“В година 6472 (964 г. сл. Хр.). Когато Святослав израстнал и възмъжал, започнал той да събира много воини храбри, и бърз бил, направо като пардус (Бардус, Барс), и много воювал (се биел). … В година 6473 (965 г. сл. Хр.). Тръгнал Святослав [на война] срещу хазарите*. …” (ПВ*).

Според бележките към текста – “Пардус (Бардус) е гепард, хищник от южноруските степи от породата на котките, отличаващи се с лек стремителен бяг. Дресирани гепарди се използвали за княжеския лов” (ПВ* ІІ, бел.; срв., че през V в. пр. Хр. Херодот съобщава, че в Европа живеели лъвове само между р. Места* и планината Олимп в Елада /Х*/, но към І в. те вече отдавна били изчезнали; при това нито Херодот, нито ибн-Фадлан /ФА*/ през 922-932 г. споменават да има тигри в равнините между Урал и Карпатите).

Вижда се, че явно вместо др.-иран. и ср.-перс. Барс (хищен звяр, Felis pardus) е използвана формата Пардус (лат. pardus: “пантера”, ЛР*). В славяноруския език “барс” е засвидетелствано в 1625 г. (“Хождение Котова …”, 98), като е заимствано от туркмен., хивинск., др.-тюрк., уйг. bars: “тигър, пантера, рис”, тур., тат. pars: “барс”, откъдето рус. барсук, борсук: “борсук, бурсук, язовец, пор, Meles vulgaris”, балкар., карачай. borsuk, в.-бълг. (тат.) bursuk, barsuk, както и диал. рус. бырс: “хиена” (ЕР*). При това следва да се има предвид, че угрите (маджарите), които са една от основните етнически съставни на руските славяни (славянорусите), подменят поради своите езикови особености българското “Б” с по-удобното им “П” – нпр. Българин* и Полгар, Балтавар* е Полтава*, Батавил* е Путивл* и пр. Същевременно от съпоставянето на фактите се стига до извода, че формалната замяна на името Борис и синонимното Барс с латинското Пардус (pardus) е станало към края на ХVІ век (вж. Хазария*), когато между 1570 и 1584 г. е компилирана, прередактирана и редуцирана по искане на Иван ІV Грозни (1533-1584) цялата руска хроника “Повест временных лет”;

В българската история на Гази-Барадж (1229-1246) за младостта на Борис се отнасят две съобщения. Първото е, че малко преди смъртта си баща му Угър-Лъчин* (род. 870/871-944; рус. Игор, ПВ*) поискал данък от Мал* - син на Кан Алмъш* (895-925) и владетел на Любеч*, под претекст, че Борис бил поставен за управител на Галидж или Галич (дн. Галич, Костромска обл., Русия; с името Галич е наричан и Новгород; но може да става въпрос и за друг Галич, някъде недалеч от Киев, в южна или западна посока от него; обаче няма как той да е в другия Галич – центъра на областта Галиция). Тоест, през зимата на 944-945 г. Борис бил, или трябвалода бъде, в Галидж или Галич (вж. Мал*).

Обаче по това време Б., който е роден през 942 г. (най-рано през май-юни), е на около 2, до 2 и половина години, и не би могъл да живее без майка си Олга* (941-969), каквато е практиката в Русия дори и по времето на Борис Годунов* (1584-1506). Но пък и от българската “История” (ДТ*), и от руската “Повест” (ПВ*) знаем, че към времето на смъртта на Угър (Игор) съпругата му Олга* е в Киев*. Тоест, следва да приемем, че това съобщение не посочва действителното място, където се намирал към 944-945 г. Борис. По-вероятно от раждането си до началото на 945 г., когато майка му го взела при наказателния си поход срещу Любеч* (в.-бълг. Хорисдан, др.-рус. Искористен*, Любеч*), той не е напускал Киев*.

Второто съобщение е, че като малък Борис бил “смърно болен” и го лекували безуспешно Киевските (“балынски”) и Византийските (“румски”) лекари, докато не го изцерил табиба Субаш, носещ от 925 г. прозвището “Отчы” (Отче, Отец), защото в самата цитадела на големия волго-български град Буляр* построил болница и аптека при нея. Този Субаш-Отче, син на Балус, бил наследен от известния с честността си търговец Калган (Кал/а-кан, Калъ-кан: “Кула-кан”) от Батавил (Путивл), който бил роден към 1030 г., живял 90 г. и бил убит през 1120 г. от Суздалски и Галичийски (Новгородски) ак-уруси (изток-уруси, бяло-уруси, белоруси) при едно тяхно нападение срещу град Болгар*. Синът на Кала-кан се казвал Бур/а-кан (др.-бълг. Буруи: “крепост”), а внука му бил Асен (“Асан”), който може би в чест на своето изцеление, когато бил дете, станал табиб (лекар, лечител). Балус или Балъс/а (вж. Бал*, Балса*, Балша*) и сина му табиб Субаш-Отче били създатели на род на лечители и търговци на мед, восък, кожи и пленници, наричащ се Бу(л)гарай (“Бухарай” = ? Булгарай, от Балус) и живеещ в град Болгар.

“Когато майката на Борис – (?) датчанката Улджай (Олга*), го (Субаш-Отче) попитала защо той направил това (лекува Борис), Субаш отговорил: “Моят баща много забогатя от продажбата на византийски вещи, които купил от Угър (Угър Лъчин*, рус. Игор, съпруг на Олга* от 941 г., убит през зимата на 944-945 г.), и се смятъл за задължен към него. Затова аз искам да помогна на неговия син.” – “Какви ще бъдат твоите условия ?”, заинтересувала се господарката (“бика”, от бий, бек: “бат, бал”). “Ако аз изцеля Бориса, нека той да не приема християнството”, казал Отче-Субаш. Той излекувал Борис и му дал ново име – Аудан (Авдан: “първенстващ”, вж. Ава*, Атила*), … и оня (Борис) не приел християнството…” (ДТ*, с. 51-52);

Явно болестта на Борис следва да се постави след смъртта на баща му, след отмъщението на Олга* (941-969) срещу града на Мал, при което малкия княз участвал лечно, и след завръщането на Олга към 1 март 948 г. от похода си в Новгородските земи (ако ходенето й там не е по-късен мит). Ето какво пише за това в руската хроника:

“В година 6453 (945 г.). … Олга* пък [по времето, когато убили и погребали Игор], била в Киев със своя син, детето Святослав (Борис), и хранител негов бил Асмуд, а воевода Свенелд – бащата на Мстиша. Казали пък древляните (жителите на Любеч) – “Ето, убихме ние княза руски; да вземем съпругата му Олга* за нашия княз Мал* и Святослав (Борис) да вземем и да направим с него каквото поискаме”. И изпратили древляните най-добрите мъже свои, на брой 20, в ладия при Олга* (941-969), и спрели [те] с ладията под Боричев. Нали водата тогава течала покрай Киевските височини, а хората живеели не на Подолието, а на височините. Градът пък Киев бил там, където сега (ХІІ-ХVІ в.) са дворците на Гордяты и на Никифора, а княжеския дворец бил в града, където сега е двореца на Вратислав (Воротислав) и Чудин, а [сегашното] място за лов на птици било вън от града; бил вън от града и другия дворец, където днес е двореца на доместика, зад църквата на Света Богородица; над хълма бил тремния дворец – имало там каменен трем.

