Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
18.04.2020 17:19 - Български комити (ст.-бълг Къметъ: "Комита") Менеморут, Лобарчи, Салар от края на IX век
Автор: dichodichev1 Категория: История   
Прочетен: 519 Коментари: 5 Гласове:
2

Последна промяна: 18.04.2020 17:32

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
МЕНЕМОРУТ – Менъмороутъ, Менуморут*, Мьньморут, М’неморут; вероятно името е Морут*, а наставката Менъ-, Мьнь- следва да се свърже с др.-бълг. и ст.-бълг. Мьнети, Мьнеши, Мьнıъ: “имам намерение, решавам; мисля, смятам, считам; зная, очаквам, на щрек съм; изглежда, струва се на някого” (МС*), авест.- mant-: “тресе, разтриса, пречи, препятства, меша, разбърква”, maēni-: “наказание, възмездие; съдба, карма“, mainyete: “мисли, обмисля, обосновава се, предполага”, mana: “мене, ми; мой, аз”, manuš, manu-: “човек, мъж”, вж Морут*;

М. е български велможа и етнически българин, управляващ в нач. на Х век земите между реките Самош и Марош (дн. Муреш*) в дн. Унгария и румънска Трансилвания (Седмоградско*). Той бил внук и приемник на Морут* и, вероятно, подчинен на комит Салан*. Може би също притежавал високата титла Комит*, древно и ст.-бълг. Къметъ.

Когато в 903-907 г. в тези територии се развихря въстанието на унгарския вожд Арбат* (унг. Арпад, Арпат), М. посрещнал пратениците им с “българско високомерие”.

Въпреки упоритата борба, М., както Лобарчи* (северозападен съсед на М.) и Салан*, били отблъснати от маджарите (според Унгарския аноним).

В тенденциозно писания, силно национал-субективистичен (ИБК*) унгарски “Аноним”, М. е наречен “развратник” (? многоженец) и управляващ “варварите хазари” - най-вер. потомци на покорените от Крум* (787-814) авари* или друг етнически клан, живял някога в Хазария* и заселен от българите в тези земи (вж. Морут*). След като го изтласкали от земите му, маджарите нахлули в областта, управлявана от Глад*, а М., както изглежда, се изтеглил при Салан* (КК*); вж. Салан*, Глад*, Лобарчи*, Морут*;

 

ЛОБАРЧИ – български велможа, управител в северните земи на държавата в нач. на Х в. Бил подчинен на “вожда Салан*”, който стоял начело на цялата територия между Тиса и Дунав - вер. това бил един от 10-те комитата (вж Омуртаг*).

В унгарският “Аноним” се твърди, че името на Л. било служебна титла, което някои смятат, че е Колобър*, а други го извеждат от дигорски и иронски (осетински = яски = алански*) със смисъл “нахвърлящ се”, “нападател” (КК*). Всъщност много по-вярно е извеждането му от българското Лоб*, Лоба: “преден, челен”, което съдържа в себе си и “ударен, активен”, както и “самостоятелен”, “действащ преди другите”.

Л. контролирал района на Горна Тиса и притоците й, заедно с крепостите Хунг и Землин* (дн. Земун). Между 903 и 907 г. там нахлули маджарите, които след заселването им през 895-896 г. с вътрешен договор като федерати* от Борис І* и Симеон І* в българските земи между Дунав и Тиса, били в процес на създаване на свое феодално държавно образувание.

Войските на Л. били принудени да отстъпват град по град с бой, като се изтегляли навътре в българската територия. Маджарите превзели крепостта Хунг, която била резиденция на Л. и той трябвало да се прехвърли в Землин* (дн. Земун, Белград*). След това ръководството на военните действия било поето от Салан*. Името на Л. е запазено в един от притоците на р. Тиса* (КК*). Последното говори, че всред местното население имало българи, които останали да живеят там и предали традицията на следващите поколения, а от друга страна, че Л. не бил първият българин, който управлявал областта, носейки това име или прозвище; вж Салан*, Глад*, Морут*, Менуморут*, Крум*, Омуртаг*, Борис І*, Симеон І* и пр.; 

 

САЛАН – Чалан*, унг. Шолт (>902-947), вж. Арбат*; български велможа, управлявал земите между Тиса и Среден Дунав (Буда*) в нач. на Х век. Не се знае дали има връзка между него и таркан Негавон или пък с Радислав – управител на Белград* при Великия кан или Цар Борис І* (852-914). Територията управлявана от С. била огромна и включвала земи на дн. Унгария, Трансилвания (Седмоградско*) и Сърбия* (вж. карта: Българската империя). Двете му резиденции били Тител – при вливането на Тиса в Дунав, и Белград /2/*, столицата на дн. Сърбия. Изглежда местните велможи Лобарчи* и Менеморут* (в отвъддунавските земи) били подчинени на Салан.

Към 903-907 г. земите управлявани от Салан и подчинените му велможи били връхлетени от угърската (маджарската) инвазия на Арбат* (895-907); той навлязъл на изток от германската част на някогашна Авария* (568-796) в българската част от Авария и станал военен вожд на угърските родове-племена, а вероятно на някои от местните авари. Българският велможа Лоборчи поел първия удар и изгубил важните крепости Хунг и Землин* (дн. Земун). После бил изтласкан и Менеморут*.

Едва тогава се намесил в битката и С. с войските си, който е представян от унгарските хроники като човек с огромна власт, военна сила и широки пълномощия. Той се опитал да реши проблема с преговори. Получил военна помощ от “Великия Кан” (= Кана Субиги*) – тоест от Борис І* (852-914), чийто младши съвладетел Симеон І* (893-927) – но отново бил принуден да отстъпи. Тогава, вероятно за да не се забърква в дребни стълкновения с досадните атаки на маджарите – имащи само лека и бързо отстъпваща след набег конница, С. пренесъл резиденцията си на юг от Дунав, в недостъпния Белград /2/*; той е обграждан от реките Дунав* и Сава*, които са твърде широки за номадски конен десант и за бързо и безопасно отстъпление (самият Белград отстоял едва на ок. 45 км от мястото, където Салан резидирал първоначално, тоест на по-малко от един ден яздене на лековъоръжен конник, и това показва, че преместването на българския предводител не е отстъпление, а е просто обикновен тактически ход).

