Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
19.04.2020 11:35 - Борис Киевски (3) или княз Святослав I Киевски (941 - април 972)
Автор: dichodichev1 Категория: История   
Прочетен: 208 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 19.04.2020 11:40


Точно това прозира и в съобщеното от хрониста Скилица, който пише, че Херсонеца Калокир, придружаващ неотлъчно Борис-Святослав, казвал: “ако той (Калокир) бъде прогласен от тях (киевчаните) за ромейски василевс, ще им отстъпи България (! на киевчаните) и ще сключи постоянен договор, ще разпореди да им се дават много повече [от] условените (договорените вече!) дарове, ще ги има за съюзници и приятели през целия си живот.” (Skyl.-Cedr., Zonaras, ИЗ* - І, 2, с. 600).

От съобщението отново ясно се вижда, че Борис-Святослав нахлул в България като наемник, за да я извоюва за Херсонския претендент за Византийския трон, а не за себе си – тя му била обещавана само в случай, че Калокир стане император на Византия. Иначе завоюваните територии на източна Долна Мизия, намиращи се на Черноморското крайбрежие и в близост до долни Дунав, влизали под властта на отцепилия се от Византийската корона град Херсон. А понеже стоящия в съседство с тези земи Херсон търгувал главно с жито за Константинопол и имал голям флот, това правело дадените български конкурентни в житопроизводството територии изключително апетитни за Херсонската аристократична и търговска върхушка;

И така, през септември или октомври 970 г., вероятно след не едно сражение, Борис-Святослав пристигнал ненадейно до Преслав и в страховита битка, протичаща в по-голямата си част с превъзходство за българите, успял да завладее българската столица и да плени Борис ІІ и брат му Роман. Според Яхъя, който говори (съвсем правилно – разграничавайки херсоно-тавърците от русите) само за едно руско нахлуване в България: “И пламна вражда между тях и се завзели с война един с други. И одържали русите връх над българите и нападнали неочаквано на техния град (столица), именуван Т-л-с-рв (или Т-л-сайра – епитет или синоним, който давал представа за значението на българското име Преслав и на града в структурата на държавата) – същия е столица на държавата им – и хванали двамата сина на Самуил (вместо Петър – б. ИЗ*), българският цар, които се там намирали.” (ИЗ*).

Според руската хроника това се случило така: “В година 6479 (971 г., но всъщност 14-ти индикт = от 1 септември 970 до 31, VІІІ, 971). И пристигна Святослав в (у, до) Преславец (Преслав), и затвориха се българите в града. И излязоха българите на сеч против Святослав, и стана сеч велика, и надделяваха българите. И рече Святослав на воините свои: “вече ние тук (всички) ще паднем; да се стегнем мъжки, братя, и дружино!”. И към вечерта надделя Святослав, и взе града с копие; и рече: “този град е мой” (Сводна летопис, стр. 61, ИЗ*, ПВ*), а след това в хрониката се описват преговорите на Святослав с императора (ИЗ*).

В завладяния Преслав бил оставен гарнизон, под управлението на войводата Свенкел (руснак = скандинавец = варяг*), който трябвало да пази съкровищницата и пленения Борис ІІ със семейството му. Самият Борис-Святослав веднага минал през проходите на Балкана и стигнал до Пловдив, който превзел след люта битка. Съвременникът на тези събития Лъв Дякон съобщава, че после той заповядал “жестоко и безчовечно да набият на кол 20 хиляди души от уловените в града и чрез това застрашил всяка съпротива [на жителите му] и го турил под договор”. С тази жестокост той довел до ужас изплашените българи и здравата завладял страната (ИЗ*).

Вероятно Киевският княз е бързал да мине през проходите преди зимните студове и снегове в края на 970 г., което пък косвено поставя завладяването на Преслав към ноември. Именно през ноември замръзвал Днепър и Днепровския лиман, затова едва тогава станало ясно, че херсонците (тавърци, тавроскити) и Борис-Святослав с неговите киевчани и руси нямали този път намерение да си ходят – “очудвайки се на красотата на местността…”. Не е изключено именно обстоятелството, че до това време русите и тавърците следвало да си заминат, да е използвано от Борис-Святослав за изненадващо нападение срещу неготовата за пристъп столица Преслав.

Когато научил за инвазията в Тракия – ! която обаче не засягала земи на Византия, Иоан І Цимисхи (969-976) започнал преговори с Борис-Святослав (964-972) да напусне България, защото войските му били ангажирани в ромейската Антиохия – обсадена от арабската армия, към която се присъединили и африканските араби; и освен, че това ангажирало Азиатската византийска войска, се наложило на Иоан І да изпрати и още военни сили (Лъв Дякон, ИЗ*). Яхъя описва така ситуацията: “И дошло до Цимисхи, че русите, с които [по-рано] Никифор сключил бе мир и се бе условил относно войната с българите, имат намерение да тръгнат против него и да воюват с него и да му отмъстят за [убийството на] Никифора” (В. Р. Розен, ИЗ*).

Иоан І, чрез пратеници, казал на Киевския княз, че “след като получил (си е взел) обещаната от автократора Никифор награда за нападението на (срещу) българите, (трябва) да се върне в своите местоживелища (Киев) и в Босфора Кимерийски (Крим, Таврия), а България да напусне, понеже тя принадлежи на ромеите и от старо време е съставна част на Македония” (Лъв Дякон, ИЗ*). На това, подстрекаван и от Калокир, Борис-Святослав “гордо и самонадеяно отговорил на ромейските пратеници, че той няма да напусне тая благословена страна (= Бактрия*), ако Императорът не изплати многоталантна сума и не откупи ония градове и пленници, които той е завоювал с война; ако ромеите не искат това да заплатят, то нека по-скоро те да напуснат Европа* (земята между Одрин и Константинопол), като не принадлежаща тям, и да се преселят в Азия; защото те да не мислят, че по друг начин русите ще се съгласят на мир с ромеите”.

Тогава Иоан І Цимисхи изпратил по същите пратеници такъв отговор: “Тъй като ние вярваме, че Провидението управлява всичко, и изпълняваме християнските (наредби, канони), мислим, че не трябва сами да нарушаваме преминалия към нас от прадедите ненарушен мир, в който Бог бе посредник. Затова като на приятели ви предлагаме и съветваме, незабавно да се оттеглите от тая съвсем непринадлежаща вам страна, да се не бавите и да се откажете, знаейки, че, ако не се покорите на тоя полезен съвет, то не ние, а вие тъкмо нарушавате сключения отдавна мир. И не трябва да се смята, че даваме тоя отговор твърде надменно. Защото ние се оповаваме на Христа, безсмъртният Бог, че, ако не си отидете от тая страна, то вие ще бъдете против вашата вола изгонени от нас от нея. И мисля ти (Святославе, Борисе) не си забравил поражението на твоя баща Игор (Угър, Угър-Лъчин*, Киевски княз 921-944), който като не счете за нищо клетвения договор, с голямо опълчение и, на 10 хиляди лодки като приплува към царствения град (през 941 г.), едвам на 10 лодки пристана в Босфора Кимерийски (Крим, Кримския босфор), като стана сам известител на собствената си злополука. Премълчавам и неговата (на Угър-Лъчин*) жалка участ, когато той, след като потегли с война против германците (рус. древляните, ПВ*), пленен от тях, биде привързан към две дървета и разсечен (разкъсан) на две. И тъй аз мисля, че ти не ще се върнеш в отечеството си, ако принудиш ромейското всеоръжие да излезе против тебе, а с всичката си войска ще загинеш в тая земя, тъй че нито един огненосец (вестител, вестоносец) няма да достигне до Скития (! не Таврия или Тавроскития), за да възвести за постигналата ви страшна участ.”.