И уведомили Олга, че древляните са дошли, и ги извикала Олга при себе си, и им казала: “Гости добри дойдоха”. И отвърнали древляните: “Дойдоха, княгиньо”. И казала им Олга: “Тогава говорете пък, защо тук дойдохте”. Отговорили й древляните: “Изпрати ни Древлянската земя с такива думи: ”Мъжът твой ние убихме, понеже мъжа твой, като вълк*, разкраде и граби, а нашите князе са добри, защото съхраняват Древлянската земя; ела омъжи се за нашия княз Мал”. Нали му било името Мал*, на княза на древляните. Казала им Олга: “Любезна ми е ваща реч – аз своя мъж вече няма да възкреся; но искам да ви въздам аз чест, пред вашите хора; сега идете при хората свои и си легнете в ладията, величайки се, а на утрото аз ще пратя за вас, а вие кажете: “Не яздим на коне, нито пеша ще тръгнем, но ни понесете с ладията” – и ще ви понесат с ладията”, и ги пуснала [да си отидан] на ладията.

Олга пък заповядала да изкопаят яма голяма и дълбока при тремния дворец, вън от града. На следващото утро, седейки в трема, пратила Олга за гостите, и отишли при тях, и казали: “Зове ви Олга за чест велика”. Те отвърнали: “Не тръгваме на коне, ни на коли и пеша не отиваме, но ни понесете с ладията”, и ги понесли с ладията. Те пък седели, величаейки се, [силно] изпънати и с големи нагръдни знаци. И ги занесли на двора при Олга, и както ги носили, така и ги хвърлили заедно с ладията в ямата. И, привеждайки се над ямата, Олга ги попитала: “Харна ли ви е честта”. Те пък отвърнали: “По-горчива ни е от Игоревата смърт”. И заповядала [Олга] да ги засипят живи; и ги засипали.

И изпратила Олга [пратеници] при древляните (в Любеч), и им казала: “Ако наистина ме молите, то изпратете най-добрите си мъже, че с велика чест да тръгна за вашия княз, иначе няма да ме пусне Киевския народ”. Чувайки за това, древляните избрали най-добрите мъже, управляващи Древлянската земя, и ги изпратили за нея. Когато древляните пристигнали [в Киев], Олга заповядала да приготват банята, говорейки им така: “Като се изкъпете, елате при мен”. И натоплили банята, и влезли в нея древляните, и започнали да се мият; и запрели зад тях банята, и заповядала Олга да я запалят от към вратата, и там изгорели всички.

И пратила [Олга] при древляните с думите:“Ето вече идвам към вас, пригответе медовина много в града, където сте убили съпруга мой, да си поплача на гроба негов и да направя тризна по своя мъж”. Те пък, чувайки за това, домъкнали множество мед и почнали да го варят. Олга пък, взимайки със себе си неголяма дружина, се отправила полека, стигнала при гроба на мъжа си и го оплакала. И заповядала на своите хора да насипят хълм надгробен, и, когато го направили, заповядала да направят тризна. След това седнали древляните да пият, и заповядала Олга на отроците (момчета-слуги) свои да им прислужват. И казали древляните на Олга: “Къде е дружината наша, която пратихме за тебе ?”. Тя пък отвърнала: “Идват след мене, заедно с дружината на мъжа ми”. И когато се опили древляните, заповядала на своите отроци да пият в тяхна чест, а [тя] самата отишла недалеч и заповядала на своята дружина да коли древляните, и изсекли 5 000. А Олга се върнала в Киев и събрала войска срещу оставащите [древляни].

В година 6454 (946 г.). Олга със сина свой Святослав (Борис, тогава към 4-годишен) събрала много храбри воини и тръгнала срещу Древлянската земя (северно от вливането на Десна в Днепър). И излязли древляните срещу нея. И когато се срещнали двете войски за схватката, Святослав (Борис) хвърлил копие в древляните, и копието прелетяло между ушите на коня и ударило коня по [предния] крак, нали Святослав (Борис) бил още детенце. И казали Свенелд и Асмуд: “Князът (Борис) вече започна; да последваме, дружина, след княза”. И [те] победили древляните. Древляните пък побягнали и се затворили в своите градове (тоест, освен Любеч, областта обхващала и други градове, като вероятно тук под “град” се разбира всяко селище, което е оградено с дървена крепостна стена).

Олга* пък се устремила със своя син (Борис) към град Искористен (др.-бълг. Хорисдан, Харисдан, от Хара*, др.-рус. Любеч, срв. Малуша Любечанка*), понеже те убили нейния мъж, и застанала със сина свой при града, а древляните се затворили в града и стойко се отбранявали от града, нали знаели, че, като убийци на княза (Угър-Лъчин*, рус. Игор), няма на какво да се надяват. И стояла Олга цялото лято (т.е. до септември) и не могла да вземе града, и замислила това: изпратила тя [вестители] в града с думите: “И какво искате да дочакате? Че всичките ваши градове вече ми се предадоха и се съгласиха на данък и вече обработват своите ниви и земи (тоест, “древляните” са определено земеделци); а вие, отказвайки се да платите дан, се готвите да умрете от глад”. Древляните пък отвърнали: “Ние ще се радваме да платим дан, но нали ти искаш да мъстиш за мъжа си”.

Казала им Олга, едно-друго: “Аз вече отмъстих за обидата на своя мъж, когато идвахте вие в Киев, и във втория път, а трети път – когато устроих тризна по своя мъж. Повече вече не искам да мъстя, искам да взема от вас само неголам данък и, като сключа мир, да си тръгна нататък”. Древляните пък попитали: “Какво искаш от нас. Ние ще се радваме да ти дадем мед и кожи”. Тя пък казала: “Няма у вас сега ни мед, ни кожи, затова моля от вас малко: дайте ми от всеки двор по три гълъба, а и по три врабеца. Аз, виждате, не искам да ви налагам тежък данък, както моя мъж, затова-де и моля от вас малко [! рус.- “мбло”: “малко”, фонетично е “мбла”, а древлянския княз е Мбл*, Мбла, затова на руски прошу у вас мало (мала): “моля (искам) от вас малко”, звучи точно като рус. прошу у вас Мала: “искам от вас [княза ви] Мала”; др.-бълг., ст.-бълг. (словенски*)  Мало: “малко”, Малъ: “малък”, Малы: “малко, немного”, Мальчько: “маьъчко, маличко, маленко, мъничко”, Мальство: “малкост, нищожност”, Малъжена, същ., м., дв., “съпрузи”]. Вие пък сте изнемогнали под обсадата, затова моля от вас тази малост”.

Тук е мястото да се обърне внимание, с оглед на това двойно повторение на термина “мало, малост” по отношение на заиграването с името на Древлянския княз Мал* (рус. Мал, Малик) и във връзка с явното премълчава и преиначава някои факти в руската хроника, че Олга е имала от няколко години взаимоотношения със семейството на Мал. Тя, чрез “интригите” си, била прогонила първата жена на Угър-Лъчин (Игор), която отишла при Мал и се омъжила за него. Явно това е станало след омъжването на самата Олга* за Угър (Игор) през 941 г., или след раждането на наследника на Угър – Борис (Святослав) през 942 г., което е логично от гледна точка на защитата на наследствените права на новородения син на Угър, имащ високи превилегии и като внук на Българския цар Владимир І* (889-893) и правнук на Св. Борис І* (852-914). Именно тази бивша Угърова съпруга искала през 944 г. от настоящия си мъж Мал* да убие Угър (Игор) и лично “заповядала да го разсекат на късчета и да ги закичат по дърветата” (ДТ*).

