Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
19.04.2020 11:44 - Борис Киевски (4) или княз Святослав I Киевски (941 - април 972)
Автор: dichodichev1 Категория: История   
Прочетен: 230 Коментари: 2 Гласове:
2

Последна промяна: 19.04.2020 11:46


... Защото тази войска, както знаем от съвременника Константин VІІ Багренородни (945-959), можела да тръгне чак след размразяването на Днепър, което ставало през април, и да пристигне при устието на Днепър и в Херсонес (Тавроскития), а от там покрай брега на Черно море в делтата на Дунав, не по-рано от края на месец май и началото на юни. Едва ли може да има съмнение, че една от задачите на военния и огненосен флот на Иоан І Цимисхи и пътуващите с нея дипломати е била да се попречи на идването на тази допълнителна армия, която да даде свежи сили на изтощения в почти едногодишната война, започнала от лятото на 970 г., отряд на Святослав. Целта явно била постигната, защото нито в руската, нито във византийската хроника има данни за пристигане на свежи подкрепления в помощ на Киевския княз през 971 г. Отделен въпрос е дали това е станало заради лоша координация или поради природни причини, или защото още печенегите спрели ладиите по Днепър.

След като на 23 април 971 г. – Гергьовден, бил затворен в града, Борис-Святослав, който имал някакъв жизнен опит за пребиваване в крепост на враждебна територия от престоя си в Саркел* (Хин, рус. Бела-Вежа*) от края на 965 до лятото на 966 г., започнал да води битки с обсаждащата го армия като извеждал пред стените на Дръстър своята войска, състояща се само от пехота. Коне имали единствено офицерите му. Виждайки какво надмищие дава конницата на враговете му, той още в самото начало на тримесечната обсада се опитал да създаде своя конна част, но нито конете, нито конниците, които не били привикнали към конния строй, можели да съперничат на добре обучената кавалерия на обсаждащите, и още при първата среща с противника руската конница не можала да издържи и била съвсем разнебитена (Лъв Дякон, ИЗ*). Това сведение също показва, че в редовете на армията на Борис-Святослав нямало българи, които веднага биха формирали един боеспособен кавалерийски корпус.

Същевременно, въпреки че създаващия постфактум своята хроника и във възхвала на Византийската доктрина Лъв Дякон (959-989) избягва да говори за това, но и не го отрича, видимо поне половината от армията на Иоан І, ако не и по-голямата част, била от български воини. Именно това давало възможност на Императорът да отделя и изпраща свои верни византийски части за гарнизонни отряди в сключващите примирие с него български крепости.

Според сведенията битките за Дръстър се водели относително еднообразно – русите излизали от града и построявали в гъст строй фалангата си, отличаваща се с тежките и стигащи до нозете щитове, която тръгвала напред и съкрушавала всичко пред себе си. Тогава Цимисхи и офицерите му, с разнообразни строеве и прегрупирания на пехотата и с действия по фланговете и в тил или с устремни насрещни атаки на леката и тежката конница, успявали да разстроят действията на противника си, който отстъпвал бавно и организирано към вратите на крепостта, като се прикривал с огромните си щитове. По някога нощно време русите излизали от града, събирали труповете на убитите си и ги изгаряли на [специално] приготвени огньове (горели по-знатните скандинавци в извадени на брега край водата лодки – ФА*); при това те заколвали като жертва на своите богове много пленници, а също убивали и жени; освен това принасяли в жертва и деца-бозайничета и петли, които хвърляли в Дунав; тези погребални обреди те придружавали с дивашки и страшни плачове в чест на падналите (вижда се, че Лъв Дякон е ползвал разказите на очевидци, защото, макар и по-семпло, описва същата руска – тоест скандинавска, траурна традиция, която лично видял и ибн-Фадлан през 922 г. при погребението на “руския велможа” Олег*, вж. и сравни).

Нерядко византийците, като снемали оръжието [и доспехите] на убитите неприятели, намирали между тях трупове на жени, които в мъжки дрехи отивали подир мъжете си на бой (Лъв Дякон, ИЗ*; според традицията младите и неопитни войници вървяли в по-задните редици на бойния строй, а това подсказва, че вероятно Борис-Святослав искал да създаде илюзия, че отряда на скандинавците-руси – ходещи навсякъде с голям брой жени /ФА*/, който пък бил най-страшната му военна сила, е много по-многоброен, отколкото в действителност).

Когато в обсадения Дръстър започнал гладът (какво ли е било положението с българите – 20 хиляди държани в окови и останалите уж по-свободни жители на града),  Борис-Святослав избрал една тъмна нощ и с 2-хиляден отряд се качил на лодки, промъкнал се без да бъде забелязан от византийските кораби и събрал от близките селища колкото можел да награби жито, просо и други видове храни. На връщане успял да избие един цял византийски отряд, който безгрижно бил излязъл да напои конете и добитъка, и за дърва в близката гора (ИЗ*). Дори и отрядът да бил много по-малък (2 000 мъже, даже по максимума от 40 човека в лодка, са 50 лодки, а това е доста голям брой за незабелязано излизане, каквито били и целта, и резултата), защото и на страха очите са големи, а и за прилично извинение на претърпения от ромеите погром е било нужно броят на участващите врагове да е по-голям, но тъй или инак Императорът силно се ядосал на началниците на флота и ги заплашил със смърт, ако това пак се случи. От този ден ромеите почнали още по-внимателно да пазят всички пътища, които водели в Дръстър и по този начин лишили обсадените от всякаква възможност да си набавят провизии (Лъв Дякон, ИЗ*).

Точно по това време Иона І Цимисхи получил известие, застрашаващо неговата корона и което, според Лъв Дякон, му отнело в този момент всяка възможност да завладее Дръстър. Съобщили му, че братът на Никифор ІІ Фока (963-969) и баща на Варда Фока – Лъв Куропалат, който бил заточен от края на 970 г. или началото на 971 г. на о. Лесбос, сполучил да избяга и да стигне до Цариград. Там Куропалат, подържан от своите синове и привържениците си, които били доста многобройни, с разни подаръци си доставил ключовете от (? осигурил достъпа до) двореца и мислел да проникне вътре и да овладее престола. Обаче съзаклятието навреме било разкрито, претендента бил заловен в къщата на един от приятелите му и после, по заповед на Иоан І, изпратена от бойното поле, бил ослепен и отново заточен, а имотите му – конфискувани (Лъв Дякон, ИЗ*).