Новата ситуация наложила промяна в поведението на бунтовниците-маджари. Били подновени преговорите с унгарските вождове, като изглежда главен преговарящ бил Арбат* (пр. 893-907), имащ безспорната превилегия, че е принц от Българския династичен род Дуло*. Според унгарските твърдения се стигнало до български отстъпки (вероятно по въпросите за местата на въдворяване на маджарите в държавните територии на България, за формата на васалитета им и за местата и големината на ползваните от тях летни пасища); това се отнасяло главно за равнинната Панония, но едва ли и за хълмисто-планинското Седмоградско*, като позициите на България северно от Дунав останали стабилни (КК*), а границите на България с Германия – непроменени (вж. карта: 751-911 г., България по време на Каролингите, западнитe бълг. граници при Крум, Омуртаг, Маламир, Пресиан и Борис I.; вж. карта: 796-903 г., България и поява на васалната Маджария към 903-907 г. и до 996 г., ЮЗ България и Балканите към 925 г.; Balkans-925).

По вероятно обаче, въпреки единични конфликти (подобни на тези между Византия и нейните федерати*), става дума за завръщане на Арбат* и част от живеещите в Германия маджари на територията на България и предислоциране на маджарите в рамките на Българската държава и според условията на федератския договор, който били заставени да сключат с Борис І* (852-914) и Симеон І* (893-927) след разгрома си от българските войски през 894-896 година. С този нов договор маджарите били заселени по западната българска граница, за да служат като буфер срещу нахлувания на франките (германците; по същия начин си послужил през 679-80 г. и Аспарух* /668-699/ със славяните* срещу авари и византийци /ИБИ*/, а по-рано на същите места по германската /= франкската/ граница Стара Велика България* поставила хуните* /към 434 г./, и след тях и аварите* през 565-568 г.).

Прехвърлянето на маджарите от района между Дон, Донец и Десна на запад – в Панония, имало и друга задача. То намалявало възможностите на Хазария и на обединената Хазаро-Византийска политика за агресия срещу източните райони на България. До тогава и двете държави – Византия и Хазария, избягвайки пряката намеса и от там – нарушаване на договорите си с България, ползвали за целите си маджарите (башкортите или угрите се делят на: маджари или мишари, байгули, себерци, иштяки и др.) като обособена сила за атакуване на християно-българските земи от изток.

Още в своята “История на България”, завършена през 1761 г. (ИБК*), Б. Клайнер дава доста сведения за Салан и събитията от този епизод по западните български граници:

“...за да не смесваме българските работи с гръцките (византийските), добре е да споменем тук какви войни са се водили между Маджари* и Българи при седемте унгарски владетели, които отново нападнали българите. За едни [от тези войни] се съобщава от анонимния секретар на Крал Бела (Anonymi Belae regis notarii) към 890-а година, като например от Йозеф Инокентий от “Ордена на благочестивите училища”, а за други към 903 години, като от Молнар Исусовец. Тъй като първите са объркани, тук ще приведем всичко изцяло (събитията се поставят към 903-907 г. /КК*/; Същевременно не се изключват усядяния на угро-маджари в Панония от преди 894 г., къде те се обвързвали в брачни връзки с остатъцито от местните авари. Такива нахлувания в Панония на угро-маджари от поречията на Донец, Дон и Сосна, и Сулско-Сеймско-Десненския регион, са фиксирани: 1., около 821-824 г. по времето на Омуртаг* /814-831/; 2., в периода след 890 г., когато един от угро-маджарските военни командващи в Днестро-Путивълския феод е българския принц Арпад или Арбат* – служещ от преди 882 г. при чичо си Лъчин* като командващ на угри* или маджари*, наречени и „башкорти“; 3., още при започването на византо-българската войната от 893-896 година. Самият Арпад или Арбат* в началото на 894 г. е прогонен от околностите на Дръстър*, където от края на 893 г. е обсадил Симеон І*, и е натирен с водените от него донецко-сосновско-путивълски угро-маджари, наричани и “мишари“, на запад в Панония и отвъд нея. След това той става ѝзборен угърски военен вожд на вяколкото угро-маджарски рода, номадстващи във франкската и в българската части на Панония, като това се е случило не по-рано от 895 г. и даже след 896 година. Самите угри или маджари, предвождани в днестро-сосново-путивълската област от Арбат, били от 858 г. под управлението на Путивълския областен кан Лъчин*, който пък служел на Хазария*, и фактически до злополучната 894 г., когато били натирени в Панония, те били васали на хазарската държава):

И тъй, анонимният секретар на Бела разказва, че Арпад (896-907; вж. Арбат*), един от седемте унгарски предводители, изпратил войските си и завзел земята, която се простира между Бодрог и над Тиса до Угоца, някога наричана Угоса (срв. Огоста*, Оглос = Онгъла*, Оглу*). С друга част от войската той стигнал до крепостта Борсоа, превзел я и заповядал да се прехвърлят пленниците в крепостта Хунг или Унг. След това той разрушил стените и на третия ден огледал и от близо проучил плодородието на земята със зърно, добитък и риба, която се ловила по реките Тиса, Бодрог и Сава, някога Сайя (вж. Сърби*), и тази област много му се понравила.

Българският вожд пък (Салан), който бил внук на Реан* (488-521), първия български владетел (на тези земи) и кръвен родственик на Симеон [т.е. Симеон І* (893-927), син на Борис І* (852-914) и правнук на Крум* (787-814), може би и чрез линията на Салан, се свързва пряко с Реан* (488-520 ?), Еран* (429/438-460) ... 