Интересно е това, че Мал* е роден към 897 г. и може да е приблизително връстник на онази първа Ульджай или Олга*, наричана и “датчанката Ульджай” (“датчанката Олга”), която, вероятно на 13-15 годишна възраст, отначало станала съпруга на Худ-Датчанина (†912) – сина на Ас-Халиб (рус. Асколд, ПВ*), а от 912 г. била съпруга на скандинавеца Салах-би (Олег*, Киевски войвода /882-921/) – сина на Ерек (рус. Рюрик, ПВ*), и Киевска болярка. С оглед на предполагаемата й възраст и общественото й положение е възможно тя през 921 г. да се е омъжила за Угър-Лъчин* (рус. Игор, ПВ*), който тогава завладял Киев* – прогонвайки Салах-би (Олег*), а през 941-942 г., когато била пропъдена от по-младата Игорова съпруга Олга* (941-969), да е избягала при Мал* и да се е омъжила за него, което за нея е вече четвърти брак.

[Объркването от еднаквите имена-названия Олга, под които в руската хроника са споменати поне две княгини, идва от това, че всъщност името е епитет, със значение “Велика (княгиня, господарка)” – от др.-бълг., ст.-бълг. (словенски*) - Олаг, Улаг, Олгу, срв. Олгу-таркан и др. Това се отнася и за името-епитет Олег, дадено в хрониката както на скандинавеца Слах-би или рус. Олег* (882-922) – сина на Ерек или рус. Рюрик (870 - сл. 925) и главен войвода на Киев от 882 г. (съвместно с родения в 870 г. княз Угор Лъчин* или рус. Игор, бащата на Борис-Святослав), така и на втория син на Борис-Святослав – Олег (?-977), който в съответствие с водещото положение на брат си Ярополк (970-978/980) – върховен княз на Киев и княжеството, бил именно само “велик, главен” княз, тоест Олгу, Олаг, Улаг];

Конфликтът между двете съпруги на Угър – бившата (жената на Мал) и настоящата (Олга), следва да се разглежда в светлината на обстоятелството, че в др.-българската традиция нямало многоженство, а само двуженство; например бащата на Угър-Лъчин* (Игор) – Лъчин* (855-883), си взел втора съпруга през 870 г., защото от първата в продължение на години нямал деца, а Кан Алмъш* (882-925) се оженил за втората си съпруга Нуша-би, майката на Мал*, във връзка със сключен от него съюзен договор във висшата степен на кръвно побратимяване между него и Кук-огузкия княз Салар през 894 г., като брака се извършил след повече от година – поне два-три месеца след възкачването на кана на трона в град Болгар* през 895 година; езичникът Борис или Святослав І* също имал две съпруги. Видно е, че у тогавашните българи бракът бил свещенодействие, а съпругата била на изключителна почит; това прозира и в традицията синовете да се наричат с имена-епитети по етноса на майката – срв. Угър, Маджар, Авар, Урус (но вероятно само в случаите, когато майката била дъщеря на принц и от не-български етнос); срв. също нарицателните на някои от съпругите на Владимир І Святой* (978-1015), запазени в “Повестта” – Грекиня (“Гречанка”), Чехиня, Болгариня*.

С оглед на факта, че в руската “Повест” Мал* не участва пряко в събитията, а само индиректно, може да се предположи, че отбраната на Искористен* (Хорисдан*, Любеч*) била ръководена лично от съпругата му – бившата жена на Угър-Лъчин, докато Древлянския княз е организирал съпротивата срещу Олга в някой от другите свои градове или просто се бил скрил при роднините си във Волжка България*. Тогава двусмислената игра с думите “мало”, “малост”, и името Мал, Мала, може да се отнася до съпругата на Мал, чието нарицателно, подобно на Смилец* и Смилцена*, следва да е производно от него; за сравнение – “името” на дъщерята на Мал*, която става съпруга на Олгиния син Борис (Святослав І*) и майка на Владимир І Святой* (970/978-1015, роден ), е Малуша* или Малуша Любечанка* (по името на град Любеч*, чийто господар бил Мал);

Руската “Повест” продължава така: “Древляните пък, обрадвани, събрали от двор по три гълъба и по три врабеца и [ги] пратили при Олга с поклон. Олга пък им казала: “Ето вие и се покорихте вече на мен и на моето детенце (Борис; това е пряко указание, че Олга* главно преследвала целта да осигури наследствените права на сина си), вървете си в града, а аз утре ще отсъпя от него и ще ида в своя град”. Древляните пък с радост влезли в гарад и разказали за всичко на хората, и обрадвали се хората в града. Олга пък, раздавайки на воините си – кому гълъб, кому врабец, заповядала да привързват на всеки гълъб и врабец прахан, завивайки го в неголеми кърпички и прикрепяйки го с конец на всяка [птица]. И, когато започнало да се мръква, заповядала Олга на своите воини да пуснат гълъбите и врабците. Гълъбите пък и врабците полетяли в своите гнезда: гълъбите в гълъбарниците, а врабците под стрехите, и така се запалили – къде гълъбарници, къде хамбари, къде плевници и хамбари, и нямало дом, който да не гори, и невъзможно било да се гаси, защото изведнъж се запалили всички домове. И побягнали хората от града и заповядала Олга на воините свои да ги хващат. А щом превзела града и го изгорила, градските старейшини взела в плен, а други хора убила, а трети дала в робство на мъжете (офицерите, болярите) свои, а остналаите оставила да плащат данък.

И им наложила тежка дан: две части от данъка отивали в Киев, а една трета във Вишеград за Олга, нали Вишеград бил град на Олга. И тръгнала Олга със сина свой (Борис) и с дружината по Древлянската земя, уставовявайки данъци и налози; съхранили са се местата на нейните станове и местата за лов. И пристигнала в града свой Киев заедно със сина свой Святослав (Борис), и престояла тук година (т.е. до към ноември-декември на 947 г.).

В година 6455 (947 г., но по-верно в 946 г.). Отправила се Олга* към Новгород и установила по [река] Мста* (вж. Места*) гробища и данъци, и по [река] Луга – роби и данъци, и ловищата й са съхранени по цялата земя, и има свидетелства за нея, и местата на нейните станове, а шейната й стои в Псков* (на р. Велика/я) и досега (ХІІ-ХVІ в.), и по Днепър има [запазени] нейни места за лов на птици, и по Десна*, и се е съхранила селото нейно Ольжичи до ден днешен (тоест чак тогава Олга завладяла града, в който според други по-късни твърдения уж била родена). И така, установявайки всичко [в земите си], върнала се (вер. в края на зимата и преди 1 март 948 г., когато започвала новата календарна година) при сина свой (Борис) в Киев, и там живяла с него в любов.” (ПВ*);

В “Повестта” към параграфа за 955 г. е поставен откъсът за това, че Олга* се опитала да накара сина си Святослав (Борис) да приеме христовата вяра. Това е казано в руската хроника точно след като тя се завърнала от Константинопол, където с нея флиртувал Константин VІІ Багренородни (945-959, роден 905 г.) и я покръстил лично, зедно с Патриарха [вероятно Константиноп. патриарх Теофилакт (933-956), който е наследен от Полиевк (956-970)]. Тоест Императорът й станал кръстник, дори искал да се ожени за нея, като желанието му било толкова силно, че след като Олга вече се била завърнала от Византия, той й изпратил и сватове в Киев. По това време синът й Борис е на около 13 г. и желанието на Олга да посвети сина си в християнството би могло да се свърже с тежкото му заболяване, споменато в българската хроника.

