята, както това направили Датският владетел Харолд І Синезъб, Бохемския (Чешкия) княз Болеслав І Бохемски и Полския княз Болеслав І Храбри (син на Мешко І). Това едва ли било по причина, че кан Геза бил в перманентен конфликт с Баварския херцог Хенрих.

Знае се, че принц Геза не властвал над Седмоградско* (Трансилвания*) – влизащо в състава на България, където управлявал “някой-си” Дюла (унгарска форма на титла-наименование, предполага се преднамерено, че е еднакво с унгарското Гюла, но е приемано от специалистите за българското династично име Дуло*), за когото има сведения, че е чичо на Гюловия син Вайк-Ищван (997-1038, род. към 975 г.). Излиза че може би Дюла е или брат на Геза, или брат на онази съпруга на Геза, която е майка на Вайк-Ищван (а пък Ищван е по-близо до Иван* ~ Иован, Иоан, въпреки че се приема формално категорично за Стефан ~ Истефан ~ Ищван). Тоест, Дюла-Дуло следва да се свърже със съпругата на Геза – Шарлота Трансилванска;

Дюла имал за съсед земевладелеца Охтум* или Айтон, който управлявал по долината на р. Марош (Муреш*) и син на българския комит-кмет Глад* (от др.-бълг. и ст.-бълг. Глѧдати, глѧдаѭ: “гледам, наблюдавам, взирам се, вглеждам се внимателно, бдя, пазя, стоя на стража; пазя границата на държавата“ /СТР*/), който също не бил подвластен на Геза. Тоест и двамата кмета* ( = комит*, губернатор, = в.-бълг. Улуг-бек: “велик/върховен командир, архонт на една от 10-те области на държавата; губернатор“, = др.-бълг. Олгѹ-былıа, Олгу-бъѝля/боѝла: “велик господар, велик принц“) – Охтум* и Дюла-Дуло – били не само под властта на Канът божествен (Събага*, в падеж Събиги) на България, но били и в друга област, която е съседна на управляваната от Геза (вж. Салан*, вж. карта Българската империя).

След смъртта на Гюла най-влиятелен бил “племенника му” Копан, лидер на юго-западната област Шомод (срв. Сама*, Самбат*, Сама-тера*). Най-вероятно Копан* е средновековна българска титла – срв. Коба /1/*, Коба /2/*, Кобила* и пр. Изглежда същото се отнася и до Дюла (или Гюла, но всъщност Дуло), което е унгарски превод или трансформация на българското име-епитет, показващо принадлежност на този принц към Българската царска династия Дуло*. Някои изследователи, включително и унгарски, слагат знак за равенство между унгарската форма Дюла и българското родово-династично име Дуло*. От близките родствени връзки между маджарската върхушка и българската династия става ясно, че това е съвсем възможно, но то не дава основание владенията му да се приемат за унгарски (вж. карта: Българската империя след 972 г., когато Унгария или Маджария получила автономия);

От горните сведения се вижда, че Гюла най-вероятно не бил самостоятелен владетел, какъвто не е и никой от съотносимите съседни феоди (Бохемия, Полша и др.). Самото Седмоградско*, където управник е Дуло-Дюла (или Гюла), наред с областите на Краков и Вроцлав, и на Галич (Галиция* и Волиния), и на Червен* (днес Люблин), и др., е в състава на България (Краков* и Вроцлав* са български до 996 г., като били завладени от Полша чак през 999 г., а Българската епископия в Прага съществувала до 993 г.).

Същевременно Гюла не е васал на Отон І (962-973) и на Отон ІІ (973-983), а явно и на Отон ІІІ (983-1002). Дори след като бил подписан съюз между Отон І и Иоан І Цимиски (969-976) Гюла не направил нищо повече, освен да поиска да приеме християнството чрез посредничеството на Отон І. Като вземем предвид годината на този ход – 972-ра, когато Иоан І Цимиски отвел Борис ІІ* и брат му Роман-Симеон* в Константинопол, то чрез него Гюла преследвал две основни цели:

Първо – да гарантира западната си граница с Германия и едновременно с това да се предпази чрез договорката си с Отон І от активна ненамеса на България и по-отдалечената Византия във вътрешните му работи.

