ГЛАД (1) – български велможа от края на IX век и началото на Х в., управител на голяма област по двата бряга на Дунав, до р. Морош на СЗ, включваща днешния Банат*. На десният дунавски бряг негова резиденция бил Видин* (Бдин*). Това е още едно указание, наред с неправдоподобната възможност да се сближи името с термина Глад /2/*, Гладен*, че неговото име Глад е свързано с понятието Гледам, др.-бълг. и ст.-бълг. Гледати: “гледам, съглеждам, наглеждам, надзиравам”, което е родствено както с Глас – ст.-бълг. Гласъ: “глас”, Гласьнъ: “глбсен, вишегласен” и пр., така и с Глава, Главен, Главенство, ст.-бълг. Глава, Главьнъ, Главьство.

Ще уточня, че името на принц Глад е от др.-бълг. и ст.-бълг. Глѧдати, глѧдаѭ: “гледам, наблюдавам, взирам се, вглеждам се внимателно, бдя, пазя, стоя на стража; пазя границата на държавата; пазя върховния владетел-управник на държавата България“ (СТР*, МС* и пр.). Господарят-властник Глад бил по статус Кмет* = комит*, губернатор, = в.-бълг. Улуг-бек: “велик//върховен командир, архонт на една от 10-те области на държавата; губернатор“, = др.-бълг., ст.-бълг. Олгѹ-былıа, Олгу-бъѝля//боѝла: “велик господар, велик принц“.

Вероятно Глад, дори и да е лично име, е епитет, свързан със задълженията на този изключително високопоставен аристократ – да надзирава определената му външна граница на областта и трафика на водните съдове и стоките през речния участък на Дунав, преминаващ в участъка на поверения му регион. Естествено е, че едно от важните му и неотменими задачи било постоянно да провежда и развива най-активна разузнавателна дейност в съседните му територии на запад и в цялата Римо-Германска империя (за името срв. и Гостун*, който е “наместник същ”); 

Г. бил роднина на Цар Симеон І* (893-927). В т.н. Унгарски аноним той е представен почти аналогично със Салан* (Чалан*). Явно бил таркан* или комита*, разполагал с големи права и власт, имал голяма армия и можел да води самостоятелно отбраната по Западната граница на България и да води преговори (преди да станат български, в тези земи и Византия ползвала същата регионална форма на отбрана – вж. Булгар*).

Г. е известен единствено във връзка с настъплението на унгарския вожд Арбат* (унг. Арпад) – основателя на Унгарската династия, който към 903-907 г. започнал да разширява владенията си на изток, може би по искане на Римо-Германския император, и така фактически полагал основите на бъдещата Унгарска държава.

Когато унгарците победили войските на българските областни управители Лоборчи*, Менуморут* и Салан*, те атакували през река Тиса* и областта на кан Глад. Арбат* (895-907) изпратил срещу него вождовете Зуард (Звард, Свард, Варда*, За-варда/м*), Гадуса и Бойца [и трите имена явно са от български произход – срв. Гад*, вж. Бой*, Боян* = Бойан, Боец*, срв. Иоан*, Иван* ~ Ивац* и пр. Това означава, че вероятно още тогава в състава на Маджария (Унгария) са влизали някои от Панонските българи*, като не по-малка е вероятността към заселените по Ср. Дунав през 894 г. унгарци (угри*, турци*, маджари) да са се присъединили велможи-българи от личното обкръжение на властния принц Арбат, а също и някои кумани* – тоест половци*, още повече, че самият Арбат* до 893 г. е бил управник в региона между Балтавар* (дн. Путивъл), Батавил* (дн. Путивъл*) и Караджар* (днес Чернигов*), и е син на Българския кан Алмъш* (865/895-925) – който пък от 895 г. е владетел на град Болгар* и формиращата се по същото това време Волжка България*].

Тези военачалници, според доста легендарно и преднамерено написания Унгарски аноним (ВД*), овладели района на р. Бега* и принудили местните жители да им се подчинят, като им взели децата за заложници [явно тези жители не са желаели да се откъсват от България, което ни препраща към държавата Дулоба* (623-658) на Кан Самбат* (618-676) и към Кан Реан* (488-520

... и към Кан Реан* (488-520<), както и да свържем събитията с един по-късен акт от 993-996 г. – едва тогава разбеснялото се до пълна безнравственост и безкруполност германско римо-католическо духовенство успява да закрие изцяло Българските епископии в Прага*, Краков* и Вроцлав* (но не и в българския Галич и неговата Галиция*), а вероятно и на други места в тези тогавашни райони на българската държава и българската христова църква].