Гласувай:
2



1. dichodichev1 - История на Българите
18.04.2020 17:28
Българският вожд пък (Салан), който бил внук на Реан* (488-521), първия български владетел (на тези земи) и кръвен родственик на Симеон [т.е. Симеон І* (893-927), син на Борис І* (852-914) и правнук на Крум* (787-814), може би и чрез линията на Салан, се свързва пряко с Реан* (488-520 ?), Еран* (429/438-460<) и целия клан Ирник* (453-603), които са по род Дуло* и наследници на Авитохол* (153-173<?)], и който живеел в крепостта Олпар*, която се нарича (сега, т.е. в ХVІІІ в.) Алпар и е притежание на Вацинския епископ, на брега на Тиса при сливането на Маруш (Муреш*), и също някога прекарвал и в Титул (Тител*), който днес се нарича Тетел, град някога много богат, разположен на самото сливане на Дунав и Тиса. Като чул от един свой войник, който се спасил с бягство, че Арпад (Арбат*) иде с толкова голямо множество люде, не посмял да излезе насреще му [тук трябва да се отчита, че източниците, ползвани от автора-католик в конюнгтурата на ХVІІІ в., носят унгарския мироглед; всъщност Салан подходил по традиционния за българите мирен път, ясно видим в действията на уж агресивния Крум* и пр., а при това най-вер. той се осланял на конкретен Българо-Унгарски договор (! Митра* = Договорът) от 895-896 г., възоснова на който маджарите*, след като са разгромени от българските сили през 893-895 г. в района между Днепър и Дон - като съюзници на Хазария* и нейни жители, били заселени от Борис І* и Симеон І* в западните гранични територии на България като федерати*]…,

а изпращайки посланици, започнал да заплашва и за присмех прогласил и нарекъл (българина) Арпад владетел на Унгария (на угрите, на унгарците), както и му поръчал да поправи стореното зло и в никакъв случай да не преминава реката Бодруг, днес Бодрог, защото в противен случай ще дойде с помощта от гърците и ще го унищожи (тук “гърци” вер. означава както “ромеи, византийци”, така и “източно православни”, в противовес на християните-франки, които били западно от маджарите; така е и в др.-руските хроники, където при описване на събитията от предхристиянските за руснаците ІХ и Х в., понятието “гърци” (рус.- греки, ПВ*) често се отнася за “православните българи”, българите от “източно-православно, гръцко, византийско” изповедание.

Т.е. Салан заплашва с войските на християнска България - основните, най-боеспособни и мощни сили на Българската империя, които, пратени от Борис І, разбили маджарите при Дръстър през 893 г. и във войната от 893-896 г. А това е в контраст с помощните войски на васалните, по това време все още предимно езически общности (вж. Саклани*), населяващи страната в определени райони, съставляващи т.н. Външна България*. От васалните войски маджарите – и по-точно водача Арпад, изглежда не се страхували, най-вероятно защото ги чувствали съизмерими по сила и култура на воюване (но пък от къде идвало това самочувствие ?). В т.с. Салан, чиято армия, макар и голяма, била в една не малка част съставена от такива помощтни отряди, напомнил за основната българска армия както за да възпре агресията на маджарите, припомняйки им и за относително скорошния разгром, а от там и за договорните им задължения, така и, демонстрирайки предприети действия за изпращне на помощ от Преслав* и източните български земи, за да предотврати евентуално нахлуване на франките. Същевременно по това време не била изключена и възможността да се повикат на помощ византийски войски, защото Византия се намирала официално в мирни и съюзни отношения с България).

След като стигнали до крепостта Землин и прехвърлили реката Бодрог, пратиниците на другия ден се явили при Арпада (Арбат*) и му изложили надменно и заплашително реда и причините на своето пратеничество. На това Арпад (Арбат*) отговорил: “Ако и моя прадед Атила* (434-453), най-могъщият измежду царете, да е притежавал земята, която лежи между Дунава, отсам и отвъд Тиса до границите на българите, която земя днес изцяло държи Салан, все пак аз не поради страх от гърците или българите, като че ли не мога да им се съпротивлявам, а за да запазя приятелството и доброто съседство, искам от вашия вожд Салан, както и като наследствено право, една малка част от земята до устието на реката Сава за пасище на добитъка ми. Искам освен това, щото вождът ви да ми изпрати в знак на благоразположение две шишенца пълни с вода от Дунав и сноп трева от Олпарските чакълища, за да опитам дали тези треви са по-добри от скитските треви на Могерите (Маджари*) и дали са по-сладки водите на Дунав от Донските води” - показвайки с това, че желае тази земя (вижда се, че поселищата на унгарците в Хазария били по Дон, вер. северно от областта на Тана* и от устието на Донец*, из полетата в близост до Саркел*, където археолозите, в съответстващи на времето пластове, откриват специфична тюрко-номадска култура, която без основания приписват на българите - СЛ*).

След това, надарявайки щедро посланиците, той им позволи да се върнат на воля безопасно. Веднага последвало посолство на самия Арпад (Арбат*) със съгласието на всички велможи (т.е. след племенен съвет на 7-те маджарски вожда), което поднесло на Салан 12 бели коня, 12 камили, 12 кумански* момчета (ново потвърждение за това къде били земите и кои били съседите на маджарите до 896 г., вж. Кумани* = Половци*). Пратениците донесли още и 12 рутенски момичета и 12 хермелинови кожи (т.е. от морски мишки), 12 зобола (днес наричани czobel - ! т.е. през ХVІІІ в.; взимането на част от данъка в кожи на Собол* било традиционно за българите – вж. Волжка България*) и 12 златотъкани одежди (12 са месеците в годината, но 12 са и зодиакалните съзвездия в календара).

[(!) И половците*, и рутенците* са поданици на Българския владетел и на Българската империя, затова половските момчета и рутенските момичета са “поднесени“ на принц Салан. Но наличието на „рутенски“ момичета – на възраст 11-13 години, които вероятно били пленени от маджарите още съвсем малки при отстъплението им през 894 г. към франкската част на Панония, може би е важно свидетелство. А именно за това, че при бягството си от войските на Симеон І* и от Печенегите на Илак (пр. 891 – сл. 894), принц Арбат* (пр. 882-907) е превел ордата си през земите на Галиция* и околностите на Краков*. Като знаем, че маджарите на Арбат не били допуснати да преминат през Днепър и именно от там са отблъснати на запад, то може да се предположи, че са се придвижили по Южен Буг на север и после през Подолието са стигнали до горна Висла, а от там са се промъкнали във франкската част на Панония. Преследвани по петите от българската лека конница и от печенегите на Илак, по пътя си маджарите са могли да правят само кратки и бързи набези, като са грабели онова, до което се докопат и което не пречело на бързината на бягството им];

Представяйки тези дарове, пратениците изложили пред Салан своята мисия. (!) Извънредно (!) зарадван, Салан веднага (!) подчинил на Арпад исканата земя със жителите й от Унг до Сава*: драговолно напълнил две шишенца с вода от Дунава и им предал, смеейки се, сноп трева и награждавайки посланиците, ги отпратил на 10-тия ден (видно е, че не става въпрос за военни действия или натиск, а за преразглеждане и преподписване на стария федератски договор, който бил наложен на маджарите през 896 г. /което фиксира събитието в 906 г. ?/; при това водените от Арбат пратеници, след решение на своя върховен съвет, си платили данъка и – в плоскостта на добрите отношения със спазващите договореностите поданици – Салан, според желанията им, предоставил на маджарите по-удобни за битуване територии в оня периметър на България, за който отговарял).