И второ – евентуално да заложи възможност да се отдели от зависимостта си към България, без да наруши драстично васалния договор към Българския владетел (Самото нарушаване на тази зависимост без точно спазване на феодалните канони би било в разрез с цялата система на феодализма, върховенстваща в Европа, Западна Азия и Северна Африка, което би го изложило на едновременните удари на всички съседни на апанажа му държави и феодали. Пример за строгото прилагане на феодалните закони е нпр. коронацията на Самуил* /997-1014/ за цар, което станало едва след смъртта на Роман Симеон* /977-997/, въпреки че няколко от последните си години Роман преживял като пленник във Византия).

За да не бъде Геза васал на Свещената Римска империя по това време, единствената алтернатива е да е в уния с България на Цар Борис ІІ* (971-977) и Цар Роман Симеон* (977-997), представлявани през две части от периода между 972 и 997 г. от синовете на Комит Никола* – комитите Давид*, Моисей*, Арон* и Самуил* (Цар от 997 до 1014 г.). За силата на България през тези десетилетия, въпреки агресивните действия на Иоан І Цимиски в земите на юг от Дунав, може да се съди от: наказанието (екзекуцията) на Киевския княз Святослав І* (963-972), възкачването на Роман-Симеон* през 977 г., разгрома на Василий ІІ при Средец* през 986 г., покръстването и ограмотяването на Киевска Рус от 990 г. насетне и на Новгород* от 990-991 г., възстановяването на върховенството на Българската корона след 997 г. над васалите в Отвъд-Дунавските територии* от Самуил* – т.е. на изток от долни Днепър*, и пр.

В този смисъл положението на Геза и на управляваната от него Маджарската област следва да е било гарантирано от сключените още през 896 г. и по-късно от Арбат* – през 906-907 г., васални договорености с Борис І Михаил* (852-914) и Симеон І* (893/914-927) [вж. Салан*, Глад*].

Договорът с България, наред с германската и византийската, явно е била третата, но основна карта в колодата на Гюла, който безспорно, по повелята на времето и по подобие на Бохемия (Чехия) с Моравия*, Сърбия*, Полша, Волжка България* и пр., се е стремял към формална независимост. Значението на тази карта е свързано и с допълнителни дадености – наличието на голяма българска общност в района на властване на Геза, силното и традиционно българско културно и политическо влияние както над не-маджарските етнически групи, живеещи в областта, така и над маджарите, а и, съвсем не на последно място, родовата връзка на Геза с Българската династия.

Като се обобщят всичики тези обстоятелства, става ясно, че в конкретния период на Геза му е било много по-изгодно да бъде част от достатъчно мощната, за да отстоява позициите си и да наказва враговете си Българска държава, в която обаче, поради ред причини, в този момент централната власт е относително отслабнала и заради това много по-демократична, отколкото да стане напълно зависим от Римо-Германия феодал (земите на принц Геза не граничат с Византия, но и евентуалното обвързване с нея не би му помогнала да остане автономен спрямо Императора на Германия).

Разбира се, че тази политическа позиция на канар Геза следва да се разглежда единствено от положението му на най-висш аристократ, който при това се лигитимира като такъв не чрез своя маджарски статус, а чрез българската си родово-династична линия – принц от рода Дуло*; и то като изхождал от базата, че Българските върховни владетели – велики канове*, кана-субиги* и царе* – са по статут императори ( = август = василевс*), какъвто имат само Византийските върховни владетели като продължители на династията на Римските августи от Октавиан Август (27 г. пр. Хр. – †14 г. от н.е.) насетне, и Свещено-Римо-франкско-германските императори от Карл I Велики (800-814) насетне. А пък императорският статут е коренно различен от този на краля (rex) и останалите принцове, и в периода на феодализма предоставя извънредни върховни права на императорите в Европа по отношение на всички останали аристократи и на техните феодални владения и поданици (нпр. вж. ФК*, кн. I, гл. I);