Борис-Святослав пък, дал такъв отговор: “Аз не виждам никаква необходимост, която да подбужда Ромейския император да дохожда при нас; поради това нека се не труди да дохожда чак до тукашната земя, защото ние скоро ще разпънем своите палатки пред вратите на Цариград, ще го обиколим с як окоп, а него нападащ, ако той бъде в състояние при толкова трудове да издържи борбата, ние храбро ще посрещнем и ще му покажем на същинско дело, че не сме прости стопани, които живеят само с труда на ръцете, а “мъже на кръвта”, които с оръжие побеждават противниците; макар той (Императорът) по незнание да счита руската твърдост за женска изнеженост и се опитва да заплашва със своите [християнски] закони, както плашат деца-бозайничета с разни плашила.” (Лъв Дякон, ИЗ*).

След така протеклите преговори Иоан І започнал подготовка за отбрана на Константинопол и за война. Набрал свой личен отряд от млади мъже, които нарекъл “безсмъртни” (какъвто имал Ксеркс /486-465/ при настъплението си от Азия на Балканите), а на магистър Варда Склир – негов шурей по първата му покойна жена Мария (Скилица-Кедрин, ТИБ*, ИЗ*), когото назначил за стратилат, и на патриций Петър заповядал да се придвижат към граничната с България област (южно от Еркесията*) със събраната войска, там да презимуват (970-971 г., ИЗ*), да упражняват армията и да наблюдават действията на противника, да изпратят в лагера и в живелищата на врага двуезични мъже, преоблечени в скитски дрехи, та да могат да узнаят намеренията му, и за всичко да докладват на Императора. След това започнал да прехвърля войски от М. Азия в Европа* (областта между Константинопол и Одрин).

В отговор на действията, предприети от Иоан І, Киевският княз Борис-Святослав влязъл в споразумение с българите и маджари от Панония (Лъв Дякон: “Οϋννον τε καί Μύσων πληθος”, а много по-късно И. Скилица: “καί συμμάχους τούς τε Πατζινάκας καί τούς πρός δύσιν έν Παννονία κατωκισμένους Τούρκους”; при съвременника на събитията Лъв Дякон “Хуни” = “Турки от Панония”, т.е. маджари; а също: “и Мизи множество” = Българи множество; явно за голямо количество печенеги не може да се говори, защото същевременно те трябвало да охраняват източните граници на България, докато за западните граници имало точно споразумение на България с Отон І Велики /962-973/ от 965 г.).

Маджарите от Панония, чийто владетел е Такшон (949-972), всъщност са в уния с България, както и печенегите на Кан Кур, затова присъствието им редом с българите е съвсем естествено. Едва ли е имал по-голяма тежест от българо-маджарските договорености или въобще някакво значение фактът, че бабата на Борис-Святослав – майката на баща му Угър (Угър-Лъчин*, рус. Игор), е угърка, т.е. маджарка, защото тя принадлежи на друг маджарски клон, който век по-рано – през 870 г., живеел на изток от Днепър – може би същите Сэбэрци (рус. Севери) по р. Сэбэр: “Десна*”, които дошли в помощ на Олга* (941-969) при обсадата на Киев от Печенегския кан Кур през 968 година. Българо-маджарския кан Арбат* (882-907) пък отишъл и бил заставен да се заселил в Панония през 895 г. с “Хазарски маджари” или “Саркелски угри” (“хински”, Хин = град Саркел*, Бела Вежа*).

Армията на Борис-Святослав, чийто Киевско-руски отряд е 10-хиляден (ПВ*), общо била “повече от 30 хиляди” или “38 хиляди” (ИЗ*). Изглежда тук става дума за “лична” война на Киевския княз, без участието на херсонците (таври, тавроскити), защото, според хрониката на Скилица-Кедрин, “към това (че за тях е изгодно да останат в страната [България] и да завладеят тази земя) ги подтиквал още повече Калокир, който казвал, че ако го провъзгласят за император на ромеите, той щял да напусне България и да сключи траен договор [с тях - русите], а също така щял многократно да им даде уговорената дан и да ги има за съюзници и приятели през целия си живот. Възгордени от подобни думи, русите започнали да се отнасят към България като към завоювана [от тях] страна” (ТИБ*).

С армията си Борис-Святослав опустошил цяла Тракия, стигнал Аркадиопол (Люле-Бургас) и се разположил на стан под стените му. Стратилатът Варда Склир, който до тогава отстъпвал с по-малобройните си войски, успял да устрои засада и в голямо сражение пред Аркадиопол (Люле Бургас) така разгромил русите, че техните съюзници се пръснали в голямо бягство, преследвани от ромеите. Според руската хроника в сражението пък победил Святослав, което е толкова съмнително, колкото и победата на ромеите, която превъзнасят византийските хронографи (ИЗ*). Видимо тази първа битка между двете армии в края на 970 г. била сражение без явен победител, като на едни места от фронта надделяли ромеите, а на други – войската на Борис-Святослав, с подкрепата и решаващото участие на българите и техните съюзници – Панонските маджари на Такшон (949-972) и печенегите (явно става дума за печенегите на Кур*, защото именно той бил избран за върховен военен вожд на печенежките родове от района на долни Днепър, и останал такъв само до втората половина на 972 година; обаче такова единодействие на Киевчаните и печенегите срещу Византия през 971-972 г. говори, че към март 972 г. вероятно Кур вече е имал и достатъчно лични причини да убие Киевския княз Борис-Святослав).

Тук представлява интерес това, за което почти не се говори в изворите – положението на Цар Борис ІІ* (970-977). От една страна, според съвсем беглото споменаване във византийските източници, той, семейството му (съпругата му и двете им деца – вероятно става въпрос само за момчетата, притежаващи права върху престола, като е възможно да са имали и една или повече дъщери) и брат му Роман, били пленници на Борис-Святослав. Но пък при това положение би било трудно да бъдат извикани Панонските маджари, които са в (препотвърден) съюзен договор с Царят на България най-късно още от 963-965 г., тоест от времето на Петър І*. Същевременно знаем, че при влизането на Иоан І Цимисхи в Преслав, прогонвайки руския гарнизонен отряд, Борис ІІ* бил с всичките си царски (= императорски) знаци.

От това произлиза, че Киевският княз, въпреки че може и да е държал братовчед си Борис ІІ* като пучетен заложник, не се е решил да го отстрани от престола и да го лиши от короната му, защото по друг начин не би бил в състояние да се справи с България и да я застави да стои в относително подчинение и бездействие. Не се знае дали Борис-Святослав е прозрял и разбрал невъзможността да бъде коронован за Български цар (император), защото не бил християнин, но пък именно привидния съюз и единодействие с Борис ІІ му е давало някакво право да воюва с Византия. При това са налице улики за сключен договор между двамата, макар и формален за Българския цар и наложен под натиска на обстоятелствата.

Едната улика е пристигането на Панонските маджари и участието им заедно с “многото българи” (καί Μύσων νπληθος, като Мизи = Българи) на страната на Борис-Святослав. Друга е липсата на движение от страна на комитите Давид*, Моисей*, Арон* и Самуил* в Югозападна България (от Панония до Тесалия и Епир на юг, и до Хърватско на запад), които, като доказани крепители на Българската корона и държавността (Самуил* убива брат си Арон* през 978 г., още в първия момент, когато се усъмнява в лоялността му към короната и в опит да си я присвои и да я подчини на Василий ІІ, или поне да премине с управляваните от двамата братя земи към Византия), явно са се придържали към позицията, която следвал Борис ІІ* (970-977). Заедно с това Българският патриарх, който по рождение е един от видните български принцове, бил в западните области на България, в района на действия на братята комити (кметове, ст.-бълг. къметъ: “кмет, комит, принц – управител на комитат”, вж. ИЗ*), където видимо бил изпратен от върховния патрон на Българската православна църква Борис ІІ и то не за да бездейства и се крие, а за да организира настъплението срещу врага, включително и да координира пристигането на съюзни унгарски войски (част от тези унгарци виждаме в сражението при Аркадиопол – дн. Люле Бургас).