Едва ли обаче Лъв Куропалат би правил тоя втори опит да извърши преврат (след първия, за който е заточен на Лесбос), ако вече Иоан І Цимисхи е бил женен за някоя от законните наследнички на короната, което както щеше да пази властта му, така щеше да гарантира и здравата охрана на двореца и трона. А в дадения момент актуалните законни наследнички са само две – Императрицата-майка Теофано, вдовицата на Роман ІІ (959-963) – сина на Константин VІІ Багренородни (905-959), която била съюзница на Иоан І при преврата срещу Никифор ІІ и неговото убийство (10 срещу 11, ХІІ, 969 г.), и Теодора – дъщерята на Константин VІІ Багренородни (905-959), за която Цимисхи се оженил по-късно – в края на 971 г. Пък и ако вече Иоан І беше пълноправен владетел като съпруг на легитимна притежателка на правата над Византийската корона, то нямаше да се опитват да го отстранят чрез преврат, а направо да го убият – точно както той бе убил Никифор ІІ и както него самия отравят в края на 975 г. (като умира на 11 януари 976 г., след като бил натровен с бавно действаща отрова).

Нашествениците страдали и от бомбардирането на крепостта, защото, след като разставил метателните машини (катапултите), Иоан Цимисхи заповядал постоянно да хвърлят [с тях] в града камъни и били избивани голямо множество от обсадените. Затова те (русите) направили едно неочаквано нападение срещу тях (катапултите), с цел да ги изгорят, но бързото пристигане на конница ги спасило от унищожение. При този сблъсък по случайност бил убит началника на стражата на тези машини – Иоан Куркуа, роднина на Иоан І Цимисхи, който бил облечен в бляскаво въоръжение, а конят му – с позлатена сбруя; нападателите го счели за самия император, и като набили отсечената му глава на копие, показвали я от една кула, смеейки се на ромеите, че те заклали императора им като жертвено агне. [Така] Иоан Куркуа претърпял достойно наказание за безумното си престъпление против свещените [български християнски] храмове: той ограбил, казвали, много български църкви, а от църковните одежди и съдове си направил предмети за обикновено употребение (Лъв Дякон, ИЗ*).

Към това време вече били изминали 2 месеца от началото на обсадата на Дръстар (от 23 април 971 г. – Гергьвден*, което постава смъртта на Куркуа към 23 юни), а Борис-Святослав изгубил по-голямата част от войската си и своите най-добри войводи.

Още в едно от първите сражения при Дръстър е убит избягалият от Преслав предводител на отряда на русите (скандинавците) Свенкел, чието място като техен войвода заел Икмор, не толкова поради своя произход и благоразположение към него, колкото поради своите храбри подвизи, необикновена сила и ръст. В боят на 20 юли сразяващият се начело на отбран [руски] отряд Икмор бил посечен от един от конните телохранители на Иоан І – Анемас (гръц. άνεμος: “вятър”), родом от Крит, отличаващ се с хубост и сили, който разпалил коня си, спуснал се срещу руския войвода и на място го съсякъл. Гибелта на Икмор отчаяла русите и ободрила нападателите, които избили много от враговете си и ги принудили да се затворят зад вратите на града. В този бой и Святослав едва не бил пленен, ако настъпилата нощ не го спасила (Лъв Дякон, ИЗ*). Мястото на Икмор като предводител и войвода на руския (скандинавския) отряд заел доста възрастният Свеналд (ИЗ*) или Свенелд (ПВ*), който бил “войвода на неговия (Святославовия) баща” (ПВ*), тоест още при управлението на Киевския княз Игор или Угър-Лъчин* (921-944, род. 870-871 г.). Саму по себе си това издигане на стария Свенелд за войвода на скандинавците показва колко голяма била кризата в редовете на обсадените.

След смъртта на Икмор обсадените паднали духом и се отчаяли, а Святослав свикал съвет на офицерите си, за да решат какво да правят. Формирали се две мнения. Едните искали през някоя тъмна нощ да седнат на лодките си и да избягат, “защото не е възможно, казвали те, да се сражаваме с конници, покрити с железни брони, особено след като изгубихме първите борци, от които се крепеше лагера и духът на хората се ободряваше” (ИЗ*). Другите желаели да се сключи мир с ромеите и така да се осигури изход за изтегляне на войските, “защото мъчно е, казвали те, тайно да се отплува, когато  огненосните [гръцки] кораби пазят прохода от двете страни по бреговете, за да изгорят всичко”.

Но на надигналото се брожение, според Лъв Дякон, Святослав отвърнал с такава реч: “Загива славата, придружаваща руското (? уруското) оръжие, което без труд побеждаваше околните народи (позната и от други ромейски текстове формула) и без кръв покоряваше цели страни (също известна формула), ако ние сега безславно отстъпим на ромеите. Но, като си припомниме храбростта на прадедите и като си помислим, че руската сила до този ден е била непобедима, нека се сразим мъжествено за своето спасение; защото ние нямаме обичай с бягство да отиваме в отечеството си, но или да живеем като победители, или пък, като извършим дела на благородни мъже, славно да умрем.” (Лъв Дякон, ИЗ*). От множеството думи на византийския хронист излиза на яве само едни факт – че към това време и конкретно при надигналото се отчаяние от положението, в което се намирали, провокирано от смъртта на Икмар, единствено Святослав е бил против каквото и да е отстъпление или бягствно и за продържаване на двубоя (всъщност Борис-Святослав в речта си можел да се базира единствено върху своите победи от 964 г. до тогава, както и на няколкото победи на своя баща Игор или Угър-Лъчин*, защото “прадедите” му са българи и победите са за България и българите, което няма нищо общо с “руси”, тоест скандинавци, а също и с анчийци* - Киевският княз не е анчиец).