Както в българската “История” на Гази-Барадж (1229-1246; ДТ*), така и в руската хроникална “Повест” (ХІІ-ХVІ в., ПВ*), началото на действителното князуване на Борис (рус. Святослав І*, ПВ*) е поставено в 964 година, когато той е на 22 години. Тогава в Хазария, след поредния преврат, устроен от Хорезъмските Саманиди, на мястото на Юсуф или Йосиф І (943-944) хакан станал Угез-бек или Уз-бек, наричан и Йосиф ІІ (944-966378 – сл. 420), но и за другите посечени Ромейски императори в схватки с персите*, българите, партите* (Аршакидите) и Сасанидите.

Никифор ІІ получил протегната ръка за мир от Петър І и време за преосмисляне на положението си и за вземане на разумно, мироугодно и христолюбиво решение. Но той не познавал нито благородството на силния, нито силата на благородния, нито се ръководел от християнската добродетел, нито дори зачитал интересите на Византия, както прагматично се надявал Цар Петър І* (927-969), който се базирал на дългогодишния си опит в своите отношения с Византийските властници от 927 до тогава (966 г.), а се водел в своите действия единствено от крайното си себелюбие и свирепата си жажда за власт и самоналагане – болезнено изострени след като паднал на колене пред Българския цар.

Според Лъв Дякон, Императорът вече бил задействал тайна операция. Още след завръщането си от “българския поход” през 966 г. Никифор ІІ почел със сан патриций “известния” Калокир – “човек смел и буен”, който според друг хронист (И. Скилица) бил син на първенеца (“протевон” – първия болярин, предводител на аристокрацията и търговската върхушка, патрон, кмет) на град Херсон. И веднага “го изпратил при тавроскитите (през тавроскитите при скитите), които на общия език се наричат Рус (Ρως), с поръчка, като им раздаде златото, с което Императорът го снабдил – на тегло до 15 центинария (1 центинарий = 100 литри, 1 литър = 72 златни солида (жълтици), 15 центинария = 108 000 златни солида), да ги доведе в земята на мизите (българите), за да я завоюват. Калокир побързал да замине при тавроскитите.” (Лъв Дякон, ИЗ*).

Заминаването на Калокир се поставя не по-късно от първите месеци на 967 година и не е свързано с Борис-Святослав, а единствено с тавроскитите или таврите (тавроскити: “Херсонесци”, Tauroscythξ e Херсонския п-ов и прилежащите му земи между п-ов Крим и р. Днепър, докато Таурика, Таврика, Таврия, Tavrica Chersonesus е “Крим, Кримски п-ов”, вж. карта: 100-160 г., Птолемей – Табула Сарматия, Сарматия Азиятика,  вж. Херодот – Х*, ІV, 20, 99, 100).

Както обаче видяхме по-рано, младият и амбициозен Киевски княз Борис или Святослав І* (964-972, род. 942), вместо когото от години управлявала майка му Олга* (941-969) – дори и когато той самият от 964 г. тръгнал да се реализира като мъж и воин, към 966-967 г. вече бил длъжник и на Византия, и на Волжка България*. Тоест Борис-Святослав нямало как да откаже парите на Никифор ІІ, предложени му услужливо от Калокир, който пък търсел наемници за провеждането на поставената му задача. В императорското злато Киевският княз виждал възможност да намали дъга си към Талиб, но и Византия му дала този път само толкова (част от 108-хилядите златици за 10 000-на войска), колкото да наеме нови съюзници и да организира поръчания му от Калокир поход; и по тоя начин да увеличи зависимостта му към империята, защото в Константинопол знаели много по-добре мощта и възможностите на Българската държава и смятали, че откъсвайки Киевското княжество от България, Борис-Святослав можел да отвлече вниманието й и да парализира за известно време действията й по посока на Византия, но не и да й нанесе някакви съществени щети.

В началото на 967 г. Калокир заминал за Херсон, а от там за Киев, където е могъл да се срещне със Святослев не по-рано от месец юни (ИЗ*). Между условията, които предложил на Киевския княз и обсъждал с него – а най-вероятно и с майка му Олга*, било, че след като победи българите и покори страната им (т.е. като вземе властта в България), “да помогне (на Калокир) срещу ромеите (византийците), за да завладее държавата и да получи ромейската (византийската) върховна власт, като обещавал за тая помощ да му (на Борис-Святослав) даде голямо и неизброимо количество пари от царските съкровищници [на Византия]” (Лъв Дякон, ИЗ*).

През лятото на 968 г. Борис-Святослав се спуснал до Черно море и през юли или началото на август се насочил от Херсон към устието на Дунав (през 11-ти индикт – от 1, ІХ, 967 до 31, VІІІ, 968 г., или на 5-тата година от управлението на Никифор ІІ – от 16 август 967 до 16 август 968 г., т.е. не по-късно от 10-15 август 698 г.). Това станало доста време след конфликта от 966 г., което говори по-скоро за неодобрението на Олга* и мъчното склоняване на Святослав, а не толкова за трудности при подготовката на похода.

Войската на Борис-Святослав била 60 хиляди без обоза с тиловите войници, като 10 000 била княжеската дружина и 50 хиляди другите воини (Лъв Дякон; т.е. без обоза те можели да се превозват в 6000 до 4000 лодки-еднодръвки по 10-15 човека, в 3000-2400 лодки по 20-25 човека, в 2000-1500 по 30-40 човека, в 1000-750 ладии по 60 до 80 човека или в 600 ладии по 100 човека, което обаче е опасно за море, защото големите ладии са дълги към 15-20 м и широки около 3 м, като имат по 20 гребла на борд, ПВ*; но най-вероятно ладиите били значително по-малко, доколкото въобще ги е имало при преминаването на Черно море, защото византийски кораби прехвърлили незабелязано войската на Святослав от Херсон в делтата на Дунав). В дружината на княза имало отряди скандинавци (руси*), датчани, анчийци*, може да се предположи също улчийци (славяни*), уруси, маджари (от района на североизток от Киев), а вероятно и представители на други етнически и сборни общности. Въпреки, че самият Борис-Святослав е етнически българин, едва ли е имало отделен български отряд поради традиционната забрана българи да воюват с българи. С Киевската армия се движел и “патриций Калокир, когото Святослав привлякъл към себе си като роден брат чрез връзките и приятелството си” (Лъв Дякон, ИЗ*).

Щом разбрал за десанта местният български велможа, в чийто комитат се намирала делтата на Дунав (? може би управителя на Онгъла*), извел регулярната си и най-вероятно поставена предварително в бойна готовност областна армия от 30 000 човека срещу Борис-Святослав. Но българската войска била разбита още в първото сражение от 60 000-та пехотна фаланга на Киевския княз и остатъците й се скрили в Дръстър* (още по времето на Омуртаг*, както и при Симеон І*, редовната армия, която се подържала във всеки от 10-те комитата била към 20 хилядна, което показва, че местната българска войска била специално подсилена до 30 хиляди, но в очакване на 10 до 20-хиляден противник; срв. силите на един комитат – този на Кан Айдар, през 822-824 г. при мобилизацията срещу Хазария и в сражението при Харка* – “5 000 кара-българи, 10 000 анчийци*, 3 000 уруси и 2 000 датчани-наемници и ак-уруси”, ДТ*)

Като научил за нахлуването на Святослав и за поражението, Цар Петър І, “човек боголюбив и благочестив, силно опечален от неочакваното бягство [на българската войска], паднал в епилептическа болест” (Лъв Дякон, ИЗ*). Всъщност Петър І получил апоплектичен удар, тоест мозъчен кръвоизлив (ИЗ*). И това се случило заради напрежението от неочакваността на дебаркирането на една толкова голяма армия, с каквато пристигнал Святослав. А такова нещо не можело да стане незабелязано с руските ладии, които плували близо до българското крайбрежие от византийската Херсонска област до устието на Дунава и се следели по целия им път до мястото на нападението. А единствено с флотата на Византия и опитните й професионални щурмани, които маневрирали далече зад видимия от брега хоризонт и били в състояние да доближат до точката на десанта в отлично познатите им Дунавски ръкави през нощта, стоварвайки войските още преди зазоряване.