При обстоятелството, че въпреки сражението при Аркадиопол (Люле-Бургас) много от земите в Тракия били в ръцете на Борис-Святослав, който изтъквал като една от причините за инвазията си срещу Византия и отмъщение заради убийството на Никифор ІІ Фока (963 – 11, ХІІ, 969), към началото на 971 г. в Мала Азия – в Кесария Кападокийска (т.е. в непосредствена близост или съвместно с българското княжество в Тарс*, при планината Булгар – дн. Булгар-даг*), избухнало въстание против Император Иоан І, водено от полководеца Варда Фока – братанец на бившия император Никифор ІІ Фока. В кампанията срещу Иоан І Цимисхи се включил и братът на Никифор ІІ и баща на Варда Фока – Лъв Куропалат, който се опитал да вдигне въстание в Европейските области на Византия, но бил своевременно уловен и заточен (ИЗ*). Като се има предвид, че и Херсон, който снабдявал с жито столицата, бил извън властта на действащия Византийски император, то става ясно, че голямата част от Византия се надигнала срещу Иоан І.

Няма съмнение, че и четирите центъра на настъпление срещу Константинопол (без петия – позицията на Борис ІІ*) – на Варда Фока, на баща му Лъв Куропалат, на Борис-Святослав и на Херсон с Калокир, били в координация един с друг. Това пък наложило на добрия войник и маниакално отнасящият се към войнишката професия Иоан І Цимисхи да отговори с много бързи и адекватни стъпки, които да сложат край на общата кампания срещу него. Той въобще не можел да отлага действията си във времето, защото ако оставел някой от враговете си активен и достатъчно мощен за по-дълго, то той щял да възпламени нови огнища на въстания в империята. Първо бил заловен Лъв Куропалат, с което е поставена под контрол Европейската територия на Византия. После Варда Склир бил прехвърлен в Мала Азия, където успял с дипломация да раздели въстаниците на две, а след това да разбие и плени Варда Фока, който, по личното застъпничество на Варда Склир пред Иоан І, вместо да бъде убит, е заточен на остров Хиос със семейството си.

Докато Варда Склир бил в Мала Азия Киевският княз Борис-Святослав отново нахлул в Македонската (Одринската) област, грабейки и опустошавайки земята, защото главнокомандващия на оставените в защита недостатъчно големи ромейски сили – магистъра Иоан Куркуа, се оказал неспособен да отрази действията му, “поради което руската гордост се обърнала на надменност и дързост”. А Иоан І, “като не можел да търпи високомерната им гордост и открито презрение, бързал от все сила да ги унищожи и съсипе, като почне правилна (истинска, базирана на военната наука) война против тях.”  (ИЗ*).

Затова императорът заповядал да се снарежат огненосни триери и да се стегне флотата под ръководството на друнгария Лъв, старите кораби да се поправят и да се направят нови. А също [по р. Марица*] с кораби (вероятно, защото в района действали отряди на Борис-Святослав) да се занесат в Одрин* (Адрианопол) много жито и фураж за товарните животни, както и нужното оръжие за войската, та ромеите да не се нуждаят от нищо през време на предстоящата война [с русите и таврите] (ИЗ*). Приготовленията на флотата ставали в Константинопол, който трябвало да бъде защитен от евентуално нападение на Херсонските кораби и съдовете да бъде под ръка за бързото прехвърляне на азиатските войски на Варда Склир от М. Азия в Европа. А плаването на кораб от Тарс до Константинопол или до Одрин* през р. Марица (към 1300-1400 км), още по времето на Херодот (Х*) и в началото на Новата ера е към 5 до 6 дена (при скорост от 250 до 280 км в денонощие, т.е. 10-11 км в час, вж. Х*, Б*; но може да протече и с около 100-120 км в денонощие – тоест за около 11-12 денонощия).

Иоан І Цимисхи сам предвождал настъплението в България (но пък никой не мислел, че Императорът ще си позволи да нахлуе през проходите на Балкана* и на север от него). Заминаването му било изключително тържествено (в събота или в неделя, на Цветница* през 971 г.), като заедно с жителите на Константинопол се молил първо в църквата на Спасителя (Христа*) в Халкийското отделение на двореца, после в храма “Св. София” и след това във Влахернската черква “Св. Богородица”. От там отишъл и направил преглед на флотата в Златния Рог и й наредил да отплува за Дунава, където да блокира пътя на Борис-Святослав за отстъпление и връзката му с Херсон и херсонската флотилия (тук не бива да се забравя, че в Дунав имало и българска флота; не е известна и съдбата и поведението на Черноморската българска флотилия, която, според практиката от онова време, следва да е била с двойно предназначение – с търговско, но и с военно).

После потеглил от столицата с цялата си армия (или с представителните части, докато други сили го чакали при подготвената със запаси по-рано крепост Одрин*). Когато стигнал в Редесто (Родосто, дн. Текирдаг в Турция) го присрещнали двама пратеници на русите, които Иоан І накарал да огледат войската му, а посел пуснал да си ходят, за да разкажат за неговата мощ на Борис-Святослав (този епизод с руските посланици-разузнавачи е известен само от Скилица /ИЗ*/, затова може да е една по-късна легенда и същевременно никак не изяснява защо Иоан І е трябвало да мине по този по-дълъг, заобиколен път към Одрин). От Редесто (дн. Теkirdağ, Турция) се отправил към Одрин* (ИЗ*). Може да се предположи, че от Редесто стигнал покрай морето до Марица и край реката се отправил към Одрин, като през цялото време бил придружаван от корабите си, които му осигурявали допълнителна сила и правели шествието му много по-внушително.

В Одрин* Императорът научил от съгледвачите си, че водещите към вътрешността на българската земя недостъпни и тесни пътеки, и поради това наричани “клисури (от Ключ* и синоним на Щип*), не се пазят от русите (ИЗ*; ясно е, че българите въобще не ги пазят от ромеите, въпреки че не могат да прекратят граничните си задължения). Изглежда в това византийско съобщение следва да включим Еркесията*, която по същото време е все още важен и подържан граничен вал, пътищата към Балкана* между масивите Странджа и Родопи, и самите Балкански проходи. В противен случай докладът на съгледвачите следва да е станал чак в Подбалканските полета – край крепостта Меркели, при Карнобат, или дори около Сунгурларе, от където по посока на Преслав* са еднакво удобни два прохода – Върбишкия проход и Ришкия проход. При това разликата между Одрин и Меркели-Сунгурларе е най-малко два дневни прехода – към и над 100 км по пряка линия, т.е. между 115 и 125 км по пътя.

