Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
19.04.2020 11:16 - Борис Киевски (2) или княз Святослав I Киевски (941 - април 972)
Автор: dichodichev1 Категория: История   
Прочетен: 198 Коментари: 0 Гласове:
2

Последна промяна: 19.04.2020 11:33


Първо, защото в дружината му имало голям отряд от скандинавци и датчани, а Киевския княз можел да ги ръководи, както и да наеме още. Второ, много по-важно, защото Борис-Святослав, по линия на майка си Олга* - дъщеря на Цар Владимир І* (889-893), бил пра-внук на Цар Борис І* (852-914), точно каквито са Борис ІІ* - сина и престолонаследника на Цар Петър І*, и брат му Роман-Симеон* (Петър І е внук на Борис І* и син на Симеон І*, който е брат на Владимир І*). Ето за сравнение родствените връзки:

 

Кан Крум* или Караджар* (787-814);

синове на Крум-Караджар*

Омуртаг* (814-831)   и   Айдар* (814-855)

синове на Омуртаг

Енравота-Воин* + Звиница* + Маламир*

син на Омуртаг

Маламир* (831-836);

син на Звиница* – брат на Маламир и син на Омуртаг

Пресиан* (836-852), внук на Омуртаг* и син на Звиница*;

син на Пресиан

Борис І* (852-914) & Мария*

1-ви син на Борис І и Мария

Владимир І* (889-893, починал след 914 г.), баща на Олга*;

3-ти син на Борис І и Мария; брат на Владимир І

Симеон І* (893-927);

3-ти син на Симеон І

Петър І* (927-970);

1-ви син на Петър І

Борис ІІ* (970-977);

2-ри син на Патър І и брат на Борис ІІ;

Роман Симеон (977-997);

…..

от

Владимир І* (889-893), сина на Борис І*;

дъщеря на Владимир І

Олга* (941-969) & Угър-Лъчин* (921-944),

владетели на Киев;

син на Олга* и Угър-Лъчин*

Борис-Святослав І* (942/964-972);

син на Борис-Святослав І

Владимир І Святой* (970/978-1014)

& Анна /3/* - дъщеря на Петър І* (927-970);

Киевска княжека династия

…..

от

Айдар (814-855) & Na. Юлай –

дъщеря на Юлай-Бата*;

синове на Айдар и Na. Юлай

- Джилки* или Балтаур* (855-882),

+ Лъчин* (855-883), баща на Угър или Угър-Лъчин* (970-944);

 

син на Джилки или Балтаур (855-882);

Алмъш* (882/895-925), първи кан на Волжка България*;

синове на Алмъш

- Арбат* (882-907), син на Алмъш* и първенец-вожд на Панонските маджари от 895 до 907 г., основател на Унгарската династия;

+ Мал*, син на Алмъш*, велможа на Олга* (941-969) и баща на

Малуша* – съпруга на Борис-Святослав І (945-972) и

майката на Киевския княз Владимир І Святой (970-978-

1014);

+ Казан, син на Алмъш и баща на Талиб* (960-981) - пръв министър и владетел на Волжка България*; Талиб е първи братовчед на Малуша*, която е съпруга на Борис-Святослав І (945-972) и майка на сина им Владимир І Святой* (970/978-1014);

…..

наследник на  

Лъчин* (855-883), брат на Джилки-Балтаур

(855-882) и син на Айдар* (814-855);

син на Лъчин

Угър или Угър-Лъчин* (921-944, род. 870),

рус. Игор (912-945), съпруг на Олга* (941-

969), родители на Борис или Святослав І*

син на Угър и Олга*

Борис-Святослав І (944/964-972, род. 942);

сина на Борис-Святослав и Малуша

Владимир І Святой* (970/978-1014); женен

от 988 г. за Анна /3/* - дъщерята на Петър І*

и пра-внучка на Роман І Лакапин (919-944),

сестра на Борис ІІ* (970-977) и на Роман

Симеон* (977-997), и втора братовчедка на

братята-императори Василий ІІ (963-1025, р.

958) и на Константин VІІІ (961-1028);

син на Владимир І Святой*

Ярослав І Владимирович Мъдри, Княз на

Киев (1015-1017, 1019-1054);

…..

 

Излиза, че езичникът Борис-Святослав (942-972), като син на Киевската княгиня Олга* (941-969) и пра-внук на Българския цар Борис І* (852-914), е легитимен пряк претендент за Българския трон, което пък е още едно сериозно основание за притеснението на Петър І при десанта на тавроскитите, щом узнал, че предводителя на агресорите е Киевския княз. Но фактът, че Никифор ІІ желаел да отстрани от Българския престол Петър І, наследниците му Борис ІІ* и Роман Симеон, а вероятно и целия му род, било само част от цялостната картина, при това стояща в бъдеще време.

Много по-съществени били други елементи. Преди всичко това, че Петър І бил оставен до десанта на таврите в пълно неведение от агентите, съмишлениците и роднините си в Константинопол. Той не само че приел с доверие възстановяването на добрите отношения с Никифор ІІ по Петровден (29 юни 968 г.), но не очаквал, че византийския град Херсон ще допусне нахлуването на Борис-Святослав в България. При това знаел, че Киевския княз разполага с 10-тина хиляден отряд (със скритите сили до 20 хиляди), засечен при спускането му по Днепър, но съвсем не бил подготвен за допълнителната 50-60-хилядна армия, която му предоставили Кримските византийци. Това пък за Петър І* означавало, че цялата Константинополска партия на Теофано, с която той бил в контакт и чрез която разчитал да запази мира по южната българска граница на Балканите, била отстранена от власт, а вероятно също българите и родствениците му в Константинопол били арестувани и част от тях унищожени. Всичко говорело за светкавичното започване на тотална война от страна на Никифор ІІ срещу България, чиято прелюдия бил десанта на Борис-Святослав в делтата на Дунав. За да се разбере по-точно какво имал предвид в оня момент Петър І следва да се проследи най-видимата му родова връзка във върха на Византия:

 

Император Роман І Лакапин (919-944);

син на Роман І

Император Христофор (920-931);

дъщеря на Роман І

Елена, сестра на Христофор, от 919

г. жена на Император Константин

VІІ Багренородни (913-959, р. 905);

дъщеря на Христофор

Мария-Ирина Лакапина, съпруга

на Цар Петър І от 927 г.;

син на Елена и на

Константин VІІ

Роман ІІ (959-963), съпруг

на Теофано;

деца на Петър І и на

Мария-Ирина Лакапина

1. Борис ІІ* (970-977);

2. Роман Симеон (977-997);

3. Анна /3/*, сгодена за Василий ІІ в 969 г.

и съпруга от 988 г. на Киевския

княз Владимир І Святой (970/978-1015);

4. Na. Петрина Лакапина, сгодена в 969 г. за

Константин VІІІ 

деца на Роман ІІ и на Теофано

1. Василий ІІ (963-1025, р. 958);

2. Константин VІІІ (963-1028, р. 961);

…..

…..

През 1018-1019 г. Българската и Византийската корони били обединени у единния Константинополски владетелски дом, представител и на двата династични рода – на България (Дуло*) и на Византия (Лакапини, Комнини), и с този акт се поставя началото на единното Българо-Византийско управление на земите на юг от Дунав през ХІ и ХІІ век* (до 1185 г.);

От схемата се вижда близката, най-малкото оправдаваща политическия им съюз, родствена връзка между Петър І и Теофано (въпреки че много други родови линии остават скрити и забулени в неизвестността) и това че децата им са втори братовчеди. А също и точно кои искал да отстрани от властта във Византия и в България Император Никифор ІІ с авантюрата си от 967-969 г., която започнал с въздигането в сан патриций и изпращането на Калокир в Херсон към края на 966 и началото на 967 г.