Точно след тези действия нашествениците-угри се сблъскали с “омразният Глад, владеещ областта с много опитни конници и пешаци, подбрани от кумани* ( = половци*), българи и власи*” (в случая под "Власи" се има предвид "Мидийци, Перси, Иранци, Сасаниди" и прочее етноса от Древно-Персийския регион; твърденията, че в случая куманите / = половците*/, били всъщност печенеги*, не издържа на факта, че маджарите отлично познавали и едните и другите, и ясно ги разграничавали; в случая по-вероятно е тези названия да не са етнически, а географски – да означават, че Глад, който отдавна следял военните действия на маджарите, е получил войски от областите = комитатите Кумания, България и Влахия*, защото по това време за власи като етнос не може изобщо да се говори, а само за жители на Влахия*, където живеят и управляват почти само бълтари (!); куманите* или половците* пък са етнически българи; срв. Влахия* е Валахия, т.е. Вълахиа = “Вътрешна” /област/, където Крум*, Омуртаг*, Симеон І*, Калоян* въдворяват стотици хиляди пленници от Византия – ИБИ*, ИЗ*, КК* и пр., но това не умаловажава пълната хегемония на българите във Влахия*).

В сражението, за което става дума, според Унгарския аноним победили маджарите, а от българска страна паднал двама“кумански” (половски) вожда и “трима български князе (канеза)”. Глад се укрепил в крепостта Кеве* (дн. Ковин), а после сключил примирие и се оттеглил към дунавската крепост Орсово* (дн. Оршова), където, вероятно поддържан и от дунавската флотилия, отблъсквал унгарските нападения още месец. Там той получил в помощ военен отряд от Симеон І*, в който имало и “гърци” (т.е. “ромеи“, “византийци“) – вер. от крепостите и градовете, които Българският цар получил след превземането на Солун* през 904 г. (тогава българската граница, след като Симеон отстъпил Солун на Византия, била на 20-тина км от града и България включвала много византийски селища, въпреки че отстъпила на Константинопол град Драч и още 30-тина крепости).

При новите преговори с Арбат* военните действия били прекратени напълно, и били установени регламентирани българо-унгарски (българо-маджарски) отношения, които останали в сила вероятно чак до откъсването на маджарите от България и създаването на автономна Унгарска държава. За такова развитие на ситуацията свидетелства и това, че приемания от унгарците за техен владетел Шолт (907-943) е всъщност българският областен управител – комит = кмет* Салан*. След около век по тези места действал внукът на Глад – Охтум* (КК*); вж. Симеон І*, Салан*, Арбат*, Охтум*;

Въпреки изричните указания, че тези земи, населението и велможите са българи и български, в днешната румънска история се пише за “дукатството на Глад”, което било “румънска” държавна формация, като във връзка с това “дукатство” става дума и за още едно – на “влаха Гелу”, намиращо се около днешните градове Алба Юлия и Деж (Алба Юлия е късен превод на българското име Белград* – българска крепост-селище на р. Муреш), и това “дукатство на влаха Гелу“ вер. било подчинено на българския “Велик кан” ( = император) чрез Глад или чрез Менуморут* (КК*). По онова време, обаче, нито може да се говори за “влашки” етнос в днешния класически смисъл на термина етнос, нито за “влашка държава” (термините “румънци” и “Румъния” са от 1861 г.), която започва да се оформя към времето на раздробяването на България около времето на падането на Влахия* под Османско иго, тоест най-конкретно от средата на ХVІ в. насетне – вж. Константин*, Фружин*, Османска династия* и пр.;

Евентуално и анти-фактологично дори може да се твърди, че влашки = румънски етнос, със своя култура и език, започва да се оформя едва след като Влахия*, останала самостоятелна държавна формация, е принудена да води своя собствена политика, което става чак след 1444 г., след смъртта на Фружин в 1460 г. и създаването на Трансилвания, Влахия и Молдавия като отделни феодално-държавни образувания.