Императорът Иоан І Цимисхи искал веднага да премине през “клисурите” (проходите на Балакана*), но полководците му, които си спомняли пораженията (на Валент І в 378 г., на Никифор І в 811 г. и др.), не се съгласявали – факт, който ясно показва, че той все още не притежавал абсолютна власт във Византия (както това станало след женитбата му за Теодора – дъщерята на Константин VІІ Багренородни). Тогава, във втора реч (? на второто място – вече не при Одрин*, а пред проходите на Балкана), като им обяснил, колко лоши ще бъдат сетнините, ако се изпусне един такъв сгоден момент, който тактиката препоръчва (още една характеристика за маниакалната му привързаност към военщината), убеждавал ги (полководците), че ако почнат преминаването [на проходите] веднага, то победата ще бъде на тяхна страна, той завършил – “и тъй, като се укрепите духом и имате предвид, че вие сте преди всичко ромеи, които сте побеждавали с оръжие по-рано всяко противодействие, последвайте веднага и покажете на дело своята доблест.” (ИЗ*). Речта му, явно, не била в състояние да ги убеди, затова Иоан І тръгнал към проходите сам със своите “безсмъртни” (1000 до 2000 избрани и тежко бронирани бойци-конници). Едва при това положение полководците му нямало как да не го последват. Събитието станало вероятно във вторника след Цветница*, през седмицата на Великден*.

Обаче какво правел през това време Борис-Святослав? Той бил чак на брега на Дунав, в силната тройна крепост Дръстър (дн. Силистра) – тоест там, където се осъществявала активната връзка между корабите от Херсон и неговия главен лагер, и изглежда отношенията му с Борис ІІ* и българската аристокрация вече не били в желаното от него относително по-спокойно русло. При това в преговорите с Иоан І Киевският княз декларирал единство с позицията на Херсонци и Калокир. Но при положение, че Императорът е водил преговори отделно с него и русите, дали не е водил преговори и отделно с Херсонците в Херсон, а също и по специални християнски, родови или други тайни дипломатически канали и с Цар Борис ІІ*.

Така или иначе, но е показателно, че българите не оказвали никакво съдействие на непознаващите особеностите на българските земи и на важните отбранителни точки Борис-Святослав и неговите руси – не преградили непристъпните проходи в Балкана, нито пък казали на Киевския княз да направи това, и не известили русите за настъпването на Византийската армия чак до появяването й пред самите стени на Преслав*. Освен това Иоан І Цимисхи, за разлика от всичките си военачалници и войници, бил единственият, и при това изключително твърдо убеден ромей, че проходите в Балкана са неохраняеми – и то от регулярните пазачи на клисурите и от жителите на създадените специално за тази цел планински селища и крепости, и че са напълно безопасни за преминаването на византийската армия, което не се било случвало от векове. А при дадените обстоятелства и при базираната върху дългия войнишки опит у Иоан І предпазливост, такава неприклонна позиция и увереност не може да се свърже с неговия военен гений (въпреки, че точно това се опитва да ни внуши византийската хроника), с категорично предчувствие, със съновидение или с някое предсказание на императорските жреци.

Ето как описва настъплението на Иоан І съвременникът на тези събития Лъв Дякон (959-989), след като в района на Меркелско-Сонгурларското хълмисто поле Императорът не могъл да убеди своите военачалници да навлязят през страховитите клисури на Балкана и тръгнал сам напред, с което принудил офицерите си да го последват: “Императорът, облечен във великолепни доспехи, с много дълго копие на рамото си, яхнал едър и буен кон, тръгнал напред, предшестван от отряда на тъй наречените безсмъртни (1000-2000 бойци), облечени в хубави ризници. Следвали го 15 хиляди най-храбри пехотинци и 30 хиляди конници (т.е. имал 48-хиляден ударен отряд и заедно с обозните войници до 55-60-хилядна войска, което отговаря в нужните пропорции на 38-хилядната армия, с която Борис-Святослав воювал в Тракия; но Скилица дава други данни, вероятно отнасящи се само до ударната и по-мобилна група на Иоан І – пехота 5 хиляди и конница 4 хиляди /ИЗ*/, към което можем и да прибавим 1000-2000 лична императорска гвардия от т.н. “безсмъртни”, които не винаги влизали в бой, тоест общо към 10-11 хиляди ромейска войска, сразила се пред Преслав* с 8 500 руско-херсонски воини).

Останалата войска, заедно с обоза, със стенобитните и различни други машини, вървяла бавно отзад, начело с проедъра Василий, комуто Императорът поверил да се грижи за тях. Когато, против очакването на всички, войската преминала опасните и стръмни места (т.е. същинския проход, по който нахлули през Балкана към Дунавската равнина), Императорът прекратил трудния поход и настанил за почивка конницата и пехотата си (т.е. 10-11-хилядния ударен отряд) на един безопасен хълм, заграден от двете страни с река, която предлагала изобилна вода (вероятно при самия изход от Ришкия проход, по приток на Голяма Камчиа, след изминаването в бърз и нервен марш на не повече от 50 км, като вероятно се спрели в земите при подхода към днешния град Смядово, в района на село Веселиново и село Риш, на югоизточния край на Драгоевската планина; от там до Преслав е поле, а разстоянието между двете точки е под 30 км от северната страна на Драгоевската планина и приблизително толкова от по-планинската южната страна, т.е към 5-7 чбса път, което означава, че най-късно към 11-12 часб преди обед са можели да стигнат до Преслав).

Сутринта (между 4 и 5 часб, към зазоряване) на другия ден той (Иоан І) вдигнал лагера (но без да развалят и събират палатките), построил войската (добре обучена през зимния период) в колони и като заповядал [при наближаването на полето пред Преслав] тръбите постоянно да свирят за настъпление, да удрят кимвалите и да бият барабаните, потеглил (в бърз, атакуващ марш) за Преслав*. Тогава се вдигнал неописуем шум. Околните планини ечали от биенето на барабаните, оръжията звънтели, конете цвилели, а войниците, както обикновено, се поощрявали един друг с викове за сражение (не е изключено Иоан І, след нощното разузнаване – което без съмнение е направил този перфекционист-военен, да е превел войските си право на запад и от юг по р. Тича*, минаваща между Преславската и Драгоевската планини, да е излязал неочаквано за русите в непосредствена близост до Преслав; същевременно, при явното съдействие на българите, той едва ли е вдигал шум преди да се доближи плътно до враговете).

Смут, страх и ужас обзели поразените от изненада Тавроскити (= Херсонците), когато забелязали изкусното настъпление на войската към тях. Но въпреки това бързо грабнали оръжието, нарамили щитовете си (щитовете им [на русите = скандинавците] са яки и за по-голяма безопасност са направени дълги чак до краката) и наредени в стегнат строй, излезли срещу ромеите в равното поле пред града. Те ревели като диви зверове и надавали необикновени и странни викове. Ромеите влезли в сражение с тях, биели се храбро и извършили големи военни подвизи, обаче никоя страна нямала надмощие в битката. Тогава Императорът заповядал на “безсмъртните” да нападнат стремително лявото крило на скитите (русите, които са само част от херсонско-руския отряд, и явно, като скандинавци, се държали по-здраво и неотстъпчиво, образувайки своеобразно ядро на цялата отбрана на фалангата, и то трябвало да се сломи, за да се постигне победа).

С издадени напред копия и като пришпорили силно конете си, те се спуснали срещу неприятелите. Скитите (русите = скандинавците), като пехотинци не са свикнали да се бият на коне, тъй като не са се упражнявали в това. Те не могли да устоят срещу копията на ромеите, а побягнали и се заключили в стените на града (тук става въпрос за външните крепостни стени на Преслав, дебели към 2,6 м, високи към 12-14 м, с кули, които включват територия от около 3,5 кмІ, БХ*; тоест нито крепостния отряд можел да отбранява цялото това съоръжение, нито нападателите били в състояние да го нападнат едновременно отвсякъде). Ромеите ги преследвали и безмилостно ги избивали. Казват, че при това нападение били избити 8 500 скити (ТИБ*).