Досега се знаеше единствено, че Калокир е получил титлата патриций заради мисията си в Херсон и при Сватослав-Борис, но не и за какво (ИЗ*). Будеше недоумение, че този твърде висок сан бил даден на относително дребен и при това провинциален велможа, за една, на пръв поглед толкова елементарна задача – да вземе даваните му лично от Императора Никифор ІІ Фока 15 центинария злато, да ги занесе с екскорт от военни кораби на Византийския флот в града, където управлявал собствения му баща – Херсон, да се свърже със Борис-Святослав и да го подкупи с парите, за да нападне България, като включително му осигури и императорските византийски кораби за превоз. А това е нещо, което може да изпълни и един най-обикновен явен или таен имперски пратеник-агент. Едва сега, при комплексното разглеждане на ситуацията и надеждите, които залагал на многоходовата си и дългосрочна комбинация Никифор ІІ Фока, с цел да овладее еднолично и като безспорен диктатор цялата власт във Византия, което пък не можело да стане без неутралирането на Петър І* и спирането на подкрепата му към партията на Теофано и младите императори Василий ІІ и Константин VІІІ, дават отговор на този въпрос.

Това била една изключително деликатна по същество и съвършено секретна операция, извършвана в продължителни времеви граници (повече от година и половина). Тя изисквала висока степен на лично доверие, пълно съпричастие и съвършено познаване на детайлите, наред с херметично запазване на тайната, особено от всички висши византийски управници (в това число от широката агентура на самата Императрица-майка Теофано). Изключително доброто познаване на същността на плана, на ситуацията и на всеки от елементите по изпълнението й от Калокир изясняват както “ненадейно” появилият се у него стремеж сам да завладее Византийския престол, така и страха, който изпитал Никифор ІІ към него още през 968 г., веднага щом усетил, че собствения му личен и толкова доверен пратеник престанал да се подчинява. Но въпреки мерките, които предприел, и новата игра, която подхванал, много скоро – през нощта на 10 срещу 11 декември 969 г., Византийският император получил от тези, които смятал да отстрани, своят също толкова категоричен отговор на безогледните си ламтежи.

Следва да се отчете, че Никифор ІІ, въпреки че бил напълно готов с войските си, не посмял да нахлуе в България нито през юли, нито през август 968 година. От една страна той изпитвал суеверен страх заради случилото се със съименника му Никифор І (802-811), убит при злощастното си нахлуване през Болконските проходи към Плиска* (ИБИ*). От друга – още в началото на 968 г. войната с арабите в Сирия била възобновена (и продължила през 969 г.), а в южна Италия византийските владения Боневант и Капуа трябвало да се защитават от нападенията на германците. От трета – броженията срещу Никифор ІІ Фока в столицата били силни и Константинополци не пропускали случай да изразяват открито недоволството си (дори на празника Възнесение – между 1 май и 4 юни 968 г., когато императора се връщал надвечер в двореца от тържествата в Пиги, една жена и дъщеря й хвърляли камъни от прозорците на къщата си по него, за което на другия ден били изгорени живи – Лъв Дякон, ИЗ*).

От четвърта страна, Никифор ІІ бил известйн от свои агенти за намеренията на Калокир да ползва армията на Борис-Святослав за отстраняването му от престола. Лъв Дякон отбелязва, че императорът “се отказал да води преговори с русите, защото той знаел, че патриций Калокир, веднъж отклонил се от правия път и отказал се да се покорява на властта му, а у Святослав той (Калокир) имал голяма сила (власт, значение), няма(ло) да сключи договор съгласно неговата (на Никифор ІІ) воля.” (ИЗ*). А без подкрепата на Святославовата армия, която да нанесе едновременно с византийското настъпление удар от север към Преслав, Византийският император не се надявал да премине безопасно през страховитите, тесни и удобни за отбрана  Балкански проходи.

България веднага взела мерки срещу Святослав и изпратила печенегите на кана-войвода Кур* срещу Киев*. Блокадата на града-крепост следва да се постави най-рано към втората половина на август или началото на септември 968 г. и през следващите месеци до зимата (друг въпрос е как се провеждат и развиват военните действия през зимата и дъждовната част на пролетта). Интересен е фактът, че дори и според руските хроникални сведения печенегите* (себери*, масагети*) не предприели нито един опит да превземат Киев,  носещ по това време името Самбат, гръц. Самбатис* (Конст. Багр.), където се намирала сама Олга* с невръстните си внуци, въпреки че имали достатъчно време да построят обсадни машини и да атакуват стените му. Но те се задоволили само с разоряване на предградията и околностите му, и подържането на здрава, непробиваема кръгова обсада около града. Тоест, тези печенеги* по-скоро желаели само да приковат вниманието на Святослав І (Борис) към Киев и да го превлекат нататък, защото той бил нежелан в района на Дунав. Отделен въпрос е дали са му готвели засада и къде, макар че заповедта за конкретното му премахване била издадена чак в 970-971 г., и тази заповед можела да бъде както българска, така и византийска; като е факт, че убийството на Святослав-Борис (март-април 972 г. на първия или на втория праг на р. Днепър, от устието на север) станало след личен разговор между Киевския княз и Иоан І Цимисхи (969-976) при Дръстър* (дн. Силистра*) през 971 година, когато вече се знаело, че майка му Олга* (941-969) е починала.

През това време, когато печенегите (сабаните*) обсаждали Киев, Святослав се установил в Преславец* и се отдал на грабежи в района на Северна Добруджа*, и изглежда в по-лесните за превземане селища по руслото на Дунав, от устието му до към Галац (срв. Галич, от Галиджийци: “скандинавци; готи”, Галич е и Новгород*, ДТ*), като ползвал за целта конфискуваните по реката местни плавателни съдове – най-вероятно лодки и едва ли кораби, които по традиция още от Римско време стояли в добре охранявани големи пристанища – във Вичина*, Дръстър*, Никопол*, Видин*, Белград* и др. Но не можел да предприема дълбоки набези на юг, защото войската му била разделена на отделни отряди, за да държат под контрол селищата в цялата окупирана територия, а и нямал конница – коне имали само офицерите му; когато веднъж (при второто му идване в България) се опитал да създаде своя конница – с взети от местните жители (българи, които го саботирали) коне, от които едва ли всички ставали за бойни животни, се оказало, че конните му воини били безпомощни пред регулярната българска и византийска кавалерия. От това може да се заключи, че отрядите на Святославовата армия били не само притискани от българската конни части по периферията на овладяните от тях земи, но и громени (на атака и разгром можели да се подлагат единствено отрядите от не-българи – скандинавците, славяните и пр.).

С 60-70-хиладната си армия, 85 % от която била Херсонска (Тавроскитска, Тавърска), Борис-Святослав можел да държи в подчинение и да тероризира само относително тясна ивица земи по двата бряга на Дунав от устието до към Галац (= Галич = Новгород), дълга около 135 км и широка до към два дневни прехода (по 30-35 км) на тежко въоръжената си пехотна войска на юг от руслото на реката и най-много един дневен преход на север в блатистите и трудно проходими, но лесно отбраняеми земи на Онгъла*. Тоест може да се говори за една територия от около 7500-8000 кмІ (което при 60 000 войска прави едва по 7 Ѕ човека на 1 кмІ, или по 450 войника на всеки от 135-те километра дължина, при обща ширина от 80-90 км). При това той явно не завладял Вичина* и Дръстър* (този град-крепост завладял при второто си нахлуване), нито Хърсово (дн. Хършова, Румъния), както и Никулицел*. Тези два дневни прехода на юг от руслото на Дунав, отговарящи на около 60 км, очертават предела на неговия възможен район на активни действия, който минава по линията на сегашните селища Дъен, Касъмча, Михай Витязу, Истрия (вж. карта Добруджа). А това е на около 50 км северно от българския Добруджански вал (от Черна Вода* до Кюстенджа*), където вероятно се съсредоточили основните български войски по този фронт, докато предните български отряди се намирали доста по-северно – най-малкото по границата на възможния предел на Святославовата инвазия.   