След като превзел чрез полководците си много други земи, Арпад (Арбат*) повторно изпратил 10 посланици при българския вожд Салан в България, които да му съобщят за спечелените от него и неговите люде победи и да поискат от него земята до реката Зогеа, сега (към 1700-1760 г.) наричана Загйова, владяна от Салан. Салан, като изслушал пратеничеството, (!) виждайки, че маджарите на сила ще си вземат исканото, ако им се отрече, отстъпил земята до реката Загйова и отпратил посланиците (!) с дарове (явно става въпрос за споразумение в рамките на договора от 896 г. Същевременно тогава българските войски не са ангажирани със значителен военен конфликт, защото България е в доста добри отношения с Византия – около това време Симеон І* /893-927/, със знанието и вероятно по повелята на Цар Борис І* /852-914/, връща на византийците град Солун* в края на 904 г. и още им преотстъпва около 30 крепости в района на Драч*).

След това българският вожд Салан, виждайки, че мощта на маджарите нараства прекомерно, веднага поискал помощ от своя владетел, Българския цар, и от Гръцкия император Лъв VІ (886-912; тук вер. става въпрос за византийски войски от граничещия със земите, управлявани от Салан, район на Драч* и околните 30 крепости, които Симеон І* наскоро предал на Византия). Малко дни след това получил многочислени войски. Зарадван от тяхното присъствие, той веднага изпратил вестоносци до Арпад (Арбат*), които високомерно му заявяват да напусне незабавно завзетите земи и да се оттегли в родната си земя (т.е. при р. Донец*), заедно с гнусното си племе.

Възмутен (по-скоро обиден, заради унизителното напомняне, че висш български княз е станал кан на угрите), Арпад (Арбат*) отвърнал на пратениците: “Кажете на вашия вожд Салан по-скоро да си иде в своята България. Земята, която се намира отвъд и отсам Тиса и Дунав, ми принадлежи по наследство, както и самия Тетел. Ако той не си вдигне оттам вещите, в най-скоро време ще опита остри ли са скитските (сакланските*, вж. Скития*, Саклан*) стрели, копия и мечове.” Като отпратил натъжените вестоносци, той извел многочислена войска от река Загйова до пясъците на Олпар (срв. Олта* и пр.), крепост, разположена край самия бряг на Тиса, след това превзел и самата крепост и ограбил престолнината на вожда.

Разгневен, Салан се притичал с помощните войски на гърците и на Българския цар (Борис І*), обаче бил жестоко разбит от маджарите и обърнат в бягство, прибързал да се скрие в Alba graesa или Белград* (всъщност в някои исторически карти града е отбелязан с името Alba Bulgarica – бел. ИБК*; името Alba graesa и пр., широко използвано след ХV в. за Белград /2/*, най-вер. е свързано с буквалния превод на Бел, Бял като Alba, и със значението на термина “гръцки” в смисъла “православен, източно-православен, ортодоксален”; възможно е и объркване с наименованието на Белград* в Албания – дн. Берат, или с Белград* край Хасково - б.а.). Войниците му (на Салан, който вече е преминал с кораби през Дунав и е в Белград) пък, за да се спасят от избиване, се помъчили да преплуват [река] Тиса* и много от тях се издавили (вижда се, че разглежданите действия се поставят на запад от долна Тиса и на север от Дунав; същевременно пък велможата Салан имал свой флот, който е свободен, не бил застрашен от номадската конница на угрите-маджари, и имал възможност да превози на мига казаните изоставени български войски през Тиса, затова твърденията за това мъчително и смъртоносно преплуване през реката изглежда доста пресилено или пък тея уж изоставени на произвола на съдбата си бойци не били български).

След 35 дни Салан (който бил в своята областна резиденция Белград*) изпратил другиго със своята и гръцката войска (т.е. в предишното сражение участвала само малка част от войските на Салан) против маджарите, но и той пак бил разбит и прогонен. Така на следващия ден той изпратил вестители с разни дарове и молил за мир, доброволно се подчинил на Арпад (Арбат*) и станал негов данник (това твърдение явно не отговаря на съотношението на силите – Салан е в мощната крепост Белград*, разполага с достатъчно войски, поне за отбрана, ако не за своевременна нова атака, има флотата по Дунав и Тиса, която прехвърляла воиските му и препречвала пътя на маджарите да форсират реките, зад него са ресурсите на цала България, а, както твърдят самите унгарски хронисти, и войска на Византия. В т.с. под тези преекспонирани слова от по-късни времена и от друга конюнгтура, се крие просто едно временно примирие, прекратяващо безмислените кланета до уреждането на конфликта чрез преговори и възстановяване на договорните норми; при това е фиксиран фактът, че инициативата идва от страна на по-силния – на Салан).

След три години (? в 906 г.) Арпад (Арбат*) се опитал да прогони до пределите на Влахия* (понятието Влахия е поставено в контекста на втората половина на ХVІІІ в. като географско название на цялото поле на север от долни Дунав между р. Прут*, Железни врата* и Карпатите; вж. карта: 1775 г., границата на Унгария във Влашката равнина, Carte_de_l'empire_Ottoman_1775) друг зависим от Българския цар княз, по име Глад*, комуто бил подвластен [целия регион] Банат* (между реките Тиса, Муреш, Карпатите и Дунав между Тиса и Железни врата, обхващащ целия басейн на р. Тимеш* – над 13 000 км&#178;, с главен град Тимеш, унг. Тимеш-вар, днес рум. Тимиш-уара). Глад* излязъл срещу него (Арбат*) с помощта на българите и власите* (власи, влах* са българите, населяващи Влашката равнина, защото до последната трета на Х век етноним „влахи*, власи“ въобще не съществува, ЕНД*), но след кратко сражение заедно със своите ударил на бяг към Панчево. Маджарите го преследвали, той (Глад*) не могъл да се спаси и се предал доброволно с всичкото си имущество.