Според по-късният, но и в някои случаи по-добре осведомен и по-малко подвластен на емоцията и конкретната политика И. Скилица, събитията стояли иначе: “Ромеите, след като се появили неочаквано за враговете в долината на Преслав (т.е. по поречието на Тича*, на около 5 км от града, но може да са забелязани и по-късно), нападнали срещу занимаващите се с военни упражнения извън стените мъже, на брой 8 500, които известно време давали отпор, но после изнемощели тръгнали да бягат (към крепостта). Едни от тях били позорно избити, а други се спасили в града. Докато това ставало, русите (скандинавците) вътре в града, като забелязали пристигането на ромеите и схватката им с техните, при всеки удобен случай излизали [от града с отряди] на помощ [на сражаващите се]. Ромеите ги (тези отряди от града) посрещали и, като им обърквали движението, избивали ги. Поради това, като [биещите се извън града] не могли да дадат отпор поне за кратко (известно) време, обръщали тил [и побягвали]; а когато ромейските конници нападали [побягналите] и им препречвали пътя, който водел в града, те разпръснати бягали по равнината и улавяни [от ромеите] били избивани, така че цялата равна местност била изпълнена с трупове, но много по-голям брой от тях били хванати живи в плен” (ИЗ*);

Масовото пленяване на русите, т.е. скандинавците, вместо убиването им, е по-вероятно, защото русите-скандинавци били знайни търговци (ФА*), чието освобождаване ставало срещу значим откуп – най-малко за “20 златников” (ПВ), т.е. солида (13,88 гр., номизма = 4,48 гр., ПИ*) или “гривни”, регулиран още в договора между руси и византийци от Олег* през 912 г. (на 2 септември, 15-ти индикт, 6420 г.; ПВ*); а в руския Новгород = Галич, Галидж (ДТ*), 1 сребърна гривна е 204 грама, а не 51 гр. както в Киев (ПВ*).

По-нататък Лъв Дякон (959-989) пише: “Оцелелите, след като се заключили в града, се биели храбро от крепостните стени. Казват, че (Херсонския) патриций Калокир, който тогава се намирал в Преслав и който, както вече казах, бил повдигнал преди това цялата руска войска против Мизите (Българите), разбрал, че е пристигнал Императорът (това не могло да остане незабелязано, понеже царското облекло (ризница) силно светело поради блясъка на златото [- срещу греещото от запад следобедно Слънце* към нападащата от югоизток-изток византийска войска]). Той излязал тайно от (северните или западните порти на) града късно през нощта и отишъл при Святослав, който се намирал с войската си в Доростол, наречен сега Дръстър* (на 120-140 км по пътищата). Така избягал Калокир (най-вероятно с целият Херсонски отряд, който бил в Преслав), а настъпилата нощ накарала ромеите да прекратят битката.

На другия ден пристигнала и останалата [ромейска] войска със стенобитните машини (този ден бил така наречения Велики четвъртък, когато Спасителят (Христа*), готвейки се за страдания, наставлявал учениците си със спасителните (христовите*) си поучения след Тайната вечеря). Император Иоан се вдигнал рано сутринта, наредил отрядите си в стегнат строй, накарал да подемат бойния зов и настъпил към крепостната стена, за да превземат с един пристъп гарада. И самите руси (скандинавци, варяги*), поощрявани от своя военачалник – той се наричал Свенкел и заемал у русите трето място след Святослав, защото последния началствал над всички (“втори” най-вероятно бил някой по-възрастен, а при това тук като “руси” са обединени скандинавци и “киевчани”, като последните са анчийци*, т.е. смес от етноси, включваща и сакланите-уруси*) – се противопоставяли от зъберите на стените и отблъсквали според силите си нападащите ромеи, като хвърляли отгоре копия, стрели и камъни. А ромеите непрестанно стреляли отдолу с лъкове и каменометни машини, с прашки и копия, като отблъсквали и задържали скитите и не им позволявали да се подават от зъберите на стените без опастност за живота им. Императорът, като извикал силно, заповядал да прикрепят стълби по околовръсната стена и подкрепял с одобрителни викове обсадата (Иоан І знаел, че в Преслав е Борис ІІ* и брат му Роман, но ? дали не е знаел от съгледвачите си и това, че Калокир и основната част от херсонския отряд вече са напуснали града – неоспорим факт, отслабил съпротивителните възможности на бранещите крепостта, за който ще е научил най-късно при сражението в утрото на следващия ден); така всички войници се биели храбро пред очите на Императора, като се надявали, че скоро ще получат от него съответна на подвизите си награда.

Ромеите се нахвърлили и приближили стълбите към стените. А един храбър младеж, чиято брада едва била обрасла със златист мъх, по произход от източните области (Мала Азия), на име Теодосий Месоникт, изтеглил с една ръка меча, а с лявата издигнал щите над главата си, за да не бъде ударен от скитите (! вече няма “таври” и “тавроскити”, тоест Кримляни и Херсонци) от горе, и се покатерил по стълбата. Когато стигнал до зъберите той се прицелил в един скит, който се подавал от крепостната стена и го отблъсквал с копието си. [Месоникт] ударил скита по врата. Отсечената му глава се търкулнала заедно с шлема на земята вън от стените. При този необикновен подвик ромеите надбли викове и мнозина, които последвали смелостта (атаката) на първия, който се изкачил, изтичали нагоре по стълбите. А Месоникт (лат.- messus: “жъна, кося”, messor: “жътвар”, messorus: “жътварски, косачески”, лат.- nicto: “мигам, намигвам”, тоест епитетът Месоникт най-вероятно е даден на младия Теодосий вследствие на това събитие), след като се качил на стената и овладял зъбера, нанасял удари наоколо си върху повечето от русите (скандинавците), които се отбранявали, и ги събарял от стените.

Мнозина бърже се изкачили от всички страни на стените (стените на Преслав са над 6 км и дори половината трудно могат да се отбраняват едновременно отвсякъде само от 8-10-хилядния отряд на Свенкел) и с все сила посичали неприятелите. Скитите напуснали зъберите и позорно се наблъскали в царския дворец, ограден с яка стена (дебела 3,25 м, БХ*), където се намирало и съкровището на мизите (българите), като оставили отворена [само] една вратичка. Когато станало това, войската на ромеите, която настъпвала вън от стените [на града] и разбила куките и лостовете на вратите (т.е. на външните градски врати), навлязла в града, като извършила неописуеми кланета и избиване на скитите. Казват, че тогава бил пленен [от ромеите] и Борис (Борис ІІ*), Царят на мизите (българите), който имал червеникава брада, заедно с жена си и двете си деца и бил заведен при Императора. Той го приел с почести, като го нарекъл “Владетел на българите” и казал, че е дошъл да отмъсти за злините, които мизите (българите) са претърпели от скитите.

Щом навлезли в града, ромеите тръгнали из тесните улици, избивали неприятелите и разграбвали вещите им. Тогава нападнали и царския дворец, гдето било нахълтало ядрото на руската (скандинавска) войска. Но от вътре скитите силно се съпротивявали, като избивали тези, които се промъквали през вратичката, и погубили около 150 храбри войници. Като се научил за това нещастие, Императорът бързо пристигнал на коня си и насърчавал своя отряд (? “безсмъртните”) да се впусне с всички сили в боя. Но той не могъл да им помогне в нищо (защото тавроскитите (херсонци-византийци, вероятно неголяма група, оставена от Калокир при Свенкел) посрещали тези, които влизали през тясната вратичка и съсичали без мъка по-голямата част от тях). И тъй, Императорът прекратил безмисленото нападение на ромеите и заповядал да хвърлят навсякъде през крепостните стени (на царския дворец) огън в двореца (това, при дадените обстоятелства, е можело да стане само след изричното разрешение на Борис ІІ*).