В руската “Повест временных лет” има подобна реч на Святослав, която обаче той произнася, според автора на хрониката, месеци по-рано – още през есента на 970 г., преди сражение с ромеите, станало след като завладял Преслав и при навлизането му в Тракия, когато се провалили първите преговори с Иоан І Цимисхи. Тогава “били русите всичко 10 хиляди” (вероятно това е личната дружина, заедно със скандинавците – “руси”, защото според Лъв Дякон и Скилица били общо 38 хиляди, включително “множеството българи” и “турките” или “хуните от Панония”, тоест угрите*). А “изправили гърците (източно-православните християни) против Святослав 100 хиляди, и не дали [обещаният] данък. И тръгнал Святослав срещу гърците (християните), и излезли те против русите. Когато пък русите ги видели – силно се изплашили от такова огромно множество, но казал Святослав:Ние няма къде вече да се денем, искаме ли ние или не искаме – длъжни сме да се сражаваме. Така няма да посрамим земята Руска, но ще легнем тук с костите си, ибо за мъртвите е неведом позора. Ако пък побягнем – ще се опозорим. Така че няма да побегнем, но ще застанем крепко, а аз ще тръгна пред вас: ако моята глава падне, то за своите сами ще се погрижите”. И отвърнали воините: “Където твоята глава лежи, там и своите глави ще сложим”. И изпълчили се русите, и станала жестока сеч, и надделял Святослав, а гърците (християните) избягали. И тръгнал Святослав към столицата [Цариград], грабейки и разбивайки градове [в Тракия], които стоят и досега пусти.” (ПВ*).

Не е изключено и дори е много вероятно описанието на това първо и забележително сражение, станало веднага след навлизането на Киевския княз Борис-Святослав в Тракия и преди насочването му към Константинопол, да се отнася за двубоя при българския Пловдив* (Филипополис). Именно това е единственото голямо стълкновение на Святослав преди битката при Аркадиопол (Люле-Бургас), която обаче е чак в края на 970 г. и е финална за цялата му кампания в Тракия. Точно съпротивата на Пловдив предизвикала такъв гняв у Киевския княз, че той убил “20 хиляди” от жителите на града. При това тук под “гърци” следва да се чете и разбира “източно-православни християни”, тоест “българи”, както такава подмяна на “българи” с “гърци” е налице и в други текстове на “Повест временных лет”, отнасящи се до времето преди покръстването на Киевска Рус, започнало през 988 г. Съответно с жизненоважния двубой за Пловдив е и изводът, че Святослав е можел да включи в състава на своята армия – тепърва започваща действията си срещу Византия в Тракия, едва след тази своя победа “българи множество” и “хуни от Панония”, което не противоречи на известните ни от византийските хронисти факти; тези българи и “хуни” пък преди това били негови противници в Пловдивската битка и именно тях трябвало да застави да му се подчинят, като им покаже жестокостта си, избивайки 20-те хиляди граждани.

Как обаче вървяли нещата в Дръстър към началото на третата десетдневка на юли. Така или иначе, но на военния съвет след смъртта на Икмор на 20 юли 971 г., Святослав и войводите му решили да продължат войната. Може би още се надявали да пристигнат войски от Новгород* (Галич, Галидж), Смоленск* (Шамлин*), Телиуца (Телец*), Чернигов* (Караджар*), Бузеград (Бузоград*) и Киев* (Самбатис*), Любеч* (Искористен*). Иоан І Цимисхи, видимо имащ предвид някакви причини, искал вече да приключи по-бързо тази обсада по един или друг начин. Затова предложил на Святослав да излезе с него на двубой, като му заявил, че е по-добре да завърши войната със смъртта на един човек, отколкото да стане виновник за загиването на хиляди, и че този, който излезе победител, ще стане повелител и на двата народа (Скилица, ИЗ*).

Дори и прибързаният 29-годишен Киевски княз, който бил в разцвета на младостта и на силата си, да се е хванал на плитката уловка за хуманността на такава постъпка (явно продиктувана от факта, че Иоан І знаел за тежкото положение в противниковия лагер), а и на невъзможната примамка да стане при лесна победа над по-възрастния и по-слаб Иоан І владетел и на Византия (Святослав вече се бил убедил, че не може да стане даже цар на България, въпреки че бил български принц), то на него му били известни поне две важни неща. Първото е, че Иоан Цимисхи дошъл на власт след като лично убил Никифор ІІ Фока (963-969), а на такъв убиец не можел да има каквото и да е доверие не по-малко жестокият Святослав. И второ – все още много пресният случай с Великия кан Крум* (787-914), прадядо на Петър І* (927-970) и на Борис ІІ* (970-977), когото при подобна договорена среща Византийския император Лъв V Арменец (813-820) се опитал да убие, а след смъртта му на 13 април 814 г. лично се хвалел в многобройни писма до другите владетели, че именно неговата изпратена из засада стрела поразила Българския кана-субаги.

Точно в смисъла на последното Борис-Святослав отговорил, че той по-добре от своя враг знае кое му е по-изгодно; ако на Иоан е омръзнал животът, то има хиляди пътища към смъртта; нека си избере каквото иска. Тоя отговор още повече въодушевил обсадените и им вдъхнал нова храброст и нова сила (Скилица-Кедрин, ИЗ*).

Ново голямо и решително сражение, след убийството на Икмор на 20 юли, станало на 24 юли (Лъв Дякон: “έκτη δε ην της εβδομάδος ημέρα, καί είκάδα τετάρτην ηλαύνεν ό ’Ιούλιος μήν“, ИЗ*). Същият Анемас от Крит, забелязвайки Святослав, сечащ и отблъскващ с успех ромеите, намислил да повтори същият удар, с който по-рано разсякъл Икмор. С меча си пробил път до Киевския княз и го ударил в рамото. От голямата сила на удара Святослав паднал от коня си, обаче яката ризница и щита го предпазили. Заобиколеният от противници Анемас паднал мъртъв под вражите копия и ромеите започнали да отстъпват под натиска на окрилените от случилото се руси.

В отговор Императорът заповядал атака и сам с копие в ръка, начело на своите “безсмъртни”, тръгнал на щурм; на помощ се явила и буря, вдигаща облаци прах право в очите на Святославовата войска. Точно тогава на бойното поле се появил незнаен воин на бял кон, който по чуден начин ободрявал настъпващите, а русите поразявал и им разбърквал редовете. Това бил, както разказвали [ромеите], мъченикът Св. Теодор Стратилат, когото, според една легенда, сама Богородица пратила на помощ на Император Иоан І Цимисхи (но какво точно са мислели българите за този победоносен конник, който е описан от сражаващите се доста реално и съвсем не като дух). Към това време специален ромейски отряд, воден от Варда Склир, заобиколил руската войска откъм гърба и заплашил да отреже пътя им към града. Тогава те отстъпили, а Святослав, изранен и отслабнал от изтеклата кръв, едва сполучил да се избави от пленяване.