Реално обаче, при враждебната обстановка, в която се намирал, Борис-Святослав едва ли можел да контролира повече от 20-30 км южно от Дунав и най-много 5-7 км северно от него, в една ивица с дължина 60-70 км, или около 1700-2000 кмІ. Тоест при наситеност от по 35 до 30 човека на 1 кмІ, или по 1000 войника на един линеен километър (при ширина на владяната ивица 25-30 км), като броят на селищата в тази водниста и трудно проходима област, включително разрушените и само приелите върховенството на агресора, но без да бъдат окупирани, може да отговарял на общата цифра 80, спомената в руската хроника.

Следва да се вземат предвид и съпътстващите факти и обстоятелства, като плътното обкръжение на района, в който се настанил Святослав, от мощни и добре охранявани валово-окопни укрепления – Южния Бесарабски вал, Галицкия вал и Добруджанския вал (вж. карти: 491-623 г. Онтъла; 697-800 г. Онгъла); невъзможността на агресорите да превземат по-големите крепости, които оставали активни военни фактори; българската Дунавска флота, парализираща действията на завоевателите и въоръжена с мидийски огън* (т.е. български огън); съпротивата на местното население – активна и пасивна, ограничаваща възможния периметър на разпростиране на окупаторите; това, че въпреки разгрома в първото си сражение, противостоящата българска армия била поне 20-25-хилядна и то без да е известно колко допълнителна войска е насочена от Преслав към бедстващия район, и прочее.

Всичко това показва, че след първоначалния успех, който повече се дължал на изненадата (изненадата е преди всичко от акта на Византия), действията на водената от Святослав и Калокир армия били напълно блокирана и агресорите се ограничили единствено в завземането на посочените 80 селища (ако цифрата е вярна и се отнася за земите от Днепър до Дунав), по-голямата част от които били напълно опустошени, опожарени и сринати със земята, а от останалото в другите разорено население се опитвали да вземат някакви данъци и преди всичко храна. Пък и след като целите на Калокир станали известни на Никифор ІІ, императорът също блокирал десантната армия откъм доставки, а вероятно и корабите си в Черно море. Той оставил Византийската флота да завардят малобройните Киевски ладии (ако имало такива) и Херсонски кораби, които останали лоялни към Калокир (това се вижда в страха на Никифор ІІ от еветуален морски десант на Святослав и Калокир в Константинопол, което можело да е взривател за силното недоволство на столичното население към него – именно затова и преградил с желязна верига достъпа на чужди кораби до столицата).

Така, притиснат от обстоятелствата, Никифор ІІ (и съветниците му) изведнъж отново се извъртял на противоположната страна и от страх за собствената си съдба започнал да действа като съюзник на България.

В същото време Киев* стоял под обсадата на Печенегския кан Кур* (ок. 967-972), която била толкова плътна, изтощителна и продължителна, че жителите на града вече мислели да се предадат на нападателите (ПВ*). Тя започнала най-късно във втората половина на август и продължила поне до към средата на януари, като имала два етапа. Първата й част е до промъкването на един пратеник – младеж-чирак или слуга, роб (рус. “отрок”), който преминал успешно и през обсаждащите, и през река Днепър – т.е. прехвърлил се от западния на източния бряг. Задачата му била да предаде посланието за военна помощ, изпратено от Олга* до маджарите (угрите), живеещи по крайречните пасища на източните притоци на Днепър – между реките Десна* и Пслл (Десна* е наричана “Сэбэр-су”, волгобълг.- су: “река”, а етнонима на угрите-маджари е “Сэбэри, Сэбэрци”, ДТ*; вж. Себери*).

Връзката с тези угри е по линията на майката на Олгиния съпруг Угър-Лъчин* (870-944) или рус. Игор, бащата на Борис-Святослав, която била маджарска (угърска) княгиня и станала жена на Кан Лъчин* (855-883) през 870 г. По нейното родословие и Борис-Святослав е угърски (маджарски) княз. Точно заради това маджарският вожд, наречен в руската хроника, а сигурно и в народното предание, с описателния за неговата роля в събитието епитет Претич, изпитвал страхопочитание не към Олга* (941-969), а точно към Борис-Святослав: “Ако не направим това (да спасят Олга и внуците й), то ще ни погуби нас Святослав. (ПВ*); [епитетът Претич е от др.- и ст.-бълг. Претещи, Претечеши: “бързо обиколя, обхожда, обходя; притичам (на помощ)”, Претити, Претиши: “заплашвам, застрашавам; възпирам; уговарям, увещавам; трогвам, вълнувам”, а също и “помагам, подкрепям, закрилям”, Претъчениıе: “препятствие, пречка”, авест. pъrъt-: “схватка, борба; съпротива; пречка, препятствие”, вж. Пра /2/*, Пръ*; понеже както името-епитет Святослав, така и името-епитет Претич са най-рано от ХV-ХVІ в., а може би и от по-късно, то тук следва да се свърже с рус. Претить: “отвращава”, Запрет: “забрана”, със значението “отхвърлям; пазя, опазвам”; за късното навлизане на имена-епитети в славяно-руската митично-хронорлогична литература и налагането им от ХVІІІ-ХІХ век в руската обществена среда като фактологични истини вж. Василий Блажени*];

Според хрониката, при набега на маджарите към Киев река Днепър още не била замръзнала, което става в долната й част от декември до март и продължава в горната до април (ГЕ*), а според сведенията от средата на Х в. Днепър замръзвал през ноември и се размръзявал през април (Конст. Багр., ПИ*). Киевските граждани и дошлите маджари обедилили усилията си и успели да изплашат със своите викове печенегите и да ги отблъснат временно от източните стени на града – между Днепър и крепостта-цитадела на Киев* (Аскал* от 370-375 г., Бащу* - строена в 619-623 г., Самбатис* - от 658-665 г. насетне), като дори Печенежкия кан Кур* и Маджарския вожд “Претич” сключили примирие. Но обсадата, макар и поразхлабена за часове или ден-два, не била прекратена. Защото: “отстъпили печенегите от града, [но] невъзможно било кон да напоиш: стояли печенегите на Лыбед (потока Лебед).” (ПВ*).

А понеже “потокъ Лыбедь” – наричан също Потокъ: “ручай” и Ручай: “поток”, е десен (западен) приток на Днепър, но течащ при това в основната си част между Днепър и разположената на височините крепост Киев (вж. карти: 945 г. Киев и река Ручей = Поток = Лыбед; 945-1240 г. Киев; 969-1700 г. “Старият Киев” и поток Лыбед), стояща западно и от Лыбед, то значи обсадата останала около целия град-крепост, като печенегите заемали и ивицата между Днепър и Лыбед. Така те владеели както пристаните по Днепър, от където по реката би могла да дойде помощ за обсадените, така и рекичката Лебед пред крепостта, която служила за питейна вода. Явно Канът Кур*, при временното объркване на печенегите, бил отстъпил незначителна проходна ивица единствено от брега на Днепър до Лыбед (Лебед) и крепостта, което дало възможност на маджарите поне да попълнят с провизии изчерпаните запаси на Киев. Същевременно не е изключено угри (себери*) и печенеги да са сключили съюзен договор, за какъвто се съобщава в руската хроника “Повест врем. лет” (ПВ*).