Когато избухнал силен пожар, който веднага превръщал в пепел всичко наоколо, русите, на брой над 7 хиляди (и водени от Свенкел), излезли от сградите, събрали се на открито пред вратата на двореца и се приготвили да се бранят срещу нападателите. Императорът пратил срещу тях магистър Варда Склир с храбър отряд. Склир ги заобиколил със своя отряд от храбри войници и почнал сражението. В станалото сражение русите се биели упорито и не обръщали гръб на враговете, обаче ромеите благодарение на своята храброст и военна опитност избили всички.

В тази [двудневна] битка [за Преслав] паднали извънредно много мизи (българи; вероятно от личната гвардия на царя). Те се биели заедно със скитите (Киевчаните), изпълнени с гняв на ромеите, които били станали причина за нашествието на скитите в земята им. [Руснакът (= скандинавецът)] Свенкел се спасил с бягство заедно с малцина други и отишъл при Святослав [в Дръстър, където вече бил и Калокир]. Той (Свенкел) загинал по-късно, както след малко ще съобщя. И така Преслав*, превзет за два дни, паднал под властта на ромеите.” (ТИБ*);

Участието на българи в последното сражение пред двореца на страната на русите (не се говори за българи в отряда на Свенкел и неговите руси /ИЗ*/, които били “над 7 хиляди”), не може да се разглежда едностранно, като акт на съществуващ съюзен договор, а още повече и особено между българи и скандинавци (= руси). Защото, от една страна, Цар Борис ІІ* (970-977), заедно със семейството си и вероятно с брат си Роман* (977-997), вече бил приет с нужното достойнство от Император Иоан І Цимиски (969-976), който признавал всичките му права на Български владетел. Така излиза, че те се биели и срещу собствения си цар, което е доста изненадващо, противоестествено и нелогично сведение, дори и да приемем, че били заставяни по някакъв начин да правят това. От друга страна, се знае, че в Дръстър озлобеният и жесток Киевски княз Борис-Святослав хванал стотици български аристократи, 300 първенци от тях обезглавил, а други 20 хиляди българи държал оковани и вързани като заложници, гарантиращи че (евентуално) български войски ще се бият на негова страна и, единствено главното и реалното – че няма да бъде предаден от жителите на града, заедно с цялата крепост.

Поради посочените съображения следва да се приеме, че българи са участвали в отбраната на Преслав срещу византийците само до отиването на Българския цар в лагера на Иоан І, който пък признал статута и неприкосновеността му, защото Византийския император никак не бил сигурен, че би могъл да се справи с българските сили в тази част на страната (областта Долна Мизия), и още по-малко с една обединена българо-руска армия (войникът Иоан І добре осъзнавал, че без съдействието на българските гранични отряди, войски и опълчение, които вероятно едва ли били многа далеч от Преслав, не би могъл да премине през проходите и да изненада Свенкел). В този смисъл думите на Лъв Дякон за общи действия на българи и русите на Свенкел срещу византийците следва да се отнесат не към конкретната битка при царския дворец, а към финалната част на целия откъс, в която авторът прави обобщение и равносметка на двудневното сражение за Преслав, и само за онази част от времето, когато живота на Българския цар и семейството му бил застрашен по един или друг начин от някоя от биещите се страни.

Превземането на Преслав станало на Велики петък 971 г. Иоан І Цимисхи, като наградил войниците по обичайния [за такива случаи] начин, дал почивка и отпразнувал там (в Преслав) Великден (събота и неделя). Като прекарал няколко дена в българската столица и поправил пострадалата част от нея, Императорът я нарекъл Иоанопол (Иоано-полис) на свое име и, като оставил там достатъчен гарнизон, потеглил с всичката си останала войска за Дръстър* (Лъв Дякон, Скилица-Кедрин, Зонара, ИЗ*).

Видимо е, че Лъв Дякон, като главен хронологически източник, отново поставя някои факти по-рано от времето, когато са се случили – Иоан І е можел да нарече Преслав с името Иоанополис най-рано при завръщането си от Дръстър в Преслав, когато принудил Борис ІІ* да тръгне с него за Константинопол, а вероятно това е станало чак в Константинопол, при театралния си опит да представи детронация на Българския цар; ако разбира се, преименуването на българската столица не е било обявено пред жителите на Константинопол и още по-късно [На практика Иоан І Цимисхи, който не бил пълноправен император, направил само зрелище за жителите на Константинопол с т.н. детронация на Борис ІІ, по време на триумфа си при своето завръщане от България. Защото една действителна детронация на цар* = император, можела да се осъществи само при точно определена духовно-църковна церемония и от Патриарх – в случая Българския, който обаче не бил в Преслав, а е изпратен от Борис ІІ или още от Петър І в Западна България, както и в присъствието на законния Император на Византия Василий ІІ, който пък да приеме от Патриарха титлата “Цар на българите” или “Цар на България”.

Но нито един от тези важни детайли въобще не се съобщават от хронистите на Византия. Точно по тея причини никой от българските висши аристократи не приема титлата “цар” до смъртта на Цар Борис ІІ* (970-977) и на законния му наследник – брат му Цар Роман-Симеон* (977-997). Едва при съгласието на Царица Мария /2/* (1015 – сл. 1029), на престолонаследниците – синовете на Борис ІІ*, синовете на Цар Гаврил Радомир (1014-1015) и синовете на Цар Иван Владислав (1015-1018), и на водещата част от висшите български аристократи (някои от които трябвало да бъдат убити или отстранени по друг подобен начин – вж. Ивац /2/*), което станало при ясно определени условия и задължения от страна на Византия, Василий ІІ (976-1025) можбл да обедини през 1018 година в един владетелски трон двете корони – Българската и Римската (Византийската). При това титлата Цар на България продължавала да бъде носена от законния наследник Пресиан ІІ или Фружин* (1018-1040), сина на Цар Иван Владислав (1015-1018), който живеел с майка си в Константинополския дворец и през 1028 г. направил сериозен опит да стане Император на Византия].

От Преслав Иоан І изпратил няколко руси (скандинавци), които подбрал измежду пленниците, при Святослав в Дръстър, за да го известят за случилото се и да му заявят, че трябва да избере едно от двете: или да се покори пред победителите (понятие, включващо на този етап както ромеите, така и българите), да иска помилване и незабавно да напусне българската земя, или пък, ако Святослав не иска да стори това поради природната си гордост, то той трябва да се приготви с всичките си сили да отблъсне ромейската войска (Лъв Дякон, ИЗ*). След няколко дни Императорът потеглил на поход право към Дръстър* (дн. Силистра, на 120-140 км по пътищата) и превзел Плиска*, Дениiъ или Дйниiă (гръц.- Δίνεια, но ст.-бълг. Дьν«: нареч. “денем, деня, денен”, диал. Дйнйа: “денем” /БД*/, което е свързано с Дея*, Дело*, Деля*) и много други градове, които се намирали по пътя за Дръстър. Тоест Иоан І съвсем не е бързал, а се движел много внимателно и предпазливо в чуждите и по-скоро раждебни за византийците земи, подсигурявайки с гарнизони в превзетите крепости пътя си за отстъпление поне до вече подготвения за отбрана Преслав, където бил оставил голям свой отряд, гарантиращ му владеенето на града и сигурността му като базова твърдина, в случай на негативно за ромеите развитие на ситуацията.