Всъщност обаче, първият официален текст на “влашки език” е фиксиран в ХVІ век – през 1521 г., в писмо на болярина Неакшу от Чимпулунг Мушел до съдията Ханс Бенкнер в град Кронщат (Трансилвания), в което се обсъжда опасността от турците, като „влашкия говор“ служел за да остане скрито или поне трудно достъпно съдържанието за евентуалните османски агенти; а първата книга на влашки, но с кирилски (т.е. български) шрифт, е Катехизис от Херманщат, изготвена в 1544 г. (ИБС*).

И тези факти съвпадат с капитулацията (договора) от 1513 г., с която Влашките князе, заради признаването на Османската хегемония, са облагодетелствани със значителни отстъпки – право на свободен избор на князете си, административна автономия, собствено законодателство, запазвайки тези свои права до участието на Влахия и Молдова в злополучния за Руския цар Петър І Велики (1696-1725) т.н. “Прутски поход“ в 1711 г.; от тогава за едно столетие Османската власт слага във Влахия и в Молдова за управници гръцки “фанариоти” (ИБС*).

Но процесът на оформяне на влашкия (румънския) етнос може да се смята за започнат и за активно насочван към завършване едва през втората половина на ХІХ в., чак след като към 1829 г. е създаден първообраза на влашко-румънската национална доктрина, която пък от тогава – през следващите десетилетия – започва целенасочено да се налага в регионалната обществена политика на Влахия – вж. І. Защо и как*, ІІ. Древността на днешната цивилизация*; вж. Салан*;

ГЛАД (2) – желание за ядене, нужда за хранене, ненаситност; ст.-бълг. Гладъ: “глад”, Гладивъ: “гладен”; във връзка с корена се вижда родството с Гласъ: “глас”, Глоумити: “забавлявам, веселя”, Глоумити се: “празнословя, хваля; веселя, радвам; беседвам, размишлявам, мисля, премислям; глупея, надсмивам се”, Глъбети: “потъвам, затъвам”, Гледати: “гледам”, Глъбина: “дълбина, дълбочина” и др.; от Глътка*, Гълтам*; авест. gar- (gal-): “хвали, (раз)глася”, garъva- (galava-): “утроба”, gъrъdo- (gъlъdo-): “пещера; дълбочина”, granta- (glanta-): “разярен, освирепял, ненаситен”, gъrъwnаiti (gъlъwnaiti): “грабна, грабя, обладая, нагълтам” (за авест. r = бълг. l /л/ и r /р/, вж. Л*); Глад е родствено с Гърло*, Грабя*, Гризя* и др.;

ГЛАДНАТА СТЕП – Гладното поле, Гладната равнина, рус. Голодная степь, Южная Голодная степь (ГЕ*); Обширна равнина на левия бряг на Сърдаря*, след излаза й от Фергана* и планинския пролом. На юг е ограничена от предпланините на Туркестанския хребет и долината на р. Самар, на север и североизток се слива с пясъците на пустинята Казълкум и стига до бреговете на езерото Айдаркул. Площта й е ок. 10 000 кв. км, височините – до 385 м, основно лесово-глинести и песъчливи почви (ГЕ*; името "Туркестанска ..." е от древното Туран* = Самар* = Имеон* и пр., което по-късно е приравнено към новото Туркестан);
Вероятно именно в района на тази равнина Кир ІІ (559-529) настъпил срещу Масагетите* през 530-529 г. пр. Хр. и на десния (източния) бряг на Сърдаря* намерил смъртта си. Не е изключено езерото Айдаркул да е остатък от онова мъртво море, при което Билга-мес* или Гилгамеш* намерил Ной в годините след Библейския Потоп (? 6500-5600 г. пр. Хр.).

Названието “Гладната Степ” - понятие, дошло през вековете до наши дни, може да се разглежда и като антоним на Райска градина, Рай*, Едем, и то както във връзка с изгонването на Адам* и Ева* от Рая, така и с по-късното запустяване на тези земи и постепенното им превръщане в пустинен район. Именно в тази относително малка и затворена област – на север от Хиндукуш и на изток от античното Каспийско море*, се намирали Едем и Рая както според данните в Епоса за Гилгамеш* (Билга /3/*), така и според Библията (Б*).