Руската хроника не дава отговор на въпроса дали при временния пробив на обсадата Олга* със своите внуци и със снаха си Малуша е напуснала Киев или не. Обаче едва ли Олга е изоставила относителната сигурност на цитаделата и на защитниците й; иначе и сама би организирала войски срещу формацията на Кан Кур. При това този детайл не е толкова важен. По-сериозен проблем била очертаващата се безкрайност на печенежката обсада в условията на настъпилата зима, което можело да завърши единствено с капитулацията на Киев. Притиснати от тази близка и отчайваща перспектива жителите на града изглежда не изчакали втори шанс и още в суматохата от пробива на маджарите потърсили помощ от княза си:

И пратили Киевляните (т.е. княгинята-майка Олга*) [вестоносци] при (явно неграмотния) Святослав с думите: “Ти, князе, търсиш чужда земя и за нея грижиш се, а своята напусна, а нас едва не ни поробиха печенегите, и [с] майката твоя [Олга], и [с] децата твои [Ярополк, Олег и Владимир]. Ако не дойдеш и не ни защитиш, то ще ни поробят вече – те нас. Нима не те е жал тебе за бащиния имот, за старата си майка (тогава Олга* е поне на 48 г., а вероятно и на повече), за децата свои ?”…” (ПВ*).

От Киев до делтата на Дунав пътя на вестоносците, които следва да са заобиколили не само земите на печенегите, но и на другите врагове на Борис-Святослав, е можел да мине само покрай източния бряг на замръзващия Днепър и през Херсон – единствения съюзен му град. А това са поне около 1200 км, които, заедно с форсирането на Днепровските притоци и преодоляването на другите вероятни препятствия по пътя (вж. карта: 969 г., пътища и реки от Дунав до Кишев в ХХ в.), можели да се преминат в студения зимен период за не по-малко от 40-50 дни (средно по 25-30 км/ден). Така пратеникът или пратениците ще да са пристигнали в Преславец* между началото и средата на януари 969 г., а Святослав – тръгвайки веднага от там с малка дружина от своите “боляри” (ИЗ*) и “на коне”, е стигнал в Киев към края на февруари, и най-късно през първата седмица на март. Въпреки, че няколкото ладии и Херсонските кораби били на разположение на Киевския княз, той не можел да ги използва, защото както Днепър, така и намиращия се на ок. 230-250 км от Дунавското устие почти съвсем сладководен Днепровски лиман [дълъг 55 км, широк 7,4 до 16,7 км, с устие-пролив към Черно море широко 4,3 км (ГЕ*) и към 969 г. дълбок около 3,60 м], в който се влива и голямата река Ю. Буг*, замръзвал също най-късно в края на ноември и се разледявал към края на март или през април, когато преставал ледохода от Днепър и Буг.

Именно заради заледяването на 55-километровия лиман и на реката Борис-Святослав и свитата му използвали конския транспорт, вместо кораби или ладии, и следвали същия път през Херсон, седмия праг на Днепър и източния път край реката [същият този маршрут ползвал Борис-Святослав и при последното си фатално завръщане през 971-972 г., което показва, че не е познавал друг път към Киев, освен Днепърския, както и това, че земите между Киевския феод и Дунав не са влизали в т.н. Киевска Рус, както руско-съветските историци, с налаганата им от властта по идеологически и империалистически причини мегаломанщина, изобразяват феодалното княжество на Олег*, Игор (Угър-Лъчин*), Олга* и Борис или Святослав І* – включвайки цялото поречие на Днестър, от Прут до Ю. Буг, и от там на север до Финския залив на Балтийско море, до Ладожкото (Нево) езеро, до Онежкото езеро и Белоозеро, на изток до град Муром и от там на юг до р. Псел, десен приток в долното течение на Днепър, срв. ЕС* - т. І, с. 485-486; всъщност знаем, че дори и областите Ярославлско-Ростовска и Кърчаг*, както и града Кан* - днешния Муром, са дадени от Волжка България* на Борис-Святослав само под временна аренда, а Московска област и земите по-южно са под независимото управление на болярина Кучка* (Качкин), който нанесъл на пратения от Святослав отряд разгромно поражение при Батавил* или Хорисдан - дн. Путивл, на р. Сейм в дн. Сумска област (ДТ*); тоест Кучка служел на България, а не на Киевското княжество];

В руската хроника авантюрата на Борис-Святослав в България и завръщането му в Киев е поставено по българската календарна традиция, използвана по силата на безспорната хегемонията на българската култура в Източна Европа както в по-древната Киевска Рус (кр. на Х в. – 1169), така и в Москувия* (1362-1712/1721). Същевременно някои по-късни корекции в хрониката са правени по Византийското летоброене. Така идването на Святослав в делтата на Дунав е поставено “в 6475 година” (1, ІІІ, 967 – 28, ІІ, 968 г.), отговаряща на 967 християнска слънчева година (1, І, 967 – 31, ХІІ, 967), но е дадена по Византийските данни за началото на периода от 1 септември 967 г., където се казва, че това е станало през 11-ти индикт (1, ІХ, 967 – 31, VІІІ, 968 г.) и в 5-тата година от царуването на Никифор ІІ Фока (16, VІІІ 967 – 15, VІІІ, 968 г.). Фактически през юни 967 г. (през 10-ти индикт – от 1, ІХ, 966 до 31, VІІІ, 967 г.) се осъществила първата среща между Калокир и Святослав, а след 1 сентември 967 г. (началото на 11-ти индикт) и до 28 февруари 968 г. (края на 6475 г.), Киевския княз вече бил склонйн от Калокир и убеден да участва в начинанието на Никифор ІІ. Самият десант в делтата на Дунав станал чак в края на посочения по византийска (римска) традиция период – през юли 968 г. (периодат-индикт свършва на 31 август).

Връщането на Святослав в Киев е “в 6476 година” (ПВ*) от Сътворението на Света (1, ІІІ, 968 – 28, ІІ, 969 г.), или е станало към края на февруари, или до 1 март 969 година, което отговаря на фактите.

Времето на пристигането на Киевския княз при майка му Олга* в Киев* се потвърждава и от българската “История” на Гази Барадж (1229-1246), в която се казва: “Князът (“улу-бий”, = княз на град и на принадлежащата към града обработваема земя в периметър от 10 до 26 км; толкова оставил и Симеон І* на Солун* през 904 г.) разчитал бързо да приключи с Велика България (Улаг-Булгар), но се удавил в [калта на] тази война. В [началото на] 969 година (от 1, ІІІ, 969 г.), когато [вече] станало ясно, че Борис (Святослав І*) загубил изцяло делото във Велика България…” (ДТ*, с. 100);

Тоест след 1 март 969 г. Борис-Святослав вече се бил завърнал от Дунавската си авантюра в Киев, където се застоял след като в началото на март “събрал воини и прогонилл печенегите в полето, и настъпил мир”; и до 8 юли 969 г. – три дни преди да почине майка му Олга* (ПВ*), у княза нямало и следа от идея да се отправя отново на Дунав. Според Византийския календар Борис-Святослав пристигнал в Киев през 12 индикт (от 1, ІХ, 968 до 31, VІІІ, 969 г.) и през 6-тата година от властта на Никифор ІІ (16, VІІІ, 968 – 15, VІІІ, 969 г.).