Това било последното сражение под Дръстър, което причинило голяма скръб и отчаяние на Святослав (Лъв Дякон, ИЗ*). Тоест, сраженията при Дръстър започнали с първото на 23 април, Гергьовден, и завършили на 24 юли, продължавайки над три месеца или точно 93 дни (или 91 дни).

Изчерпвайки всички сили за водене на двубоя и след като в Дръстър настъпил ужасен глад, Святослав предложил мир при следните условия: той да предаде Дръстър на ромеите, да върне военнопленниците, да напусне България и да замине за страната си; ромеите пък, да им позволят да си отплуват, без да ги нападнат по пътя с огнеметните кораби, да им набавят храна и да считат за свои приятели пристигащите в Цариград по търговия руси, както това било по-рано (последното условие е свързано с подписания още от Олег* търговски договор, който обаче се отнася само за скандинавците – “руси”; изглежда тази точка е поискана лично от Свенелд и тя не засяга отношенията между Киевското княжество и Византия, а единствено скандинавците, независимо дали живеели в скандинавския квартал на Киев или другаде; вж. Олег*).

Иоан Цимисхи веднага приел предложението на Святослав, не защото бил уморен от тази тежка обсада и отчаяна отбрана (ИЗ*), а защото вече бил в действие проекта му за присвояване на Долна Мизия и за подчиняване на цяла България. Вероятно изминали няколко седмици докато се уточни и подпише договора, докато се погребат загиналите (време изисквали погребенията на знатните скандинавци “руси”, ФА*) и поукрепнат ранените, докато се разменят пленниците и се вземат заложници. Святославовата войска била снабдена и с храна, във връзка с което Лъв Дякон съобщава, че след като отмерили на всеки човек по два медимна жито (2 медимна = 131 литра /МС*/, или 1 медимна = 192 котюли по 0,27 л. = 51,84 л., а 2 медимна = 103,68 литра /Х*/), то “получилите храна били всичко 22 хиляди, останали от 60-те хиляди руска войска, следователно 38 хиляди души паднали под ромейски меч” (ИЗ*).

Тази сметка обаче се получава възоснова на предположение, че Святослав се е затворил в крепостта с 60-хилядна армия. Пък и знаем, че личната му “дружина” била 10-хилядна (а след сраженията от 970 г. до 24 юли 971 г. и доста по-малка). Същевременно той се страхувал от 20-хилядно население в Дръстър, вероятно само мъжете, които бил оковал и чиято съдба е неизвестна, но по-скоро трагична. Като прибавим други факти и съвременни изследвания може да се заключи, че Киевският княз е изгубил при Дръстър като убити и пленени (защото и ранените получили храна, докато пленените оставали в неволя при ромеите до изплащане на откуп и не влизали в дажбите храна) най-много от ⅓ до ⅜ и едва ли Ѕ от войската си, което означава, че е разполагал първоначално с 33 до 35-36-хилядна армия. Много по-съществена била загубата на способните му командири и водачи, чийто процент от убити и ранени изглежда бил съществен.

Тези 22 хиляди воина можели да си заминат с 550 лодки, според “руския стандарт” от 40 човека в лодка, който се посочва в хроникалните данни от Х век (ПВ*). Но Святослав пътувал през есента на 971 г. към Киев с мого по-малък отряд, съставен изглежда само от остатъците на личната му дружина и на скандинавците (“русите”), водени от Свенелд. А това означава, че по-голямата част от войската му е заминала по друг начин и по друг път, а може би и за друго място, откъдето всъщност била (от района на устието на Днепър, където пътищата се разделяли – по реката и на североизток и изток от нея, може да се тръгне направо през равнината към Курск, където от 912 до 921 бил феода на Святославовия баща Угър-Лъчин* или Игор, и районите на околните тамошни реки, както и към Саркел* и други области на вече бившата от 969 г. Хазария*, откъдето Святослав също би могъл да има войскови групи).

След приключването на преговорите за мир, между Борис-Святослав и Иоан І Цимисхи бил сключен следният договор: “Аз, Святослав, княз руски, както се клех и потвърждавам в тоя договор своята клетва: ще имам мир и съвършена любов с всеки велик гръцки (християнски) цар, с Василия и Константина, боговдъхновените царе, и с всички ваши люде, а също [това ще правят] и ония които са под мене – Рус, боляри и другите, до края на света. Никога няма да помислям против вашата страна (държава) и [за онова], което се намира под гръцка (християнска, византийска) власт, нито против Корсунската (Херсонската) власт и против нейните градове (! тоест към 24 юли, и явно от по-рано, Иоан І вече бил приключил проблема с въстанието в Херсон и бил в съюз с града и областта), нито против Българската страна (държава); и ако друг някой помисли против вашата страна, то и Аз ще бъда негов враг и ще воювам с него.

Както се клех пред Гръцките царе (Християнските царе, т.е. пред Иоан І и Борис ІІ*, а също Василий ІІ и Константин VІІІ) и с Мен болярите и цялата Рус, ще пазим установените договори. Ако ли пък не запазим (спазим) [нещо] от гореказаното, Аз и тия, които са при Мене и под Моята власт, нека имаме клетва от Бога, в когото вярваме, от Перуна и Власа, бога на добитъка, и да бъдем жълти (“золоти” = ст.-бълг. Зълоти: “вреден”; срв. рус.- Зол: “зъл; жълто-зелен; отровен, нечестив”, Зола: “пепел от пожар” т.е. “отровени, нечисти, прокълнати”; ст.-бълг. Залазъ: “опастност, заплаха”, Заложъ: “преградя, препреча, спра, запра”, Зълъ: “зъл”, Зълоти: “злоствам, правя зло, вредя, вреден съм”, Зълобовати: “върша злини, вредя”, Зълобесьнъ: “злобесен, злодив”, и пр.), като злато (злото, зло*), и да бъдем изклани от своето [собствено] оръжие. Това имайте за истина, което днес изпълнихме към вас, и написахме тази хартия* и със своите печати запечатахме.” (Сводна летопис, ИЗ*).