Имайки предвид дадените детайли можем по-точно да възстановим картината за пътуването на Святослав. То започнало от устието на Днепър и във византийските земите в Крим (Таврия), и по-точно от Днепровския лиман – залива на Херсон, където градски първенец бил бащата на вече известния ни нововъздигнат в патриций Калокир – специалният пратеник на Никифор ІІ до Борис-Святослав. Прякото разстояние от там – устието на Днепър, до ръкавите на Дунав е около 300 км, като плана на десанта не изключва спиране на византийските кораби с войските край Змийския остров в Черно море – на около 30 км срещу Дунавската делта, за изчакване на удобното време от денонощието за навлизане в някой от ръкавите на Дунав.

След като Борис-Святослав получил парите той първо платил с голямата част от тях Ростовския данък на Волжка България* - тоест на първия й министър Талиб, срещу което пък Талиб отново му отстъпили град Кан*. Тъй като през 967 г. един от войводите му – Сабан-Кул, претърпял жесток разгром от Алп Кучка* при Батавил* (дн. Путивл), то може би се наложило да бъдат търсени и нови готско-скандинавски наемници. Вероятно още преди Киевският княз да пристигне в Херсон, в Херсонско-Кримските земи и в самия града постепенно се събрали и основните сили на настъпателната армия, за чиято издръжка Никифор ІІ отделил специални срадства от дадените на Калокир 15 центинария злато. При това положение Святослав можел да се е спуснал от Киев до Херсон по Днепър с целия си 10-хиляден отряд, който се побирал в 250 от 40-местните ладии или в 500 по-малки лодки за по 20-тина човека (през 981 г. 700 норвежци отплавали на 25 “кораба” за Исландия и Гренландия /ИС*/, тоест по 28 човека в “кораб”; ако Борис е използвал такива лодки за по 28-30 човека, то те ще са били към 335-357); в Българската столица Преслав* можели да получат сведение само за това придвижване на лодки от Киев до Херсон и в този смисъл подготвената при делтата на Дунав 30-хилядна българска армия била предостатъчна. Обаче Святослав се появил изненадващо с 6-7 пъти по-голяма армия - над 60 хилядна и вероятно с обозните войници близо 70-хилядна.

Ето как се описва пътя по Днепър и до Дунав и Константинопол във византийските източници от това време (Const. Porph., De admin., imp., § 6, p. 57-62, ПИ*):

“Еднодръвките, които идват от далечна Рус (Скандинавия, Дания, Прусия) в Константинопол, са от Новгород, в който се установил Святослав, сина на Игор (явно тук преписвачи и преводачи са объркали нещата, защото Константин VІІ Багренородни – Const. Porph., умира през 959 г., когато Борис-Святослав е на 17 години и според руските хроникални сведения е в Киев при майка си Олга. Едва ли руската хроника би пропуснала един толкова съществен факт, като установяването на Борис-Святослав в Новгород към 956-958 г., за което пък автора – Константин Багренородни, би могъл да научи пряко от Олга*, посетила го лично през 957 г. в Константинопол. Всъщност Борис-Святослав напълно пренебрегвал Новгород и имал лошо отношение към града – на желанието на Новгородци да им бъде даден един от синовете му за княз, Борис-Святослав отвърнал: “Та кой би отишъл при вас (в Новгород, за да стане княз) ?”, и се отказали Ярополк и Олег.” (ПВ*). Тоест най-вероятно тук става дума за по-ранен период, описващ Ерек – руския Рюрик, бащата на Киевския войвода Олег* (882-922); именно Ерек-Рюрик преди 870 г. се появил в района на Новгород или Галич като наемник на тамошния Хазарски наместник, а от 870 г. в Ростов и областта му, ДТ*).

Те (лодките) са също от град Смоленск (в.-бълг. Шамлин*, ДТ*) и от Телиуца (*Тел«ца, Телъца, Телец*), и от Чернигов* (Караджар*), и от Бузеград* (срв. Бузовград*; всички споменати градове са от земите, където според българската хроника /ДТ*/ живеели, заедно с жителите им, и общности от руси-скандинавци). Всички те слизат [от север] по река Днепър и се събират в град Киев, наричан (!) Самбатис* (т.е. градът на Самбат* /618-676/, канът и крепостта са на в.-бълг. Шамбат, ДТ*). Славяните (?), които им (на русите-скандинавци) плащат данък, наричани кривитеини (рус. кривичи) и лензанини (?), и останалите от славянските области секат еднодръвките през зимата; след като ги приготвят и настъпи благоприятно време, при разтопяване на ледовете, те (лодкостроителите) ги донасят до близките езера. Понеже езерата се стичат в реката Днепър, те преминават от там в тая река и отиват в Киев, съоръжават ги напълно и ги продават на русите (скандинавците и датчаните, = варягите*). Русите купуват само тези [новонаправени от техните данъкоплатци] лодки, а старите си еднодръвки развалят, от тях вземат кожи и гребла и други принадлежности и … ги поставят в тях (в новите си лодки).

След това, през месец юни, като се придвижат [от Киев на юг] по река Днепър, стигат във Витишев (срв. Витиня*, Витоша*; явно това е гранично с Половците и Царство България селище), данъчно подчинен град на русите (скандинавците, а не киево-рускословените), там се струпват за два или три дни и когато съберат заедно всички еднодръвки (дълги 15-20 и повече метра и широки към 1,5 метра и повече), се придвижват и слизат по споменатата река Днепър.

Така те стигат най-напред до първия праг, който наричат Есупи [“/Н/е съпи”, от др.-бълг. и ст.-бълг. (словенски*) Съпати, съпати, съпл« (*съп«), съпиши: “спя, спиш”, съп­и (Съпеи, Спеи): “спи, спящ; умрял, мъртъв”, мн. ч. съп­щеи: “спещеи, спящи; мъртви, умрели” (СТР*), *Е-съпеи, фонет. Е-спеи: “(който) е спящ, е заспал”], което на руски (?) и [на] словенски (ст.-български) значи “недей спа”. Прагът на реката е толкова тесен, колкото ширината на циканистириона. В средата му се издигат високи скали като цели острови. Водата връхлита върху тях, залива ги и от там се спуща надолу с голям шум и грохот. Затова русите не смеят да минават между тях, но слизат наблизо и изкарват хората на брега, а останалите неща оставят в еднодръвките и съблечени, опипват с крака…, за да не се ударят о някой камък. С всичката тази предпазливост те минават през този първи праг по (покрай) извития стръмен бряг на реката.

Като изминат първия праг, те отново прибират от брега оставените, плават по-нататък и стигат до втори праг, наричан на руски (скандинавски) Улворси, а на словенски (български) Островунипрах (“Островъни-прагъ”, вж. Остров*, фонет. Островни-праг, но Константин Багренородни не ползва устни, а писмени ст.-бълг. източници за названията, които се стреми да предаде на византйско-елински граматичен език), което превеждат “островен праг”. И той е подобен на първия и опасен, и труден за преминаване. Тук те пак изкарват хората и така прекарват еднодръвките, както и по-рано.