 

↓ син на канар Геза

Вайк (997-1000-1038, роден към 970-975 г.). В края на 1000 г. е коронован с името Ищван (Иван* или Стефан, което формално се свързва с Ищефан и Стефан), т.е. Ищван І Унгарски; коронован е от легат на Римския папа Силвестър ІІ (999-1003) и с изричното разрешение на Императора на Свещената Римска империя Отон ІІІ (983-1002). По време на управлението на Вайк-Ищван, Полският крал Болеслав завладял за първи път Краков* и Вроцлав* през 999 г., а през следващата 1000 г. обединил към Полската корона и Бохемия (Чехия), и Моравия (вж. Виола*);  

Ищван І Унгарски (1001 – 15, VІІІ, 1038) или Вайк (997-1038), по-късно – Св. Ищван, коронован за крал през 1000 г. или на 1 януари 1001 г., въвел християнството в Унгария с благословията на Папа Силвестър ІІ (999-1003) и с изричното позволение на Императорът на Свещената Римска империя Отон ІІІ (983-1002). Бил му даден санът “апостол” на Христовата вяра, която кралете на Унгария ползвали до 1920 г., с равна на епископската власт и с правото да разпространява вярата и да налага автономното управление на църквата вътре в земите на Унгария;

↓

Петер или Петер Орсеоло, Унгарски крал (1038-1041);

Точно по същото време е въстанието на Петър ІІ Делян* (1038-1041, роден най-вероятно през 1001 г.) – син на Цар Гаврил Радомир* (1014-1015) от първият му брак с Унгарска принцеса – дъщеря на Вайк или Ищван І (997-1038). Бракът между Гаврил Радомир* и Унгарската принцеса е разтрогнат от Самуил* (997-1014) – бащата на Гаврил Радомир*; бракът бил разтрогнат най-вероятно, защото нейният баща – Вайк или Ищван І (997-1038), не приел християнството от България (през декември 1000 – 1 януари 1001 г.), която наскоро (от 988 г.) била започнала покръстването на Киевска Рус, а приел кръщението от Папата и в уния с Отон ІІІ (983-1003, род. 980 г.). Това действие на Ищван І, което било свързано с извоюването на независимостта на Унгария и укрепване на автономията й спрямо Свещената Римска империя, се разглеждало от Самуил* и българската висша аристокрация като акт на едностранно и в разрез с юрисдикцията прекратяване на действащия Българо-Унгарски договор, и открит враждебен ход спрямо България, която, при активното политическо взаимодействие на Византия, Папата и Германския император Отон ІІІ (983-1002), през 993 г. изгубила българската епископия в Прага*, а през 996 г. - българските епископии в Краков* и Вроцлав*; при това точно преди 1000 г. - през 999 г., Вроцлав и Краков били включени в Полската държава, което направило много трудно евентуалното им връщане в политическите предели на България и още повече изостряло обстановката по западната и северо-западната българска граница. Веднага след покръстването на Ищван І от Римската църква Унгарската принцеса – съпруга на Гаврил Радомир, била изпратена при баща си в Унгария вече бременна с бъдещия Петър ІІ Делян. По-късно, вероятно след възкачването на баща му през 1014 г., Петър Делян се завърнал в България, а от 1019 г. бил настанен като полу-братята и братовчедите си във Византия, където прекарал около 20 години (КК*);