А според съвременната, редактирана на днешен руски език форма на “Повест временных лет”, текстът е следния:

Препис от договора, заключен при Святослава, Великия руски княз, и при Свенельда, писано при Теофил Синкел (гръц.- синкел: “съветник, висш сановник”, Синклит: “Съвет на висшите сановници във Византия, утвърждаващ императора и най-важните държавни решения”) към Иоан, назоваем Цимисхи, Царя гръцки, в Доростол (Дръстър), месец юли, 14 индикт (от 1, ІХ, 970 до 31, VІІІ, 971 г.), в година 6479 (971 г.). Аз, Святослав, княз руски (а не “велик княз руски”), както се клех, така и потвърждавам с този договор клетвата моя: искам със всички поданни на мене руснаци, с болярите и следващите да имаме мир и истинна любов със всички велики царе гръцки, с Василий и Константин, и с боговдъхновените (християнските) царе, и със всички люде ваши до края на света. И никога няма да искам срещу страната (държавата) ваша, и няма да събирам срещу нея воини, и няма да подтиквам друг народ срещу страната ваша, нито на това, което се намира под властта гръцка (християнска), ни на Корсунската страна (“власт”) и всички градове тамошни, ни на страната (държавата) Българска. И ако друг някой замисля срещу страната ваша, то аз на него ще бъда противник и ще воювам с него. Както вече Аз се клех на Гръцките (Християнските) царе, а с мене болярите и всички руснаци, ще съблюдаваме ние неизменен договор. Ако пък не спазим каквото и да е от казаното по-рано, нека Аз и тези, които са с мене и под мене, бъдем прокълнати от Бога, в когото вярваме – в Перуна и във Волоса, бога на скота, и да станем жълти (прокълнати, отровени, болни, наказани от Бога, отвратителни, гадни, вредни), като злато (! злото; т.е. този пасаж следва да се преведе от др.-рус., което пък може да стане само чрез др.-български и ст.-български, а не чрез славянски* и славяно-руски, “да станем болестно-отвратителни, вредни, нечисти, прокълнати като злото”), и от своето [свято] оръжие посечени да бъдем. Не се съмнявайте в правдата на това, което Ние обещаваме на Вас сега, и написахме в хартията тази и скрепихме със Своите печати.” (ПВ*);

От съпоставянето на събитията с текста се вижда, че договорът между двете страни – Святослав и гаранта Свенелд от едната, и Византия с гаранта Теофан от другата (от името на Иоан І, но и от това на Борис ІІ, на Василий ІІ и Константин VІІІ), е сключен след 25 юли и преди 1 август 971 година, но без присъствието на Иоан І Цимисхи и Борис ІІ при подписването му. От съратниците на Святослав се споменава единствено Свенелд – войвода на скандинавците – “руси”, при това като равен на Киевския княз и независим аристократ. Изглежда договорът е написан, подписан и подпечатан в крепостта Дръстър пред Святослав и Свендел, и делегация от ромейски и български първенци, водена от упълномощения синкел Теофан.

Интерес представлява още един детайл, който липсва в руската хроника. След сключването на договора и изпълнението на клаузите по оттеглянето на окупаторите от Дръстър, Борис-Святослав поискал да се срещне лично с Иоан І Цимисхи. Това станало на брега на Дунав. Императорът дошъл на кон и покрит с позлатено въоръжение; той бил придружен от конен отряд с блестящи брони. Святослав се приближил до брега с лодка, гребейки с лопатата, наред с другите воини в плавателния съд (според Константин Багренородни лодките са еднодръвки, явно достатъчно големи, за да побират по 40 човека, заедно със стоката и оръжието им, което пък дава обяснение защо се изработвали само в определени места, където имало нужните дървета, и от племена с опитни майстори и традиции в тоя занаят).

Лъв Дякон ни е оставил следното описание на Борис-Святослав и на срещата: “той имал умерен ръст, нито се издигал на височина против (повече от) обикновеното, нито пък се ограничавал (отличавал) на широчина, гъсти вежди, сини очи, вирнат (чип*) нос; бил с обръсната брада, а на горната си устна насел твърде гъсти и спуснати надолу коси (мустаци); главата му била съвсем обръсната, само от едната й страна висяла кика (перчем, но може да е и плитка), показваща благородството на рода; той имал стройна шия, широки гърди, а другите части на тялото били добре разчленени; той се показал тъжен и свиреп; на едното му ухо висяла златна обица, украсена с два маргарита с вставен между тях рубин; облеклото на него било бяло и не се отличавало от [това на] другите с нищо друго, освен с чистотата. И тъй, след като поговорил малко с императора относно спогодбата, седейки на скамейката в лодката, той си отишъл обратно.” (Лъв Дякон, ИЗ*). Изглежда Святослав е знаел малко или повече ромейски (елински), най-малкото, защото още около превземането на Саркел* (Бела Вежа*, Хин) и дългия си престой в града, той бил в близък съюз и постоянен контакт с византийците.

След като завършил авантюрата си в Дръстър със сключения мир, Борис-Святослав се отправил към своя дом в Киев*, тоест към Днепър. Това поне съобщават хрониките на пръв поглед: “Заключвайки мир с гърците, Святослав на лодки се отправил към праговете [на Днепър]. (ПВ*). Но дали било всъщност точно така? Още повече, че според погребалната традиция на русите (скандинавците), чийто отряд е един от двата основни в Святославовата армия (наред с личната дружина на княза), за извършването на ритуала по подготовката и изгарянето на телата на знатните, каквито убити безспорно имало и при сражението от 24 юли, е необходимо доста време – поне от 10-тина дена до две седмици (вж. Олег*, ФА*). Излиза, че Святослав е можел да тръгне от Дръстър най-рано чак между 5 и 10 август, а след още една до две седмици, в зависимост от състоянието на морето, да достигне до острова в устието на Днепър – тоест най-рано към 21-25 август или към 1 септември. Явно Киевският княз не е имал проблеми с “Херсонската власт”, защото отношенията с нея били решени в договора с Иоан І Цихисхи, но той сигурно е бил забавен от ранените си, а вероятно и от последвали – от инфектиране на раните и прочее, смъртни случаи. При това вероятно трябвало да спират, за да ловуват, защо едва ли имали достатъчно храна (ИЗ*).

По всичко личи, че Святослав е навлязъл в Днепър и стигнал до най-долния, “7-ми” праг на реката преди 1 септември, когато започва по византийското летоброене следващата 972 година (руската 6480 година от Сътворението на Света), като разполагал с над два месеца, за да се придвижи с лодките си срещу течението на Днепър, замръзващ през ноември; но трябва да прибавим и периода на есенните валежи, които правели реката непроходима за плуване с лодки срещу течението й.