По подобен начин минават и третия праг, наричан Гелендри, което на словенски значи “шум на прага” [в ст.-бълг. (словенски*)  – в кирилицата*, буквената цифра г = 3; ст.-бълг. (словенски*) Глэнъ: “мокрота, влага, сок; жлъчен сок”, Голэнь: “пищял (анатом.); пищялка, свирка”],

така [минават] и четвъртия праг, който е голям и се нарича на руски Аейфор, а на словенски Не(н)асит [др.-бълг. и ст.-бълг.  Сыть: “сит (нахранен)”, но срв. ст.-бълг. ашąть, ашyть: “напразно; празно”, откъдето Не-ашоуть, не-ашуть: “не напразно; не-празно”, като бълг. ш на елински и лат. може да се замести само със “σ, s”, а y със “у” (u, υ), “в” (v, β) или “и” (i, η, ι), предопределяйки елинската форма νεασυτ или νεασητ, νεασιτ], защото пеликаните свиват гнезда в скалите му. При този праг (!) корабите свалят всичко и излизат определени мъже на стража около него. Те стоят на стража, без да заспиват, защото минават през страната на печенегите* (тези от поречието на Сула /2/*, ляв, източен приток на Днепър). Останалите вземат нещата от еднодръвките и превеждат робите (вероятно пленници, водени за продан) във вериги по брега на разстояние 6 мили, докато изминат прага. Така някои влекат, а други и носят на рамене еднодръвките и по тоя начин ги прекарват оттатък прага. Там ги свалят в реката, натоварват багажа им, влизат в тях и отново продължават да плават.

Когато стигнат до петия праг, наричан от русите Варуфорос, а на словенски Вулин-прах (понеже тук се образува голямо езеро) (т.е. от ст.-бълг.  Вълагати: “влагам”, Вълазъ: “влаз, вход”, Вълести: “вляза”, Въловьнъ: “спокоен, бавен; вътрешен”, но също Вълати: “вълнува”, Вълитиıе: “възлияние, жертва”; т.е. *Вълин-праг), отново прекарват еднодръвките си по края на реката, както при първия и втория праг,

след това достигат до шестия праг, наричан на руски Леанти, а на словенски Веруци, което ще рече “кипене на водата” (т.е. Врэчи, Врэчий: “врящ”, от Вра*, Варя*, ст.-бълг. Вьрети, Вьръ: “вра, кипя”, Врьтети: “въртя се”, Вереıа: “мандало, лост; нещо което се завърта, върти”) и преминават и него по същия начин (! 5-ти и 6-ти праг не са в обсега на печенегите*).  

И от него отплуват към седмия праг, наричан на руски (скандинавски) Струкун, а на словенски Напрези (от бълг. Направа: “изработка”, Направо, Напре: “пред теб, накъдето трябва”, Напротиф: “напротив, наобратно, на другаде”, Напреку, Напреки, Напреч, Напрези, Напречник ~ Напреза; ст.-бълг.  Напрась-: “изведнъж, бърз”, Напрежь, Напреждъ: “напред”, Напрещи: “опъна, обтегна; изопна”), което се превежда “малък праг” (Напреза: “напречник”, нариц. Напрези, е качествено по-малко от мост, брод, преграда на водоем; но византийското “з, дз” [ζ] или “кс, кси”  [ξ] най-вероятно е от българското “щ”, а названието е на-прэщь, *на-прьщи, от Прищя*: “заприща”, вж. Прищина*, Мала Прищина*).

Тогава те преминават до така наречения [осми] праг Крарион (вер. където днес е стената на Каховското водохранилище и където, след смъртта на Константин Багренородни в 959 г., през март-април 972 г. от Печенежкия вожд Кур* е обезглавен Святослав І* и от черепа му е направена ритуална чаша, като е обкован със сребро (? и със злато); срв. елин. κρāνίον: “череп”, но срв. и бълг. Кара*: “запад”, Караръ: “Западният”, откъдето бълг. прил. Карара, Квраре, Къраре, което приемано за фонетичното бълг. К’раре, дава в интерпретацията на елин. Κ’ραρηων, а то всъщност е Καραρηον, Κυραρηον), по който херсонците преминават [завръщайки се] от Рус (Скандинавия и Балтика) и печенегите* [преминават] в Херсон (т.е. Рус и печенезите са от едната страна, а Херсон – от другата), като този брод има ширина на хиподром, а височината отдолу, докъдето виждат неприятелите, колкото да стигне стрела, като се изстреля от там нагоре. Затова печенегите излизат на това място и нападат русите* (скандинавците, които пътували с лодките си от там до Дунав*, Варна*, Несебър, Созопол*, Константинопол и обратно).

Като изминат (преминат) тоя пункт, стигат острова, наречен Св. Григор, в който остров извършват и жертвоприношенията си, тъй като там има грамаден дъб, а принасят и живи птици. Те забиват и стрели наоколо, на които поставят също хляб и месо – от тях получава всеки, какъвто е техният обичай. Те хвърлят и жребие за птиците – да се заколят, да се изядат или да се пуснат живи.

След минаването на този остров русите не се страхуват от печенегите, докато стигнат реката Селина (средния голям ръкав на делтата на Дунав, дн. Сулина; това косвено показва, че от там до Дунав земите са български, каквито са и на изток до Полтава, Харков и Дон). Така, като се придвижат [от остров Св. Григор] по-надолу в продължение на четири дни (200-250 км?), те достигат езерото при устието на реката (Днепър), в която се намира островът Св. Етерий. На този остров те си почиват два-три дни. След това отново снабдяват еднодръвките си с необходимите им принадлежности, с които са били преди и които се слагат – платна, мачти и гребла. Понеже това езеро е устието на тази река, както казахме, и то стига до морето, до морето е разположен и островът Св. Етерий, от там отиват до реката Днестър, където отново си почиват необезпокоявани (това е районът на българския Белград на Днестър*).

А щом им се удаде удобен случай, те влизат в морето и оттам навлизат в реката, наречена Аспрос (срв. Аспар*), там правят почивка по същия начин и отново се придвижват и стигат до Селина (дн. Сулина), така наречения ръкав на Дунава. Докато не са преминали реката Селина (т.е. вер. след ез. Сасък или Кундук и преди Киликийското гърло* – северния голям ръкав на делтата на Дунав), ги пресрещат печенегите (обаче тези печенеги едва ли са част от онези по р. Сула*). Ако вълните изхвърлят на брега някоя лодка, което се случва често, всички слизат, за да се защитават общо срещу печенегите.

След преминаването на реката Селина [лодкарите-търговци] не се плашат от никого, но навлизат [навътре] в България, в устието на Дунав (най-вероятно Конст. Багренородни загатва, че отиват до пазарището във Вечина* или Вичина*). От Дунав достигат до Конопа и от Конопа в Констанция (може би на връщане от Вечина* минавали по най-южния ръкав на Дунав)… В реката Варна* и от Варна преминават в реката Дицина (Тича*, днес Камчия), които земи са все територии на България. От Дицина преминават в областта на Месемврия (Несебър*). Тук свършва последното им плаване, придружено с много усилия и ужас, с трудности и опасности [т.е. пазарът ставал главно в Несебър* и може би Созопол*, когато тези градове били византийски (защото често са български – още при Крум* />796-814/, а след това многократно и дъргосрочно много пъти, докато накрая се превръщат в неделими от България); а само част от моретърговците руси-скандинавци стигали до Константинопол, и то вероятно не обезателно всяка година; срв., че за първи търговски руско-скандинавски договор с Византия се приема сключения от Олег* (882-921) през 911 г. (ПВ*, РН*), или около това време].