В хрониката на Гази-Барадж се казва: “в 969 г. (т.е. след 1 март 969 г.) [печенегският предводител] Кура-хан направил набег срещу Киев и разграбил неговите предградия…”. Това предполага, че преди да събере воини и да прогони печенегите в полето, завърналият се Борис-Святослав и Киев били подложени на нов мощен пристъп от страна на обсаждащите, към които с подкрепления се е включили и Кан Кур, имащ “9 хиляди свои печенеги” (ДТ*; с тях постъпил на служба във Волжка България през втората половина на 972 г.). Излиза, че след като сключил между началото и средата на декември 968 г. примирие с маджарския вожд Претич, Кур лично се оттеглил от града, но оставяйки наблизо до стените му – в това число и по потока Лебед, достатъчно войска в завладените жилища на предградията, за да бъде продължена обсадата до пролетта на 969 г.

Времето на всички тея събития отговаря на византийският 12-ти индикт – от 1, ІХ, 968 до 31, VІІІ, 969 г., и на 6-тата година от управлението на Никифор ІІ Фока – от 16, VІІІ, 968 до 15, VІІІ, 969 г. (името на Киевския поток Лебед, др.-рус., укр.- “Лыбедь”, въпреки фонетичната връзка с по-древно българско название, може би е руско нарицателно, изградено върху ст.-бълг. (словенски*) Лъбъ: “лоб, череп, глава, чело; стоящ отпред”, Лъбьнъ: “лобен”, а също и в синхрон с опозицията (др.-бълг., ст.-бълг., бълг.) Лепо, ЛюбоІ: “добро, угодно, хубаво”, Либо, Любо№: “който и да е, всеки, какъвто и да е”, Любити: “обичам; имам навик; желая, искам, жадувам, жаждам; жаден, жажда; сприятелявам, обичам; целувам”, а също върху Лити, Леıъ, Лиıъ, Лиıати: “лея”, или Лежа*, Ловя*: “дебна, причаквам, хващам, пленявам”);

И така, след март 969 г. вече 27-годишният Борис-Святослав се установил в Киев с вързани ръце – без средства да предприеме каквато и да е нова завоевателна кампания. Той загубил всичко в унищожената Хазария*, чиито земи станали част от Волжка България*, с византийските пари за авантюрата си в Дунавската делта бил платил “Ростовския данък” на чичо си – Волжко-Българския ичиргу-боил Талиб (960-981; първи братовчед на Малуша* - майката на Борис-Святослав), а предполагаемата печалба от похода му в устието на Дунав се изплъзнала заради конфликта между Калокир и Никифор ІІ Фока, който отказал да се довери на предателя и не посмял да атакува Еркесията* и да нахлуе през Балканските проходи към Преслав. Не бил платил и на наетите от него руси – скандинавци и датчани, а ограбеното от унищожените 80 селища по Дунав, което се разпределяло между цялата 60-70-хилядна войска, едва ли стигнало за необходимото. Същевременно печенегите опустошили поне околните на столицата му Киев територии, а данъците от неговите земи и от получените срещу ежегодна аренда Ростовска област, Западен Кърчаг* и град Кан* с областта си, щели да започнат да се събират в хазната му чак от есента на 969 година.

Почти единодушно се приема от изследователите, че Олга* е починала на 11 юли 969 година. Неочаквано три дни преди съмъртта й – т.е. на 8 юли, Борис-Святослав поискал отново да отиде на Дунав. Напълно в контекста на бедното положение, в което бил изпаднал, той изтъкнал като главна причина богатствата, събиращи се там от областите на България, включвайки и себе си в понятието българин* – “от гърка (= християните) злато, скъпи платове, вино и плодове разнолични, от чеха (моравеца?, Чехия тогава е Бохемия) и от угъра (маджарина) – сребро и коне, от Рус (взетите под аренда и не принадлежащи фактически към Киев области Ростов, Галич и Кърчаг, или от “скандинавците”, заедно с днешна Белорусия и Новгородските земи) – кожи, восък, мед и роби” (вж. карта 888 г., карта 1180-1210 г.); изтъкнал и факта, че “Преславец на Дунава, та това е средата на земята моя”. И бил прав за едното – Вичина* при делтата на Дунав била главно международно средищно тържище, където акустирали корабите от Венеция, Генуа и Византия, а и от Германия. Бил прав и за другото – времето за пътуване от Киев, който поставял в края на “своите земи”, до Преславец* (по пътя по Днепър, който лично използвал – 1200 км), било относително толкова, колкото от Преславец до Белгард /2/* на Дунав и границата с Германия, до Белград /4/* на Муреш, до Белград /7/* на Беломорието (дн. с. Гугутка, Кърджалийско), до Скопие*, до Охрид*, до Белград /3/* на Йонийско море (дн. Берат, Албания), до Панония и Моравия, или до тържищата в Константинопол и Солун. А и по рождение, като внук на Цар Владимир І* (889-893), Киевският княз имал право да носи Българската корона.

Олга* (родена в периода 910-921 г.) обаче не го пуснала. Според руската хроника не го пуснала под претекст, че е стара и болна (ПВ*). Но едва ли възрастта и християнското й вероизповедание, от което семейството й било лишено от дядо й Борис І* (852-914) през 893 г., а тя успяла да приеме по официален и безспорен начин между 955 и 957 г., били единствените причини да се противопостави на сина си. И може би точно притеснението й от новата авантюра, в която бил въвлечен Борис-Святослав, насочена срещу устоите на собственото й семейство и Българския трон, я покосило смъртоносно.

Не може да се изключи и възможността Олга да е била отровена от Калокировите хора и другите желаещи нова инвазия в земите около столицата на България – например скандинавците-аватюристи в Киевския двор, които, на фона на разорението на Киевския княз, Калокир лесно можел да подкупи дори само с празни обещания за бъдещи богатства. При това византиецът-патриций вече бил склонил Борис-Святослав за нова инвазия срещу България, както се вижда от изказването на княза от 8 юли 969 г. за незабавно замине за Преславец и което следвало да стане не по-късно от края на август – преди началото на есенните дъждове, правещи придвижването по Днепър невъзможно. Самото решение на Борис-Святослав да замине на дълъг поход категорично показва, че по това време Олга съвсем не е била на смъртно легло. Но след като тя рязко се противопоставила на новата безумна авантюра на сина си, починала изненадващо 3 дни по-късно – на 11 юли 969 г.

Неочакваното желание на Киевския княз да се отправи за втори път към Дунава си имало конкретна причина. И тя беспорно се състояла в това, че някой му бил обещал подкрепа и финансиране. А този някой можело да бъде само Херсонския аристократ и Византийски патриций Калокир. Това се потвърждава и от факта, че именно Калокир придружавал Святослав във второто му нахлуване в България (ИЗ*, с. 594). При дружеските отношения между двамата, които станали близки още при първият си съвместен поход през 968 г., и при действения и бурен лекомислен нрав на Борис-Святослав, може да се твърди, че Калокир пристигнал лично в Киев, за да убеди и купи княза. Идването на византиеца-херсонец в Киев следва да е станало най-малко ден преди князът да обяви на 8 юли решението си – тоест на 7 юли.

Главната причина за активността на Калокир обаче, била в Константинопол, където брожението срещу Никифор ІІ Фока растяло лавинообразно. В този смисъл явното или тайно откъсване на Херсонска област от действителната власт на Императора било част от ситуацията. Дали Императрицата-майка Теофано е знаела за това или не, дали е била във връзка и дали е направлявала по някакъв начин Херсонската завера, която всъщност по своеобразен начин се включвала в действията на Никифор ІІ за укрепване на собственото му положение, не е известно. При всички случаи обаче, Херсонският сепаратизъм бил в полза на преврата, замислян от Теофано.