Петър ІІ Делян започнал действията си за организиране на сепаратистко движение срещу Константинополския император през 1038 г., когато на Унгарския трон се възкачил Крал Петър І (1038-1041) – негов чичо. След обявяването на въстанието през 1040 г. съперници на Петър ІІ Делян* били Тихомир* (†1040 г.) и “странния” помощник и вредящ с намеса си братовчед Алусиан* - син на Цар Иван Владислав* (1015-1018), който е братов син на Самуил* и първи братовчед на Гаврил Радомир*. Петър ІІ Делян*, който обявил въстанието си в Белград /2/* (днешната столица на Сърбия*), действал “изглежда, не без помощта на маджарите” (КК*), докато по всяка вероятност Алусиан*, макар и тайно, си сътрудничел с определени сили в Константинопол, може би и само български (Петър ІІ Делян “подозирал измяна” от страна на Алусиан, който от своя страна “се срамувал от поражението [си]” при щурмуването на Солун; за да се изяснят по-детайлно действията на Алусиан и на българските висши аристократи в Цариград по време на въстаническите действия на Петър ІІ Делян следва да се има предвид: 1., че всички живи деца на Цар Петър І* (927-970) – с изключение на Анна /3/*, Велика княгиня на Киев от 988 г. – и всички деца на Борис ІІ*, както и техните преки наследници, живеели в Константинопол; 2., в Константинопол и Византия живеели от поколения висши български аристократи, в т.ч. и от рода Дуло*; 3., към това време Българската династия и управляващата в Константинопол Арменска династия вече били станали близки сродници; 4., Българската корона по законов път преминала през 1018 г. у Константинополския император – в случая у Василий ІІ /976-1025/ – втори братовчед на Цар Борис ІІ* /970-977/ и на Цар Роман Симеон* /977-997/, и била носена от Византийските василевси наред с Ромейската корона; вж. Българо-Византийско управление през ХІ и ХІІ век в земите на юг от Дунав*).

Петър ІІ Делян* (1038/1040-1041) организирал ядрото на войските си от българските области Белградска*, Сремска* и Браничевска*, в т.ч. и района на река Морава* и Нишко, а вероятно и от българите в Панония и в другите гранични с Белградско и Сремско земи. С тях преминал през Ниш* и завзел “главният град на [област] България” - Скопие*, обединил под своето върховенство войските на Тихомир* от областта на Драч* и Ю. Албания, отстранил Тихомир (1040) и се “сдобил със самодържавната власт”, и настъпвайки към град Солун така “дръзко подгонил Императора” Михаил ІV Пафлагон (1034-1041), че оня панически побягнал, “изоставяйки цЕлия си обоз, шатрата и колкото имал злато, сребро и тъкани” (КК*);

↓

Аба Шамуел (Ава Самуил), Унгарски крал (1041-1044); също Шамуел Аба Унгарски, но по-вероятно Ава Самуил или Самуил Ава (Σαμουηλ Αβα), вж. Ава* (Ава Самуил означава на български Създателят Самуил, затова не е излишно да се направи по-щателно проучване защо той е наричан, вероятно с основание, с епитета “Създател”; същевременно е необходимо да се разбере връзката с рода на Българските царе Самуил* и Петър ІІ Делян*);

Самуил-Шамуел се приема за “узурпатор” на короната (срв. българския епитет Ава*: “Създател”); около Унгария само в България има Цар Самуил* (997-1014), а в съчетание с по-скоро чуждото за маджарската владетелска именна традиция име на унгарския крал Петър (1038-1041, 1044-1046), каквото носят Кавкан Петър* (852 - към 900), Цар Петър І* (927-970), Цар Петър ІІ Делян* (1038/1040-1041) – чиято майка е Унгарската кралска дъщеря, Цар Петър ІІІ* (1072) и пр., става доста реалистично предположението, че има пряка родова връзка между българския Самуиловия род и Унгарската династия (Цар Самуил* е родствено свързан с владетелското семейство на Борис І*, Симеон І*, Петър І*, Борис ІІ* и Роман Симеон*); при това и името Ищван може да се свърже с българското Иван*;

През 1043 г. Шамуел (Самуил) Аба Унгарски завладял източна Бавария и се изправил срещу Хайнрих ІІІ Германски (1039-1056, Император на Свещената Римска империя от 1046 г.);