Такъв (по този начин) суров е зимният живот на тези руси. Когато дойде ноември, веднага главатарите им излизат заедно с всички от Киев и отиват в “полюдия” [др.-бълг. и ст.-бълг. (словенски*)  Людиıе: “люде, хора, множество от хора; обикновените хора от народа, жителите на страната, данъкоплатци”, от там По-людия: “(живеене, домуване) при хората-данъкоплатци”, “(презимуване) при васалите-данъкоплатци”], което значи “обиколки”, именно в земите на славяните (? анчийци*, склавини*, = в.-бълг. улчийци: “васално население”, рус. уличи; но тук може и саклани* да е преведено погрешно като славяни), вервианите, друговичите и кривичите, и северите (себери*, угри*, маджари*), и останалите славяни (? словени*, саклани* или склавини*), които са данъчно подвластни на русите (скандинавците). През цялата зима те остават там, чак до месец април, когато размръзват ледовете на река Днепър, и те отиват в Киев. Тогава вземат еднодръвките си, както описахме, съоръжават ги и се отправят за ромейската държава.” (Конст. Багренородни, ПИ* - стр. 262-264);

От думите на Константин VІІ Багренородни (913-959, р. 905 г.) се вижда, че при описанието на търговския път по Днепър и край западното крайбрежие на Черно море до Константинопол става въпрос само за руските, тоест скандинавските лудкови кервани, а не за славяни. Дават се имената на градовете, където имало скандинавски търговски общности и намиращи се северно от Киев и извън земите на самото княжеството. От други данни знаем, че и в Киев имало скандинавски (руски, варяжки) квартал, както имало и хазарски (яхудски, иудейски, жидовски, еврейски; вж. “Жидiвсьхi ворота” в карта: 945-1240 г., Киев). Южно от Киев бил град Витишев, който бил данъчно подчинен на русите – тоест на скандинавците, а не на Киевския княз.

Тези данни са в подкрепа на безспорния факт, че Олег* (882-922) сключил търговски договор с Константинопол, отнасящ се единствено за скандинавските (руските) търговци, а не договор между Киевското княжество и Византия. Самият Олег*, син на Ерек (рус. Рюрик, ПВ*), е единствено воевода на Киев и наемник – най-вероятно на България и Цар Симеон І* (893-927), като едва към времето на приемането на исляма от Кан Алмъш* (895-925) през 922 г., тоест още към 921 г. – когато бил прогонен от Киев, може да се говори за негова по-самостоятелна политика, при това лична. Докато от 882 до 921 г. Олег* е войвода и първи министър (“везир”) на Киев, върховен Киевски княз обаче е малкият и младият Угър-Лъчин* (рус. Игор*) – роден към края на 870 г. (до 1 март 971 г.) и заемащ това висше положение в Киев от 882 до 911 г., но държан от Олег* под стража и в затвора през последните години от този период – вероятно от към 889-892 г., когато станал на 18-21 години; от 912 г. Угър-Игор е княз на Курск и Хазарски съюзник, а едва през 921 г. успява да завладее Киев, прогонвайки от там Олег*, който пък отива при Алмъш*, където нелепо загива (ДТ*; вж. Угър Лъчин*, Олег*).

Важно място има сведението на Константин VІІ Багренородни в частта си, засягаща пряко Черноморските предели на България. Авторът подчертава, че във Византийската (Херсонска, Тавърска) земя и в Българска територия руските (скандинавците) търговски лодкови кервани се движели без каквито и да е проблеми. Няма данни, че русите (скандинавците) са имали пряк търговски договор с България. Независимо, че самия Киевски феод бил васален на Симеон І* и Петър І*, това можело да стане единствено при положение, че се спазва стриктно християнския Българо-Византийския мирен и съюзен договор от 927 г. За сметка на това нехристияните-печенеги* можели свободно да нападат руските кервани по Днепър, което ставало при четвъртия праг (близо до Сула /2/*, където живеели печенеги) и при седмия праг, откъдето пък вече започвали Херсонските територии на Византия; Херсонският праг бил на 4 дни път по река Днепър до устието й (вер. там, където днес е стената на Каховското водохранилище). Печенеги причаквали лодките на русите да бъдат изхвърлени на Черноморския бряг и в района между езерото Съсък или Кундук и северния ръкав на делтата на Дунав – т.н. Киликийско гърло* (Конст. Багренородни);

Знаем, че печенегите* (масагети*, живеещи първоначално между Сърдаря* и морето Балхаш*), макар и заселени с федеративен договор в земите на България, били група от отделни и самостоятелни племена-родове чак до временното им обединяване от Кан Кур* към 967-968 г. (съществувало до към есента на 972 и началото на 973 г.). Избирането на общ върховен военен и административен предводител от отделните печенегски родове станало по причина на агресивното поведение на Киевския княз Борис-Святослав спрямо тях и заради съюзните му отношения с разбойничестващите руси и особено с маджарите – стари и заклети врагове на сабаните-печенеги. Според достигналите до нас сведения обаче, тези печенеги по-често извършвали нападения по нечия поръчка – българска и по-рядко византийска. Това предполага, че те предпочитали мира и търговията пред войната, което произлиза и от древните им източно-ирански традиции, и че изпълнявали договора си на федерати (Митра* = Договорът) и съюзните си договорености, които имали с някои от своите съседи. Вероятно отделни техни родове влизали в съюзни армии, тръгващи да воюват срещу България, но явно само в случаите на особено стечение на обстоятелствата (в руската хроника за 944 г. под “Болгарска земя” следва да се разбират или Половците*, или по-скоро град Болгар* и Волжка България*). От съпоставянето на фактите около обединението на печенегите под едноличното водачество на Кан Кур към 967-968 г. може да се заключи, че в този акт главна роля е играла България и велможите на Цар Петър І*.  

През юли 968 г., при акта на десанта и последвалите събития в устието на Дунав, за Петър І било неочаквано и още нещо, много по-важно от самото акостиране на Святослав и временната му победа над местната българска войска – това, че Византия лично участвала в тази инвазия, което не само било в разрез с Българо-Византийския мирен договор и го денонсирала, но означавало и открита война между двете държави, а значи във всеки момент се очаквало нахлуване на византийски войски от юг – по направление към източните Балкански проходи и към Преслав. И това ставало много скоро след като на 28 юни 968 г. неговите пратеници били приети с почести в Константинопол, а на 29 юни – Петровден, Никифор ІІ дал официален обяд (ИЗ*) по случай именния ден на Българския василевс Петър (Πέτρος δέ των Βουλγάρων βασιλεύς, И. Скилица, ИЗ*; василевс* = цар* = император), с което недвусмислено се показвало, че съюзния договор между двете държави се спазва безусловно.

Обаче в момента на Святославовото нападение, което станало след завръщането на българските пратеници от Константинопол – т.е. след 1 юли и преди 15 август 968 г., България била заварена неподготвена и нямала достатъчно оперативно време, за да съсредоточи нужните войски в района на северния фронт при Добруджанския вал (от Черна Вода* до Констанца) и на южния фронт при вала Еркесията* (от Бургас до р. Марица) и по Балканските проходи, които да отразят такъв едновременен, подготвен продължително, стриктно и в пълна тайна от българските информатори двоен удър към столицата.