Дори и Борис-Святослав да искал на 8 юли 969 г. да замине начаса за Дунавската делта, това не можело да се осъществи според неговите и на Калокир желания и първоначални планове. На 11 юли починала майка му Олга* (941-969) и започнал 40-дневния траур (Киевският княз бил езичник, но пък и траурът от 40 дни е по-стара, предхристиянска традиция – още през VІ-V в. пр. Хр., когато евреите записали Вехтият или Старият Завет, който е в основата на Библията /Б*/, те фиксират Потопа* като 40-дневно бедствие, въпреки че според много по-древния Асирийски оригинал той продължил само седем дни). Излиза, че траурът, в неговата най-строга форма, следвало да продължи до 21-22 август, независимо че по традиция продължавал от една до три години. А самото погребение на Олга е описано в руската хроника така:

плакали по нея с плач велик сина неин, и внуците нейни, и всички люде, и [я] понесли, и погребали я на избрано (пазено от Бога) място, [а] Олга пък завещала да не извършват по нея [езическа] тризна, понеже имала при себе си [християнски] свещеник – оня и погребал блажената Олга.” (ПВ*). Сигурно на християнското погребение на Олга присъствал и християнинът Калокир, чрез което по-силно да подчертае съпричастността си към мъката на Борис-Святослав.

Но пред отпътуването на Киевския княз стояла и още една, изключително съществена пречка. До смъртта на майка си той, който и без това бил неграмотен (безписмен, макар вероятно да знаел поне 3-4 езика) и действащ като алитерат само според собствените си интелигентност, наблюдения и по интуиция, никога не бил управлявал своите владения; с Киевските владения от началото на 945 година до смъртта си се занимавала Олга. Сега обаче, притиснат от необратимите обстоятелства, Борис-Святослав не можел да се довери до край и безпрекословно – както на майка си Олга*, нито на своята съпруга Малуша*, нито на брат й Добрина*. Те били първи братовчеди на Волжко-Българския върховен министър Талиб (960-981, владетел на Волжка България от 976 г.), който активно провеждал завоевателната политическа линия на Волжка България* и имал ясно декларирани апетити към Киевския феод. А преди да потегли на поредния си поход Борис-Святослав трябвало да укрепи позициите си в подчинените му земи. Затова много прагматично и може би по съвет на обиграния в такива ситуации Калокир, който пък бързал да се намеси в Константинополските борби за трона на Византия, Князът на Киев разделил за времето на бъдещото си отсъствие от земите на княжеството властовия център на две. Поставил сина си Ярополк да управлява под опеката на един кръг от боляри Киев, а по-малкия Олег – с друга група от феодалите си, изпратил да князува над древляните, тоест на трона в Искористен* (Любеч*), заеман до тогава от Мал* - бащата на Малуша* (всъщност древляните са на север от Киев, докато според руските историографи Мал* построил новия си Искористен на запад от Киев, в земите на Дулебия*).

Оставайки в слаба позиция между тези две властови групировки, Малуша* и брат й Добрина* се изплашили с право за своя живот и за този на Малушиния син Владимир – бъдщият Киевски княз Владимир І Святой* (978-1015), който бил лишен от трон за разлика от своите братя Ярополк и Олег. Борис-Святослав, вероятно страхувайки се от силните позиции на съпругата си Малуша и на брат й Добрина - заради близкото им родство с Кана (Балтавара*) на хегемонстващата Волжка България* Мохамед (943-976, син на Микаил* - брата на Мал*) и с еднолично властващия върховен министър (др.-бълг. ичиргу-боил*, в.-бълг. везир) на Волжка България принц Талиб (син на Казан* - брат на Мал*), не дал на най-малкия си син Владимир дори трона на дядо му Мал* в Искористен* (Любеч*), където поставил втория си син Олег (името-епитет Олег е от др.-бълг. Олгу: “великият, принцът”, в.-бълг. Улаг, за разлика от брат му Ярополк, когото Борис-Святослав оставил в Киев като свой престолонаследник – др.-бълг. Канартикин*: “канов-наследник”).

Тогава Добрина* извършил малка, но много важна политическа операция, която не можела да се осъществи без личната помощ на Талиб, без уведомяването и съпричастието на Мохамед и без съучастието на Малуша. Аристократично-търговската върхушка на зависимия от Волжка България* заради търговските пътища към Азиатските пазари Новгород* (Хълм-град*, Галич), която била доминирана от българите, изпратила делегация при Борис-Святослав с искане да им даде за княз сина си Владимир. Киев нямал физическата и ресурсната възможност да завладее и да задържи за какъвто и да е срок далечния и студен “Нов град” (Новгород), намиращ се на 1000 км северно от Киев (въпреки твърденията в руската хроника, че през 947 г. Олга*, понеже си нямала работа някъде по-близо до Киев, била направила продължителна военна експедиция до Новгород, но минала край уж родния си Псков без да го посети /ПВ*/ – най-вероятно късна добавка от ХVІ в., целяща да оправдае поне две неща: произхода на Олга от северния Псков и древността на правото на Русия да владее земите на старата Новгородска държава, простиращи се от Балтийско море до Северния ледовит океан).

Завладян от идеята да придобие важната Новгородска област, граничеща с взетия от него под аренда Ростовски район, при това без да влага пари и да воюва, Борис-Святослав – по приципа гладна кокошка просо сънува, веднага дал съгласието си за заминаването на Владимир в Новгород. По този начин младият принц, който заминал на север заедно с чичо си Добрина*, бил надеждно укрит далече от братята си и зложелателството на техните настойници, а защитата на живота на майка му Малуша* била подсигурена.

Разпределянето на троновете между младите князе от баща им Борис-Святослав е поставено от руската хроника “в година 6478”, което отговаря най-общо на 970 година след Христа. Това съответства на 13-ти индикт по византийското летоброене, простиращ се от 1 септември 969 г. до 31 август 970 година, докато др.-българската 6478 г. е от 1 март 970 г. до 28 февруари 971 година. За да разберем дали събитието се е случило между 1 септември 969 г. и 28 февруари 970 г., или след 1 март 970 г., трябва да се обърнем и към други сведения и детайли.

Според хроникалните данни Борис-Святослав бил в Преславец* два пъти (дважди) в две години - “дващи въ двею летy“ (дващи в двею лети), което обаче се разпростира от 11-ти индикт – от 1, ІХ, 967 г. до 31, VІІІ, 968 г., през 12-ти индикт, та до 13-ти индикт – от 1, ІХ, 969 г. до 31, VІІІ, 970 г. Същевременно съответства на две български години – 6477 г. (от 1 март 969 г.) и на 6478 г. (от 1 март 970 г.). Знаем, че в края на 11-ти индикт – през юли 968 г., той направил десанта в делтата на Дунав, но неговото заминаване към Киев през януари 969 г. се отнася към 12-ти индикт – от 1 септември 968 г. до 31 август 969 г. Най-вероятно и превземането на крепостта Преславец* от Киевския княз следва да е станало след 1 септември 968 г., тоест през 12-ти индикт.