Тези събития, макар и случили се по-рано, пожелах тук да цитирам според анонимния нотариус на [Маджарския] крал Бела, за да бъде събрано всичко на едно място. Тъй като този летописец, от друга страна, съобщава и преувеличава само онова, което изглежда изгодно за славата на неговия народ (т.е. маджарите, унгарците), той нито споменава как Цар Симеон си отмъстил (през 895-896 г.) за нанесеното му от маджарите [в края на 893 г.] оскърбление, за което узнаваме от други по-достоверни хронисти, нито пък българите по онова време са обитавали в Унгария, а само са имали като свои данници-васали тези князе, т.е. Салан и Глад.” (ИБК*, с. 80-82; авторът изхожда от историческите представи, които битували през ХVІІІ в., но всъщност след разгрома на Авария* през 796 г., България владеела земите чак до Германия, а Салан и Глад* са български аристократи и областни управители);

За да се разберат по-точно както конкретните действия на Арпад или Арбат, Салан, Глад*, Менеморут*, Лобарчи*, Борис І* (852-914) и Симеон І* (893-927) по време на тази “маджарска” буна, така и причините за тези ходове и противоборства, следва да се изясни кой именно е угро-маджарския вожд Арпад, който си позволил да воюва срещу мощното и огромно Българско царство. Възможно ли е един случаен номадски водач, обладан само от безумната смелост на гения си, да обедини за броени месеци разединените от векове преди този момент угърски племена, които нямат нито държава, нито единно и що-годе прилично стопанство, нито ресурси, нито тежко въоръжение, нито дисциплинирана и организирана армия, в една “национална” война срещу Българската империя, разчитайки единствено на провидението? При това в периода 904-907 г. Арпад (Арбат*) не можел да разчита нито на далечната Хазария, нито на Византия, която била в мирен и съюзен договор с България, нито на франките или Папата (Сергий ІІІ, 904-911 г.) – също в съюзни отношения с Българските царе Борис І* и Симеон І*.

Знае се, че към 895-896 г. в земите около района в Панония, където Борис І* (852-914) и Симеон І* (893-927) поселили разбитите в Днепро-Волжкото пространство маджари (съюзници на Византия и Хазария* по време на войната в 893-896 г.), се появил българския княз Арбат* или Ар-Бата – син на Кан Алмъш* (865/895-925).

Преди това, в началото на 894 г. Симеон І*, с изпратените от Борис І* при Дръстър нови български войски, разгромил маджарската му орда и започнал яростно да я преследва. А пък Печенегите* от района на река Сула и околните полета, заедно с Днепро-Донските българи и с Кримските българи, действайки най-вероятно по нареждане на Цар Борис І*, не го допуснали да мине с маджарите си на изток през Саклан* (Скития) и изглежда въобще не му дали да премине през Днепър. Оказало се, че Арбат нямал практически никаква възможност да стигне до Хазария* или до съюзните маджарски племена в Днестро-Сосновско-Путивълския район (град Путивл, бълг. Батавил*, е столица на голям български феод-област-губерния).

При това войската на Симеон І* следвала Арбат по петите, а в хайката се включили и Печенегите, които на свой ред го погнали от Днепър на запад (същите Печенеги*, предвождани от своя кан Илак, вече били разгромили угро-маджарите в днестро-донския район и унищожили техните поселища /ДТ*, с. 46/, но Арбат не знаел за това и при своето положение едва ли имал възможност да научи своевременно за станалото). Тогава принц Арбат, може би по пътищата и пътеките през Трансилвания или пък по трасето на север от Карпатите, се промъкнал, гонен и преследван, с остатъка от маджарите си покрай многобройните български крепости и застави към Панония. Според сведенията, той се установил “в Дулоба* или Авария*”, където “башкортите (угрите, маджарите), живеещи под гнета на фарангите (франките, германците), го приели за техен кан” (ДТ*, с 49).

Тоест, първоначално, през 894 г., гоненият от християнска България и българискте велможи и войски Арбат се установил със своите маджари-езичници във франко-германската част на Панония. И то там, където вече живеели и други маджари (угри), които се били заселили през предишни години. А издигането му за общ военен вожд на всички Панонски маджарски племена-родове (смята се, че те били 10 или под тома число) станало по-късна, след 896 г. и най-вероятно след 900 г., защото Арбат (894-907, военачалник от преди 882 г.) започнал да действа активно срещу България чак през 902-903 г.

В периода 894-907 г. Франкско-германски император на Изтока бил каролингът Арнул или Арнулф (887-899, император и на Запада в 896-899 г.). Той е наследен от Людовик ІІІ (ІV) Детето (900-911, роден септември или октомври 893 г.), последния от източно-франкските каролинги, който станал император на 6-годишна възраст; при неговото “кралстване“ централната власт силно отслабнала, висшите и средните феодали започнали да своеволничат и в държавата се възцарила анархия и самоуправство. Особена опасност за Гемания по времето на Людовик били и маджарите, които практически ежегодно грабели ту една, ту друга част на страната; в 907 г. феодалите на 13-годишния Людовик събрали войска срещу тях, но били разбити на 4 юли 907 г. в битката при Пресбург на Дунава, днес Братислава в Словакия (най-вероятно маджарите действали срещу франките като федерати на България и български съюзници, защото вече имали сключен договор с България); изглежда битката през 907 г. била последната за Арбат, защото се приема, че в същата година той умира. В 910 г. Людовик, който вече бил 17-годишен, събрал най-сетне голяма войска и започнал сражение с угрите (маджарите) в равнината при река Лех, т.н. битка на Лехфелд. Угрите отначало се нахвърлили върху франките, а след това отстъпили; Франките пък помислили, че държат победата в ръцете си, и започнали да ги преследват, но угрите ги подмамили в засада, стремително ги ударили и ги разбили (това е типична българска военна тактика и тя е описвана многократно в различни сведения за български военни действия). Людовик бил принуден да моли за мир и го получил едва при условие, че ще плаща ежегоден данък (Википедия).