Тогава, според “Повест врем. лет”, той бил предупреден от възрастния войвода на русите за очакващата ги опасност: “И казал му войводата на отеца негов Свенелд: “Заобиколи, князе, праговете (т.е. и седемте прага) на коне, нали стоят у праговете печенегите”. И не послушал го [князът], и тръгнал с лодките.” (ПВ*).

Хронистът Скилица обаче, съобщава нещо любопитно – че след срещата на двамата предводители, Иоан Цимисхи, по личното искане на Святослав, изпратил пратеници при печенегите – тоест при Печенегския кан Кур* (967-972), с предложение, ако те искат да имат (?) ромеите за приятели и съюзници, то те да не преминават (!) Дунав (вероятно да не навлизат по-западно от меридиана на устието на Дунав или да не навлизат в т.нар. Дунавски земи - тоест от Днепър и Ю. Буг на запад), за да грабят Българската страна (окупираната вече територия от Иоан І), а също така да пропуснат да минат русите през тяхната земя и да си отидат у дома си. Пратеничеството изпълнил евхаитския епископ Теофан (вероятно същият, който сключили и договора със Святослав, ИЗ*). Печенегите приели пратеника, а относно другото сключили договор, само отказали да пропуснат русите (ИЗ* - І, 2, с. 623).

Всъщност е ясно, че Кан Кур, който е в съюз с България и неин федерат, изпълнил стриктно и буквално поисканото от Иоан Цимисхи, защото ни най-малко не противоречало на задачата му - той русите (скандинавците) и техният войвода Свенелд не само пропуснал, но те пристигнали безпроблемно в Киев. Но отказал да пропусне Борис-Святослав.

Според “Повест временных лет” събитията се развили така: – “А Преславци (българското правителство в Преслав, начело с Цар Борис ІІ*) пратили [куриери] (още между 25 и 31 юли) при Печенегите* да [им] кажат: “Ето иде покрай вас за Рус Святослав с неголяма дружина, взел от гърците (“източно православните християни” = българите и ромеите) много богатства и пленници безчет”. Чувайки за това, Печенегите (начело с кана си Кур*) застъпили праговете (поне 7-ми и 8-ми праг). И пристигнал Святослав при праговете (8-мия праг), и невъзможно било да ги премине. И се установил да зимува на Белобрежието (Днепърския лиман), и им свършила храната, и настанал при тях велик глад, така че по полугривна (1 Киевска гривна = 51-68 грама сребро, но 1 “руска” или Новгородска гривна = 204 грама, ПВ*) плащали за конска глава, и тук презимувал Святослав (вероятно на споменатия от Константин Багренородни остров в устието на Днепър).” (ПВ*). При това в устието на Днепър Святослав бил под защитата на “Херсонската власт”, с която имал мирен договор. Видимо обаче отношенията, макар и мирни, никак не били дружелюбни, защото въпреки, че Святославовите войници разполагали със заграбените от Дръстър пари и други ценности, Херсон и доминираната от него област, управляван от бащата на Калокир или от самият Калокир, не им продавал никаква храна.

От записаното в “Повестта” може да се направи и още един извод – че българите много добре са знаели, че Киевския княз ще бъде с относително малък (“неголям”) отряд, защото по-голямата част он 22-хилядната войска, с която Борис-Святослав тръгнал от Дръстър, нямало да стигне до най-долните, 8-ми и 7-ми прагове на Днепър, а ще се отклони от пътя покрай реката по-рано и ще тръгне на изток и североизток.

Борис-Святослав решил да продължи пътя си към Киев едва на следващата “6480 (972) година” – тоест след 1 март 972 г. Но тъй като знаем, че обикновено Днепър се размразявал през април, което било свързано и с ледоход, то трябва да поставим събитията през този месец и дори от последната трета на април до първата десетдневка на май. В руската хроника се съобщава следното: “Когато настъпила пролетта (като състояние на природата, а не като дата), отправил се Святослав към праговете. И нападнал на него Кур, князът печенежки, и убил Святослава, и взел главата негова, и направил чаша от черепа, оковавайки го [със сребро и злато], и пили от него. Свенелд пък пристигнал в Киев при Ярополк (972-978/980). А всички лета на князуването на Святослав били 28.” (ПВ*). Тоест Святослав І князувал от смъртта на баща му Угър-Лъчин или Игор през зимата на 944 г., до пролетта на 972 г. (972 – 944 = 28). За пристигането на Свенелд в Киев пишат и Лъв Дякон, Скилица-Кедрин, Зонара (ИЗ*).

 Ето как описва края на Борис-Святослав българската хроника на Гази-Барадж (1229-1246): “…, а в 972 година [Кур-хан] причакал възвръщащия се от Улаг-Булгар (“Велика България”, т.е. християнска България) Борис и привършил с него. Обаче след това печенегските князе, ненавиждащи единоначалието, отново се разотишли по своите орди (родове) и лишили Кур-хан от царската власт. Не издържайки на това унижение, Кур-хан тръгнал от Кара-Саклан* (“Западен Саклан” – земята между Волга и Карпатите) с 9 хиляди свои печенеги и постъпил на служба във [Волжка] България. [Везирът (Ичиргу-боила*, министър-председателя)] Талиб му дал пасищата на Саркелския окръг, а голямата част на Саксинските степи (между долни Дон и долната част на река Урал) била още от по-рано дадена за пасища на тюркменските князе (бийове) на загиналия [хан] Микаил, също не обичащи единоначалието и даже не помислящи след смъртта на хана си да изберат нов…

Кур-хан разказал на тебир Масгут (Масагет), а той на свой ред – на своя баща Мамли, че пленения от печенегите [през пролетта на 972 г.] Борис (Святослав І*) започнал да моли за пощада. На това Кур-хан му казал: “Твоята глава, макар и със Саркелска коса (намек за завладяването на Саркел* - рус. Бела Вежа*, от Борис-Святослав и съюзните му връзки с византийците в Крим), няма да ми прибави богатство, и аз охотно бих ти дарил живота, ако ти действително я ценеше. Но ти сам я (главата си) оцени по-ниско от [няколко мери (монети)] мед – платата за безопасно преминаване през моите владения (в похода си към Хазария и на връщане от там Борис грабел печенегите, минавайки през земите им, затова именно те се обединили и издигнали Кур за общ военен архонт), така че нека твоята глава послужи като чаша за онази напитка [която се пие] в назидание на всички прекомерно горди и лекомислени”. От черепа на злополучния Борис ханът действително повелил да направят чаша и пил от нея бал (наздравица във възхвала на Бога, др.-бълг. Бал*: “глава, бог”). Неговата дъщеря (на Борис-Святослав) станала жена на Тимар – сина на Кан Мохамед (943-976) от печенежка княгиня (“бика”), назоваван Баджанак (“Печенег”, Волжко-Българския кан Тимар Мумин Печенег /981-1004/). Именно този принц (“емир”; тоест Тимар Мумин) започнал много скоро да застрашава пълновластието на Талиб (976-981) повече, от който и да е неприятел на Държавата (Волжка България*). Обаче Талиб не бил прост в тайните дворцови интриги. …” (ДТ*);