Интересна особеност, която дава нова насока на възможните изводи от конкретиката на действията е, че Иоан (Иwан) или Иван* е българско династично име (срв., че синът на Цар Симеон І* /893-927/ е Иоан-Иван и той се заселва в Константинопол). В този смисъл и по феодалните закони това име не може да се носи от друг династ (цар, император, принц, велик княз, херцог, княз), освен ако той не произхожда по пряка линия от български царски принц. А същевременно Иоан І Цимисхи е първият Византийски император с името Иоан, тоест Иван*;

Както стана ясно Борис-Святослав научил за положението в Преслав първо от Калокир, който бягайки от Императора след битката пред града в сряда вечерта е пристигнал в Дръстър най-късно в петък, а след това разбрал за развръзката и от Свенкел, който пък успял да напусне Българската столица след разгромното сражение при двореца най-късно през нощта в четвъртък срещу петък и е стигнал в Дръстър не по-късно от съботата преди Възкресение Христово. Пратениците-руси на Иоан І Цимисхи до Киевския княз са пуснати доста след заминаването на Свенкел и няма причина да са се движили по-бързо от него, затова, когато стигнали при Борис-Святослав, той вече е знаел за злополучния край на боевете за Преслав. Ето защо още преди да получи посланието на Иоан І Цимисхи Киевският княз вече имал изградено становище и бил пристъпил към действия, като Лъв Дякон отбелязва, че “по своето скитско безумие, горд с одържаните победи над българите (тук хрониста услужливо забравя за битката при Аркадиопол, която обявил за византийска победа, но и за опустошаването на Тракия и позорното бягство на гарнизоните и императорската армия), той мечтаел, че може да разбие и ромейската войска.” (ИЗ*);

В случаят Борис-Святослав конкретно е обявен за “скит”, както често във византийските източници са наричани и българите – “скити”, като се разграничава от русин: “скандинавец”. При това е ясно, че “русите” са предвождани от своите собствени воеводи-едноплеменници Свенкел, Икмор и Свеналд (Лъв Дякон, ИЗ*). Отново се вижда, че в сведенията както трябва внимателно да се разграничават “скити” = Киевчани, от “руси” = скандинавци (ФА*, ДТ*), така да се отделят и тези две общности от “тавроскити” = Херсонци, и от “таври” = Кримляни.

Около времето на настъплението на Византийския император от Преслав към Дръстър българите, обнадеждени от Цимисхий, че той не е дошъл да ги завоюва, а да ги освободи от русите, почнали да отпадат от съюза с русите и да се предават на Цимисхи (ИЗ*). Според И. Скилица (ХІ-ХІІ в.), още през първите дни на обсадата на Дръстър, “дошли при него (Императорът) пратеници от Констанция и от други [български] крепости, разположени отвъд (на север от) Дунава, молейки прошка за злините и предавайки се заедно с укрепленията. Като ги приел благосклонно, [Императорът] изпратил лица, които да приемат крепостите, и достатъчна войска за тяхната охрана.” (ИЗ*).

От една страна сведението показва района, завладян и контролиран от Борис-Святослав, който се ограничавал с няколко крепости северно от Добруджанската част на Дунав, с Добруджа и Лудогорието до Балкана, като най-южната част едва ли стигала по-западно от изненадващо превзетия Преслав. От друга – че Иоан Цимисхи, под благовидния предлог, че той е главнокомандващ във войната срещу Святослав, започнал да поставя в българските крепости свои гарнизони, като на практика ги окупирал. А това започнало да променя постепенно позициите на византийците спрямо българите в посочения район.

Най-късно към времето на пристигането при Киевския княз на пратените с нарочно послание от Иоан І руси, Борис-Святослав предприел крути мерки за превръщането на тройно укрепения Дръстър в своя сигурна и непревзимаема крепост. Святослав постъпил със същата ненаситна на кръв свирепост, известна ни и от по-ранните му походи, особено този в българските градове в Кавказ (вж. по-горе; ДТ*), и която проявил през есента на 970 г. в Пловдив (Филипопол), нечувана за християнските българо-византийски войни поне от възкачването на Борис І* (852-914) през 852 г. насетне. Той “свикал до 300 души знатни и богати Дръстърски граждани-българи и извършил над тях жестоко и безчовечно злодеяние: заповядал да им отсекат главите, а много други да оковат във вериги и ги хвърлил в тъмница (според Скилица тогава Святослав държал българи пленници на брой около 20 хиляди души, оковани във вериги и други мъчителни машини, защото се боял от въстание). След това, като [извикал и] събрал всичката си войска до 60 хиляди души, той се обърнал (разположил армията си) към Цимисхи, който вече стоял пред Дръстър с многочислена войска. (Лъв Дякон, ИЗ*).

Към момента на пристигането на Иоан Цимисхи при Дръстър (Доростол), или най-късно при първите сражения, но вероятно преди пристигането на флотата на Византийския император, задържалият се само няколко дни в Дръстърската крепост Херсонски първенец и патриций Калокир следва да си е заминал за Херсон. От данните за него се вижда какъв страх изпитвал той от Императорът и избягал от Преслав още в първия възможен мометн, след когато разбрал, че Иоан І предвождал лично ромейските войски – даже изоставил в Преслав отряда си от “тавроскити” (Херсонци, охраняващи не какво да е, а самия царски дворец с хазната; това непоклатимо се свързва с факта, че Калокир обещавал да даде по-късно на Святослав България, с която явно до този момент лично разполагал и се разпореждал). Остава загадка дали Калокир е тръгнал под приемливия предлог да осигури по-бързото пристигане на повиканите от Святослав войски от Киев, които се очаквали към втората половина на май и началото на юни, или да изпрати по-скоро други подкрепления от все още съюзния на Киевския княз Херсон, както и дали не е бил заловен при пътуването си от Императорската флота. Факт е обаче, че след Преслав той повече не се споменава всред обкръжението на Святослав, че не много след заминаването му “Херсонската власт” (Сводна летопис, ИЗ*) станала съюзна на Императорът Иоан І Цимисхи, и че отникъде никакви подкрепления не стигнали в обсадения Дръстър нито през май и юни, нито през юли.

Първото сражение между армиите на Иоан Цимисхи и на Киевския княз станало в деня на Св. Георги (днес 6 май, а тогава на 23 април, ИЗ*), което има значение единствено за християните, но не и за езичника Святослав (но датата 23 април е само формално по Юлианския календар, при което не се отчита истинското изместване на позицията на Слънцето спрямо Земята през 10 в., отговарящо в действителност на природната позиция около 30 април и 1 май; а това е от важно значение, доколкото от същинските природни условия зависели военните действия както в по-топлата М. Азия – срещу Варда Фока, така и в Мизия и по Черно море).

Изглежда по християнско-верски и идеологичско-тактически причини точно в този ден Иоан І пристигнал с войската си пред стените на Дръстър, а битката продължила може би от към обед до вечерта. При залез слънце Цимисхи извел цялата си конница – леката и тежко бронираната и въоръжена, и й заповядал да нападне с целия си възможен устрем варварите под звуците на тръби и със силни викове. Русите този път не издържали силния натиск и при големи загуби отстъпили и се затворили зад стените на града. После Императорът изградил на едно издигнато място недалеч от града укрепен лагер, заобиколен с висок окоп. В това време и византийската флота, въоръжена с “гръцки огън”, навлязла в Дунав и отрязала пътя на Святослав за отстъпление. Обсадените набързо събрали своите ладии под самите стени на Дръстър, без да помислят да предприемат каквото и да било действие, защото ромейските кораби следели и пазели да не би те да избягат. Така започнала тази обсада, която продължила 3 месеца (т.е. от Гергьовден още поне 90 дни, т.е. завършила към края на юли).