[Чак през 955 г., в битката на р. Лех, станала на 10 август 955 г., Източно-франкския крал Отон І (936-973) с франкската армия успява да разгроми маджарите и уж да смали и даже да сложи край на тяхната агресия към империята на Каролингите; по-скоро, обаче, след битката при Лех били сключени през годините няколко франкско-маджарски договори, които постигнали необходимата регулация в двустранните отношения.

В периода преди и след 955 г. в България царува Петър І* (927-970), който в някои случаи воюва с нахлули в българските земи угро-маджарски грабителски орди; в случая трява да се има предвид, че Панонските маджари са езичници и са етническа общност от няколко родови племена – според изследователи са около 10 племена със свои племенни вождове-князе, които са относително автономни спрямо върховния унгарски вожд-княз. А друг път, в определени периоди и случаи, Цар Петър І* пропуска маджарите през България, за да нападат земите на Византия, и тогава те действат като български съюзници, възоснова на действащи договори. Напълно е вероятно, че по това време маджарите продължават да са федерати на България, поне що се отнася до върховния им княз-владетел и сключените с него конкретни договори;

През 955 г. маджарската войскова група, която навлязла на запад до Аусбург, като се отдалечила от Балатон на разстояние 500 км по права линия и на над 600 км по относително най-преките пътища, била лека конница от 30 хиляди бойци; тя е формирана и въоръжена за бързо нахлуване и придвижване, за помощни нападателни действия, за грабежи и терор в околностите на главното сражение, и за внезапни атаки срещу противниците на Лотарингския херцог Конрад, и имала функция и същност на допълваща войскова формация към основната армия на херцога.

На 10 август 955 г. срещу тая угро-маджарска лека конница застават поне 10 хиляди тежко въоръжени и тежко бронирани рицари – велможи и дворяни, като при това въобще не се съобщава колко са съпътстващите бойци, които придружават немските рицари. Според миниатюрите от времето на каролингите (вж. в карти: 852-987 г., Каролигски рицари...), един рицар е съпътстван от още трима бойци, което е формация от четирима воина с различно въоръжение, брони и ризници; във Франция през ХІV-ХV в. един рицар или “копие“ (lances) било формация от 6 човека, а по същото време в Италия е формация от 5 човека (ФК*, кн. І, VІІ, VІІІ, бел. стр. 440, 460, 461 и др.) и в това число не влизат оръженосците и слугите (НА*); дори 4-членната формация да се отнася само за най-тежката &#8531; от рицарите франки-дворяни, ако не и за половината (&#189;) от рицарите и за по-голямата част (&#8541; и повече), то пак франкската армия е наброявала най-малкото 20 хиляди тежко и средно въоръжени бойци (ако общия брой на франкската армия не е бил към 40 хиляди воини, без оръженосците и слугите).

В армията на Отон І участвал с войска и Бохемския (Чешкия) дук (княз, принц) Болеслав І Страшни (935-967/972), който се възкачва убивайки по време на пир брат си Вацлав І Свети (921-935) и чиято външната политика е белязана от продължителна 15-годишна война с Германия в 935-950 г. Войната обаче завършила неуспешно за Чехия и вкарала страната за първи път в орбитата на немското влияние; след тази война Чехия става васал на Германия и като такава воюва на север срещу полабските склави* или славяни (всъщност “словени“), като през 953 г. “дук“ Болеслав помага на Франкския крал Отон І в потушаването на славянско въстание. За нас е важно, че по негово време и това на наследника му Болеслав ІІ (972-999, херцог на Бохемия) – и то поне от към 963-864 г. (Моравската мисия* на Кирил и Методий) до 993 г., в Бохемската (чешката) столица Прага* съществува и действа Българска епископия, а Чешките владетели са под влиянието на България и на Българската православна църква. И това влияние, което помагало на Бохемия да се противопоставя и балансира франкския натиск, било дотолкова силно, че лично Римския папа се принуждава да изпрати на Бохемския владетел специално писмо, в което яростно настоява последния да направи всичко възможно, че да не допусне в никакъв случай Митрополит на Бохемия да стане “епископа от сектата на българите“ (определението “секта на българите“ е продиктуван от обстоятелството, че започналото още от ІХ век противопоставяне между Римската апостолическа църква или архиепископия и Източните християнски апостолически църкви или архиепископии, една от които е Българската църква, вече е навлязъл в последната си крайна фаза, която завършва с пълно прекратяване на отношенията и взаимно анатемосване в средата на ХІ век; вж. Пражка българска епископия*, Брегалнишка мисия*, Моравска мисия* и пр.);

Според свидетелството на бенедиктинския монах Видукинд от Корви (ок. 925-980, немски историк, който по произход е наследствен саксонски феодал), войската на Отон І се състояла от осем отряда (legiones): три от Бавария, два от Швабия, един от Франкония и един от Бохемия под водачеството на Бохемския дук Болеслав I (935-967/972), а осмият отряд, командван от Ото І или Отон І и малко по-голям от другите седем, е от саксонци, тюринги и личната гвардия на краля (Уикипедия).

Всъщност през 954 г. Херцогът на Лотарингия Конрад вдига бунт срещу Отон І (936-973, Крал на Източно-франкското кралство и Император 962-973 г.) и във връзка с въстанието си кани маджарите да прекосят франкската граница като негови съюзници. Маджарите идват през 955 г. и обсаждат Аугсбург (Augsburg), който е поне на около 600 км на запад от Балатон по пътищата през реки и лабиринта из планинските полета и горските масиви. А на 8-9 август 955 г., при нападението си над град Аугсбург, те използват обсадни машини, които явно те не мъкнат със себе си от маджарско.