Хроникалните данни от ІХ-ХІІІ в. (БС*, ДТ*) съобщават, че ирано-езичните Печенегите* (Сабари, Сабани, Баджанакци), наричани и Масагети*, които вероятно са претърпели някаква степен на тюркизация след І в. пр. Хр. и до навлизането на част от тях в Европа, живеели първоначално в района на изток от Сърдаря и в околностите на езерото Балхаш*. Чувашите пък, които приемат себе си за Българи (т.е. за народ от Волжка България*, а не за етнически Българи, което се вижда и от езиковите различия), изглежда са близки с Печенегите или част от тях, и населявали в миналото района на река Чу, извираща от езерото Исик-кул и спускаща се в долината на Каспийско море*.

През относително късните векове Гази Барадж (1229-1246) описва в един откъс от хрониката си събития, които най-общо могат да се поставят преди 224 г. и до 348-365 г., но определено преди настъплението на Хуните*, отнасяно към 375 г.:

“А Агачирите били изгонени от Египет от арабите и отишли в Сакланската степ (Скитската или Сакската, вж. Скити* и Саки*)... Но тук недружелюбно ги посрещнали Колите (Ас-колите, срв. Аси, Яси, Осетинци), които ги превърнали в свои роби… А останалите в Самара (Хара*, Имеон*, Машу*, Хон*, Танкан*) Аси, под името Аски Българи, също, в края на краищата, отишли в Яна Идел, на (?) езерото Кубан и в Азербайджан, където се възсъединили с тамошните българи-тюрки (! хрониката е писана в началото на ХІІІ в. от позициите на Волжка България*)… После Персите преселили хиляди тюрки от Яна Идел, част от която бил Арман в Хорасан (Хорасан = Харезъм, Източен Иран, Афганистан и юга на Ср. Азия, от 224 г. – земите на държавата на Сасанидите; т.е. Яна Идел е доста обширно географско понятие, чието име – Ана Идел, може да се преведе буквално от Ан*, Тан* ~ Ана: “Небесната, Божествената, Благословената”, и от Идел:
“Държавата”, като “Благословената Държава”, което е точното значение на епитета Бактрия*, който носела Бългхара*/Българа/България*)…

После дошла от Туран част от Масагетите*, отделили се от другите в степта Танг-Алан (“Каменната поляна”) и затова получили прозвището “Алани” (“Поляни”, срв. нарицателното Половци*, което народната етимология свързва с Поле, вж. Алхон*).
А нашите [българи, Волжки българи*, “българи-тюрки”], изкривявайки “Танг” в “Сак”, започнали да ги наричат Саклани* (явно тоя етимологически извод е плод на политическата необходимост от първата пол. на ХІІІ в., но пък съхранява истината, че района на планината Танкан* и Саките* са неразделимо единство). И тези Саклани (т.е. Алани), присъединявайки към себе си Мурдасите и Агачирите, разбили техните врагове – Колите, и овладели степта на победените… А тях започнали да назовават също Кара-Масагети (Кара-Саклани, Западни Саклани), в отличие от техните сродници – Ак-Масагетите (Източни Масагети), останали в Тюркестан (Ср. Азия, на север и изток от Партия = Апартах, която на юг граничела с Ария = Иран). А степта на Кипчаците, простираща се от Сула (Дунав) до Агидел (Волга, Кама и Урал), започнали да именуват Саклан…, а всички потомци на Асите, живеещи в нея, Саклани или Алани (т.е. Саклани* = Алани, а Саклани = Половци* и/или Кумани*)…

По-късно на Днепър (“Бури-чай”) дошли от Скандинавия (“Садум”) алеманци (германци) от племето Галидж (Готи*; идването им на Днепър се отнася към кр. на ІІ-ІІІ в.) и притеснили Сакланите, които нарекли по името на вожда им Урус – “Уруси” (тук вероятно става дума за пристигането на конкретно Скандинавско племе – може би Викингите, рус.- Варяги, или Русите*, защото събитието се свързва само с годините на властване на вожда Урус). А ги притиснали затова, че Сакланите (Урусите) захванали война с част от Българите, които се преселили от Азърбайджан в Бурджан (“България”; Бурджан е целия Западен Голям Кавказ до р. Кубан на север)… А тези Българи (в Бурджан) тутакси се присъединили към Хоните* (Българите от Хон* = Хара*, Танкан*; това се определя в 348 г.), когато тея преминали [в 348 г.] през Идел (Волга* от устието на Кама* до Каспийско море*)…