Прави впечатление твърде голямото забавяне на византийската флота, която трябвало да се предвижи на ок. 500-600 км от Константинопол до устието на Дунав (= до 3-4 денонощия) и още към 370-390 км срещу течението на реката до Дръстър (= до 4-5 денонощия), или общо от една седмица до 10 дена. А явно тя пристигнала при Дръстър не само след сражението на Гергьовден, но и след като вече е направен военния лагер на обсаждащите – тоест поне около месец след отплаването си, като й се губят към 2 седмици, дори и да били забавени поради ветрове и бури от няколко до 10 неблагоприятни за плаване в морето дни. Известно е, че корабите се движели много по-бързо от пехотата и при това тръгнали от Константинопол на север часове преди самият Иоан І Цимисхи да потегли от столицата с войските си. Да си припомним, че в събота, преди Цветница в неделя, Императорът първо изпратил флотата, а едва след това се отправил на поход с армията си от столицата Константинопол към Одрин* (Адрианопол).

Това показва, че вероятно армадата изпълнила пътьом и друга военна задача. А какво по-важно имало от това да се неутрализира Херсонската флотилия, която би могла да направи десант в Константинопол зад гърба на воюващия в България император, както и да се парират или привлекат на страната на Византийската корона самите бунтуващи се Херсонци (“тавроскити”) и Кримляни (“таври”), чиято подкрепа за Святослав трябвало да бъде спряна и да секне напълно (Крим = Таврия, е на 600 км от Константинопол или на малко над 2 денонощия път с боен или голям търговски кораб, а устието на Днепър = Тавроскития, е на ок. 680 км или на 3 денонощия път). Не е изключено една от причините за бавенето на Иоан І да напусне Преслав, както и по самия път към Дръстър, да е именно очакването на сведения от флотата за изпълнението на първата поставена от него задача, свързана с Херсон.

Каква точно била задачата, която поставил Цимисхи на флотата си, е трудно да се каже. Но пък може да се предположи от някои бегли споменавания в “Повест временных лет”, останали след нейното щателно редактиране и отстраняването на негативните за Святослав и за нужния облик на средновековна Русия факти. Ето целият откъс в хрониката, описващ събитията от края на преговорите между Борис-Святослав и Иоан І Цимисхи през 970 г., до преговорите между двамата за оттеглянето на сломения Киевски княз от Дръстър през 971 г.:

И тръгнал Святослав към столицата (Константинопол), грабейки и разбивайки градове (в Тракия), които стоят и до сега пусти. […] И пратил (през есента на 970 г.) при него [посланици] Царят (Императорът Иоан І Цимисхи), говорейки така: “Не ходи към столицата (Константинопол), вземи данък, колкото искаш”, нали за немного не дошъл той (Святослав) до Цариград. И дали му [гърците (ромеите)] дан; той пък взел и за убитите, казвайки: “Ще вземе за убития родът негов”. Взел още и дарове много и се възвърнал в Преславец (в края на 970 г., след битката при Аркадиопол = Люле-Бургас, която е пропусната в “Повестта”) със слава велика. Виждайки пък, че е [останала] малка дружината му, си казал: “Как тъй не убиха с каква да е хитрост и дружината моя, и мене”, защото много [голяма част от воините му] загинали в боевете (през 970 г.). И казал: “Ще ида в Рус, ще доведа още дружина”.

И отправил [Святослав] посланици (на 25 юли 971 г. или ден-два по-късно, когато повече не можел да се противопоставя) при Царя в Доростол (Дръстър), нали там се намирал царя (Иоан І Цимисхи), говорейки така: “Искам да имам с тебе крепък мир и любов”. Царят пък, като чул това, зарадвал се и пратил при него дарове повече от предишните. Святослав пък приел даровете и почнал да мисли с дружината своя, говорейки така: “Ако не заключим мир с Царя и узнае царят, че ние сме малко, то ще дойдат и ще ни обсадят в града. А Руската земя е далеко, а печенегите са ни враждебни, и кой нам ще ни помогне? Ще заключим пък с Царя мир: нали те (гърците) вече се задължиха да ни плащат дан – това за нас и стига. Ако пък престанат да ни плащат данъка, то отново от Рус, събирайки множество воини, ще тръгнем срещу Цариград”. И била драга тази реч на дружината, и пратили най-добрите мъже при Царя, и [мъжете] пристигнали в Доростол (т.е. Святослав не е в Доростол*), и съобщили за това на Царя. ...” (ПВ*).

Вижда се, че дългата и кървава обсада на Дръстър и въобще цялата война между Борис-Святослав и Иоан І Цимисхи от връщането на Киевския княз в Преслав към края на 970 г. до 25 юли 971 г. е напълно и явно умишлено пропусната в хрониката “Повест временных лет”, която, при това, черпи сведения именно от известните ни византийски източници – Лъв Дякон, Скилица, Кедрин и пр. А са оставени само такива фрагменти, от които излиза, че между двата лагера се е леела една непрестанна любов (“Искам да имам истинска любов с Гръцкия цар за всички бъдещи времена”, заявил Святослав, ПВ*), ефирно набраздявана от полъха на някакви незначителни недоразумения, породени едва ли не единствено от езиковите пречки и разминавания при воденето на дипломатическия диалог между двамата предводители. Такава позиция в руската хроника може да се появи и налага като официална политическа линия едва когато Московска Русия (Московия*, а не Киевска Рус !) издига доктрината, че е “трети Рим” и наследница на Византия, а това става към и след времето на женитбата на Московския княз Иван ІІІ (1462-1505, род. 1440) за българската и византийска принцеса Зоя-София Асенина* през 1472 г.; тоест, “Повест временных лет” трябва да се разглежда и като политико-идеологически документ на вече имперската (регионално-наднационална и антинационална) от към 1490-1495 г. (РН*) Московска Русия (Московия*), оформен в периода около края на ХV и началото на ХVІ век; именно от ХVІ в. е достигналият до наши дни препис на “Повест временных лет” – изгорял, според официалните данни, през 1812 г. при пожара в Москва, но познат ни от направените му от руски изследователи в периода на вихрещия се в Русия панславизъм през ХVІІІ-ХІХ в. цели или частични дубликати (тук следва да обърнем внимание на видимата разлика между късно появилата се Московска имперска политика, чиято база е положена в края на ХV и началото на ХVІ век, и наследствената Българска имперска политика, която със своя традиционен закон за неприкосновеност на правните и религиозните догми на всяко съставно общество и на отделната личност, е пронационална; дори и зле настроените към не-християнските държави византийски хронисти твърдят, че народите и племената доброволно се присъединявали към България, защото стриктно се спазвали правата и личните им свободи, и при това като част от безусловното изпълняване на сключените договори* между тях и Българската държавна власт).

За описваните в “Повестта” събития от 970 и 971 г. обаче, нас ни интересува споменатия факт, че Борис-Святослав още в края на 970 г., завършваща по традицията на българския календар към датата 28 февруари 971 г., искал да доведе от Киев, Новгород и др. райони нови военни сили – “Ще ида в Рус, ще доведа още дружина”. За целта Киевският княз вече разполагал с достатъчно средства, заграбени от градовете в Тракия и в наличие в царската хазна в Преслав (за чиято охрана оставил силен отряд “руси” - скандинавци, предвождан от Свенкел), и следва да е проводил пратеници към Киев и други по-северни градове със съответните разпореждания и делегирани права не по-късно от края на януари и началото на февруари. Защото тази войска, както знаем от съвременника Константин VІІ Багренородни (945-959), ....




Гласувай:
1



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: dichodichev1
Категория: История
Прочетен: 194283
Постинги: 266
Коментари: 337
Гласове: 113
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031