Точно в този момент при Аугсбург (Augsburg), на река Лех (Lech), пристига Отон І и двете войски влизат в двубой. Към края на битката при Лех, която става на 10 август, докато развързва шлема си, за да диша по-леко в горещината, Франконският херцог Конрад е улучен от стрела в гърлото и умира (същото се случило през април 814 г. с Българския кан Крум* в сражение при крепостта Кан*, днес Муром). Пленените след битката от франко-германци на различни места бягащи към родната Панония маджари са или екзекутирани, или върнати на княза им Таксони (Такшон) без носове и уши (през 894-896 г. Симеон І* също заповядал да се отрежат носовете на пленените маджари; на Византийския император Юстиниан ІІ също му режат носа при неговото първо детрониране през 695 г., заради което получава прякора Ринотмет). Унгаро-маджарските предводители-военачалници Булчу, Лел и Сур или Шур (и Булча, и Сур, са типично български имена, вж. Була*, Бала*, Сур*, без да забравяме и бълг. име Лалю), са пленени и обесени в Регенсбург от Херцога на Бавария. В отговор на тази безмислена и типично груба франкско-германско-баварска показна жестокост, при което към пленените маджарски велможи-военачалници се отнесли като към езичници и/или сектанти и антихристи, маджарите избиват франкските пленници, които се намират в техни ръце.

След тази битка Бохемския княз (и франкски дук) Болеслав І (935-972) побеждава и доунищожава отстъпващите през страната му маджарски войски, а спирането на маджарската заплаха и васалитета му към Отон І и Франкската империя позволява на Чешкия (Бохемския) владетел да присъедини през следващите години към територията на своята държава-феод земите на Горна Силезия и на Малополша. Тези завоевания създават предпоставките за трайния чешко-полски конфликт, разгорял се през последващите десетилетия и векове (по Уикипедия)];

Този български княз Арбат или Ар-Бата (Хар-Бат, Хара-Бата, вж. Хара*, Ара*, Ар*, Бат*, Бата*) напълно съвпада с маджарския Арпад, който през 903-907 г. воювал срещу Салан, Глад*, Лобарчи* и Менеморут*, и става родоначалник на Унгарската династия Арпатиди (Арбатиди). Въпреки, че Ар-Бата или Арбат* се установил през 895 г. в зависимите от германците земи и владенията на Римо-германския император Арнулф (887-899), именно той има пръст в организирането на угро-маджарските бружения срещу българската власт в района на Дунавско-Тисовото междуречие през 903-907 г.

Това бружение на маджарите било водено от Арпат*, смятан за основоположник на Унгарската династия. А поради явното съвпадение на двете имена и двете личности – унг. Арпад и волж.-бълг. Арбат* (ДТ*), следва коренно да се преразгледат сведенията за произхода на Династията на унгарците и връзката й с Българския царски род Дуло*. Освен базовата връзка по основната и древна династична лини на рода Дуло*, принц Арбат или Ар-Бата (срв. Арьа-Услан, Бат Оркан* = Ор-кан, Юлай-Бата* и пр.) е син на Алмъш* (895-925) и пра-внук на Кан Караджар* или Крум* (787-814), и по тази пряка родствена линия се явява близък братовчед със Симеон І (893-927), който също е пра-внук на Българския кан Крум* (878-814); вж. Менуморут*, Стара Велика България*, Аспарух*, Крум*, Арбат*, Авария* (Боян /7/*), Хазария*, Каганат*, Омуртаг*, Волжка България*;

***
Сведенията, които Блазиус Клайнер, израснал в българската францисканска общност (а от 1762 г. абат на българския манастир в Алвинц и от 1764 г. предстоятел на цялата българска францисканска общност), събрал в труда си от 1761 г. – т.е. година, преди Паисий Хилендарски да завърши своята “История” през 1762, са предадени обективно и със завиден нюх към историческата наука, разказани на професионалния исторически език на своята епоха. Те ни показват високата степен на познание, което българите са имали за собственото си средновековно минало и през първата половина на ХVІІІ век. Неговото изследване е запазило и спечифичен вид данни както за съвременното отношение към събитията до 1453 г. – падането на Константинопол, и след това, така и за детайли, добре видими през ХVІІІ в., като тези за промяната на българските названия в земите, които влезли в унгарската държава от създаването й през втората половина на Х в. (между поражението при Лех, край Аугсбург, през 955 г. от Отон І Велики, и централизирането на управлението на Унгария при Арпадовия внук Геза /971-997/), до времето, в което живее Блаз. Клайнер, нпр. Зогеа ~ Загйова, Бодруг ~ Бодрог, Землин ~ Земун, Олпар ~ Алпар и пр.;

“Историите” на Клайнер и Паисий, наред с тези на Шарл дю-Канж (1610-1688; ВД*), Петър Богдан Бакшев (ок. 1601-1674) и пр., та до “История во кратце о болгарском народе...” (1792) на йеромонах Спиридон Габровски, говорят, че по това време в България (“terra Cesaris Sismana” в договора от 1, ІV, 1519 г., между чехо-унгарския Крал Людвиг/Лайош ІІ /1516-1526/ и Османския султан (емир, княз) Селим І /1512-1520/; ИРЧ*), която напълно загубила своя, макар и ограничен, васлен статут около края на ХVІІ в. и Австро-Турските и Руско-турските войни от началото на ХVІІІ в. (през 1660 г. е отбелязано масово бягство-преселване на българите от селищата си, главно във Влахия*, а Второто Търновско въстание и Чипровското въстание са в 1686 и 1688 г. - ИБД*), към началото и средата на ХVІІІ в. вече се преплитали две ясно обозначими тенденции.

От една страна е налице остра нужда от значими трудове по българска национална история (напълно съвпадаща с вълната на активна освободителната дейност в широките граници от въоръжената борба до най-висшата дипломация - Архиепископ Петър Парчевич и пр.). И тази нужда стъпвала върху детайлното познаване на византийската и българската средновековна история в цивилизационните центрове на Европа.

От друга – е началото на руската експанзионистична политика на запад и в частност към България, Босфора и Средиземно море. Нейните стожери също стъпват върху Европейските знания за страните през предходните векове (реформите на Петър І Велики /1696-1725/ налагат създаването на актуална научна база в Русия), но също и върху съвременни собствени изследвания за Славяните* и Русия* (В. Н. Татишчев /1686-1750/), базирани върху европейските достижения, но и пречупени през руските имперски хищнически амбиции.