Тук прозира мотивът, че явно Печенегския кан Кур изпитвал състрадание към съдбата на Киевския княз, но нямал възможност да я промени, защото задачата му била поставена от друг – идвала от Преслав*. Хващайки се обаче за нишката на тази възможност, Борис-Святослав, който вероятно вече е знаел за заточаването на Борис ІІ* в Константинопол и поради това решил да продължи през пролетта на 972 г. по Днепър с лодки, се примолил за пощада. В противен случай, при лична ненавист от страна на Кур, той едва ли би молил за това. А и знаем, че Печенежкият архонт не само, че бил способен на компромиси, но и вече веднъж – при обсадата на Киев през 968 г., той бил сключил примирие и побратимяване с местния Маджарски вожд “Претич”, единствено защото го сметнал за войвода на Борис-Святослав. Същевременно се вижда, че независимо от задачата обезателно да убие Киевския княз, който направил непростимо прегрешение срещу аристократичната феодална пирамида и действащите закони – опитал се да свали вишестоящия по династичната линия на рода Дуло* Български цар и да заеме мястото му, Печенегския предводител Кур се отнесъл към него с изключително уважение.

Възможно е, освен по многовековната североизточно древно-иранска традиция (печенегите са масагети* и съседи на Древните българи*), това почетно отношение към княза да е било поискано и от Преслав. Така или иначе, но превръщането на черепа на виден враг в скъпоценна ритуална чаша, обкована със злато и сребро, се правело по старата българска традиция в много редки случаи – Крум* (787-814) постъпил така с черепа на Никифор І (802-811). За друга такава чаша знаем от “Чешката легенда”, отнасяща се за живота на задържан Бохемски (Чешки) рицар в България по времето на Иван Асен ІІ* (1218-1241), когато той присъствал на таен и свещен български рицарски ритуал, на който малкото общество от посветени пили от такава (КК*). Само може да се предполага, че такава била съдбата и на черепа на Валент І* (364-378), с който през септември 378 г. в Аскал* (дн. Киев*), на пира в чест на унищожителната победа на сина си Алавив* (378 – сл. 420) над 80-хилядната римска армия край град Дере* (Одрин*) на 9 август 378 г., Кан Булимир* (348-378) вдигнал наздравица, обявил се за Император и над Римската империя, а малко по-късно починал;

След отпътуването на Борис-Святослав от Дръстър към устието на Днепър между края на първата и края на втората седмица на август 971 г., Иоан Цимисхи се обявил за победител над агресорите и започнал да привежда в действие плановете си за България. При това той, като изявен убиец, безспорно се възползвал агресивно и цинично, потъпквайки всички действащи правни норми, от тежкото положение, в което бил поставен на Борис ІІ*.

Първо Иоан Цимисхи заповядал да поправят крепостта на Дръстър и нарекъл града Теодоруполис, в чест на Св. Теодор Стратилат, понеже обявил, че той му е помогнал за победата. Като оставил силни гарнизони там и в другите придунавски (“съпределни с Дръстър”) крепости, а сигурно се разпоредил и как да се отнасят в Херсон спрямо върналия се от праговете към 1-7 септември в устието на Днепър за презимуване Киевски княз, потеглил някъде през първата половина на септември за Византион (Константинопол). Минавайки през Преслав Иоан І Цимисхи извършил нещо съвсем неочаквано и в пълно противоречие с декларациите си за съюз и приятелство с Борис ІІ, и с действащия от 863 и 927 г. Българо-Византийски християнски униатски договор. Първоначално Иоан Цимисхи взел със себе си, а от Българо-Византийската граница и задържал, най-вероятно против волята им, Цар Борис ІІ* (970-977) със съпругата и двамата му синове – престолонаследници (вероятно вече и въздигнати в царе – съвладетели на баща си, както това направил приживе и Роман ІІ /959-963/ с малолетните си деца Василий ІІ и Константин VІІІ), както и брат му Роман-Симеон* (977-997), и ги отвел във Византийската столица.

Яхъя така обобщава цялата война: “И предупреди ги Цимисхи и потегли против тях и ги обсади в гр. Тайсара (Преслав или Доростол – бълг. Дръстър*, фонет. Дāрстāрā, срв. Тайсара ~ Тарсара, Дарсара, Дарс/т/ара), който те бяха превзели от българите. И останал той там, като ги обсаждал, три години (т.е. месеци /ИЗ*/; но пък само военната част на обсадата на Дръстър е 3 месеца, а цялата война на Святослав в България продължила 3 години – от 968 до 971 г.). И помолил владетелят руски Цимисхи, да ги пощади и да разреши нему и намиращите се при него люди да излязат от града (Дръстър) и да се върнат в (!) своите страни (това множествено число ясно подчертава, че воините на Борис-Святослав били от различни земи). И съгласил се на това Царят (Цимисхи) и приел от тях града (Преслав или Дръстър) и съпределните с него крепости, които бяха завладели русите, и приел също от него (Борис-Святослав) двамата синове на Самуила (вместо Петър – б. ИЗ*), Царя на българите, които били у тях, и назначил [Цимисхи] от себе си управители над тия крепости. И върнал се Царят (Иоан Цимисхи) в Цариград.” (ИЗ* - І, 2, с. 624).