Явно съобщението на И. Скилица (ИЗ*), че второто появяване на Борис-Святослав е през 6-тата година от управлението на Никифор ІІ Фока, т.е. до 16 август 969 г., следва да се разбира не буквално, а образно – със значението “последната година от властта на Никифор ІІ”. Защото императорът е убит наскоро след формалното изтичане на 6-тата си година – на 11 декември 969 г. Но тъй като последната година на Никифор ІІ е фактически и през 12-ти индикт (1, ІХ, 969 г. – 31, VІІІ, 970 г.), то второто идване на Киевския княз следва да се отнесе към целия този времеви период – от 1 септември 969 г. до 31 август 970 г., или дори по-късно. В руската хроника идването му е поставено в 6479 г. – от 1 март 971 г. до 28 февруари 972 година, но изглежда това сведение се отнася за цялата война между Киевския княз и Византийския император Иоан І Цимисхи (969-976). Същевременно посочената 6479 (971) година най-вероятно е приравнена от руските хронисти към византийския 13-ти индикт – от 1, ІХ, 970 г. до 31, VІІІ, 971 г.

Липсват и данни, че второто отправяне на Борис-Святослав от Киев към Преславец е свързано със смъртта на Петър І* и на Никифор ІІ, което обаче не означава, че двамата или поне единия от тях е бил жив. Поради това и не може да се обвързва пряко смъртта на царя и на императора с втората инвазия на Киевския княз. Но пък косвено именно настъпилите промени в Плиска и Константинопол направили възможно новото негово нахлуване, съвместно с Херсонската армия на Калокир.

През нощта на 10 срещу 11 декември 969 г. Никифор ІІ е убит от своя братовчед Иоан Цимисхи, който бил в съюз с императрица Теофано, и още на същия ден извършителя е провъзгласен за Император. В Преслав, където научили за акта най-късно на 12 декември, изглежда не само чакали промяната на властта във Византия, но и участвали в подготовката на заговора срещу този тиранин – толкова неудобен за подържането на мира и във Византия, и в самия Константинопол, и между двете държави, и в България.

Именно превратът на Босфора, който явно бил ръководен от Теофано (точно тя лично поискала от Никифор ІІ да не заключва вратите на спалнята им в нощта на неговото убийство, Лъв Дякон – ИЗ*), дал възможност на престолонаследника Борис ІІ* (970-977), заедно със съпругата и децата си, и с брат си Роман, да се завърнат в Преслав от Константинопол, където дотогава били държани от Никифор ІІ като знатни заложници (съимператори-заложници), каквито от скоро били и сестрите им Анна Петрина Лакапина (Анна /3/*) и Na. Петрина Лакапина. В Западна България се надигнали и тъй нар. “комитопули” – братята Давид*, Моисей*, Арон* и Самуил*, които искали завръщането на Борис ІІ и Роман от Константинопол в Преслав. Защото там, след преживяния инсулт, боледувал и линеел Цар Петър І*, който вече бил приел монашеството и явно се подготвял за смъртта си – нещо, което не можело да остане незабелязано както за най-висшите аристократи в България (формиращи управляващата група – “правителството”, и 100-членния съвет на боилите), така и за широките среди.

Това, че братята-комити (кметове, ст.-бълг. къмĺтъ: “областен управник” на една от 10-те области на България) стояли непоклатимо зад каузата за стабилността на Българския престол – което пък било във вреда на интересите на Византия и достатъчно условие тя да ги нарече “въстаници”, е фактът, че могъщия Самуил* (997-1014) не се обявил за цар нито след смъртта на Борис ІІ* (970-977) и след отстраняването на брат си Арон (14, VІ, 978), нито след пленяването на Роман-Симеон (977-997) през 991 г., а чак след смъртта на последния през 997 г., когато в България нямало кой друг да стане такъв (децата на Борис ІІ са от 972 г. в Константинопол, а Роман нямал деца). Вероятно в пряка връзка с напрежението от последните събития, Цар Петър І* починал на 30 януари 970 г., когато Борис ІІ и Роман били току-що пристигнали в България, или поне вече било взето окончателното решение от Българо-Ромейската олигархия в Константинопол, предвождана от Теофано, за завръщането им в Преслав.

Участието на Петър І* и българската правителствена върхушка в преврата срещу Никифор ІІ се подсказва и от другите събития в края на 969 година. През есента на 969 г. Никифор ІІ, в успешен поход през Киликия към Сирия, превзел Антиохия на 28 октомври (ИБС*), а по този начин освободил за други действия част от имперската армия. След триумфалното си завръщане в Константинопол, той изпратил в България свои пратеници – патриция Никифор на име Еротик и ефхаитския проедър Филотей, които “да напомнят на българите за еднаквата вяра (защото българите без противоречие почитат християнските догмати) и да изиска девойки от царски род (царска кръв)”, за да ги ожени императорът за малките синове на Роман ІІ (и на Теофано) – Василий (ІІ, 963-1025) и Константин (VІІІ, 963-1028), та “чрез това неразривно роднинство да се закрепят съглашението и приятелството между ромеи и българи” (Лъв Дякон, ИЗ*).

Но понеже багренородните братя (Василий ІІ и Константин VІІІ), както и българските девойки от царски род, били малолетни – първият (Василий ІІ) бил на 13 (12), а вторият на 10 (9) години, императорът поискал младите княгини да се изпратят в Цариград и там да живеят, докато пораснат младите императори и докато те (младите княгини) самите бъдат подготвени под ръководството на императрица Теофано за предстоящата им висока роля (ИЗ*).

Лъв Дякон прибавя, че “когато вече настъпила нощта (в която щял да бъде убит Никифор ІІ Фока – 10 срещу 11 декември), императрицата по обикновеному влязла при императора и почнала да му разправя за недавно (νεωστί, срв. елин.- νέος: “нов”, νέω: “плавам”) пристигналите от Мизия (България) невести. “Аз отивам да се разпоредя за тяхното настаняване; после пак ще дойда при тебе; но нека спалнята бъде отворена, не я заключвай сега, защото, като се върна, аз ще я заключа”. Това като казала, тя излязла от там (спалнята).” (ИЗ*).

 Тоест, българските принцеси били пристигнали или съвсем наскоро – дори предишния ден, или може би и по-рано в същият ден. При положение, че и синовете на Петър І* - престолонаследника Борис (заедно със съпругата и децата си) и брат му Роман, вече отдавна били в Константинополските дворци, изискването на сестрите им от Никифор ІІ може да е свързано главно само с две неща. Явно усещащ грозящата го заплаха, с този политически акт императорът искал да укрепи и без това силно клатещото му се положение както в очите на цялата византийска върхушка, така и конкретно спрямо българската аристократична диаспора в столицата, която се формирала още от Максимин І* (235-238) и Аспар* (400-471), и била най-мощната в Константинопол и във Византия. И второ, привличайки безопасни родственици на императрицата-майка и то за брак с нейните синове – младите императори Василий ІІ и Константин VІІІ, той търсел личното съпричастие и съучастие на Теофано, която видимо стояла най-близо до него в самотният връх на диктатурата му (това негово желание още повече улеснявало отдавна предприетите действия на Теофано за неговото физическо унищожаване).

Петър І можел и да не изпрати принцесите, или поне за момента да отложи това под благовиден предлог за много по-късно – чак до израстването на годениците им. Още повече, че официално желанието било на Никифор ІІ – нито баща на Василий ІІ и Константин VІІІ, нито достатъчно легитимен император [бащата на Петър І* – Симеон І* (893-927), приемал за легитимен император на Византия единствено Канстантин VІІ Багренородни (912-959), проектиращо се върху сина му Роман ІІ (959-963) и неговите деца от Теофано – Василий и Константин, което било добре известно на Петър І* и съществена част от политиката му]. При това и заплахата от инвазията на Борис-Святослав и херсонците (таврите) вече отдавна била неутрализирана или поне поставена в добре контролируеми граници.