На тази обширна база се формира завоевателната Руска имперска доктрина, насочена на запад и юго-запад от Днепър и Днестър, обосновала създаването на специфична идеология спрямо пара-славянските общества от Днепър, Дон и Крим, до етническите граници на славяните Сърби*, неславяните Маджари* и пр. Обобщена в Панславянската догматична теория (вж. Панславизъм*), доктрината намира конкретен израз в действията на Руската империя – официални, тайни и подривни, от управлението на Анна Ивановна (1730-1740), Елизавета Петровна (1741-1761) и особено от това на Екатерина ІІ (1762-1796) насетне. Именно проявите на руската агресивна политика на Балканите, противоречаща на българската история и национални интереси, изисквала, от своя страна, появата на хроникални трудове за средновековното Царство България, които да защитят както миналото, така и бъдещето на българите; вж. І. Защо и как*;

САЛАР – Атрак /2/* (пр. 895 – сл. 922), авест., др-бълг. Атар*: “огън“;

САЛАУР (1) – Сал-Сал*, волжко-български принц и багатур от края на Х и началото на ХI в., отличаващ се с изключителна сила. В „История“ на Българския кан Гази Барадж* (1229-1246, род. преди 1198 г.), той е споменат многократно с името Сал-Сал* и са описани няколко от неговите военни действия и подвизи в наказателните му акции срещу Киевския княз Владимир I Святой (980-1014). Личността и името му – в българската форма Салаур (срв. Салан*, Салах-би*, Салар*, Белаур*, багатур* и пр.), се потвърждава от една руска легенда, записана през ХХ век. Тя е от района на река Салаур /3/* и селището Салаур /2/* (Резанска област), в която пряко и косвено се потвърждават няколко от фактите, записани още в първата половина на ХIII в. доста подробно и детайлно от Гази Барадж* по конкретни документи от царската канцелария на Волжка България, тоест само два века след събитията; а именно – че Салаур бил изключително силен, че можел да смачка само с ръцете си костите на жив човек, че кръстил на свое име река и станция-селище и пр.; вж. Сал-Сал*, Търново /5/*, Киев*, Владимир I Светой*, Резан*, Болгариня*, Добриня*, Мал*, Малуша Любечанка*, Олег*, Салах-би*, Угър-Лъчин*, Олга*, Волжка България*, Борис /5/*, Петър I*, Роман-Симеон*, Анна /3/*, Гази Барадж*, Сал /3/*, Сал /4/*, Салаур /3/* и пр.;

САЛАУР (2) – селище на река Салаур /3/*, в Резанска област; селището Салаур е описано преди 1891 г.: «…село, что была деревня, Салаур (Дьяконова Поляна тож), по обе стороны речки Салаура» (Добролюбов И., Историко-статистическое описание церквей и монастырей Рязанской епархии. – Рязань, 1891. – Т. 4. – С. 169); вж. Салаур /1/*, Салаур /3/*; вж. Търново /5/*;

САЛАУР (3) – река в областта на Резан*, кръстена на Сал-Сал* = Салаур; вж. Сал*, Салаур /1/*, Търново /5/*, Волжка България* и др.;
цитирай
2. dobrodan - Относно Лоборчи
18.04.2020 18:56
има си буквален превод - Лавров :), потвърдено от хърватски, ЛОБОР - ЛАВЪР.
цитирай
3. dichodichev1 - История на Българите
18.04.2020 22:22
dobrodan. Името-епитет ЛобАрчи на виетнамски е Thuy, което НЕ означава, че на др.-бълг. и ст.-бълг. това име няма конкретно значение, което е различно от това на тогава безписмените (или пишещи на др.-български = Книга*) и полу номадо-битуващи Хървати (а и Лавър не е Хърватска дума). Те са в границите на България от 680 година, охраняват границите на България (ИБИ) и независимо, че от тогава са принудени да обитават в ограниченото пространство на своята Склавиниа* ( = Славиния). Друг въпрос са Далматинците, които по бит и култура са близки до българите, а и много българи живеят в Далмация. България е приела едва от 893 г. - Всебългарския събор в Плиска* (893 г.) - да изгони византийските и римските попове, и всички чуждо-говорящи попове, и във всички църкви на територията й да се проповядва на БЪЛГАРСКИ = СлОвенски: "СЛОВЕСЕН, ГОВОРИМ БЪЛГАРСКИ, БЪЛГАРСКИ"... Колко да са научили Българския език слАвяните (склавите) - едва са го сричали; в къщите и семействата са си говорели на Склавски език (както днес Циганите в семействата си си говрят на Цигански език и назнайват Български, но само криво-ляво и тук-таме, и нещо-нищо, и - прочее)... Превода на Лобарчи е явно от др.-бълг. Лоб: "чело и пр.", и от Ар (Хар): "цитадела, крепост и пр."...
цитирай
4. dobrodan - По езиковия въпрос съм на по-различно
19.04.2020 14:56
мнение, но уважавам и другите.
Ар, ер, ир - много стара дума за човек с уважително значение; "арна", което си го знаем като харен, харно - минато през украински :).
Славянският език е санскрит, пуснат през точно украинската езикова мелница. Тука го носят сърбите....които не са славяни, но говорят именно източно-славянския език, който и днес е като старобългарския книжовен.
Езикът ни е почти славянски днес. Тогава далеч не е било така. Нито е бил само един :). Та, имах предвид, че хърватите казват конкретно на лавровото дърво ЛОБОР. Лавровият венец се поставя на Челото - която дума изобщо не е славянска, нека го имаме наум това.
цитирай
5. kirk - Може би баба ти е мъжка
20.04.2020 15:27
"Може би също притежавал високата титла Комит*, древно и ст.-бълг. Къметъ."
Може би баба ти е мъжка??? Ако баба ти беше мъжка, как щеше да викаш на дядо си? Комитопул е гръцка дума и се произвежда от титлата Комес плюс пул - син, чедо..., неграмотний юроде! Всякакви други тълкувания ни отвеждат в фантасмагоричния свят на измислената-недомислена официозна българска истЕрична квазинаучна дисциплина. Думата означавала кмет, България имала 10 комитати с комити и дрън-дрън, на баба ти питката... Кьорав българин комит никога не е съществувал...
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: dichodichev1
Категория: История
Прочетен: 101368
Постинги: 266
Коментари: 337
Гласове: 112
Архив
Календар
«  Декември, 2021  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031