↓

Петер Орсеоло, повторно крал (1044-1046); възстановен е на престола от Хайнрих ІІІ Германски, който установил контрол над Унгария след победата си в битката при Менфо през юли 1044 г.;

↓

Андраш (Андрей*, Ендре) І, крал (1046/1047-1060);

↓

Бела І (1060-1063);

↓

Шаламон (Соломон), крал (1063-1074); през 1064 г. завзема и присъединява за известно време към Унгария град Белград* на Дунав, като вероятно го приема за свое законно наследство по линия на българското си родословие (след 1018-1019 г. недоволните български велможи предпочитат, според своето местоположение и възможностите, да се присъединят с владенията си към Унгария или към Литовия /Галиция*/ и Полша, за да избягат от неприятното и неудобното положение да бъдат командвани от Константинопол);

↓

Геза І, крал (1074-1077);

↓

Ласло І (1077 - 29, VІІ, 1095, род. ок. 1040 г.) или Св. Ласло, чието име следва да е Владислав, което явно не е унгарско; Дъщерята на Ласло І и на Аделаида Швабска е Пирошка Арбат (Бирошка Арбат) или унг. Пирошка Арпад, която е родена в унгарския град Естергом през 1088 г. и умира на 13 август 1134 г. в Цариград, където е позната като Византийската императрица Ирина Арбат (1104-1134), съпруга на импер. Иоан ІІ Комнин (пр. 1108/1118-1143, род. 1087) и майка на император Мануил І Комнин (1143-1180); след смъртта си и почитана от източно-православната църква като Света Ирина.

↓

Каломан* (Калман) І Книжник, крал (1095-1116); Каломан е племенник на принцеса Пирошка Арбат, която е дъщеря на Ласло І (1077-1095). След като Каломан І (1095-1116) се възкачва на Унгарския трон в 1095 г., той провежда преговори с Византийския император Алексий І Комнин (1081-1118), които завършват успешно през 1104 г. с брак между съимператора Иоан ІІ Комнин (1118-1143, род. 13 септ. 1087) и Пирошка (Бирошка) Арбат (1104-1134, род. 1088), която е наречена Ирина или Ирина Арбат Комнина (Иоан ІІ Комнин е по-малък брат на писателката-историк Анна Комнина* /1 дек. 1083-1153/). Във връзка с тези унгаро-византийски преговори и сключеният мирен договор следва да се има предвид, че както Унгарската династия на Арпатидите (Арбатидите) произхожда от българския принц Арбат, така и Византийската династия Комнини* е българо-византийска по род и произход; а при това и името Иоан*, носено от Иоан ІІ Комнин, е българско династично име най-късно от края на ІХ в. и може да се носи в България, Византия и околните страни единствено от принцове с пряк български династичен произход (вж. Иоан*, Иван*). С тази българска династична линия, обединяваща и Комнини с Арбатидите, следва да се свърже през ХІІ век разширението и укрепването на Унгария в българските земи на изток от Тиса, включително и в българската област Седмоградско* (Трансилвания*). Именно Византийската императрица Ирина Арбат (1104-1134) е майка на Византийския император Мануил І Комнин (1143-1180), който е най-малкия от синовете й. Тя ражда на Иоан ІІ Комнин осем деца: Алексий Комнин, Мария Комнина (близначка на Алексий), Андроник Комнин, Анна Комнина, Исак Комнин, Теодора Комнина, Евдокия Комнина и императора Мануил І Комнин;

↓ син на Каломан (1095-1116)

Ищван ІІ (Иван или Стефан), крал (1116-1131);

↓

Бела ІІ, крал (1131-1141);

↓

Геза ІІ, крал (1141 – 3, V, 1162; род. 1130 г.);

↓ син на Геза ІІ

Ищван ІІІ (Стефан или Иван), крал (1162-1172); брат на крал Бела ІІІ (1172-1196); 

↓

Ласло ІІ, крал (1162-1163);

↓

Ищван ІV, крал (1163);

↓

Бела ІІІ (1172-1196),