В Цариград, предупредени навреме от самия Иоан Цимисхи за деня на завръщането му, приготвили великолепен триумф. Пред стените на града жителите го посрещнали начело с Патриарх Василий ІІ Скамндрин (970-974), Синода и целия клир, заедно с всички длъжностни лица, като го приветствали с песнопения и побйдни прослбви, със златни венци и скиптри, обсипани със скъпоценни камъни (! едва ли е било нужно да го посрещат с венци-корони и със скиптри, ако той вече е бил пълноправен император, затова с тях посрещачите, под влиянието на еуфорията от победата и постигнатата 300-годишна мечта на Византия да излезе на Дунав, само му пожелавали да стане такъв).

Тук те му докарали една окована със злато и запрегната с четворка бели коне колесница (! т.е императорска колесница), на която го молели да се покачи и да поведе обичайния триумф (на какъвто, обаче, имал право само легитимен император). Императорът (явно Лъв Дякон е писал или редактирал хрониката си след женитбата на Иоан Цимисхи за Теодора) приел венците и скиптрите и им благодарил за многобройните подаръци, но се отказал да се покачи на колесницата от смирение, а заповядал да поставят на нейното златно седалище иконата на Богородица, която държала в обятията си Богочовека-Слово – икона, която той взел от България (от Преслав), и под нея положи пурпурните туники и стеммите (στέμμα, στέμματος: “родословие”) на българските царе (изглежда Иоан І е искал да се обяви за Български цар – вж. Иван /2/*, като не е изключено да е наследник на сина на Симеон І* - престолонаследника Иван /3/*, живеещ от 928-930 г. в Константинопол; пред това желание на Иоан І е имало само една, но съществена пречка – Българският патриарх Дамиян, който бил изпратен от Борис ІІ* в Западна България, защото липсата на санкция от негова страна правело отстраняването на единия и възкачването на другия съвсем нелегитимно и за България, и за самия Константинопол, и за Рим с Германия и Франция, и за целия християнски и феодален свят). Сам [Иоан Цимисхи], възседнал на бял пъргав кон, следвал отзад увенчан с диадема на главата и със скиптри и венци на ръцете (ИЗ*).

 По-нататък Лъв Дякон описва така събитията: Като поведе по тоя начин триумфа през средата на столицата (тоест по т.нар. “Средна улица”), …, [Иоан Цимисхи] влиза в голямото светилище (τόν μέγαν σηκόν) на Божията Премъдрост (Св. София); и, като въздаде благодарствени молитви и възложи Българския великолепен венец (τό στέφος – “корона”, ИЗ*) в дар Богу като пръв (първостепенен) плод, отива в царския дворец (είς τήν άνακτορικήν έστίαν), и като доведе Българския цар Бориса (Βορήν вм. Βορίσην, ИЗ*), заповяда (му) да снеме знаковете на Българската царска власт; това са: пурпурена шапка (τιάρα περιπόρφυρος), изпъстрена със злато и перли, пурпурено облекло (? мантия) и червени ботуши; а него почете с магистърски сан. (ИЗ*). Магистърският сан е трети по степен, след императорския и кесарския, и по-висок от патриций (принц); интересно е дали до женитбата си за Теодора – императрицата-майка (августа), Иоан І Цимисхи не е бил само със сан кесар (цезар), доколкото легитимните императори са Василий ІІ и Константин VІІІ, наред с Императрицата-майка Теофано.

Лъв Дякон завършва епизода за войната на Иоан І Цимисхи през 971 г. с думите: “Така в едно късо време, против всяко очакване, Автократорът Иоан (Цимисхи), като одържа победа и със своята опитност във военните работи и със смелостта на разсъдителната си храброст, съкрушил надменността на русите и тяхното възгордяло се високомерие; а като ги изгонил в земята им и покорил България на ромеите, върна се в Цариград, дето прекара зимата (! сег. вр., тоест зимата на 971-972 г.), изказвайки разположение към народа по обичая с подаръци и придобивайки благосклонност към себе си с богати гощавки.” (ИЗ*);

През ноември 971 г. Иоан І Цимисхи сключил брак с Теодора, дъщерята на Константин VІІ Багренородни (905/945-959) и сестра на Роман ІІ (959-963) – бащата на Василий ІІ и на Константин VІІІ, а сватбата била отпразнувана с голяма тържественост и раздаване на милости, санове и награди. Този акт показва, че от известно време преди това Иоан І обхващал все повече в свои ръце цялата власт на Византия, като отстранявал от нея младите императори и кръга, свързан с тях, отхвърляйки и съюза си с Императрицата-майка Теофано. Изглежда това било и един от поводите за въстанието на Варда Фока в М. Азия и на баща му Лъв Куропалат в Европейска Византия през 971 г.

Въпреки, че се приема от някои историци, че походът на Иоан І в България бил след сватбата му с Теодора (ИЗ*; и в други случаи Лъв Дякон поставя фактите хронологично по-рано, от реалното време, когато те са се случили – нпр. преименуването на Преслав* в Иоанополис и др.), едва ли императорът е можел да направи тази стъпка по време на застрашаващото короната му въстание, което се ширело едновременно в М. Азия, в Херсон и в Европейска Византия. Защото тогава му била изключително нужна подкрепата на Теофано и партията й, а не конфронтация и с тази група в самия връх на управляващата върхушка на Византия. Пък и при първото си влизане в Преслав през Великденската седмица на април 971 г. и до прогонването на Борис-Святослав през август, той продължавал да действа от името на младите и легитимни императори Василий ІІ и Константин VІІІ.

По-скоро чак след като овладял източната част на Долна Мизия с прогонването на Борис-Святослав и укрепването на положението си (поне привидно – защото още в края на лятото на 975 г. го натровили с бавно действаща отрова, ИЗ*), Иоан Цимисхи е можел да направи една такава открита радикална стъпка, като отстраняването на Теофано и младите императори, и женитбата си за Теодора, която му носела легитимността на законен император на Византия; вж. Олга*, Владимир І Святой*, Мал*, Малуша*, Добрина*, Олег*, Угър-Лъчин*, Иван /2/*, Иван /3/*;




Гласувай:
2



1. andrei - Поздрав от мен!!!
19.04.2020 13:34
Интересни и важни публикации за българската история и не само за нея !!!
Честито Възкресение Христово !!!Бъди жив и здрав!!!
цитирай
2. dichodichev1 - История на Българите
20.04.2020 22:24
andrei. Благодаря, да ти се връща тъпкано! Христос възкресе! В Истината възкресе!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: dichodichev1
Категория: История
Прочетен: 101382
Постинги: 266
Коментари: 337
Гласове: 112
Архив
Календар
«  Декември, 2021  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031