[Кан] Урус се опитал да отбие Скандинавците от бреговете на Днепър, но бил разбит и убит. Тогава Сакланите-Уруси се подчинили на Хоните* и склонили [Кана на Хоните и Българите] Булимир* (348-378) да нападне Готите.” (ДТ*, с. 13; римските хронисти отбелязват брожения на изток от делтата на Дунав през последните едно-две десетилетия преди 377 – 9 август 378 г., т.е. явно от времето далече преди идването на Хуните* през 375 г.;

Хуните* не може да се приравняват с Хони*);

В откъса интерес представлява полето Танг-Алан, преведено и като “Каменната Поляна” (за Каменна градина, която била в Слънчовата планина = Машу*, Хара*, Хан*, Тара, Самара или Танкан*, се говори в легендата за Билга-мес* или Гилгамеш*). Доколкото Танг е от Тан* и по-разширената форма е Тангра* (срв. Шамаш* = Сама*, преминаващо в името на планината Самара, или Бъiлiа, Була ~ Буляр*, Биляр*, и пр.), то следва да се отнесе към значението “небесен, божествен”, а Танг-Алан – към “Небесния Алан”. Заместването на “Небесен” с “Каменен”, при положение, че топонима Танг-Алан явно се отнася до ареала на Танкан* (кит.- Тян-шян*), видимо се дължи или на неправилен превод, или, по-скоро, на преднамереното влагане на конкретен образ, добре известен на хората от ХІІІ в. Епитетът “каменен”, отнесен към “поле, поляна”, което дори и да не се тълкува като “нива, житни поля, градини, рай*” и пр., а към “пасище”, едва ли може да се свърже с нещо друго, освен с “безплоден, беден, безжизнен”. В този смисъл “Каменната Поляна” се припокрива с “Гладната Степ”. Сигурно там трябва да се търсят и районите на живот на някои от номадските племена от анклава на Древните Българи*.

До климатичните и геологичните промени от края на старото и началото на християнското летоброене, вероятно Гладната Степ, извисяваща се над блатистите области в най-долното течение на Сърдаря и другите реки в района, е била плодородна и добре напоявана с изкуствени канали. Едва нахлуването на Тюрките след 160 г. пр. Хр. е могло да доведе до превръщането й в пасище (такива факти са налице във всички региони след нахлуването и установяването на номадски народи). Вероятно именно там, при самия бряг на Сърдаря, следва да се постави северната граница на Бактрия*. Към такъв извод водят и сведенията, дадени от Херодот (ок. 485-425) през V в. пр. Хр. (Х*), които се потвърждават в този аспект от пътя на придвижване на Александър ІІІ Македонски (330-323) през 329-326 г. пр. Хр. Херодот пише, че онази част от Бактрийските земи, която влизала в страната (= сатрапията*) на Бактрите (Балгхите, Българите), включваща по всяка вероятност Фергана* и други планински полета, и се облагала с годишен данък от 360 таланта, се простирала “чак до Айглите” (Х*, ІІІ, 92), а това е съотносимо с името на езерото Айдар-кул, стоящо на североизточната граница на Гладната Степ (срв. Айгли = Айдари; Айдарско езеро = Айдар-кул); вж. Древните българи*, Каспийско море*, Стара Велика България*, Волжка България*;

ГЛАС – авест. gar-: “хваля”, granta-: “разярен, освирепял, разсвирепял се”; др.-инд. bhasa: “реч, език”; (алански*) осет. galas: “глас”; ирл. gall: “знаменит”; кимр. galw: “викам, призовавам”; от Глаголя*;

ГЛАСЕН (1) – от Глас*;

ГЛАСЕН (2) – НАГЛАСЯВАН;

ГЛАСОВ

ГЛАСОВИТ

ГЛАСЯ (1) – ОГЛАСЯМ, от Глас*;

ГЛАСЯ (2) – НАГЛАСЯМ, Нагаждам*, Нагоден*; срв. Годя* ~ Гаждам (Нагаждам*);

ГЛЕДАМ – ирл. inglennat: ”vestigant” (лат.), atgleinn: ”demonstrat” (лат.); glend, glenn: долина (първоначално – “просека”); вж. Горен*, Гора*; вж. Глад*;
***