Последователността на фактите показва, че може би именно Петровден (29 юни) била предварително уговорената ръководна дата “алфа” за начало на операцията на Никифор ІІ срещу Петър І. Нейната фарсова дезинформационна част протичала в Константинопол от 28 до 30 юни, а военно-десантната започвала точно определен брой дни след това в Херсон. Като знаем, че без да се бърза пътуването от Константинопол до Преслав е 5 до 6 дни, а българските специални пратеници с даровете от Никифор ІІ за Петър І следва да са тръгнали от столицата на Византия най-късно ден след Петровден – т.е. на 1 юли, то началната дата на отплуването на флотата от Херсон може да бъде поставена към 5-7 юли. Пристигането в Дунав се очаквало да стане през нощта от 7-ми срещу 8-ми до 9-ти срещу 10-ти юли. Дори ветровата обстановка или някоя лятна морска буря да е забавила десанта с 5 до 7 дни, то акостирането в делтата на Дунав на Херсонската армия, предводителствана от Борис-Святослав, едва ли е станало по-късно от 14-15 юли.

Именно сведения за едно успешно нахлуване на север от Преслав е очаквал Никифор ІІ, за да предприеме следващия ход от юг. А такива е получил най-късно 2 до 4 дни след десанта, тоест между 12-ти и 19-ти юли. Преди това Никифор ІІ не можел да започне видими военни приготовления в Константинопол и Тракия, защото това щяло да се разбере за броени часове в Преслав и да провали изненадата.

И наистина в Константинопол се подговяли тайно за война и щом като се получила вестта за успешния десант в делтата на Дунав на часб открито вдигнали армията на крак. Според очевидецът Лъв Дякон (Х в.): “Ромейският автократор Никифор, като научи това (поражението на 30-хилядната българска войска) и за [десанта и настъплението на] таврите [“кримляните, херсонците”, от Таурика, Таврика: “страна на таврите”, дн. Кримския п-ов., Х* - ІV, 20, 99, 100; тавроскити: “херсонесци” – Taurоscythξ е полуострова и прилежащите му земи между Крим и Днепър (вж. карти Птолемей – Tabula Sarmatiж); т.е. с нарицателното “таври” Лъв Дякон и Никифор ІІ ги определят директно като “войските от Крим, от Херсон, войските от византийския Крим”], … почнал да се занимава с разни работи: приготвял пехотната войска, въоръжавал отрядите, обучавал конната фаланга, обличал конниците с железни ризници, строял метателни машини и ги разставял по кулите на градските (столичните) стени и, като приковал към кулата, която обикновено се нарича Кентинарий, тежка и от желязо направена верига и я подпрял на дебели здрави колове [побити в морското дъно], протегнал я през Босфора и я прикрепил към кулата на отвъдната крепост [Галата].” (ИЗ*, с. 584).

Тоест, Никифор ІІ очаквал незабавно нападение от българския боен флот срещу Константинопол. И тези действия на Византийския император са много по-красноречиви от недостоверните, а по-скоро недобросъвестни, твърдения на разни историографи – преди всичко руски, че България нямала флот, а българите не били моряци (да припомним, че дори и след погрома при Лепанто унищоженият флот на Османската династия* и нейната империя бил наново създаден и оборудван от корабите, въжетата и платната, до оръдията, именно в българските Черноморски селища и от българските корабни и оръжейни майстори, калфи и чираци).

Тук е мястото да обърнем малко повече внимание на термините, които използват византийските хронисти – Таври, Тавроскити, Скити*, в съобщенията си за разглежданите събития.

През Х в. античната Скития или Сарматия е наричана Саклан*, населен със Саклани* (ДТ*, ФА*) и делен по Донско-Волжката граница север-юг на Кара-Саклан: “Западен Саклан” и Ак-Саклан: “Източен Саклан”; етническите Саклани*, които са основна и по-стара част от населението на Саклан*, са др.-ирано-говорящи преселници от Ср. Азия и родствени с българите, като “Царят на българите е Цар на всички саклани” (ФА*), а наред с това “Царят на Балх* [е] първият между всички царе на Земята” (вж. Балх*).

Но с определението “тавроскити” и “таври” във византийските сведения се подчертава, че войските идвали от Херсон, а може би и че по-голямата част от тях – всички извън 10-хилядния отряд на Борис-Святослав, били жители на Херсон и на Кримския полуостров. Същевременно по същото време етнонимът Рус* означава категорично “скандинавци, готи, датчани, пруси” (ФА* - ІХ-Х век) и се приравнява към руско-славянското понятие Варяг*, Варяги. Тоест Рус*, Руси не може да се свързва със сакланите-Уруси, които са една от съставните части на тъй наречените славяни-Руснаци*, живеещи край Киев и на север от него – в днешна Белорусия, на повече от 500 км по права линия от Кримските земи, както и с анчийците* и улчийците: “славяните” (рус.- уличи), населяващи същия Киевско-Белоруски район.

В случаят под “Рус” (Ρως, Ρώς) изглежда се фиксират само скандинавците, датчаните и готите (худи: “готи”), които имал и в своята 10-хилядна “дружина” Борис-Святослав, а също и с т. нар. “Кримска Готия” и “Кримски готи” – тоест готите* от района на Крим. Това означава, че Калокир бил изпратен от Никифор ІІ за да бъдат осигурени именно скандинавски, датски и готски наемници от Византийски Крим и от териториите на север от там. В “Сказанiе Исаїе пророка” те са характеризирани така: “прїдоше некоторы наснльныцн, ıако нсполннн, н погоубнше землю блъгарьскоую по мороу (“откъм морето”, а не “чрез мор”), а Петрь-царь блъгарьскы, праведны моужь, оставн царьство н бежа на западь …” (Споменик, срп. акад. ІІІ, ИЗ* - с. 589), което вероятно се базира на по-ранно сведение за нахлуването на Борис-Святослав и за разбитата в първото сражение войска на Петър.

Ибн-Фадлан (ІХ – ср. на Х в.) пък ги описва така: “Видях [през 922 г.] русите (скандинавците) … Не съм виждал хора с по-съвършено телосложение от тяхното. Можеха да се оприличат [по височина и стройност] с палми – с руси коси, с румени лица, с бели тела. … и от крайчеца на ноктите до шията на всеки русин има нарисувани (татуирани) изображения на хора и предмети и на други подобни. Те не носят куртки, нито кафтани, но мъжете носят киси (вълнени плащове, служещи и за завивка през нощта), с които те покриват едната си страна, при което едната им ръка остава навън. Всеки от тях носи със себе си брадва, меч и нож, при това той никога не се разделя с тях. Мечовете им са плоски, с бразди (улеи), франкски (германски, готски)… Идват от страната си (в която са се установили да търгуват и да служат като воини-наемници), привързват корабите си на Волга, а това е голяма река. На брега й строят просторни домове от дърво. В един такъв дом се събират 10 или 20 – по-малко или повече. Всеки от тях си има свое легло, на което той седи, а заедно с него са девойките красавици за търговците. …” (ФА*, 22; става въпрос за скандинавците, когато през лятото на 922 г. погребват Салах-би или Олег*, сина на Ерек – наричан в др.-руската хроника Рюрик).

От това може да се предположи, че изборът на Никифор ІІ Фока и на пратеника му Калокир паднал върху езичника Борис-Святослав по няколко причини. Първо ...