Но изглежда тук се намесила по секретните си канали лично Теофано, която, с оглед на предстоящия преврат, желаела да създаде благоприятна за целта атмосфера и да внуши чувство за пълна сигурност у разсъдителния и подозрителен Никифор ІІ Фока. Затова именно тя, която лично потвърдила мирния и съюзен договор с Петър І през 963 г. (още преди възкачването на Никифор ІІ Фока на 16 август 963 г.), поискала по-бързото изпращане на младите принцеси. Вероятно тая нейната намеса останала, с оглед на преследваната цел, тайна както за Никифор ІІ, така и за неговите пратеници в България. Обаче изпълнението на молбата й от българска страна означава, че в двореца в Преслав били наясно с нейните планове и за пореден път й съдействали.

Точно от тая гледна точка стават разбираеми наблюденията и обобщенията на съвременника Лъв Дякон: “българите, като покачили девойките от царска кръв (т.е. дъщери на Петър І*) на кола (българските жени обикновено на кола пътуват), изпратили ги на автократора Никифора, молейки по-скоро да им помогне и да отклони заплашващата вратовете (тила) им секира на тавроскитите (Херсонците) и да я направи безвредна. И ако той им помогне, ще си спечели победа над таврите (Кримляните, Херсонците), както и над всички, против които той би повел ромейските войски.” (! обещание за бъдещето, въпреки че Преслав били в съюз и връзка с Теофано и знаели за готвения преврат за отстраняване на Никифор ІІ) … ”Така българите протягаха ръце, като молеха автократора да им помогне.” (ИЗ*);

Както стана ясно, през 969 г. Борис-Святослав нямал никаква възможност да се завърне в устието на Дунав, независимо дали там е имало все още Киевски войски или те се били изтеглили (в Херсон) след неговото заминаване. Някои историци предполагат, че вражеската групировака е останала в Дунавската делта, но това са само догадки. В документите се говори за “таври” и “тавроскити”, което определено сочи към областта и града Херсон (в областта Tauroscythξ) и Византийската част на Крим (Tavrica Chersonesus; вж. карта 100-160 г., Птолемей – tabula Sarmatiae) като сепаратисти, отцепили се от короната на Константинопол. Там били и здравите и добре продоволствено осигурени крепости, които давали сили на вражата групировка. А това прави много по-вероятно оттеглянето на десантната армия за зимния период и лятото на 970 г. на изток от Дунавската делта, в пределите на Херсонската област (при това Борис-Святослав най-вероятно именно тогава сключил нов личен договор с Никифор ІІ, потвърждаващ договора на русите = скандинавците с Олег*, но без да се отнася до Херсонците). Същевременно докато Борис-Святослав с болярите си и малък отряд заминал за Киев, другият водач – Калокир, бил в Херсон. В делтата на Дунав превзетите от врага малки селища (големите, с изключение на Преславец, не са завладени) били сринати и обезлюдени, и едва ли можели да осигурят прехраната на 60-хилядна армия. Но при оттегляне на 50-хилядната Херсонска армия в Тавроскития и Таврика-Херсонес е доста малка възможността около 8-9-хилядния Киевски корпус на Борис-Святослав, при това без вожда си, да е останал сам във враждебната територия.

Изглежда именно тогава, непосредствено преди заминаването си за Киев, Борис-Святослав (или негов представител) сключил договора с Никифор ІІ Фока (въпреки, че по-рано Никифор ІІ бил “се отказал да води преговори с русите”), за който говори Скилица във връзка с втората инвазия на Киевския княз в България през 970-971 г.: “Очудвайки се на красотата на местността (! където явно навлизали за първи път) и пренебрегвайки сключения с император Никифор договор, русите счели полезно за себе си да останат в страната (източната част на областта Мизия в България) и да владеят земята” (Skyl.-Cedr., ИЗ* - І, 2, с. 599).

Тук ясно се вижда, че едно от условията било “русите” да не остават в българските земи през есенно-зимния период на 968 г. и в следващите времена, както и това, че съглашението е с “русите”, а не с “таврите” или “тавроскитите”. Същевременно този договор обяснява защо Калокир трябвало да посети Киев през лятото на 969 г. – към 1-7 юли, непосредствено преди смъртта на Олга* (11 юли), за да убеждава и подкупва Борис за нов поход срещу България и за свалянето на Никифор ІІ (убит в нощта на 10 срещу 11 декември 969) от Византийския престол.

През 969 г. Борис нямало как да тръгне към Дунав. От една страна на него му била необходима нова армия – както една за постоянна отбрана на Киев, така и друга – за готвената втора инвазия срещу България. Сигурността на самият Киев била проблем – това, че временно отблъснал печенегите “в полето” с мимолетно привлечени за целта съюзни сили не решавало проблема, защото Печенегския кан Кур* винаги можел да нападне отново, особено ако Борис-Симеон заминел към България с дружината си. Въпреки средствата, осигурени или само обещани от Калокир, той нямал за придвижването си по Днепър и лодки, които, по свидетелството на съвременника Константин VІІ Багренородни (905-959, импер. 913-959), се изработвали през зимата и се ползвали само един летен период – от разледяването на Днепър през април, до замръзването му през ноември. А и след смъртта на майка си Олга* (11 юли 969 г.) и традиционния 40-дневен траур Борис трябвало да осигури както личната си власт, така и стабилността на управлението в княжеството си.

Борис пристигнал втория път в България едва през 970 г. Но в руската хроника е отбелязана 6479 г. = 971 г., което е свързано от една страна с превземането на Преслав, а от друга – с византийския календар, като отговаря на 14-ти индикт, простиращ се от 1 септември 970 г. до 31 август 971 г. (той се изтеглил от земите в устието на Дунав през 12-ти индикт – от 1 септември 968 до 31 август 969 г., и нахлул отново през лятото на 13-ти индикт – от 1 септември 969 до 31 август 970 г.). От това произтича изводът, че битката за Преслав е станала във времето след 1 септември 970 г.; и предположението, че Борис-Святослав, който можел да тръгне от Киев по 1200 километровия си път до устието на Днепър и до Дунав най-рано към края на април или началото на май, и главната в това нашествие Херсонска (Тавроскитска, Тавърска) армия, са нахлули от Херсон в България не толкова рано, колкото се приема до сега в популярната историография, може би дори към началото на август. При това целта на Херсонския първенец и патриций Калокир вече била да детронира нововъздигнатия от 11 декември 969 г. Византийски император Иоан І Цимисхи (11, ХІІ, 969 – 11, І, 976, починал от бавно действаща отрова) или директно августа Теодора, а целта на Борис-Святослав – да се възкачи на Българския трон, отстранявайки новия цар Борис ІІ* (30, І, 970-977).

По произход Борис-Святослав бил български принц и по линия на баща си Угър-Лъчин* е ортодоксален българин-митрианец от рода Дуло (ДТ*), както успоредно е такъв и по майчиното си родословие. Обаче пред спонтанната идея да стане цар на България, внушавана му от Калокир против желанието на майка му Олга* (941-969) – дъщеря на Владимир І* (889-893), имало големи, непреодолими пречки. Той не бил християнин и няма данни да е искал да стане такъв – напротив, всички хроникални източници говорят точно за противното. Нямало и кой да извърши такава коронация, защото Българския патриарх не би направил това, нито тя би била призната в християнския свят. Оставало единствено подобна титла да му бъде призната от Константинопол – от патриарха и от императора, и вероятно именно такова било едно от обещанията на Калокир, като плата срещу помощта на Борис-Святослав византо-херсонецът да се възцари на Византийския престол. 




Гласувай:
2



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: dichodichev1
Категория: История
Прочетен: 194409
Постинги: 266
Коментари: 337
Гласове: 113
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031